Тур Хейердал
Ра (5)

V. Сред черни монаси при изворите на Нил
За папирус в Етиопия

Ако човек пожелае да си построи тръстикова лодка, ще му бъде необходима тръстика. Нуждаех се от папирусова тръстика. Къде се намираше този папирус? В езерото Чад сред пустинята. Ала от сърцето на Африка не водеха никакви съобщителни артерии към околния свят. Нито реки, нито пътища, нито железници. Човек би могъл да доведе лесно лодкостроители със самолет, но не и да си достави достатъчно папирус, за да построи кораб. Немислимо беше дори да се пренесе папирусът от тръстиковите блата край Бол до летището във Фор Лами.

Ами Египет? Естествено! Фараонът лежи в гробницата си, където са нарисувани по стените тръстикови ладии. Камъни и тръстика. Камъни в пустинята и тръстика по бреговете на Нил. Камъкът и папирусът са били дар на природата за най-древния нилски народ. И тиня, която се е разливала по течението на реката, спускаща се от планините на Етиопия. На тинята селяните са дължали благоденствието си. От тръстиката рибарите са правили лодките си, а фараонът е посягал на камъка, за да си осигури безсмъртие в отвъдния живот. На хартия от папирус египетските книжовници са записвали глави от най-старата история на човечеството. Камъкът е бил товарен на папируса и папирусовите ладии са били увековечени върху камъка. Папирусовият цвят се среща навсякъде в изкуството на древен Египет. Бил е емблема на държавата в Горен Египет, в митологията е бил свързан с лотосовия цвят на Долен Египет от човека птица Хорус, син на бога на слънцето Ра, през епохата, когато Египет е бил обединен в единна империя.

Ако иска да построи балсов сал, човек трябва да постъпи като инките. Ще отиде в джунглите на Еквадор да търси свежи, млади дървета, пълни със сок. Ако иска да направи папирусова ладия, човек трябва да постъпи като лодкостроителите на фараона. Ще нагази в големите папирусови блата край Нил, ще нареже прясна тръстика. Когато фараонът е пожелавал да си построи лодка, не се е изправял пред трудности. Лодкостроителите му са разполагали с опита на много поколения в областта на папируса и папирусовите ладии, работната ръка е била в изобилие, а строителният материал е растял в неограничени количества досам портите на двореца му. Папирусовите блата са се стелели по двата бряга на Нил, като се почне от Средиземно море и се навлезе навътре в пустинята.

Ала така е било някога.

— В Египет не расте повече папирус — увери ме Жорж Суриал, местен леководолаз, който познаваше така добре Нил, като че беше аутострада. — Все още има достатъчно камък, ако речеш да издигнеш пирамида, но няма папирус дори за лодка-играчка — засмя се той и насочи скутера, където седяхме, към брега, за да се убедя с очите си.

Нил беше пълен с платна и мачти. Те сновяха нагоре и надолу между палмови стъбла, пясъчни плитчини, обработени ниви, ала нито един жълтоклас папирусов стрък не накланяше кичеста глава над брега, за да се огледа в кафявата вода на реката. Папирусът е изчезнал в миналите столетия. Никой не знае по каква причина. Боговете са прибрали един от най-старите си дарове, сякаш са го измъкнали с корените. Камъните продължаваха да си стоят в планините и в пирамидите, обаче по-голямата част от тинята се беше изгубила. Новите стопани на страната я бяха задържали зад исполинските бетонни стени на Асуанския язовир. Когато папирусът е изчезнал от бреговете на Нил, изчезнал безвъзвратно и последният египтянин, който е владеел изкуството да се строят тръстикови ладии.

С камили, коне, леки коли, влакове, лодки, обикаляхме нагоре-надолу по течението на Нил. Гостувахме на рибарски лодки и товарни баржи. Седяхме на напечени от слънцето посивели палуби, ядяхме арабски хляб и бяло сирене, което чупехме с пръсти направо от буцата, надявайки се, че ще изкопчим сведения от дрипавите речни лодкари, които никога не бяха слагали обуща на краката си и рядко бяха прекарвали или никога не бяха престоявали цял ден на сушата, защото жените, децата, домашните животни, всичкото им състояние се намираше на борда. Там се бяха родили. За нилския рибар кърпената дървена лодка с платнен навес беше негов дом, негово село, негов свят. Научихме как може да се живее и да се домакинства на пространство, позволяващо едва да се завъртят лактите, как може да се готви на жив огън в пръстено огнище върху запалителна палуба, как може да се запазят сухите храни върху нажежената от слънцето открита ладия. Но ако имаше нещо да се научи върху папируса, рибарите се поучиха от нас, не ние от тях. През живота си не бяха виждали папирусов цвят, не знаеха дори за малката туфа, посадена заради чуждите туристи във водоскока пред стълбището на Каирския музей. Изобщо не бяха влизали в гробница. Никога не бяха чували от родителите си, че някога по Нил са плавали други лодки, освен ония, на които те живееха сега.

Ала Нил беше дълъг. Течеше през Египет, през целия Судан, продължаваше чак до изворите в Уганда и Етиопия. Казаха ни, че в езерата, откъдето извираше реката, папирусът растял още така изобилно, както в езерото Чад.

Древните културни народи трябва да са пътували надлъж и нашир из континента, тъй като няколко от старите египетски фараони са били родени в далечна Етиопия, откъдето води началото си Синият Нил. В средновековието дългото течение на Нил било напълно забравено и легендарните му извори били изместени в тайнствените, неизвестни „Лунни планини“, докато италианците и португалците открили наново горното течение на реката, когато европейците най-после се размърдали по времето на Колумб. Чак тогава човечеството узнало, че Синият Нил извира от езерото Тана, разположено високо над морското равнище във вътрешните планински вериги на Етиопия.

Фараоните са щели да бъдат твърде затруднени, ако е трябвало да си доставят папирус направо от изворите на Нил, понеже той е втората най-дълга река на света. В Мароко и Сицилия също расте папирус, но в скромни количества, недостатъчни, за да се построи лодка. В Судан царуваха междуособици и властите се отнасяха крайно неблагосклонно към чуждите туристи. Едва ли щяха да дадат входна виза на хора, твърдящи, че са тръгнали само да дирят папирус за направата на ладия. Етиопия, напротив, беше отворила широко врати за гости. Затова с рейсовия самолет кацнахме в Адис Абеба, разположен на 3000 метра надморска височина посред зелена котловина, осеяна с жълти полски цветя, в сърцето на гордата древна империя.

Спътник ми беше новоизпечен италиански кинооператор, тънък и с една глава по-висок от повечето хора. С труд се смести в малкия самолет, който наехме, за да ни отведе до езерото Тана. Скоро се залюляхме като в люлка от силните пориви на вятъра над тревистите, заоблени хребети на Етиопия. Под нас се виждаха живописни кръгли колиби, покрити с чимове, пръснати на тумби на тумби по била и върхове. Пейзажът напомняше вълнисто игрище за голф с всички отсенки на яркозеленото. После дойде ред на нарязани планини и диви, дълбоки каньони. В дъното им се белееха речни прагове. Скоро се заклатушкахме над горното течение на Нил, червеникавокафява вода напираше между шеметно стръмни скалисти стени, с резки извивки дълбоко в недрата на безкрайна зигзагообразна пропаст. Криволиците под нас символизираха величественото образно писмо на природата, разказващо, че от зората на времената тази прастара река е водила двубой с планината, разбивала я е с неустоимите зъби на времето, свлякла е милиони тонове раздробени скали под формата на тиня и кал по гористите склонове и пустинните равнини на Судан и Египет. От епохата на фараоните Нил беше разрушавал планините на Етиопия, за да ги отнесе като благодатен тор на земеделците в Египет. Дълбоките извивки на реката бяха написана история, защото представляваха отнесена плодородна почва за един от най-важните предтечи на световната култура.

