Тур Хейердал
Ра (1)

I. Един ребус, два отговора и никакво решение

Една тръстика се полюлява от вятъра.

Откъсваме я.

Тя плава. Може да носи една жаба.

Двеста хиляди тръстики се полюляват от вятъра. Цяла тръстикова ливада се дипли на вълни като зелена нива край брега.

Отрязваме ги. Връзваме ги на огромен сноп, какъвто правят в Норвегия срещу Бъдни вечер, за да символизират плодородието. Отделните снопчета плават. Качваме се на големия сноп. Руснак, негър, мексиканец, египтянин, американец, италианец и норвежец заедно с една маймунка и куп кудкудякащи кокошки. Заминаваме за Америка. Тръгваме от Египет. Вятърът носи пясъка, наоколо цари зной, намираме се в Сахара.

Абдулах ме уверява, че тръстиката плава. Обяснявам му, че Америка е далече. Той смята, че чернокожите не са добре дошли в Америка, но аз го уверявам, че греши. Той не знае къде се намира Америка, ала рано или късно ще я достигнем, стига вятърът да ни отнесе до този континент. Във всеки случай можем да се чувстваме в безопасност на тръстиката, докато държат въжетата.

— Докато държат въжетата — повтаря той.

Ще издържат ли въжетата?

Почувствувах, че някой ме разтърсва по рамото. Събудих се. Над мене се беше навел Абдулах.

— Часът е три — каза той. — Почваме пак работа.

Слънцето изгаряше нажежения брезент на палатката. Станах и надзърнах през входа. Сухият зной и ослепителният блясък на слънцето нахлуха отвън. Слънце, слънце, слънце. Напечена от слънцето пясъчна шир се сливаше с най-ярката синева, каквато бе създала природата. Безоблачно пустинно небе, пламнало от следобедното слънце, се разстилаше над свят от златносив пясък. Три големи и две малки пирамиди, наредени като зъбите на акула, се извисяваха към небесния свод. Те стърчаха неподвижни и неизменни от онези далечни времена, когато хората са олицетворявали природата и са създавали природата. А пред пирамидите в плитък валог лежеше нещо, което не отговаряше на епохата, построено вчера, строено преди пет хиляди години, лодка в пясъка на пустинята, своеобразен Ноев ковчег, изхвърлен в пустошта на Сахара, далече от рева на вълните и морските водорасли. До него стояха две камили и преживяха. Какво преживяха? Може би обрезки от самата ладия, „папирусовата ладия“. Тя беше построена от папирус. Златистата тръстика беше завързана на снопи, които се бяха превърнали в ладия с вълнорез и кърма, стърчащи към небето. Сега тя лежеше подобно на повален полумесец. Абдулах се беше запътил към лодката. Двама черни като въглен негри от племето будума с развяващи се дълги бели дрехи се канеха да се покатерят на нея, а египтяни с пъстри облекла мъкнеха вързопи папирусова тръстика. Работата кипеше.

— Бот! Бот! — подканяше ги Абдулах. — Тръстика! Още тръстика.

Залитайки, излязох на горещия пясък, сякаш се пробуждах от хилядолетен сън. Ала тези хора се трудеха за мен, на мен беше хрумнало да възкресявам по никое време изкуството да се строят папирусови ладии, което фараонът Хеопс и потомците му почнали постепенно да изоставят, когато се издигнали величествени пирамиди, закриващи като непоклатима планинска верига строителната ни площадка, толкова несъвместима с водовъртежа на двадесетия век, който клокочеше по улиците на Кайро, задръстени от бясно движение, там долу в долината на Нил. Нашият свят извън палатките беше само пясък. Жежък пясък, пирамиди, пак пясък и грамадни камари изсушена на слънцето тръстика, крехка и възпламеняема тръстика, която работниците влачеха при абаносово черните негри, прегърбени над лунния сърп, чиито въжени халки затягаха с ръце, зъби, боси крака. Те строяха ладия, „папирусова ладия“. „Кадай“ я наричаха те на родния си говор. А те си отбираха от занаята. „Хартиена ладия“ я наричаха хората от Папирусовия институт в долината на Нил, защото те разкашкваха тази тръстика във вода и я тепаха, за да се получи крехка хартия, показвайки на туристите и учените каква хартия са използвали най-древните краснописци за своите йероглифни летописи.

Папирусовата тръстика има много гъвкаво и сочно стъбло, което дори дете може да огъне и смачка. Когато изсъхне, тя се чупи като кибритена клечка и гори като хартия.

На хълма забелязах в краката си къс тръстика, по-суха от прахан, грубо натрошена. Беше го захвърлил отзарана разгневен стар арабин, който го беше смачкал между пръстите си, преди да го запокити на пясъка, да плюе отгоре му и да го посочи презрително.

