Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (22)

22.

Още щом дочу в полусън звъна на телефона, президентът Хоакин Балагер разбра, че е станало нещо много сериозно. Вдигна слушалката, търкайки очи със свободната си ръка. Чу генерал Хосе Рене Роман, който го канеше на заседание на най-високо ниво в Щаба на армията. „Убили са го“, помисли си. Заговорът е успял. Веднага се разсъни. Не можеше да си губи времето, да скърби или да се гневи; в момента проблемът бе шефът на въоръжените сили. Прокашля се и каза бавно: „Щом е станало нещо толкова сериозно, като президент на републиката съм длъжен да бъда не в казармата, а в Националния дворец. Отивам там. Съветвам ви заседанието да се състои в моя кабинет. Довиждане“. И затвори, преди министърът на въоръжените сили да успее да му отговори.

Стана от леглото и се облече, без да вдига шум, за да не събуди сестрите си. Бяха убили Трухильо, сигурен беше. И държавният преврат, оглавен от Роман, беше в ход. За какво ли го викаше в крепостта „18 декември“? За да го принуди да се оттегли, да го арестува или да поиска от него да подкрепи бунта. Изглеждаше глупаво, зле обмислено. Вместо да му звъни, трябваше да му прати патрул. Макар да оглавяваше въоръжените сили, Роман нямаше достатъчно авторитет, за да овладее гарнизоните. Всичко щеше да се провали.

Излезе и каза на дежурния патрул да събуди шофьора му. Докато го караше по пустия и тъмен булевард „Максимо Гомес“ към Националния дворец, предвиждаше събитията през следващите часове: сблъсък между разбунтувалите се и верните на режима гарнизони и евентуална американска военна интервенция. Вашингтон щеше да потърси някакъв законен претекст за този акт, а в подобни моменти точно президентът на републиката представляваше законността. Постът му беше чисто представителен, вярно е. Но след смъртта на Трухильо се изпълваше със съдържание. От собственото му поведение зависеше дали от обикновена марионетка ще се превърне в истински държавен глава на Доминиканската република. Може би, без да го съзнава, откакто се беше родил през 1906 година, е чакал този момент. Повтори си основния си принцип в живота: нито за миг, по никаква причина, да не губи самообладание.

Това решение се затвърди у него още щом влезе в Националния дворец и забеляза бъркотията, която цареше там. Бяха удвоили охраната и по коридори и стълби сновяха въоръжени войници, дебнещи по кого да стрелят. Като го видяха да се насочва, без да бърза, към кабинета си, някои офицери сякаш се успокоиха; може би той знаеше какво трябва да прави. Не стигна до кабинета си. В приемната на Генералисимуса видя семейство Трухильо: съпругата, дъщерята, братята, племенниците и племенничките. Отправи се към тях с подходящата за случая угрижена физиономия. Очите на Анхелита бяха пълни със сълзи, тя беше бледа, но по дебелото и изопнато лице на доня Мария имаше гняв, неописуем гняв.

— Какво ще стане с нас, доктор Балагер? — проплака Анхелита, хващайки го за ръката.

— Нищо, нищо няма да ви се случи — успокои я той. Прегърна и Превъзходната дама. — Най-важното е да запазим спокойствие. Да се държим достойно. Господ няма да допусне Негово превъзходителство да е мъртъв.

Само бегъл поглед му бе достатъчен, за да установи, че това котило от клети нещастници бе загубило всякакъв контрол. Петан размахваше автомата и се въртеше на място като куче, което се мъчи да си захапе опашката, потен, бълвайки глупости по адрес на планинските светулки — личната му армия, докато бившият президент — Ектор Биенвенида (Черния), сякаш бе поразен от сковаващ идиотизъм: гледаше в празното пространство, олигавен, като че ли се мъчеше да си спомни кой е и къде се намира. Дори най-големият нещастник от братята на Шефа — Амабле Ромео (Пипи), беше тук, облечен като просяк, свил се на стола, със зяпнала уста. Седнали по фотьойлите, сестрите на Трухильо — Ниевес Луиса, Марина, Хулиета и Офелия Хапонеса — бършеха очи или го гледаха умолително, очаквайки помощ. На всички прошепна по нещо окуражително. Беше се създал вакуум, който трябваше да бъде запълнен възможно най-бързо.

Отиде в кабинета си и позвъни на генерал Сантос Мелидо Марте, главен инспектор във въоръжените сили, високопоставен офицер, с когото имаше стари връзки. Той не знаеше нищо и остана така поразен от новината, че за близо половин минута успя да каже само: „Боже мой, боже мой“. Нареди му да позвъни на командващите армии и шефовете на гарнизони в цялата република и да ги увери, че евентуалното убийство не е смутило конституционния ред и могат да разчитат напълно на държавния глава, който потвърждава постовете им. „Залавям се веднага, господин президент“, отвърна му генералът.

Съобщиха му, че апостолическият нунций, американският консул и дипломатическият представител на Обединеното кралство се намирали на входа на двореца, спрени от охраната. Каза да ги пуснат. Не бяха дошли за атентата, а заради насилственото задържане на монсеньор Райли от въоръжени мъже, които нахлули в колежа „Санто Доминго“, разбивайки вратите. Стреляли във въздуха, нанесли побой на монахините и на свещениците редемптористи от Сан Хуан де ла Магуана, съпровождащи епископа, и убили едно от кучетата пазачи. Отвели прелата, блъскайки го.

— Господин президент, вие сте отговорен за живота на монсеньор Райли — заплаши го нунцият.

— Моето правителство няма да толерира евентуално посегателство върху живота му — предупреди го американският дипломат. — Не е необходимо да ви напомням загрижеността на Вашингтон за Райли, който е американски гражданин.

— Моля, седнете — посочи им той столовете около писалището. Вдигна слушалката и нареди да го свържат с генерал Вирхилио Гарсия Трухильо, шеф на Военновъздушната база „Сан Исидро“. Обърна се към дипломатите: — Съжалявам за това повече от вас, повярвайте ми. Няма да пожаля сили, за да сложа край на подобно варварство.

След малко чу гласа на племенника на Генералисимуса. Без да откъсва очи от тримата посетители, изрече бавно:

— Говоря ви в качеството си на президент на републиката, генерале. Обръщам се към вас като към шеф на „Сан Исидро“ и любим племенник на Негово превъзходителство. Ще ви спестя предисловията предвид сериозността на ситуацията. Проявявайки голяма безотговорност, някой от подчинените, вероятно полковник Абес Гарсия, е заповядал епископ Райли да бъде арестуван и изведен насила от колежа „Санто Доминго“. При мен са представителите на Съединените щати, Великобритания и на Ватикана. Ако се случи нещо с монсеньор Райли, който е американски гражданин, ще бъде катастрофа за страната. Можем да очакваме дори дебаркиране на морската пехота. Не е необходимо да ви казвам какво означава това за родината ни. В името на Генералисимуса, на вашия вуйчо, ви призовавам да предотвратите едно историческо бедствие.

Изчака реакцията на генерал Вирхилио Гарсия Трухильо. Нервното му пъшкане издаваше терзанията му.

— Не беше моя идея, докторе — чу го да промърморва най-сетне. — Дори не ме информираха по този въпрос.

— Знам много добре, генерал Трухильо — подкрепи го Балагер. — Вие сте разумен и отговорен офицер. Никога не бихте допуснали подобна лудост. Монсеньор Райли в „Сан Исидро“ ли е? Или е отведен в „Ла Куарента“?

Генералът мълча дълго, сякаш беше на тръни. Балагер се уплаши от най-лошото.

— Жив ли е монсеньор Райли? — настоя той.

— В една от пристройките на базата „Сан Исидро“ е, на два километра оттук, докторе. Комендантът на ареста, Родригес Мендес, не е позволил да бъде убит. Току-що ме информира.

Президентът смекчи тона си:

— Моля ви да отидете лично, като мой пратеник, и да освободите епископа. Да му поднесете извиненията на правителството за допуснатата грешка. А след това да го придружите до моя кабинет. Здрав и читав. Това е приятелска молба и същевременно заповед на президента на републиката. Имам пълно доверие във вас.

Тримата посетители го гледаха, смутени. Той стана и тръгна към тях. Придружи ги до вратата. Като стисна ръцете им, промълви:

— Не съм сигурен, че заповедта ми ще бъде изпълнена, господа. Но виждате, че правя всичко, което е по силите ми, за да надделее разумът.

— Какво ще стане, господин президент? — попита консулът. — Трухилистите ще приемат ли вашето върховенство?

— Ще зависи много от Съединените щати, приятелю. Откровено казано, не знам. А сега ме извинете, господа.

