Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (15)

15.

— Щом ние, дето сме двама, се чувстваме така, какво ли прави Фифи Пасториса, който чака сам? — обади се Уаскар Техеда, подпирайки се на волана на черния тежък „Олдсмобил 98“ с четири врати, паркиран на седмия километър по шосето за Сан Кристобал.

— Какво, по дяволите, правим тук — каза ядно Педро Ливио Седеньо. — Десет без четвърт е. Вече няма да дойде!

Стисна полуавтоматичната карабина M-1, която лежеше на коленете му, сякаш искаше да я строши. Педро Ливио лесно изпадаше в гневни изблици, с лошия си характер провали кариерата си на военен и беше изгонен с чин капитан. Когато това се случи, вече си даваше сметка, че заради враждебността, която предизвикваше с този характер, никога нямаше да напредне по йерархическата стълбица. Напусна огорчен армията. В американската военна академия, където бе учил, се дипломира с отличен успех. Но това, че щом някой му кажеше негър, пламваше като фишек и раздаваше юмруци наляво и надясно, попречи на кариерата му в армията въпреки отличната му характеристика. Изгониха го, защото извади револвер срещу един генерал, който го смъмри, че като офицер се държал много приятелски с войниците. Но тези, които го познаваха, както другарят му по пост инженер Уаскар Техеда Пиментел, знаеха, че зад гневните му изблици се крие един добродушен човек, способен — той се увери в това — да се разридае за убийството на сестрите Мирабал, които дори не познаваше.

— От нетърпение също се умира, Негро — помъчи се да се пошегува Уаскар Техеда.

— Негърка е оная, дето те е родила.

Техеда Пиментел се разсмя насила, но грубостта на другаря му го огорчи. Педро Ливио беше непоправим.

— Извинявай — чу го да казва след миг. — Но нервите ми не издържат от проклетото чакане.

— И с мен е така, Негро. Мамка му, пак ти казах Негро. И ти ли ще ме изпсуваш пак на майка?

— Този път не — разсмя се най-сетне Педро Ливио.

— Защо се впрягаш толкова, като чуеш Негро? Казваме ти го с обич бе, човек.

— Знам, Уаскар. Но в Съединените щати, в академията, когато кадетите или офицерите ми казваха nigger, не беше от обич, а защото бяха расисти. Трябваше да ги науча да ме уважават.

По автострадата минаваше по някоя кола в посока на запад, към Сан Кристобал, или на изток, към Сиудад Трухильо, но не и шевролетът „Бел Еър“ на Трухильо, следван от шевролета „Бискайн“ на Антонио де ла Маса. Инструкциите бяха прости: щом видеха двете коли да се задават — щяха да ги познаят по сигнала на Тони Имберт, три пъти угасване и светване на фаровете, — трябваше да препречат пътя на Козела с тежкия олдсмобил. А той, с полуавтоматичната карабина M-1, за която Антонио му бе дал допълнително муниции, и Уаскар, с неговия 9-милиметров „Смит и Уесън“, модел 39 с девет патрона, щяха да го надупчат отпред с толкова олово, колкото Имберт, Амадито, Антонио и Турко щяха да изстрелят по него отзад. Нямаше да се измъкне, но ако успееше, два километра по на запад върху него щеше да връхлети Фифи Пасториса, на волана на мъркюрито на Естреля Садала, и да му отреже пътя още веднъж.

— Жена ти знае ли какво става тази вечер, Педро Ливио? — запита го Уаскар Техеда.

— Мисли, че съм у Хуан Томас Диас да гледам филм. Бременна е и…

Видя как край тях с голяма скорост профуча един автомобил, следван на по-малко от десетина метра от друг, който в мрака му заприлича на шевролета „Бискайн“ на Антонио де ла Маса.

— Не са ли те, Уаскар? — взря се той в мрака.

— Видя ли фаровете да гаснат и светват? — викна тревожно Техеда Пиментел. — Видя ли ги?

— Не, не дадоха сигнал. Но са те.

— Какво ще правим, Негро?

— Дай газ, дай газ!

Сърцето на Педро Ливио така се разтуптя, че той едва говореше. Уаскар направи пълен завой с олдсмобила. Червените светлинки на двата автомобила се отдалечаваха все повече и скоро щяха да се изгубят от погледа им.

— Те са, Уаскар, те трябва да са. Но защо, мамка му, не дадоха сигнал?

Червените светлинки бяха изчезнали, само светлият конус от фаровете на олдсмобила пронизваше дълбоката нощ пред тях: за миг облаците скриха луната. С карабина, опряна на прозореца, Педро Ливио си помисли за Олга, жена си. Как ли щеше да реагира, като разбереше, че мъжът й е един от убийците на Трухильо? Олга Деспрадел беше втората му жена. Разбираха се чудесно, защото тя — за разлика от първата му жена, с която семейният живот беше същински ад — посрещаше с безкрайно търпение гневните му изблици и при всеки пристъп избягваше да му възразява или да спори с него; освен това поддържаше такъв ред вкъщи, че той беше щастлив. Щеше да се изненада страшно много. Смяташе, че той не се интересува от политика, макар в последно време да беше завързал приятелство с Антонио де ла Маса, генерал Хуан Томас Диас и инженер Уаскар Техеда, всеизвестни антитрухилисти. От няколко месеца, щом приятелите му почнеха да говорят против режима, той млъкваше като пън и никой не можеше да го накара да си каже мнението. Не искаше да си изгуби поста в Доминиканската фабрика за батерии, собственост на семейство Трухильо. Нещата вървяха много добре, докато заради санкциите бизнесът не тръгна с главата надолу.