— Та това не може да задържи никакъв гвоздей. Как тогава ще се закрепи мачта?

Старецът, опитен строител на лодки, беше дошъл с автобуса от Порт Саид, за да му възложим направата на мачтата и такелажа на новостроящата се ладия. Той се ядоса толкова, че се върна със следващия автобус. На подбив ли бяхме взели един почтен занаятчия, или съвременните хора нямаха изобщо представа какво е необходимо, за да се построи такъв плавателен съд? Напразно му обяснявах, че много подобни лодки са нарисувани в гробниците на древните строители на пирамиди в пустинята. Там бяха изобразени хора с птичи глави и змии с крила. И децата биха се досетили, че в гъвкавото стъбло на тръстиката не могат да се закрепят нито гвоздеи, нито винтове. Копа слама. Папирусова ладия.

— Благодаря за билета за връщане!

Дотук бяхме стигнали. Лодката се нуждаеше от мачти. Тримата ни черни приятели от езерото Чад в сърцето на Африка заявиха, че майсторът трябва да е глупак, че никога не е виждал истински кадай, който се правеше винаги от тръстика. Но те пък през живота си не бяха виждали кадай с мачти. За да се движат по водната повърхност, ладиите се нуждаеха от гребла. Езерото Чад беше голямо, твърдяха те, затова океанът не би могъл да бъде по-голям. Те продължиха невъзмутимо да свързват папирусовите снопове. Такъв беше занаятът им. За тях арабинът от Порт Саид не чинеше и пиастър, защото никога не бе зървал кадай.

Прибрах се в палатката, извадих от чантата чертежи и снимки на древни египетски модели и стенописи. В папирусовите ладии нямаше гвоздеи или клинове. Над тръстиковото дъно бе завързана здраво с въжета широка и дебела плоча, в която бе яко затегната и завързана основата на мачтата. Отместих чертежите и се отпуснах на гръб върху купчина въжета и платнища, струпани край едната от стените на палатката. Тук беше по-хладно. Можех да размишлявам. В какви кълчища се бях заплел и какво ми даваше основание да очаквам, че такава ладия ще може да плава извън устието на Нил? Признах си, че хипотезата ми се гради повече на интуиция, отколкото на конкретни факти.

Когато бях решил да построя сала „Кон-Тики“ от балсови трупи, имах съвършено други опорни точки. Никога не бях виждал балса, нито бях плавал с ветроход, да не говорим за сал, ала имах своя теория, здрави изходни позиции, логично заключение. Сега не разполагах с нито един от тези елементи.

Тогава имах дебел ръкопис, натъпкан с данни, които смятах за сигурно доказателство, че най-старият културен народ на Перу е стигнал много преди други народи до полинезийските острови и е създал самобитната им цивилизация. Знаехме, че балсовият сал стои най-близо до понятието „лодка“ и че древните жители на Перу са го използвали в морето, затова приех, че валсовият сал трябва да е бил мореходен и да е можел да пренася хора и културни растения през океана от Перу до Полинезия. Други хипотези нямах. Ала изводът ми се оказа правилен.

Този път нещата стояха другояче. Не поддържах теорията, че египтяните са пренесли културата си до далечни острови и континенти. Срещаха се мнозина учени, които допускаха, че египтяните са оказали влияние върху цивилизацията на тропична Америка много преди Колумб. Нямах подобна теория, не бях намерил доказателства, нито противодоказателства. Примамила ме беше загадката, но не съзирах никакво приемливо решение. На науката липсваха твърде много звена в тази верига от главоблъсканици. Съществуваше голяма пропаст в епохите, необясними несъвместимости и морска бездна, десет хиляди пъти по-широка от Нил.

