Тур Хейердал
Ра (9)

IX. Във властта на океана
Всички мостове са изгорени

Канарските острови лежаха зад нас. Подир осем денонощия бяхме изминали разстояние, равняващо се на пътя от Норвегия до Англия през Северно море. Плавателен съд, който се справя с толкова дълго плаване, обикновено се нарича мореходен. Напук на счупените кърмови и гребни весла, напук на нескопосното управление на неопитните сухоземни плъхове, напук на бурите и вълните „Ра“ продължаваше да се държи юнашки. Целият товар оставаше недостъпен за гребените на талазите. Продължавахме да плаваме в бурно море, нямащо нищо общо със спокойните води на Нил.

Бяхме отминали Канарските острови в дъжд и вятър, без да зърнем земя. Сега небето разкри синевата си над главите ни, виждахме ниската облачна завеса, спусната край африканския Златен бряг и издаваща континента откъм левия ни борд, докато останалите зад гърба ни Канарски острови се разпознаваха по невидимия вулкански конус Тейде, който се издигаше на три хиляди метра височина на остров Тенерифе и отправяше към небето поток от облачета, отвявани от вятъра над океана като ивици дим от голям параход.

Абдулах, който не беше виждал други острови, освен папирусовите острови от езерото Чад, се ужаси, когато узна, че толкова далече в пустия океан има острови, където живеят хора. Запита дали са черни или бели. Сантяго беше живял на Канарските острови и по специалност беше антрополог, та разказа подробности върху загадъчните „гуанче“^[1], които европейците заварили на тези острови, когато ги открили няколко поколения, преди да са отплавали още по-далече, за да „открият“ Америка. Част от туземците били тъмнокожи и дребни, други били високи, светлокоси, със сини очи, руса коса и орлов нос. Една пастелна рисунка от Канарските острови, датираща от 1590 година, показва група такива гуанче със златиста дълга брада, светла кожа, дълга руса коса, спускаща се на меки вълни на гърба им. Сантяго също описа един чистокръвен гуанче с руса коса, когото срещнал лично по време на следването си в Оксфорд. Този гуанче бил мумия, донесена от Канарските острови. Древното население на тези острови е познавало изкуството на мумиите и черепната трепанация точно така, както са се прилагали в древен Египет. Обстоятелството, че русите гуанче приличали повече на викинги, отколкото на африканци, е дало повод за безкрайни предположения относно староскандинавска колонизация или дори до хипотези, че Канарските острови са останки от потъналия континент Атлантида. Ала мумифицирането и черепната трепанация не са били прилагани в Скандинавия. Тази особеност и редица други културни белези свързват ясно племената гуанче с древните цивилизации по бреговете на Северна Африка. Старото население на Мароко и особено берберите, които арабите са изтласкали преди повече от хиляда години на юг във вътрешността на Атласките планини, представлявали точно такава смесица като някогашните гуанче. Едни били дребни и много тъмни на цвят, други били едри, светлокожи, руси, със сини очи. Потомците на тези два древни марокански типа са се запазили до ден-днешен в отдалечените села на Мароко.

Вгледахме се в облачния пушек от извисяващия се в небето вулкански конус на Канарските острови. При ясно време той би могъл да се види от мароканския бряг. Не беше нужно човек да ходи чак до Скандинавия или да се гмурка до дъното на Атлантическия океан, за да открие вероятната родина на племената гуанче. Те можеха да произхождат чисто и просто от коренното население на най-близкия континент, което в древни времена се е опитало да премине същия океански проток, който бяхме прекосили и ние сега с първобитната си тръстикова ладия.

Истинската загадка, свързана с изчезналите гуанче от Канарските острови, не беше кои са били, а откъде са дошли. Когато европейците ги заварили на островите няколко поколения преди Колумб, те не притежавали никакви лодки. Нито дори салове, нито еднодръвки. А на Канарските острови са растели огромни дървета, тъй че дървесина не е липсвала. И тъмнокожите, и светлокожите гуанче са били сухоземни плъхове, които обработвали само земята и развъждали овце. Успели са да докарат със себе си жив добитък от Африка до островите. Ала за да напуснат африканския материк с жените и живите овце на борда, трябва да са били мореплаватели или рибари, но не изключително овчари. Защо тогава тези гуанче са забравили ладиите на своите прадеди мореплаватели? Кой знае дали защото прадедите им не са познавали други лодки, освен папирусовите платноходки „мадия“, каквито са се запазили и до наши дни по северното крайбрежие на Мароко?

Лодкостроител, познаващ единствено изкуството да прави плоскодънни ладии от тръстика и невладеещ тайната на скованите от дъски кораби, е щял да седи безпомощен на брега без плавателен съд, щом собствената му папирусова лодка бъде разрушена от старост и на острова, до който се е добрал, не расте папирус или друга плаваща тръстика.

Внезапно „Ра“ се разклати и заскимтя толкова силно, че се наложи да оставим старите гуанче сами да се оправят, а ние се втурнахме към платното, което взе да плющи. Вятърът не беше изменил посоката си, но бяхме навлезли в участък, чиито вълни ставаха все по-яростни и по-яростни, с все по-дълбоки и по-дълбоки долини, където хлътвахме, и все по-високи и по-високи гребени, които се нахвърляха отгоре си, без обаче да се разбият връз нас, защото златистата ни папирусова вана само повдигаше изящно високата си опашка и пропускаше талазите под себе си веднага щом я наближаваха. Абдулах го заболя глава и се предаде. Юри допусна, че го е хванала морската болест, макар да не беше дал изобщо признаци на заболяване. Той прати болния да си легне, като му предписа за храна само египетски сухар, а Сантяго получи разрешение да излезе на палубата, за да обядва с нас, понеже лекарят намираше, че кожата му е почнала да зараства. Нормън се чувствуваше великолепно. Седяхме около птичия кафез и ядяхме горещо ризото с бадеми и сушени плодове, когато някой извика: „Погледнете горе!“. Изплашени, вдигнахме очи. Приготвихме се кажи-речи да скочим, когато исполинска вълна се плъзна вяло над покрива на кабината. Тя се сплеска и се превърна в пяна, която се промъкна с шумене под тръстиковите снопи, а ние се озовахме в дълбока водна долина. Последваха още няколко подобни талази. Когато океанът се тресе така без видима причина, това обикновено става пред устието на река, където силното течение предизвиква все по-високи и по-високи вълни. Навярно бяхме навлезли в пояс, в който силното течение от Португалия увеличаваше устрема си поради стеснените протоци между най-големите Канарски острови. Сега скоростта ни нарасна значително. Беше ни поело истинското Канарско течение, отиващо в Мексиканския залив.

Нагоре, нагоре, нагоре и дълбоко надолу. Абдулах спеше и не видя петте кашалота, които се промъкнаха досам лодката и изчезнаха, преди Карло да успее да нагласи кинокамерата. Нагоре и дълбоко, дълбоко, дълбоко надолу. Дървените части на кораба трещяха и пращяха. Още едно от малките ни гребла бе натрошено на трески, та остана да виси на папирусовите рула само къс от вретеното. И тези весла вече почваха да не достигат. Нямаше ля да бъде по-добре да се насочим към островите Зелени нос, за да си набавим по-як дървен материал? Единодушно не. Ала разполагахме със запасна здрава четириъгълна мачта от египетски „сенебар“. Мачтите още не бяха се счупили, бяха издържали всички бури. Затова взехме резервната греда и я завързахме за дебелото обло вретено от „ироко“ на запасното кърмово весло, което пазехме. Получи се толкова дебело и тежко гребло, че трябваше да се напънем и седмината, за да го повдигнем в ясната нощ и да го спуснем в морето. Имаше пълнолуние и звездите сияеха лъчезарно. Вълните на течението препускаха зад нас блестящи, високи, диви, черни, ала не ни плашеха, защото нямаха власт над папируса. Вълните мразеха само дървения материал и го рушаха тутакси, щом го спускахме във водата. Само докато лежеше неподвижно на палубата, дървеният материал се намираше в безопасност заедно със сто и шестдесетте крехки делви и останалия товар. Но сега предстоеше да закрепим исполинското весло, за да се пребори с океана.

Сантяго и аз се качихме на кърмовата площадка и поехме вретеното, дълго осем метра, за да го завържем горе, останалите държаха долу на палубата грамадното тежко перо. То трябваше да се смъкне във водата, а след това да се завърже шийката за дебелата напречна греда, която стърчеше от двете страни на кърмата.

