Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (13)

13.

— Наистина ли не искаш още мъничко apena^[1]? — кани я ласкаво леля Аделина. — Хайде. Като беше малка и идваше вкъщи, все apena искаше. Не я ли обичаш вече?

— Разбира се, че я обичам, лельо — възразява Урания. — Но никога в живота си не съм яла толкова, няма да мога да заспя.

— Добре, ще я оставим тук, ако ти се прииска след малко — примирява се леля Аделина.

Увереният й тон и бистрият ум са в пълен контраст с окаяния й вид: прегърбена, почти плешива — сред белите кичури коса прозира голата кожа, — с лице, покрито с безброй бръчки, и с изкуствени челюсти, които тракат, като яде или говори. Изглежда съвсем мъничка, потънала в люлеещия се стол, в който я настаниха Лусинда, Манолита, Марианита и прислужницата хаитянка, след като я свалиха на долния етаж. Леля й настоявала да вечеря в трапезарията с дъщерята на брат си Агустин, появила се внезапно след толкова години. По-голяма ли е или по-малка от баща й? Урания не си спомня. Говори разпалено и в хлътналите й очички има проблясъци на интелигентност. „Изобщо нямаше да я позная“, мисли си Урания. Лусинда също, а още по-малко Манолита, която бе видяла за последен път, когато е била сигурно на единайсет-дванайсет години, а сега е една състарена жена, с бръчки по лицето и шията и синкавочерна, лошо боядисана коса, доста кичозна. Марианита, дъщерята на Лусинда, сигурно е на двайсетина години: слаба, много бледа, с подстригана почти до дъно коса и тъжни очички. Не откъсва поглед като омагьосана от Урания. Какво ли е чувала за нея племенницата й?

— Не мога да повярвам, че това си ти, че си тук. — Леля Аделина вторачва в нея острия си поглед. — И през ум не ми е минавало, че ще те видя отново.

— Нали виждаш, лельо, тук съм. Много се радвам.

— И аз се радвам, скъпа. Но сигурно най-много си зарадвала Агустин. Брат ми си беше втълпил, че няма да те види повече.

— Не знам, лельо — вдига гарда Урания, усетила напиращите обвинения, неудобните въпроси. — Цял ден бях с него и нито за миг не останах с впечатлението, че ме е познал.

Братовчедките й реагират една през друга.

— Разбира се, че те позна, Уранита — настоява Лусинда.

— Нали не може да говори и не му личи — подкрепя я Манолита. — Но разбира всичко, главата му е съвсем наред.

— Все още си е Умника — смее се леля Аделина.

— Знаем, защото го виждаме всеки ден — добавя Лусинда. — Позна те и се зарадва, че те вижда.

— Дано, братовчедке.

Настъпва дълго мълчание, те се споглеждат над старата маса в тази тясна трапезария с бюфет за сервизите, който Урания си спомня бегло, и избелели религиозни картинки в зелено по стените. И тук атмосферата не й е близка. В нейната памет къщата на леля Аделина и чичо Анибал, където отиваше да играе с Манолита и Лусинда, беше голяма, светла, луксозна и просторна, а тази е като дупка, натъпкана с потискащи мебели.

— Като си счупих крака, спрях да се виждам изобщо с Агустин — размахва тя малкото си юмруче с разкривени от склерозата пръсти. — Преди стоях с часове при него. Разговаряхме дълго. Нямаше нужда да ми отговаря, за да знам какво иска да каже. Горкият ми брат! Бих го довела тук. Но къде в тая дупка?

Говори ядно.

— Смъртта на Трухильо беше началото на края за семейството — въздъхва Лусиндита. И веднага се стресва. — Извинявай, братовчедке. Ти мразиш Трухильо, нали?

— Всичко започна преди това — поправя я леля Аделина и Урания е заинтригувана какво ще каже.

— Кога, бабо? — пита с тъничко гласче голямата дъщеря на Лусинда.

— С писмото в „Обществен форум“, няколко месеца преди да убият Трухильо — заявява леля Аделина и втренчва очички в нищото. — През януари или февруари 61-а. Ние предупредихме баща ти рано-рано. Анибал го прочете пръв.

— Писмо в „Обществен форум“ ли? — Урания се замисля, търси в спомените си. — А, да.

— Предполагам, че не е нещо важно, предполагам, че е някаква глупост, която ще се изясни — бе казал зет му по телефона; беше така разстроен, така развълнуван, звучеше така фалшиво, че сенатор Агустин Кабрал се изненада: какво ли му става на Анибал? — Не си ли чел Ел Карибе?

— Току-що ми го донесоха, още не съм го видял.

Чу нервно кашляне.

— Ами там има едно писмо, Умник — опита се да подхвърли леко и пренебрежително зет му. — Глупости. Изясни това по-бързо.

— Благодаря, че се обади — каза накрая сенатор Кабрал. — Целувки на Аделина и на момиченцата. Ще мина да ви видя.

Трийсетте години, прекарани по високите етажи на политическата власт, бяха калили Агустин Кабрал за непредвидените обстоятелства — уловки, засади, трикове, предателства. Затова, узнавайки, че в „Обществен форум“ — най-четената и най-опасна рубрика в Ел Карибе, поддържана от Националния дворец, която беше политическият барометър в страната — имало писмо против него, той не си изпусна нервите. Името му се появяваше за пръв път в пъклената рубрика; други министри, сенатори, губернатори или функционери бяха се пържили на този огън; но не и той, поне досега. Върна се в трапезарията. Дъщеря му, в ученическа униформа, закусваше: мангу — бананова каша с масло — и паниран кашкавал. Целуна я по косата („Здрасти, тате“), седна срещу нея и докато прислужницата му сервираше кафето, разтвори бавно, без да се паникьосва, сгънатия в единия ъгъл на масата вестник. Прелисти страниците и стигна до „Обществен форум“.

Господин редактор,

Пиша ви, подтикнат от своя граждански дълг, за да изразя протеста си от нарушаването на гражданските права на доминиканците и на неограничената свобода на словото, която правителството на генералисимус Трухильо гарантира в републиката. Имам предвид това, че на страниците на уважавания ви и толкова четен вестник досега не е публикуван известният на всички факт, че сенатор Агустин Кабрал, по прякор Умника (поради каква ли причина?), е бил отстранен от Председателството на Сената след установените нарушения в управлението му на Министерството на обществените работи, поверено му до неотдавна. Известно е също така, че режимът, следящ стриктно за всичко, отнасящо се до справедливото разпределяне и ползване на обществените фондове, е назначил комисия за разследване на обвиненията за явните машинации и злоупотреби — незаконни комисиони, снабдяване със стари материали на завишени цени, фиктивна инфлация в бюджета, — които сенаторът вероятно е извършил при изпълнение на задълженията си.

Нима народът на Трухильо няма право да бъде информиран за подобни сериозни проблеми?