За да се движат по вода, древните египтяни си правели първоначално ладии само от папирусова тръстика. По-късно почнали да строят дълги ветроходи от сковани и съшити дъски, несигурни при бурно море, но рядко подходящи за всякакъв превоз по спокойния Нил. На няколкостотин метра от палатката, където лежах, в подножието на Хеопсовата пирамида, египетският ми приятел Ахмед Юсеф реставрираше една от разкошните дървени ладии на фараона Хеопс. Недавна археолозите бяха открили, че от всяка страна на Хеопсовата пирамида има заровена по една голяма лодка, всичко четири лодки, херметически запазени. Намираха се в дълбоки въздухонепроницаеми подземия, покрити с грамадни каменни плочи. Засега беше отворена само едната гробница, в нея бяха струпани стотици дебели кедрови талпи, запазени така, както са били положени преди близо 4000 години, тоест около 2700 година пр.н.е. Сега главният консерватор на Египет сновеше с брадясало лице, набръчкано от усмивка, и прекарваше нови въжета през хилядите малки отвори, през които някога е било затегнато конопено въже, за да се скрепи лодката. Беше се получил внушителен кораб, дълъг 43 метра, с толкова строен и изящен корпус, че викингите не биха могли да построят по-красив и по-голям плавателен съд, когато са почнали да кръстосват Северно море, Атлантически океан и Средиземно море няколко хилядолетия по-късно. Имаше само една съществена разлика между двата вида ладии: корабите на викингите са били строени, за да издържат тежките изпитания на морските вълни, корабът на Хеопс е бил предназначен за разкошни празненства по тихия Нил. Ожуленото дърво в местата, където въжетата са се триели, показваше, че Хеопсовата лодка е била усилено използвана, а не е само така наречен „слънчев кораб“, построен единствено за последното земно пътуване на фараона. Корпусът беше обаче такъв, че щеше да се разглоби при първата среща с високите морски вълни. Наистина забележителна особеност, понеже устремната съвършена линия на кораба нямаше нищо общо с речен кораб. Силно източеният корпус с високо издигнат нос и кърма притежаваше отличителните особености на мореходните плавателни съдове, предназначени да се справят с прибоя и втурващите се водни грамади. Заслужаваше човек да се замисли над тази подробност. Тук имаше нещо необяснимо. Фараон, живял край спокойните брегове на Нил преди близо пет хиляди години, беше построил кораб, който в действителност можеше да издържи само мекия плисък на речните талази, давайки му очертания, на които биха могли да завидят страните с най-развито мореплаване. Очевидно, крехката речна лодка беше построена по образец, създаден от народ с вещи корабостроители и дълъг, богат плавателен опит в открито море.

Неволно човек почваше да гадае. Имаше само две възможности. Или тези мореходни обтекаеми форми са били развити от египетски мореплаватели, спадащи към същите гениални поколения, които бяха измислили писмеността, строежа на пирамиди, мумиите, черепните операции и астрономията, или фараоновите корабостроители са използвали чуждия опит. Съществат указания в полза на второто предположение. В Египет не растат кедри. Материалът, от който е бил построен Хеопсовият кораб, е бил доставен от кедровите гори на Ливан. Там са живеели финикийците, опитни мореплаватели, които са шарели с корабите си из цялото Средиземноморие. Тяхното най-важно пристанище Библос, най-старият град на света, който знаем засега, е внасяло папирус от Египет, тъй като Библос е бил център за производство на книги в древността. От името Библос произлиза и думата „библия“, която означава „книга“. Съществували са оживени търговски връзки между Египет и Библос по времето, когато е била построена Хеопсовата пирамида, тъй че корабостроителите на фараона Хеопс може би са се повлияли от финикийските образци. Може би.

Причината е, че знаем малко или не знаем нищо относно външния вид на финикийските кораби. Единственото, което можем да твърдим със сигурност, е, че са имали навярно папирусова форма, тоест били са строени по образеца на папирусовите ладия, понеже финикийците са внасяли от Египет папируса, който не е растял в Ливан. И тук изниква загадката. Корабът на фараона Хеопс е бил папирусообразен. Всички други големи дървени кораби, рисувани през епохата на фараоните в Египет, също са били папирусообразни, всички са имали за пряк образец папирусовата ладия. Тук именно е ядката на проблема. Папирусовата ладия е послужила и за образец на Хеопсовия кораб. Тъкмо този модел от папирус е притежавал отличителните особености на мореходните кораби: нос и кърма, които са се издигали по-високо от викингските кораби, за да могат да яхат прибоя и задаващите се морски вълни, а не за да бъдат милвани от нежния плясък на реката. Папирусовият кораб е дал форма на дървения, не обратното. А тръстиковата лодка е достигнала високо развитие още по времето, когато първите фараони са заповядали да се нарисуват по стените на гробниците митичните им предци, божествата. Богът-слънце и птицечовеците, легендарните прадеди на фараоновия род, не са изобразени като пътници на финикийските дървени кораби, нито върху саловете или речните ладии, а на киприте папирусови кораби, имащи точно формата, на която е подражавал строителят на Хеопсовия кораб в най-малките подробности, включително странно извитата кърма с връх, имащ чашкообразна форма на папирусов цвят.