Морето и папирусът играеха див танец, когато бе дадена заповедта да се спусне гигантското гребло. Веднага мощна вълна се надигна и измъкна перото от ръцете на петимата, които се напъваха с все сила да затегнат дебелите въжета и да закрепят перото. Горе на площадката Сантяго и аз се опитахме да завържем криво-ляво тънката част на вретеното за здравата скеля на площадката. Ала тъй като вълните продължаваха да свистят, получи се отвор под кърмата на „Ра“ и освободеното весло се стовари с цялата си тежест върху напречната греда. Сякаш исполински чук се блъсна в наковалня. При следващата вълна прогърмя нов удар. Долу петимата се напрягаха отчаяно, за да уловят необуздания чук с примки и голи ръце, горе Сантяго и аз се мятахме като безпомощни кукли, неспособни за друго, освен да издърпаме тънкия край, колчем веслото се укротяваше. Когато бесните талази хлътваха и перото се смъкваше, вретеното ни издигаше във въздуха и през това време петимата на палубата притегляха въжетата около шийката, мъчейки се неуспешно да я закрепят, преди нова вълна да е измъкнала от ръцете им греблото, за да го повдигне така, че ние двамата в горния край на люлката да се смъкнем. Слизането ни беше толкова бързо, че пръстите и краката ни щяха да бъдат премазани, ако попаднеха между вретеното и оградата, за която се крепяхме, за да не изхвръкнем във водата заедно с веслото. Дивият танц на ужасно тежкото гребло изглеждаше не по силите ни, та ни идеше да го пуснем да върви по дяволите, вместо да разбие на трески напречната греда на кърмата и да разкъса задържащите я въжета. Мисълта, че ще се превърнем в купа сено, носеща се безпомощно към Америка, отприщи скритите запаси от енергия на дивите зверове. Без да съзнаваме, издебнахме миг, когато тътнещото гребло се озова в благоприятно положение, за да опънем едновременно въжетата. Завързахме чудовището за „Ра“ горе и долу с въжета, достатъчно дебели, за да не може да ги надвие океанът. Едно от древноегипетските кърмови весла бе отново наместено на кърмата. Вретеното му беше безобразно, то подскачаше и се въртеше нетърпимо, понеже беше наставено с четириъгълна мачта, ала се оказа толкова яко, че когато вълните се засилиха, за да го счупят, завъртя се цялата лодка, без да изпращи вретеното. На Сантяго се стори, че е носил най-тежката вахта през живота си, но грамадното здраво гребло ни осигури толкова устойчив курс, че се прибрахме капнали от умора и си легнахме, поделяйки си едно спокойно дежурство. Вахтеният трябваше да бди само за кораби, в които бихме могли да се блъснем. Месецът, съзвездията, постоянната посока на правите редици от пенещи се вълни по течението показваха на нощния дежурен, че сме на верен път. Той седеше удобно разположен в защитения отвор на кабината откъм подветрената страна и единствено при смяна на вахтите пропълзявахме до площадката, за да хвърлим по един поглед на мъничкия компас, направен от човека. Скоро научихме, че звездното небе над главите ни представлява гигантски компас със светещ въртящ се циферблат, обърнат към нас. Плавахме право на запад. Всъщност не се тревожехме особено за посоката, тъй като сега поне се носехме далече от сушата.

Три дни пътувахме безгрижно. Поправихме второто кърмово весло, наставяйки парчета от две различни счупени гребла. Не използвахме гвоздеи. Всички съединения превързвахме с въжета, иначе дървото щеше да се нацепи мигновено. Мощните вълни се задържаха, те мокреха наветрената страна на лодката, папирусовите снопи се напоиха с вода чак до фалшборда и смъкваха тази изложена страна още по-дълбоко във водата. Докато талазите се издигаха така високо, нямахме никаква възможност да монтираме второто кърмово весло. Държахме го обаче готово в случай че се счупи първото, понеже от време на време то се огъваше застрашително при най-лютите схватки с океана. В замяна се престрашихме да вдигнем цялото платно и маневрата се извърши чудесно. Духаше северен, хапещо студен вятър, макар да съзирахме облачния покрив над крайбрежието на Испанска Сахара. Помъчихме се да прехвърлим колкото се може повече от товара на левия борд, който се беше запазил на същата височина, както при тръгването. Нашата тежка, широка тръстикова ладия се движеше сега на запад с равномерна скорост от над 100 километра на денонощие, 2,5 възела. Виждахме ясно киловата бразда зад лодката. След единадесет дни плаване бяхме изминали 557 морски мили, тоест повече от 1000 километра във въздушна линия, та трябваше да върнем часовниците си с по един час.

Два дни около нас се явяваха непрекъснато кораби. Веднъж зърнахме три големи океански парахода наведнъж. Сигурно се носехме в големия морски път около Африка. Налагаше се да закачваме на върха на мачтата най-силния си фенер, за да избегнем сблъсквания през нощта. Сетне морето отново стана безлюдно. Наоколо ни играеха само стада делфини, някои толкова наблизо, че можехме да ги докоснем с ръка. От време на време се плъзгаше ленива риба-луна, край носа на „Ра“ взеха да прелитат и първите хвърчащи риби. От небето изчезнаха птиците. Само някое и друго заблудено насекомо бръмчеше над борда. Дваж две малки вълнолюбки се стрелнаха между гребените на вълните. Тези птички спят във водата, тъй като се носят над най-големите вълни с лекотата на папирус. Напоследък от разни дупки в тръстиката бяха почнали да изпълзяват множество кафяви бръмбарчета. Надявахме се, че морската вода ще умъртви яйцата и ларвите им, преди да бъдем изядени отвътре. Скептиците, които бяха видели как камилите налитат на ладията, бяха предсказали, че навярно папирусът ще послужи за храна на гладните морски зверове. Досега обаче нито китове, нито риби се бяха опитали да се гощават с плаващите ни снопи, ала тези малки бръмбарчета, които гъмжаха навред, никак не ни харесваха.

Слънцето и месецът се редуваха да ни водят на запад и да ни сочат мътя. При пълнолуние самотните нощни вахти ни даваха безвременната перспектива на вечността така, както я бях изживял на „Кон-Тики“. Звезди и черна в тъмнината вода. Над вас блестяха неизменните съзвездия, под нас блестеше не по-малко силно планктонът във водата и святкаше като фосфорна жарава в меката тъмна подложка, над която се носехме. Сякаш се движехме над сгъващо се огледало или сякаш морето беше кристално бистро и без дъно, та през него се съзираше звездният рой откъм отвъдната страна на вселената. Единствената твърда и близка действителност в този фантастичен небесен свод бяха меките златисти тръстикови снопи, които ни бяха приютили, и голямото четириъгълно платно, което се пъчеше подобно на сянка срещу звездите, по-широко горе при реята, отколкото долу при палубата. Древноегипетските очертания на трапецовидното грубо ветрило в нощта беше вече достатъчно, за да върне календара с хилядолетия, подобни сенки от платна не се виждаха в наши дни. Странни скърцания и скимтежи на папирус, бамбук, дървен материал и въжета допълваха видението. Не живеехме в епоха на атомни бомби и ракети. Живеехме в ера, когато Земята е била още голяма и плоска, пълна с непознати морета и земи, когато всеки е разполагал с преизобилно време.

Изтръпнали и изтощени от напрегнатата умора на отминалите дни, светейки си с мижав газен фенер, сменявахме се за нощно дежурство на гъвкавата растителна палуба. Беше неописуемо приятно да се вмъкнеш в топлия спален чувал и да отдъхнеш. Събуждахме се с дяволски апетит. Чувствахме, че пращим от здраве. Животът на хората от каменния век никак не беше за подценяване. Нямахме никакви основания да твърдим, че хората, които са живели преди нас, отдадени изключително на физически усилия, са били несретници и не са познавали радостите на живота.

Всеки ден отбелязвахме на географската карта придвижването с по над сто километра, въпреки че небосклонът не се изменяше. Едно и също всеки ден и по всяко време на денонощието. Небосклонът се местеше с нас и ние бяхме винаги в средата. Ала водните маси също се местеха с нас. Канарското течение беше бърза солено-водна река, устремена към слънчевия залез заедно с неразделните си придружители — пасатите. На запад, на запад! С всичко, което може да бъде отнесено във водата и въздуха! На запад със слънцето и месеца!

Нормън и аз стояхме на площадката: той с истински секстант, аз с „назометър“. Юри беше нарекъл много учено първобитния прибор, който бях направил от две дъсчици, за да меря градуса на ширината. Бях ги закрепил за дървена дръжка, издялана в дъга така, че да приляга към носа. Оттам и латинското име: прибор за мерене на носа. Дръжката се поставяше точно под очите. С лявото око се гледаше по протежение на едната дъсчица, насочена към небосклона. Другата дъсчица, закачена за дръжката с парченце кожа, се наместваше пред дясното око така, че да съвпадне с Полярната звезда. Ъгълът между двете дъсчици се разчиташе направо от трета дъсчица, закрепена отвесно между двете дъсчици. Този ъгъл отговаряше на ъгъла на ширината, където се намирахме. Крайно първобитният „назометър“ будеше смях у всички, защото ползването му беше невероятно просто и бързо, а измерванията рядко даваха отклонение, по-голямо от един градус. Теза беше достатъчно да съставим карта на дневните си положения, която се оказа изненадващо близка до кривата, нанасяна по измерванията на Нормън.

След невероятната жилавост и товароподемност на тръстиката най-любопитното в папирусовата ладия беше древноегипетският такелаж. Кормилната уредба беше вече достатъчно поучителна, защото показваше как кърмовите устройства на древните мореплаватели постепенно са преминали от наклонени кърмови весла към изправено кормило. Но такелажът разказваше далече по-значителни неща. Бяхме го копирали в подробности от староегипетските стенописи. Здраво въже свързваше върха на разкрачената мачта с носа на лодката. Напротив, липсваше съответно въже от върха на мачтата до кърмата, въпреки че едно въже отпред и второ въже отзад щяха да бъдат предостатъчни, за да се поддържа разкрачената мачта права при речна ладия, плаваща в спокойни води. Староегипетските лодкостроители обаче бяха избягнали по очевиден начин всякакво въже от върха на мачтата до кърмата. Вместо него имаше пет-шест въжета, завързани за разкрачената мачта наклонено и успоредно от двете страни на известно разстояние от средата на ладията. По този начин цялата задна част на лодката беше свободна от укрепления и можеше да се мята нагоре и надолу във вълните, без да зависи от мачтата. Щом „Ра“ почна да се гърчи в големите океански талази, разбрахме огромната важност на устройството. Кърмата висеше зад ладията подобно на ремарке, което се движи безпрепятствено в бурното море. Ако тя беше завързана с въжета за върха на мачтата, гредите щяха да се счупят от първата голяма вълна, която би се втурнала срещу нас. При танца над високите гребени средната част на „Ра“ се повдигаше ритмично, носът и кърмата се огъваха едновременно с цялата си тежест в съответната долина на вълната. Ако двата края на лодката бяха съединени с мачтата, тя щеше да изпращи от натиска. При сегашното си устройство мачтата се задоволяваше да опъва извития нос нагоре и в същото време да държи права средната част от меката палуба. Всичко останало към кърмата следваше движенията на морето.