Олга беше наясно, разбира се, че Педро Ливио мрази режима, защото първата му жена, върла трухилистка и близка приятелка на Генералисимуса, който я направи губернатор на Сан Кристобал, бе използвала влиянието си, за да издейства съдебно решение, според което на Педро Ливио се забраняваше да вижда дъщеря си Аданела, грижата за която бе поверена на бившата му съпруга. Може би утре Олга щеше да мисли, че е участвал в този заговор, за да си отмъсти за тази несправедливост. Но не заради това беше той тук, с полуавтоматичната карабина M-1 в ръка, и преследваше Трухильо. Беше заради убийството на сестрите Мирабал, но Олга нямаше да го разбере.

— Не чуваш ли изстрели, Педро Ливио?

— Да, да, изстрели. Те са, мамка му! Дай газ, Уаскар.

Той разпознаваше стрелбата по слух. Това бяха няколко откоса, които раздраха нощта — карабините на Антонио и Амадито, револверът на Турко, а май и на Имберт — и изпълниха с дива радост душата му, вкиснала се от чакане. Сега олдсмобилът летеше по платното. Педро Ливио подаде глава от прозореца, но не успя да види нито шевролета на Козела, нито преследвачите. Затова пък на един завой на шосето позна мъркюрито на Естреля Садала и за секунда зърна мършавото лице на Фифи Пасториса, осветено от фаровете на олдсмобила.

— Задминали са и Фифи — каза Уаскар Техеда. — Пак са забравили да дадат сигнал. Ама че глупаци!

Шевролетът на Трухильо се появи на по-малко от стотина метра, спрял и извъртян надясно на шосето, със светещи фарове. „Ето го!“, „Той е, мамка му!“, викнаха Педро Ливио и Уаскар и в същия миг гръмнаха отново изстрели с револвер, с карабина и картечница. Уаскар угаси фаровете и на по-малко от десетина метра от шевролета натисна внезапно спирачките. Педро Ливио, който отваряше вратата на олдсмобила, изхвърча на платното, преди да стреля. Усети, че си удря и ожулва цялото тяло, дочу ликуващия Антонио де ла Маса: „Тоя сокол няма да разкъсва повече пилета“ или нещо подобно — и гласовете и виковете на Турко, на Тони Имберт и Амадито, към които се втурна слепешката, едва надигнал се. Направи две-три крачки и дочу нови изстрели, съвсем близо, нещо го жегна, закова го на място, повали го и той се хвана за корема.

— Не стреляйте, мамка му, ние сме — викаше Уаскар Техеда.

— Ранен съм — простена и почти веднага ревна с все сила и с цяло гърло: — Мъртъв ли е Козела?

— Съвсем мъртъв, Негро — каза до него Уаскар Техеда. — Погледни!

Педро Ливио усети, че силите го напускат. Седеше на асфалта сред отломки и строшени стъкла. Чу как Уаскар Техеда казва, че отива при Фифи Пасториса, и как олдсмобилът потегля. До него стигаха виковете и възбудата на приятелите му, но той беше замаян, безсилен да сподели всичко с тях; едва разбираше какво говорят, защото сега вниманието му бе насочено към парещата болка в стомаха. Ръката му също гореше. С два куршума ли беше улучен? Олдсмобилът се върна. Педро Ливио позна Фифи Пасториса, който се провикна: „Мамка му, мамка му, велик е Господ, мамка му!“.

— Да го сложим в багажника — нареди Антонио де ла Маса, сега съвсем спокойно. — Трябва да отнесем трупа на Пупо, за да даде ход на плана.

Усещаше, че ръцете му са влажни. Тази лепкава течност можеше да е само кръв. Неговата или на Козела? Асфалтът беше мокър. Щом не бе валяло, сигурно беше от кръвта. Някой го прегърна през рамо и го попита как е. Гласът звучеше тъжно. Позна Салвадор Естреля Садала.

— Май куршум в стомаха. — Вместо думи, издаваше гърлени звуци.

Различи силуетите на приятелите си, които вдигнаха трупа и го стовариха в багажника на шевролета на Антонио. Мамка му и Трухильо! Бяха успели. Не изпита радост, по-скоро облекчение.

— Къде е шофьорът? Някой виждал ли е Сакариас?

— И него сме претрепали, там в тъмното е — отвърна Тони Имберт. — Не си губи времето да го търсиш, Амадито. Трябва да вървим. Най-важното е да занесем този труп на Пупо Роман.

— Педро Ливио е ранен — викна Салвадор Естреля Садала.

Бяха затворили багажника на шевролета с трупа. Силуети, чиито лица не разпознаваше, го наобиколиха, потупваха го, питаха го: „Как си, Педро Ливио?“. Щяха ли да го довършат с един куршум? Сигурно са се разбрали единодушно. Нямаше да зарежат ранения си другар, та да попадне в ръцете на Джони Абес и неговите calies да го подложат на изтезания и унижения. Спомни си онзи разговор в градината с фламбояни, с мангови и хлебни дървета на генерал Хуан Томас Диас и жена му Чана, в който участваше и Луис Амиама Тио. Всички се уговориха: нямаше да има бавна смърт.

Ако не успееха и някой бъдеше ранен — последен куршум. Щеше ли да умре? Щяха ли да го довършат?

— Качете го в колата — нареди Антонио де ла Маса. — У Хуан Томас ще повикаме лекар.

Силуетите на приятелите му се суетяха около колата на Козела, мъчейки се да я избутат от платното. Усещаше, че се задъхват. Фифи Пасториса подсвирна: „Като решето е, мамка му“.