Върна се в залата, където беше семейство Трухильо. Имаше още повече хора. Полковник Абес Гарсия обясняваше, че един от убийците, заловен в Международната клиника, издал трима от съучастниците: генерала от запаса Хуан Томас Диас, Антонио Имберт и Луис Амиама. Без съмнение имало много други. Сред тези, които слушаха напрегнато, откри генерал Роман; ризата му с цвят каки беше мокра, лицето — потно, и стискаше карабината си с две ръце. Очите му горяха като на обезумяло животно, което усеща, че е обречено. Явно нещата не бяха тръгнали както трябва за него. Ниският и дебел шеф на SIM ги увери с кресливото си гласче, че според бившия военен Педро Ливио Седеньо конспирацията не се е разгърнала във въоръжените сили. Докато го слушаше, си каза, че е дошъл моментът да се сблъска с Абес Гарсия, който го мразеше. Само той го презираше. За нещастие, в подобни моменти обикновено вземаха връх не идеите, а оръжията. Помоли се на Господ, в когото вярваше понякога, да бъде на негова страна.

Полковник Абес Гарсия хвърли първото предизвикателство. Предвид вакуума, предизвикан от атентата, Балагер трябвало да се оттегли, за да може някой от семейството да заеме президентския пост. Невъздържан, и груб, Петан го подкрепи: „Да, да се оттегли“. Той слушаше, смълчан, сключил смирено ръце на корема си като енорийски свещеник. Когато всички очи се отправиха към него, плахо кимна, сякаш извинявайки се, че е принуден да се намеси. Съвсем скромно напомни, че заема поста президент по решение на Генералисимуса. Би се оттеглил незабавно, разбира се, ако това ще помогне на нацията. Но си позволява да предложи, преди да бъде нарушен конституционният ред, да се изчака завръщането на генерал Рамфис. Нима първородният син на Шефа може да бъде пренебрегнат по такъв сериозен въпрос? Превъзходната дама го подкрепи веднага: не приемала никакви решения в отсъствието на големия си син. Както съобщи полковник Луис Леон Естевес (Печито), Рамфис и Радамес вече правили опити да наемат самолет на „Ер Франс“. Въпросът бе отложен.

Докато се връщаше в кабинета, си каза, че не с братята на Трухильо, с тази шайка видиотени убийци, трябваше да води истинската битка, а с Абес Гарсия. С този слабоумен садист, да, но и хитър като Луцифер мъж, който току-що бе направил погрешна стъпка, забравяйки за Рамфис. И Мария Мартинес подкрепи президента. А той знаеше как да укрепи този съюз: алчността на Превъзходната дама щеше да му е от полза при сегашните обстоятелства. Но най-важното беше да се предотврати бунтът. Щом се върна в кабинета си, му позвъни генерал Мелидо Марте. Бе говорил с всички военни области и командирите потвърдили верността си към правителството. Въпреки това, както генерал Сесар А. Олива от Сантяго де лос Кабалерос, така и генерал Гарсия Урбаес от Дахабон и генерал Гуарионекс Естреля от Ла Вега били обезпокоени от противоречивата информация на министъра на въоръжените сили. Знаел ли нещо господин президентът?

— Нищо конкретно, само предполагам като вас, приятелю — каза Балагер на генерал Мелидо Марте. — Ще позвъня по телефона на тези командири, за да ги успокоя. Рамфис Трухильо вече е взел самолет и се връща, за да осигури военното положение в страната.

Без да губи време, позвъни на тримата генерали и им повтори, че могат да разчитат на него. Нареди им да поемат цялата административна и политическа власт и да гарантират реда в своите области, като до пристигането на генерал Рамфис поддържат връзка само с него. Когато приключваше разговора с генерал Гуарионекс Естреля Садала, адютантите му съобщиха, че генерал Вирхилио Гарсия Трухильо е в приемната с епископ Райли. Нареди да пуснат само племенника на Трухильо.

— Вие спасихте републиката — каза му и го прегърна, което не правеше никога. — Ако заповедите на Абес Гарсия бяха изпълнени и се случеше нещо непоправимо, американските marines щяха да са дебаркирали вече в Сиудад Трухильо.

— Не бяха заповеди само на Абес Гарсия — отвърна му шефът на базата „Сан Исидро“. Балагер забеляза смущението му. — Заповедта, дадена на коменданта на ареста към военновъздушните сили Родригес Мендес, да разстреля епископа беше на Печито Леон Естевес. Каза, че било по решение на моя зет. Да, лично на Пупо. Не разбирам. Никой дори не се посъветва с мен. Цяло чудо е, че Родригес Мендес е отказал да го направи, преди да говори с мен.

Генерал Гарсия Трухильо се грижеше за физиката и облеклото си — мексикански мустачки, пригладени с брилянтин коси, идеално скроена и изгладена униформа като за парад и вечните очилца „Рейбан“ в малкото джобче — и беше суетен като братовчед си Рамфис, с когото бяха много близки. Но сега идваше с почти разпасана риза, разрошен, в очите му имаше тревога и колебание.

— Не разбирам защо Пупо и Печито са взели такова решение, без да говорят с мен. Искали са да компрометират военновъздушните сили, докторе.

— Генерал Роман сигурно е много разстроен от това, което стана с Генералисимуса, и не може да обуздае нервите си — извини го президентът. — За щастие Рамфис е вече на път. Присъствието му тук е крайно необходимо. Той има правомощията, като генерал с четири звезди и син на Шефа, да осигури приемствеността в политиката на Благодетеля.

— Но Рамфис не е политик, той мрази политиката и вие го знаете, доктор Балагер.

— Рамфис е много интелигентен мъж, той обожаваше баща си. Няма да си позволи да откаже да изпълни ролята, която родината очаква от него. Ние ще го убедим.

Генерал Гарсия Трухильо го погледна със симпатия.

— Можете да разчитате на мен, ако стане нужда, господин президент.

— Доминиканците ще узнаят, че тази нощ вие спасихте републиката — повтори Балагер, докато го придружаваше до вратата. — Носите голяма отговорност, генерале. „Сан Исидро“ е най-Важната база в страната и затова от вас зависи редът да бъде опазен. За каквото и да е — звънете ми; наредил съм вашите обаждания да са с предимство.

Епископ Райли, изглежда, бе прекарал ужасни часове в ръцете на военните calies. Дрехите му бяха разкъсани и окаляни, изпитото му лице бе покрито с дълбоки бразди и по него още личаха следите от преживяния ужас. Стоеше изправен и безмълвен. Изслуша с достойнство извиненията и обясненията на президента на републиката и дори направи усилие да се усмихне, когато му благодари за действията, предприети от него за освобождаването му: „Простете им, господин президент, те не знаят какво вършат“. Точно тогава вратата се отвори и с карабина в ръка, потен, с освирепял от страх и ярост поглед, в кабинета нахълта генерал Роман. Само секунда бе нужна на президента, за да разбере, че ако не поеме инициативата, този примат ще започне да стреля. „О, монсеньор, вижте кой е тук“. И благодари сърдечно на министъра на въоръжените сили, че е дошъл да поднесе извиненията си — от името на военната институция — на господин епископа от Сан Хуан де ла Магуана за недоразумението, на което е станал жертва. Вцепенил се в средата на кабинета, генерал Роман премигаше глуповато. Имаше гурели по очите, сякаш току-що беше станал от сън. След като се поколеба няколко секунди, подаде, без да продума, ръка на епископа, който беше почти толкова объркан, колкото и генералът от ставащото. Президентът изпрати монсеньор Райли до вратата.

Когато се върна до бюрото си, Пупо Роман се разкрещя: „Дължите ми обяснение. За кого, по дяволите, се мислите, Балагер?“, размахвайки карабината си пред лицето му. Президентът остана невъзмутим, гледайки го в очите. Усети по лицето си невидими пръски от слюнката на генерала. Този безумец нямаше да посмее вече да стреля. След като избълва несвързаните си фрази, пълни с хули и ругатни, Роман млъкна. Стоеше на същото място, запъхтян. С учтив и спокоен тон президентът го посъветва да направи усилие да се контролира. В такива моменти шефът на въоръжените сили трябваше да дава пример за хладнокръвие. Въпреки обидите и заплахите му, той бил готов да му помогне, ако имал нужда. Генерал Роман избухна отново в умопомрачителен монолог, в който ни в клин, ни в ръкав му заяви, че е заповядал да ликвидират майор Сегундо Имберт и Папито Санчес, затворени в „Ла Виктория“ за съучастие в убийството на Шефа. Президентът не искаше да слуша повече такива опасни излияния. Без да каже нито дума, излезе от кабинета си. Вече нямаше никакво съмнение: Роман бе свързан със смъртта на Генералисимуса. Не виждаше друго обяснение за неадекватното му поведение.