Възхищението ни от гениалното разпределение на такелажа и особеното му действие ни караше да го отрупваме всеки ден с похвали. Не оставаше на последно място вещият по морско дело Нормън, който тутакси оцени стойността му. Поне той не можеше да се заблуди. Още на третия ден от плаването вписах в дневника: „Този такелаж е плод на дълъг опит в открито море. Той не е роден в тихия Нил.“

Обаче имаше друг детайл в своеобразната корабна архитектура на египтяните, за който ни беше нужно дълго време, докато го разберем, и за който щяхме да заплатим скъпо. Постоянно гледахме с учудване широката, извита навътре опашка на издигнатата кърма. За какво е служела? Никак не се доверявахме на египтолозите, които бяха приели, че тази букла е била предназначена само за да се разкраси формата на речната лодка. Въпреки това дните минаваха, без да успеем да открием чисто практическото й предназначение. Все пак проверявахме редовно дали извивката не почва да се изправя. Тя обаче не мърдаше. Нашите чадски приятели имаха право, като твърдяха, че са свършили майсторски работата си и че опашката ще се задържи сама, без да е нужно въже да я опъва за палубата. Единствената грешка, която установихме, че сме допуснали, беше струпването на товара през началните дни като при обикновена платноходка. Не живи хора, а само скъпо заплатеният опит от продължителното плаване в пояса на пасатите щеше да ни подскаже, че при папирусовите ладии товарът трябва да се струпа откъм подветрената страна. Сега наветреният ни борд беше дотолкова напоен с вода, че кажи-речи допираше до водната повърхност. Това се чувствуваше най-осезателно на кърмата, където можехме да се мием, без да протягаме глава и крака навън както в останалата част на лодката. Там миехме съдовете и перяхме и в края на краищата всички намирахме, че така е страшно удобно.

На 4 юни морето взе да се успокоява бавно. На следното утро се събудихме в нов свят. Времето се беше оправило и затоплило, океанът се полюляваше с отпуснати, лъскави талази. Пак ни посетиха светкавично бързо пет големи кита. Величествено шествие. Може би бяха същите, които ни бяха поздравили по-рано. Наблюдавайки колко са красиви и дружелюбни в морските си владения, представихме си с ужас деня, когато хората ще пратят сетните си харпуни в последните топлокръвни великани на океана и че ще останат само студените стоманени корпуси на подводниците да се гмуркат в големите морски дълбочини, където дядо господ и мнозина от хората биха предпочели китовете да кърмят малките си.

Беше толкова хубаво и топло, че Жорж смъкна дрехите и се хвърли в морето с въже на кръста. Изчезна под „Ра“ с леководолазна маска и се показа с ликуващ вик, който накара Юри и Сантяго да се гмурнат с въжетата си, а ние останахме да ги наблюдаваме, очаквайки да ни дойде редът. Само Абдулах седеше в отвора на кабината с провиснала долна устна. Ако вятърът не се върнеше, щяхме да се подмятаме на едно място, без да стигнем до Америка. Нормън го успокои, като му разказа за невидимото морско течение. Вероятно нямаше да прехвърляме по сто километра на ден, както през изтеклите дни, ала сигурно щяхме да изминаваме поне по петдесет километра.

Скоро всички се озовахме под носа на лодката, с изключение на Абдулах. Той се изми в брезентовото ведро и коленичи с лице към Мека, унесен в дълга молитва. Може би се молеше за вятър.

Освежителната баня в солената вода ни накара да се почувстваме като новородени. Пък и самата гледка на „Ра“ отдолу представляваше силно изживяване. Приличахме на рибите-лоцмани^[2], плаващи под извития нос на исполински жълт кит. Слънчевите лъчи се отразяваха подобно на прожектори от дълбочината и огряваха папирусовите снопи над нас. Морето и безоблачното небе образуваха ненагледна синева около лъскавия златист кит, който блестеше над главите ни. Той се носеше толкова бързо, че въжетата ни повличаха, ако не плувахме в същата посока, колкото се може по-пъргаво. За първи път забелязахме, че ни придружават истински риби-лоцмани с тяло на ивици като у зебрите. Те се движеха ветрилообразно пред тръстиковия ни нос точно така, както ги бях наблюдавал пред балсовите трупи на „Кон-Тики“. Минахме покрай грамаден дънер с корени; донесен от Африка, той лежеше тромаво във вълните, които го полюляваха. Изпод стъблото се показа малък дебел „пампано“^[3]. Той се стрелна бързо с въртяща опашка и се прехвърли към „Ра“, където намери няколко по-дребни сродници, които вече танцуваха напред и назад около голямото перо на веслото. Навремени те се приближаваха кокетно и допираха подигравателно муцуни до бялата кожа на Юри.

Тук-там отдолу на папирусовия корпус бяха почнали да полепват мустаконоги рачета със синьо-черни черупки и жълто-червени мустачета, наподобяващи силно щраусови пера. Ала никъде не зърнахме следи от плесен или водорасли. Папирусовите тръстики, сиво-жълти и сгърчени в пясъците на Сахара, бяха набъбнали. Лъскави и гладки като златни стъбла под водата, бяха изгубили предишната си чупливост и бяха станали жилави и меки като чергилото на автомобил. Нито една тръстика не беше се разхлабила или счупила. Папирусът лежеше в морето от три седмици. Вместо да изгние и да се разложи подир две недели, беше увеличил якостта си.

Възхитени до немай-къде от видяното, се покатерихме на палубата. Скоро в дирята зад лодката се понесе перушина от кокошки. Карло готвеше празнична гозба.

Насърчени от прегледа, решихме да спуснем и второто поправено гребло. По-спокойно море от сегашното не бихме могли да очакваме. Ала великанското весло с двойното си снадено вретено беше толкова дълго и тежко, че мръкна, докато го прекараме и пренесем през обтягащите въжета на мачтата над покрива на кабината до наветрената страна, където предстоеше да го монтираме. Вълните бяха равномерни, но достатъчно високи, за да ни създадат главоболия, щом перото затанцува, преди да сме го вмъкнали в гнездата и затегнали. Поучени от опита, отложихме спускането в морето до следното утро. Затова завързахме здраво гигантското гребло: вретеното високо над палубата, перото за наветрения борд на кърмата.

Сутринта времето се задържа чудесно. Покатерих се над делвите на кърмата, за да се изкъпя рано-рано. Юри носеше утринната вахта. Весел и доволен, переше долни дрехи, ала направо на борда без брезентовото ведро. Всяка вълна плискаше малко вода над фалшборда, която се събираше в най-ниската точка, където натежаваше кърмовото весло. Ритмично прехвърляната вода стигаше, за да се образува малка локва в най-дълбоката част на кърмата.

— Тази яхта става все по-удобна и по-удобна — забеляза Юри закачливо. — Имаме вече корито за пране с течаща вода.

Побързахме да спуснем грамадното гребло, за да поемат вълните по-големия дял от тежестта му. Но хлътналата кърма продължи да задържа вода от плисъка на вълните. Докато ни служеше за корито, тя можеше — гледайки на нещата с широко сърце — само да ни забавлява. Проверихме извивката на кърмовата опашка. Не беше мръднала и не даваше признаци на изправяне. За всеки случай Жорж се гмурна под „Ра“ и за първи път установи, че в дъното се образувала гънка точно по плетената кабина на кърмата. Папирусовите снопи обаче си оставаха все така цели и стегнати. Когато притискахме тръстиките, от тях излизаха въздушни мехурчета. Папирусът плаваше така добре, както и преди. Навярно бяхме струпали прекалено много товар на кърмата.

Преместихме всичко и не оставихме зад каютата друго, освен тежката напречна греда, за която бяха закрепени двете весла, и самата кърмова площадка, която беше монтирана на опори и под която се намираше сандъкът със спасителния сал.

Откъм десния борд кърмата продължи да събира локва. Извършихме нов основен преглед над и под водата. Установихме, че „Ра“ беше запазила първоначалната си форма, непокътната от носа точно до линията, където най-задната двойка въжета свързваше върха на мачтата с двете страни на лодката. Оттам нататък дъното се беше пречупило и цялата кърма беше увиснала дълбоко надолу.

Пак си заблъскахме главите. Тъкмо свободната като шлеп част на ладията се беше огънала, а предницата и средната част, закрепени за мачтата, не бяха засегнати. Носът оставаше толкова издигнат, колкото и преди. Нашият горд златист лебед продължаваше да вири шия, ала беше провесил вече опашка. Ако мачтата можеше да издържи опъна на въже, завързано за кърмата, хлътването не би се получило. Но всеки опит да се повдигне кърмата с такова въже, би предизвиквал счупване на мачтата при среща с първата вълна. Кърмата трябваше да се огъва свободно. Все пак не биваше да виси непрекъснато с подобна чупка. Опитахме се да я повдигнем с въжета, опънати косо от двете страни на кабината. Прекарахме дебели въжета от опашката през фалшборда при кърмовата площадка над покрива на кабината до стълбовете на предната палуба. По този начин старите египтяни са придавали устойчивост на дървените си кораби, ала нито една папирусова ладия не беше изобразена с такива закрепвания. Колкото и да обтягахме всички тези въжета, не сполучихме да възстановим старото положение на кърмовата част.

Карло предлагаше всевъзможни възли, един от други по-находчиви, и теглеше повече от другите мокрото въже, докато ръцете му подпухнаха като бели макарони.

Дните минаваха. На кърмата се събираше все повече вода. Но докато дъното потъваше бавно под красивата букла на опашката, тя оставаше да стърчи с неизменена изящност без никакви признаци, че ще изгуби стройността си. Извивката не служеше за нищо и представляваше излишен товар за слабата ни кърма, която я носеше. По време на бурята вълните се бяха разбивали във високата опашка и тя беше погълнала сума вода. Понеже задницата беше широка, дебела и извита по-високо от покрива на кабината, сега, когато беше напоена, навярно тежеше най-малко един тон. Защо да я не отрежем? Кой знае дали дъното под нея не би изплавало пак на повърхността? Струваше ни се, че ще бъде все едно да се отреже шията на лебед. Не ни даваше сърце да осакатим кипрата си лодка.