 

С уважение:

инженер Телесфоро Идалго Саино

улица „Дуарте“ № 171

Сиудад Трухильо

— Изчезвам, тате — чу сенатор Кабрал и без да наруши с нищо привидното си спокойствие, вдигна глава от вестника и целуна момиченцето. — Няма да се върна с училищния автобус, ще остана да играя волейбол. Ще се прибера пеш с едни приятелки.

— Внимавай, като пресичаш на кръстовищата, Уранита. Изпи си портокаловия сок и отпи от чашката горещо димящо кафе, без да бърза, но не докосна нито мангуто, нито панирания кашкавал, нито препечената филийка с мед. Прочете отново дума по дума и буква по буква писмото в „Обществен форум“. Явно беше скалъпено от Конституционалния сархош, пръв драскач на клевети, но поръчано от Шефа; никой не би се осмелил да напише и още по-малко да публикува подобно писмо без благословията на Трухильо. Кога го видя за последен път? Завчера, на разходката. Не беше поканен да върви до него, Шефа говореше през цялото време с генерал Роман и генерал Еспайлят, но го поздрави учтиво, както винаги. Или не? Напъна се да си спомни. Нямаше ли някаква враждебност в онзи вторачен, объркващ поглед, който сякаш разкъсваше привидното и стигаше до душата на този, в когото се взираше? Някаква строгост, когато отвърна на поздрава му? Смръщване на вежди? Не, не си спомняше нищо особено.

Готвачката го попита дали ще се върне за обед. Не, чак за вечеря, и когато Алели му показа менюто за вечерята, й кимна. Щом чу, че автомобилът на Председателството на Сената спира пред вратата на дома му, си погледна часовника — точно осем. Благодарение на Трухильо беше открил, че времето е злато. Както всички други, от млад бе приел като свои маниите на Шефа: ред, точност, дисциплина, съвършенство. Сенатор Агустин Кабрал спомена това и в една реч: „Благодарение на Негово превъзходителство Благодетеля ние, доминиканците, открихме какво чудесно нещо е точността“. Обличайки сакото си, тръгна да излиза: „Ако ме бяха отстранили, колата на Председателството на Сената нямаше да дойде да ме вземе“. Помощникът му — лейтенантът от авиацията Умберто Аренал, който никога не бе крил от него, че е свързан със SIM, му отвори вратата. Служебната кола, с Теодосио на волана. Помощникът. Нямаше за какво да се притеснява.

— Никога ли не разбра защо изпадна в немилост? — учудва се Урания.

— Никога точно защо — обяснява леля Аделина. — Правеше разни предположения, но нищо повече. Години наред се питаше какво ли е направил, та Трухильо да се ядоса така изведнъж. И да превърне в отрепка един човек, който му е служил цял живот.

Урания забелязва с какво недоумение ги слуша Марианита.

— Струва ти се, че говорим за друга планета, нали, скъпа?

Момичето се изчервява.

— Ами, изглежда съвсем невероятно, лельо. Като във филма на Орсън Уелс Процесът, който даваха в киноклуба. Осъждат и екзекутират Антъни Пъркинс, без да се разбере защо.

От известно време Манолита си вее с двете ръце, спира, за да се намеси:

— Разправяха, че изпаднал в немилост, защото някой внушил на Трухильо, че заради вуйчо Агустин епископите отказали да го провъзгласят за Благодетел на Католическата църква.

— Какво ли не разправяха — възкликва леля Аделина. — Това беше най-лошото в тая голгота — съмненията. Семейството тръгна към провала и никой не знаеше в какво обвиняват Агустин, какво е направил или е пропуснал да направи.

В сградата на Сената нямаше нито един сенатор, когато Агустин Кабрал влезе точно в осем и петнайсет сутринта, както всеки ден. Патрулът му отдаде чест, както подобаваше, а портиерите и служителите, които срещна по коридорите, го поздравиха приветливо, както винаги. Но по лицата на двамата му секретари — Исабелита и младия адвокат Парис Гойко, се четеше тревога.

— Да не е умрял някой? — пошегува се с тях. — За писъмцето в „Обществен форум“ ли се притеснявате? Още сега ще изясним тази низост. Звънни на главния редактор на Ел Карибе, Исабелита. У тях, защото Панчито не ходи във вестника до обяд.

Седна на бюрото си, хвърли поглед на купчината документи, на кореспонденцията, на програмата за деня, подготвена от усърдния Парисито. „Писмото е продиктувано от Шефа“. По гръбнака му сякаш пропълзя змийче. Дали не беше някой от фарсовете, с които Генералисимусът се забавляваше? Нима — въпреки изострените отношения с Църквата и конфронтацията със Съединените щати и ОАД — имаше желание да разиграва театър, както бе свикнал в миналото, когато беше всесилен и неуязвим? Време ли беше за циркове?

— Как можа да го кажеш, Умник. — Гласът на журналиста беше нормален. — Ранобуден съм като скопен петел. И като спя, едното ми око е отворено, за всеки случай. Какво става?

— Ами както се досещаш, ти звъня за писмото в „Обществен форум“ тази сутрин — изрече с дрезгав глас сенатор Кабрал. — Можеш ли да ми кажеш нещо?

Отговори му със същия лек и закачлив тон, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено.

— Дойде препоръчано, Умник. Не бих публикувал нещо такова, без да го проверя. Повярвай, не ми стана приятно, че го публикувам, приятели сме.

„Да, да, разбира се“, промълви той. Нито за миг не трябваше да губи самообладание.

— Имам намерение да опровергая тия клевети — каза спокойно. — Не съм отстранен от никъде. Обаждам ти се от Председателството на Сената. И така наречената комисия, разследваща управлението ми в Министерството на обществените работи, също е измислица.

— Прати ми по-бързо опровержението си — отвърна Панчито. — Ще направя каквото мога, за да го публикувам, това е най-малкото. Знаеш колко те уважавам. След четири съм във вестника. Целуни Уранита. Прегръщам те, Агустин.

След като затвори телефона, се поколеба. Добре ли направи, като се обади на главния редактор на Ел Карибе Не беше ли грешна стъпка, издаваща страха му? Какво друго можеше да му каже: той получаваше писмата за „Обществен форум“ направо от Националния дворец и ги публикуваше, без да задава въпроси. Погледна часовника си — девет без четвърт. Имаше време, събранието на изпълнителното бюро на Сената беше в девет и половина. Продиктува на Исабелита опровержението в строгия и ясен стил, с който пишеше документите си. Беше кратко, сдържано и красноречиво писмо: той все още е председател на Сената и никой не е поставял под съмнение безупречното му управление в Министерството на обществените работи, поверено му от режима, оглавяван от патрона на доминиканците, Негово превъзходителство генералисимус Рафаел Леонидас Трухильо, Благодетел и Баща на новата нация.

Когато Исабелита отиде да напише текста на машина, в кабинета влезе Парис Гойко.

— Събранието на изпълнителното бюро на Сената е отменено, господин председател.

