Богдан Богданов
Романът — античен и съвременен (6) (Опит върху поетиката и социологията на античния и западноевропейския роман)

Романът за Александър между биографията и народната книга

Най-старата версия на „Александрията“ е създадена към 3 век на гръцки език от анонимен автор^[1]. В по-късната традиция тя бива приписана на елинистическия историк Калистен, та затова днес се именува условно като романа на Псевдо-Калистен.

Книгата на Псевдо-Калистен завършва античния етап от развитието на преданието за Александър и на прозаическата литература, чийто герой е македонският завоевател. От друга страна, тя поставя началото на предание, разпространило се далече на изток и запад и погълнало разнообразни фолклорни и исторически мотиви, начало на много прозаически и стихотворни творби, създавани непрекъснато от 4 до средата на 19 век^[2].

На брой около двеста, на тридесет и пет езика, тези разработки не са просто превод на античната „Александрия“. Дори непосредствените преводи на латински и арменски, чийто образец, е книгата на Псевдо-Калистен, съдържат отклонения и добавки, да не говорим за отдалечаването от оригинала в няколкото основни версии на старогръцки и в по-късните гръцки и други средновековни разработки в проза и в стихове. При тези добавки се привлича нов материал както от историографията за Александър, така и от други извори.

Въпреки огромното раздалечаване на отделните разработки в западноевропейския, балканския и източния регион на разпространение на текста авторите преводачи от различни времена й народности работят по подобен начин. Така че независимо от разнообразието на включените материали, от различните тенденции и внушения книгата на Псевдо-Калистен е свързана с по-късните версии като градеж и отношение към историческата реалност, или, по друг начин казано, като поетика. Понеже в основата си поетиката е принцип за произвеждане на смисъл, може да се предположи, че сюжетът, а чрез него и жанрът на „Александрията“ поначало са притежавали виталност и адаптивност и че до известна степен на това се дължи толкова широкото географско и историческо разпространение на книгата.

Да се отговори еднозначно на този въпрос е трудно. При това все още не е приключило текстологическото издирване — продължават да се издават ръкописи, нито е достатъчно добре свързано известното. Същевременно не бива да се чака да привършат конкретните проучвания върху традицията на текста. Уточненията около жанровата природа на това странно произведение, около вътрешното основание за неговата популярност са в известна степен условие за успеха на този род проучвания.

При съвременното състояние на теорията на жанровете не са от особена полза квалификациите, че „Александрията“ е жанрова смес, роман, историческа хроника или народна книга, ако не се отчита какъв е приносът на един или друг жанр за смисловата постановка на произведението, а също за ползването и разпространението му. В основния въпрос за жанра се вплитат редица конкретни въпроси — ако „Александрията“ действително е роман и народна книга едновременно, в какво отношение влизат тези два елемента и как се свързват в книгата фолклорните мотиви с традиционните литературни и реални исторически моменти, каква е ролята на повествованието мит за героя Александър, нещо отделно ли е от жанровата структура и да не би на него, а не на жанра да се дължи историческата виталност на книгата.

В тази връзка попада и един въпрос от методическо естество — на какво равнище следва да се направят заключенията, дали на нивото на всяка отделна версия, или на равнището на всички версии, прочетени като един текст. Въпросът е за реалността на произведението, за това с много подобни „Александрия“ ли разполагаме, или с една, която се множи.

На този въпрос не може да се отговори с избор на едната страна. Налице е структура, която се пази във всички версии, налице е и поредицата отделни произведения, всяко от които се различава от останалите в жанрово отношение и в този смисъл е момент на един вид жанрова еволюция. Тъй че редно е измененията да се наблюдават на фона на онова, който се съхранява, а проблемите на жанра да се решават и въз основа на обглеждането на всяка отделна версия, и в отчета на една жанрова матрица, която вероятно се пази в някаква форма по цялото протежение от романа на Псевдо-Калистен до т.нар. „Филада“.

Въпреки че всичко това не се оспорва, то не може да се осъществи пряко, тъй като натрупаният материал е необхватен и поради обема си и многото връзки в различни посоки, но главно поради липсващата все още систематизация. Не е излишно да се припомни, че учени, посветили целия си живот на темата, не успяват да изчерпят дори избрания аспект, какъвто е случаят с немския филолог Пфистер^[3].

При невъзможността да се имат предвид едновременно всички версии особено целесъобразно е съсредоточаването в текста на Псевдо-Калистен, който има известно предимство поради факта, че стои в началото на дългата поредица от разработки на сюжета. Разбира се, анализът на книгата на Псевдо-Калистен не може да се изпълни без общ възглед за жанровата еволюция на произведението. А този възглед от своя страна не може да не бъде хипотетичен.