Но как, как, как, дявол да го вземе, създателите на чудно сполучливия плавателен съд задържаха вирнатата опашка във въздуха без въже, което да я тегли нагоре? Напротив, използваха въже, което я дърпаше надолу към палубата, ала за щастие чадските ни лодкостроители го бяха махнали. Илй Или!…

Оставих настрани кокосовия орех, който чоплех, и взех да чертая като бесен. Поврага! Извиках Нормън, Сантяго, Юри, Карло, всички на палубата. Бях открил грешката ни. Не бяхме съумели да използваме извивката на опашката за целта, за която беше предназначена. Само горчивият опит можеше да ни поучи, защото хората, които знаеха предназначението й, хората, които я бяха изобретили, лежаха в гроба от хилядолетия. Чудноватата дъга над кърмата не беше поставена за красота. Въжето, за което всички бяха заявили, че служи само да държи опъната извивката на опашката, имаше съвършено друга задача. Буклата се крепеше сама. Въжето е служело не за да тегли върха на опашката надолу, а за да обтяга кърмата нагоре. Високата задница с форма на арфа служеше за пружина с яка единична струна, предвидена да държи свободно огъващата се кърма така, както въжетата, свързани с върха на мачтата, крепяха останалата част на папирусовата ладия. За да може тръстиковата лодка да се справи в открито море, без да се пречупи, гениалните й архитекти я бяха разделили на две свързани помежду си части. Предницата се държеше стегната от разкрачената мачта и скачените с нея въжета, задницата трябваше да се движи безпрепятствено, но винаги се връщаше на място с помощта на тетивата, закачена за голямата пружина, която се извиваше над нея.

Завързахме тетивата, ала много късно. След три седмици кърмата се беше пречупила и без здрава опора във върха на опашката никакво въже не можеше да отстрани повредата. Падаше ни се да теглим, защото бяхме приели като всички други за доказано, че извивката на опашката е била самоцел за египтяните, докато е била тяхно гениално средство.

Юри и Нормън застанаха в локвата на задната палуба, втренчиха се в златистата опашка на път да потъне и запяха дружно:

— We don’t want a yellow submarine, a yellow submarine, a yellow submarine…^[4]

Двамата не искаха жълта подводница, не я искахме и ние, затова всички наскачахме на кърмата и седмината запяхме в хор рефрена на Юри. Никой не се отнесе трагично към случая. Останалата част от ладията плаваше като тапа от шампанско, затова Юри и Нормън продължиха да перат чорапите си, мъчейки се да намерят рима на „подводница“.

Онова, от което най-много се страхувах, не беше толкова как папирусът ще се справи при сблъскването си с океана, колкото как седемте члена на експедицията ще се справят помежду си по време на плаването. В плетената кабина с размери 2,8 на 4 метра нямаше дори място за лактите ни, когато са лягахме, а папирусовата палуба беше така задръстена с делви и кошове, че нямаше място къде да се стъпи, затова се събирахме на тесен тръстиков сноп откъм подветрената страна край левия борд до стената на каютата и горе на малката кърмова площадка, която можехме да обхванем с ръце надлъжно и напреко. Всички бихме на такова разстояние един от друг, че приказвахме помежду си и се докосвахме взаимно ден и нощ. Бяхме сраснали като седмоглави сиамски близнаци със седем уста, говорещи седем различни езика. Бяхме не само черни и бели, произлизахме не само от комунистически и капиталистически страни, а представлявахме и най-големите крайности в степените на образование и жизнено равнище. Когато посетих единия африканец в колибата му във Фор Лами, той седеше на рогозка върху глинен под без други мебели, освен един газен фенер в средата на рогозката, а паспортът и пътният билет бяха сложени на земята в едно кьоше. У другия африканец в Кайро прислужници ме въведоха между колони в източен богаташки дом с тежки френски мебели, гоблени и старинни наследствени вещи. Единият от членовете не знаеше азбуката, другият беше професор в университет. Единият беше активен пацифист, другият — офицер. Любимото развлечение на Абдулах се състоеше в малкия джобен транзистор. Той ни поднасяше новини от войната в Суецкия канал, сцени от която беше видял с очите си. Правителството на родината му във Фор Лами поддържаше Израел срещу арабите и сега беше замолило Франция да прати парашутисти, за да смажат въстаналите араби в областите на пустинята преди Бол, през които бяхме минали. Абдулах беше фанатичен мохамеданин и държеше страната на арабите. Нормън беше евреин, Жорж — египтянин. Роднините им стреляха от двата бряга на Суецкия канал, а те живееха дружно в плетена кабина, която се носеше в Атлантическия океан. Със същото усърдие Абдулах ни поднасяше вести от войната във Виетнам. Не можеше да разбере как Юри и Нормън, и двамата бели, произхождат от държави, които враждуват помежду си, ала желаят мир и затова помагат на жълтите да се избиват във Виетнам. Искаше Нормън и Юри да постигнат единство в обясненията, които му даваха. На борда ни имаше в изобилие гориво за сериозен пожар. Папирусовата ни лодка беше заредена с психически бензин и отделяната топлина от триенето в малката бамбукова капсула би могла да се охлади само от обкръжаващите ни отвред вълни.

Най-коварната опасност за всяка експедиция, където хората се подлагат на напрежения със седмици, е една душевна болест, която може да се нарече „експедиционна треска“, психично състояние, при което дори най-спокойните стават сприхави, зли, заядливи, съвсем обезумяват, понеже способността им за възприятия постепенно се стеснява и те почват да виждат само недостатъците на другарите си, като ослепяват за качествата им. Първото задължение на ръководителя е да бъде по всяко време нащрек срещу тази коварна опасност. Преди да тръгнем, предупредих всички членове да се пазят от нея.

Затова се разтревожих не на шега, когато още на третия ден от плаването чух как кроткият Карло изрева на италиански на Жорж, че макар да е шампион по джудо, е мърльо и се нуждае от бавачка. Жорж му отвърна, но след жив, разпален словесен двубой двамата замлъкнаха и остана само папирусът да скърца и да скимти. На другия ден нова свада между двамата. Карло опъваше едно от мачтовите въжета, Жорж хвърли гневно рибарската си пръчка и си легна предизвикателно. На площадката Карло ми повери, че джазовият хубавец Жорж почвал да го дразни. Карло беше тръгнал да печели хляба си на дванадесетгодишна възраст, мъкнейки на гръб тежки чували с ориз. Беше се издигнал в живота с голи ръце, без да е имал възможност да получи образование. А маминото синче от Кайро било глезен мърльо, който разпилявал всичко и чакал други да му прибират нещата. Обещах да поговоря с Жорж и се съгласих с Карло, че сега-засега Жорж още не си дава сметка какво представлява една експедиция. Въобразяваше си, че всичко е само нова форма на развлечения, състезание за изпитване силата на мускулите. Ала и Карло трябваше да се помъчи да разбере, че до деня на тръгването Жорж е живял само в дом, където е можел да разпилява каквото поиска, без да се замисля, и всичко е намирал на мястото си, защото домашните прислужници, жена му или майка му са го прибирали и подреждали. Карло се беше учил в училището на живота, а Жорж все още не. Трябваше да му помогнем.

Малко по-късно разговарях насаме с Жорж на площадката. Беше силно огорчен, че беше нагрубил Карло, ала италианецът се месел във всичките му неща. Лесно обясних, на Жорж, че на борда нямаше място за „свои неща“ освен вещите в личния сандък на всекиго. Никой не беше длъжен да прибира нещата на другите и никой нямаше право да разпилява в кабината или навън харпуни, плавници, книги, мокри кърпи за лице, сапуни или пасти за зъби. В „Ра“ всички бяха равни и всеки трябваше да се грижи сам за вещите си.

В следния миг риболовните принадлежности, магнетофонът, нечистото бельо на Жорж бяха прибрани от палубата и покрива на кабината. Неочаквано Карло и Жорж се озоваха един до друг, теглейки заедно едно и също въже.

Второто избухване на борда се забавя, докато се понаредихме и въведохме дежурства по кухня. Карло сам предложи да стане постоянен готвач и се справи блестящо с доброволното си задължение. Останалите трябваше да влезем в ролята на негови помощници при миенето на кухненския сандък, тенджерите, тиганите. Всеки следваше да дежури по веднъж и редът на дежурствата бе написан с тебешир на една дъска на палубата. Никой обаче не се сети, че Абдулах не знае да чете. Той не забеляза, че преди него двама души бяха изкарали вече дежурството си, та когато Сантяго му показа сандъка с тенджерите, и телената четка, Абдулах пламна, отиде да си легне, отговаряйки ядовито:

— Зная отлично, че ти, Сантяго, си бял, а аз съм черен. Затова искаш да ви стана слуга.

Сантяго беше борец за мир, но забележката го бодна по-силно от удар с кама. Той избухна.

— Тези приказки ги говориш на мене, Абдулах — изръмжа той вън от себе си, — на човек, който от шест години се бори дейно за правата на негрите. В цялото това плаване най-важното за мене е именно че…

Абдулах не го изслуша, дръпна спалния чувал над ушите си. Когато погледна по-късно навън, видя, че мия на кърмата куп мръсни съдове. Опули се смаян.

— Размених само дежурствата — обясних му.

На следния ден Абдулах тананикаше щастливо и пееше ритмични песни от джунглата, докато лъскаше тенджерите.

На по-другата утрин изживяхме обща изненада. Жорж дойде хрисимо и запита дали не би могъл да отговаря само той за чистотата в кухнята до края на пътуването, вместо да се редуваме. Останалите имали много по-важни задачи, за които трябвало да отговарят.

Жорж, да, тъкмо Жорж се нагърби да поддържа постоянно реда на борда. Занапред кухнята щеше да бъде образцово поддържана и никой друг нямаше да се занимава с миенето на съдове.