Беше млад, не умееше да се преструва, стоеше със зяпнала уста, пребледнял.

— Без да го съгласуват с мен? От кого?

— От заместник-председателя на Сената, дон Агустин. Самият той ми го съобщи току-що.

Претегли наум това, което бе чул. Можеше ли да няма нищо общо с писмото в „Обществен форум“? Умърлушен, Парисито чакаше прав до писалището.

— Доктор Кинтана в кабинета си ли е? — Секретарят му кимна и той се изправи. — Обади му се, че отивам при него.

— Не може да не си спомняш, Уранита — настоява леля й Аделина. — Беше на четиринайсет години. Това е най-голямата беда, сполетяла семейството, по-голяма дори от злополуката, при която умря майка ти. Ти нищо ли не разбираше?

Бяха пили кафе и билков чай. Урания си взе малко арепа. Говореха си край масата в трапезарията, под мъртвешки бледата светлина на малкия лампион. Прислужницата, тиха като котка, беше почистила масата.

— Спомням си как татко се измъчваше, да, лельо — обяснява Урания. — Но подробностите, събитията в тези дни ми се губят. Всъщност той се опитваше да го крие от мен. „Имаме проблеми, Уранита, но ще ги разрешим“. Не съм и помисляла, че от този момент животът ми ще се промени така.

Усеща парещите погледи на леля си, на братовчедките й племенницата си. Лусинда не крие това, което мисли:

— Поне за теб имаше някаква полза, Уранита. Иначе нямаше да си там, където си сега. Но за нас беше цяло бедствие.

— И най-много за бедния ми брат — добавя укорително леля Аделина. — Забиха му нож в гърба и го оставиха да кърви още трийсет години.

Един папагал над главата на Урания изпищява и я стряска. Досега не беше забелязала птицата; накокошинил се е, мести се от единия до другия край на дървената пръчка в голямата си синя клетка. Леля й, братовчедките и племенницата й се разсмиват.

— Това е Самсон — представя го Манолита. — Ядоса се, защото го събудихме. Голям поспаланко е.

Благодарение на папагала атмосферата се разведрява.

— Сигурна съм, че ако разбирах какво говори, щях да узная много тайни — шегува се Урания, сочейки Самсон.

На сенатор Агустин Кабрал не му е до усмивки. Отвръща с мрачно кимане на сладникавия поздрав на доктор Херемиас Кинтаниля, заместник-председател на Сената, в чийто кабинет нахлува, и от вратата го скастря:

— Защо си отложил събранието на изпълнителното бюро на Сената? Не е ли това задължение на председателя? Настоявам за обяснение.

Дебелото лице с цвят на какао на сенатор Кинтаниля кима бързо-бързо, а устните му, с благ, почти мелодичен испански, редят успокоителни слова:

— Разбира се, Умник. Не се дразни. За всичко, освен за смъртта, има оправяне.

Той е дебел и кръгъл, към шейсетте, с подути клепачи и лепкави устни, пристегнат в син костюм, с лъскава вратовръзка на сребристи ивици. Усмихва се тъпо и като сваля очилцата си, Агустин Кабрал вижда как му намига, оглежда се бързо, обелва очи, прави крачка към него, хваща го за ръка и го придърпва, като междувременно казва високо:

— Да седнем тук, ще ни е по-удобно.

Но не го води към тежките фотьойли с крака като тигрови лапи, а към балкона с открехната врата. Принуждава го да излезе с него, за да говорят навън, сред шума на морето, далеч от чуждите уши. Слънцето е силно, блестящата сутрин кипи от шума на мотори и клаксони, идващ от Малекон, и от гласовете на уличните продавачи.

— Какво, по дяволите, става, Маймун? — прошепва Кабрал.

Кинтана все още го държи за ръката, но вече е много сериозен. В погледа му долавя смътно израз на солидарност и съчувствие.

— Много добре знаеш какво става, Умник, не си глупав. Не забеляза ли, че от три-четири дни във вестниците не те наричат вече „изтъкнат кавалер“, че те понижиха в „господин“? — шепти му на ухо Кинтана Маймуна. — Не чете ли Ел Карибе тази сутрин? Това става.

За първи път, откакто прочете писмото в „Обществен форум“, Агустин Кабрал изпитва страх. Наистина, вчера или завчера някой в кънтри клуба се пошегува, че в светската страница на Ла Насион са му спестили обръщението „изтъкнат кавалер“, което е лош знак: Генералисимусът обичаше подобни подмятания. Работата ставаше сериозна. Задаваше се буря. Трябваше да събере цялата си опитност и хитрост, за да не го отнесе.

— От двореца ли дойде заповедта за отлагане на събранието на изпълнителното бюро? — прошепва той. Заместник-председателят се навежда и долепя ухо до устата на Кабрал.

— Откъде другаде може да дойде? Има и още. Спират всички комисии, в които участваш. Инструкцията гласи: „Докато положението на председателя на Сената се уреди“.

Онемява. Случи се. Онзи кошмар, който вгорчаваше от време на време успехите му, повишенията, политическите му победи, вече се случваше: бяха го скарали с Шефа.

— Кой ти я прати, Маймун?

Бузестото лице на Кинтана се смръщва тревожно и Кабрал най-сетне разбира защо Маймуна се вълнува толкова. Нима заместник-председателят ще му каже, че не може да злоупотреби с оказаното му доверие? Но той внезапно се решава:

— Хенри Чиринос. — Отново го хваща за ръката. — Съжалявам, Умник. Не мисля, че мога да направя кой знае какво, но ако мога, разчитай на мен.

— Чиринос каза ли ти в какво ме обвиняват?

— Само ми предаде заповедта и рече: „Нищо не знам. Аз съм само скромен изпълнител на едно висше решение“.

— Баща ти винаги е подозирал, че в дъното на интригата е Чиринос, Конституционалния сархош — спомня си леля Аделина.

— Тая дебела мръсна чернилка е от ония, дето се уредиха най-добре — прекъсва я Лусиндита. — От пръв слуга на Трухильо стана министър и посланик на Балагер. Виждаш ли що за страна е това, Уранита?

— Помня го много добре, видях го във Вашингтон преди няколко години, като посланик — отвръща Урания. — Идваше често и вкъщи, когато бях малка. Изглеждаше близък с баща ми.

— И с нас с Анибал — добавя леля Аделина. — Идваше тук да се подмазва, рецитираше стихчетата си. Непрекъснато цитираше книги, правеше се на културен. Веднъж ни покани в кънтри клуба. Не можех да повярвам, че е изменил на най-добрия си приятел. Да, това е политиката — да си проправяш път през трупове.

— Вуйчо Агустин беше много честен, много добър, затова се нахвърлиха върху него.

Лусиндита очаква тя да я подкрепи и също да се възмути на тая подлост. Но Урания няма сили да се преструва. Само я слуша тъжно.