Ако човек реши да построи плавателен съд, какъвто са строили египтяните, когато средиземноморската цивилизация е правела своя прощъпалник по бреговете на Нил, не трябва да използва брадва и дърводелско умение, а нож, годен да реже папирусова тръстика, и въже. Такава ладия сега правеха африканците Муса, Омар и Абдулах в подножието на пирамидите на Хеопс, Хефрен и Мен-кав-Ра. Те строяха папирусова лодка със същата форма като прастарите кораби, изобразени по стените на околните гробници, край които бяхме избрали строителната си площадка посред пясъците на пустинята.

Защо? Какво исках да докажа? Нищо. Не исках да доказвам хипотеза. Исках да проверя нещо. Исках да проверя дали подобна ладия би могла да плава в открито море. Исках да проверя дали действително — както твърдяха специалистите — финикийците са идвали до Нил за папирус, понеже самите египтяни не са били в състояние да плават извън устието на реката с тръстиковите си лодки. Исках да проверя дали най-старите египтяни не са били мореплаватели, преди да се отдадат на уседнал живот и да се превърнат във ваятели, фараони, мумии. Исках да проверя дали една тръстикова ладия може да преплава в морето четиристотин километра, тоест разстоянието от Египет до Ливан. Исках да проверя дали една папирусова лодка не би могла да преплава и по-големи разстояния, например от един континент до друг. Исках да проверя дали един тръстиков кораб би могъл да стигне до Америка.

Защо? Защото никой не знаеше кой е стъпил пръв на американска земя. Колумб — твърдят учебниците. Ала Колумб не е открил Америка. Само повторно е открил този континент. Колумб е бил рядко умен и сърцат мъж, който е потеглил към неизвестността, защото е бил убеден, че Земята е кръгла и няма да пропадне в бездната отвъд ръба на плоската ни планета. Колумб е отбелязал повратна точка в историята, изменил е бита на цял един свят, позволил е да се създадат велики нации, станал е причина да се извисят небостъргачи в области, където е било пущинак и гъстак. Той обаче не е открил Америка. Той пръв е показал на останалия свят пътя към този континент, но той е стъпил на американска земя съвсем късно. Чак в 1492 година.

Кога е била открита Америка? Никой не знае. Първият човек, който е стъпил на американска земя, изобщо не е умеел да изчислява времето. Не е имал календар. Не е познавал писмеността. Притежавал е толкова ограничени географски представи, че дори не е подозирал, че е достигнал нов континент, на който не е стъпвал по-рано човешки крак.

Първият представител на homo sapiens, който се е добрал до американска земя, е бил бездомен скитник, прехранвал се е от лов и риболов, като е влачел жалко съществуване подобно прадедите си по крайбрежието на ледените пустини в Полярен Сибир. Един прекрасен ден се озовал в източната страна на изцяло или частично замръзналия Берингов проток, без да съзнава, че из тундрата и снежните преспи, където стъпвали краката му, дотогава е шетал само дивеч. Днес не знаем дали откривателят на Америка е преминал Беринговия проток пеш по леда или с първобитен плавателен съд. Единственото, което знаем, е, че първите хора, които са умрели на американска земя, са били родени в Полярна Азия. Известно ни е също, че първооткривателят на Америка не е познавал металите и тъканите, че се е обличал с дивечови кожи или чукана кора, че оръжието и сечивата му са били от кости и камък, защото е бил изцяло на равнището на каменната ера.

Никой не знае с положителност кога потомците на тези първооткриватели са почнали да се разселват на юг от Аляска, спускайки се към цяла Северна, Централна и Южна Америка. Едни учени твърдят, че заселването на Новия свят е почнало около 15 000 години пр.н.е., други поддържат с не по-малка убедителност и еднакво здрави доказателства, че този период може да се удвои. Ала и първите, и вторите са единодушни, че проникването на човека се е извършило през полярните ледени пустини и че само най-простите сечива от каменния век са били използвани от пръснатите скитници, станали родоначалници на многобройни, напълно разнородни етнически групи, които сме свикнали да наричаме „американски индианци“.

Тесният пролив между Полярна Азия и Аляска едва ли е бил някога изцяло затворен за преселнически племена и съществуват много находки, които доказват, че първобитните човеци са продължили да сноват между Сибир и Аляска в двете посоки. Алеутската островна верига и Японското течение на юг от нея също са образували мост за преселниците с плавателни съдове. От Аляска на север до Огнена земя на юг разрасналите се поколения са пръснали в иглута, шатри, колиби от шума, пещери, тъй като са се срещали всички разновидности на природната и климатичната среда. Чрез бракове, изолация, нови преселничества и смесвания в Америка почнали да се обособяват многобройни индиански племена. Явили се очевидни различия помежду им не само във външния вид и телосложението, но в говора и бита.

