Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (8)

8.

Нямаше коса по главата, но ушите на Конституционалния сархош бяха пълни с гъсти валма от черни косми, щръкнали гротескно за сметка на плешивостта му. И той ли беше започнал да го нарича така, преди дълбоко в себе си да го прекръсти на Живия боклук? Благодетеля не си спомняше. Сигурно беше така. От млад го биваше да измисля прякори. Много от тези ужасни прякори, които лепваше на хората, се срастваха с жертвите и в крайна сметка заместваха имената им. Така беше станало и със сенатор Хенри Чиринос, когото никой в Доминиканската република, освен вестниците, не наричаше вече по име, а с унищожителното прозвище Конституционалния сархош. Той имаше навика да поглажда мазната четина, която гнездеше в ушите му, и въпреки че Генералисимусът — с натрапчивата си мания за чистота — му беше забранил да си го позволява пред него, сега правеше точно това и отгоре на всичко редуваше този отвратителен навик с друг — приглаждаше и космите в носа си. Беше нервен, много нервен. И Генералисимусът знаеше защо: носеше му доклад за лошото състояние на предприятията. Но Чиринос нямаше вина, че нещата не вървяха добре, виновни бяха санкциите, наложени от ОАД, които задушаваха страната.

— Ако не престанеш да си чоплиш носа и ушите, ще извикам адютантите да те затворят — каза му, смръщен. — Бях ти забранил да вършиш тия свинщини тук. Да не си пиян?

Конституционалния сархош подскочи на мястото си пред бюрото на Благодетеля. Отдръпна ръце от лицето си.

— Капчица алкохол не съм сложил в устата — оправда се той смутено. — Нали знаете, че не пия денем, Шефе. Само надвечер и нощем.

Носеше костюм, който според Генералисимуса беше образец на лошия вкус — нещо сиво-зеленикаво, напръскано с преливащите цветове на дъгата; и както всичко, което обличаше, сякаш беше напъхал тлъстото си тяло в него с обувалка. Върху бялата му риза се мяташе синкава вратовръзка на жълти шарки, по която строгият поглед на Благодетеля откри мазни петна. С отвращение си помисли, че тези петна са от ядене, защото сенатор Чиринос се хранеше, лапайки огромни залъци, сякаш се страхуваше да не би някой да му изяде порцията, и дъвчеше с полуотворена уста, плюейки пръски.

— Кълна ви се, че в тялото ми няма и капка алкохол — повтори. — Само чисто кафе, от закуската.

Може и така да беше. Като го видя да влиза в кабинета преди малко, поклащайки слонското си тяло, и да се приближава бавничко, опипвайки с крак пода, преди да стъпи, помисли, че е пиян. Не, сигурно се беше спиртосал вече от пиене, защото, дори трезвен, се държеше като залисан и трепереше като алкохолик.

— Просмукан си с алкохол и дори да не пиеш, приличаш на пиян — каза му, оглеждайки го от главата до петите.

— Вярно е — побърза да си признае Чиринос с театрален жест. — Аз съм един прокълнат поет, Шефе. Като Бодлер и Рубен Дарио.

Имаше пепелява кожа, двойна брадичка, редки и мазни коси и хлътнали под подпухналите клепачи очички. Носът му, сплескан при катастрофа, беше боксьорски, а устата му, почти без устни, придаваше някаква перверзност на бруталната му грозота. Винаги е бил отвратително грозен, до такава степен, че преди десет години, когато се блъсна с кола и оживя като по чудо, приятелите му помислиха, че с пластичната операция ще се оправи. Но стана още по-лошо.

Това, че продължаваше да е доверено лице на Благодетеля и член на тесния кръг от приближени — като Вирхилио Алварес Пина, Паино Пичардо, Умника Кабрал (сега в немилост) или Хоакин Балагер, беше доказателство, че когато избираше сътрудниците си, Генералисимусът не се ръководеше от личните си вкусове и предпочитания. Въпреки отвращението, което физиката, нечистоплътността и поведението му предизвикваха винаги у него, от самото начало на управлението си Трухильо предпочиташе да възлага на Хенри Чиринос онези деликатни задачи, за които се изискваха не само сигурни, но и способни хора. Беше един от най-способните от всички, които имаха достъп до този специален кръг. Като адвокат изпълняваше длъжността конституционалист. Още съвсем млад стана, заедно с Агустин Кабрал, основен съставител на Конституцията, която Трухильо поръча в началото на Ерата, и на всички поправки в текста й, направени оттогава. Беше написал основните институционални и обикновени закони и почти всички законови решения, приети от Конгреса, за да се легализират действията на режима. Нямаше равен на себе си и в парламентарните речи, пълни с латински изрази и цитати — понякога и на френски, — когато трябваше да придаде юридическа сила и на най-произволните решения на изпълнителната власт или да отхвърли със смазваща логика всяко предложение, което Трухильо не одобряваше. Умът му, организиран като правен кодекс, откриваше веднага техническите аргументи, осигуряващи законовата подкрепа за всяко предложение на Трухильо, независимо дали чрез решение на Сметната палата, на Върховния съд или на закон, приет от Конгреса. Голяма част от законовата паяжина на Ерата бе изтъкана с дяволска вещина точно от този голям юрист шарлатанин (както го нарече веднъж пред Трухильо сенатор Агустин Кабрал, негов скъп приятел и враг в кръга от фаворити).

