Тур Хейердал
Ра (4)

IV. Сред бедуини и чернокожи будума в сърцето на Африка
При лодкостроителите в негърската република Чад

Африка. Няма континент с по-живописно име. Щом чуе названието, човек си представя неволно материка. Стена от зелена джунгла с тропически великански листа, които се отместват, когато колона от чернокожи с товари на главата пристъпи и се насочи право към обектива на кинокамерата. Жирафи и павиани, придвижващи се с намалена скорост върху платното на екрана. Там-там и лъвски рев. Не бях прониквал още във вътрешността на Африка. Бях я виждал само през прозореца в тъмните киносалони или между кориците на книгите.

Сега обаче навлязох. Във вътрешността на Африка. В сърцето на истинска Централна Африка. Чак до малка хотелска стая във Фор Лами, столицата на негърската република Чад. Не бих могъл да се отдалеча повече от морето. И това изглеждаше някак парадоксално. Защото бях дошъл във връзка с проектирано прекосяване на Атлантическия океан с тръстикова лодка. Единствената вода наоколо беше една река. Виждах я през прозореца. Зелен пейзаж, червени глинени брегове, кафява вода от джунглата. Слънцето си играеше с багрите. Неколцина мокри рибари, чиито глави лъщяха като лачени обуща, бяха наклякали в една плитчина и теглеха мрежа. В дъното на реката бяха набили плътна преграда от бамбукови пръти. В друга плитчина, по-надолу по течението, вчера бях наблюдавал седем лениви хипопотама. Тук в столицата те се радваха на официална закрила. Крокодилите бяха почти изчезнали, тъй като кожата им съставляваше важно перо в износа на страната. През този период на годината движението по реката се ограничаваше до плоскодънни ладии от издълбани стъбла. Не беше валяло от края на дъждовния сезон преди шест месеца, та нямаше достатъчно вода за моторниците.

Равномерна и неизменна, река Шари течеше право на север, ала водите й не стигаха до далечното море. Тръгваше на юг от безкрайната джунгла близо до границата с Конго, преминаваше през саваната и полупустинята, стигаше до голямото езеро Чад, разположено в южните окрайнини на Сахара. Там цареше такъв зной, че водата се изпаряваше веднага, щом се излееше. В езерото Чад се вливаха много притоци, а единственият му отток беше синият небесен свод, който се извисяваше безоблачен над просторното пустинно езеро и смучеше ненаситно изпаренията му.

До това езеро исках да отида. Но колкото беше лесно то да бъде намерено на картата, толкова беше трудно човек да се добере до него. Във всички географски карти езерото Чад се натрапва като синьото сърце на Африка, но не се срещат две карти, в които то да е показано с една и съща форма. Ту е кръгло като чиния, ту е извито като въдичарска кука, ту е изрязано като дъбов лист. Най-добросъвестните картографи го очертават с пунктир, защото никой не е в състояние да определи формата на езерото Чад. Тя се мени непрестанно. По повърхността му се носят хиляди плаващи острови, движат се насам-натам, сблъскват се, сливат се, приближават се до брега, образуват полуострови, пак се откъсват и се отдалечават в неизвестна посока. Езерото, което обикновено обхваща 25 000 квадратни километра площ, често пресъхва до половината, тъй като дълбочината му се движи между един и пет метра. Най-дълбоката точка достига шест метра. На много места в северната част е толкова плитко, че папирусовата тръстика покрива огромни участъци. Папирус расте и на повечето от островите, които плават във вечна регата.

Република Чад не притежава железници. Нито пътища, позволяващи движение през цялата година. Тя е рай за ловците и хората, уморени от удобствата на нашата модерна цивилизация. В столицата има първокласни хотели, аптека, барове, редица ултрамодерни административни сгради, пълни с черни служещи, повечето с двоен белег на брадата и челото, сочещ племенния произход. Широките асфалтирани улици между малки дворове с френски вилички от колониалната епоха, завършила през 1960 година, се превръщат в изровени сокаци с екзотична романтика, щом навлязат в пясъците на предградията между редици арабски къщурки, а после се сливат с керванските пътища, минаващи през самотни селца с кръгли негърски колиби. Ако човек реши да тръгне на далечен път извън столицата, когато завалят дъждовете, трябва да язди или да лети. Ала тогава реката става плавателна чак до дюкянчетата из блатистото крайбрежие, където се влива в езерото Чад.