По едно време Нормън и Карло взеха да реагират заплашително срещу Юри и Жорж, загдето не вършели нищо, докато не им се нареди изрично, а те си намирали сами работа от сутрин рано до вечер късно извън преките им задължения. Че Абдулах не проявява инициатива, Нормън и Карло разбираха, ала Юри и Жорж, които имаха висше образование, не трябваше да чакат заповеди. Точно със същата острота Юри и Жорж, дори Абдулах почнаха да се дразнят от Нормън и Карло, загдето се държали прекалено по военному и командвали, вместо да говорят дружелюбно като между приятели, а също не им давали възможност да си отдъхнат и да се порадват на живота. Сантяго пък беше интелектуален хитрец. Ако трябваше да се пренесе тежък предмет, навеждаше се, хващаше го, сетне викаше останалите да помагат и в следния миг се оттегляше усмихнат, докато великаните Жорж, Юри и Абдулах се напъваха и мъкнеха.

Едните се сърдеха, че като ръководител не изгонвам ленивците от спалните чували, когато си позволяваха да дремнат, докато другарите им по свой почин се трудеха, другите ме упрекваха, че не укротявам ония, които крещяха по фелдфебелски, вместо да разговарят приятелски, тъй като не се намирахме на кораб от военноморския флот, нито в рота на алпийски стрелци, ами бяхме седмина равни другари.

Ала чудото се извърши. Вместо малките триения да прераснат в експедиционна треска, всеки се помъчи да разбере реакциите на останалите. Тук на всички помогнаха научните изследвания на Сантяго върху мира срещу агресията. Юри и Жорж почнаха да се възхищават от Нормън и Карло, понеже тяхната съобразителност и трудолюбие подобриха бита на борда. Нормън и Карло измениха отношението си към Юри и Жорж, защото никой не носеше по-тежки вахти и не проявяваше по-голяма готовност да помага, щом биваха поканени, или виждаха, че има нужда от тях. Сантяго беше дипломатът и психологът, който улесняваше Юри при лечението на невидимите психични рани. Юри беше способен, съзнателен и неуморим като лекар. От Абдулах се възхищавахме всички заради пъргавия ум, любознателността и способността му да се приспособява към културни навици, съвършено чужди на африканския му бит. Абдулах пък ни обичаше, защото съзнаваше, че е равноправен член на групата ни. Той врънкаше доктора да му даде лекарство, за да му порасне брада като на другите и не можеше да си обясни защо чистникът Юри стои всяка сутрин в локвата и се бръсне, когато всички други си бяха пуснали червеникави или черни мустаци и бради. Абдулах престана да си бръсне главата, която досега лъщеше като лачена обувка. Скоро му порасна къдрава коса, толкова гъста, че в нея държеше дърводелския си молив подобно на фуркет.

Жорж имаше няколко чудатости. Денем заспиваше лесно. Ала нощем не го хващаше сън, докато не сложи възглавница на гърдите и музика до ухото. Затова беше донесъл магнетофон с ограничен брой от любимите му шлагери. Шумът от папируса и въжетата заглушаваше музиката за ония, които бяха навън, но същият шум караше Жорж и Сантяго да искат от Юри приспивателно. Магнетофонът свиреше денонощно. Неочаквано той изчезна. Видях го половин минута преди това. Когато минах край него, беше поставен в края на кърмовата площадка и свиреше в краката на Абдулах, който стоеше гърбом към магнетофона и управляваше. Нормън висеше наполовина извън борда и закрепяше едно гребло. Карло, Сантяго и аз сновяхме напред-назад и пренасяхме товари. Юри и Жорж работеха отвъд кабината. Внезапно свирнята спря. Минаха няколко мига, докато Жорж се покатери на кърмата през делвите и кошниците, за да пусне отново магнетофона. Но той се беше изпарил. Жорж го търси навсякъде. Отзад, отпред, под сламениците, отгоре на покрива на каютата. Нямаше го никакъв. Кой го беше пипал?! Майсторът по джудо се разфуча като побесняла горила. Кой, кой беше хвърлил магнетофона в морето? Сега пътуването беше свършено за Жорж. Край! Без музика никакъв сън. — Кой беше дръзнал? Въздухът трептеше от закани. Мъничката Сафи се беше покатерила високо на върха на мачтата, та не можеше да бъде обвинена.

Абдулах би могъл да запрати магнетофона във водата, ала обичаше прекалено много песните, за да се само-накаже. Нормън не би могъл да стигне магнетофона, Юри беше стоял през всичкото време пред очите на Жорж. Оставахме само ние тримата, които бяхме сновали напред-назад. Карло продължаваше да пренася делви невъзмутимо, сякаш нищо не бе се случило. Карло! В душата си не се съмнявах, че извършителят е той. Сигурно го беше още яд на Жорж. Безумие! Карло беше изгубил чувство за мярка. Сега всички седяхме на буре с барут, чийто фитил е запален.

— Жорж — почнах, — ти наистина обикна реда, но как можа да сложиш магнетофона толкова навън, че да падне в морето?

— Че стоеше в края, стоеше — съгласи се египтянинът, — но и да паднеше, щеше да падне на палубата.

Мислено се съгласих с този довод, но трябваше да спася Карло.

— Беше поставен в ъгъла откъм десния борд — заявих убедително. — Ако се е наклонил, докато клатехме силно дясната страна, може да е паднал в морето.

Жорж продължи да търси на най-неправдоподобните места, сетне се пъхна в спалния чувал. Заспа като пън. Събудихме го чак на следното утро, когато Карло изсвири специалния си сигнал за ядене и ни поднесе яйца на очи и солен свински бут. Кой би могъл да се сърди на италианеца? За магнетофона не се отвори повече дума до края на плаването. Едва на сушата отвъд океана един ден Сантяго сложи ръка на широкото рамо на Жорж и каза спокойно:

— Жорж, колко ти дължа за магнетофона?

Всички се стъписахме. Египтянинът се обърна бавно, ужасно бавно към малкия усмихващ се мексиканец, после се захили от ухо до ухо и отвърна:

— Какъв магнетофон?

„Как можа да го изхвърлиш?“ — упрекнахме по-късно Сантяго. Той призна, че е изпитвал силно колебание пред въпроса дали ще бъде уместно, или не да хвърли магнетофона в морето, ала бил напълно убеден, че ако продължават да се свирят едни и същи мелодии и занапред, рано или късно никой в пристъп на лудост ще строши магнетофона в главата на собственика му.

Докато седмиците се точела и ние, седмината, се притискахме ден и нощ в тясната плетена кабина като на непрекъснат банкет, „Ра“ продължаваше да се носи в центъра на един и същ небосклон, който ни следваше подобно на магически кръг. От 4 до 9 юни морските вълни се отпуснаха, вятърът спадна, част от екипажа изпитваше по всяко време нужда от сън. Папирусът престана да крещи и да ръмжи, почна да мрънка като котка, която се прилича на слънцето. Нормън не скри безпокойството си. Плавахме бавно на югозапад и ако вятърът не духнеше отново, съществуваше опасност да попаднем във водовъртежното течение край бреговете на Мавритания и Сенегал. Пак се бяхме озовали в пътя на параходите, постоянно виждахме надалече и наблизо кораби. През нощта на 6 юни право към нас се зададе осветен презокеански лайнер. Той наближи толкова „Ра“, че беше изключено офицерите на мостика да не са забелязали малкия газен фенер на върха на мачтата ни, затова взехме да даваме всевъзможни сигнали с джобните ни фенерчета. Слабият вятър ни предлагаше крайно незначителна възможност да се отклоним с помощта на кърмовите весла. Великанът напредваше с тътен и пълни светлини, насочи се застрашително към лодката, сетне внезапно застана откъм десния ни борд, машините му спряха грохота си. От мостика ни бе отправен гневен укор толкова бързо, че разбрахме само думата „please“^[5]. След това великанът се плъзна безшумно по инерция едва на триста метра от папирусовите снопи. Около гребния винт морето наново закипя, стоманеният колос забоботи и с пълни светлини се устреми към Европа.

На другия ден навлязохме със слаб вятър в нов участък, където повърхността беше пълна с плаващи черни асфалтови топчета, които сякаш нямаха край. Три дни по-късно се събудихме в толкова замърсени води, че не можехме да потопим дори четките за зъби в тях, та Абдулах получи извънредна дажба сладка вода за молитвеното си измиване. Атлантическият океан не беше повече син, а сивкавозелен и непрозрачен, пълен с асфалтоподобни нефтени отпадъци с големина от главата на топлийка до обикновен сандвич. Сред тази мръсотия се носеха и пластмасови шишета. Като че бяхме попаднали в мътните води на голямо пристанище. Подобно нещо никога не бях виждал, когато прекарах сто и един ден с нос, забит във водната повърхност от борда на „Кон-Тики“. На всички ни беше ясно, че хората наистина са на път да замърсят своя най-важен източник за живот, незаменимата пречиствателна инсталация на земното кълбо, световния океан. Заплахата за съвременниците ни и за бъдните поколения се разкриваше пред нас с целия си ужас. Корабовладелците, индустриалците, държавниците сигурно бяха виждали само как морето се плъзга с голяма скорост, когато се наблюдава от обикновена корабна палуба. Те не бяха потопявали, в буквалния смисъл на думата, четките си за зъби и носа си във водите му седмица подир седмица, както екипажът на „Ра“. Налагаше се да изтъкнем тези факти пред всички, които имаха уши да слушат. Какво щяха да помогнат на човечеството проповедите за социални реформи на сушата, когато всички народи допускаха нашият общ извор за живот, световният океан, да се превърне в помийна яма за нефтени и химически отпадъци? Още ли ще живеем със средновековните представи, че морето е безкрайно?

Странното е, че когато човек се клатушка върху гребените на вълните с папирусова ладия и наблюдава как цели континенти се плъзгат покрай него, разбира, че морето съвсем не е безкрайно. Водата, която се върти през май край Африка, минава няколко седмици по-късно край бреговете на Америка, носейки всичката мръсотия, която не потъва и не може да бъде изядена от морските обитатели.