Разсъжденията бяха прекъснати внезапно. Неочаквано самолетът хлътна право към скалистите стени. Докато летецът дръпне енергично ръчния лост, едното крило закачи върховете на дърветата от един планински гребен, изпълващ една извивка на пропастта. Същевременно чухме зловещ тътен, който ни обгърна от всички страни и напълно заглуши бръмченето на малкия самолетен двигател. Хванахме се за седалките, а стомахът ни се сви, стаихме дъх, когато пропастта на Нил ненадейно зейна пред нас в адски хаос. Цялата исполинска река се пресичаше напреко и увисваше като великанска отвесна стена пред очите ни. Мощни водни грамади се срутваха отпред, отстрани, отгоре, отдолу, отвесно, водоравно, бял кипеж, гърмеж, грохот, дим. Около нас слънцето потъмня. Тогава летецът пак дръпна лоста, отново се вкопчихме конвулсивно в седалките, докато кормилото, подпомогнато от силна въздушна струя, ни издигна и прелетяхме през величествена дъга, която се открояваше на синьото небе. Сетне се плъзнахме изящно над ръба на разпенения казан на вещиците, където клокочещи водни планини се втурваха срещу нас и се хвърляха точно зад гърба ни в бездната. Сякаш подчинен на чародеец, Нил наново се показа под крилата ни, ала един етаж по-горе в съвършено друго издание: чудно спокоен, кално кафяв, безшумен, високо горе на върха на зелена котловина без помен от каньони или стръмни стени. Разкриваше се обзорна гледка към хълмовете, блестящата вода, вечнозелената широколистна гора.

— Искате ли да погледнете още веднъж? — попита летецът и без да дочака отговор, изви встрани и се обърна към същия планински гребен, доставяйки ни същите вълнения, докато се спускахме над димящата пропаст.

— Водопадите Тисиат — съобщи сухо летецът, когато бяхме в състояние наново да го чуем. — Тук Нил се втурва отвесно от високопланинското плато с цялата си широчина. Местното население нарича водопадите Тис Абай. Абай е туземното название на Нил, а Тис Абай означава „Димът на Нил“.

Извърнахме се и забелязахме зад себе си, че там, където реката се пресичаше с цялата си широчина, се извисяваше от низините ситен дъжд, който се подемаше от въздушната струя към безоблачното небе подобно дима на великански огън.

Скоро след това кацнахме в Бахар Дар и веднага отидохме да снемем водопада от върха. Тук се намираше границата между два свята или един свят на два етажа.

Знаехме, че горе, във вътрешността, хора продължават да гребат с папирусови лодки, както по времето на фараоните. Надявахме се също, че ще намерим неограничени количества папирус, защото имаше само един ден път от водопадите Тисиат до изворите на Нил в голямото езеро Тана. Достигнали бяхме легендарните „Лунни планини“ на средновековието.

Когато наближихме началото на реката, езерото Тана беше съвсем гладко и преливаше от сребро в черно, отразявайки блясъка на късните вечерни облаци и очертанията на планините и върховете на дърветата. В залива се движеха удължени сенки, прилични на плуващи животни с джувка на опашката. Те се рееха безшумно напред-назад из сребърните ивици. В сянката на гората не се виждаха, но очертанията им се открояваха ясно, когато се плъзгаха по сребърната пътека. Шест папирусови ладии сновяха насам-натам в онази част от езерото, където се образуваше проток между два носа, обрасли с джунгла, и почваше първият спокоен участък на реката до водопадите Тисиат. Във всяка лодка имаше един, двама или трима гребци. Те забиваха последователно краищата на тънки пръти, които държаха по средата, ту откъм едната, ту откъм другата страна на тесните ладии така, както се гребе с пъргав каяк. Може би отиваха да ловят риба в оттока, или се наслаждаваха на завършения ден и се забавляваха около тихите водовъртежи, показващи откъде извира реката. Малко по-нататък от въртопите самотна тръстикова лодка препускаше с бясна скорост към бялата пропаст, стигна тревожно близо до грамадните водопади, ала черните лодкари извиха с възхитителна сръчност, измъкнаха се от светлите разпенени гребени, върнаха се в езерото, изгубиха се в сянката на по-спокойния бряг.

Лунните планини. Планини, които се извисяват към луната. Такова впечатление трябва да са направили на средновековните откриватели, изкачила се от дълбоката низина на Червено море или от равнините на Египет. Самото езеро се намира на 1800 метра над морското равнище, но планините, които го ограждат, достигат 3000–4000 метра височина. Все пак водната площ е толкова голяма, че не се съзира отвъдният бряг. Тук са се заселили черни монаси, които владеят навътре в езерото няколко острова, обрасли с пищна растителност. От векове единственото им средство за общуване с околния свят са тръстиковите ладии. Дори отдалече можеха да се направят любопитни наблюдения в късния вечерен час. Докато папирусовите лодки в омагьосаното езеро Чад бяха отрязани напряко откъм кърмата и само изящно извитият нос се издигаше отпред, ладиите при изворите на Нил бяха запазили прастарите египетски форми. Както носът, така и кърмата стърчаха над водата, при това задната част завършваше с отличителната древноегипетска фльонга.

В тихия вечерен час край изворите на Нил видението ме пренесе неволно в ранното утро на историята.

Сетните лъчи на тропическото слънце отминаха отвесно зад далечните корони на дърветата. С тях угасна бавно светлината като в киносалон. Заедно със стопената светлина тъмните планини и езерото отново се превърнаха в светове извън времето. Лекият нощен повей носеше приятна дъхавост на билки и слаб полъх на тайнственост извън времето, полъх от островите, където календарът беше замръзнал и средновековието продължаваше да живее, защищавано и поддържано от монаси, робуващи на традицията, увековечили през безброй поколения бита, носията, ритуалите, вярата, които светите им предшественици бяха донесли на островите, когато средновековието е било в пълен разцвет. Въпреки че на островите растяха исполински тропически дървета, не бяха се сетили да дълбаят еднодръвки или да строят лодки от дъски. Прадедите им бяха гребали през средновековието с древни папирусови ладии, сега те продължаваха да ги ползват, без да се смущават от атомната ера.

Идвахме при монасите, за да научим едно-друго от тях, да се възползваме от опита им с тръстиковите лодки. А никой не би могъл да ни осведоми поточно откъде можем да си доставим необходимия папирус в достатъчни количества.

Откъде бяха дошли учителите на монасите? Папирусови ладии и фараони не бяха единственото, което си бяха разменили древните хора от двата края на Нил. Дори изгряващото християнство е минало през Египет на път за Етиопия хиляда години, преди дългата средновековна летаргия да забули естествената връзка между равнината при устието на Нил и високата котловина при изворите на реката. Още в около 330 година, няколко столетия преди християнството да се е разпространило в Северна Европа, коптската християнска^[1] вяра е проникнала от Египет в Етиопия. Първите християни от онази епоха са се установили в старото царство Аксум, високо в планините на Етиопия, северно от езерото Тана. По-късно мнозина от тях са се укрили по дивите острови на големите езера Тана и Звай, за да се спасят от верските преследвания. Черните монаси, които са избягали при езерото Тана, се бяха задържали седемстотин години и продължаваха да привличат нови последователи сред младежите във вътрешността на страната, отвеждайки ги на островите с папирусовите си ладии.

За да се срещнем с калугерите и проучим наличието на папирус, наехме желязна моторница, която влачеше на буксир тръстикова ладия. Две такива метални лодки бяха докарани в езерото Тана от един предприемчив италианец. С тях конкурираше папирусовите ладии, които пренасяха жито от малките товарища по брега до големите пазарища на север и на юг от езерото.

Склоновете на първия остров, до който се добрахме, бяха обрасли с гъста гора. Корените на тропическите дървета образуваха огради и решетки, които се разпростираха във водата. Промъкнахме се през дънерите с леката папирусова ладия и скочихме на брега под шумака. Зад първите стволове почваше пътечка; където стояха неподвижно двама монаси и очакваха, сякаш идвахме по тяхна поръчка. Бяха боси, носеха дълги до земята раса с качулки, имаха тъмнокафява кожа и черна брада. Опипваха с пръсти квадратни коптски кръстове, които висяха на гърдите им, поклониха се мълчаливо, махнаха изящно с ръка, за да ни посочат пътя нагоре по глинестия склон към светилището на върха. Там заварихме малки папирусови ладии, обърнати срещу слънцето, и снопи суха тръстика. Църквата се намираше на най-високата точка и се различаваше само по размерите си от простите колиби на калугерите, пръснати по гористите скатове. Те бяха кръгли, със стени от колове и плет, имаха дебел конусен покрив от слама. Един монах заудря с тояга дълго каменно клепало, закачено като гонг. То издаваше дълбок мелодичен звън. Дойдоха неколцина калугери с бавни стъпки. Бяха снажни и представителни, каквито са повечето етиопци. Кожата им беше черна, чертите на лицето остри, носът гърбав, брадата черна и островърха. Не правеха впечатление на недохранени, нито на подивели. Виждаха се съвсем млади момци, мъже на средна възраст, прегърбени старци с дълги бели бради. Всички бяха твърде бедно облечени с прости раса, ходеха боси или носеха отворени сандали. Препитаваха се с плодовете на мъничките си ниви и риболов. Молеха се, пееха, съзерцаваха.