Преди три дни бях прелетял над Средиземно море и над цяла Сахара с френски самолет, който веднъж седмично каца във Фор Лами на път за по-южните части на Африка. Всичко, което трябва да се внесе в тази република и не може да се мъкне с недели на камилски гръб, се пренася по въздуха. Автомобили, екскаватори, хладилници, бензин. Дори омари и крехко телешко месо за главния готвач на ресторант „Ла Чадиен“. Всичко се пренася със самолети.

На летището слязохме трима души с кинокамери и дарове за африканските лодкостроители, които идвахме да търсим. Свитата ми се състоеше от двама кинооператори — французина Мишел и италианеца Джанфранко. Искахме да изследваме и заснемем местните конструкции на лодки. В един пътепис за Централна Африка бях срещнал снимка, представляваща няколко негри в странен плавателен съд, сходен с тръстиковите ладии, които познавах така добре от Южна Америка и Великденския остров. Снимката беше направена в езерото Чад и авторът на статията сам подчертаваше поразителната прилика между тези лодки от вътрешността на Африка с ладиите, които строят от незапомнени времена индианците край езерото Титикака във високите плата на Перу. В Египет този древен плавателен съд беше отдавна изчезнал, ала в сърцето на континента се беше запазил. Стар кервански път водеше от Горен Нил през планините до Чад. Транс-африканският път на робите, както е бил наречен в по-нови времена. Антрополозите основателно предполагаха, че част от населението на Чад е имало прастари корени в долината на Нил. Чад беше африканско горнило. Тук слънцето пращаше палещите си лъчи над смесица от народности и човек трябваше да бъде специалист, за да се оправи сред различните племена и езици. Ала едно беше очевидно за всекиго. Така, както Чад образуваше преход между пустинята Сахара, която настъпва с пясъчните си дюни към границите на страната от север, и бездънните джунгли на тропическия пояс, които нахлуват от юг, така северната част на републиката беше населена от бедуини и араби, а южната част изключително от негри. Двете раси се сливат в централните равнини и столицата Фор Лами, където се опитват да образуват нация от географски отломки, които в миналото случайността е обособила като временна френска колония.

След студен душ в хотелската стая с климатична инсталация се вмъкнахме в нажежено такси и се насочихме към официалното пътническо бюро. Широката главна улица гъмжеше от леки коли, велосипеди, пешеходци. Тук-там зървахме някой бял сред морето от африканци. Белите бяха френски чиновници и колонисти, предпочели да останат в столицата след освобождението. Началникът на туризма влизаше в това число.

Обяснихме, че сме дошли, за да се осведомим как бихме могли да се доберем най-лесно до езерото Чад, след като не виждахме на картата нито железници, нито пътища. Началникът на бюрото разгърна шарена карта със снимки на лъвове и всякакви диви зверове от джунглата. Можехме да получим право да бием показаните животни срещу прилично възнаграждение, ала трябваше да заминем на юг в противоположна посока на езерото Чад. Заявихме, че държим да отидем на езерото, понеже е единственото място, където очаквахме да намерим папирусови лодки. Началникът сгъна картата и каза, че щом не харесваме обектите, които като специалист ни препоръчва, не е в състояние да ни помогне. Той завъртя спокойно шкембето си към вътрешната канцелария и се прибра. Наложи се да извадя от паспорта си препоръчително писмо с куп печати от норвежкото Министерство на външните работи и да му го пратя по чернокож служащ. Шишкавият началник се показа отново и сега ни обясни любезно, че е невъзможно да се стигне до езерото Чад, докато реката не стане пълноводна. Освен това папирусът растял чак край Бол в североизточната част, а до това селище можело да се отиде само по въздуха. Готов ли съм да наема самолет?

Разбира се, щом няма друг изход!

Началникът на пътническото бюро вдигна телефонната слушалка. В страната имало два едномоторника и двата били на ремонт в хангара. Третият самолет бил двумоторник, но се нуждаел от осемстотинметрова писта, за да кацне, а пистата в Бол била дълга шестстотин метра. Шишкото добави, че било забранено да се снемат филми без разрешение на правителството. Пък и точно сега страната била разтърсена от размирици. Арабското население в околностите на Бол било мохамеданско и се бунтувало против негрите, които били християни и държали властта в ръцете си. Затуй сме щели да се изложим на опасности, ако се опитаме да проникнем в северната част на страната тъкмо сега. За да ни докаже благоразположението си, началникът на туризма ни предостави колата и шофьора си, та да посетим когото пожелаем във Фор Лами и разпитаме лицата, запознати с действителното състояние на нещата.