Заради тези си качества през трийсетте години на Ерата вечният парламентарист Хенри Чиринос беше изпълнявал всички възможни длъжности: на депутат, сенатор, министър на правосъдието, член на Конституционния съд, пълномощен посланик и дипломатически представител, управител на Централна банка, шеф на Трухилянския институт, член на Централния съвет на Доминиканската партия и от две-три години изпълняваше най-доверената длъжност на отговорник за бизнес сделките на Благодетеля. Като такъв имаше на подчинение Земеделието, Търговията и Финансите. Защо той бе поверил такава огромна отговорност в ръцете на един заклет алкохолик? Защото, освен от законоплетство, разбираше и от икономика. Добре се справи, оглавявайки Централна банка и Финансите за няколко месеца. И защото през последните години, заради безбройните трудности, Трухильо имаше нужда от абсолютно доверено лице на този пост, с което да може да споделя и семейните интриги и разпри. А тази спиртосана лоена топка беше незаменима в това.

Как този непоправим алкохолик не беше изгубил нито ловкостта си в правните интриги, нито работоспособността си, може би единствената — заедно с тази на изпадналия в немилост Анселмо Паулино, — която Благодетеля сравняваше със своята? Живия боклук можеше да работи без прекъсване по десет-дванайсет часа, да се напива като сархош и на следващия ден да се появи в кабинета си в Конгреса, в министерството или в Националния дворец, трезвен, с бистър ум, и да диктува на стенографите правните си доклади или да говори с цветущо красноречие на политически, правни, икономически и конституционални теми. Освен това пишеше тържествени поеми, акростихове, исторически статии и книги и имаше едно от най-острите пера, които Трухильо използваше, за да впръсква отрова в рубриката „Обществен форум“ в Ел Карибе.

— Как вървят нещата?

— Много зле, Шефе. — Сенатор Чиринос си пое дъх. — Ако продължава така, скоро ще издъхнем. Съжалявам, че ви го казвам, но не ми плащате, за да ви лъжа. Ако скоро не вдигнат санкциите, ще бъде истинска катастрофа.

И като отвори натъпканото си куфарче и извади разни свитъци и бележници, се задълбочи в анализа на основните компании, като започна с плантациите на Доминиканската захарна корпорация и продължи с Доминиканските авиолинии, циментовата фабрика, дърводобивните компании и дъскорезниците, канторите за внос и износ и търговските учреждения. Монотонното изброяване на имена и цифри унасяше Генералисимуса, който го слушаше едва-едва: Търговски атлас, Карибиън Мотърс, Тютюнева компания АД, Доминикански памучен консорциум, Шоколадови изделия, Доминиканска обувна промишленост, Разпространение на гранулирана сол, Фабрика за растително масло, Доминикански завод за цимент, Доминиканска фабрика за грамофонни плочи, Доминиканска фабрика за батерии, Фабрика за чували и въжета, Верига ковашки работилници, Ковашки работилници „Ел Марино“, Доминиканско-швейцарско производство, Млекопроизводство, Алкохолни напитки „Алтаграсия“, Национална стъкларска промишленост, Национална хартиена промишленост, Доминикански мелници, Доминикански бои, Завод за гуми, Кискея Мотърс, Солна рафинерия, Доминикански текстил, Застраховки „Сан Рафаел“, Корпорация за недвижимо имущество, вестник „Ел Карибе“. Живия боклук остави за накрая сделките, в които семейство Трухильо имаше миноритарно участие, споменавайки бегло, че и там нямало „положително развитие“. Не каза нищо, което Благодетеля да не знаеше: онова, което не беше парализирано поради липсата на капиталовложения и запаси, работеше с една трета, дори една десета от капацитета си. Катастрофата беше вече факт, и то каква катастрофа. Но гринговците не успяха поне в едно — Благодетеля въздъхна, — което смятаха, че ще бъде истински удар за него: да му отрежат доставките на петрол, както и на резервни части за автомобили и самолети. Джони Абес Гарсия уреди някак горивата да идват нелегално през границата с Хаити. Надценката беше голяма, но потребителят не я плащаше — режимът поемаше тази субсидия. Държавата нямаше да издържи дълго на това обезкървяване. Икономическият живот беше в застой поради рестрикцията на валути и парализирането на износа и вноса.

— На практика няма постъпления в нито една от фирмите, Шефе. Само разходи. И понеже бяха в цветущо състояние, издържат. Но няма да е задълго.

Въздъхна театрално, както когато произнасяше траурните си дитирамби, които бяха другата му силна страна.

— Напомням ви, че не е уволнен нито един работник, селянин или служител, въпреки че икономическата война продължава повече от година. Тези фирми осигуряват шейсет на сто от работните места в страната. Разберете, много е сериозно. Трухильо не може да продължава да издържа две трети от доминиканските семейства, когато заради санкциите всички сделки са почти парализирани. Така че…

— Така че…

— Или ще ме упълномощите да съкратя персонала, за да намалим разходите в очакване на по-добри времена…

— Искаш да се получи вълна от хиляди безработни ли? — прекъсна го остро Трухильо. — Да прибавя и социалния проблем към всички други?