На 10 юни отново духна вятър. Същия ден Абдулах закла последната кокошка. В птичия кафез остана само една патица. Когато го хвърлихме в океана, където постепенно щеше да се напълни с вода и щеше да потъне, никой няма сърце да заколи патицата. Помилвахме я, кръстихме я Симбад и я пуснахме да се разхожда направо по палубата за велико раздразнение на Сафи. Патицата бе завързана със сиджимка за крака, пригодихме й самостоятелно жилище в една кошница, като я оставихме да се разполага в предната палуба, а Сафи си запази частта около кабината. Щом патицата или маймунката навлезеше в чуждо владение, избухваше крамола, която завършваше с това, че или Сафи изквичаваше гневно, защото патицата я беше клъвнала в задника без опашка, или маймунката се оттегляше победоносно с перушина от Симбад в лапите.

През нощта морето се развълнува, стана наистина бурно. Често потръпвахме неволно със свито сърце на тресящата се кърмова площадка, откъдето не виждахме друго, освен едно осветено петно от платното и фенера на върха на мачтата, мятащ се като силно залюлян месец сред звездите, които блещукаха в отворите между препускащите буреносни облаци. От време на време ни се струваше, че точно зад нас съска гневна змия, надигаше се чак до главите ни яростна вълна с невидим черен гребен и бяло разпенено чело, което шилеше и летеше във въздуха. Снагата под гребена не стигаше до нас, разтърсваше високо исполинските си водни мускули, плъзваше и ни смъкваше толкова дълбоко, че следващият бял призрак се втурваше още по-зловещ. Чувствахме се смазани, изтощени до смърт подир два часа напрегната нощна вахта при двете кърмови гребла, въпреки че използвахме само едното, а другото оставяхме завързано.

Денят завари лодката сломена, както никога досега. На височина на покрива мачтата се люлееше напред-назад шестдесет сантиметра, върхът й, висок девет метра, се мяташе така силно, че Карло с мъка се покатери. По египетски образец двете греди на разкрачената мачта бяха закрепени в плитки гнезда на плоски пънчета, лежащи като крака върху папируса. Къси естествени дънери във формата на коляно бяха завързани за водоравната част на дървените крака и отвесната долна част на гредите. Въжените свръзки около трупчетата в основата се бяха разпуснали дотолкова, че танцуващата мачта заплашваше да излезе от гнездото си. Всички обтягащи въжета, прекарани като успоредни струни на арфа от двете страни на ладията, също се бяха разхлабили и ту увисваха, без да крепят мачтата, ту се опъваха с такова сътресение, че се страхувахме да не счупят дървените греди или да не разкъсат тръстиковите снопи, понеже целият такелаж беше завързан за голямото дебело въже, минаващо околовръст на „Ра“. Набихме здрави дървени клинове в основата на мачтата, затегнахме отпуснатите въжета, макар да имаше опасност въжетата, които опъвахме най-напред, да се скъсат, докато другите висят разхлабени. Наново върнахме устойчивостта на мачтата.

Днес в морето цареше оживление. Наоколо ни валеше дъжд от летящи риби. Покрай лодката пак мина риба-луна, грамадна, кръгла, безжизнена. Нещо захапа въдицата, закрепена за рибарския прът на Жорж, и изтегли цялата дължина на кордата. Преди Жорж да успее да прибере конеца, получи се силно сътресение, огромна риба-разбойник налапа плячката ни тъй, че Жорж измъкна само една отхапана рибешка глава. Понеже „Ра“ препускаше по вълнистите планини с рекордна скорост, всички изпитахме разочарование, когато Нормън, след като определи дневното ни положение, съобщи, че напредваме умерено. Странично течение ни отнасяше на юг. Последното денонощие десният ъгъл от кърмата на ладията, потъна толкова дълбоко, че краят на напречната греда стърчеше във вълните, играейки ролята на спирачка. На задната палуба имаше постоянно вода до глезени, вълните я заливаха чак до сандъка със спасителния сал под площадката. Той се движеше непрекъснато и триеше въжетата.

Морето продължи да реве и да бушува и на следния ден. Засилващ се буен северняк отново върна студа. Докато се мъчеше да затегне въжетата на кърмовата греда, която се заливаше от вълните, Юри видя син мехур, хвана го с голи ръце, за да го отстрани от края на гредата. Никога през живота си не беше зървал „португалска галера“^[6], та не разбра какво се случи, когато в следния миг ръката му бе обвита от дългите изгарящи пипала на едно от най-малките, но най-злите чудовища на Атлантическия океан. Този коварен мехур не е прост организъм, а общност. Всяко пипало си има своите определени задачи. Най-едрият организъм, образуващ същинския мехур, служи само за да плава чудноватата колония. Той влачи на буксир сноп от пипала, дълги по няколко метра и представляващи съграждани на мехура. Едни са ловци и доставят храна на общността, други се грижат за разплождането, трети са войници и изстрелват, буквално казано, разяждаща киселина в жертвата или враговете на мешестата колония. Най-големите медузи-галери дори са осакатявали или убивали хора.

Силните болки от опарено преминаха от кожата в нервната система, парализираха мускулатурата на дясната ръка и атакуваха сърцето на Юри. Злополучният ни корабен лекар измъкна от докторския си сандък мехлема, нерво-успокоителни и усилващи сърдечната дейност хапчета. Чак подир четири часа сполучи да умъртви болките и да раздвижи дясната си ръка.

На 13 юни духна леден вятър от север-североизток, разтърси мачтовите въжета, засвири в плетените стени на кабината. Морето закипя все по-диво и по-диво. То виеше, ръмжеше, ревеше във всички части на огъващия се съд. Къси вълни, които се възсядаха една-друга, нахлуваха откъм кърмата. Единични талази стоварваха тонове вода наведнъж. Виждахме как задницата се огъва бавно все по-надолу под натиска на тежките водопади. Не можехме да направим нищо друго, освен да чакаме те да се стекат от двете страни на „Ра“, за да ни оставят в нашата локва, с която се забавлявахме по-рано толкова и където сега водата стигаше до колене. Абдулах се намираше в чудесно настроение и ни уверяваше, че бедата с провисналата кърма не бива да ни тревожи. Докато издържат въжетата, нямаше да потънем. Посинял от студ, но с песен на уста, той шеташе в непромокаем комбинезон и джобен транзистор на ухото. Беше хванал арабска станция, предаваща на френски, която съобщаваше, че в Чад бил извършен преврат и мохамеданите завзели властта.

Великолепна синкавозелена златна скумрия^[7] играеше около папирусовите снопи по-голямата част от деня, ала след като се беше измъкнала от въдицата, не се оставяше да бъде хваната, нито пронизана с харпун. Карло се гласеше да сготви за обяд сушена риба, когато във врата му се плесна с все сила жива риба, в стените на кабината до него се заблъскаха други риби. На палубата се запремятаха единадесет летящи риби, готови за тигана.

От 14 до 17 юни морето вилня непрестанно. Необяснимо високи вълни се кръстосваха една с друга от две-три посоки. Навярно взаимодействие на течения и отражения от невидими брегове. Жорж получи болки в гърба и трябваше да лежи. Абдулах почна да повръща, ала предпочете да се лекува сам с цяр, приготвен от дванадесет скилидки чесън. Площадката взе да трещи и да се огъва, наложи се бързо-бързо да я подсилим с нови въжета и обтегачи. Юри бе споходен от забавното хрумване да пренесе Симбад в локвата на кърмата, където патицата заплава щастливо в кръг. Сафи се разлюти дотолкова, че получи разстройство, но както винаги в такива случаи седеше на външния ръб на фалшборда. Беше станала страшна чистница. Внезапно от вълните изскочи стадо тунци, дълги близо два метра. Сафи се изплаши ужасно и се скри в един кош, от който никой не можа да я измъкне, докато Жорж не я пренесе в специалния й спален куфар в кабината, когато се стъмни.

Отново мачтите заподскачаха, а „Ра“ се развъртя неистово във всички направления, за да следва хаоса на вълните. Лодката издаваше нов шум, какъвто не бяхме чували по-рано. Напомняше буен вятър, който свисти напред и назад, когато десетте хиляди свързани тръстики се гърчеха под водата. Подът, стените, покривът на плетената кабина се виеха и огъваха също с нови шумове. Сандъците под нас се наклоняваха така, че капаците им се затискаха. Нямаше място, където бихме могли да легнем, седнем или застанем, без да се върти под нас папирусът. Обтягащите въжета теглеха заплашително мачтата, ала не смеехме нито да ги отпускаме, нито да ги опъваме при силното вълнение. Цареше дяволски студ, но Жорж, Юри и Нормън се гмурнаха под тръстиковите снопи, за да ги проверят. Те изплуваха на повърхността и съобщиха с тракащи зъби, че тръстиките са в съвършено състояние, ала задницата е увиснала като истинска спирачка. Трябваше да предприемем нещо.

Дясното кърмово весло се откачи от напречната греда и затанцува лудо, за да се освободи от гнездото и кърмовата площадка. Поведохме борба на живот и смърт в буйните водопади, докато успеем да го притеглим и завържем с най-дебелото си въже. Навред гъмжеше от риба и посред бъркотията Жорж улови с харпуна една златна скумрия. Налагаше се да измислим нещо срещу талазите, които нахлуваха с дива ярост. Колко време щеше да издържи кърмата чудовищното изпитание? Дървена лодка би се пречупила.

Трябваше да заприщим пътя на водопадите. Събрахме всичкия запасен папирус, с който разполагахме. Подпомогнат от Сантяго и Карло, Абдулах стоеше във вода до бедрата и завързваше папирусовите снопи, за да се образува преграда срещу пристъпите на морето. Когато някои от най-мощните вълни връхлитаха, водата заливаше хората до гърди, макар да бяха прави. На няколко пъти Абдулах бе изхвърлен зад борда. Той увисваше на спасителното въже и със смях изпълзяваше на палубата. Нали носеше със себе си своя вълшебен пояс. Щом свърши работата, поблагодари на Аллаха.