Даде ни адреса на един ухилен широкоплещест французин с татуирани ръце, дошъл да проучи възможностите за подобряване рибното стопанство и развитието на модерен риболов в езерото Чад. Този специалист ни обясни, че единственият начин да се стигне до папирусовите блата около Бол, е да се прекоси с джип пустинята, водеща за източната част на езерото. Същото ни потвърди един лекар, който беше звероукротител и минаваше за най-добрия ловец и познавач на страната. И двамата натъртиха на факта, изтъкнат от началника на пътническото бюро, че засега в тези области царят размирици. Имало и голям речен кораб, който периодически обикалял, за да изкупува от селяните туземното жито, ала не било известно къде се намира параходът.

Малко държави бяха сметнали за нужно да открият посолства в столицата на Чад, но Франция поддържаше дипломатически отношения с предишната си колония. Явихме се с Мишел в посолството, ала посланикът беше пристигнал във Фор Лами едва преди месец, пък и нито един от служещите не бе ходил никога на езерото.

Вече трети ден се въртяхме в столицата, обикаляхме канцелария подир канцелария, вила след вила, запознавахме се с любезни хора, които ни черпеха кафе, студена бира или уиски и ни даваха адреси на свои познати, които навярно биха ни посочили изход. Така обходихме целия кръг, докато адресите, които получихме, ни върнаха при началника на пътническото бюро и лицата, с които бяхме разговаряли предишните дни. Тогава решихме да се доберем до Бол на своя глава с джип. Получихме необходимото разрешение от властите. В Бол се намираше единственият радиотелефон в района на езерото и Министерството на вътрешните работи се съгласи да уведоми тамошния шериф за предстоящото ни пристигане. Оставаше да получа от Министерството на информацията позволително да снемем филм. И там, както навсякъде, негри, не араби, заемаха кажи-речи всички обществени длъжности. Министърът зарови пръсти в къдравата си коса и прихна да се смее, когато прочете поправката, която беше извършила секретарката в продиктуваното й разрешително.

— Господинът е археолог, архе-о-лог — каза той, като върна документа и кимна с глава към мен. — Поправете го на „ар-хе-о-лог“, иначе мохамеданите от областите, където отива, ще му отрежат главата!

Надникнах предпазливо над рамото на къдрокосата хубавица. Официалният език на републиката е френски. Той е единственият общ език за различните народности. На хартията бях посочен като „archeveque“ вместо „archeologue“, тоест „архиепископ“ вместо „археолог“.

Грешката бе поправена и министърът ме увери, че не е шега човек да бъде замесен в религиозните борби на страната.

С надлежните документи и двама черни шофьори, единият от които, Баба, се похвали, че бил ходил вече в Бол, напуснахме столицата на следното утро преди изгрев-слънце. Решихме, че ще бъде най-сигурно да се разпределим в два джипа, за да си помагаме при злополука в пустинята. Тази мярка се оказа крайно целесъобразна. В предната кола имахме жълта карта без хоризонтали, където бяха подчертани с червено имената: Фор Лами, Масакори, Алифари, Кайром, Нгури, Исейром, Бол. Намерихме без трудности първите селища. Помогнаха ни прилични пътепоказатели. Пясъчните пътища бяха така набити, че преминахме равнината със скорост над сто километра в час, без да се измъкнем за миг от въртящите се облаци прах, които сами вдигахме във висините към звездното небе. В началната част от пътуването на север се натъкнахме на екскаватори и множество работници, които строяха по билото път, проходим и през дъждовния период. Бяхме отминали първите няколкостотин километра, когато слънцето се издигна над равнината. Продължихме да се движим из все по-тесни странични пътища. Скоро двадесетият век се изгуби отвъд небосклона. Още извън столицата селищата представляваха пръснати купчини от кръгли негърски колиби със сламени покриви, повечето безлюдни. Постепенно навлязохме в големи ненаселени пустинни участъци с редки следи от колела. Тръгнахме по кервански пътища, които минаваха през села с кирпичени къщи и гъмжило от араби, кози, магарета, камили. Накрая нахълтахме в пустинни полета.