Нашата хипотеза е, че в дългата традиция по протежението от хиляда и петстотин години „Александрията“ претърпява еволюция от форма с основните белези ма роман към друга форма, жанрова смес, която се нарича „народна книга“ и чиито черти са типологично сродни с героичния епос на ранното антично време. Народната книга е потенциален елемент в жанровата структура на Псевдо-Калистеновата книга, бъдещо тематично и смислово разширение, съдържащо се във възможностна форма в античния текст.

В тази връзка се повдигат два въпроса — единият исторически: около възникването на Псевдо-Калистеновата книга, а другият теоретичен: около проблематиката на античния роман и т.нар. „народна книга“.

Поставянето на първия въпрос в контекста на темата за жанровите особености би било излишно, ако текстът на Псевдо-Калистен можеше да се разглежда сам по себе си. Всъщност ние притежаваме един ръкопис от 11 век (т.нар. ръкопис A. cod. Paris, 1711), който показва както непълноти, така и неумели добавки. Този ръкопис е единствен представител на група подобни версии от т.нар. рецензия „α“ Тези версии са най-ранният вариант на „Александрията“. Другите представители на рецензия „α“ са арменският превод, направен във втората половина на 5 век, най-подробният текст, който притежаваме от ранно време, и латинският превод на Юлий Валерий от началото на 4 век. От рецензия „α“ се развиват рецензиите „β“ „δ“, представени с повече ръкописи, от „β“се развиват рецензиите „γ“ „ε“, и „λ“, в чиито ръкописи се намира най-пълният средновековен вариант на текста.^[4]

Преди близо век в своята книга „Гръцкият роман и неговите предходници“ Ервин Роде вече квалифицира Псевдо-Калистен между жалоните „роман“ и „народна книга“. У него е казано нещо съществено за жанровите особености на книгата. „Същността на съдържанието на този странен роман, твърди Роде, се дължи не на своеволието на отделен автор, а на факта, че то носи в себе си истинско народно творчество, оформило се окончателно във времето на последните Птолемеи“^[5]. Само че Роде не определя съотношението на романа и на народната книга, понеже се интересува повече от възможната предходна форма на романа в александрийско време. Той смята, че в 1 век пр.н.е. е съществувал роман за Александър, който е предавал в писма всички събития, известни ни от Псевдо-Калистен.

Чак до средата на 20 век изследванията са обладани от амбицията да се възстанови оригиналът, от който зависи Псевдо-Калистен, като се смята, че този оригинал е бил по-правилен, по-стегнат и по-логичен. Така например немският филолог Аусфелд, посветил целия си живот на „Александрията“, прави опит да реконструира сюжета на евентуалния първоначален роман (Urroman)^[6]. За тази цел той премахва от текста на Псевдо-Калистен местата, които му се струват интерполирани, а, от друга страна, запълва празнините, като използва арменския и латинския превод, по-късния латински и сирийския превод и още по-късни версии на романа. Авторът на този първоначален текст според Аусфелд е жител на Александрия, творил някъде към 200 г. пр.н.е. Един, друг изследовател, споменатият Пфистер^[7], също прави догадки за съдържанието на първоначално по-логичното зърно на романа, създадено според него от евреин, жител на Александрия, някъде през 1 век и разширено по-късно с интерполации.

Постановките на Аусфелд и Пфистер не се потвърждават от по-късните папирусни разкрития. Независимо от това те имат стойност (особено реконструкцията на Аусфелд), тъй като в тях. е възстановено не друго, а очертанието на жанра. В своята операция Аусфелд отстранява всъщност белезите на народната книга, т.е. тази тенденция, която се реализира в средновековната традиция на текста. Също така неточна, дори още по-неточна би била реконструкцията, която ще отстрани нивото на романа.

Съвременният научен етап в диренията около Псевдо-Калистен се поставя с изданието на Крол^[8]. Той запазва в основни черти текста на ръкописа А, но прави опит да възстанови евентуално по-добрия текст, служил за оригинал на арменския превод и за образец на ръкописите, обединени от рецензия „β“. Новото в тексткритическата работа на Крол е отказът да се търси предходната степен на Псевдо-Калистеновата книга.

Последвалите папирусни находки от елинистическо време потвърждават правилността на възгледа, че авторът на тази книга, творил в началото на 3 век от н.е., е използвал разнообразен готов материал. Но те показват, че именно той е автор на произведението и че текст в такава сюжетна връзка не е съществувал преди него. Така и твърдението на Роде, че книгата е резултат не на произвол, се оказва вярно само в известно отношение, доколкото авторът от 3 век е имал в традицията на народните произведения за Александър пример за свободна народноепическа организация на материала.