Посрещнаха ни радушно. Навярно щяхме да получим ценни сведения. Двама старци с чалми изнесоха кожени барабани, напомнящи бурета. Взеха да ги думкат с опакото на ръцете и запяха съвсем странни, прастари църковни песни, които спазващите свято традицията монаси бяха получили в наследство от най-древното християнско малцинство на Етиопия. Сигурно по същия начин са пели техните църковни отци, когато са дошли, гребейки през езерото, по време на изселването си от Аксум.

Островът се наричаше Ковран Габриел и архангел Гавраил с изваден меч пръв ни посрещна, когато монасите ни отведоха в църквата със сламен покрив. Беше нарисуван с великански размери сред безброй библейски сцени, украсяващи всички страни на централен олтар, който изпълваше цялата средна част на църквата от пода до тавана, оставяйки място само за кръгъл ходник с врати във всички посоки. Подобно устройство имаха и другите коптски църкви в езерото. Калугерите ни разказаха, че иконите били рисувани преди двеста-триста години. Това се потвърждаваше от наивния им стил. Забелязахме как фараонът и воините, почти погълнати от водите на Червено море, бяха изобразени така, че над повърхността се подаваха само лъскавите шлемове на конниците и дулата на пушките.

Най-учтиво ни поканиха да влезем по чорапи. Излязохме с няколкостотин бълхи, подложени на принудителен пост в старите църковни килими. Лично аз се измъкнах леко, ала невъздържаните движения на кинооператора издаваха, че е нападнат от краката до подмишечните ями и косата. Той хукна към лодката, където за ужас на монасите извърши не дотам прикрит стриптийз, стискайки пулверизатора с инсектицид. По това време бях успял да изкопча от калугерите малкото сведения, с които разполагаха, върху плавателността на папируса. Макар тръстиковите лодки да имаха за тях значението, което имат конят и камилата за жителите на пустинята, никой не бе плавал с ладия повече от един ден. Според обичая винаги изтегляли лодките на сушата и ги обръщали на ребро, за да не подгизват. Просмуканият с вода папирус не потъвал — обясниха монасите, — но губел товароподемността си. Колкото ладиите били по-големи, толкова по-продължително плавали, ала не било уместно да се строят големи лодки, защото много трудно се извличали на брега.

Не можеше да се каже, че бях научил много!

Следният остров, на който отидохме, се наричаше Нарга. Беше плосък, в плитките му заливи растеше папирус, ала от него се нуждаеха самите калугери за направа на лодките си.

— Папирусът гние — казаха ми. — Налага се да строим нови ладии поне веднъж в годината, въпреки че ги сушим след всяко ползване.

В стара каменна кула седеше отшелник, който нито отвори уста, нито мръдна. Кулата била издигната преди двеста и петдесет години от императрица Ментуаб. Калугерът се бил качил на най-горния открит кат само преди няколко години, давайки обет пред своя бог, че ще остане неподвижен до края на живота си. До смъртта си. В очите на братята той беше жив светец, неземен силует сред препускащите облаци.

Насочихме се към третия остров, който изглеждаше по-голям. Гъсти гори покриваха склоновете му. Беше най-свещеният от всички острови в езерото Тана. Носеше названието Дага Стефано. Островът беше толкова свещен, че нито една жена, дори императрица, не можеше да го посети. Последна се опитала мощната владетелка на Етиопия императрицата Ментуаб. Когато пристигнала със свитата си в голяма папирусова лодка и понечила да слезе на брега преди два века и половина, била върната най-вежливо.

Гледан откъм езерото, островът предлагаше пищно зрелище. Мернахме тревист покрив с кръст между короните на дърветата. Дрипав калугер със силно изразен елефантиазис в скротума стоеше на пост при единствения пристан на острова. В дърветата наоколо бяха опрени множество малки папирусови лодки. Нетърпеливо скочихме на камъните и се покатерихме по брега на свещения остров. Монахът ни позволи да разгледаме ладиите и не ни спря, когато тръгнахме по широката пътека към върха. Исполински тропически дървета, сламени колиби, калугери. Мълчаливи поклони, мърморене на молитви, опипване с пръсти на малки кръстове. Папирус ли? Всички посочиха в една и съща посока. Там! Там растял в неограничени количества. Оттам си го набавяли и монасите. Плавателност? Осем дни. Четиринадесет дни. Ако не потъне под товара, ще изгние и ще се разбие от вълните за по-малко от две седмици. Папирусът трябва да се поддържа сух. Да се извлича на брега. Повече не знаеха калугерите.

Не влязохме в храма. С овалните си стени от камък, бамбук и слама изглеждаше готов да се срути. Отстрани се намираше подземие, прилично на пещера, пълно с реликви. Двама усмихнати монаси ни поканиха в тъмната своеобразна стая на ужасите. Лавици с бели черепи, стари кръстове, свещени одежди на починали владици. Най-ценните съкровища се състояха от дълги стъклени ковчези, покрити с платно. Завивките бяха отметнати и разкриваха страшно мършави спаружени мумии на четирима древни етиопски императори, балсамирани, със скръстени на гърдите ръце, докарани на свещения остров, за да прекарат вечността. В миналото траурни шествия са пренасяли мумиите с папирусови ладии през бурното езеро подобно на фараонските мумии, изпровождани с мълчалива погребална процесия по течението на Нил.

На двора изненадахме силно всички калугери, когато чуха гласовете си, записани на малък магнетофон. Всички изявиха желание да се изкажат, да изпеят нещо. Скоро монасите седнаха на широка стълба и запяха в хор пред микрофона. Прастари коптски тропари. Бях клекнал отпред и правех записа. Зад мене дългият кинооператор се беше прегънал на две зад триножника на кинокамерата. Неочаквано се разнесе толкова силна псувня, че стрелката на магнетофона се завъртя в пълен кръг и спря на нула. Калугерите онемяха и се ококориха. Видях как кинооператорът се мята в най-див военен танц. Беше ритнал триножника и смъкваше ризата си през глава. Свали я и посегна към колана на панталона.

— Стой! — изсъсках ужасен и побеснях от гняв. — Да не си съвсем полудял?

Нищо не помогна. Кинооператорът свлече панталона си в неистов стриптийз и се хвана с двете ръце за задника.

— Оса! — изрева нещастникът. — Оса в панталона!

Не беше лесно да се прости на кинооператора срамното ни оттегляне от Дага Стефано, въпреки че изпитваше непоносими болки и не беше в състояние да седне, когато се качихме на лодката.

Върнах се пак при стълбата, ала повечето от калугерите се бяха оттеглили. Малцината, които бяха останали, за да се сбогуват, ни благодариха ласкаво за малкото дарение, което поднесохме в знак на признателност за любезността им и на опрощение за поведението на кинооператора.

Общо взето, разговорите с монасите ме бяха навели на неприятното заключение, че според тях най-важно при строежа на папирусова ладия е да се направи тя малка, за да може да се изтегля на брега и да се суши. Този метод не беше особено подходящ за Атлантическия океан. За да не тежат много, когато се извличат на сушата, всички по-големи тръстикови лодки в езерото Тана се състояха от две части, годни да бъдат изнесени на сушата поотделно, един тънък лодкообразен корпус с извит нос и кърма и отвътре дебел сглобяем папирусов дюшек. Лодките в езерото Чад бяха несравнимо по-здрави. Калугерите от езерото Тана поставяха главната тежест в строежа на леки ладии, без да се изменя прастарият им външен вид, а негрите будума от езерото Чад търсеха преди всичко достатъчна якост.