— Има алтернативни възможности, към които се е прибягвало в изключителни случаи — отвърна сенатор Чиринос с мефистофелска усмивка. — Не е ли тази една от тях? Я да видим. За да гарантира работните места и икономическата дейност, държавата да поеме контрола над стратегическите компании. Да национализира, да речем, една трета от индустриалните предприятия и половината от селското стопанство и животновъдството. Все още има фондове за това в Централна банка.

— И какво, по дяволите, ще спечеля? — прекъсна го Трухильо раздразнено. — Какво ще спечеля, ако доларите преминат от Централна банка в сметка на мое име?

— Това, че отсега нататък вредата, причинена от триста фирми, работещи на загуба, няма да се отразява на вашия джоб, Шефе. Повтарям ви, че ако продължава така, всички ще фалират. Съветът ми е чисто технически. Единственият начин да избегнете имуществото ви да се стопи заради икономическата блокада е загубите да се прехвърлят на държавата. За никого не е изгодно да се разорите, Шефе.

Трухильо усети някаква умора. Слънцето грееше все по-силно и както всички посетители в кабинета му, сенатор Чиринос вече се потеше. От време на време бършеше лицето си със синкава кърпа. И той би искал Генералисимусът да има климатик. Но Трухильо мразеше изкуствения въздух, от който се настиваше, и изкуствената атмосфера. Понасяше само вентилатор, и то в най-горещите дни. Освен това беше горд, че е мъжът-който-никога-не-се-поти.

Помълча за миг, замислен, и лицето му стана кисело.

— И ти, с мръсното си подсъзнание, си мислиш, че трупам ферми и компании заради печалбата — каза уморено, сякаш на себе си. — Не ме прекъсвай. Щом и ти, който си толкова години до мен, не си успял да ме разбереш, какво мога да очаквам от другите? Нека си мислят, че властта ме влече заради богатството.

— Знам много добре, че не е така, Шефе.

— Трябва ли да ти го обяснявам по сто пъти? Ако фирмите не бяха на семейство Трухильо, тези работни места нямаше да ги има. И Доминиканската република щеше да си остане малката бананова страна, каквато беше, когато я поех на гърба си. Още не си го разбрал.

— Разбрал съм го много добре, Шефе.

— Ти крадеш ли ме?

Чиринос подскочи отново на стола и пепелявият цвят на лицето му потъмня. Премигаше слисано.

— Какво говорите, Шефе? Господ ми е свидетел…

— Знам, че не го правиш — успокои го Трухильо. — И защо не крадеш, макар че всичко е в твоите ръце? От лоялност ли? Може би. Но преди всичко от страх. Знаеш ли какво, ако ме крадеш и те хвана, ще те дам на Джони Абес да те затвори в „Куарента“, да те сложи на Трона и да те опече, преди да те хвърли на акулите. Все неща, които допадат много на шефа на SIM, с развихреното му въображение, и на неговия екип. Затова не ме крадеш. Затова не крадат и управителите, администраторите, счетоводителите, инженерите, ветеринарите, надзирателите и т.н., и т.н., от компаниите, за които отговаряш. Затова работят безотказно и ефективно и затова фирмите се развиха успешно, умножиха се и превърнаха Доминиканската република в модерна и процъфтяваща страна. Ясно ли ти е?

— Разбира се, Шефе — подскочи още веднъж Конституционалния сархош. — Вие сте съвсем прав.

— Но щеше да крадеш на воля — продължи Трухильо, сякаш не беше го чул, — ако работеше не за семейство Трухильо, а за семейство Висини, Валдес или Арментерос. И още повече, ако фирмите бяха държавни. Тогава наистина щеше да си напълниш джобовете. Сега проумяваш ли защо са всички тези фирми, земи и стада?

— За благото на страната, знам много добре, Ваше Превъзходителство — потвърди клетвено сенатор Чиринос. Беше уплашен и Трухильо разбираше това по начина, по който притискаше куфарчето с документи към корема си и му говореше все по-угоднически. — Не съм си и помислял друго, Шефе. Опазил ме Господ!

— Но е вярно и че не всички от семейство Трухильо са като мен — смекчи, разочарован, тона си Благодетеля. — Нито братята ми, нито жена ми, нито синовете ми обичат така страстно тази страна, както аз. Много са алчни. Най-лошото е, че в подобни моменти си губя времето да ги дебна да не нарушават заповедите ми.

Отправи към него онзи войнствен, директен поглед, който смущаваше хората. Живия боклук се смали на мястото си.

— Аха, виждам, че някой ги е нарушил — промърмори.

Сенатор Хенри Чиринос кимна, но не посмя да продума.

— Пак ли се опитаха да изнесат валута? — запита по-студено. — Кой? Старата ли?

Пихтиестото лице, цялото в капчици пот, отново кимна, сякаш със съжаление.

— Снощи, на поетичната вечер, ме повика встрани. — Поколеба се и гласът му стана тъничък, сякаш щеше да се скъса. — Каза, че мислела за вас, не за себе си или за децата. За да ви осигури спокойна старост, ако нещо се случи. Сигурен съм, че казва истината. Тя ви обожава.