— Затова пък мъжът ми, Бог да го прости, се държа като истински кавалер, подкрепи изцяло баща ти — изсмива се саркастично леля Аделина. — Истински донкихот! Изгуби си поста в Тютюневата компания и повече не си намери работа.

Папагалът Самсон ги залива отново с водопад от крясъци и шум, които приличат на ругатни. „Млъквай, сънльо“, скастря го Лусиндита.

— Добре че не изгубихме поне чувството си за хумор, момичета — възкликва Манолита.

— Намери сенатор Хенри Чиринос и му кажи, че веднага искам да го видя, Исабел — нарежда сенатор Кабрал, влизайки в кабинета си. А на Парис Гойко казва: — Както изглежда, той е забъркал тази история.

Сяда на бюрото си, готви се да прегледа отново програмата за деня, но изведнъж осъзнава положението си. Има ли смисъл да подписва писма, резолюции, меморандуми, бележки — като председател на Сената на републиката? Не е сигурно, че още е такъв. А най-лошото е да покаже с нещо на подчинените си, че е обезверен. Горе главата. Взема купа с книжа и точно се зачита в първия документ, когато забелязва, че Парисито е още тук. Ръцете му треперят.

— Господин председател, исках да ви кажа — запъва се той, мънка от вълнение. — Каквото и да става, аз съм с вас. За всичко. Знам колко много дължа на вас, доктор Кабрал.

— Благодаря, Гойко. Ти си нов в тези среди, ще видиш и по-лоши неща. Не се безпокой. Ще преживеем и тази буря. А сега, на работа.

— Сенатор Чиринос ви чака в дома си, господин председател — казва Исабелита, влизайки в кабинета. — Самият той беше на телефона. Знаете ли какво ми каза? „Вратата на дома ми е винаги отворена за моя добър приятел сенатор Кабрал“.

На излизане от сградата на Конгреса патрулът му отдава, както обикновено, чест. Там е и погребалната черна кола. Но помощникът му — лейтенант Умберто Аренал, се е изпарил. Шофьорът Теодосио му отваря вратата.

— Към дома на сенатор Хенри Чиринос.

Шофьорът кимва, без да продума. По-късно, когато потеглят вече по авенида „Меля“, в периферията на колониалния град, го поглежда в огледалото за обратно виждане и му съобщава:

— Откакто тръгнахме от Конгреса, ни следи един „бръмбар“ с calies, докторе.

Кабрал се обръща да види — на петнайсет-двайсет метра забелязва един от черните фолксвагени на тайните служби, които не можеш да сбъркаш. В ослепителната сутрин не успява да види колко глави на calies има вътре. „Вместо помощника ми, сега ме съпровождат хората от SIM“. Докато колата навлиза по тесните улички на колониалния град, пълни с хора и с малки къщи на един и два етажа, с решетки на прозорците и каменна основа, си казва, че работата е по-сериозна, отколкото предполагаше. Щом Джони Абес е наредил да го следят, може би са решили да го задържат. Точно копие на историята на Анселмо Паулино. Това, от което толкова се страхуваше. Мозъкът му е като нажежена наковалня. Какво е направил? Какво е казал? В какво се провали? С кого се е виждал напоследък? Отнасяха се с него като с враг на режима. С него!

Колата спря на ъгъла между улиците „Саломе Уреня“ и „Дуарте“ и Теодосио слезе да му отвори вратата. „Бръмбарът“ спря на няколко метра, но нито един calies не слезе. Изкушаваше се да отиде при тях и да ги пита защо следят председателя на Сената, но се въздържа. Какво щеше да спечели с това предизвикателство към клетите дяволи, които просто изпълняваха заповеди?

Старата двуетажна къща на сенатор Хенри Чиринос — с колониално балконче и прозорци с жалузи — приличаше на стопанина си; беше се деформирала и разкривила под тежестта на времето, старостта и нехайството, бе станала твърде широка по средата, сякаш е пуснала корем и щеше да се пръсне. Преди време сигурно е била стабилна аристократична сграда; сега беше мръсна, запусната и като че всеки момент щеше да се разпадне. Петна от влага и мръсотия загрозяваха фасадата, а под стрехите висяха паяжини. Още щом позвъни, му отвориха. Изкачи се по мрачното стълбище със скърцащи стъпала и мазен парапет и на първата площадка икономът му отвори скърцащата стъклена врата: разпозна претъпканата библиотека, тежките плюшени завеси, високите рафтове, пълни с книги, мекия избелял килим, овалните картини и сребристите нишки на паяжините, блестящи издайнически под слънчевите лъчи, проникващи през жалузите. Миришеше на старо, на спарено, беше адска жега. Изчака Чиринос прав. Толкова пъти беше идвал тук, с години, на събрания, сключване на договори, сделки, конспирации в служба на Шефа.

— Добре дошъл в твоя дом, Умник. Малко херес? Сладко или сухо? Препоръчвам ти финото амонтилядо^[2]. Много е свежо.

По пижама, загърнат в пищен зелен памучен халат, обшит с коприна, който подчертаваше дебелото му тяло, с издут от носната кърпа джоб и атлазени пантофи, разкривени от изпъкналите му кокалчета, сенатор Чиринос му се усмихваше. Виждайки рошавата му рядка коса и гурелясалото подпухнало лице, посинелите му клепачи и устни, засъхналата по устата му слюнка, сенатор Кабрал разбра, че още не се е измил. Без да отвръща на излиянията на стопанина на дома, му позволи да го потупа по рамото и да го поведе към старите фотьойли с плетени покривчици на облегалките.

— Познаваме се от години, Хенри. Много неща сме правили заедно. И добри, и някои лоши. Няма други двама души в режима, които да са били така близки, както ние с теб. Какво става? Защо тази сутрин небето се сгромолясва върху мен?

Трябваше да замълчи, защото в стаята влезе икономът — стар грохнал мулат, грозен и мърляв като стопанина си, със стъклена каничка, в която бе налял хереса, и две чашки. Остави ги на масичката и се оттегли, тътрейки се.

— Не знам. — Конституционалния сархош се удари по гърдите. — Няма да ми повярваш. Сигурно смяташ, че аз съм замислил, задействал и насърчил това, което става с теб. Кълна се в паметта на майка си, най-скъпото ми нещо в този дом, че не знам. Като разбрах вчера следобед, останах като гръмнат. Чакай, чакай да се чукнем. И нека тая каша се оправи по-бързо, Умник.

Говореше въодушевено, разпалено, с ръка на сърцето и със сладникавата патетичност на героите от радиосериалите, които преди революцията на Кастро HIZ внасяше от CMQ в Хавана. Но Агустин Кабрал го познаваше: той беше първокласен актьор. Можеше да е и така, и да не е така, но нямаше как да разбере. Отпи глътка херес с отвращение, защото никога не пиеше алкохол сутрин. Чиринос приглаждаше космите в носа си.