Най-после на 12 октомври 1492 година пристигнал Колумб. Слязъл в Сан Салвадор със знаме и кръст в ръце. Подир него се заредили Кортес, Писаро и всички други испански конквистадори. Никой не би могъл да отнеме на Колумб честта, че е отворил широко пристанищата на Америка за останалата част от човечеството, която не е проникнала в Новия свят по леда. Ала ние, европейците, сме склонни да забравяме, че на сушата е имало хиляди хора, които са посрещнали Колумб. Че на континента отвъд островите, където той пуснал котва, е съществувало високоразвито общество, очакващо гости. Техните учени разказали на испанците, че в отминали времена през морето били доплавали бели брадати хора, които ги посветили в тайните на цивилизацията, и че посещението на испанците било очаквано отдавна, тъй като отколешните носители на култура били обещали на прадедите им да се върнат. И наистина, тази част на Америка не била заселена от първобитни ловци и рибари, каквито в далечни времена бродели из ледените пустини на Сибир. Напротив, тъкмо в тропическите области, където зноят предразполага към леност, точно там, където пасатите и великанското морско течение отвели испанците, европейците били посрещнати от хора с богати познания, които произвеждали книги от хартия и изучавали история, астрономия, медицина. Имали самобитна писменост. Притежавали училища и научни обсерватории. Благодарение на поразителните си астрономически и географски познания били изчислили съвсем точно движението на небесните тела, разположението на екватора, еквклиптиките, тропиците, правели също разлика между неподвижни звезди и планети. Сложната им календарна година била по-точна от европейската по времето на Колумб. Разработили били и точно летоброене, като годината 0 на маите съответства на нашата 3113 година пр.н.е. Лекарите им мумифицирали изкусно високопоставените лица, съобразявайки се с местните климатични условия, и подобно на старите египтяни вършели трепанации, хирургически черепни операции на живи пациенти, каквито били непознати на европейски лекари векове, след като Колумб открил Америка. Учени и неуки живеели заедно в благоустроени селища с регулирани улици, водопроводи, канализация, пазарища, игрища, училища и дворци. Селяните живеели в шатри или колиби от шума. Произвеждали са кирпичи „адобе“, тухли от глина, смесена с плява, изсушени на слънцето, по същата рецепта, каквато са използвали средиземноморските страни, строили са истински къщи на два и повече етажа. По-разкошните сгради имали зали с покрив на колони, стените били украсени с релефни фигури и стенописи, рисувани с красиви трайни бои. Тъкачното изкуство било силно развито, испанците видели губери и наметала, които по изтънченост и изящност превъзхождали европейските тъкани. Грънчарите правели вази, паници, делви, чаши и фигури на хора и животни или сцени от живота, които по художественост съперничели с най-добрите шедьоври, създадени от класическите култури на Стария свят. Златните и сребърните изделия също били така съвършени и разкошни, че испанците посегнали към оръжието, защото загубили ума и дума пред „откритията“ си. Гигантски стъпаловидни пирамиди, храмове с колони, статуи на владетели-първожреци в свръхестествени размери се извисявали над покривите на кирпичените къщи. Пътища с каменна настилка, сложни акведукти и мостове давали отпечатък на околния пейзаж. В безкрайните, изкуствено напоявани терасовидни ниви царяло изобилие от различни видове кореноплодни, местни сортове зърнени храни, зеленчуци, овошки, лекарствени и други културни растения, включително памук, изтръгнати от дивото им състояние, облагородени и отглеждани с рядка вещина. Вълната и памукът били предени, боядисвани и тъкани, като произвежданите платове били по-тънки и по-фини от най-добрите европейски изделия.

Кой кого е открил? Хората, които стояли на сушата и дебнели пристигащите кораби, или хората, които стояли на палубата и се взирали в туземците на сушата? Владетелят-първожрец знаел от прадедите си, че произлиза от слънцето посредством бели брадати мъже, пристигнали на носилки с ветрила и слънчобрани. Музикантите му свирели с флейти и тръби, думкали барабани, удряли сребърни звънци. Той излязъл със свитата си и многохилядна редовна, въоръжена войска. Съгледвачите му открили шепата испанци, които слезли на брега и се запътили към столицата. Съвършено същата участ сполетяла мощното царство на ацтеките в Мексико, каквато и гигантската империя на инките в Южна Америка. Незначителен отряд авантюристи с бяла кожа и брада завладели огромните империи, без да дадат, така да се каже, изстрел. Защото книжовниците и духовниците пазели йероглифни паметници и религиозни предания, че бели брадати хора са донесли на предците им благословията на културата и после заминали за чужди земи, обещавайки да се върнат. Самите индианци нямали бради. Това е обща отлика за жълто-кафявите човешки типове, които проникнали в Америка откъм север. А испанците, които били „открити“ от червенокожите, имали брада и бяла кожа, затова най-мощните самодръжци на Мексико и Перу ги посрещнали с разтворени обятия.