— Какво искаше?

— Още един трансфер за Швейцария. — Сенаторът се задъхваше. — Този път само за един милион.

— За твое добро се надявам, че не си й доставил това удоволствие — рече Трухильо сухо.

— Не го направих — смотолеви Чиринос, заеквайки непрекъснато от притеснение, леко разтреперан. — Защото тук вие сте капитанът, а аз — войникът. И защото — с цялото уважение и преданост, които дължа на доня Мария — първо служа на вас. Положението е много деликатно за мен, Шефе. С отказите си губя приятелството на доня Мария. За втори път тази седмица й отказах това, което ме молеше.

И Превъзходната дама ли се боеше, че режимът ще се разпадне? Преди четири месеца поиска от Чиринос трансфер за пет милиона долара в Швейцария, сега — за един. Сигурно мислеше, че всеки момент може да се наложи да бягат и сметките им в чужбина трябва да са по-тлъсти, за да си живеят царски в изгнание. Както Перес Хименес, Батиста, Рохас Пиниля или Перон, тия боклуци. Стара скъперница. Като че ли не беше повече от осигурена. Нямаше насищане. От млада си беше алчна, а с годините ставаше все повече и повече. На другия свят ли щеше да носи тия сметки? Това беше единственото нещо, за което се осмеляваше да не зачита волята на мъжа си. Тази седмица — два пъти. Това бяха чисто и просто заговори зад гърба му. Така купи, без Трухильо да разбере, и онази къща в Испания след официалното посещение, което направиха на Франко през 1954 година. Така откриваше и пълнеше кодирани сметки в Швейцария и Ню Йорк, за които той узнаваше понякога случайно. Преди не й обръщаше толкова внимание, най-много да я наругае малко, след което свиваше рамене пред капризите на тая баба, гонена от критическата, на която дължеше уважение, защото му беше законна жена. Но нещата се промениха. Категорично беше заповядал нито един доминиканец, включително и от семейство Трухильо, да не изнася нито песо от страната, докато траят санкциите. Нямаше да позволи плъховете да побегнат, спасявайки се от този кораб, който наистина щеше да потъне, ако целият му екипаж, като се започне от офицерите и капитана, побегнеше. Мамка му — няма да позволи! А роднини, приятели и врагове щяха да си стоят тук с това, което имаха, и да се борят или да оставят костите си на полето на честта. Като the marines, мамка му. Тъпа стара кучка! Колко по-добре щеше да бъде да я зареже и да се ожени за някоя от прекрасните жени, които бе имал — за красивата, кротката Лина Ловатон например, която бе пожертвал пак заради тази неблагодарна страна. Този следобед трябваше да нахока Превъзходната дама и да й напомни, че Рафаел Леонидас Трухильо Молина не е Батиста, нито прасето Перес Хименес, нито онзи лицемер Рохас Пиниля, не е дори и зализаният генерал Перон. Той нямаше да прекара последните си години като пенсиониран държавник в чужбина. До последния си миг щеше да живее в тази страна, която благодарение на него вече не е някакво племе, орда, някакво посмешище, а се превърна в република.

Забеляза, че Конституционалния сархош продължаваше да трепери. По устата му избиваше пяна. Малките му очички зад двете лоени топки на клепачите му премигаха бързо-бързо.

— Значи има още нещо. Какво?

— Миналата седмица ви информирах, че успяхме да избегнем да блокират платежа на „Лойдс“ от Лондон за партидата захар, продадена във Великобритания и Нидерландия. Нищо особено. Само седем милиона долара, четири от които са за вашите фирми, а останалите — за фабриките на Висини и за плантация „Романа“. Според указанията ви поисках от „Лойдс“ да прехвърлят валутата в Централна банка. Тази сутрин ме уведомиха, че са получили контразаповед.

— От кого?

— От генерал Рамфис, Шефе. Телеграфирал е цялата сума да бъде преведена в Париж.

— И в „Лойдс“ от Лондон ли е пълно с глупаци, които изпълняват контразаповедите на Рамфис?

Генералисимусът говореше бавно, полагайки усилия да не избухне. Тези глупости му отнемаха твърде много време. И освен това го болеше, че пороците на семейството му блясваха в цялата си голота пред чужди хора, колкото и доверени да бяха те.

— Още не са изпълнили искането на генерал Рамфис, Шефе. Колебаят се, затова ми се обадиха. Повторих им, че парите трябва да бъдат изпратени в Централна банка. Но тъй като генерал Рамфис има вашите пълномощия и в други случаи е изтеглял капитали, ще бъде добре да уведомим „Лойдс“, че е станало недоразумение. Въпрос на представяне на нещата, Шефе.

— Обади му се и му кажи да се извини на „Лойдс“. Още днес.

— Щом ми нареждате, ще го направя — промълви той. — Но ми позволете една молба, Шефе. От стария ви приятел. От най-верния от служителите ви. Вече си спечелих омразата на доня Мария. Не ме превръщайте във враг и на големия си син.

Притеснението, което изпитваше, беше така явно, че Трухильо се усмихна.