Пред нас се разстилаше пустинята. Южната покрайнина на Сахара. Последният термометър, който бяхме погледнали, показваше 50 градуса на сянка. Ала сега се намирахме в област, където нямаше нито термометри, нито сянка на мили околовръст. Зад нас лежеше саваната с ветрилообразни палми и сухи дървета, с растителни оазиси, където подскачаха газели, диви свине, стада маймуни, пъстроцветни тропически птици, а току пред самите колела на джиповете пробягваха тлъсти токачки. Тук пясъкът, напомнящ сняг по голи възвишения, образуваше вълни, дюни, хълмове, валози, само сухи пустинни храсти разнообразяваха понякога преситеното от слънце еднообразие на пустинната безкрайност. Слънцето. Сега то висеше отвесно над главите ни с металически блясък. Стоманата на колите беше така нажежена, че не можехме да я пипнем. Зноят дразнеше и пареше носовете, когато се опитвахме да вдъхнем дълбоко. Пустинният въздух беше наситен със ситна пепел, която нахлуваше отвсякъде.

Непрекъснато затъвахме в дълбоки пясъчни ями. С помощта на телено въже единият джип теглеше другия, като подлагахме под колелата стоманени плочи. Както можеше да се очаква, ту първата, ту втората кола се повреждаше от жегата, двигателите спираха да боботят. За щастие Баба и приятелят му се оказаха превъзходни механици, с ключ и отвертка в ръка сполучваха да се справят. В участъците, където пясъкът държеше, препускаха с бясна скорост. От време на време губехме следите от колелата и правехме големи обиколки, докато Баба сметнеше, че пак сме излезли на верния път. Така стигнахме до жалко селце, неотбелязано на картата. Точно пред първата кирпичена къщурка на склона двата джипа затънаха дълбоко в пясъка. Наложи се да слезем, за да ги изровим.

За пръв път се почувствувахме като на тръни. Араби, облечени в сиви дрипи и бели бурнуси, с безизразни лица, с втренчен поглед, се зададоха отвсякъде, пристъпвайки бавно, забележително бавно. Не откъсваха очи от нас, не отговориха на поздравите ни, нито изявиха готовност да ни помогнат. Скоро ни обградиха, продължавайки да се взират, без да отвърнат на усмивките и приветите. Нито една жена. Кожата им беше толкова черна, колкото и кожата на нашите двама негри, черни като на гарвани. Ала острите черти на лицето, острият нос, тесните устни издаваха, че са араби. Суровият живот в пустинята беше сложил груб отпечатък върху кожата и мисълта. Тук нямаше никаква власт. Никаква пощада. Никаква телефонна линия. Светът отвъд пясъчните дюни се представляваше само от двата ни джипа, заседнали в пясъка.

Поставихме железните плочи зад колелата. Баба и приятелят му седнаха зад кормилото и надуха безполезно газта. Пясъкът се разхвърча, като че го подгони вихрушка. Арабите не мръднаха, сякаш очакваха нещо, горяха от нещо, което изпълваше въздуха с напрежение. В погледите им се долавяше настървеността на вълци, достатъчно беше един да даде знак, за да се нахвърли цялата глутница. Трябваше да избързаме, за да вземем надмощие. Пристъпих към един от арабите, който имаше вид на вожд. Подадох двете лопати и му посочих, че искаме да накара двамина от хората си да копаят. Малко изненадан, той се поколеба за миг, после взе лопатите и с отривистия глас на строг сержант излая някаква заповед към глутницата. Мигновено новопровъзгласеният главатар подпря яките си плещи до моите и взе да тика. За малко не ни смазаха, защото сега всички се надпреварваха и блъскаха да помагат. Благодарихме с ръкомахания и продължихме сред прашна вихрушка през селото, сетне по очертан кервански път толкова бързо, колкото можеха да се въртят колелата ни.

Следобед минахме през второ подобно село, зареяно в пущинака. Веднага усетихме, че никак не сме добре дошли. Промъкнахме се през мравуняка от хора и почиващи камили, магарета, кози на едно пазарище сред кирпичени къщурки. Свъсени, зли араби се притискаха, мълчаха и не отговаряха на поздравите ни, сякаш се опитваха да отгатнат намеренията ни и да разберат дали сме представители на правителството, дошли да въвеждат християнството или да събират данъци. Какво друго биха могли да търсят чужденци в пустинното им кралство? Личеше отдалеч неприязънта им, затова профучахме колкото се може по-бързо.