На тази основа се гради и нашата теза — в по-късното развитие на „Александрията“ тази организация бива експлицирана и става реално положение, но в Псевдо-Калистеновия текст тя е само момент на художествената структура, подкрепен от невисоката култура на автора, но, от друга страна, затормозен от принципно романното му отношение към материала.

И тъй диренията около текста на Псевдо-Калистен отначало са насочени към по-логичната основа, от която късният автор по законите на личното или на народното творчество създава с добавки своята не особено художествена книга. Тази основа се мисли ту за сборник от народни сказания, ту за сбирки с фиктивни: писма, ту за историографско съчинение с романен характер. Но лека-полека се налага мнението, че Псевдо-Калистен израства не на определена основа и не постепенно през нацеленото все в една посока дело на много творци, а че въпреки предходната традиция създаденото е лична творческа комбинация. Това убеждение и откритите допълнителни материали върху папирус дават плод в дисертацията на немския филолог Меркелбах, който се занимава специално с изворите на Псевдо-Калистен^[9].

Най-важен измежду изворите се оказва действително съществувал в 1 век пр.н.е. сборник с фиктивни писма между Александър и близките му. По откритите откъси се заключава, че сборникът е бил съставен от различни лица и че едни от писмата са реторически и произхождат вероятно от школската практика, а други имат приказно-тератологичен характер и са свързани с йонийската историография. Този сборник не е съдържал всички събития от книгата на Псевдо-Калистен, още повече, че в романа се откриват и действителни писма — примерно от преписката: между Александър и Дарий.

Според Меркелбах авторът на романа си е служил и с народни предания за Александър, не всички от които са били фиксирани в писмен текст. Впрочем други подобни предания са били налице в сборника с фиктивни писма, така че Псевдо-Калистен е имал пример за писменото им излагане. Измежду тези народни предания особено значение има легендата за Нектанеб, послужила като средство да се придаде национален египетски характер на романната история за Александър Македонски^[10].

Друг важен източник за автора е историческо съчинение в духа на Клитарх и близко по дух до Диодор, Квинт Курций и Юстин. То предавало събитията на Александровите походи със силен фантастичен колорит. Този момент, подценяването на фактическата истина за сметка на занимателността, у Псевдо-Калистен е още по-силен.

Авторът на романа приспособява и други по-малки произведения. Зает е в готов вид разговорът с гимнософистите в третата книга от популярно в елинистическо време киническо произведение, чието разпространение в други варианти става известно по папирусни находки. Направо монтирани са в текста на Псевдо-Калистен едно писмо за последните дни на Александър и неговото завещание, които принадлежат на привърженик на Пердикас и са написани може би непосредствено след смъртта на македонския пълководец.

Излишно е да се резюмират всички изводи на Меркелбах и последвалите неговата книга дискусии. Така или иначе заключенията по жанра не могат да бъдат непосредствено следствие на тексткритическите открития. Те щяха да бъдат изпълнени до този момент и тексткритическата работа нямаше да протича при толкова неопределени жанрови критерии. От друга страна, трябва да се има предвид, че оглеждането на фактите до известна степен се улеснява от липсата на определен жанров критерий, но че доброто фактологично изследване винаги съдържа скрити заключения за жанра, винаги ги стимулира независимо от неточните понятия, с които си служи. Тъй че за целите на жанровото изследване тези заключения трябва да се експлицират, да се превеждат на теоретичен език. Въпросът е на каква основа и в каква посока да се изпълни това експлициране.

Показателна в това отношение е откритата жанрова характеристика, която прави на античната „Александрия“ Пфистер^[11]. Като установява редица прилики между Псевдо-Калистен, т.нар. роман за Езоп и един роман с герой египетския фараон Сезонхозис, откъси от който се откриват и у историка Диодор, Пфистер прави заключение за силното източно влияние върху вида, изявен в античната „Александрия“. Същевременно той му прави типологична характеристика, като сочи и други произведения от този вид в широк диапазон от време — от Ксенофонтовата „Киропедия“ до „Делата на апостолите“. Но най-важното: Пфистер изброява неговите белези — подвизи в биографичен ред, скитане по света и политико-педагогическа тенденция.