Върна се в залата. Бяха открили трупа на Трухильо в багажника на една кола в гаража на генерал Хуан Томас Диас. До края на дългия си живот доктор Балагер нямаше да забрави никога тези разкривени лица, тези пълни със сълзи очи, физиономиите на тези осиротели, изпаднали в безпътица и отчаяние цивилни и военни, когато окървавеният труп, надупчен на решето, с размазано лице от куршума, отнесъл брадичката, бе положен върху голата маса в трапезарията на двореца, където само преди няколко часа бяха дали обяд в чест на Саймън и Дороти Гитълман, и започнаха да го разсъбличат и мият, за да може екипът от лекари да огледа трупа и да го приготви за бдението. От поведението на всички присъстващи най-много го впечатли това на вдовицата. Доня Мария Мартинес гледаше тленните му останки като хипнотизирана, стъпила съвсем изправена на онези обувки с висока платформа, на които изглеждаше винаги като на кокили. Очите й бяха облещени и зачервени, но тя не плачеше. Изведнъж изрева, размахвайки ръце: „Отмъщение! Отмъщение! Избийте ги всичките!“. Доктор Балагер побърза да сложи ръка на раменете й. Тя не го отблъсна. Усещаше я как диша дълбоко и се задъхва. Как потръпва конвулсивно. „Трябва да си платят, трябва да си платят“, повтаряше тя. „Ще обърнем земята и небето, за да го направим, доня Мария“, прошепна й на ухо. И в същия момент получи просветление: сега, точно сега трябваше да доведе докрай онова, което вече беше постигнал с Превъзходната дама, после щеше да бъде късно.

Притискайки я нежно за рамото, сякаш да я отдалечи от гледката, която я разстройваше, поведе доня Мария Мартинес към едно от съседните на трапезарията салончета. Щом останаха сами, веднага затвори вратата.

— Доня Мария, вие сте изключително силна жена — каза й, затрогнат. — Затова си позволявам в този толкова тежък момент да смутя вашата печал с един въпрос, който може да ви се стори неуместен. Но не е така. Действам, воден от възхищението и обичта си към вас. Седнете, моля.

Превъзходната дама го следеше учудено с кръглото си лице. Той й се усмихна тъжно. Неуместно било, разбира се, да я безпокои с практически въпроси, когато духът й е отдаден на толкова ужасната загуба. Но бъдещето? А дългият живот, който имаше пред себе си доня Мария? Кой знае какво можеше да се случи след този катаклизъм? Тя непременно трябвало да вземе някои мерки, да помисли за бъдещето. Откак Юда предаде Христос, е доказано колко неблагодарни са нациите. Сега народът ще оплаква Трухильо и ще реве срещу убийците му. Но ще остане ли верен на паметта на Шефа утре? Ами ако озлоблението — тази национална болест — вземеше връх? Не искал да й губи времето. Затова щял да говори направо. Доня Мария трябвало да се осигури, да опази от всякакви случайности законното наследство, придобито благодарение на усилията на семейство Трухильо, което освен това бе допринесло толкова за благоденствието на доминиканския народ. И трябвало да го направи, преди политическите превратности да са създали някакви пречки. Доктор Балагер я съветваше да поговори със сенатор Хенри Чиринос, натоварен да следи най-стриктно за семейния бизнес, и да проучи каква част от наследството може да бъде прехвърлена незабавно в чужбина без големи загуби. Това все още можело да се направи с абсолютна дискретност. Президентът на републиката имал правото да разрешава подобни операции — обменянето на доминикански песос в друга валута от Централна банка например, — но кой знае дали по-късно това щяло да бъде възможно. Генералисимусът винаги е бил против тези трансфери заради високоморалните си скрупули. Но да се поддържа подобна политика при сегашните обстоятелства би било, с извинение за израза, липса на здрав разум. Това бил приятелски съвет, продиктуван от предаността и привързаността му.

Превъзходната дама го изслуша мълчаливо, гледайки го право в очите. Накрая кимна признателно.

— Знаех, че сте верен приятел, доктор Балагер — каза много самоуверено тя.

— Надявам се да ви го докажа, доня Мария. Надявам се, че не сте погледнали зле на съвета ми.

— Това е добър съвет, никога не се знае какво може да се случи в тази страна — измърмори тя през зъби. — Ще говоря с доктор Чиринос още утре. Нали всичко ще стане с абсолютна дискретност?

— Заклевам се в честта си, доня Мария — потвърди президентът, слагайки ръка на гърдите си.

Долови колебание в изражението на вдовицата на Генералисимуса. И се досети за какво ще го помоли.

— Моля ви дори на синовете ми да не говорите по този въпрос — каза тя много тихо, сякаш се страхуваше да не я чуят. — По причини, които би трябвало много дълго да ви обяснявам.

— На никого, дори на тях, доня Мария — успокои я президентът. — Разбира се. Позволете ми да ви кажа, отново колко се възхищавам на характера ви, доня Мария. Без вас Благодетеля никога нямаше да постигне това, което направи.

Беше спечелил още една точка в стратегическата си война с Джони Абес Гарсия. Отговорът на доня Мария Мартинес се оказа наистина предсказуем: нейната алчност беше по-силна от всяка друга страст. Всъщност доктор Балагер изпитваше някакъв респект към Превъзходната дама. За да се задържи толкова години до Трухильо, първо като любовница, а после като съпруга, Еспаньолита сигурно постепенно се беше отърсвала от всякаква сантименталност, от всякакви чувства — най-вече от милосърдието, — и бе намерила убежище в пресметливостта, в студената пресметливост, а може би — и в омразата.

Затова пък поведението на Рамфис го смути. Само два часа след като пристигна в базата „Сан Исидро“ заедно с Радамес, с плейбоя Порфирио Рубироса и група приятели със самолета, нает от „Ер Франс“ — Балагер пръв го прегърна в подножието на стълбичката, — и вече обръснат и облечен в униформата си на генерал с четири звезди, той се появи в Националния дворец да отдаде почит на баща си. Не заплака, не каза нито дума. Беше блед, със странен израз на опечаленото си внушително лице, израз на изненада, на стъписване, на отрицание, сякаш лежащото в това помещение тяло, облечено официално, с обсипани с отличия гърди, положено в пищен ковчег, заобиколен от свещници и отрупан с траурни венци, не можеше и не трябваше да бъде там и сякаш фактът, че беше, означаваше някаква грешка във всемирния ред. Той дълго гледа трупа на баща си, едва овладявайки гримасите си, сякаш с лицевите си мускули се мъчеше да премахне някаква невидима паяжина, полепнала по кожата му. „Аз няма да бъда толкова великодушен, колкото беше ти с враговете си“, чу го да казва накрая. Тогава доктор Балагер, който стоеше до него, облечен в строг траур, му каза на ухо: „Непременно трябва да поговорим за няколко минути, генерале. Знам, че това е много труден момент за вас. Но има някои неотложни въпроси“. Съвземайки се, Рамфис кимна. Тръгнаха, само двамата, към кабинета в Президентството. По пътя си виждаха през прозорците огромната, разрастваща се тълпа, към която продължаваха да се присъединяват групи мъже и жени, идващи от околностите на Сиудад Трухильо и от близките селища. Опашката, на редове по четири-пет души, беше дълга няколко километра и въоръжената охрана едва успяваше да я удържи. Чакаха с часове. Сред онези, които бяха стигнали вече до стълбата на двореца и усещаха, че са близо до траурната зала с Генералисимуса, имаше сърцераздирателни сцени, плачове, истерични опявания.

Доктор Хоакин Балагер винаги беше знаел, че от този разговор зависи неговото бъдеще и това на Доминиканската република. И се реши на нещо, което правеше само в изключителни случаи, защото то беше в разрез с предпазливата му същност: да заложи всичко на една карта, с един удар. Изчака големият син на Трухильо да седне до бюрото му — през прозорците се виждаше люшкащото се като развълнувано море огромно, блъскащо се множество, напиращо да види трупа на Благодетеля — и все така кротко, без да проявява и най-малко вълнение, му каза това, което внимателно бе премислил:

— От вас и само от вас зависи дали от делото на Трухильо ще остане нещичко, повече или нищо. Ако завещаното от него изчезне, Доминиканската република ще затъне отново във варварство. Ще се приравним с Хаити, както до 1930 година, като най-мизерната и варварска страна в западното полукълбо.

Той говори дълго и Рамфис не го прекъсна нито веднъж. Дали го слушаше? Нито кимаше, нито възразяваше; очите му, известно време вторачени в него, понякога блуждаеха и доктор Балагер си каза, че сигурно така е гледал, когато е изпадал в онези кризи на умопомрачение и дълбоки депресии, заради които бе затварян в психиатрични клиники във Франция и Белгия. Но Рамфис го слушаше и сигурно претегляше доводите му. Защото — макар да беше пияница и развратник, лишен от политическо призвание и грижа за обществото, човек, чиято чувствителност, изглежда, се свеждаше само до страстта към жените, конете, самолетите и алкохола, и макар да беше способен на жестокости като баща си — Балагер знаеше, че е умен. Може би единственият в това семейство, способен да проумява нещата, които са по-далеч от носа му, стомаха и пениса му. Имаше бърз и остър ум, който, ако беше използван, би могъл да даде чудесни резултати. Към тази негова интелигентност бе насочено изложението му, изказано с безразсъдна смелост. Беше убеден, че това е последната карта, на която трябва да заложи, ако не искаше да бъде пометен като ненужен лист хартия от господата с пищовите.