Когато приятелите му го вдигнаха да го преместят в шевролета „Бискайн“, болката беше толкова силна, че загуби съзнание. Но само за секунди, защото, когато се съвзе, още не бяха потеглили. Беше на задната седалка, Салвадор го бе прегърнал през рамото и го държеше облегнат на гърдите си като на възглавница. Разпозна Тони Имберт на волана и до него — Антонио де ла Маса. Как си, Педро Ливио? Искаше да им каже: „С тоя мъртъв синковец, по-добре“, но издаде само някакъв шепот.

— Състоянието на Негрото май е сериозно — промълви Имберт.

Значи приятелите му казваха Негро в негово отсъствие. Много важно. Нали са му приятели, на никого не му мина през ум да го застреля. За всички беше съвсем нормално да го качат в колата и сега го караха в дома на Чана и Хуан Томас Диас. Паренето в стомаха и в ръката беше намаляло. Чувстваше се слаб и не правеше опити да говори. Беше в съзнание, разбираше всичко, което говореха. Изглежда, Тони, Антонио и Турко също бяха ранени, макар и не тежко. Хвърчащите отломки бяха одраскали и ранили Антонио и Салвадор — първия в челото, втория в главата. Държаха по една кърпа в ръка и попиваха раните си. Тони беше ожулен по лявото зърно на гърдите и казваше, че кръвта му цапала ризата и панталоните.

Позна сградата на Националната лотария. По старото шосе „Санчес“ ли бяха поели, за да се върнат в града оттам, където има по-слабо движение? Не, не беше за това. Тони Имберт искаше да мине през дома на приятеля си Хулито Сениор, който живееше на авенида „Анхелита“, за да позвъни на генерал Диас и да го предупреди, че карат трупа на Пупо Роман, с уговорената парола: „Гълъбчетата са готови за фурната, Хуан Томас“. Спряха пред една къща, потънала в тъмнина. Тони слезе. Наоколо не се виждаше жива душа. Педро Ливио чу гласа на Антонио: горкият му шевролет бил надупчен с десетки куршуми и едната гума се спукала. Педро Ливио я беше усетил, чуваше съскането и ужасното тракане, което му причиняваше остри болки в стомаха.

Имберт се върна: у Хулито Сениор нямало никого. По-добре било да отидат направо у Хуан Томас. Потеглиха отново, много бавно; с тази килната и скърцаща кола избягваха улиците и булевардите с повече движение.

Салвадор се наведе над него:

— Как е, Педро Ливио?

„Добре, Турко, добре“, стисна му той ръката.

— Малко остана. У Хуан Томас ще те прегледа лекар.

Колко жалко, че нямаше сили да каже на приятелите си да не се тревожат и как се радва за смъртта на Козела. Бяха отмъстили за сестрите Мирабал и за клетия Руфино де ла Крус — шофьора, който ги караше до крепостта на Пуерто Плата на свиждане със съпрузите им, затворени там, — убит също по заповед на Трухильо, та фарсът с катастрофата да стане по-истински. Това убийство разтърси издъно душата на Педро Ливио и го накара — след 25 ноември 1960 година — да се включи в заговора, който неговият приятел Антонио де ла Маса готвеше. За сестрите Мирабал само беше чувал. Но както много други доминиканци, и той беше покъртен от трагедията на тези момичета от Салседо. И днес се избиваха беззащитни жени, без никой да си мръдне пръста! Толкова ниско ли сме паднали в Доминиканската република? Няма вече мъже в тази страна, мамка му! Слушайки развълнуваните думи на Антонио Имберт за Минерва Мирабал, той — винаги сдържан в чувствата си — се разрида пред приятелите си за първи път, откакто бе станал мъж. Да, все още имаше мъже куражлии в Доминиканската република. Доказателството бе онзи труп, дето се подрусваше в багажника.

— Умирам! — викна той. — Не ме оставяйте да умра!

— Стигнахме вече, Негро — успокои го Антонио де ла Маса. — Сега ще се погрижим за теб.

Направи усилие да остане в съзнание. Малко след това позна кръстовището на „Максимо Гомес“ с авенида „Боливар“.

— Видяхте ли тази служебна кола? — запита Имберт. — Не беше ли генерал Роман?

— Пупо си е вкъщи, чака — отвърна Антонио де ла Маса. — Каза на Амиама и Хуан Томас, че няма да излиза тази вечер.

Мина цяла вечност, докато колата спре. По разговорите на приятелите си разбираше, че са пред задния вход на къщата на генерал Диас. Някой отваряше вратата. Успяха да влязат в двора и да паркират до гаражите. Под слабата светлина на уличните лампи и осветените прозорци той позна градината, пълна с дървета и цветя, която Чана поддържаше така добре и където беше идвал толкова често в неделя, сам или с Олга, на вкусните креолски обеди, които генералът приготвяше за приятелите си. Но в същото време му се струваше, че той не е той, че е някакъв наблюдател, чужд на тази суетня. Следобед, когато разбра, че това ще стане тази вечер, и се сбогува с жена си, под предлог, че идва в този дом да гледа някакъв филм, Олга пъхна в джоба му едно песо и го помоли да й донесе сладолед с шоколад и ванилия. Горката Олга! Имаше си прищевки заради бременността. Дали от шока нямаше да изгуби бебето? Не, за бога! Това щеше да бъде малката сестричка на Луис Мариано, на неговото двегодишно синче. Турко, Имберт и Антонио бяха слезли. Той остана сам, легнал на седалката на шевролета в полумрака. Помисли си, че никой и нищо не можеше да го спаси от смъртта и че щеше да умре, без да разбере кой е спечелил мача между отбора на неговата компания „Батерии Херкулес“ и отбора на Доминиканската авиокомпания, който се играеше тази вечер на бейзболния стадион на Националната доминиканска бирена фабрика.