— Обади му се, не се бой. Няма да умирам скоро. Ще живея поне още десетина години, за да довърша делото си. Толкова време ми трябва. И ти ще бъдеш до мен до последния ден. Защото, макар и грозен, мръсен и алкохолик, си един от най-добрите ми сътрудници. — Направи пауза и гледайки Живия боклук така нежно, както просяк гледа краставото си куче, добави нещо непривично за неговата уста: — Поне някой от братята или синовете ми да струваше колкото теб, Хенри.

Поразен, сенаторът едва успя да отговори.

— Това, което казахте, компенсира всичките ми безсънни нощи — промълви, свеждайки глава.

— Имаш късмет, че не си женен и нямаш семейство — продължи Трухильо. — Сигурно често си мислил, че да нямаш потомство е нещастие. Глупости! Моята грешка в живота е семейството ми. Братята, собствената ми жена, синовете ми. Виждал ли си подобна напаст? Никакви други стремежи освен пиенето, парите и жените. Има ли поне един, способен да продължи делото ми? Не е ли срамота, че в този момент, вместо да са тук, до мен, Рамфис и Радамес играят поло в Париж?

Чиринос го слушаше, свел очи, застинал, със сериозно лице, с израз на пълна солидарност, безмълвен, навярно от страх да не провали бъдещето си, ако изтърве някоя дума против синовете и братята на Шефа. Странно беше, че той се бе отдавал на тези горчиви мисли: никога не говореше за семейството си, дори пред най-близките си хора, и още по-малко — така строго.

— Заповедта още е в сила — каза, сменяйки тона заедно с темата. — Никой, и най-вече от семейство Трухильо, да не изнася пари от страната, докато траят санкциите.

— Разбрано, Шефе. Всъщност, дори и да искат, не биха могли. Освен ако не отнесат доларите си с куфарчета в ръка — нямаме трансакции с чужбина. Финансовата дейност е нулева. Няма никакъв туризъм. Резервните фондове намаляват с всеки ден. Напълно ли отхвърляте възможността държавата да поеме някои фирми? Дори онези, които са в най-лошо състояние?

— Ще видим това — поомекна Трухильо. — Остави ми предложението си, ще го проуча. Има ли още нещо, което да е спешно?

Сенаторът погледна в бележника си, като го доближи до очите си. Изражението му стана трагикомично.

— Получава се нещо парадоксално. Какво ще правим с така наречените приятели в Съединените щати? Конгресмени, политици, лобисти, на които плащахме, за да защитават страната ни. Мануел Алфонсо го правеше, докато не се разболя. Оттогава престанахме. Някои от тях дискретно възразиха.

— Кой е казал да се прекрати плащането?

— Никой, Шефе. Просто ви питам. Валутните фондове в Ню Йорк, предназначени за тази цел, също се изчерпват. При дадените обстоятелства не могат да бъдат възстановени. Това са няколко милиона песос на месец. Все така щедър ли ще бъдете с тези гринговци, които с нищо не ни помагат за вдигането на санкциите?

— Истински пиявици, винаги съм го знаел. — Генералисимусът махна презрително с ръка. — Но те са и единствената ни надежда. Ако политическото положение в Съединените щати се промени, тяхното влияние може да се почувства и да успеят да направят нещо за вдигането или смекчаването на санкциите. И веднага след това Вашингтон да ни изплати поне захарта, която вече са получили.

Чиринос не изглеждаше обнадежден. Мрачно клатеше глава.

— Дори Съединените щати да се съгласят да ни дадат това, което са задържали, няма да има голяма полза. Какво са двайсет и два милиона долара? Валута за основни капиталовложения и внос от първа необходимост само за няколко седмици. Но ако това е решението ви, ще наредя на консулите Меркадо и Моралес да подновят плащанията на тези паразити. Между другото, Шефе, капиталовложенията в Ню Йорк могат да бъдат замразени. Ако проектът на тримата членове на Демократическата партия за замразяване сметките на доминиканците, които не живеят в Съединените щати, успее. Знам, че има такива в „Чейс Манхатън“ и „Кемикъл“ като акционерни дружества. Но ако тези банки не запазят банковата тайна? Позволявам си да ви препоръчам да ги прехвърлим в някоя по-сигурна държава. В Канада например или в Швейцария.

Генералисимусът усети празнота в стомаха си. Не от гняв го глождеше, а от отчаяние. Никога, през целия си живот, не си беше губил времето да си ближе раните, но това, което ставаше със Съединените щати — страната, за която неговият режим даваше винаги, за каквото и да било, гласа си в ООН, — се обръщаше срещу него. Каква полза имаше, че посрещаха като принцове и награждаваха всички янки, които стъпваха на този остров?

— Човек трудно може да разбере янките — промълви. — Главата ми не го побира защо се отнасят така с мен.

— Никога не съм имал вяра на тия говедари — обади се като ехо Живия боклук. — Всички са еднакви. Дори не може да се каже, че тази враждебност се дължи само на Айзенхауер. Кенеди също ни преследва.

Трухильо се съвзе — „На работа, мамка му“ — и за кой ли път смени темата.

— Абес Гарсия е подготвил всичко, за да измъкне онзи мухльо, епископ Райли, дето се е скрил под полите на монахините — рече. — Има две предложения. Да го депортира или да накара народа да го линчува за назидание на отците конспиратори. Кое от двете ти харесва повече?