Когато млъкна, генерал Рамфис беше още по-бледен, отколкото когато гледаше трупа на баща си.

— Можехте да загубите живота си и за половината от това, което ми казахте, доктор Балагер.

— Знам, генерале. Положението е такова, че нямах друга възможност, освен да говоря откровено с вас. Изложих ви единствената политика, която смятам за възможна. Ако виждате друга възможност, пожелавам ви успех. Оставката ми е готова тук, в чекмеджето. Да я представя ли в Конгреса?

Рамфис поклати отрицателно глава. Пое си въздух и след миг му заговори с мелодичния си глас, като актьор от радиосериалите:

— Преди известно време, по други пътища, и аз стигнах до подобни заключения. — Сви рамене с примирение. — Така е, не смятам, че е възможна друга политика. За да се отървем от американските marines и от комунистите и за да накараме ОАД и Вашингтон да вдигнат санкциите. Приемам плана ви. Но за всяка стъпка, за всяка мярка и за всяко решение ще трябва да се консултирате с мен и да чакате одобрението ми. Така — да. Военното командване и сигурността са моя работа. Няма да допусна ничия намеса — нито от вас, нито от цивилните функционери, нито от янките. Никой, който пряко или косвено е свързан с убийството на татко, няма ща остане ненаказан.

Доктор Балагер се изправи.

— Знам, че вие го обожавахте — рече тържествено. — Това, че искате да отмъстите за ужасното престъпление, говори добре за синовните ви чувства. Никой, и най-малкото аз, не трябва да пречи на усилията ви за справедливо възмездие. Това е и моето най-горещо желание.

Когато се раздели със сина на Трухильо, изпи чаша вода на малки глътки. Сърцето му си възвръщаше нормалния ритъм. Бе рискувал живота си, но залогът бе спечелен. А сега трябваше да даде ход на решението, до което бяха стигнали. Започна да го прави на погребението на Благодетеля в църквата в Сан Кристобал. Траурната му реч, пълна с прочувствени хвалебствия за Генералисимуса, леко засенчени все пак от завоалираните критични намеци, накара доста от непредубедените придворни да пролеят сълзи, смути други, озадачи трети и обърка мнозина, но с нея той си спечели поздравленията на дипломатическото тяло. „Нещата започват да се променят, господин президент“, одобри я новият консул на Съединените щати, пристигнал току-що на острова. На следващия ден доктор Балагер повика спешно полковник Абес Гарсия. Още щом го видя, щом видя подпухналото му разстроено лице — той бършеше потта си с все същата яркочервена кърпа, — си каза, че шефът на SIM знаеше много добре защо е тук.

— Викате ме, за да ме уведомите, че съм отстранен ли? — попита го той, без да поздравява. Беше в униформа, с увиснали панталони и със смешно накривена фуражка; освен с пистолет на кръста, беше и с автомат на рамо. Зад него Балагер зърна злодейските лица на четирима-петима телохранители, които не влязоха в кабинета.

— За да ви помоля да приемете един дипломатически пост — отвърна президентът учтиво. С малката си ръчичка му посочи стола. — Един кадърен патриот може да служи на родината си на различни поприща.

— И къде е това златно изгнаничество? — Абес Гарсия не криеше нито разочарованието, нито гнева си.

— В Япония — каза президентът. — Току-що подписах назначението ви като консул. Заплатата и разходите ви за представителни нужди ще бъдат като на посланик.

— Не можахте ли да ме пратите по-далеч?

— Нямаше къде — извини се доктор Балагер без ирония. — Единствената по-отдалечена страна е Нова Зеландия, но с нея нямаме дипломатически отношения.

Ниският дебел мъж се размърда на стола, сумтейки. Жълтеникава ивичка проблясваше гневно около ирисите на изпъкналите му очи. Задържа малко червената кърпа на устните си, сякаш щеше да се изплюе в нея.

— Мислите, че сте победили, доктор Балагер — рече обидено. — Но грешите. Вие олицетворявате толкова това правителство, колкото и аз. Ръцете ви са толкова изцапани, колкото и моите. Никой няма да приеме макиавелистическата ви игричка, че можете да оглавите прехода към демокрация.

— Възможно е да се проваля — прие Балагер без враждебност. — Но трябва да опитам. И затова някои хора трябва да бъдат пожертвани. Съжалявам, че вие сте първият, но нямам друг изход: представлявате най-грозното лице на режима. Едно необходимо, героично, трагично лице, знам това. Напомни ми го, седнал на стола, на който седите вие, самият Генералисимус. Но точно затова в този момент сте обречен. Вие сте интелигентен човек, няма нужда да ви обяснявам. Не създавайте излишни трудности на правителството. Заминете за чужбина и бъдете благоразумен. Трябва да се отдалечите, да изчезнете, докато ви забравят. Имате много врагове. А и доста държави биха искали да им паднете в ръцете. Съединените щати, Венесуела, Интерпол, ФБР, Мексико, цяла Централна Америка. Знаете това по-добре и от мен. Япония е сигурно място и още повече, с дипломатически статут. Знам, че винаги сте се интересували от спиритуализма. От доктрината на розенкройцерите, нали? Възползвайте се да задълбочите знанията си. Освен това, ако искате да се установите на друго място, моля ви, не ми казвайте къде; ще продължите да получавате заплатата си. Подписах специална заповед за разходите по преместването и настаняването ви. Двеста хиляди песос, които можете да изтеглите от хазната. Късмет.

Не му подаде ръка, защото предположи, че бившият военен (предишната вечер бе подписал указ, с който го освобождаваше от армията) нямаше да я стисне. Абес Гарсия остана известно време неподвижен, с кървясали очи, гледайки го. Но президентът знаеше, че като практичен човек, вместо да вдига глупави скандали, щеше да избере по-малкото зло. Видя го да става и да си тръгва, без да се сбогува. Сам продиктува на секретаря комюникето, в което се съобщаваше, че бившият полковник Абес Гарсия се е оттеглил от тайните служби, за да поеме дипломатически пост в чужбина. Два дена по-късно, сред обявите в пет колонки за смъртта и задържането на убийците на Генералисимуса във вестник Ел Карибе, доктор Балагер видя снимката на Абес Гарсия, облечен в гарнирано палто, с бомбе като герой на Дикенс, който се качваше по стълбата на самолета.

По това време президентът беше решил, че новият лидер на парламента, натоварен да даде дискретно насока на Конгреса към по-приемливи за Съединените щати и западната общност позиции, няма да бъде Агустин Кабрал, а сенатор Хенри Чиринос. Би предпочел Умника, чийто сдържан нрав допадаше повече на характера му, докато алкохолизмът на Конституционалния сархош го отвращаваше. Но избра него, защото внезапното реабилитиране на човек, изпаднал съвсем наскоро в немилост по решение на Негово превъзходителство, можеше да раздразни някои хора от твърдото трухилистко ядро, от които още се нуждаеше. Чиринос беше физически и морално противен, но талантът му на интригант и законоплетец беше неизчерпаем. Никой не познаваше по-добре от него парламентарните трикове. Те не бяха приятели — заради алкохола, който отвращаваше Балагер, — но още щом го повикаха в двореца и президентът го уведоми какво се иска от него, сенаторът се зарадва толкова, колкото и когато му каза да уреди по най-бързия и незабележим начин трансфера в чужбина на капиталите на Превъзходната дама. („Каква благородна грижа, господин президент, да осигурите бъдещето на една изтъкната дама, изпаднала в беда“.) По този повод сенатор Чиринос, все още в пълно неведение за това, което се готвеше, му призна, че имал честта да информира SIM, че Антонио де ла Маса и генерал Хуан Томас Диас се подвизават из колониалния град (беше ги забелязал в кола, спряла пред дома на един приятел на улица „Еспайлят“), и го помоли да му направи услугата и да поиска от Рамфис наградата, която предлагаше за всяка информация, свързана със залавянето на убийците на баща му. Доктор Балагер го посъветва да се откаже от тази награда и да не говори много за този патриотичен донос: можеше безвъзвратно да навреди на политическото си бъдеще. Този, когото Трухильо наричаше в интимен кръг Живия боклук, разбра начаса.

— Позволете да ви поздравя, господин президент — възкликна, ръкомахайки, сякаш беше на трибуната. — Винаги съм смятал, че режимът трябва да се отвори за новото време. Щом Шефа го няма вече, никой не би могъл да избегне по-добре от вас бурята и не би повел доминиканския кораб към пристана на демокрацията. Разчитайте на мен като най-предан и всеотдаен сътрудник.