Свечеряваше се, а жегата продължаваше да ни души мъчително за гърлата. Баба го болеше глава. Двамината, които седяха в задния джип, бяха изцяло покрити с прах и изоставаха все повече и повече. Водата, която носехме в голям бидон, беше отвратително гореща. Не уталожваше жаждата, защото изгаряше устните. В селата, през които минахме, не зърнахме никакви плодове, само стомни и кратуни с мътна оазисна вода и блудкаво козе мляко. От сутринта не бяхме забелязали по пътя празна бутилка, тенекиена кутия, къс хартия. Единствено, когато напускахме столицата, бяхме видели парчета от счупено шише. Тук всичко беше домашно производство: къщите, облеклото, впрегатните такъми. По пътищата сновяха дълги кервани от тежко натоварени дребни магарета, високи камили с клатушкащи се на гърба им мъже, босоноги жени, които ситнеха и подтичваха подире им с делви и кошници на глава. Онова, от което не се нуждаеха за собствена употреба, го отнасяха на пазара в съседното село. Намирахме се в свят, нямащ нищо общо с нашия свят, самостоятелен, неповлиян, независим. Цялата ни цивилизация можеше да загине, но тези хора пак щяха да живеят все така първобитно, все така просто, все така непридирчиво, задоволявайки се с малко, сраснали непоколебимо със земите си и обвързани от традицията.

В края на краищата мернахме и езерото. Синьо и лъскаво като студена стомана, то се стелеше в краката ни и отразяваше пустинното небе зад сочна пролетнозелена тръстика, папирусова тръстика. От върха на пясъчната дюна то ни се струваше недействително въздушно видение, блазнещо ни да слезем от колите, да се спуснем, да се проврем през свежия гъстак, да се гмурнем в сините води, да пием, да се потопим, да се разхладим, да смъкнем жълтите кори от прах, полепнали по ушите, ноздрите, веждите, да отпушим всички пори на тялото, да се измием, пак да пием, да пием ненаситно. Бяхме седели тринадесет часа в джиповете и се канехме да раздвижим вдървените си крака и да тръгнем тромаво по хълма, но Баба ни задържа. Не било безопасно да се оставят колите. Щяло да бъде по-добре да потърпим, докато стигнем в Бол. Селището имало открит плаж и ако запазим скоростта си, щяхме да се доберем, преди да се е стъмнило.

С голямо усилие се овладяхме. Вода, толкова наблизо, така небесносиня, изкусително прекрасна с прохладната си шир отвъд тръстиковата завеса. Отново се наместихме с обложени от праха небца, затръскахме се и се запревивахме в напечените джипове. Баба се спусна с пълна скорост по дюната и нахълта в други пясъци, все повече пясъци и пустиня.

Трябваше да благодарим на Баба. Чак по залез-слънце двете коли достигнаха здравия кервански път, идващ от пустинните села на изток. Препуснахме право през безлюдното пазарище, излязохме на плажа. Възнамерявахме да се хвърлим с дрехите във водата, спря ни предупредителен глас. На брега стоеше млад флегматичен французин с брада. Слязъл временно в градчето, тъй като бригадата му изследвала с корабче езерото.

— Не влизайте! — каза ни сухо. — За няколко минути ще бъдете пронизани от билхарзията. Цялото езеро гъмжи от червеи.

Погледнахме Баба. Шофьорът сви рамене, качи се в колата прашен и седна зад кормилото.

Божествено красивото езеро беше пълно с билхарзия, един от най-коварните паразити на Африка. Тя представлява почти невидимо червейче, дълго милиметър и толкова тънко, че с голяма бързина пробива човешката кожа, снася яйцата си в тялото, което се пронизва от личинките, пълзящи навред и разяждащи го отвътре.

Поблагодарихме на французина за предупреждението и го запитахме дали не знае място, където бихме могли да се измием. Той поклати глава със съжаление. Селището се снабдявало с вода само от езерото, затова се налагало да бъде преварена или оставена няколко дни, докато се утаи, преди да бъде употребена.