Онова, от което се опасявах, се случи. Колкото по-висока преграда издигахме, толкова повече вода се събираше на кърмата, понеже папирусовите снопи бяха набъбнали така плътно, че задържаха водата. Тъй като тя не намираше отток, задницата бе обременена още по-тежко. Решихме да махнем преградата на Абдулах, но първоначалният фалшборд беше притиснат прекомерно ниско и нахълтаха тонове и тонове морска вода, сандъкът със спасителния сал взе да плава между стълбовете на площадката. Наложи се да завържем пак преградата миг по-скоро. Взехме нож и отрязахме въжетата на две малки папирусови ладии, които държахме на палубата за крайна нужда. Използвахме всичкия освободен папирус, за да издигнем преграда. Сложихме отгоре египетските си спасителни пояси, направени по рисунките в древните гробници. Когато в края на краищата не остана стрък излишна тръстика, стената се извиси значително, ала и локвата на кърмата стана още по-дълбока. Сега тя обхвана цялата задна палуба, но водопадите, които прехвърляха преградата, намаляха осезателно. Средната и предната част на „Ра“ останаха все така сухи, както преди.

На 17 юни бурята достигна връхната си точка, вятърът плющеше в западна посока, високите талази станаха по-равномерни. Намирахме хвърчащи риби навсякъде, навремени някоя рибка се озоваваше дори в каната за кафе. Вероятно бяхме пак попаднали в главното течение, защото благодарение на един прорез в дебелата облачна завеса Нормън можа да ни съобщи, че сме изминали през последното денонощие 80 морски мили, тоест 144 километра, напук на провисналата широка задница, спираща скоростта ни подобно опашката на рак. Отбелязахме постижението на картата.

В най-тежките дни на халата бяхме прехвърлили около 500 морски мили отвъд бреговете на Западна Африка в посока към островите Зелени нос на запад от Дакар. Северният вятър и течението ни тласкаха към тази голяма островна група, която можеше да се покаже пред нас. Това ни изпълваше с чувство за несигурност, докато се борехме с бурята, мъкнейки непокорната си кърма, която действаше подобно жълта подводница. Късно една вечер, когато островите ни дебнеха коварно в тъмнината, Нормън извади американския мореплавателен справочник за района, където плавахме, и зачете на висок глас под светлината на газения фенер, който се люлееше, закачен на огъващия се покрив, и правеше сенките ни да танцуват разкривени и пластични в такт с оглушителния призрачен оркестър на „Ра“.

Узнахме, че облаците и мъглата можели да бъдат толкова плътни около скалистите острови, че прибоят често се виждал, преди да се покажела самата суша, макар най-високите върхове да се издигали на повече от 2000 метра. Освен това около островите имало силни течения, които били толкова предателски, че на тях се дължали многобройни корабокрушения. Мощните вълни, които властвали около архипелага, били в стихията си при новолуние.

— Затова се изисква голяма бдителност, когато се плава близо до тези острови — завърши четенето Нормън.

— Чухте ли, момчета? Отваряйте си очите! — обади се Юри, дръпна спалния чувал нагоре и нахлупи кожената си шапка до носа.

За проклетия имаше новолуние. Нощта беше толкова черна, колкото денят — мъглив. Последните четири дни островите се намираха право пред посоката ни на движение, а сега вече трябваше да са пред нас. Може би щяха да се покажат през нощта или на утрото, ако ни подхванеше силното южно разклонение на течението. Валеше от ниски облаци, та нито секстантът, нито назометърът можеха да ни помогнат, за да узнаем къде сме.

Денят 18 юни мина драматично. Островите Зелени нос трябваше да се гушат пред носа или откъм левия ни борд, загърнати в мъгла и дъждовни облаци. Преди повече от две седмици бяхме минали съвсем близо край Канарските острови, без да ги зърнем в пясъчните коси. Ала днес изникна опасност, много по-голяма от опасностите на океана. Бяхме преживели в разбирателство двадесет и пет дни, тръстиката беше издържала в морска вода цял месец. Ладията беше прехвърлила над две хиляди километра покрай цялото северозападно крайбрежие на Африка. Предстоеше ни да почне същинското прекосяване на Атлантическия океан от континент до континент. Ако египтяните са плавали толкова дълго от устието на Нил, както ние от Сафи, щели са да стигнат до Дон в Русия или отвъд Гибралтар. Средиземно море беше явно недостатъчно голямо, за да изчерпи обсега на плаване на една тръстикова лодка. Само да бе беше тази дяволска кърма! Ако древните книжници бяха оставили инструкция за експлоатацията на папирусовите ладии, та да разберем предварително принципа им на действие, бихме прекосили Световния океан без трудности. Сега вълните не се плъзгаха под нас и повече не ни повдигаха високо. Те лазеха по кърмата и ни натискаха ниско. Последната нощ голяма вълна достигна стените на кабината и ме събуди, защото изля на главата ми леген студена вода. В спалния чувал влезе солена вода.

— Потегляме в неизгодно състояние — забелязах.

Тогава Сантяго хвърли клечка кибрит в бурето с барут.

— Да нарежем спасителния сал — предложи той ненадейно.

— Правилно — съгласих се. — Развалихме двете малки папирусови ладии. Защо да не нарежем и гумения сал?

— Тъкмо това имах предвид — продължи мексиканецът. — Трябва да повдигнем кърмата. Не разполагаме с повече папирус. Спасителният сал е от пенокаучук, който можем да нарежем на ивици, за да ги използваме така, както египтяните биха употребили запасния си папирус.

— Полудял е — бе прошепнато на няколко езика. Сантяго обаче упорствуваше и не пожела да отстъпи.

— Взел си спасителен сал, побиращ само шест души, а ние сме седем — подхвърли той предизвикателно. — Ти заяви изрично, че никога няма да се качиш на спасителния сал.

— Следващият размер беше за дванадесет човека — поясних. — Намерих го прекомерно голям. Но е вярно, че ще остана на тръстиковия ни рибарник, ако се наложи вие шестимата да се прехвърлите на малкия гумен сал.

— Аз също ще остана — намеси се Абдулах. — Да го нарежем. Сандъкът само протрива въжетата.

— Не — противопоставих се. — Гуменият сал дава чувство на сигурност у всички. Правим научен експеримент. Без сала никой не би могъл да напусне папирусовите снопи.

— Остави. Къде е трионът? За какво ни е вещ, която няма да употребим никога? — настоя мексиканецът разпалено.

Другите се стъписаха. Ала всички дойдоха на кърмата, за да видят как Абдулах ще изхвърли тежкия амбалажен сандък.

Зад задната стена на кабината нямаше повече лодка. Стърчеше само извитата опашка, която се извисяваше в самотна величественост, отделена от другата част на „Ра“ от напречни вълни, прехвърлящи палубата от борд до борд. Сандъкът със спасителния сал плаваше и се блъскаше в плитката вода между стойките на кърмовата площадка.

Абдулах взе брадвата, закачена нарочно за целта, Юри възропта гневно. Съвършено безумие. Трябвало да помислим за близките си вкъщи. Нормън подкрепи лекаря. Семействата ни щели да се тревожат, ако останем без спасителен сал. Жорж измъкна брадвата от ръцете на Абдулах. Карло се разколеба. Предложи аз да реша въпроса. За първи път, откакто бяхме тръгнали, се изправихме пред сериозно разцепление. По отношение на жизненоважен въпрос мненията се противопоставяха, двете страни защищаваха все по-рязко твърдите си становища.

Насядахме на кози мехове, чували и делви, а Карло ни поднесе солено месо, омлет с лук и мароканско „село“. Цареше затишие пред буря. Сухите тръстики на папирусовата палуба в нозете ни се къдреха и изправяха подобно хартиени ленти в такт с вълните, които бяха още високи и насечени. Тръстиката беше по-здрава във водата, която я мокреше. С двете наставени кърмови весла, завързани крепко, и рачешката опашка, провиснала и играеща ролята на спирачка, ладията се управляваше сама в посока на вятъра. Юри, Нормън и Жорж отразяваха мрачните гръмотевични облаци, които висяха над главите ни от всички страни. Те чупеха неспокойно бадеми с ръце, готвейки се да бранят позициите си. Налагаше се да се пробие крайно внимателно гнойната пришка.

— Все още има съвсем малка вероятност да ни се случи най-лошото, — почнах, мъчейки се да придам бодрост на гласа си. — Дайте да обмислим всички положения, при които може да стане нужда от спасителния сал. Аз се плаша най-много от възможността да падне човек зад борда.

— Мене пък най-много ме безпокои възможността да се блъснем в кораб — вметна Нормън. — На второ място идва опасността от пожар.

— С предницата плаваме чудесно, но не и със задницата — забеляза Юри. — Никой не знае колко ще потъне кърмата след месец.

— Вярно — съгласих се. — Остава и теоретичната възможност на скептиците, като в края на краищата папирусът се разложи в морската вода.

— Онова, от което се страхувам — обади се тихо Жорж, който никога не се страхуваше от нищо, — е ураган.

Не намерихме нищо повече от изтъкнатите шест причини за запазване на спасителния сал. Шест причини бяха все пак предостатъчни. Единодушно решихме всеки да се изкаже какво ще прави, в случай че изпаднем в някое от шестте възможни положения. Почнахме да броим на пръсти.

Първа възможност: човек зад борда. Всички се чувствахме сигурни, защото бяхме завързани с осигурително въже като катерачите. Освен това зад лодката се влачеше на буксир с дълго въже спасителен кръг. Ако нощем самотен човек се спънеше в делвите и паднеше зад борда, малко щеше да му помогне спасителният сал. Дълбок и четириъгълен с две торби-палатки, които се отваряха отгоре и отдолу, независимо на коя страна ще падне в морето, салът не беше пригоден за бързо плаване и щеше да изостане зад „Ра“, дори да свалихме ветрилото. По тази точка не съществуваше разногласие.

Втора възможност: сблъскване. Всички се съгласихме, че ако лодката бъде разсечена на две, не бихме успели да спуснем сала. Но дори той да бъдеше освободен и да плаваше, пак всички биха предпочели да се покатерят на по-голямата част, която би се запазила от „Ра“.