Такъв беше, наистина. Той внесе в Конгреса проекторезолюция, даваща на генерал Рамфис Трухильо върховна власт във военната йерархия и изключителни пълномощия по всички военни и полицейски въпроси в републиката. Инструктира депутати и сенатори за новата политика, подета от президента и насочена не към отричане на миналото и към отхвърляне на Ерата на Трухильо, а към диалектическото й преодоляване и приспособяването й към изискванията на новото време, така че усъвършенствайки демократичното си развитие — без да отстъпва нито крачка назад, — страната да бъде приета отново от братските американски страни в ОАД и след като санкциите бъдат вдигнати, да се присъедини отново и към международната общност. При една от честите си работни срещи с президента Балагер сенатор Чиринос попита, не без известна тревога, какви намерения има Негово превъзходителство спрямо бившия сенатор Агустин Кабрал.

— Заповядах банковите му сметки да бъдат размразени и да бъдат признати заслугите му към правителството, за да може да получи пенсия — информира го Балагер. — Засега завръщането му към политическия живот е неуместно.

— Мненията ни съвпадат напълно — съгласи се сенаторът. — Умника, с когото ме свързва стара дружба, е конфликтна личност и си печели противници.

— Правителството може да използва таланта му, без да изпъква много — добави президентът. — Предложих му мястото на юридически съветник в администрацията.

— Умно решение — съгласи се отново Чиринос. — Агустин винаги е имал много добри качества като юрист.

Бяха минали едва пет седмици от смъртта на Генералисимуса, а промените бяха значителни. Хоакин Балагер не можеше да се оплаче: за това кратко време той се превърна от президент марионетка, от господин никой, в истински държавен глава — длъжност, която признаваха всички враждуващи сили и най-вече Съединените щати. Макар и резервирани в началото, когато обясняваше плановете си на новия консул, те вече приемаха съвсем сериозно обещанията му, че ще води постепенно страната към пълна демократизация при същия режим и няма да позволи на комунистите да се възползват от положението. На всеки два-три дни се срещаше с експедитивния Джон Калвин Хил — як като каубой дипломат, който говореше само по същество — и успя да го убеди, че на този етап трябва да запази Рамфис като съюзник. Генералът бе приел неговия план за постепенното отваряне на страната. Държеше под контрол военните сили и благодарение на това тези бандити и зверове Петан и Ектор, както и примитивните поддръжници на Трухильо сред военните, бяха озаптени. Иначе досега да са го отстранили. Навярно Рамфис си мислеше, че с правомощията, които даваше на Балагер — завръщането на някои емигранти, заченки на плаха критика към режима на Трухильо по радиата и вестниците (най-войнствен беше един нов вестник, излязъл през август — Граждански съюз), публичните митинги на опозиционните сили, които завладяваха улиците, дясната партия Национален граждански съюз на Вириато Фиальо и Анхел Северо Кабрал и лявата — Революционно движение „14 юни“, — можеше да си осигури и той политическо бъдеще. Сякаш в обществения живот на тази страна можеше да се появи отново някой с фамилното име Трухильо! Нека засега живее с тази заблуда. Рамфис държеше контрола над оръжията и имаше подкрепата на военните; за реорганизацията на въоръжените сили и за изкореняването на трухилизма трябваше време. Отношенията на правителството с Църквата бяха отново прекрасни; понякога той пиеше кафе с апостолическия нунций и архиепископ Питини.

Проблемът, който не можеше да разреши по начин, приемлив за международното обществено мнение, бяха „човешките права“. Всеки ден имаше протести заради политическите затворници, подложените на изтезания, безследно изчезналите, избитите в „Ла Виктория“, „Ел Нуеве“, „Ла Куарента“ и в затворите и казармите във вътрешността на страната. В кабинета му валяха манифести, писма, телеграми, отчети, дипломатически сведения. Не можеше да направи много. По-точно, не можеше да направи нищо, освен да дава мъгляви отговори и да извръща поглед. Беше обещал да остави Рамфис с развързани ръце. Дори и да искаше, не можеше да не изпълни обещанието си. Синът на Генералисимуса бе изпратил доня Мария и Анхелита в Европа и продължаваше упорито да търси съзаклятници, сякаш в заговора за убийството на Трухильо участваха милиони. Един ден младият генерал го попита внезапно:

— Знаете ли, че Педро Ливио Седеньо се опита да ви замеси в заговора за убийството на татко?

— Не се изненадвам — усмихна се президентът, без да се смути. — Най-добрата защита на убийците е да компрометират всичко живо. И най-вече приближените на Благодетеля. Французите наричат това „интоксикация“.

— Само още някой от убийците да го беше потвърдил и щеше да ви сполети участта на Пупо Роман. — Рамфис изглеждаше трезвен, въпреки че дъхаше на алкохол. — В момента се проклина, че се е родил.

— Не искам да знам за това, генерале — спря го Балагер, протягайки ръчичка. — Имате моралното право да отмъстите за престъплението. Но, моля ви, не искам да знам подробности. Така посрещам по-лесно критиките, които получавам от цял свят, защото не знам дали изстъпленията, за които се говори, са верни.

— Много добре. Ще ви уведомя само за залавянето на Антонио Имберт и Луис Амиама, ако ги хванем. — Балагер видя, че красавецът извръща лице, както винаги, когато споменаваше двамата единствени участници в конспирацията, които не бяха нито заловени, нито убити. — Смятате ли, че са все о ще в страната?

— Според мен, да — потвърди Балагер. — Ако бяха избягали в чужбина, щяха да свикат пресконференции, да получат награди, да се появят по всички телевизии. Щяха да се възползват от положението си на евентуални герои. Скрили са се някъде тук, няма съмнение.

— Тогава рано или късно ще ни паднат в ръцете — промълви Рамфис. — Пратил съм хиляди хора да ги търсят, къща по къща, бърлога по бърлога. Ако още са в Доминиканската република, ще бъдат заловени. А ако не са, няма място в света, където могат да се спасят от възмездието за смъртта на татко. Дори за това да похарча и последния си грош.

— Пожелавам ви да изпълните желанието си, генерале — отвърна му с разбиране Балагер. — Но ми позволете да ви помоля нещо. Опитайте се да запазите приличие. Деликатната маневра, с която се мъчим да убедим света, че страната се отваря за демокрацията, би се провалила, ако стане скандал. Като още един Галиндес, да речем, или още един Бетанкур.

Само по въпроса за конспираторите не можеше да преговаря със сина на Генералисимуса. Балагер не си губеше времето да се застъпва за освобождаването им — съдбата на задържаните беше предрешена, както и тази на Имберт и Амиама, ако ги хванеха, — но все пак не беше много сигурен, че това ще е от полза за плановете му. Времената се меняха, наистина. Меняха се и настроенията на масите. Доминиканският народ, настроен до смърт в духа на трухилизма до 30 май 1961 година, би извадил очите и сърцето на Хуан Томас Диас, Антонио де ла Маса, Естреля Садала, Луис Амиама, Уаскар Техеда, Педро Ливио Седеньо, Фифи Пасториса, Антонио Имберт и съучастниците им, ако му паднеха. Но мистичното единосъщие с Шефа, в което доминиканецът бе живял трийсет и една години, изчезваше. Уличните митинги, свиквани от студентите, Граждански съюз и „14 юни“, в началото малобройни, от шепа наплашени хорица, след месец, след два, след три се бяха разраснали. Не само в Санто Доминго (президентът Балагер беше подготвил проекторезолюцията, с която щеше да върне името на Сиудад Трухильо, а сенатор Чиринос щеше да подготви Конгреса да я приеме единодушно в подходящия момент), където понякога изпълваха парка Индепенденсия, но и в Сантяго, Ла Романа, Сан Франсиско де Макорис и други градове. Страхът изчезваше, растеше враждебността към Трухильо. Тънкият нюх на доктор Балагер към историята му подсказваше, че това ново чувство ще набира неудържимо сили. И в атмосфера на всенароден антитрухилизъм убийците на Трухильо щяха да се превърнат във влиятелни политически фигури. Кой имаше полза от това? И когато Живия боклук направи плах опит и в качеството си на парламентарен лидер на новото балагерско движение дойде да го пита дали едно решение на Конгреса за амнистия на конспираторите от 30 май няма да накара ОАД и Съединените щати да вдигнат санкциите, той го сряза:

— Намерението е добро, сенаторе. Но последствията? Амнистията ще засегне Рамфис, който ще заповяда да избият веднага всички амнистирани. И усилията ни могат да отидат на вятъра.

— Няма да престана да се учудвам колко железни са винаги доводите ви — възкликна сенатор Чиринос и едва не изръкопляска.