На път за други брегове минахме край няколко ниски островчета, където хипопотами се гмуркаха във водата. Те се разбягаха и пак се показаха недалеч от нас. Екипажът на моторницата ни увери, че тези животни мразели папирусовите ладии и ги обръщали при слука, защото от такива лодки туземците биели хипопотамите с харпуни от незапомнени времена. Същата история бяхме чули и в Чад. Отблъснахме, към тях празната папирусова ладия, но хипопотамите подаваха само глави от всички страни, сумтяха, пръхтяха и се пулеха любопитно.

В югозападната част на езерото брегът едва се издигаше над водата. Там аз намерихме големите папирусови блата. Прислугата на моторницата ни предупреди, че тази област е несигурна, понеже върлували разбойници.

— Някои ги наричат „борци за свобода“ — обясни Али, „капитанът“ на моторницата. — Всъщност са обикновени хайдуци. Плащаш ли им откуп, оставят те на мира.

Един от най-страшните, който вилнял при езерото цели двадесет и пет години и бил утрепал четиридесет и девет души, наскоро бил застрелян от властите. Нашите лодкари обаче не срещали неприятности, защото Али си плащал редовно данъка.

На едно място в безкрайните блата видяхме мътна река, която се провираше през папирусовите стъбла и навлизаше в езерото като широка червено-кафява лента. Там се вливаше река, чието устие беше добре закрито от гъстата тръстика. Тъй като изтичаше в езерото Тана, откъдето извираше Синият Нил, беше получила името Малкия Нил. Разновидни огромни блатни птици стояха неподвижни във високия папирус. Обикновено Малкият Нил бил толкова плитък, че в него не можело да се плава с моторница повече от стотина метра, ала сега реката беше толкова пълноводна, че навлязохме на три километра нагоре по течението до едно село с кръгли колиби, покрити със слама. Тук живееше племето абайдар. Мъже и жени се струпаха в гъсти редици край брега, за да зяпат металната лодка. Али съобщи, че езерото Тана имало само две моторници: нашата и втора още по-голяма. И двете принадлежали на господаря му, нито единият, нито другият не били се изкачвали досега по течението на Малкия Нил. От стените на колибите бяха откачени множество малки папирусови ладийки. Те се приближиха до нас с гребане или тикане. Най-малките представляваха само поплавъци във формата на слонски зъб. Както научихме, наричаха се „коба“. Бяха направени и се използваха точно както в езерото Чад, в Перу и на Великденския остров. Малко по-големите ладии, в които можеше да се смести само един човек, носеха названието „мароча“, а обикновените лодки от две части, побиращи двама или повече гребци, се казваха „танка“. Най-голямата „танка“, която видяхме, имаше девет души на борда си, но узнахме, че се срещали лодки, годни да пренасят по два-три тона жито през езерото. Веднъж една „танка“ станала жертва на буря и прекарала цяла седмица във водата, докато лодкарите успели да се доберат до брега. Житото почнало да кълни. Абайдарите смятаха като калугерите, че след две седмици „танката“ ще прогизне напълно и ще бъде разрушена от вълните. Кухият корпус на ладиите беше толкова тънък, че се виеше подобно червей в ситните вълни.

Нашите опасения се потвърждаваха. Макар външният вид на „танката“ от езерото Тана да напомняше най-силно формата на лодките от древен Египет, липсваше й плътната здравина, с която се отличаваше „кадаят“ от езерото Чад. Затова решихме да доставим папирус от езерото Тана, лодкостроители от езерото Чад и да използваме стенописите на стария Египет като образец за проектираната реконструкция на древните кораби.

Не много далеч от селото беше съвсем безлюдно. Стоях сам на брега. Изневиделица от тръстиковия гъстак изскочи необикновено снажен етиопец. Носеше дреха без ръкави, наметната на раменете, и стискаше дълго копие, което държеше подобно на въдичарска пръчка. С гордата си осанка, островърхата черна брада, мъжествения профил напомняше доста императора Хайле Селасие. Подир малко се показа и синчето му, еднакво живописно, с плетено тръстиково кошче, закачено на една тояга, която момчето носеше на рамо. Хванах двамата приятелски и ги поставих като преден план от поредицата снимки сред папируса. Когато подадох на бащата една монета за отплата и се канех да се кача в лодката, той се засмя лукаво и направи вежлив знак, че иска да дойде с нас. Кино-моделът и синът се включиха в малката ни експедиция надолу по реката през безконечните тръстикови блата към езерото. Там двамата поблагодариха мило и се приготвиха да слязат. Али обаче взе да се суети трескаво, накара ме да извадя портфейла от задния джоб, без да се стеснява, измъкна етиопска банкнота, равняваща се на едноседмична заплата, подаде я на брадатия мъжага, който се усмихна сдържано, поклони се изящно и се изгуби със сина си в тръстиката така внезапно, както се беше и появил.

— Тоя е най-големият разбойник из тия места — обясни Али облекчен. — Винаги му давам нещо, за да го коткам.

През нощта се изля истински порой. Завързахме моторницата за едно дърво и поставихме малката папирусова ладия над нас като покрив. Гръмотевицата тътнеше, както е обичайно, когато облаците се движат ниско над открита водна площ. Ехтящи трясъци и ослепителни светкавици показваха, че бурята бушува точно над главите ни. Сиянието озаряваше езерото и края на гората. Мълния и море от светлина, усетихме въздушното сътресение, рухна дебело тропическо дърво на брега близо до въжетата на лодката. Дъждът се лееше подобно струите на далечни градинарски маркучи. Всичките ни вещи плаваха в моторницата заедно с наловената през деня риба. Ала кинооператорът спеше, защото при такова време не беше нужно да се пази от нападенията на насекомите.

Далеч на юг в Етиопия, в посока от север на юг към Кения, между две планински вериги се простира Рифт Вали. Геолозите приемат, че тази долина, успоредна на Червено море, е последица от бавно изместване на запад в продължение на милиони години. Там са нанизани като бисери на огърлица няколко големи езера. В едно от тях, езерото Звай, се строят папирусови лодки. Превъзходен автомобилен път минава през долината. Другите езера са привлекателни места за излети. В празнични дни идват туристи от столицата Адис Абеба, за да ловят, риболовстват и да се къпят. Туристите не посещават само езерото Звай, най-красивото от всички. За него не води никакъв път, обрасло е с папирус, където се въди охлювът, от който произлиза билхарзията. Затова в приказното езеро Звай нито един къпещ се не би дръзнал да се потопи.

Двама шведи в Адис Абеба ни разказаха за това езеро. Единият беше чел подробности върху островното му население, понеже се занимаваше с етнология. Другият беше ходил лично на езерото, защото се препитаваше с лов на птици в Етиопия.

Наехме един джип, натъпкахме го с храна и съоръжения, напуснахме столицата и се понесохме по извънредно добър, сносно добър, поносим и накрая безобразен път, докато намерим подслон в една гостоприемна шведска мисия, разположена високо на горист хълм на изток от Рифт Вали. С находчивия етиопски учител Асефа като преводач и един млад негър от племето гала^[2], който „знаел пътя“, тръгнахме на следното утро към езерото Звай. Дълбока пропаст с пенещ се водопад затваряше подстъпа за равнината на запад от езерото. Докато намерим проход, извихме двадесет и пет километра на юг по размекнат земен път в строеж. После минахме през внушителен каменен мост и продължихме петдесет километра на север без път или следи от колела. Лутахме се по тесни конски пътеки, дири от животни, просеки в рядка гора, насам-натам, като непрекъснато вървяхме пред колата, за да търсим проход.

„Водачът“ се гушеше гузно и не отваряше уста. Колкото пъти се обади, все погрешен път вземахме. Не срещахме диви животни, но се натъкваме на множество стари гробищни могили. Често зървахме негри гала, тръгнали на лов из гъстака с копие на рамо и куче по петите. Когато извъртяхме джипа пред един момък, за да го запитаме къде има път, той се изплаши, вдигна копието, за да се защити, побягна колкото му държаха краката и се изгуби в рядката акациева гора.