На двора избухна голяма разправия. Естреля Садала се караше на Фифи, Уаскар и Амадито, които бяха пристигнали току-що с олдсмобила, че са зарязали мъркюрито на Турко на шосето. „Глупаци с глупаците! Не разбирате ли? Издали сте ме! Отивайте още сега да приберете моето мъркюри“. Странно нещо: да чувстваш, че си тук, а да те няма. Фифи, Уаскар и Амадито успокояваха Турко в бързината се залисали и никой не се сетил за мъркюрито. Какво от това, нали генерал Роман щял да поеме властта още тази вечер. Нямало защо да се страхуват. Целият народ щял да излезе на улиците и да приветства екзекуторите на тирана.

Забравиха ли го? Строгият глас на Антонио де ла Маса въдвори ред. Никой нямало да се връща на шосето, там сигурно вече било пълно с calies. Най-важно било да намерят Пупо Роман и да му покажат трупа, както настоявал. Но имало проблем: Хуан Томас Диас и Луис Амиама току-що минали през дома на Пупо — Педро Ливио го знаеше, беше на другия ъгъл — и Мирея, жена му, им казала, че излязъл с генерал Еспайлят, „защото май нещо е станало с Шефа“.

Антонио де ла Маса ги успокои: „Не се тревожете. Луис — Амиама, Хуан Томас и Модесто Диас отидоха да търсят Бибин, брата на Пупо. Той ще ни помогне да го открием“.

Да, забравили са го. Щеше да си умре в тая надупчена на решето кола, до трупа на Трухильо. Изпадна в един от онези гневни изблици — истинско проклятие в живота му, но веднага се успокои. За какъв дявол ти е да се вбесяваш точно сега, глупако?

Затвори очи, защото някакъв прожектор или много силен фенер го заслепи. Разпозна, скупчени над него, лицата на зетя на Хуан Томас Диас — зъболекаря Биенвенидо Гарсия, на Амадито и — това Линито ли беше? Да, Линито, лекарят, доктор Марселино Велес Сантана. Бяха се надвесили над него, опипваха го, вдигнаха му ризата. Попитаха го нещо, което той не разбра. Искаше да каже, че болката е стихнала, да разбере колко рани има по тялото, но нямаше глас. Мъчеше се да държи очите си отворени, за да знаят, че е жив.

— Трябва да го откараме в клиниката — каза доктор Велес Сантана. — Губи кръв.

Зъбите на доктора тракаха, като че ли умираше от студ. Не бяха чак такива приятели, че Линито да трепери толкова заради него. Сигурно трепереше, защото е разбрал, че са убили Шефа.

— Има вътрешен кръвоизлив — и гласът му трепереше, поне един куршум е попаднал в предсърдието. Трябва да бъде опериран веднага.

Разговаряха. Нямаше значение, че ще умре. Въпреки всичко беше доволен. Господ сигурно щеше да му прости. Че оставя сама Олга, бременна в шестия месец, с Луис Марианито. Господ знае, че нямаше да спечели нищо от смъртта на Трухильо. Напротив, беше управител на една от компаниите му, беше от привилегированите. Като се забърка в това, изложи на опасност работата и семейството си. Господ щеше да разбере и да му прости.

Усети силен спазъм в стомаха и изкрещя. „Спокойно, спокойно, Негро“, помоли го Уаскар Техеда. Искаше му се да му отвърне: „Майка ти е негърка“, но не успя. Вадеха го от шевролета. Най-близо до него беше лицето на Биенвенидо — зетя на Хуан Томас, мъж на дъщеря му Марианела — и на доктор Велес Сантана. Зъбите му още тракаха. Разпозна Мирито, шофьора на генерала, и Амадито, който накуцваше. Положиха го много внимателно в опела на Хуан Томас, спрян до шевролета. Педро Ливио видя луната — блестеше в небето, сега безоблачно, сред манговите дървета и теменужките.

— Отиваме в Международната клиника, Педро Ливио — каза доктор Велес Сантана. — Потрай, потрай още малко.

Все по-малко го интересуваше какво става. Беше в опела, караше го Мирито, отпред седеше Биенвенидо, а отзад, до него, беше доктор Велес Сантана. Линито му даваше да диша нещо, което миришеше силно на етер. „Миризмата на карнавалите“. Зъболекарят и лекарят го окуражаваха: „Пристигаме вече, Педро Ливио“. Не го интересуваше и какво говореха, дори това, което Биенвенидо и Линито искаха да знаят толкова: „Къде ли се е дянал генерал Роман?“. „Ако не се появи, всичко се проваля“. Вместо сладолед с шоколад и ванилия, Олга щеше да получи съобщението, че оперират съпруга й в Международната клиника, на три преки от двореца, след като е ликвидирал убиеца на сестрите Мирабал. От къщата на Хуан Томас до клиниката бяха няколко преки. Защо се бавеха толкова?

Най-сетне опелът спря. Биенвенидо и доктор Велес Сантана слязоха. Видя как почукаха на вратата, на която искреше флуоресцентен надпис: Бърза помощ. Появи се една сестра с касинка, а после и носилка. Когато Биенвенидо Гарсия и Велес Сантана го вдигнаха от седалката, усети много силна болка: „Ще ме убиете, мамка му!“. Запримига, заслепен от белотата на един коридор. Качваха го в асансьор. Сега беше в много чиста стая, с една Дева над леглото. Биенвенидо и Велес Сантана бяха изчезнали; две сестри му сваляха дрехите, а един млад мъж с мустачки го пляскаше по лицето:

— Аз съм доктор Хосе Хоакин Пуельо. Как се чувствате?