За всичко останало Рамфис, който живееше, все така отдаден на всекидневни пиянства в базата „Сан Исидро“ и в къщата си на брега на морето в Бока Чика — където бе довел, заедно с майка й, последната си любовница, една танцьорка от „Лидо“, и бе оставил в Париж законната си жена, младата актриса Лита Милан, бременна, — бе проявил дори повече разбиране, отколкото Балагер очакваше. Примири се, че на Сиудад Трухильо ще бъде върнато името Санто Доминго и ще се дадат нови имена на градовете, сградите, улиците, площадите, географските местности, мостовете, наречени Генералисимус, Рамфис, Анхелита, Радамес, доня Хулия или доня Мария. Не настояваше за строги наказания и за студентите, организирани или свободни, които рушаха статуите, плочите, бюстовете, портретите и табелите с името на Трухильо и семейството по улици, булеварди, паркове и шосета. Прие съвсем спокойно предложението на доктор Балагер да отстъпи „в знак на патриотично великодушие“ на държавата, тоест на народа, земи, ферми и селскостопанска собственост, принадлежащи на Генералисимуса и синовете му. Рамфис го направи с отворено писмо. По този начин държавата стана собственик на четирийсет процента от всички обработваеми земи, което я превърна в държавата с най-много обществена собственост на континента след кубинската. Генерал Рамфис успокояваше духовете и на онези тъпи изроди, братята на Шефа, които изумяваха от систематичното премахване на паметните плочи и символите на трухилизма.

Една вечер, след като се нахрани със сестрите си с обичайното скромно меню — от пилешки бульон, бял ориз, салата и млечен сладкиш, и стана, за да отиде да си легне, му се зави свят_. Загуби съзнание само за секунди, но доктор Феликс Гойко го предупреди: ако продължаваше да работи толкова, до края на годината сърцето или мозъкът му щяха да се пръснат като граната. Трябваше да почива повече — от смъртта на Трухильо спеше само по три-четири часа, — да се раздвижва и в края на седмицата да си намира развлечения. Сам си наложи да лежи по пет часа нощем и след вечеря се разхождаше, но далеч от авенида „Джордж Вашингтон“, за да избегне компрометиращите сравнения; ходеше в бившия парк „Рамфис“, сега парк „Еухенио Мария де Остос“. А в неделя след църква четеше по няколко часа романтическа или модерна поезия, или испанските класици от Златния мек, за да се разсее. От време на време някой грубиян го обиждаше на улицата: „Балагер_ книжното човече!“, но в повечето случаи го поздравяваха: „Добър ден, господин президент!“. Отвръщаше им галантно, сваляйки шапката, която свикна да носи нахлупена до уши, за да не я отвява вятърът.

Когато на 2 октомври 1961 година заяви в Общото събрание на Обединените нации в Ню Йорк, че „в Доминиканската република се заражда истинска демокрация и има ново развитие на нещата“, той призна пред стотината делегати, че диктатурата на Трухильо е била един анахронизъм, нарушаващ жестоко човешките свободи и права. И призова демократичните нации да му помогнат да върне законността и свободата на доминиканците. След няколко дни получи тъжно писмо от доня Мария Мартинес от Париж. Превъзходната дама се жалваше, че президентът представил една „несправедлива“ картина на Ерата на Трухильо, забравяйки „за всички хубави неща, които съпругът ми също направи и за които самият вие го хвалехте толкова през тези трийсет и една години“. Но не Мария Мартинес тревожеше президента, а братята на Трухильо. Узна, че Петан и Черния са имали бурна среща с Рамфис, на която му поставили въпроса: как може да позволява на този негодник да ходи в ООН и да резили баща му? Време било да го изгонят от Националния дворец и да върнат отново на власт семейство Трухильо, както настоявал народът! Рамфис им отвърнал, че ако стане държавен преврат, нахлуването на marines е неизбежно: бил предупреден лично от Джон Калвин Хил. Единствената възможност да се спаси нещо била да застанат твърдо зад тази крехка форма на законност — президента. Балагер действал хитро, за да накара ОАД и Държавния департамент да вдигнат санкциите. Затова бил принуден да произнася речи като тази в ООН, против своите убеждения.

Въпреки това на срещата, състояла се с президента малко след завръщането му от Ню Йорк, синът на Трухильо не прояви такава толерантност. Беше така враждебно настроен, че разривът изглеждаше неминуем.

— Ще продължавате ли с нападките си срещу татко, както направихте в Общото събрание? — Седнал на стола, на който бе седял при последната им среща и Шефа часове преди да бъде убит, Рамфис говореше, без да го гледа, вперил поглед в морето.

— Нямам друг изход, генерале — отвърна президентът печално. — Ако искам да повярват, че всичко се е променило и страната се отваря за демокрацията, трябва да правя самокритични анализи на миналото. За вас е болезнено, знам. И за мен е така. Политиката изисква понякога подобни жертви.

Известно време Рамфис не отговори. Пиян ли беше? Или дрогиран? Или беше на прага на някоя от онези психически кризи, докарващи го до лудост? С големи синкави сенки, с горящи и трескави очи, той правеше странни гримаси.

— Вече ви обясних — добави Балагер. — Придържам се стриктно към това, за което се уговорихме. Вие одобрихте плана ми. Но, разбира се, все още е валидно и онова, което ви казах тогава. Ако предпочитате да поемете юздите, няма нужда да прибягвате до танковете от „Сан Исидро“. Още сега ще ви връча оставката си.

Рамфис го изгледа дълго и с отвращение.

— Всички искат това от мен — промълви без ентусиазъм. — Чичовците ми, командирите на области, военните, братовчедите ми, приятелите на татко. Но аз не искам да сядам на вашето място. Мен тая работа не ми харесва, доктор Балагер. За какво? За да ми се отплатят, както на него ли?

Замълма, съвсем унил.

— Щом не искате властта, генерале, тогава помогнете ми да я упражнявам.

— Какво повече? — отвърна Рамфис с насмешка. — Ако не бях аз, досега чичовците ми да са ви изхвърлили с картечниците.

— Не е достатъчно — отвърна Балагер. — Виждате вълненията по улиците. Митингите на Граждански съюз и на „14 юни“ стават с всеки ден все по-бурни. Това ще свърши зле, ако не ги изпреварим.

Лицето на сина на Генералисимуса придоби отново цвят. Той чакаше, изпънал напред врат, сякаш се питаше дали президентът ще посмее да поиска от него това, което подозираше.

— Чичовците ви трябва да се махнат — изрече кротко доктор Балагер. — Докато са тук, нито международната общност, нито общественото мнение ще повярват в промяната. Само вие можете да ги убедите.

Щеше ли да го нахока? Рамфис го гледаше смаяно, сякаш не вярваше на ушите си. Отново настъпи дълго мълчание.

— Сигурно ще поискате и аз да се махна от страната, която създаде татко, за да могат хората да повярват в тая глупост за новото време?

Балагер изчака няколко секунди.

— Да, и вие — промълви със свита душа. — Вие също. Но не още. А когато накарате чичовците си да заминат. Когато ми помогнете да укрепя правителството, да накарам въоръжените сили да разберат, че Трухильо вече го няма. Това не е нещо ново за вас, генерале. Винаги сте го знаели. Че за вас, за семейството и приятелите ви е най-добре този проект да успее. Ако дойдат на власт Граждански съюз или „14 юни“, ще стане по-лошо.

Не извади пистолета си и не го заплю. Отново пребледня и направи онази гримаса на малоумен. Запали цигара и издуха няколко пъти дима, загледан как той се стелеше.

— Бих си тръгнал отдавна от тази страна, пълна с неблагодарни глупаци — рече през зъби. — Ако бях открил Амиама и Имберт, нямаше да съм вече тук. Само те остават. Щом изпълня обещанието, което дадох на татко, ще си тръгна.

Президентът го информира, че е дал съгласието си за завръщането от изгнание на Хуан Бош и на другарите му от Доминиканската революционна партия. Стори му се, че генералът не чу обясненията му, че Бош и ДРП сигурно щяха да се впуснат в ожесточена борба с Граждански съюз и „14 юни“ кой да оглави антитрухилисткото движение. И по този начин щяха да направят услуга на правителството. Защото най-голямата опасност се криеше в господата от Националния граждански съюз, където имаше богати и консервативни хора с влияние в Съединените щати — като Северо Кабрал; а Хуан Бош знаеше това и щеше да направи всичко възможно — дори невъзможното, — за да попречи на един толкова влиятелен съперник да се добере до правителството.