Тези заключения улавят една линия от развитието на античния роман. Колкото и спорно да е дали тя може да се разглежда отделно от другите линии на това развитие, по-голям недостатък на Пфистеровото наблюдение е начинът, по който се отделят белезите на жанра. Ако се подхожда типологично по същество, белезите трябва да се определят на смислова основа и в свързаност. А отделените от Пфистер черти на жанра са външно маркирани страни на съдържанието, неозначени нито във връзка помежду си, нито като функция на някаква поетика или на определена културна среда. Скитането по света едва ли е без отношение към педагогическата тенденция и може би това отношение е по-основният белег за характеризирания романен вид. От друга страна, героят вероятно скита и просто така, за да види, но и за да набере опит.

Нивото, което би ориентирало и би помогнало да се преведат на по-теоретичен език подобни заключения, е самият романен вид, към който се отнася книгата на Псевдо-Калистен, и то разглеждан не откъснато, а на фона на проблематиката на античния роман в цялост.

В редовата наука за античния роман, т.е. в границите на класическата филология, „Животът на Александър“ се отнася най-често към неясната категория „исторически роман“, която не ми е известно да е специално изследвана като вид на античния роман. Книгата на Псевдо-Калистен се счита за преобразувана в роман елинистическа историография, и без това достатъчно романизирана след 4 век пр.н.е. Според едно второ тълкуване, свързана и с литературата за пътешествия, и с източен повествователен жанр, тази книга се поставя в отношение с гръцката авантюрно-любовна повест и се мисли за типично романно проявление, без да се отнася към определен вид^[12]. На трето място тя не се счита за роман, а за народна книга, свързана по дух с късноантичните повести на Диктис и Дарес. На четвърто трябва да поставим идеята на Роде за смесване на роман и на народна книга в нея. Налице е и пета възможност — да се отнесе към не съвсем ясния в античността вид на романа биография, като се свърже с ареталогични творби като Ксенофонтовата „Киропедия“ и „Животът на Аполоний Тиански“ от Филострат. Именно тази пета възможност заслужава да се изпробва в контекста на тезата, че в по-сетнешното си развитие „Животът на Александър“ се превръща в. „народна книга“, докато в творбата на Псевдо-Калистен тази тенденция е ограничена от структурата на романа, по-точно от вида на романа биография. Така че по-нататъшният анализ зависи от определянето на този вид в отношението му към жанра на народната книга.

И в случая ще се опрем на типологията на античния роман, развита в студията на М. Бахтин „Форми на времето и хронотопа в романа“^[13]. След като характеризира гръцката авантюрно-любовна повест и римския авантюрно-битов роман, той скицира и един трети тип античен роман, наричайки го биографичен, но с уговорката, че в античността не се открива негов образец. Очевидно Бахтин не е смятал Псевдо-Калистеновата книга за роман, и то с право, доколкото в нея е налице тенденция към народна книга. Въпросът е, че някои негови твърдения могат да се отнесат за „Живота на Александър“. Изобщо допустимо е тази прозаична творба от 3 век да се сметне за компромисна изява на иначе останалия непроявен в античната епоха биографичен) роман. Именно това допускане трябва да се провери.

Според Бахтин в основата на биографичния романен вид стои по-богата представа за време, биографичното време, свързано и с нов, специфично построен човешки образ — човека, преминаващ своя жизнен път. Но тъй като античността не е създала романна творба по тази структура, а само крайроманни автобиографични и биографични видове, Бахтин се заема с историческия им обглед, като развива следния възглед. Поради характерния за доелинистическата литература публичен хронотоп биографията и автобиографията първоначално съществуват неотличено. От епохата на елинизма започва бавен превод на цели сфери от битието от публичен и гласен на ням и частен регистър. Това става най-напред в реторическата гръцка (на Изократ) и в римската биография, а по-късно в двата основни типа биография, най-високо достижение на които е моделирането на екстензивно-биографично време за разкриване на характера на човека. То обаче не представя ставането на човека, не е процес, нито е свързано с историческа действителност. От друга страна, в по-късните автобиографични форми (главно в стоическия soliloquium) се подлагат на значителна приватизация останките от античния публичен хронотоп, без да се достига до истинска съществена приватност. Описанието на Бахтин представя един процес, нацелен към биографичния тип роман, но недостигнал до конкретното му изявяване. Причина за това според автора са особеностите на античното съзнание, което не успява да представи ставането на човека в реална частно-обществена среда. За античното мислене човекът е независима природа и даденост.