— Нито едно, Шефе. — Сенатор Чиринос си възвърна увереността. — Вече знаете моето мнение. Трябва да позамажем този конфликт. Още никой не е успял да излезе на глава с Църквата, тя има две хиляди години зад гърба. Вижте какво стана с Перон, като й се опълчи.

— И той така ми каза, седнал на същото място, на което седиш ти — призна Трухильо. — Това ли е твоят съвет? Да превия гръб пред тия дяволи?

— Да ги подкупите с лепти, Шефе — обясни Конституционалния сархош. — Или в най-лошия случай да ги подплашите, но без крайности, като оставите отворени вратите за помирение. Това, което предлага Джони Абес, е самоубийство. Кенеди ще ни прати веднага американските marines. Така ми се струва. Но вие ще вземете решението и то ще бъде най-доброто. Ще го защитавам с перо и слово. Както винаги.

Поетическите отклонения, към които беше склонен Живия боклук, забавляваха Благодетеля. Последното го изтръгна от унинието, което започваше да го завладява.

— Знам — усмихна му се той. — Ти си предан и затова те ценя. Кажи ми, под секрет, колко имаш в чужбина, ако ти се наложи да избягаш набързо?

Сенаторът подскочи за трети път на мястото си, сякаш столът му хвърляше къчове.

— Много малко, Шефе. Е, искам да кажа, относително малко.

— Колко? — настоя ласкаво Трухильо. — И къде?

— Към четиристотин хиляди долара — призна той бързо, снишил глас. — В две отделни сметки. В Панама. Открити са преди санкциите, разбира се.

— Мизерна работа — смъмри го Трухильо. — С постовете, които си заемал, можеше да спестиш повече.

— Не съм по спестяванията, Шефе. Освен това, нали знаете, парите никога не са ме интересували. Винаги съм имал толкова, колкото да живея.

— Искаш да кажеш, да пиеш.

— За да се обличам добре, да се храня добре, да пия и да си купувам книгите, които ми харесват — съгласи се сенаторът, поглеждайки към тавана и към кристалния полилей в кабинета. — Слава богу, край вас работата ми винаги е била интересна. Трябва ли да върна тук тези пари? Още днес ще го направя, ако ми наредите.

— Остави ги там. Ако имам нужда от помощ в изгнание, ще ми подадеш ръка.

Разсмя се, вече поразвеселен. Но докато се смееше, внезапно се сети отново за онова наплашено девойче в Махагоновата къща — компрометиращ, уличаващ го свидетел, — което му развали настроението. По-добре да я беше застрелял или да я беше дал на патрулите, да хвърлят чоп за нея или да си я поделят. Споменът за това глупаво личице, което го гледаше как страда, пронизваше душата му.

— И кой излезе най-предвидлив? — запита, прикривайки смущението си. — Кой изнесе най-много пари в чужбина? Паино Пичардо ли? Алварес Пина? Умника Кабрал? Модесто Диас? Балагер? Кой скъта най-много пари? Защото никой от вас не повярва, като казах, че ще се махна само за да отида в гробищата.

— Не знам, Шефе. Но ако ми позволите, ще ви кажа, че се съмнявам някой от тях да има много пари в чужбина. По съвсем проста причина. Никой никога не е мислил, че режимът може да падне, че може да ни се наложи да бягаме. Кой би повярвал, че един ден земята ще спре да се върти около слънцето?

— Ти — отвърна иронично Трухильо. — Затова изнесе паричките си в Панама, защото си си направил сметката, че няма да съм вечен, че някой от заговорите срещу мен може да успее. Издаде се, глупако.

— Още следобед ще върна тук спестяванията си — обиди се Чиринос, ръкомахайки. — Ще ви покажа формулярите от Централна банка за валутните постъпления. Тези спестявания са отдавна в Панама. Заради дипломатическите си мисии имах право на такива спестявания. За да разполагам с някакви средства по време на пътуванията, които правя, служейки на вас, Шефе. Никога не съм прекалявал с разходите по представителната част.

— Уплаши се, помисли, че може да те сполети онова, което стана с Умника — продължи усмихнат Трухильо. — Пошегувах се. Вече забравих за тайната, която сподели с мен. Хайде, разкажи ми някой виц, преди да си тръгнеш. Но не политически, а креватен.

Живия боклук се усмихна с облекчение. Но едва започна да разказва, че най-голямата клюка за Сиудад Трухильо в момента била как германският консул набил жена си, защото помислил, че му изневерява, и Благодетеля се замисли. Колко ли пари са изнесли от страната най-близките му сътрудници? Щом Конституционалния сархош го е направил, значи всички го правят. И дали бяха само четиристотин хиляди доларите, които бе скътал? Сигурно са повече. В най-тъмните кътчета на душата си всички са таили страха, че режимът ще падне. Мръсници. Верността не е доминиканска добродетел. Знаеше го. Цели трийсет години го ласкаеха, аплодираха го, обожествяваха го, но ако задуха друг вятър, ще размахат юмруци.