Късно след пладне се добрахме до висок рид, който се издигаше над езерото Звай и откриваше чудесна гледка към източния му бряг и два от далечните острови. Горе на билото имаше малка дъсчена барака и голяма палатка. Клиниката на шведската мисия. Сестрата, която обслужваше болницата сака, беше заминала за Швеция в отпуска. Но пазачът, негър от племето гала, живееше със семейството си в съседна сламена колиба. Той ни разреши да ползваме палатката.

От двете страни видяхме тръстикови блата, които почваха от основата на скалите и се простираха на север и на юг. Дълбоко долу слънцето огряваше жълто зрънце, което сякаш се движеше в езерото. Малка папирусова ладия се прибираше бавно към най-близкия остров.

Денят угасна бързо без преход, защото се намирахме на осем градуса от екватора. Веднага почна представление. По околните дървета наскачаха маймуни. Хипопотами излязоха на брега, клатушкайки се, нагазиха царевичака на негрите и замляскаха мамулите. Вой и лай на хиени, все повече хиени. Все по-наблизо и по-наблизо. Далеч в езерото задумкаха тъпани. От палатката съзирахме огньове на островите. Асефа ни обмени, че местните копти празнуват началото на големия празник Маскал^[3]. Реших да изпълзя навън, за да огледам околността, ала попаднах на две тъмни очертания с копие, застанали почти невидими пред входа на палатката. Беше пазачът от сламената колиба с негов сродник. Запита ме дали не искаме да видим хиените. Намерили мулето си мъртво и сега хиените се гощавали. Промъкнахме се в гората. Пред нас чухме сърцераздирателен вой, скимтене, ръмжене, лай. Около нас в храстите отвсякъде светеха стръвни очи на хиени, като че зверовете имаха в черепа предупредителни стоп-лампи. Запалихме джобното фенерче, хищниците изчезнаха безшумно сякаш под замаха на чародейна пръчка. Само трупът на мулето се валяше окървавен и разкъсан. Угасихме светлината и зачакахме.

Отново очите пламнаха, чифт подир чифт, отвред. Стръвниците уеха^[4], скимтяха, ръфаха. Храсти и клони изпращяха. Пак запалихме фенерчето. Останало беше само половината животно, цялата задница беше отвлечена безследно. Търсехме навсякъде из шубраците, пълни с кървави дири. Двата задни бута бяха потънали в земята.

На следното утро се спуснахме до папирусовото езеро. Кукурузището в подножието на скалите беше отчасти отъпкано от един-единствен хипопотам, който беше изял стотици кочани през нощта. Собственикът гонеше маймуна, опитващи се да докопат царевиците, които беше пощадил езерният великан. Навътре над водната площ се плъзгаха тръстикови ладии, тръгнали от островите към сушата. Застанахме и зачакахме на брега, където проход през тръстиката извеждаше до открито място, пригодено за извличане на лодки. Стискахме брадва, въже и два клона, дебели колкото човешка ръка и дълги човешки бой. Докато чакахме ладиите, бяхме измислили нещо.

Лодките дойдоха. Приличаха на папирусовите ладии от езерото Чад: имаха напречно отрязана кърма и островръх, извит нос. Ала бяха малки. На тях можеше да се смести само един човек.

Двете първи лодки, които пристигнаха от островите, идваха, за да вършат разменна търговия с негрите гала от сушата. Единият лодкар носеше сиво-кафяво царевично масло в глинена стомна и кратуна. Другият предлагаше току-що уловена риба. Скоро довтаса трети лодкар и почна да изтегля ладията си на брега. Заприказвахме ги. Предложихме им да ни заемат лодките си. Те приеха. Наредихме ладиите една до друга и с въжето завързахме двата здрави клона напреко. В това се състоеше бойният ни план. Друг начин нямаше да се доберем до островите. Там живееха етиопци от племето лаки. Те единствени използваха лодки в езерото Звай и ги правеха по старинен обичай толкова малки, че никакви неканени сухоземни плъхове да не могат да проникнат в древните им островни скривалища.

Лаките се различаваха коренно от негрите гала, обитаващи бреговете пя цялото езеро. Чернокожите гала бяха типични африканци, препитаваха се със земеделие и скотовъдство. Забили здраво крака в сушата, никога не бяха се опитвали да строят лодки или салове, за да се движат по водата. Напротив, съществуването на лаките беше изградено върху папирусовите ладии. Те не само обработваха земята, а ловяха риба и търгуваха. Подобно на повечето етиопци имаха тесни лица с остри черти, профилът им навеждаше на мисълта за библейските народи. Като монасите от езерото Тана на север те са се изселили от земите около изворите на Нил, отнасяйки като тях изкуството да строят тръстикови лодки, когато са побягнали, за да търсят спокойствие на отдалечените острови. Около 1520–1535 година след продължително странстване, достигнали до Рифт Вали и се настанили на островите в езерото Звай заедно с църковните утвари и стари коптски ръкописи. Навярно ръкописите се пазеха още, защото въпреки четиривековната вражда с негрите гала, нито един от тези сухоземни чернокожи не беше успял да стъпи на островите. Чак през последните години омразата беше угаснала, разменната търговия беше надделяла и дори единични хора лаки се бяха преселили на сушата. Въпреки това, спазвайки строго традицията, лаките не строяха лодки, годни да пренасят повече от един човек. В краен случай ладиите поемаха втори пътник, ала за него имаше толкова малко място, че тясната тръстикова лодка се обръщаше, ако не седи напълно неподвижен и не поддържа равновесието било с разтворени колене, било със спуснати във водата крака от двете страни на лодката.

Победоносно погледнахме майсторията си: як сал, съставен от три лодки. Застягахме такъмите си и тъкмо се гласяхме да се качим, за да отплаваме до примамливите острови, видяхме, че единият лаки развързва възлите, за да си прибере ладията. Обясни на Асефа, че бил дошъл във връзка с празничния огън, но се сетил, че щяло да бъде по-добре да отиде другаде. Той поздрави вежливо и се отдалечи бързо с незаменимата трета част от малкия ни сал.

Чак следобед успяхме да привлечем нов лаки, който гребеше край тръстиките и мяташе серкме. Колчем изваждаше мрежата, в нея искреше живо сребро. Купихме улова, двадесет и една вкусни риби „тулуму“, от които изпекохме на жарава по една за всекиго, а остатъка подарихме на рибаря, при условие че ще ни заеме лодката си. Този път побързахме да се изтласкаме веднага щом салът бе готов. Трима души и кинокамерата, закрепена на триножника, се понесохме леко. Чак тогава се престраши колебливо и Асефа, за да ни служи като преводач.

Крайбрежието беше обрасло с ниска тръстика, ала нямаше папирус. Посрещнаха ни малки вълнички, загребахме дружно, докато се отдалечихме от сушата и над нас се издигнаха зелените ридове на най-близкия остров. Доближихме дотолкова, че различавахме ясно живописни кръгли колиби със сламен покрив, пръснати сред растителността на склона. Внезапно иззад един нос изскочи папирусова ладийка и се насочи право към сала ни. За наша почуда видяхме страшно сериозен мъж, яхнал лодката с крака, провесени във водата, облечен в някакво подобие на униформа с цвят каки. Той сви и спря умело точно пред нас. Чрез Асефа разбрахме, че непознатият бил шерифът или шефът на острова, който се наричал Тадеча и че искал документите ни, за да ни пусне на острова. Срещата изглеждаше наистина смешна, защото педантичният властник седеше с мокър гръб и пазеше равновесие с униформените си панталони, натопени до колене във водата. Асефа ме запита дали не нося какъв да е документ. Извадих от джоба на ризата едно писмо от норвежкия министър на външните работи, което ми беше дал на френски, когато бях посетил република Чад. Преводачът не разбираше дума френски, но застанал прав на сала, прочете с висок тържествен глас дълга тирада на гала, от която разбрах само думите „Хайле Селасие“^[5], повтарящи се непрекъснато. Какво дрънкаше Асефа знаеха само той и шерифът, но строгият пазител на закона направи движение като че отдава чест, обърна неустойчивата си ладия и се изгуби към един нос на обраслия с трева остров, а ние се насочихме към най-близкия открит залив.