В „Ла Виктория“ бяха останали към двеста съучастници — истински или предполагаеми — в заговора и щом семейство Трухильо си заминеше, тези хора трябваше да получат амнистия. Но Балагер знаеше, че синът на Трухильо никога няма да пусне на свобода живите още убийци. Щеше да издевателства над тях, както направи с генерал Роман, когото измъчва четири месеца, преди да съобщи, че се е самоубил от угризения за извършеното предателство (трупът изобщо не беше открит), и с Модесто Диас, когото сигурно още измъчваше, ако беше жив. Проблемът беше там, че затворниците — опозицията ги наричаше екзекутори — помрачаваха новия образ, който искаше да придаде на режима. Непрекъснато пристигаха мисии, делегации, чуждестранни политици и журналисти, които се интересуваха от тях, и президентът трябваше едва ли не да жонглира, за да обясни защо още не бяха дадени на съд, да се кълне, че животът им не е в опасност и че на процеса, който ще бъде съвсем прозрачен, ще участват международни наблюдатели. Защо Рамфис не ги беше ликвидирал още, както направи с почти всички братя на Антонио де ла Маса — Марио, Боливар, Ернесто, Пироло — и с много братовчеди, племенници и чичовци, разстреляни или пребити до смърт още в деня на арестуването им, вместо да ги държи в очакване на изпълнението на смъртната присъда и да насъсква противниците? Балагер знаеше, че кръвта на екзекуторите ще изцапа и него: това беше разяреният бик, който трябваше да хване за рогата.

Няколко дни след този разговор Рамфис му позвъни с чудесна новина: беше убедил чичовците си. Петан и Черния щяха да заминат на дълга почивка. На 25 октомври Ектор Биенвенидо отлетя с жена си, американката, за Ямайка. И Петан отплава с фрегатата Пресиденте Трухильо на някаква обиколка из Карибите. Консулът Джон Калвин Хил сподели с Балагер, че вероятността санкциите да бъдат вдигнати вече нараства.

— Дано това не се забави много, господин консул — призова го президентът. — С всеки ден нашата република се задушава все повече.

Индустриалните предприятия бяха почти парализирани от политическата несигурност и ограниченията за чуждите капиталовложения; магазините бяха празни заради спадането на доходите. Рамфис продаваше на безценица фирмите, които не бяха регистрирани на името на семейство Трухильо, и акциите на притежателите им, Централната банка трябваше да прехвърля тези суми, обменени във валута на нереалния официален курс от долар за едно песо, в различни банки в Канада и Европа. Семейството не беше прехвърлило в чужбина толкова валута, колкото президентът се опасяваше: доня Мария — дванайсет милиона долара, Анхелита — тринайсет, Радамес — седемнайсет, и Рамфис засега — към двайсет и два, което правеше общо шейсет и четири милиона долара. Можеше да бъде и по-лошо. Но скоро фондовете щяха да се изчерпят и нямаше да може да се плаща на войниците, учителите и държавните служители.

На 15 ноември министърът на вътрешните работи му позвъни, ужасен: генералите Петан и Ектор Трухильо се върнали неочаквано. Помоли го да се укрие, всеки момент щял да избухне военен преврат. Основната част от армията ги подкрепяла. Балагер поиска спешна среща с консул Калвин Хил. Обясни му положението. Ако Рамфис не попречеше, много гарнизони щяха да подкрепят Петан и Черния в опита им за бунт. Можеше да се стигне до гражданска война с непредвидими последствия и масово избиване на антитрухилисти. Консулът знаеше всичко това. От своя страна, той го информира, че лично президентът Кенеди току-що е заповядал да бъде изпратена една военна флотилия. От Пуерто Рико към доминиканските брегове се отправяли самолетоносачът Valley Forge, крайцерът Little Rock, флагмански кораб на Втора флота, и ескадрените миноносци Hyman, Bristol и Beatty. Към две хиляди marines щели да дебаркират, ако се стигне до преврат.

В кратък разговор с Рамфис по телефона — четири часа се опитваше да се свърже с него, докато успее — последният му предаде зловещата новина. Имал бурен спор с чичовците си. Нямало да си тръгнат от страната. Рамфис ги предупредил, че тогава той щял да си тръгне.

— Какво ще стане сега, генерале?

— Това, че оттук нататък оставате сам в клетката на зверовете, господин президент — изсмя се Рамфис. — Късмет.

Доктор Балагер затвори очи. Следващите часове и дни щяха да бъдат съдбоносни. Какво ли смяташе да прави синът на Трухильо? Да замине? Да се застреля? Сигурно щеше да замине за Париж при жена си, майка си и братята си, да търси утеха в разни партита, мачове по поло и жени в красивата къща, която си купи в Ньой. Вече бе изнесъл всички пари, които можеше, тук оставяше някои недвижими имоти, които рало или късно щяха да бъдат секвестирани. Но всъщност не в това беше проблемът. А в малоумните зверове. Скоро братята на Генералисимуса щяха да започнат да стрелят — единственото, на което бяха способни. Във всички списъци на враговете, които трябва да бъдат ликвидирани, изготвени според vox populi^[1] от Петан, Балагер беше на първо място. Така че, както се казваше в една поговорка, която обичаше да цитира, той трябваше „да излезе сух от тази река, бавничко, от камък на камък“. Не се страхуваше, само му беше мъчно, че изящният филигран, който бе изработил, щеше да бъде съсипан от куршумите на един убиец.

На другия ден на разсъмване го събуди неговият министър на вътрешните работи, за да го информира, че група военни е отнесла трупа на Трухильо от гробницата му в църквата в Сан Кристобал. Преместили го в Бока Чика, където край личния пристан на генерал Рамфис била акостирала яхтата Анхелита.

— Нищо не съм чул, господин министър — сряза го Балагер. — И вие нищо не сте ми казали. Съветвам ви да си починете още няколко часа. Чака ни много дълъг ден.

За разлика от това, което посъветва да направи министърът, той не остана в леглото. Рамфис нямаше да замине, без да ликвидира убийците на баща си, а това убийство можеше да сравни със земята всичките му усилия през тези месеци да убеди света, че благодарение на него републиката се връща към демокрацията без гражданската война и хаоса, от който се бояха Съединените щати и водещите доминикански класи. Но какво можеше да направи? Всяка негова заповед относно затворниците, противоречаща на тези на Рамфис, щеше да бъде пренебрегната и щеше да разкрие абсолютното му безсилие пред въоръжените сили.

Странно, но въпреки всичко, освен плъзналите слухове за скорошни въоръжени бунтове и изтребване на цивилни, нито на 16-и, нито на 17 ноември се случи нещо. Той продължаваше да се занимава с текущите проблеми, сякаш в страната цареше пълно спокойствие. Привечер на 17-и беше информиран, че Рамфис е напуснал къщата си на брега. Малко след това го видели да слиза пиян от един автомобил и псувайки, да хвърля граната — която не избухнала — по фасадата на хотел „Ембахадор“. Оттогава местонахождението му било неизвестно. На следващата сутрин комисия от Националния граждански съюз, оглавена от Анхел Северо Кабрал, настоя да бъде приета незабавно от президента: било въпрос на живот и смърт. Прие я. Северо Кабрал беше побеснял. Размахваше някаква бележка, написана от Уаскар Техеда до жена му — Линдин, и пратена тайно от „Ла Виктория“, от която се разбираше, че шестимата обвинени за смъртта на Трухильо (заедно с Модесто Диас и Тунти Касерес) са били отделени от останалите политически затворници, за да бъдат преместени в друг затвор. „Ще ни убият, скъпа“, така завършваше бележката. Лидерът на Граждански съюз настояваше затворниците да бъдат предадени на съдебната власт или освободени с президентски указ. Съпругите на затворниците били пред вратите на двореца с адвокатите си. Международната преса, както и Държавният департамент и западните посолства били предупредени.

Разтревожен, доктор Балагер ги увери, че лично ще се заеме с въпроса. Нямаше да позволи да се стигне до престъпление. Според неговата информация преместването на шестимата съзаклятници било по-скоро с цел да се ускори следствието. Ставало въпрос просто за процедура по възстановката на престъплението, след което веднага щял да започне процес. И, разбира се, с наблюдатели от Международния съд в Хага, които самият той щял да покани в страната.

Щом представителите на Граждански съюз си тръгнаха, се обади на главния прокурор на републиката — доктор Хосе Мануел Мачадо. Знаел ли той защо шефът на Националната полиция Маркос А. Хорхе Морено е заповядал да преместят Естреля Садала, Уаскар Техеда, Фифи Пасториса, Педро Ливио Седеньо, Тунти Касерес и Модесто Диас в килиите на Съдебната палата? Главният прокурор на републиката не знаеше нищо. Възмути се: някой е използвал неправомерно името на съдебната власт, никой съдия не е искал нова възстановка на престъплението. Издавайки тревогата си, президентът се съгласи, че това е недопустимо. Незабавно щеше да нареди на министъра на правосъдието да направи основна проверка, да установи кой е отговорен и кой носи вина за станалото. За да има писмени доказателства, че го прави, продиктува на своя секретар меморандум и заповяда той да бъде занесен незабавно в Министерството на правосъдието. След това се обади по телефона на министъра. Завари го обезпокоен:

— Не знам как да постъпя, господин президент. Пред вратата ми са жените на затворниците. Отвсякъде ме притискат да дам информация, а аз не знам нищо. Вие знаете ли защо са преместени в килиите на Съдебната палата? Никой не може да ми обясни. Сега ги водят към автострадата за нова възстановка на престъплението, която никой не е заповядвал да се прави. Няма начин човек да припари там, защото войници от базата „Сан Исидро“ са обкръжили с кордон зоната. Какво трябва да направя?