— Кой измисли лозунга на Доминиканската партия, като взе инициалите на името ми? — запита внезапно. — Разум, Лоялност, Труд и Морал. Ти или Умника?

— Някой верен човек, Шефе — възкликна сенатор Чиринос гордо. — За десетата годишнина. Получи се, от двайсет години е по всички улици и площади на страната. И в повечето от домовете.

— Трябваше да бъде в съзнанието и в паметта на доминиканците — отвърна Трухильо. — В тези четири думи е всичко, което им дадох.

И в този момент, като удар по главата, го обзе съмнението. Беше сигурен. Станало е. Скришом, без да чува хвалебствията и възраженията за Ерата, в които се бе впуснал Чиринос, наведе глава, сякаш за да се концентрира в някаква мисъл, и взирайки се, погледна тревожно. Костите му омекнаха. Там беше — тъмното петно се беше появило по дюкяна и малко по-надолу, по десния крачол. Сигурно е съвсем прясно, още е мокро, дори в този момент безчувственият му пикочен мехур изпускаше течност. Не го беше усетил, не го усещаше. Разтърси го внезапен пристъп на гняв. Можеше да властва над хората, да кара три милиона доминиканци да падат на колене, но не и да контролира сфинктера си.

— Не мога да слушам повече вицове, нямам време — оправда се, без да вдига очи. — Върви да уредиш проблема с „Лойдс“, да не би да пратят тези пари на Рамфис. Утре — по същото време. Довиждане.

— Довиждане, Шефе. С ваше позволение, ще ви видя следобед по Авенида.

Щом чу, че Конституционалния сархош затваря вратата, повика Синфоросо. Поръча му да приготви друг костюм, също сив, и кат долни дрехи. Изправи се и много бързо, блъскайки се в един диван, се втурна към банята. Свят му се виеше от отвращение. Свали си панталона, долните гащи и фланелката, изцапани от неволното изпускане. Ризата не беше изцапана, но той свали и нея и седна на бидето. Изми се внимателно със сапун. Докато се бършеше, прокле още веднъж лошите шеги, които му погаждаше тялото. Водеше битка с безброй врагове и не можеше да си губи непрекъснато времето със скапания сфинктер. Поръси се с талк по интимните части, между краката, и седнал на тоалетната чиния, зачака Синфоросо.

Разговорите с Живия боклук му действаха някак потискащо. Това, което му каза, беше вярно — за разлика от тия пройдохи, братята му, от тоя ненаситен вампир — Превъзходната дама, и от синовете му, паразити и кръвопийци, него парите никога не бяха го интересували много. Използваше ги в служба на властта. Без пари не би могъл да си пробие път в началото, защото беше роден в бедно семейство в Сан Кристобал и като момче трябваше да търси какви ли не начини, за да се облича прилично. По-късно парите му трябваха, за да е силен, да преодолява препятствия, да подкупва, да ласкае или да подчинява хората, които му бяха нужни, и да наказва онези, които му пречеха. За разлика от Мария, която — откакто замисли бизнеса с пералнята за жандармерията, когато двамата бяха още любовници — мечтаеше само да трупа пари, той ги обичаше, за да може да ги раздава.

Ако не беше така, щеше ли да прави тези подаръци на народа, тези масови дарения на всеки 24 октомври, за да могат доминиканците да отпразнуват рождения ден на Шефа? Колко милиона песос беше похарчил през всички тези години за чувалите с бонбони, шоколади, играчки, плодове, рокли, панталони, обувки, гривни, гердани, разхладителни напитки, блузи, грамофонни плочи, национални носии, брошки и списания за хората от безкрайното шествие, стичащо се към двореца в деня на Шефа? И още повече разходи бе направил за подаръци на кръщелници и кумци при масовите кръщенета в параклиса на двореца, при които от три десетилетия, веднъж и дори два пъти седмично, ставаше кръстник на поне стотина новородени. Милиони и милиони песос. Много доходна инвестиция, разбира се. Беше негово хрумване през първата година от управлението му, резултат от дълбокото му познаване на доминиканската психология. Да стане кръстник на един селянин, на един работник, занаятчия, търговец означаваше да си осигури предаността на този беден човечец, на тази бедна женица, на всички тези, които прегръщаше и на които даряваше по две хиляди песос след кръщенето. Две хиляди в добрите времена. С увеличаването на броя на кръщелниците на двайсет, петдесет, сто, двеста на седмица, подарените суми — отчасти заради воя, който нададе доня Мария, а и заради упадъка в доминиканската икономика след Панаира на мира и братството в свободния свят през 1955 година — започнаха да намаляват на хиляда и петстотин, хиляда, петстотин, двеста, на сто песос за кръщелник. А сега Живия боклук настояваше масовите кръщенета да спрат или подаръкът да бъде символичен — по една пита или десет песос на кръщелник, докато не паднат санкциите. Проклети янки!

Беше създал предприятия и развиваше бизнеса, за да осигури работа и прогрес на тази страна, да има ресурси, да раздава наляво и надясно и доминиканците да бъдат доволни. А не беше ли великодушен като Петроний от Quo Vadis и с приятелите, сътрудниците и служителите си? Затрупа ги с пари и безброй подаръци за рождени дни, женитби, раждане на деца, добре изпълнени мисии или просто за да им покаже, че умее да се отплаща за верността им. Подаряваше им пари, къщи, земи, акции, правеше ги свои съдружници за имоти и фирми, създаваше им търговски връзки, за да печелят добри пари и да не разграбват държавата.