Островът беше чудно красив, свежа зеленина, заоблени хълмове, добре обработени царевични ниви. В залива голи деца ловяха риба, жени, облечени в дрехи от домашно платно, се спускаха към пристана с делви на главата, мъж се катереше по склона с папирусова лодка на гръб, навсякъде кудкудякаха кокошки, чуруликаха прелестни птици. На билото се съзираха колиби с форма на захарен конус, образуващи малко, благоустроено село. Бяха покрити с високи сламени гугли, ниските кръгли стени бяха направени от камък и плет, измазани с глина и боядисани с прости шарки. На повечето колиби една, често два или три тръстикови ладии бяха подпрени прави, за да съхнат на слънцето. Приветливо ни покани скромно семейство, за да ни почерпи с прясно приготвен „айдар“, царевична бира. Мъжът се наричаше Дагага, жената Хелу. Мазан пръстен под, преметен и чист. Тъкачен стан, запечатани пръстени делви с неизвестно съдържание. Кратуни и грънци, закачени на дървени куки по стените. Леглото се състоеше от кожа, а възглавницата представляваше извито столче за тила, изрязано от дърво, каквито възглавници са били употребявани в древен Египет. Дагага и Хелу живееха безгрижно, разполагаха с крайно малко вещи, но с безкрайно много време, за да ги ползват. Нямаха хладилник, ала не плащаха и сметка за електричество. Не притежаваха лека кола, обаче не ги притесняваха и спешни задължения. Бихме чувствали липсата на нещата, от които бяха лишени, но те не се измъчваха от подобен недостиг. Оскъдното имущество задоволяваше напълно нуждите им и ние се стремим да сведем точно до този минимум потребностите си през лятото при бягството си далеч от канцелариите. Когато в близко бъдеще модерната цивилизация проникне и при тези чеда на природата, те ще научат много неща от нас, ала мие не ще научим нищо от тях. Това е трагично и за двете страни, защото и едните и другите, изхождат от предпоставката, че ние, разполагаме с най-много, че сме най-разумни, най-благородни, най-весели. Дали това е вярно? Седях в сянката на входа и мъдрувах, докато хубавата Хелу с умните очи черпеше грациозно непознатите си гости, а Дагага, прегърнал в ръце едно яренце, се радваше, че може да се отсрами с бира и гореща печена царевица. Тя беше дяволски вкусна. Любувах се на зелените бърда околовръст. С готовност бих се отпуснал на кожата, за да се наслаждавам от играта на багри в езерото, но слънцето клонеше към залез и последните тръстикови лодки се прибираха. На небосклона се засвятка, забоботи далечен тътен. Спуснаха се черни облаци. Киноапаратурата! И всичките ни вещи, които бяхме оставили в палатката отвъд! Ако искахме да стигнем до другия бряг, преди да ни е преварила бурята, трябваше да бързаме. Слънцето беше слязло съвсем ниско. Ръчният часовник ни изплаши. В дома, който напуснахме, нямаше часовник, там времето беше в изобилие и не заслужаваше да се мери. С дълги крачки припнахме по склона, отблъснахме от плитчината утроената тръстикова лодка. Скоро островът се плъзна зад нас и се превърна в неясно очертание в здрача. Последното, което зърнахме, докато дъждовните капки още не бяха скрили изцяло гледката, бяха мигащи светлини горе на билото. Нашите приятели седяха на сушина в заветните си колиби и палеха фитилите на кандилата.

На другия ден коптите празнуваха Маскал, най-тържествения ден от годината за всички етиопци-християни, свързан с така нареченото „откриване на честния кръст“. От нашия рът наблюдавахме грамадни клади навред по островите. Възнамерявахме да отидем още веднъж при лаките, за да ги разпитаме малко повече върху опита им с тръстиковите ладии, ала лисица ни мина път. Нито един лаки не се мярна в езерото. На третия ден видяхме само две рибарски лодки на почтено разстояние от брега. Кой знае дали шерифът не беше измислил тази хитрина, за да предотврати повторното ни посещение.

Натоварихме джипа и поехме обратния път. Връщането не ни затрудни. Дори да беше се излял проливен дъжд, пак щяхме да намерим следите си. Бяхме отминали голяма част от равнината, когато забелязахме между дърветата друга кола. Следваше старата ни диря, ала се движеше срещу нас. Беше пълна с тъмнокожи етиопци. Сред тях един широкоплещест исполин стърчеше с половин глава, когато всички слязохме и се ръкувахме. Бяла рошава брада закриваше до гърдите разкошно везаната мантия, грамаден коптски кръст се полюляваше над корема му. Асефа целуна кръста и обясни, че великанът с благодушно изражение е най-висшият архиерей в етиопската църква, владиката Лукас. Отивал на езерото Звай, за да посети паството си — лаките. Той обясни благосклонно, че островитяните го пренасяли с особен плавателен съд. Щял да ни приеме на Дерва Зион, най-големия от островите, ако го потърсим подир седмица. Трябвало обаче да отидем до езерото откъм противоположната страна на долината, защото там имало малка болница за прокажени, която разполагала с пластмасова лодка.

Наново в Адис Абеба. Джипът пак бе натъпкан с багаж. Няколко дни по-късно се понесохме по туристическото шосе на юг към западната страна на Рифт Вали. Оттам бихме могли лесно да се доберем до голямото езеро, но без особена полза. В онази част нямаше нито папирус, нито острови. Болничката за прокажени намерихме затворена с кепенци на прозорците. Негър гала с крак, болен от елефантиазис, седеше на стълбите и ни обясни, че пластмасовата лодка била на ремонт в Адис Абеба. В езерото Звай нямало други ладии, освен малките папирусови „йевела“, с които си служели само лаките.

Опитахме да продължим с колата на север по брега. Невъзможно. На юг изминахме късо разстояние по тревиста пътека до малко манастирско училище. Също затворено. По-нататък пътят се пресичаше от дълбока река, спускаща се през див праг. В тревата се беше сгушил сънлив калугер и зяпаше как се къпе един хипопотам, чиято глава се подаваше наполовина над водата под клоните на великански дървета, с които беше обрасъл отвъдният бряг.

Лодка ли? Нямало. Никой не би посмял да строи лодки в тоя край, където имало толкова много хипопотами, ранени от ловци в тръстикови ладии. Миналата година един европеец и неколцина лаки се били удавили, защото хипопотамите обърнали лодките им. Път за джип ли? Нямало. Поне откъм тая страна на езерото.

Обратно до шосето. Оттам по туристическия път на юг. Езерото Лангана лъсна в открита котловина. Камъни, чакъл, никакви острови, никакъв папирус, никаква билхарзия, вода за къпане, хотел, бира и газирана вода. Пластмасова лодка. За нея идвахме. Искахме да я наемем и да я отнесем в езерото Звай. Жалко. Била на ремонт в Адис Абеба. Обратно по шосето. Нощ и тропически порой. В село Адамитулу намерихме подслон за нощуване. Негърка гала продаваше в дъсчена барака бира и етиопски палачинки, пълни с пиперлия каша и кълцано месо. В двора предлагаше две стаички, издълбани в хълма, бъчва с вода и празна консервена кутия за чистниците, които биха пожелали да се измият.

Кинооператорът открехна вратата на своята кабинка, пъхна ръката си с голяма помпа за флайтокс. Когато отвори наново вратата, измете цяла музейна сбирка от мъртви насекоми. Легна с помпата до главата. Аз пък повиках един негър гала, дадох му джобното фенерче и му заръчах да пази джипа през нощта. После извадих всичко от стаичката, освен леглото с голата желязна пружина. Запалих на пода огън от благовонния тор на хазайката и го оставих да тлее, отделяйки ухаещи димни облаци през прозорчето. По едно време от съседната кабина се разнесе псувня и шумотевица, кинооператорът тръшна вратата и се изгуби в мрака. На утрото го намерих, че спи върху багажа в колата, целият изпояден от дървеници. Оплака ми се, че не можал да мигне цяла нощ, защото някакъв негър светел с фенерче право в очите му. Дежурният гала напротив се похвали гордо, че нарочно пазил дългуча, който избягал посред нощ от стаичката, понеже се страхувал, че иска да открадне джипа.