Останалата част от човечеството успяла да надзърне само за миг в големите цивилизации на Новия свят, които в отколешни времена напомняли бисерен наниз, почващ на север в царството на ацтеките и маите и свършващ на юг в царството на инките, но който никога не се е бил разпрострял извън тропиците до онези области на Америка, където климатът предразполага в наши дни към предприемчивост и трудолюбие. Завесата, която Христофор Колумб повдигнал за съвременниците си, била скоро спусната наново от завоевателите, дошли след него. За няколко десетилетия цъфтящите цивилизации били превърнати в развалини, престанали да се развиват, отчасти се изродили, отчасти се смесили и добили видоизменени форми, за които ние, европейците, си въобразяваме лековерно, че имаме заслугата на положителното, на напредничавото, като обявяваме евентуалните екзотични сенчести страни за остатъци от предколумбовата епоха. Това впечатление се е наложило, защото алчните за злато конквистадори с кръста като алиби са побързали да спуснат завесата, преди някой да е оценил правилно що за съкровища са намерили отвъд океана. Какво всъщност се е случило в Мексико и Перу, преди Колумб да открие Америка? Непросветеният скитник из полярната тундра с култура от каменния век ли е съумял да постави основите на цивилизациите, които испанците са заварили? Или негови потомци са стояли на брега и са посрещнали незнайни мореплаватели, докарани от океанските течения, без да могат да се върнат, може би в зората на времената, много преди цивилизацията да се е била разпростряла от Африка и Мала Азия до бреговете на варварска Европа?

Точно така се поставяше въпросът. А отговорът беше отрицателен. Решително отрицателен. Може би отрицателен. Може би. Усещах как едно руло въже ме убива в гърба, та се надигнах малко неспокоен в палатката. Може би. Въпросът ме измъчваше. Наместих се по-удобно на въжените кълба. Не съзирах решение. Напразно си блъсках ума. Прехвърлях все едни и същи мисли. Ако древните цивилизации на Америка се бяха развили самобитно в Мексико или Перу, археолозите би трябвало да открият огнища на еволюция. Ала където и да намереха център на цивилизация в Мексико или Перу, оказваше се, че културата се е проявила в зряла форма и само е доразвила местни варианти. Никъде не се срещаха ясно изразени следи на начален стадий. Следователно би могло да се предложи отговор. Внос. Влияние отвъд океана. Но такъв внос трябва да се е извършил по времето, когато големите култури на Новия свят са почнали да разцъфват. Може би няколко века преди новата ера. Съответните култури на Стария свят биха угаснали две хиляди години по-рано. Например в Египет. Затова все пак не виждах никакъв отговор. Дотук бях стигнал.

Защо тогава да строя папирусова ладия? Мислите ми отново литнаха. През Америка направо към Тихия океан. Там се чувствувах у дома си. Там бях посветил всичкото си време на изследвания и разкопки. Тук, в Египет, бях дошъл като случаен турист, когато преди четири години видях за пръв път рисунките на тръстиковите лодки по стените в Долината на фараоните. Веднага бях познал типа на ладията. Същия общ тип, какъвто са рисували строителите на пирамиди в Северно Перу върху своите пръстени вази през епохата, когато културата им е цъфтяла в Южна Америка, много преди Полинезия да е била заселена. Най-големите тръстикови лодки в Перу са изобразени с палуба на два етажа. На долната палуба се виждаха множество делви за вода и други товари, както и редици от човечета; на горната палуба се намираше обикновено земният представител на бога-слънце, владетелят-първожрец, в неестествени размери, обкръжен от хора с птичи глави, които често теглеха въже, за да помогнат да се движи тръстиковата ладия по водата. В египетските гробници бе също нарисуван земният представител на бога-слънце, владетелят-първожрец, носещ титлата фараон, като внушителен великан на своята тръстикова ладия, обграден от миниатюрни човечета и същите митични същества с птичи глави, които и тук теглеха тръстиковата лодка с въже.