— Вчера, като говорехме с Шефа, той ми нареди внезапно да дам инструкции на Маймуна Кинтаниля, като заместник-председател на Сената, да отмени всички събрания, докато не бъде зает овакантеният председателски пост — продължи, ръкомахайки. — Помислих, че е станало нещо лошо, сърдечен удар, нещо такова. „Какво е станало с Умника, Шефе?“ „И аз бих искал да знам — отвърна ми с онзи леден тон, който те смразява до кости. — Не е вече наш човек, минал е на страната на враговете“. Не можех да питам повече, тонът му беше категоричен. Прати ме да изпълня нареждането. И тази сутрин прочетох, както всички други, писмото в „Обществен форум“. Пак ти се кълна в святата памет на майка ми: това е всичко, което знам.

— Ти ли написа писмото в „Обществен форум“?

— Аз пиша правилно на испански — разсърди се Конституционалния сархош. — Тоя невежа е направил три синтактични грешки. Отбелязал съм ги.

— Тогава кой?

Потъналите в лой очи на сенатор Чиринос го обгърнаха със съчувствения си поглед.

— Какво значение има, по дяволите, Умник? Ти си един от интелигентните хора в тази страна, не се прави на глупак пред мен, познавам те от момче. Единственото важно нещо сега е, че си разсърдил Шефа за нещо. Говори с него, извини се, обясни му, предложи му да се компенсираш. Воювай за доверието му.

Взе стъклената каничка, напълни отново чашата си и пи. Шумът от улицата не беше така силен, както в Конгреса. Заради дебелите колониални стени или защото колите избягваха тесните улички в центъра.

— За какво да се извинявам, Хенри? Какво съм направил? Не работя ли денем и нощем за Шефа?

— Не го казвай на мен. Убеди него. Аз го знам много добре. Не се отчайвай. Ти го познаваш. Всъщност той е великодушен човек. Справедлив. Ако не беше подозрителен, нямаше да издържи трийсет години. Има някаква грешка, някакво недоразумение. Трябва да се изясни. Поискай аудиенция. Той умее да изслушва.

Говореше, размахвайки ръка, и се разгорещяваше с всяка дума, излязла от пепелявите му устни. Седнал, изглеждаше още по-дебел, отколкото прав: халатът му се беше разтворил от огромния корем, който пулсираше ритмично на приливи и отливи. Кабрал си представи как вътрешностите му се справят всеки ден часове наред с трудната задача да поемат и смилат огромните залъци, които тази лакома зурла лапаше. Съжали, че е дошъл. Нима Конституционалния сархош щеше да му помогне? Може и да не беше скроил това, но дълбоко в себе си сигурно ликуваше, приемайки го за голяма победа над този, който, макар и да не го показваше, винаги е бил негов съперник.

— Като премислях всичко и си напрягах мозъка — допълни Чиринос заговорнически, — стигнах до заключението, че причината може би е в това, че Шефа беше много разочарован от отказа на епископите да го провъзгласят за Благодетел на Католическата църква. Ти беше в комисията, която се провали.

— Бяхме трима, Хенри! В нея участваха също Балагер и Паино Пичардо — като министър на вътрешните работи и вероизповеданията. Тези действия бяха предприети преди месеци, малко след Пасторското писмо на епископите. Защо всичко трябва да се стоварва върху мен?

— Не знам, Умник. Това прилича на изсмукано от пръстите, наистина. И аз не виждам никаква причина да изпадаш в немилост. Съвсем честно, нали сме приятели от години.

— Бяхме нещо повече от приятели. Стояхме заедно зад Шефа при вземането на всички решения за преобразяването на тази страна. Ние сме живата й история. Подлагахме си крак, нанасяхме си удари под кръста, устройвахме си капани, за да печелим един през друг преднина. Но не и да се унищожаваме, струва ми се. Това е друго. Мога да се проваля, да изгубя влиянието си, да вляза в затвора. Без да знам защо! Ако ти си скроил това, поздравления. Истински шедьовър, Хенри!

Беше се изправил. Говореше спокойно, безлично, сякаш изнасяше лекция. Чиринос също се изправи, подпирайки се на страничната облегалка на фотьойла, за да надигне мощите си. Бяха съвсем близо един до друг, почти се докосваха. Между рафтовете с книги Кабрал видя един цитат от Тагор на стената: „Отворената книга е ум, който ти говори; затворената — приятел, който те чака; забравената — душа, която прощава; скъсаната — сърце, което плаче“. „Всичко, което прави, докосва, казва и чувства, е долнопробно“, помисли си той.

— Искреност за искреност. — Чиринос навря лицето си в него и Агустин Кабрал се погнуси от дъха му, който усети заедно с думите. — Преди десет, преди пет години не бих се поколебал изобщо да ти погодя някакъв номер, за да те премахна от пътя си, Агустин. Както и ти на мен. Дори и да те унищожа. Но за какво ми е сега? Имаме ли някакви неуредени сметки с теб? Не. Вече не се надпреварваме, Умник, знаеш го много добре, както и аз. Колко въздух му остава на този смъртник? Последно: нямам нищо общо с това, което става с теб. Надявам се и искам да се справиш. Чакат ни тежки дни и за режима е по-добре да може да разчита на теб, за да устои на ударите.

Сенатор Кабрал кимна. Чиринос го потупваше.

— Ако отида при онези calies, които ме чакат долу, и им кажа какво ми наговори, че режимът се задушава, че бил смъртник, ще изпаднеш в моето положение — промълви накрая.

— Няма да го направиш — изсмя се с голямата си зурла стопанинът на дома. — Ти не си като мен. Ти си кавалер.

— Какво стана с него? — пита Урания. — Жив ли е?

Леля Аделина се изсмива и папагалът Самсон, който изглеждаше заспал, отвръща с още един низ от крясъци. Щом той млъква, Урания чува равномерното поскърцване на люлеещия се стол, в който седи Манолита.

— Бурените са неизтребими — обяснява леля й. — Все в същата бърлога си е в колониалния град, на ъгъла на „Саломе Уреня“ и „Дуарте“. Лусиндита скоро го видяла да се разхожда в парка Индепенденсия, с бастун и по пантофи.

— Едни дечица тичаха след него и викаха: „Плашилото, плашилото!“ — смее се Лусинда. — Станал е още по-грозен и отвратителен.

Беше ли минало достатъчно време, колкото е прилично да остане на масата, за да се сбогува? Урания не се почувства удобно през цялата вечер. Беше по-скоро напрегната и очакваше нападки. Това са единствените роднини, които са й останали, а ги чувстваше по-далечни и от звездите. Големите очи на Марианита, втренчени в нея, започват да я дразнят.

— Тези дни бяха ужасни за семейството — връща се на въпроса леля Аделина.

— Помня как татко и вуйчо Агустин си говореха шепнешком в тази стая — обажда се Лусиндита. — И как баща ти казва: „Но, боже мой, какво може да съм сторил на Шефа, за да ме измъчва така?“.