Правейки в една следваща глава^[14] на своята студия заключение върху античните романни хронотопи, Бахтин формулира нероманната страна на всяка литература, като я нарича фолклорен хронотоп и по друг начин историческа инверсия. Според автора съзнанието, което не може да възприема реалното време (т.е. бъдещето и ставането), или оттласква в миналото нормативните положения и идеалите, или ги надстроява в настоящето. Бахтин смята това за универсална черта, присъща изобщо на митологическото и на художественото мислене. Но тя се поддържа от определена социална ситуация. И ако в хода на античната литература наблюдаваме отстъпване от първоначален фолклорен хронотоп и именно в сферата на античния роман няколко опита за по-конкретно възприемане на реалното време, то е поради социални и социологически обстоятелства, между които като особено важно изтъкнахме гръко-римското отворено общество, подвижността на индивида и ситуацията на четенето, косвеното общуване с писани художествени текстове.

С упадъка на античната цивилизация тези условия изчезват и се модифицират. Явява се в нова форма колективно-цялостното виждане на света, а заедно с него и един нов митологизъм. Късната низова антична литература открива наново фолклорния хронотоп. И ако, опирайки се на понятията на Бахтин, направим опит да формулираме накратко т.нар. народна книга, то тя е проява тъкмо на наново зародилия се фолклорен хронотоп, на новата митологична цялостност, можеща в хода на традицията да се изрази и с творби, създадени по друга мярка. Типологическата дистанция между романа и народната книга е в начина, по който гледат на действителността: в романа непоследователно и с опит за контакт с незавършеното настояще и с концепция, която го завършва, но е ограничена от други концепции; в народната книга с отказ от контакт с незавършеното настояще, но с ефикасна извънвременна концепция. На тази дистанция съответства и друга — между четения от един подвижен индивид роман и народната книга, отново колективно слушана от добре свързан с някаква общност човек.

Така че, колкото и да върви на пръв поглед да търсим мястото на Псевдо-Калистеновата книга в т.нар. от Бахтин биографичен роман и да твърдим, че именно тя е неговата изява, това би било пресилено. Античната „Александрия“ е биографичен роман формално, само в известно отношение. Романът е само страна на нейната структура. Добрият анализ би трябвало да се опре и на елемента на народната книга, този нов фолклорен нероманен хронотоп и нова митология, която не е налице, но вече се подготвя в книгата на Псевдо-Калистен.

В своите три книги античната „Александрия“ от 3 век предава повечето събития на живота на Александър Македонски така, както са ни известни от историческите съчинения на Ариан, Квинт Курций, от биографията на Плутарх и по откъси от други съчинения. Редът на събитията е нарушен, на преден план е изведен частният живот на Александър, добавени са нови събития, като особено място е отделено на чудесата, видени на Изток, и на приключенията в непознати страни. Чувства се национална египетска тенденция в тълкуването на събитията, особено в сравнение с прибавените по-късно места с елинска тенденция. Александър се представя за син на египетския фараон Нектанеб II, в друг вариант на египетския бог Амон, а походите му срещу Персия са обяснени като възмездие за персийското владичество в Египет. Принадлежаща на автора от 3 век, тази тенденция е само момент от комплексната, непоследователна концепция, получила се от взаимодействието на авторовите идеи и на вече вложения смисъл в готовия материал, който той, увлечен от сюжета и верен на романната форма, не е можел да подчини на идеите си.

Ще се опитаме да уловим тази концепция на равнището на жанровата форма, т.е. като по-общо положение, което би могло да породи и други произведения от този тип.

Ако се гледа формално, в античната прозаическа „Александрия“ се осъществява т.нар. от Бахтин биографично време, изобразява се жизненият път на един човек, едновременно героизиран и на много места в книгата изобразен пределно реално. Въпросът е какъв тип жизнен опит е уловен в тази особена биография. Докато другите антични биографии се занимават със значителни откъслеци от човешкия живот, често и със смъртта, понеже е гранична ситуация, разкриваща нещо същностно, но никога с раждането и рядко с израстването на човека, романната биография на Псевдо-Калистен обхваща целия жизнен път на Александър до смъртта, като включва не само раждането, но и обстоятелствата на неговото зачеване. Така че в сравнение с тях тя като че ли претендира да бъде по-добра основа за обхващане на човешкия живот.

Александровият жизнен път представлява следване на нееднородни ситуации. Едни от тях са общи за всяко човешко същество — раждане, израстване, отношения с бащата и майката, женитба и смърт. Но по-голямата част от ситуациите — воюването, скитането в непознати земи, приключенията, подвизите, са моменти от жизнения път на изтъкнатата личност. В нея също е налице колебание — между реалния човек с висока обществена мисия, който стои над масата обикновени хора, и митическия персонаж, чиято съдба се слива с битието на човешкия колектив и затова придобива митическо измерение.