— Добре, добре — промълви, щастлив, че има глас. — Сериозно ли е?

— Ще ви дам нещо за болката — отвърна доктор Пуельо. — Докато ви подготвим. Трябва да извадим този куршум от тялото ви.

Над рамото на лекаря се появи едно познато лице с открито чело и големи пронизващи очи — доктор Артуро Дамирон Рикарт, собственик и шеф на хирургичното отделение в Международната клиника. Но вместо усмихнат и добродушен, какъвто го познаваше, му се стори разстроен. Дали Биенвенидо и Линито са му казали всичко?

— Тази инжекция е, за да те подготвим, Педро Ливио — предупреди го. — Не се бой, ще се почувстваш добре. Искаш ли да позвъним у вас?

— На Олга не, бременна е, не искам да я плаша. По-добре на балдъзата ми Мари.

Гласът му беше по-сигурен. Каза му телефона на Мари Деспрадел. От хапчетата, които му дадоха да глътне, от инжекцията и шишетата с дезинфекциращи течности, които сестрите изляха на ръката и върху корема му, му стана по-добре. Вече нямаше чувството, че ще припадне. Доктор Дамирон Рикарт му пъхна слушалката в ръката. „Ало, да?“

— Педро Ливио е, Мари. В Международната клиника съм. Злополука. Не казвай нищо на Олга, не я плаши. Ще ме оперират.

— Боже господи, Боже господи! Идвам веднага, Педро Ливио.

Лекарите го преглеждаха, обръщаха го, а той не усещаше ръцете си. Обзе го безкрайно спокойствие. В съвсем ясно съзнание си каза, че колкото и добър приятел да беше Дамирон Рикарт, не можеше да не съобщи на SIM, че спешно са докарали мъж с огнестрелни рани: това беше задължително за всички клиники и болници, иначе лекарите и сестрите отиваха в затвора. Значи много скоро ония от SIM щяха да се изтърсят тук и да почнат разследването. Не, не вярваше. Хуан Томас, Антонио и Салвадор сигурно са показали вече трупа на Пупо Роман и той е вдигнал на крак казармите и е обявил гражданско-военната хунта. Може би точно сега верните на Пупо войници арестуваха или ликвидираха Абес Гарсия и бандата му убийци, затваряха в тъмниците братята и приближените на Трухильо и народът излизаше на улиците, призован по радиата, които съобщаваха за смъртта на тирана. В колониалния град, в парка Индепенденсия, в Ел Конде и около Националния дворец сигурно се вихреше истински карнавал в чест на свободата. „Колко жалко, че си на операционната маса, вместо да танцуваш, Педро Ливио“.

И тогава видя разплаканото и уплашено лице на жена си: „Какво става, скъпи, какво се е случило, какво са ти направили?“. Докато я прегръщаше и целуваше, опитвайки се да я успокои („Злополука, скъпа, не се бой, ще ме оперират“.), видя балдъзата си Мари и мъжа й — Луис Деспрадел Браче. Той беше лекар и разпитваше доктор Дамирон Рикарт за операцията. „Защо го направи, Педро Ливио?“ „За да живеят свободно децата ни, скъпа“. Тя го засипваше с въпроси и не преставаше да плаче. „Господи, целият си в кръв“. И като даде воля на всички сдържани чувства, той хвана ръцете на жена си и гледайки я право в очите, викна:

— Мъртъв е, Олга! Мъртъв! Мъртъв!

Беше като във филмите, когато кадърът застива сякаш извън времето. Прииска му се да се разсмее, виждайки как Олга, роднините му, сестрите и лекарите го гледаха и не вярваха на ушите си.

— Мълчи, Педро Ливио — прошепна му доктор Дамирон Рикарт.

Всички се обърнаха към вратата, защото по коридора се чу силен тропот на подковани обувки въпреки надписите „Тишина“, които висяха по стените. Вратата се отвори. И в същия миг, сред военните униформи, Педро Ливио позна отпуснатото лице — с двойна гуша, с вирната брада и хлътнали в подпухналите торбички очи — на полковник Джони Абес Гарсия.

— Добър вечер — обърна се той към всички, но гледайки Педро Ливио. — Моля, излезте. Доктор Дамирон Рикарт? Вие останете, докторе.

— Това е мъжът ми — проплака Олга, прегръщайки Педро Ливио. — Искам да съм с него.

— Изведете я — заповяда Абес Гарсия, без да я поглежда.

В стаята влязоха още хора — calies с револвери на коланите и войници с автомати „Сан Кристобал“ през рамо. Притваряйки очи, той видя как отвеждат Олга, която плачеше („Не я закачайте, бременна е“.), и Мари, а Луис ги последва, без да има нужда да го блъскат. Онези го гледаха с любопитство и с някакво отвращение. Видя генерал Феликс Ермида и полковник Фигероа Карион, с когото се познаваше от армията. Казваха, че бил дясната ръка на Абес Гарсия в SIM.

— Какво е състоянието му? — запита Абес отчетливо и бавно лекаря.

— Тежко, полковник — отвърна доктор Дамирон Рикарт. — Куршумът сигурно е стигнал до сърцето през епигастралната област. Дадохме му лекарства, за да спрем кръвоизлива и да можем да го оперираме.

Много от мъжете бяха с цигари и стаята се изпълни с дим. Как му се пушеше, да можеше да поеме дима на една от онези ментовите „Салем“, толкова свежи, които пушеше Уаскар Техеда и с които Чана Диас черпеше винаги в дома си.