Очевидно папирусовата ладия и хората с птичи глави се намираха в някаква взаимозависимост поради една или друга необяснима причина. В подобни положения ги бяхме открили и далеч в Тихия океан, където маската на бога-слънце, тръстиковите лодки с платна и създанията с птича глава съставляваха неразделна тройка и преобладаваха в стенописите и релефите на старинното светилище със слънчева обсерватория на върха на най-високия вулкан от Великденския остров^[1]. Великденският остров, Перу, Египет! Нищо не би могло да бъде разположено на по-далечни разстояния. Нищо не би могло да представлява по-добро доказателство, че хората са открили самостоятелно еднакви неща в толкова отдалечени точки на Земята. Малко по-странно беше обстоятелството, че туземното население на Великденския остров наричаше слънцето „Ра“. „Ра“ беше названието на слънцето във всички полинезийски острови, тъй че тук не можеше да става дума за случайност. Но „Ра“ е било името на слънцето и в древен Египет. Никоя друга дума не е била по-важна в староегипетската религия от „Ра“, слънцето, бога-слънце, родоначалника на фараоните. Божеството, което плаваше с тръстикова ладия, обкръжено от хора с птичи глави. Били са издигнати исполински статуи, изваяни като монолити, високи колкото къщи, в чест на земните владетели-първожреци на бога-слънце и във Великденския остров, и в Перу, и в древен Египет. И на трите места каменните блокове са били големи колкото железопътни вагони, били са издялани като че са били от сирене, били са прилепени плътно, за да се получат стъпаловидни пирамиди, разположени астрономически според движението на слънцето. И всичко това в чест на общия родоначалник: слънцето „Ра“. Съществуваше ли връзка между тези прилики, или те бяха плод на случайност?

Допреди стотина години, когато ветроходите са все още господствали над моретата, на древните народи са се приписвали почти неограничени възможности за странстване. Магелан, Джеймс Кук, мнозина други са обиколили неведнъж и дваж земното кълбо само с помощта на вятъра. Затова не е имало място за съмнение. Ала после човечеството е изобретило корабния винт и турбините. За новите поколения светът взе да се смалява все повече и повече, те си създадоха представа, че в минали времена ще е бил все по-голям и по-голям, докато се стигна до убеждението, че преди Колумб трябва да е бил безкраен и не поддаващ се на обхващане.

1492 година упражнява магическо въздействие върху всички, които са ходили на училище. Тогава Колумб е открил Америка. Чак тогава Земята е станала кръгла. Преди това се е приемало, че Земята е плоска и че корабите, които бъдат отнесени от теченията и ветровете, ще пропаднат в бездна, щом стигат до ръба и.

Днес знаем, че в действителност за някои Земята е била кръгла и преди Колумб не се е предполагало, че не е съвсем обла, а напомня яйце и каквото бъде повлечено от морските течения, бива изхвърлено в бездната.

Нищо не е могло да превъзмогне бездната и да проникне в неизвестността преди 1492 година. Дори и тръстиката. След като Колумб закръглил земното кълбо, бездната изчезнала. Всичко, което е било в състояние да плава, прекосявало Атлантическия океан и стигало до суша на отвъдната страна, излизайки на намиращите се там брегове. По островите, на които сам Колумб слязъл, или на дългия тропически бряг точно зад тях. Подобно на евангелския свети Петър Колумб получил ключовете за Новия свят, подир него се занизали каравели и хиляди други малки ветроходи, а търсачи на приключения от двадесетия век продължават и до днес да пресичат Атлантика на ята с гребни лодки, гумени салове, автомобили амфибии, каяци.

Колумб е получил монополно право върху Атлантическия океан. Преди него хората са могли да достигнат Америка само пеш, боси или с мокасини, минавайки през заснежените ледени окрайнини на безкрайните сибирски пустини в сърцето на Арктика. На онази височина не е било възможно да се отглежда памук, нито да се строят селища от тухлени къщи. Дотук учените са били единодушни. Ала от къде на къде индианците са се сетили да садят памук, да го предат на прежда, да тъкат дрехи, когато са се озовали в тропиците, които предразполагат към мързел? Защо долу в зноя са се сетили да бъркат плява с глина и да секат тухли, за да живеят в истински къщи Тук свършва единодушието. Оттук нататък почват разногласията между изследователите, търсещи отговор.

Един от последните учени, които са позволявали на древните културни народи да странстват напълно безпрепятствено по света, бил англичанинът Пърси Смит. Той открил куп прилики между древните цивилизации на Мексико и Перу и културата на Египет и заключил, че трябва да е съществувала някаква връзка през морето. Щом узнал, че подобни сходства се срещат и на Великденския остров и по най-близките острови край бреговете на Перу, взел линия и теглил върху плоската карта на света една черта от Египет през Червено море, Индийския океан, Тихия океан до Полинезия и Южна Америка. „Така поклонниците на слънцето са стигнали до Америка — написал Смит. — През Великденския остров.“

Други пък взели кръгъл глобус и заклатили глава. Глобусът показва, че Тихият океан е съвършено полукълбо, обхващащо близо половината окръжност на Земята. Ако египетските мореплаватели са преплавали 4000 км на изток, щели са да се приближат до Индия. В такъв случай е трябвало да изминат наново точно половината окръжност на Земята, за да стигнат до Великденския остров. Напротив, ако южноамерикански мореплаватели преплават 4000 км на запад от царството на инките, не би им останала половината окръжност за преминаване, а биха се озовали съвсем близо до Великденския остров. Със сала „Кон-Тики“, построен по образеца на инките, прехвърлихме 8000 км на запад от перуанския бряг и минахме край Великденския остров, когато бяхме по средата на пътя.