Понеже организира следването на нееднородни ситуации, биографичното време е силно усложнено. На първо място то поражда обстоятелства за проявление на един пределно частен човек с естествени подбуди. Поставен не в реална битова среда, нито притежаващ особена психология, той е новелистичен герой, чиято естественост действа само принципно като нисък мотив за действие. Такъв характер има новелата за прелюбодеянието на Олимпиада, на чието равнище Александър има, така да се каже, нисък произход. На места и сам той участва в камерни ситуации — например в епизода на придобряването на Филип и Олимпиада (I, 22).

Тези ситуации на камерно действие не са подчинени на цялостно художествено време за представяне на приватен човек. Те са отделни моменти от жизнения поток, механично внесени в художествения ред. Затова или не са носители на смисъл и клонят към чиста занимателност, или се натоварват с поучение отвън, както в епизода на придобряването, или придобиват смисъл сама в контрапункт с високите събития в романа.

Античната „Александрия“ само маркира частното човешко време, но не може да го разгърне в реално пространство за частна инициатива. Частното време не се издига до ставане, то е най-много измама, която успява само като средство за постигане на нещо ценностно добро. Иначе бива разкрита и наказана — и Нектанеб е наказан от Александър за хитрините си, и сам Александър насмалко не загубва живота си, разкрит от царица Кандака. Крушението на частната инициатива в този план означава невъзможност да има ставане по принципа на частното човешко време. Това е един вид победа на традиционната антична безвременност.

Но частното време има и друга проява — на подглеждане към голямото, външното, към обществената и природно-космическата авантюра, на предаване на впечатленията на частния човек. Писмата вътре в романа — и до Дарий, и до Олимпиада за богатствата на Персида, и до Аристотел за чудесата на Изток, са именно средство за транспониране на извънбитовото и официалното в гледната точка на обикновения частен човек.

Книгата на Псевдо-Калистен е краен етап в една дълга традиция от опити за приватизиране на Александровата история. Но резултатът не е особено силен. Античността открива частния аспект на човешкото същество, но само по принцип или в отделни проявления, които не успява да свърже в представа за неговата вътрешна сложност, още по-малко за неговата двуаспектност като частно и публично същество, оттук и за динамиката, пораждаща се от нетъждествеността със себе си. Книгата на Псевдо-Калистен е крайно ценна именно в тази насока на наблюдение, като опит да се свърже частното и официалното.

И тъй, в комплексния Александър и в нехомогенното биографично време действа непроблемният частен човек, несложен В тъждествен на себе си, действа в едва маркирано битово пространство, не за да се промени или да набере опит, а просто за да се случи нещо различно от намеренията му. Този частен човек факт не поражда събития за себе си, той е формален субект на биографията, минаваща през определени стадии и независеща от него.

Той е формален субект и на едно авантюрно протичане на събития. На това равнище жизненият му път е скитане по света без посока и без цел. Скитането е механично преместване и самото време е механично следване на ситуации, които могат да се множат безкрайно, тъй като не съществува концептуална връзка между частния човек, който се удивлява и научава, и света, по който той се движи несъбитийно и неорганизиращо.

Същевременно авантюрното време в античната „Александрия“ не е чисто авантюрно и пространството, което поражда това време, не е еднородно. Ако на едно място героят вижда с действителни очи наистина изумителен, но реален пейзаж и се диви на разкоша в Персида, на мебели и зали, поставени в реално пространство, в съседство с тези описания са разказите за преживяванията на Александър във фантастични страни^[15]. Частният човек с елинистически вкус към странности изведнъж без всякакъв преход се превръща във фолклорен обобщен тип, който не просто наблюдава неутрално непознато пространство. Той един вид прониква в отвъдното и става герой устроител, способен да преминава граници между светове. В средновековния Александър този елемент придобива превес. Докато в античната „Александрия“ авантюрното, реалното частно и екземплярно фолклорното време за ставане в друг отчет са само формално вградени в биографичното време, без да разгръщат своята структура. Проследяването на Александровия живот от рождение до смърт в моменти, които естествено следват един след друг, улавя тези времена нецялостно. Това е сюжет без смисъл, форма, която не налага определена концепция.

Така че в книгата на Псевдо-Калистен биографичното време не може да бъде истински частно. От друга страна, и фолклорната екземплярност не го организира добре. Има нещо трето, което го поддържа. Жизненият път на изключителната личност става предмет на изображение поради високия обществен смисъл на отделните събития в живота й, които поради това придобиват функцията на символи в художествения текст. Биографията се оказва косвено пригодна за улавяне на историческо време, на един вид обществена процесност, законспирирана в жизнения път на значителната личност. Но това е вече мит. При невъзможността да се предаде реално обществено време и нуждата да се изрази обществено съдържание митът се появява като спасителна форма, в която частният и общественият човешки план се постигат свързано и смесено. „Александрията“ е единственият античен роман, пред който възниква подобна задача.