Усети над себе си, почти докосвайки го, подпухналото, със сведени клепачи, костенурско лице на Абес Гарсия.

— Какво стана с вас? — чу го да казва внимателно.

— Не знам. — Съжали за този отговор, не можеше да бъде по-тъп. Но нищо друго не му идваше наум.

— Кой изстреля по вас тези куршуми? — настоя Абес Гарсия спокойно.

Педро Ливио Седеньо мълчеше. Беше невероятно, че през всичките тези месеци, докато подготвяха убийството на Трухильо, не бяха помисляли изобщо за нещо подобно на това, което му се случваше. За някакво алиби, някакъв готов отговор, с който да се измъкнат при разпит. „Какви глупаци!“

— Беше злополука. — Отново съжали, че можа да измисли подобна глупост.

Абес Гарсия не губеше търпение. Настъпи смразяваща тишина. Педро Ливио усещаше тежките, враждебни погледи на мъжете, които го бяха наобиколили. Върхът на цигарите им ставаше червен, когато ги вдигаха до устата си.

— Разкажете ми за тази злополука — каза шефът на SIM със същия тон.

— Стреляха по мен на излизане от един бар, от някаква кола. Не знам кой беше.

— От кой бар?

— „Ел Рубио“, на улица „Пало Инкадо“, в парка Индепенденсия.

След няколко минути неговите calies щяха да установят, че е излъгал. Ами ако приятелите му, нарушавайки уговорката да се застрелва всеки ранен, му бяха направили най-лошата услуга?

— Къде е Шефа? — запита го Джони Абес. Във въпроса му се долавяше някакво вълнение.

— Не знам. — Гърлото му започваше да се свива, той отново губеше сили.

— Жив ли е? — настоя шефът на SIM. И повтори: — Къде е?

Макар да усети, че пак му се виеше свят и май щеше да припадне, Педро Ливио забеляза, че зад привидното си спокойствие шефът на SIM изгаряше от напрежение. Ръката, с която поднасяше цигарата към устните си, се движеше като схваната, преди да улучи устата.

— Надявам се, в ада, ако има такъв — чу се да отвръща. — Там го пратихме.

Лицето на Абес Гарсия, леко замъглено от дима, и този път остана спокойно, но той зяпна, сякаш не му достигаше въздух. Тишината бе станала още по-тежка. Кога ще изгуби сили, кога най-сетне ще припадне.

— Кой? — запита той много внимателно. — Кой го прати в ада?

Педро Ливио не отговори. Полковникът го гледаше право в очите и той издържаше на погледа му, спомняйки си как като дете, в Игей, си играеха в училище на кой ще мигне пръв. Абес вдигна ръка, пое горящата цигара от устата си и без изобщо да трепне, я заби в лицето му, до лявото око. Педро Ливио не изкрещя, не изстена. Затвори очи. Страшно го пареше; замириса на опърлено. Когато отвори очи, Абес Гарсия бе още там. Беше се започнало.

— Тия неща, ако не се правят както трябва, по-добре изобщо да не се правят — чу го да казва. — Знаеш ли кой е Сакариас де ла Крус? Шофьорът на Шефа. Току-що говорих с него в болницата „Марион“. По-зле е от теб, надупчен с куршуми от главата до петите. Но е жив. Виждаш ли, не успяхте. Свършено е с теб. И ти няма да умреш. Ще живееш. И ще ми разкажеш всичко, което се случи. Кои бяха с теб на шосето?

Педро Ливио потъваше, блуждаеше и всеки момент щеше да повърне. Нали Тони Имберт и Антонио казаха, че Сакариас де ла Крус също бил мъртъв? Лъжеше ли го Абес Гарсия, за да изтръгне още имена от него? Какви глупаци. Трябваше да се уверят, че шофьорът на Козела също е мъртъв.

— Имберт каза, че Сакариас е мъртъв — възрази той. Колко странно беше да си е той и някой друг едновременно.

Лицето на шефа на SIM се надвеси над него. Усещаше дъха му, вонящ на цигари. Очичките му бяха тъмни, на жълти петънца. Искаше му се да има сили да захапе тези увиснали бузи. Или поне да го заплюе.

— Сбъркал е, само е ранен — рече Абес Гарсия. — Кой Имберт?

— Антонио Имберт — обясни той, разяждан от тревога. — Значи ме излъга? Мамка му, мамка му!

Долови стъпки, раздвижване, присъстващите се сбутваха край леглото му. Димът размазваше лицата им. Задушаваше се, сякаш тъпчеха по гърдите му.

— Антонио Имберт и кой още? — говореше в ухото му полковник Абес Гарсия. Кожата му настръхна, като си помисли, че този път ще забие цигарата в окото му и ще остане едноок. — Имберт ли даваше заповедите? Той ли организира това?

— Не, няма шефове — измънка, уплашен, че силите му ще свършат и няма да довърши изречението. — Ако имаше, щеше да бъде Антонио.

— Кой Антонио?

— Антонио де ла Маса — обясни той. — Ако имаше шеф, явно щеше да е той. Но не, няма шефове.

Отново настъпи дълго мълчание. Бяха му дали натриев пентотал^[1], затова ли беше толкова словоохотлив? Но от пентотала човек заспива, а той беше буден, превъзбуден, искаше му се да говори, да се отърве от тия тайни, които го разяждаха отвътре. Щеше все така да отговаря на това, което го питаха, мамка му. Чу шепот, хлъзгащи се по плочките стъпки. Отиваха ли си? Една врата се отвори и затвори.

— Къде са Имберт и Антонио де ла Маса? — Шефът на SIM издуха облак дим и на Педро Ливио му се стори, че той влиза в гърлото и носа му и стига чак до стомаха му.