Великденският остров. Най-усамотеният населен остров на света. Къс лава, обкръжен от морски вълни, от който са се взирали безмълвно в небето близо хиляда изоставени великански статуи, когато белите хора проникнали в тези краища и „открили“ острова през 1722 година. Наричаме го „Великденски остров“, защото сме го открили на връх Великден. „Пъпът на земята“ са го назовали полинезийците, когато дошли с гребните си еднодръвки и установили, че малкият остров бил вече заселен от още по-стари мореплаватели, които изобразили върху гърдите на каменните си колоси тръстикови ладии с мачти и платна. Това били техните лодки във формата на полумесец и те ги изобразили в най-древното светилище на Великденския остров, чиито скали били пълни със символи на слънцето и хора с птичи глави. Там слънцето „Ра“ било наблюдавано и обожавано, там цялото островно население се събирало, за да се кланя на човека птица, като е плавало в морето с малки тръстикови лодки, преди да дойдат европейците и да сложат край на хилядолетните обреди, въвеждайки християнството през 1868 година.

Тръстикови ладии на Великденския остров. Тук мислите ми преставаха да блуждаят. Настъпваше просветление. За мене тръстиковите лодки бяха почнали оттук. В действителност може би тръстиковите ладии бяха завършили историята си на този остров. Ала за мене тя почваше от Великденския остров.

Бях виждал тръстикови лодки, много преди да го посетя. Бях ги ползвал в езерото Титикака, зареяно във висините на Андите, когато изследвах други исполински каменни статуи, изоставени в светилищата около голямото вътрешно море. Беше ми направила впечатление товароподемността на тези плавателни съдове, с които пренасяхме гигантски блокове от по няколко тона през езерото до града-развалина Тиаунако. Но бях се отнесъл към тях по-скоро като към куриоз. Подобно на всички специалисти, запознати с историята на инките, знаех, че тръстиковите ладии от езерото Титикака са запазили се първобитни останки от предколумбови лодки, които били употребявани по цялото тихоокеанско крайбрежие на Перу, когато дошли испанците. В онази епоха те се използвали дори на север по бреговете на Мексико и Калифорния. Най-малките имали формата на извит слонски зъб и носели само един човек, който лежал наполовина в тях и плувал. Най-големите, които видели испанците, имали по дванадесет души прислуга. Завързани две по две, можели да послужат на преселниците за превоз по море на добитък и коне. Знаех също, че в Перу тръстиковите лодки са били толкова стари, колкото балсовият сал, даже толкова стари, колкото най-старата прединкова култура, защото първите строители на пирамиди в Северно Перу, мочиките^[2], рядко са пропускали да изобразят в своите разновидни паметници и художествени изделия тръстикови ладии, плаващи в морето.

Когато строях сала „Кон-Тики“, имах възможност да избирам. В древната империя на инките са съществували три вида мореходни плавателни съдове. Балсови салове, построени от свързани балсови трупи, обикновено отсечени в Еквадор. Тръстикови лодки, направени от снопове тръстика „тотора“, която е растяла в диво състояние край езерата в планините и е била отглеждана чрез напояване край дългия пустинен бряг на империята на инките. Понтонни салове, приготвени от два големи надути тюленови меха, зашити един за друг във формата на рало.

Последният тип плавателен съд почвал да издиша след няколкодневна употреба в морето, затова индианците са били принудени да плуват отстрани и да го надуват на равни промеждутъци. Това развлечение не ме привличаше особено. Не изпитах прекалено доверие и в тръстиковите ладии. Тръстиката и сламата ми се виждаха извънредно несигурни и крехки, макар и да се казва картинно, че давещият се лови за сламка. Когато човек се понесе в морето, едва ли би се хванал за сламка по своя воля. Така сметнах тогава. И в това отношение всички бяхме на един ум. Щом трябваше да строим плавателен съд, ще направим балсов сал, здрава площадка от леки обли трупи. Така и постъпихме. Балсовият сал бе изпробван и се оказа изумително мореходен. Затова тръстиковата ладия бе отхвърлена и забравена. Временно.