Косвено и чрез мит романната биография на Александър предава и реално обществено време, това ще рече, време за осъществяване на определена колективна съдба. Става дума не за историческото време на Александровите походи, а за самото настояще, започващо с тези походи и включващо реалното време на автора на романа от 3 век. Александровият живот и съдба решават проблеми на това време и са дотам определени от него, че му принадлежат.

Редица символи се пораждат на нивото на това време — Александър е син на египетски фараон или в допълнително религиозно задълбочение на мотива на египетския бог Амон. Наистина измамникът Нектанеб се преоблича като Амон, влизайки в спалнята на Олимпиада. Независимо от новелистичното тълкуване, отговарящо на вкуса на приватно мислещия читател, макар и снижено, в това преобличане действа и мотивът за ритуалното зачеване на бъдещия фараон от бога, приел образа на фараона баща^[16].

Така или иначе Александър се оказва египтянин. И както действителният Александър превръща каузата на Елада в аргумент за похода срещу Персия, така и романният Александър, по произход египтянин, отмъщава на персите за по-ранните набези срещу Египет. Това е сюжетна операция, същевременно политически мит и начин за преодоляване на обществена ситуация по идеален път. В този смисъл Александровата романна биография предава в превърнат вид и обществено време и не Александър, а колективът, който се приютява в неговата личност, е действителният агент на художественото движение. Така се оформя и целта на движението — чуждото трябва да се приобщи, да се направи „наше“. Придвижването към тази цел става в поредица от събития, които са по същество политически — обявява се война, влиза се в преговори, воюва се, отправят се послания.

Общественото време не може да бъде открит проблем в античната художествена система. И в „Александрията“ то просветва на отделни места поради неумението на автора да организира цялостно, както и поради романната форма, допускаща разноречие. Но при всеки опит за концепция реалното обществено време бива претопено в митологична конструкция. Затова реалната опозиция „наши-чужди“ се изпълва с митологичен смисъл, а в завоевателя Александър излиза на преден план героят носител на по-висока култура. И не е случайно, че той бива идентифициран с Херакъл и Дионис, със Сезонхозис. В настоящето на романа Александър върши онова, което по-рано са вършили те. Новото е, че станалото поотделно се свързва и резюмира.

Само набелязано в книгата на Псевдо-Калистен, това ниво на митологично време влиза в отношение с едно друго, както вече се каза, също потенциално — фолклорното екземплярно. И двете възникват при нуждата от цялостна концепция и при невъзможността подобна концепция да се носи от романната структура. Защото биографичната романна структура е набор от средства за приватизация и проблематизиране на човешкия жизнен; път, но не и за действителното му представяне в диалектиката на частно и обществено. Както в авантюрно-любовната повест и в „Метаморфози“ на Апулей, концепцията на романа идва отвън, тя е мит, който не съответства на романното улавяне на настоящето. В по-късната традиция на „Александрията“ митичното и фолклорното екземплярно време взаимодействат в структурата на народната книга, в която се поражда нов тип екземплярно време и нов художествен човек — богатирът Александър. Това взаимодействие е вече започнало в неумелата проза на Псевдо-Калистен. То дава резултат в усилените митически мотиви, не просто породени в книгата, но и всмукали от фолклорната основа, от която тя тръгва. Най-добрият пример е външният вид на Псевдо-Калистеновия Александър. Нисък, с различни по цвят очи, буен, той е направо хтоничен герой и не е чудно, че в образната стихия на романа привързаността, която изпитва към майка си, има за успоредица нуждата да се завърне в родната земя. Това е нужда да се затвори кръгът на скитането (митичното движение е кръгово). И сигурно на основата на напрежението между хтоничен и роден от жена в текста на Псевдо-Калистен прозвучават и инцестни мотиви.

Александър не се завръща в Македония, а умира там, където е починал действително — във Вавилон. Бива удовлетворен политическият мит — отнасят тялото му в: Александрия, в Египет, т.е. все пак в негова земя. Не може да се твърди, че така се осъществява митическата концепция. В умирането на Александър се редуват битови подробности и космическа символика. Има фрагменти от концепции и натрупване на аспекти. Тонът е резюмиращ и значи романен, а не конципиращ и чисто митичен.