— Търсят Пупо, къде, по дяволите, да бъдат. — Щяха ли да му стигнат силите да довърши изречението? Абес Гарсия, генерал Феликс Ермида и полковник Фигероа Карион бяха така поразени, че той направи нечовешко усилие да им обясни това, което не разбираха: — Ако не види трупа на Козела, няма да си мръдне пръста.

Бяха се облещили и вторачили в него, невярващи на ушите си и ужасени.

— Пупо Роман ли? — Сега вече Абес Гарсия изгуби самообладание.

— Генерал Роман Фернандес? — повтори Фигероа Карион.

— Шефът на въоръжените сили ли? — писна генерал Феликс Ермида, втрещен.

Педро Ливио не се изненада, че ръката заби пак и натисна цигарата в устата му. Горчив вкус на тютюн и пепел по езика. Нямаше сили да изплюе тоя смрадлив и парещ фас, който изгаряше венците и небцето му.

— Припадна, полковник! — чу да прошепва доктор Дамирон Рикарт. — Ако не го оперираме, ще умре.

— Първо вие ще умрете, ако не го върнете в съзнание — отговори Абес Гарсия със сподавена ярост. — Прелейте му кръв, каквото и да е, но да се събуди. Тоя тип трябва да говори. Върнете го в съзнание или ще ви надупча с всичкото олово в тоя револвер.

Щом говореха така, значи не беше умрял. Дали бяха открили Пупо Роман? Показали ли са му трупа? Ако революцията бе избухнала, нито Абес Гарсия, нито Феликс Ермида и Фигероа Карион щяха да бъдат до леглото му. Щяха да са в затвора или мъртви, както и братята и племенниците на Трухильо. Напразно се помъчи да ги попита защо не са в затвора или мъртви. Стомахът не го болеше; клепачите и устата му пареха от изгарянията. Биеха му инжекция, слагаха под носа му памук, който миришеше на мента — като цигарите „Салем“. Видя шише със серум до леглото си. Чуваше ги, а те мислеха, че не може.

— Дали е вярно? — Фигероа Карион изглеждаше повече уплашен, отколкото изненадан. — Министърът на въоръжените сили да е забъркан в това? Невъзможно, Джони.

— Изненадващо, абсурдно, необяснимо — поправи го Абес Гарсия. — Но не и невъзможно.

— Но защо, за какво? — повиши глас генерал Феликс Ермида. — Какво печели? Той дължи на Шефа всичко, което е, което има. Тоя глупак ни казва разни имена, за да ни заблуди.

Педро Ливио се изви и се помъчи да се надигне, за да разберат, че нито е гроги, нито е мъртъв и е казал истината.

— Да не мислиш, че това е някаква комедия, разигравана от Шефа, за да провери кой му е верен и кой не е, Феликс — обади се Фигероа Карион.

— Вече не — призна тъжно генерал Ермида. — Ако тия кучи синове са го убили, какво ще стане, мамка му?

Полковник Абес Гарсия се удари по челото:

— Сега разбирам защо Роман ме повика в Щабквартирата на армията. Разбира се, че е забъркан в това! Иска най-доверените хора на Шефа да са му подръка, за да ги затвори, преди да направи удара. Ако бях отишъл, вече да съм мъртъв.

— Не мога да повярвам, мамка му — повтаряше генерал Феликс Ермида.

— Прати патрули от SIM да затворят моста „Радамес“ — заповяда Абес Гарсия. — И никой от правителството, най-вече от роднините на Трухильо, да не минава отвъд Осама, нито да се приближава до крепостта „18 декември“.

— Министърът на въоръжените сили, генерал Хосе Рене Роман, мъжът на Мирея Трухильо — говореше си сам, като полудял, генерал Феликс Ермида. — Вече нищо, ама нищичко не разбирам, по дяволите.

— Повярвай го, докато не се докаже, че е невинен — каза Абес Гарсия. — Тичай да предупредиш братята на Шефа. Да се съберат в Националния дворец. Още не споменавай за Пупо. Кажи им, че има слухове за атентати. Бързай! Как е тоя тип? Мога ли да го разпитвам?

— Умира, полковник — заяви доктор Дамирон Рикарт. — Като лекар, мой дълг е…

— Ваш дълг е да мълчите, ако не искате да ви смятаме за съучастник.

Педро Ливио видя пак съвсем отблизо лицето на шефа на SIM. „Не умирам — помисли си. — Докторът го излъга, за да не гаси повече фасове в лицето ми“.

— Генерал Роман ли ви заповяда да убиете Шефа? — И отново този лют дъх на полковника в носа и в устата му. — Така ли е?

— Търсят го да му покажат трупа — чу се да крещи. — Такъв е той: трябва да види, за да повярва. И куфарчето също.

Това усилие съвсем го изтощи. Уплаши се да не би в този момент някои calies да гасяха цигари по лицето на Олга. Горката, каква болка. Можеше да изгуби бебето и сигурно проклинаше съдбата, че се е омъжила за бившия капитан Педро Ливио Седеньо.

— Какво куфарче? — запита го шефът на SIM.

— Онова на Трухильо — отвърна той веднага, съвсем ясно. — Цялото в кръв отвънка и пълно с песос и долари вътре.

— С неговите инициали ли? — настоя полковникът. — С метални букви РЛТМ?

Не можа да отговори, паметта му изневеряваше. Тони и Антонио го откриха в колата, отвориха го и казаха, че било пълно с доминикански песос и с долари. С хиляди. Забеляза тревогата на шефа на SIM. Ах, кучият му син, заради куфарчето се убеди, че е вярно, че сме го убили.