— Идете лично и искайте обяснение — инструктира го президентът. — Абсолютно необходимо е да има свидетели, че правителството е направило всичко възможно, за да попречи законността да бъде нарушена. Накарайте представителите на Съединените щати и на Великобритания да дойдат с вас.

Доктор Балагер се обади лично на Джон Калвин Хил и го помоли да подкрепи това действие на министъра на правосъдието. И същевременно го уведоми, че ако генерал Рамфис се готви, както изглежда, да напусне страната, братята на Трухильо ще започнат да действат.

Продължи да си върши работата, привидно зает с критичното състояние на финансите. На обед не мръдна от кабинета си и работейки с министъра на финансите и с управителя на Централна банка, отказа да приема всякакви обаждания и посещения. Привечер секретарят му подаде бележка от министъра на правосъдието, с която го уведомяваше, че той и американският консул не били допуснати от въоръжените войници на военновъздушните сили до мястото на възстановката на престъплението. Потвърждаваше още веднъж, че никой от министерството, от прокуратурата или от съдиите не е искал, нито е бил уведомен за подобно действие и че това е решение единствено на военните. Щом се прибра вкъщи, в осем и половина вечерта му се обади настоящият шеф на полицията, полковник Маркос А. Хорхе Морено. Камионетката с трима души въоръжена охрана, която трябвало да върне затворниците в „Ла Виктория“ след приключването на съдебната формалност, изчезнала.

— Направете всичко възможно да ги откриете, полковник. Мобилизирайте всички необходими сили — заповяда му президентът. — Звънете ми по всяко време.

На сестрите си, разтревожени от слуховете, че семейство Трухильо избило този следобед хората, които ликвидирали Генералисимуса, каза, че не знае нищо. Сигурно били измислици на екстремистите, за да подклаждат напрежението и несигурността. Докато ги успокояваше с подобни лъжи, си мислеше: сигурно Рамфис щеше да замине тази вечер, ако не го беше направил вече. Значи сблъсъкът с братята Трухильо щеше да стане призори. Щяха ли да го задържат? Да го убият? С малките си мозъци бяха способни да повярват, че с убийството му могат да спрат един исторически процес, който много скоро щеше да ги помете от доминиканската политика. Не изпитваше тревога, само любопитство.

Когато си обличаше пижамата, полковник Хорхе Морено позвъни пак. Камионетката била намерена: шестимата затворници били избягали, след като убили тримата от охраната.

— Обърнете земята и небето, за да откриете бегълците — изрече с равен глас. — Отговаряте пред мен за живота на тези затворници, полковник. Трябва да се явят пред трибунала, за да бъдат съдени според закона и за това престъпление.

Преди да заспи, изпита съжаление. Не за затворниците, разстреляни без съмнение този следобед лично от Рамфис, а за тримата от охраната, които синът на Трухильо бе заповядал също да убият, за да придаде по-голяма достоверност на театъра с бягството. Три клети войничета, ликвидирани хладнокръвно, за да изглежда по-истински един фарс, на който никой никога нямаше да повярва. Какво излишно проливане на кръв!

На другия ден, на път за двореца, прочете във вътрешните страници на Ел Карибе за бягството на „убийците на Трухильо, след като избили коварно войниците от охраната, които ги връщали в «Ла Виктория»“. И въпреки всичко скандалът, от който се боеше, не се вдигна, беше заглушен от други събития. В десет сутринта вратата на кабинета му се отвори с трясък. С автомат в ръка и гроздове от гранати и револвери на кръста, в него нахълта генерал Петан Трухильо, следван от брат си Ектор, също в генералска униформа, и от двайсет и седем въоръжени мъже от личната им охрана, чиито лица му се сториха не само бандитски, но и пиянски. Отвращението, което тази пасмина предизвика у него, беше по-силно от страха.

— Не мога да ви предложа да седнете, нямам толкова столове, съжалявам — извини се дребничкият президент, ставайки. Изглеждаше спокоен, с учтива усмивка на кръглото си личице.

— Дойде часът на истината, Балагер — изрева като животно Петан, пръскайки слюнки. Размахваше заплашително автомата, доближавайки го до лицето на президента, но той не се отдръпна. — Стига толкоз глупости и шикалкавене! Както Рамфис видя сметката на ония кучи синове вчера, така и ние ще я видим на тези, дето се разхождат на свобода. И ще започнем от юдите, от джуджето предател.

Това тъпо нищожество, изглежда, също беше пияно. Балагер прикриваше възмущението и опасенията си, като напълно се владееше. Той спокойно посочи към прозореца:

— Моля, елате с мен, генерал Петан. — Обърна се и към Ектор: — Вие също, моля.

Направи няколко крачки и като спря пред прозореца, посочи към морето. Беше прекрасна утрин. Близо до брега се открояваха съвсем ясно, блещукайки, силуетите на три американски бойни кораба. Имената им не се четяха, но човек си даваше сметка, че дългите оръдия на крайцера Little Rock, въоръжен с ракети, и самолетоносачите Valley Forge и Franklin D. Roosevelt са насочени към града.

— Чакат да вземете властта, за да започнат да ни обстрелват — каза президентът много бавно. — Чакат да им дадете повод, за да ни нападнат отново. Искате ли да останете в историята като доминиканците, станали причина янките да окупират за втори път републиката? Ако това искате, стреляйте и направете от мен герой. Моят приемник няма да остане и час на този стол.

Щом му позволиха да изрече всичко това, каза си, сигурно нямаше да го убият. Петан и Черния си шепнеха и говореха едновременно, без да се разбират. Убийците и телохранителите се споглеждаха, сконфузени. Най-сетне Петан заповяда на хората си да излязат. Като остана само с двамата братя в кабинета, Балагер разбра, че е спечелил играта. Приближиха се и седнаха пред него. Горките дяволи! Колко неудобно се чувстваха! Не знаеха откъде да започнат. Трябваше да ги улесни.

— Страната очаква от вас да направите нещо — каза им приветливо. — Да действате със себеотрицанието и патриотизма на генерал Рамфис. Вашият племенник напусна страната, за да даде шанс на мира.

Петан го прекъсна, начумерен, и заговори направо:

— Много е лесно да си патриот, когато имаш милионите и имотите на Рамфис в чужбина. Но нито аз, нито Черния имаме къщи, акции и текущи сметки навън. Цялото ни богатство е тук, в страната. Бяхме единствените глупаци, които се подчиниха на Шефа, когато забрани да се изнасят пари в чужбина. Справедливо ли е? Не сме идиоти, господин Балагер. Всички земи и имущества, които имаме тук, ще бъдат конфискувани.

Изпита облекчение.

— Това може да се оправи, господа — успокои ги той. — То е най-малкото! Трябва да бъдете възнаградени за благородния жест, който родината иска от вас.

Оттук нататък всичко се сведе до скучен пазарлък, което затвърди у президента чувството на презрение към хората, алчни за пари. Нещо, към което той никога не се беше стремил. Накрая се съгласи на суми, които му се сториха разумни, като се има предвид, че с това печелеше мира и сигурността на републиката. Нареди на Централна банка да се дадат по два милиона долара на всеки от братята и да се обменят във валута единайсетте милиона песос, които имаха — една част в кутии за обувки, а другите — в различни столични банки. За да са сигурни, че споразумението ще бъде спазено, Петан и Ектор настояха да бъде заверено и от американския консул. Калвин Хил дотича веднага, въодушевен, че нещата се уреждат доброволно и без да се пролива кръв. Поздрави президента и заключи: „Истинският държавник се познава по време на кризи“. Свеждайки скромно очи, доктор Балагер си каза, че заминаването на семейство Трухильо ще предизвика такава всеобща радост и ликуване — а също и малко хаос, — че малцина ще си спомнят за убийството на шестимата затворници, чиито трупове — беше сигурен в това — никога нямаше да бъдат открити. Този епизод нямаше да му навреди много.

Министерският съвет поиска единодушното съгласие на кабинета за обща политическа амнистия, която щеше да опразни затворите и да анулира всички съдебни процеси за подривна дейност, и издаде заповед за разпускането на Доминиканската партия. Министрите го аплодираха, станали на крака. Тогава доктор Табаре Алварес Перейра, неговият министър на здравеопазването, го уведоми с леко зачервени бузи, че от шест месеца криел в дома си — през по-голямата част от времето затворен в тесен килер за халати и пижами — беглеца Луис Амиама Тио.

Доктор Балагер го поздрави за проявената хуманност и му каза да доведе доктор Амиама в Националния дворец, защото както той, така и дон Антонио Имберт — който без съмнение щеше да се появи всеки момент — ще бъдат приети лично от президента на републиката с уважението и благодарността, които заслужават за големите им заслуги към родината.