Трета възможност: пожар. В Сахара лодката би изгоряла като хартия, ала в океана трудно би се подпалила. Освен това разполагахме с пожарогасител. Пушенето беше разрешено само откъм подветрената страна, където искрите отлитаха извън борда. Наветрената страна беше така напоена с вода, че би плавала независимо от пожара. Никой не би предпочел малкия спасителен сал пред голямата неизгоряла част на „Ра“.

Четвърта възможност: папирусът потъва под нас. Едномесечният опит показваше, че макар да просмукваше вода, папирусът потъва толкова бавно, че бихме имали достатъчно време да пратим позив „SOS“. Но позив „SOS“ щяхме да отправим и ако се прехвърлехме на тесния спасителен сал. Беше за предпочитане да лежим в просторната плетена кабина, вместо да се свиваме в тясната палатка на спасителния сал, докато изчакваме помощ.

Пета възможност: папирусът изгнива и се разлага. Бяхме се уверили вече с очите си, че специалистите по папируса се бяха излъгали в това отношение. Несъмнено бяха правили опитите си в застояла вода. Единодушно заявихме, че тръстиките и свръзките са по-яки от преди, затова дружно решихме да зачеркнем и тази опасност.

Шеста възможност: ураган. Вероятностите бяха големи, когато наближим Антилите. Може би циклонът щеше да помете мачтата, кърмовите весла, площадката, може би щеше да откъсне потъналата задница. Ала с „Ра“ бяхме изкарали вече не една буря и бяхме уверени, че жилавата плетена кабина ще се задържи на средните основни снопи и по този начин ще ни осигури сал с повече място, вода и храна, отколкото би могъл да ни предложи малкият гумен сал.

Преди още да сме свършили, всички си възвърнаха доброто настроение. Никой не беше предпочел спасителния сал пред тръстиковите снопи на „Ра“ в кой да е от въображаемите случаи. Видимо облекчен, Юри се засмя и заклати смаяно глава. Карло се закикоти. Нормън въздъхна дълбоко и стана пръв.

— Окей! Тогава да потърсим триона.

Всички пожелаха да дойдат на кърмата, но там вълните се разбиваха така силно над подводната палуба, че трима души щяха да бъдат достатъчен извънреден товар. Нормън, Абдулах и аз нагазихме във водата. С брадвата, ножа и триона освободихме тежкия амбалажен сандък и го хвърлихме в морето заедно с полиетиленовия калъф. Мястото им не беше на борда. Показа се зеленият сал от пенокаучук. Под него Абдулах откри с ужас, че много от въжетата, задържащи снопите на „Ра“, бяха протрити от движенията на сандъка под тласъка на вълните. От папируса се подаваха парчета въже подобно застрашителните нокти на призрачен хищник. Само набъбването на тръстиката беше задържало въжетата и не беше позволило да се откъсне цялата кърма. Абдулах се спусна към стърчащите краища и ги завърза с допълнителни въжета. Стояхме на колене в шипящите вълни и Абдулах ни показа как кожата на краката му се бели на меки парцали поради продължителното стоене в морската вода през последните дни. Внезапно усетих, че върху лодката се втурна исполинска вълна, тя ни повдигна и ни метна встрани. Залитнах, за да запазя равновесие, чух оглушителен трясък на водопади и дървен материал, който се троши. Морето нахлу зад мене до пояс, дървената скеля и въжетата не издържаха яростта на океана и рухнаха. Вълните ме тласнаха към левия борд, наведох се, за да се хвана в едно папирусово въже и да не бъда изхвърлен в морето. Ненадейно почувствувах, че дървена греда с големи размери ме блъсна силно в гърба. Чух, че Нормън изрева: „Пази се, Тур!“. Не се съмнявах и за миг, че страхотният трясък идваше от площадката, която беше поддала след въжетата и се беше счупила над главите ни. Докато цялата палуба се тресеше и строшени греди ме притискаха във водата, очаквах всеки миг да увиснем на буксир с въжетата, за които бяхме завързани, и да бъдем отнесени в киловата диря заедно с площадката и кърмата. Водните струи се оттеглиха, озовахме се отново на колене, както преди, аз бях притиснат от счупени греди.

— Кърмовото весло отиде по дяволите — извика Нормън, помагайки ми да се освободя.

Над нас танцуваха краищата на две големи греди с остри ръбове. Дебелото обло кърмово гребло и четириъгълната резервна мачта, завързана за веслото, за да се подсили многократно здравината му, бяха строшени. Голямото перо висеше на буксир и се мяташе като опашката на разгневен кит. С бърз скок Нормън, Карло и Сантяго се спуснаха да го приберат. Абдулах се бореше сам с гумения сал, който сега плаваше свободно, а аз се напъвах с едно стокилограмово буре със солено месо, което внезапно се беше търкулнало между стойките на кърмовата площадка и заплашваше да предизвика катастрофа, ако не бъде спрян дивият му танц във водопадите.

През нощта, когато отидох да сменя Абдулах, той ми съобщи, че сме обкръжени от кротки гигантски вълни, които не носели на гърба си малки зли вълнички. „Ра“ яздеше спокойно и плавно с две малки гребла, завързани на мястото, където липсваше лявото голямо кърмово весло. Осветихме с джобни фенерчета повърхността и видяхме как се мятат октоподи сякаш зад витрина, когато вълните се надигаха отново, след като се бяха плъзнали под лодката. Египетското платно се открояваше срещу светлите пролуки в облачната завеса, ала небосклонът не се съзираше в тъмнината. Онова, което от време на време наподобяваше мигащи звезди, се оказваше често светещ планктон, подет от невидими талази до височина на очите ни.

На следния ден изпитахме странно чувство, когато застанахме с трион в ръка пред спасителния сал. Нормън и аз се изгледахме, поколебах се за миг, преди да застържа платнената ивица и да проникна в пенокаучука. Сетне тримата продължихме да режем единствения си шанс да се измъкнем от локвата, в която газехме до колене.

— Ако ни видят външни хора, ще рекат, че сме луди. Никой няма да ни разбере — хихикаше Юри.

Решението беше обаче единодушно и основно обмислено. Нарязахме спасителния сал на тесни ивици по подобие на папирусовите снопи, които бяха потънали под водата. Завързахме ги за провисналата палуба. Чудото се случи. Кърмата взе да се надига. Тя се покачи дотолкова, че се подобри управлението на ладията и вълните пак почнаха да се плъзгат под нас, без да заливат локвата с такива големи водопади.

Отпразнувахме радостното събитие. Тогава не предполагахме, че морето ще се промъкне на борда и ще отнесе нарязания пенокаучук парче по парче, докато останат само папирусови стъбла. Като че Нептун искаше да ни предупреди:

— Не разрешавам хитрини! Хората на фараона не използваха пенокаучук! Радостта ни не трая дълго, но поне отстранихме едно опасно натоварване от задната палуба.

На 19 юни попаднахме на къси вълни, примесени с отражения от скалисти брегове, които предизвикваха неописуем кипеж в морето. Палубата на „Ра“ се огъваше подобно на килим, тук-таме сухият папирус се накъдри на малки дъги над сноповете. Между мачтата и кабината, където обикновено можеха да застанат двама души един до друг, сега човек трябваше да се оглежда, преди да се промъкне сам. Малкият зев между площадката и стената на кабината се отваряше и затваряше като клещи за орехи. Ако се случеше да седнем в кабината на място, където се събираха два сандъка, получавахме удари в гърба. Една делва се разби на парчета от блъскането, разпиляха се лешници за радост на Сафи. Установихме, че от друга амфора е изтекла водата, защото триенето в съседната делва беше пробило кръгла дупка. Поправихме лявото кърмово весло и го спуснахме в морето, стоейки във вода до пояс. Твърде скоро то изтрещя наново и перото плувна на буксир. Ветрилото заплющя, когато Карло и Сантяго точеха вода от един кози мях. То ги блъсна към открития фалшборд и щеше да ги събори във вълните, ако не бяха завързани здраво. Едра хвърчаща риба скочи на палубата и заплува живо в локвата на кърмата, измъквайки се умело от Абдулах, който се мъчеше напразно да я улови.

В борбата с въжетата, платното и строшените огромни гребла си притиснах зле ръката. Тя ме заболя още по-силно през нощта, когато излязох на палубата, за да сменя Сантяго. Той посочи мълчаливо една светлина откъм левия борд. Хванахме се за оградата, разкрачени моряшката, за да не паднем, докато се взирахме. Зелени нос? Не, кораб! Идваше право към нас. Правеше ни знаци. Сигналите бяха прекалено бързи, за да ги разчетем. Питаше ни нещо.

— Ра окей! Ра окей! — отговорихме с морзови знаци с джобното фенерче.

Корабът продължи да се приближава. Допуснахме, че е патрулен катер от островите Зелени нос. Морето се развълнува, ние се залюляхме още по-силно нагоре-надолу.

Накрая разчетохме бавен сигнал.

— Ra, bon voyage!^[8]

Катерът сви и скоро ободряващите светлини се изгубиха в нощната тъмнина.

— Добър път! — казах на Сантяго, който отиде да си легне.

Два часа по-късно се запътих към бамбуковата колиба, за да събудя Юри. Той трябваше да ме смени, но другите трябваше да останат да спят. Внезапно усетих, като че сам Нептун сграбчи лопатата на веслото в черното море. Свръхчовешка ръка изтръгна греблото, лодката се наклони, бели водопади се стовариха и заляха всичко под нозете ми. Площадката се разтресе, гредите запращяха и пронизаха ушите ми с трясъка си. Дали този път нямаше да се строши площадката? Не. Счупи се и второто гребло. Сега нямахме изобщо с какво да управляваме. Ревнах през плетената стена и събудих всички. Ветрилото плющеше. Вълните ни заливаха. Въжетата и дървените части крещяха по-силно от нас. Заваля. Спуснахме двете плаващи котви. Тогава всичко се оправи.

— От катера ни пожелаха добър път — забеляза Сантяго, взирайки се в мрака. Не се виждаха светлини нито от сушата, нито от кораби. Пред нас се разстилаше отвред откритият Атлантически океан.

— Лека вахта, Юри. Нямаш с какво да управляваш!