— Кой още участва? — запита Абес Гарсия. — Кажи ми още имена. За да те отнесат в операционната и да ти извадят куршумите. Кой още?

— Намериха ли Пупо? — попита той, възбуден, напрягайки се. — Показаха ли му трупа? А на Балагер?

Челюстта на полковник Абес Гарсия пак увисна. Виж го ти как зяпна от изненада и недоумение. Незнайно защо, но той печелеше преднина.

— На Балагер ли? — изрече той сричка по сричка, буква по буква. — На президента на републиката ли?

— Ще стане на гражданско-военната хунта — обясни Педро Ливио, мъчейки се да потисне пристъпите на повръщане. — Аз бях против. Но казват, че било нужно, за да успокоят ОАД.

Този път не можа да преодолее пристъпа и да извърне глава, за да не повърне в леглото. Нещо топло и лепкаво потече по шията и изцапа гърдите му. Видя как шефът на SIM се отдръпна погнусен. Усети силни спазми и студ чак до костите. Вече не можеше да говори. След миг лицето на полковника беше отново над него, разкривено от напрежение. Гледаше го така, сякаш искаше да му направи трепанация на черепа, за да се докопа до цялата истина.

— И Хоакин Балагер ли?

Успя да издържи на погледа му само за секунди. Затвори очи, искаше да заспи. Или да умре, нямаше значение. Чу още два-три пъти въпроса: „Балагер ли? И Балагер ли?“. Нито отвърна, нито отвори очи. Не го направи и когато силно парене в месестата част на дясното ухо го накара да се сгърчи от болка. Полковникът беше угасил цигарата си и сега я мачкаше и сплескваше в ушната мида. Не извика, нито помръдна. Превърна се в пепелник за шефа на SIM, Педро Ливио, такъв беше краят ти. Какво пък, мамка му. Нали Козела е мъртъв. Да заспи. Да умре. От дълбоката дупка, в която пропадна, продължаваше да чува Абес Гарсия: „Набожен тип като него сигурно е въртял конспирации със свещениците. Това е заговор на епископите, сдушили се с гринговците“. После настъпи дълго мълчание, нарушавано от някакъв шепот и от време на време — от плахите молби на доктор Дамирон Рикарт: ако не се намесят, пациентът щял да умре. „Но нали точно това искам, да умра“, мислеше си Педро Ливио.

Тичане, бързи стъпки, блъскане на врата. Стаята се бе изпълнила пак с хора и сред новодошлите беше отново полковник Фигероа Карион.

— Намерихме зъбен мост на шосето, близо до шевролета на Негово превъзходителство. Зъболекарят му — доктор Фернандо Камино Сертеро — го проверява. Лично го събудих. След половин час ще ни даде заключението си. На пръв поглед му приличал на моста на Шефа.

Гласът му звучеше злокобно. Мълчанието, с което го слушаха останалите — също.

— Нищо друго ли не открихте? — Абес Гарсия говореше, едва сдържайки гнева си.

— Един автоматичен пистолет, четирийсет и пети калибър — отвърна Фигероа Карион. — Трябват ни няколко часа, за да проверим регистрационния номер. Има и една изоставена кола на около двеста метра от атентата. Едно мъркюри.

Педро Ливио си каза, че Салвадор е бил прав, като се скара на Фифи Пасториса, че е изоставил колата му на шосето. Щяха да открият собственика и не след дълго разни calies щяха да гасят фасове по лицето на Турко.

— Издаде ли още някого?

— Ни повече, ни по-малко — Балагер — изсъска Абес Гарсия. — Даваш ли си сметка? Шефът на въоръжените сили и президентът на републиката. Спомена за някаква гражданско-военна хунта, в която щели да включат Балагер за успокоение на ОАД.

Полковник Фигероа Карион изпусна отново „Мамка му!“:

— Това е някаква уговорка, за да ни заблудят. Да намесят важни имена и да компрометират всички.

— Може и така да е, ще видим — отвърна полковник Абес Гарсия. — Едно е сигурно. Замесени са много хора, предатели от висок ранг. И, разбира се, свещениците. Трябва да измъкнем епископ Райли от колежа „Санто Доминго“. Доброволно или насила.

— В „Куарента“ ли ще го затворим?

— Първо там ще го потърсят, щом разберат. По-добре в „Сан Исидро“. Но чакай, деликатно е, трябва да го съгласуваме с братята на Шефа. Ако има изобщо някой, който не може да е замесен в заговора, това е генерал Вирхилио Гарсия Трухильо. Върви да го информираш лично.

Педро Ливио дочу как стъпките на полковник Фигероа Карион се отдалечават. Само с шефа на SIM ли беше останал? Щеше ли да гаси още цигари по него? Но не за това се измъчваше сега. А защото разбра, че макар и да убиха Шефа, нещата не бяха тръгнали така, както ги планираха. Защо Пупо не вземаше властта с войниците си? Как така Абес Гарсия даваше Заповеди на своите calies да арестуват епископ Райли? Тоя кръвожаден изрод още ли командваше? Беше все така над него, не го виждаше, но още усещаше тежкия му дъх в носа и устата си.

— Още малко имена и те оставям на мира — чу го да казва.

— Нито ви чува, нито ви вижда, полковник — рече плахо доктор Дамирон Рикарт. — Изпадна в кома.

— Оперирайте го тогава — отвърна Абес Гарсия. — Искам го жив, чувате ли. Вашият живот за живота на тоя тип.

— От мен не можете да изтръгнете толкова — чу Педро Ливио да казва лекарят с въздишка. — Имам само един живот, полковник.