И все пак е налице известен резултат от съвместването на типовете частно и обществено човешко време. При взаимодействието на приватно непроблемното виждане на събитията и на екземплярно митическото им тълкуване на много места в романа се образува равнище за времето на един абстрактен отделен човек, който не е нито частен, нито обществен, нито космически или политически символен. Александровият жизнен път е пример за пътя на всеки отделен човек, който набира известен опит, участва в абстрактна морална авантюра и има за проблем своето щастие. Това напомня за човека в авантюрно-любовния и в авантюрно-битовия роман.

Принципът за подвижен безроден човек, търсещ границите на света, осъзнаващ мощта на отвъдното и своята собствена преходност, но най-важното относителността на своето съзнание, е най-същественото достижение на книгата на Псевдо-Калистен и то е именно романно достижение. Като пример за човешко поведение Александър е назидание в двойствен смисъл — с благородството и простотата си, но и с извънмерното си любопитство. Жизненият му път е представен като възможност, която се дискутира. Особено открита е дискусията при срещата с гимнософистите (III, 5). Техният старейшина Дандамис посочва абсурда на Александровия деятелен живот, а и сам Александър го разбира, опитвайки се да достигне до края на света. От друга страна, в защита на деятелния живот той противопоставя на Дандамис аргументи, които също звучат убедително. Поставят се в отношение два възгледа за благополучието и за смисъла на човешкия живот, които не са подведени под общо положение. Това се дължи може би на неумелото перо на неукия автор, просто съединяващ без здрава смислова връзка, или на някаква диатрибно-менипейна основа^[17]. Но така или иначе то е типично романно отношение към ценностите, белег за отвореност и незавършване.

Подобно е и отношението към героя. В началото на книгата — Александър бутва Нектанеб в пропаст, за да му докаже, че е абсурдно да гадае по звездите на други хора, а да не знае своята собствена съдба (I, 14). Героят Нектанеб е очертан като умно-глупав. В този смисъл той е герой от нов тип. По същия модел е представен и Александър в третата книга от романа. След толкова демонстрации на неговия ум случва му се да чуе от една жена: „Трябва да разбереш, Александре, когато човек реши, че надвишава всички по ум, непременно се намира някой да излезе по-умен от него“ (III, 22).

Разбира се, това е назидание и дидактика, но то е и ново разбиране за геройност. Представен като принцип за човек, Александър престава да бъде изключителен, а с това и единствено възможен герой. Става допустимо изобразяването на друг герой, с който да се влиза в конфликт не по измерителната система „по-добър — по-лош“, а като с равен. Това равенство е белег за улавянето на реалността, на незавършеното настояще, макар и само по принцип. В античната „Александрия“ то не се разгръща в художествено изображение. Затова само на отделни места срещу Александър се изправят други равноправни персонажи.

В книгата на Псевдо-Калистен има белег и от истинско ставане, от пълноценно биографично време. Александър помъдрява, постига някаква истина за мястото на човека в света, за света, за отвъдното. Но, първо, това е само тенденция в общото разноречие на романа, чието избистряне лежи в средновековното развитие на сюжета; второ, самата истина въпреки метафизичното си зърно е сума от истини, не е оформена концепция, а набор от указания за практическо ориентиране в общите проблеми на съществуването. Усеща се бъдещата съдба на книгата като енциклопедия и морален наръчник.

От друга страна, плуралистичната мъдрост е типична като романно конципиране на света. Романен е и образът на човека, слепен от непроблемно приватен и митично екземплярен човек и обобщен в принцип за нов тип отделен човек на моралната авантюра. Ако целта на тази операция е постигането на своята действителност, очевидно новополученият човек на моралната авантюра е обърнат към реалността само по принцип и косвено. И все пак античната „Александрия“ не предлага определена концепция за човека и неговия свят. Тя по-скоро динамизира различни концепции. Доколкото е роман, самата жанрова структура на книгата е динамика на биографична романна форма и на един мит концепция за действителност, който й е неприсъщ. Този мит поражда в романа друга жанрова форма, в Псевдо-Калистен само потенциална — на народната книга. Следствие на тази динамика е особеният художествен човек в „Александрията“, разкъсан между частното, публичното и абстрактно моралното.

Така че застъпвайки художественото време на романа биография така, както ни го представя Бахтин, и представяйки в известна степен като ставане жизнения път на човека, античната „Александрия“ по-определено от всеки друг античен роман клони към обща концепция за човека и неговия свят. Понеже античната художествена синтеза неизбежно завършва с мит, наложената преди всичко от обществената проблематика и от фолклорната основа концепция създава в книгата на Псевдо-Калистен силна тяга към мит, т.е. тяга и към разрушаване на романната форма. Но на тази тяга се дължи изключителната жизненост на книгата по-късно^[18].