Млъква заради някакво куче, разлаяло се като бясно някъде наблизо; отвръщат му още две, още пет кучета. През едно високо прозорче в стаята Урания вижда луната — кръгла и жълта, блестяща. В Ню Йорк нямаше такава луна.

— Най-тежко му беше за твоето бъдеще, ако нещо стане. — Погледът на леля Аделина натежава от упреци. — Когато блокираха банковите му сметки, разбра, че с него е свършено.

— Банковите сметки! — кима Урания. — Тогава за първи път татко ми заговори за това.

Беше си легнала вече и баща й влезе, без да почука. Седна в долния край на леглото. Беше по риза, много блед, стори й се по-слаб, по-уязвим и по-стар. Колебаеше се на всяка дума.

— Нещата вървят зле, дъще. Трябва да си подготвена за всичко. Досега криех от теб колко тежко е положението. Но днес, ами, сигурно си дочула вече нещо в колежа.

Момиченцето кимна сериозно. Не се плашеше, безкрайно му вярваше. Как можеше да се случи нещо лошо на един толкова важен човек?

— Да, татко, че имало писма против теб в „Обществен форум“, че те обвинявали в разни престъпления. Никой няма да им повярва, какви глупости. Всички знаят, че не си способен на такива неща.

Баща й я прегърна над завивката.

Било по-сериозно от клеветите във вестника. Отстранили го от Председателството на Сената. Комисия от Конгреса проверявала дали е имало злоупотреби и присвояване на обществени фондове по времето, когато заемал министерски пост. От доста дни го следели „бръмбарите“ на SIM и сега имало един пред вратата на къщата, с трима calies. През последната седмица получил съобщения за изключването си от Трухилянския институт, от кънтри клуба, от Доминиканската партия и следобед, като отишъл да изтегли пари от банката — последния удар. Управителят — неговият приятел Хосефо Ередия, му съобщил, че двете му текущи сметки са замразени, докато трае разследването на Конгреса.

— Всичко може да се случи, миличка. Да ни конфискуват къщата, да ни изхвърлят на улицата. Дори и затвор. Не искам да те плаша. Може и нищо да не се случи. Но трябва да си подготвена. Да си смела.

Тя го слушаше, слисана; не заради това, което й казваше, а заради унилия му глас, безпомощното му изражение, уплахата в очите му.

— Ще се моля на Девата — хрумна й да каже. — Светата Дева от Алтаграсия ще ни помогне. Защо не говориш с Шефа? Той винаги те е обичал. Да даде заповед и всичко ще се оправи.

— Поисках аудиенция и той дори не ми отговори, Уранита. Ходя в Националния дворец и секретарите и адютантите едва ме поздравяват. И президентът Балагер не пожела да ме приеме, нито вътрешният министър — точно така, Паино Пичардо. Аз съм жив мъртвец, миличка. Може и да си права и само на Девата да ни остава да се надяваме.

Гласът му секна. Но щом момиченцето се надигна да го целуне, се съвзе. Усмихна й се:

— Трябваше да знаеш това, Уранита. Ако ми се случи нещо, иди при чичо ти и леля ти. Анибал и Аделина ще се погрижат за теб. Може да е някакво изпитание. Понякога Шефа е правил такива неща, за да изпита сътрудниците си.

— Да обвинят в злоупотреби точно него — въздъхва леля Аделина. — Освен тая къщичка в квартал Гаскуе, никога не е имал нищо. Нито ферми, нито компании, нито инвестиции. Само скромните спестявания, двайсет и петте хиляди долара, които ти пращаше малко по малко, докато учеше там. Беше най-честният политик и най-добрият баща на света, Уранита. И ако позволиш на твоята стара и глупава леля да се намеси малко в личния ти живот — ти не се отнесе с него така, както трябваше. Знам, че го издържаш и плащаш за болногледачката. Но имаш ли представа как го караше да страда, като не отговаряше на нито едно от писмата му и не искаше да го чуеш по телефона, когато ти звънеше? Двамата с Анибал сме го виждали много пъти да плаче заради теб, дори тук. Сега, когато мина толкова време, ще ни кажеш ли защо, момиче?

Урания се замисля, издържайки на пълния с укор поглед на дребната старица, превита като кука на стола си.

— Защото не беше толкова добър баща, колкото си мислиш, лельо Аделина — изрича накрая.

Сенатор Кабрал каза на шофьора да спре таксито до Международната клиника, на четири преки от тайните служби, намиращи се също на авенида „Мексико“. Когато му даваше адреса, изпита странно смущение, срам и неудобство и вместо да каже, че отива в SIM, спомена клиниката. Измина четирите преки, без да бърза; владенията на Джони Абес бяха може би единственото важно за режима здание, в което той не бе стъпвал досега. „Бръмбарът“ с calies го следваше съвсем явно и бавно покрай тротоара и той виждаше как минувачите извръщаха глава с уплашени физиономии, щом зърнеха познатия до болка фолксваген. Спомни си, че в Бюджетната комисия на Конгреса беше лобирал в защита на договора за внасянето на стотината „бръмбари“, с които сега calies на Джони Абес кръстосваха цялата страна и преследваха враговете на режима.

Патрулът от униформени и цивилни полицаи с автомати, охраняващ вратата на невзрачната сивкава сграда зад телени мрежи и чували с пясък, го пусна да мине, без да го регистрират, нито да му поискат документите. Вътре го чакаше един от адютантите на полковник Абес — Сесар Баес. Як, сипаничав, с къдрава рижа коса, той му подаде потната си ръка и го поведе по тесните коридори, където имаше мъже с пистолети в кобури, препасани през рамо или полюшващи се под мишница, които пушеха, разговаряха или се смееха в задимените стаи с табла, покрити със забодени бележки. Миришеше на пот, на урина и на крака. Една врата се отвори. Там беше шефът на SIM. Изненада се от монашеската голота на канцеларията му, по чиито стени нямаше нито картини, нито плакати, само на стената, към която полковникът стоеше с гръб, висеше портрет на Благодетеля в парадна униформа — с тривърха шапка с пера и гърди, отрупани с медали. Абес Гарсия беше в цивилно облекло, по лятна риза с къси ръкави, с димяща цигара в уста. В ръката си държеше червената кърпа, която Кабрал бе виждал толкова често.

— Добър ден, сенаторе — подаде му той меката си, почти женска ръка. — Седнете. Извинявайте, но тук не разполагаме с удобства.

— Благодаря, че ме приемате, полковник. Вие сте първият. Нито Шефа, нито президентът Балагер, нито един министър не отговориха на молбите ми за аудиенция.

Дребничкият, шкембест и малко изгърбен мъж кимна. Кабрал виждаше как над двойната гуша, тънките устни и увисналите бузи на полковника шареха неспокойно хлътналите му воднисти очички. Дали беше толкова жесток, колкото говореха?

— Всеки се пази от заразата, господин Кабрал — каза студено Джони Абес. На сенатора му хрумна, че ако змиите можеха да говорят, щяха да имат точно такъв свистящ глас.