Чу леко потропване на вратата. Беше Синфоросо — с костюма и долните дрехи. Подаде му ги със сведени очи. Повече от двайсет години беше до него, от свой ординарец в армията го повиши в иконом и го взе в двореца. Не се притесняваше изобщо от Синфоросо. Той беше ням, глух и сляп за всичко, което се отнасяше до Трухильо, и достатъчно досетлив, за да разбере, че ако прояви каквато и да било нелоялност за някой от личните му проблеми — като неволното изпускане, — щеше да изгуби всичко, което имаше: къща, малка ферма с добитък, кола, многобройно семейство, а може би и живота си. Костюмът и бельото, скрити в калъф, нямаше да привлекат ничие внимание: Благодетеля бе свикнал да сменя дрехите си по няколко пъти на ден в кабинета си.

Облече се, докато Синфоросо — як, остриган до голо, безупречен в униформата си от черен панталон, бяла риза и бял елек със златни копчета — събираше дрехите, захвърлени на пода.

— Какво да правя с тия двама епископи терористи, Синфоросо? — запита го той, докато закопчаваше панталона си. — Да ги прогоня ли от страната? В затвора ли да ги пратя?

— Убийте ги, Шефе — отвърна Синфоросо, без окото му да трепне. — Хората ги мразят и ако вие не го направите, народът ще ги убие. Няма прошка за тоя янки и за испанеца, дошли в страната ни да хапят ръката, дето им дава хляб.

Генералисимусът не го слушаше вече. Трябваше да нахока Пупо Роман. Тази сутрин, след като прие Джони Абес и министрите на външните и на вътрешните работи, беше отишъл във Военновъздушната база „Сан Исидро“, за да се срещне с шефовете на въздушните сили. И се натъкна на гледка, от която вътрешностите му се обърнаха: до самия вход, на няколко метра от поста на караула, под знамето и герба на републиката, беше избил някакъв водопровод, течеше мътна вода и образуваше локва край шосето. Каза да спрат колата. Слезе и се приближи. Беше тръба за обратни води, дебела и воняща — трябваше да си запуши носа с кърпата, — и, разбира се, над нея кръжеше облак от мухи и комари. Изтичащата вода продължаваше да шурти, да наводнява наоколо и да трови въздуха и почвата на водещия доминикански гарнизон. Вбеси се, гореща вълна го заля. Обузда първия си импулс да се върне в базата и да наругае всички шефове там, да ги попита дали това е образът, който смятаха да създават на въоръжените сили — като институция, тънеща в зловонни води и гадини. Но веднага реши, че порицанието трябваше да стигне до най-главния. И да накара лично Пупо Роман да глътне малко от помията, която шуртеше от канала. Реши да му се обади веднага. Но като се върна в кабинета, забрави. И паметта ли започваше да му изневерява, както сфинктерът? Мамка му. Двете неща, които му бяха служили най-добре в живота, сега, на седемдесет години, се скапваха.

Вече облечен и излъскан, той се върна на бюрото си и вдигна слушалката на телефона, който го свързваше директно с командването на въоръжените сили. Веднага чу генерал Роман:

— Да, ало? Вие ли сте, Ваше Превъзходителство?

— Ела на Авенида следобед — каза му сухо вместо поздрав.

— Разбира се, Шефе. — Гласът на генерал Роман стана по-тревожен. — Не предпочитате ли да дойда още сега в двореца? Станало ли е нещо?

— Ще разбереш какво е станало — отвърна му бавно и си представи как мъжът на племенницата му Мирея се изнервя, усетил сухия тон, с който му говореше. — Има ли нещо ново?

— Всичко е нормално, Ваше Превъзходителство — рече припряно генерал Роман. — Точно приемах обичайния доклад от областите. Но ако предпочитате…

— На Авенида — сряза го той. И затвори.

С удоволствие си представи как в главата на тоя глупак, който беше министър на въоръжените сили, забълбукват въпроси, предположения, страхове и съмнения: „Какво ли са казали за мен на Шефа? Каква ли клюка, каква ли клевета са му доложили враговете ми? Да не съм изпаднал в немилост? Да не би да не съм изпълнил някоя негова заповед?“. До следобед щеше да живее в този ад.

Но тази мисъл го занимава само няколко секунди, защото в паметта му отново изплува мъчителният спомен за девойчето. Гняв, тъга и печал напираха в съзнанието му и подклаждаха вътрешното му безпокойство. И тогава му хрумна: „Каквато болестта, такова и лекарството“. Лицето на някоя красива жена, разтапяща се от удоволствие в ръцете му, която го обсипва с благодарности за насладата, която й е доставил. Дали това нямаше да заличи уплашеното личице на малката глупачка? Да, тази вечер ще отиде в Сан Кристобал, в Махагоновата къща, за да измие позора си в същото легло и със същите средства. Това решение — той докосна дюкяна си, сякаш правеше заклинание — повдигна духа му и го насърчи да продължи с програмата за деня.