Пазачът се оказа истинско съкровище. По една случайност племето му живеело в южния край на езерото и той ни увери тържествено, че се наема да ни отведе, ако го вземем със себе си. С водача и преводача се задрусахме през шумаци и пущинаци, докато стигнахме до продължение на рова, който ни беше спрял вчера. Няколко разкривени дървета, покрити с камъни и пръст, служеха за туземен мост над един водопад. Джипът пропълзя педя по педя. Сетне продължихме по конски пътеки, дерета, горски поляни, кални царевичаци, прехвърляйки село след село. Полуголи хлапетии ни придружаваха с километри, сияещи от радост, те отваряха просеки във всякакви огради, пълнеха с камъни и клони най-дълбоките ровове. Природата беше разнообразна и красива, богатството на птичия свят напомняше зоологическа градина. Племената гала в южната част на езерото Звай живеят в свой свят, не молят за нищо, не получават нищо, не се нуждаят от нищо. Живеят съвършено спокойни, безгрижни, непроменени, неразвратени. Бяха хора, сраснали със земята, и нито един от тях не беше изпитал изкушението да построи лодка.

Същия следобед сполучихме да се доберем до езерото срещу най-големия остров на лаките. Зелената му планина се издигаше по-високо от ридовете на сушата. Само широк проток ни делеше от Девра Зион, където трябваше да се намира владиката Лукас. Излязохме на открито плато и влязохме в село гала. Никой от негрите не разполагаше с ладия, но всички знаеха, че архиепископът е на острова. Бил прекаран с извънредно голям „оболу“, така лаките наричали особено широките лодки, направени чрез допълнителни странични снопове папирус във формата на рало. Ладиите, които бяхме виждали досега и които бяха толкова тесни, че се обръщаха при най-незначителната погрешна маневра, се наричаха на езика лаки „шафат“, а на езика гала „йевела“.

Поблагодарихме за обясненията и по няколко стръмни завоя се спуснахме на брега, където почнахме да викаме, докато любопитен лаки преплава с малкия си „шафат“ през протока. От носа до острова имаше горе-долу два километра. Накарахме лодкаря да се върне и да съобщи, че владиката Лукас ни е поканил, та искаме да ни пратят „оболу“. Не след дълго кинооператорът и чернокожият преводач седяха заедно с гребеца лаки на владишката широка лодка. Аз се свих на обикновен „шафат“ гръб с гръб до лодкаря, който пазеше равновесие с веслата и ми показа как да държа колената си, притискайки се в него, за да не се обърнем. Кинокамерата бе натоварена на трета ладия.

Папирусът на нашия „шафат“ беше халтаво завързан с лико, което се оказа полуизгнило. Когато се опитах да се облегна с длани в тръстиката, за да повдигна малко дъното на панталоните, неприятно потънало дълбоко във водата, заразена от билхарзия, скъсаха се две от свръзките и за малко не се разглоби цялата лодка. Гребците на трите ладии се изплашиха здравата и зареваха неразбираеми заповеди на лаки, после се събраха накуп, за да могат да си помагат, ако „шафатът“ ни потъне. Лесно можеше да се предвиди, че при злополука всеки опит да се прехвърлим на другите лодки, щеше да доведе до незабавното им обръщане.

Островът, който лежеше толкова наблизо, неочаквано ми се стори безкрайно далеч, докато седях вдървен и стисках с двете ръце папирусовите снопове, за да не се скъсат и останалите свръзки от лико, и усещах как дъното на панталоните потъва все по-дълбоко във възтоплата вода, рай за микроскопичния езерен червей. Кой знае дали билхарзията вече не беше преминала през тънкия дочен панталон. Рядко двадесет минути ми са се виждали така безконечно дълги.

Нашият „шафат“ си беше изпял песента, когато извлякохме на тревата развлечената развалина, ала се намирахме вече на остров Девра Зион и това изкупваше тревогите. Над тръстиковия пояс се разстилаха тревисти склонове, а по-нагоре тъмнееше гора от прастари великански дървета. По-навътре стърчаха изветрели скали, напомнящи колоните и терасите на срутен замък, обрасли с разцъфнали вечно зелени пълзящи растения, кактуси, чудновати храсти. Подскачахме и крачехме бързо по почти невидима камениста пътека, наоколо единственият признак на живот бяха маймуните и пъстроцветните птици. Заобиколихме голяма част от острова, без да зърнем ниви, колиби или хора. Накрая застанахме на ръба на една канара и погледнахме към дълбока подковообразна долина. Дъното представляваше блатиста равнина, обрасла с папирус и друга тръстика. Едри водни птици и опашати маймуни сновяха навред.

На суха пясъчна площадка край езерото намерихме владиката Лукас. Той ръководеше двайсетина лаки, които строяха необикновена къща. Приличаше на грамаден двуетажен кафез, направен от току-що изсечени клони. Духовникът ни посрещна със смес от сърдечност и изненада; обясни, че плетът ще бъде измазан с пръст и ще позволи на лаките да посрещат за в бъдеще гости, идващи от сушата. Огледахме околността. Пуста, необитаема долина. От горещ извор, който се изтичаше малко по-нататък в езерото, се надигаше пара.

Архиепископът очевидно избърза да развие пакета с ядене, приготвен за него самия. Въпреки съпротивлението ни, настоя да вземем най-хубавото от плодовете и сладкишите, които бе донесъл. Същевременно ни предупреди със зле прикрито безпокойство, че веднага щом закусим, трябва да се връщаме, защото било опасно да пътуваме нощем в езерото поради хипопотамите. Заявихме, че на драго сърце бихме останали да спим на острова. Било напълно невъзможно. Той настоя учтиво, но твърдо да тръгнем.

— Ами пергаментовите книги? Не бихме ли могли да ги разгледаме?

Владиката се посъветва живо с висок, тънък мъж с умни очи, орлов нос, островърха брада. Двамата кимнаха. Наложително било обаче да последваме дългия мъж с голяма бързина до храма и оттам да се спуснем направо към ладиите. Сбогувахме се припряно, ала сърдечно.

Новият дългокрак разводач се оказа Бру Мачинджу, върховен вожд на цялото племе лаки, наброяващо около две хиляди и петстотин души, пръснати на пет острова в езерото Звай. С главатаря Бру начело и неколцина лаки на опашката почнахме да подтичваме, доколкото ни издържаше дъхът по стръмнините между исполински канари и кактусоподобни дървета. Съвсем запъхтени, изминахме последните два километра в разкъсана индийска нишка и достигнахме най-високия връх на острова. Гледката към езерото, островите, далечните брегове и планини беше приказна. Под нас на височина около триста метра над водата зърнахме кръгли сламени покриви на село, разположено стъпаловидно по планинския склон. Пред нас се виждаше съвсем малка четириъгълна дъсчена къщичка, боядисана в синьо и зелено. Бру ни обясни, че това било новият метох, където бил отседнал владиката Лукас. Въведе ни един калугер и на неугледна дървена лавица в празната стая забелязахме голям куп древни ръкописи и пергаментови книги, пожълтели от старост, със и без подвързия, натрупани безразборно, без ред и система. Вождът заяви гордо, че тези книги били донесени от прадедите на лаките по време на дългите им странствания от север преди стотици години. Посегнах наслуки и измъкнах най-голямото евангелие, чиито страници достигаха половин метър височина. Беше от щавена козя кожа, възхитително украсено с миниатюри на древни църковни отци с пъстроцветни мантии и мънички крака. Самият текст представляваше същински шедьовър, неразбираеми етиопски знаци, нарисувани с разкошни винетки и шарки в черно и червено. Коя да е от модерните библиотеки би заключила такава книга под стъклен похлупак като незаменима скъпоценност.

Монахът извади два големи старинни дискоса от сребро с изображения на апостолите в дъното. Те също били донесени при скитанията. Тук ни прекъснаха, за да ни подканят да тръгваме към пристана. Слънцето клоняло на залез. Искаше ни се да преспим на острова, та се маехме нарочно. Предложихме да пратим един „шафат“ до джипа, за да ни донесе храна и спални чували. Невъзможно. Нито един лаки не би тръгнал по тъмно. Налагало се да пренощуваме при негрите гала на сушата и да дойдем пак на следното утро.