— Изпадането в немилост е заразно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Като ми кажете в какво съм обвинен, полковник. — Направи пауза, за да си поеме дъх и да изглежда по-спокоен.

— Съвестта ми е чиста. От двайсетгодишен съм посветил живота си на Трухильо и на страната. Станало е някакво недоразумение, кълна ви се.

Полковникът го накара да млъкне с едно движение на пихтиестата си ръка, в която държеше червената кърпа. Загаси цигарата си в месинговия пепелник.

— Не си губете времето да ми обяснявате, доктор Кабрал. Политиката не е моето поле на действие, занимавам се със сигурността. Щом Шефа не иска да ви приеме, защото ви е обиден, пишете му.

— Вече го направих, полковник. Дори не знам дали са му предали писмата ми. Занесох ги лично в двореца.

Подпухналото лице на Джони Абес сякаш се поотпусна.

— Никой не би задържал писмо, адресирано до Шефа, сенаторе. Сигурно ги е прочел и ако сте били откровен, ще ви отговори. — Направи дълга пауза, гледайки го все така с неспокойните си очички, и добави някак предизвикателно: — Виждам, че цветът на кърпата ми ви прави впечатление. Знаете ли защо използвам такава? Свързано е с розенкройцерите. Червеният цвят е подходящ за мен. Вие сигурно не вярвате в розенкройцерите, мислите си, че е някакво суеверие, нещо примитивно.

— Не знам нищо за религията на розенкройцерите, полковник. Нямам мнение по въпроса.

— Сега нямам време, но като млад четях много за розенкройцерите. Научих доста неща. Да тълкувам аурата на хората например. Вашата в момента е на човек, който умира от страх.

— Умирам от страх — отвърна веднага Кабрал. — Дни наред вашите хора ме следят непрекъснато. Поне ми кажете дали ще ме задържат.

— Това не зависи от мен — отвърна Джони Абес някак фриволно, сякаш това нямаше никакво значение. — Ако ми наредят, ще го направя. Охраната е, за да не решите да емигрирате. Ако се опитате, хората ми ще ви арестуват.

— Да емигрирам ли? Какво говорите, полковник. Да емигрирам като враг на режима? Но аз съм в режима от трийсет години.

— С вашия приятел Хенри Диърборн, шефа на мисията, която ни оставиха янките — продължи саркастично полковник Абес.

Агустин Кабрал онемя от изненада. Какво искаше да каже?

— Консулът на Съединените щати — мой приятел? — промърмори той. — Виждал съм господин Диърборн само два-три пъти в живота си.

— Както знаете, той е наш враг — продължи Абес Гарсия. — Янките го оставиха тук, когато ОАД наложи санкциите, за да продължи да плете интригите си против Шефа. От една година всички заговори минават през канцеларията на Диърборн. Въпреки това вие, председателят на Сената, отидохте на коктейла в дома му преди известно време. Спомняте ли си?

Агустин Кабрал се смайваше все повече. Това ли било? Че е присъствал на онзи коктейл в дома на дипломатическия представител, когото Съединените щати оставиха, като затвориха посолството?

— Шефа ни нареди, на мен и на министър Паино Пичардо, да присъстваме на този коктейл — обясни. — За да проучим какви са плановете на правителството им. И защото съм изпълнил тази заповед, съм в немилост? Подготвих писмен доклад за този прием.

Полковник Абес Гарсия свива ниските си раменца като марионетка.

— Щом е било по заповед на Шефа, забравете за казаното — прие той с нагла ирония.

В поведението му се долавяше вече нетърпение, но Кабрал не си тръгна. Хранеше безумната надежда, че от този разговор ще има някаква полза.

— С вас никога не сме били приятели, полковник — каза той, мъчейки се да говори естествено.

— Аз не мога да имам приятели — отвърна Абес Гарсия.

— Вредно е за работата ми. Моите приятели и неприятели са тези на режима.

— Позволете ми да довърша, моля — продължи Агустин Кабрал. — Но винаги съм ви уважавал и съм признавал изключителните ви заслуги към страната. Ако сме имали някакви разногласия…

Полковникът вдигна ръка, сякаш за да го накара да млъкне, но вместо това запали нова цигара. Пое жадно дима и спокойно го издуха през устата и носа.

— Разбира се, че сме имали разногласия — призна той. — Вие бяхте един от онези, които оборваха най-много моята теза, че заради предателството на янките трябва да създадем по-тесни връзки с руснаците и страните от Изтока. Вие, заедно с Балагер и Мануел Алфонсо, се опитвате да убедите Шефа, че помиряването с янките е възможно. Още ли вярвате в тая глупост?

Това ли беше причината? Абес Гарсия ли му беше забил ножа? И Шефа е приел тази идиотщина? Отстраняваха го, за да сближат режима с комунистите? Излишно беше да продължава да се унижава пред този експерт по изтезанията и убийствата, който заради кризата се осмеляваше да се прави на политически стратег.

— Продължавам да смятам, че нямаме друга алтернатива, полковник — потвърди категорично. — Извинете за откровеността, но това, което предлагате, е една химера. Нито СССР нито неговите сателити ще се съгласят някога да установят по-близки връзки с Доминиканската република, крепост на антикомунизма в Латинска Америка. Съединените щати също няма да позволят. Нима искате още осем години американска окупация? Ще трябва да стигнем до някакво споразумение с Вашингтон или това ще бъде краят на режима.

Полковникът тръсна пепелта от цигарата си на пода. Пушеше, като всмукваше от цигарата често-често, сякаш се страхуваше, че някой ще му я вземе, и от време на време бършеше челото си с кърпата, сякаш даваше някакъв сигнал.

— Вашият приятел Хенри Диърборн не смята така, жалко — сви той отново рамене като евтин комедиант. — Още прави опити да финансира някой преврат срещу Шефа. Но всъщност този разговор е излишен. Надявам се да си изясните положението, за да ви махна охраната. Благодаря за посещението, сенаторе.

Не му подаде ръка. Само леко кимна, а лицето му с подпухнали бузи остана полузабулено в облак дим на фона на портрета на Шефа в парадна униформа. Тогава сенаторът се сети за цитата от Ортега-и-Гасет, записан в бележника му, който носеше винаги в джоба си.

Сякаш и папагалът Самсон се вцепенява от думите на Урания; стои стихнал и занемял като леля Аделина, която е спряла да си вее и е зяпнала. Лусинда и Манолита я гледат, слисани. Марианита не спира да премига. На Урания й хрумва нелепата мисъл, че тази красива луна, надничаща през прозореца, одобрява казаното от нея.

— Не знам защо приказваш така за баща си — реагира леля й Аделина. — През дългия си живот не съм виждала друг човек, който да е направил повече жертви за дъщеря си от клетия ми брат. Ти сериозно ли каза „лош баща“? Че ти беше най-голямата му радост. И мъка. За да не те кара да страдаш, след смъртта на майка ти не се ожени, макар да остана вдовец много млад. Благодарение на кого имаше щастието да учиш в Съединените щати? Не похарчи ли за теб всичко, което имаше? На това ли му казваш лош баща?

Не трябва да й възразяваш, Урания. Каква вина има тази старица в последните години, месеци или седмици от живота си, схваната и огорчена, за нещо, станало толкова отдавна? Не й отговаряй. Съгласи се, преструвай се. Извини й се, сбогувай се и я забрави завинаги. Съвсем спокойно, без никаква враждебност казва:

— Не правеше тези жертви от любов към мен, лельо. Искаше да ме подкупи. Да изчисти гузната си съвест. Но знаеше, че всичко е напразно, че каквото и да направи, до края на дните си ще живее с чувството, че си е същият жалък злодей, какъвто беше.

На излизане от зданието на тайните служби на ъгъла на авенида „Мексико“ и „30 март“ му се стори, че полицаите от охраната му хвърлят по един състрадателен поглед и че единият от тях, втренчил поглед в него, дори нарочно прокарва ръка по автомата си „Сан Кристобал“, преметнат през рамо. Усети, че се задушава и сякаш му се вие свят. Дали цитатът на Ортега-и-Гасет беше в бележника му? Толкова подходящ и пророчески. Разхлаби вратовръзката и свали сакото си. Минаваха таксита, но той не спря нито едно. Вкъщи ли да се прибере? За да се почувства като в клетка и да си блъска главата, докато слиза от спалнята в кабинета и се качва отново в спалнята през хола, питайки се безброй пъти какво беше станало? Защо се чувстваше като заек, подгонен от невидими ловци? Бяха му взели кабинета в Конгреса, служебната кола и картата за кънтри клуба, където можеше да се отбие, да пийне нещо студено и да погледа от бара пейзажа с добре поддържаните градини и далечните играчи на голф. Или да отиде при някой приятел, но остана ли му такъв? Всички, на които позвъни, му се сториха уплашени, резервирани, враждебни по телефона: можеше да им навреди, като искаше да се види с тях. Движеше се без посока, с метнато на ръката сако. Възможно ли беше причината да е в онзи коктейл в дома на Хенри Диърборн? Невъзможно. На заседанието на Министерския съвет Шефа реши той и Паино Пичардо да присъстват, „за да опипат почвата“. Как може да го наказва, че се е подчинил? Може Паино да е подхвърлил на Трухильо, че на този коктейл се е държал твърде приятелски с грингото? Не, не и не. Невъзможно беше за някаква толкова глупава дреболия Шефа да стъпче човек, който му е служил така предано и безкористно, както никой друг.

Бродеше, сякаш се беше изгубил, променяйки посоката на всеки няколко преки. Потеше се от горещината. За първи път от много години кръстосваше по улиците на Сиудад Трухильо. Град, който се преобрази и израсна пред очите му и от малкото село, тънещо в развалини, в каквото го превърна циклонът „Сан Зенон“ през 1930-а, стана модерният, красив и процъфтяващ град, който беше сега, с павирани улици, електричество, широки булеварди, кръстосвани от коли последен модел.

Когато погледна часовника си, беше пет и четвърт следобед. Беше бродил два часа и умираше от жажда. Намираше се на улица „Касимиро де Моя“, между „Пастьор“ и „Сервантес“, на няколко метра от един бар — „Ел Турей“. Влезе и седна на първата маса. Поръча си много студена бира „Президент“. Нямаше климатик, но имаше вентилатори и той се почувства добре на сянка. Беше се поуспокоил от дългия преход. Какво ли щеше да стане с него? А с Уранита? Какво щеше да стане с това момиченце, ако го вкарат в затвора или пък в пристъп на ярост Шефа заповядаше да го убият? Дали Аделина щеше да успее да я отгледа, да й стане като майка? Да, сестра му беше добра и великодушна жена. Уранита щеше да й бъде като още една дъщеря, като Лусиндита и Манолита.

Отпи от бирата с удоволствие, преглеждайки бележника си, за да открие цитата на Ортега-и-Гасет. Студената течност, която се изливаше в стомаха му, му подейства добре. Да не губи надежда. Кошмарът можеше да изчезне. Нали се е случвало вече? Беше изпратил три писма на Шефа. Прями, трогателни, в които разкриваше душата си. Молеше го да му прости за грешката, която може би е допуснал, кълнеше се, че е готов на всичко, за да изкупи вината си и да заглади нещата, ако от небрежност или несъзнателно го е засегнал. Напомняше му за дългите години на всеотдайност, за абсолютната си честност, доказана и от факта, че сега, когато сметките му в Спестовна каса са замразени — само Двеста хиляди песос, спестявани през целия му живот, — е останал на улицата, само с малката къща в Гаскуе, където живее. (Скри от него само за двайсет и петте хиляди долара, внесени в Кемикъл Банк в Ню Йорк, които пазеше за спешни случаи.) Трухильо беше великодушен, справедлив. Можеше да е и жесток — в името на страната. Но беше благороден и великолепен като онзи Петроний от Quo Vadis?, когото винаги цитираше. Всеки момент можеше да го извика в Националния дворец или в имението „Радамес“. Щяха да си изяснят нещата артистично, както Шефа обичаше. И всичко щеше да се оправи. Той щеше да му каже, че за него Трухильо е не само Шеф, държавник, създател на републиката, но и пример за подражание, баща. И кошмарът щеше да свърши. Щеше да се върне като по чудо към предишния си живот. Ето го и цитата на Ортега-и-Гасет, в ъгълчето на една страница, записан с дребния му почерк: „Нищо от това, което човек е бил, е или ще бъде, не е било, не е и няма да бъде завинаги, просто един ден той е успял да го постигне и на следващия вече няма да е същото“. Той беше жив пример за преходността на живота, изразена с тази философска мисъл.

На една от стените в „Ел Турей“ имаше плакат със съобщение, че от седем вечерта на пианото ще свири маестро Енрикильо Санчес. Две маси бяха заети с двойки, които си бъбреха и се гледаха влюбено. „Да ме обвинят в предателство, мен“. Него, който заради Трухильо се отказа от удоволствията, развлеченията, парите, любовта, от жените. Някой беше забравил на близкия стол един брой на Ла Насион. Той взе вестника и за да прави нещо, го разгърна. В едно каре на трета страница се съобщаваше, че известният и изтъкнат посланик дон Мануел Алфонсо е пристигнал току-що от чужбина, където пътувал по здравословни причини. Мануел Алфонсо! Никой нямаше по-лесен достъп до Трухильо от него; Шефа го покровителстваше и споделяше с него най-интимни неща — от въпроси за гардероба и парфюмите си до любовните си похождения. Но Мануел е и негов приятел, беше му задължен за разни услуги. Може би точно той му трябваше.

Плати и си тръгна. „Бръмбара“ го нямаше. Дали им се беше изплъзнал, без да разбере, или преследването бе прекратено? В гърдите му бликна признателност, радостна надежда.