В мене се пробуди истинско любопитство. Какво ли ставаше на острова, за да не се допускат никакви външни хора, освен владиката Лукас? Здрачи се. Прошепнах няколко думи на кинооператора и в бъркотията, когато всички се бяха пръснали и подтичваха надолу по планинския скат, се скрих зад каменна плоча. Там останах, докато цялата група продължи да подскача и изчезна. Спусна се тишина. Единствен вятърът шумолеше в листата на дърветата. Седях самотен с чувството, че съм се озовал на покрива на Африка. Забелязах далеч в протока как двете ни лодки гребат и се отдалечават от острова. Сенките се разстлаха над низината. Езерото погълна слънцето, за миг водната повърхност почервеня като нажежено желязо, преди да се охлади, сетне се оцвети в тъмносиньо, най-после в нощночерно. Мракът се разпростря от брега нагоре към безконечните гори и продължи с непрекъсната последователност от хребет на хребет до края на света. Африка нощем. Не виждах повече кръглите сламени покриви на селото под мен, не виждах нищо. Дочух странни напеви, смесени с исото на църковен хор, идващи някъде отдолу. Беше много тъмно, за да се местя. Трябваше да седя и да поглъщам впечатленията с уши и нос. Прилеп. Нещо шавна в тревата. Ненадейно почувствувах нечия ръка на рамото си. Вождът Бру. Той ме хвана мълчаливо под мишница, направи ми знак да го последвам. Стискаше ме доброжелателно и ме водеше като слепец по невидима пътека между канари и тераси, подпрени със стени. Не разговаряхме, защото ни пречеше различието в езиците. Преводачът се беше оттеглил отвъд пролива и на острова нямаше човек, с когото бих могъл да разменя дума. Отгатнах все пак, че щом бях останал сред лаките, те ме считат за свой почетен гост.

Минахме покрай първите колиби, продължихме няколко тераси по-надолу до обществена постройка, по-голяма от другите. От ниския отвор на входа излизаше светлина, оттам идваше и чудната песен. Бру ме отведе при старейшините на племето, които седяха на ниски столчета и пънове близо до вратата. В паничка гореше кандило и открояваше колебливите гигантски сенки на множество хора по кръглите стени, измазани с пръст. Най-навътре стояха редица девойки в бели дрехи. Те се полюляваха и пляскаха с ръце в такт, една пееше, останалите поддържаха еднообразното исо без съпровод на музикални инструменти. В полумрака зад облечените в бяло нимфи зърнах няколко колосални кюпа, толкова големи, че всеки би могъл да побере лесно по двама мъже. В глинено огнище гореше огън, ала не се съзираше дим под високия покрив, който се крепеше от стълб с разклонения, напомнящи спиците на чадър. Най-възрастният от старейшините, същински Мойсей с дълга бяла брада, Бру и аз бяхме поставени в средата на полукръга от мъже, насядали на изящно издялани столчета. По стар етиопски обичай пред нас сложиха касичка с плетен капак. Под похлупака имаше грамадни мекици „уат“, меки като шуплест каучук, на два пласта, отгоре бе насипана пържена риба на малки късчета, в средата имаше купчинка прах с цвят на какао, толкова лютив, че пред него черният пипер беше сладък като бонбони. В него трябваше да се потопяват залъците, които късахме. Преди да почнем да се храним с пръсти, поднесоха ни вода, за да си измием ръцете. Вождът непрестанно избираше най-вкусните парчета и ми ги поднасяше. От промъкнал се нежелан натрапник бях се превърнал в знатен гост. Такива бяха повелите на гостоприемните лаки. Докато девическият хор се полюляваше и ни забавляваше с дивните си псалмопения, виночерпец минаваше и пълнеше паниците ни със сладка царевична бира, а накрая със силна захарна ракия. Езиците се развързаха, занизаха се монолози на лаки. Аз стоях ням като истукан. Внезапно се сетих, че на рамото си нося магнетофона. Тогава се получи весела бъркотия, защото хорът пееше, когато девойките мълчаха и си почиваха, а мъжете държаха речи, когато в действителност наливаха в гърлото си питие. Успях да се проявя благодарение на магнетофона, който говореше на лаки, избухваше в гърлен смях, сякаш разбираше разказваните смешки, повтаряше песните и думите на гостоприемните домакини.

По едно време най-възрастният старейшина стана и даде знак да се прекъсне празненството. Девойките излязоха една по една, като продължаваха да пеят в хор провлечените си напеви подобно на славеи в нощта. Гласовете постепенно заглъхнаха и всички се прибраха по колибите си. Вождът ме хвана под ръка и ме отведе до дома си, имащ същото устройство, както съборната сграда, но с по-скромни размери. В мъжделивата светлина на кандилото видях, че стопанките събират на вързопи завивки и ги изнасят, за да предоставят на госта единственото легло в колибата. Напразно се противопоставих. Бру ме накара да седна на леглото, напомнящо староегипетските легла на фараоните в Каирския музей, защото се състоеше от преплетени кожени ремъци. Вождът и жена му изнесоха чергите и столчетата за глава в съседна колиба, където щяха да спят на земята, а леглото застлаха с чиста кожа и домашна черга. Направиха ми знак да легна. Развързах връзките на високите обуща, Бру седна на ръба на леглото и заповяда на сина си да донесе копанка с вода и да ми измие краката. Юношата ги изми много старателно, избърса ги и целуна пръстите ми, преди да получи разрешение да се оттегли. Тук на остров Дебра Зион библейската история се беше запазила все още жива.

Без да свалям дрехите, но с боси, чисти нозе се изтегнах на леглото, питайки се защо вождът и жена му стоят при другия край на кревата и си шептят. Те се съвещаваха ниско и неуверено, поглеждайки непрекъснато към мене, сякаш се питаха дали се чувствувам добре и дали не ми липсва нещо. Тогава забелязах, че не са сами. В тъмнината зад леглото стоеше неясна фигура. Кандилото гореше толкова ниско зад стълба на покрива, че се виждаха само очертанията й. Беше девойка. Обърна се едва забележимо и профилът й се освети слабо. Приказна хубавица. Навярно беше дъщеря на Бру. Тримата стояха дълго, сетне родителите се поклониха и се измъкнаха през отвора на вратата. Светлината чезнеше, известно време не знаех дали момичето е още в колибата. Отново зърнах очертанията му. Стоеше на същото място, кажи-речи неподвижно. Ами сега? Лежах в леглото на вожда, синът му беше измил краката ми, дъщеря му пък бдеше като ангел-пазител над съня ми…

Точно тогава дочух гласа на кинооператора далече в нощната тишина. Викаше ме по име. Не се отзовах, за да не разваля магията. Ала кинооператорът не спираше да се дере и виковете приближаваха все повече и повече. Скоро застана на входа с Бру и жена му. Бил се изплашил за мен. С преводача сами доплавали до острова с „оболуто“ на владиката. Гостиха ги с царевична бира и рибени палачинки, постлаха им кожи на пода.

На следния ден продължихме да бъдем предмет на внимание. С помощта на преводача научихме всичко, за което бяхме дошли. Папирусът в езерото Звай растеше край толкова труднодостъпен бряг, че беше безсмислено да се достави в големи количества оттук. Единственото разрешение оставаха блатата при езерото Тана. Узнахме обаче друго от лаките. Техният „шафат“ и „оболу“ напомняше повече ладиите в Чад, Мексико и Перу, отколкото „танката“ от езерото Тана, която строяха сънародниците им. Те използваха тръстикови лодки не защото им липсваше дървен материал. Напротив, строяха тръстикови ладии, въпреки че дървеният материал беше по-леснодостъпен. Прехвърлянето ни от земите на негрите гала в островите показа, че не всички племена употребяват папирусови ладии, макар да живеят край едно и също езеро. Изкуството да се строят тръстикови лодки се предаваше по наследство, то представляваше прастара традиция, запазена у народи, подложени на преследвания. Ала и лаките имаха същия тревожен опит като монасите от езерото Тана. Папирусът трябваше да се суши след всяка употреба. Ако „оболу“ или „шафат“ се оставят във водата, изгниват след осем, десет, най-много четиринадесет дни.

Върнах се в Египет с чувство на несигурност. Заслужаваше ли да се опитва Атлантическият океан?