Другите местни жители ни зяпаха отдалече. Неочаквано от варосана къща излезе великански негър, придружен от малка свита. Групата се запъти с полюляваща се походка към нас. Исполинът имаше вид на типичен племенен вожд. Изпълняваше длъжността на заместник-шериф в Бол, тъй като самият шериф бил заминал за вътрешността на провинцията. В Бол никой не беше получил обещаното предупреждение, че ще пристигнем. Кои сме и къде са книжата ни? Шерифът Адум Рамадан страдаше от зъбобол и не беше в добро настроение. Понеже отговаряше за цялото население на градеца, две хиляди араби и негри, от които двеста бяха местни главатари, не разполагаше с излишно време. Мишел му даде аспирин и му обясни, че търсим място за спане, защото не сме спирали никъде из пътя, откакто нощес бяхме потеглили от Фор Лами.

— Тогава сте се движили бързо — забеляза сухо шерифът, като се престори, че не забеляза намека.

После пак запита защо от столицата не са го уведомили, че ще пристигнем. Радиотелефонът бил в изправност. Можели сме да благодарим на съдбата, загдето сме се отървали без премеждия. Само през текущия месец по керванските пътища между Фор Лами и Бол, по които бяхме минали, арабите изгорили пет джипа. Предишния месец в същите области били избити шестдесет бунтовници. Край пътя били намерени две отрязани глави на негри и властите ги изложили, за да установят кои са жертвите. Препоръча ни да не напускаме града, докато не си намерим сигурно превозно средство, за да се върнем през пустинята.

Великанът с болния зъб прати един от придружителите си да ни отведе до самотна циментова постройка край плажа и с мълчаливия си щаб се изгуби в нощта. Сградата се състоеше от коридор и малко помещение с преградени кабини, където трябваше да прескачаме заспали вече мъже и жени. Това беше обществената странноприемница на Бол, в която можеше да пренощува всеки. Когато прескачахме легналите, надигаха се глави и ни изглеждаха хора, чиито лица бяха далече от ангелските. В един ъгъл имаше душ, но видяхме само нечиста вода, побеляла от сапун, достигаща двадесетина сантиметра в една яма на пръстения под. Понечихме да помпим, ала се отказахме, щом открихме, че тръбата идва направо от езерото и че следователно водата е пълна с червеи билхарзия. Щем-нещем приготвихме се да легнем, пожълтели от пустинния прах.

Придружителят ни току-що беше измел старателно пода, където щяхме да разстелем спалните чували, когато се отби шерифът, който минавал край странноприемницата. Сега голямото му добродушно лице грееше от широка усмивка. Зъбоболът беше преминал. Искаше да получи остатъка от лекарството на Мишел в замяна на три легла, които можеха да ни донесат от дома му. Спахме с мрежи за комари на главата и пистолети под възглавницата. Цялата нощ невидими непознати се навъртаха в непрогледната тъмнина. На няколко пъти долавях човешки дъх на ухото си. Сънят ни бе неспокоен.

Когато слънцето се издигна над езерото, пробуди ни мънкането на редица араби, които бяха коленичили край стената, правеха метани и се молеха, обърнати към Мека. Поканиха ни на закуска у шерифа. Той се намираше във великолепно настроение и не ни позволи да се докоснем до провизиите си. Занапред щяхме да се храним на трапезата му, докато сме в Бол. Имаше наистина превъзходен готвач. Само че човек не трябваше да стиска много здраво зъби, когато дъвче, защото щеше непременно да схруска и пустинен пясък.

Тоя ден зърнах първата папирусова лодка. Тя се плъзна плавно по огледално гладката вода на омагьосаното езеро, което беше променило съвсем формата си от снощи. Когато пристигнахме, срещу странноприемницата видяхме самотен голям, нисък остров. Сега беше изчезнал, ала бяха се появили три нови острова на други места. Докато ги наблюдавах, забелязах, че най-малкият мени бавно положението си. Движеше се надясно, като зад него се беше образувала лека бразда във водата. Приличаше на грамадна добре подредена кошница с цветя, гъст букет от златисти папирусови цветове с тънки като косъм реси, събрани в рехави китки, най-високите в средата, най-ниските изящно наведени встрани, оглеждащи жълтите си чела и зелените си стъбла в небесносинята вода. Сред тях малки пълзящи растения и други цветя и листа правеха композицията още по-съвършена. С торфеното си дъно от сплетени корени и растителни влакна целият остров плаваше величествено без грохота на двигател или плясъка на весла. Папирусовата лодка се плъзна леко и уверено край плаващата цветна кошница. В нея стояха двама снажни негри с бели дрехи, изпънати като оловни войници, и се отблъсваха с дълги пръти. Жълтата ладия със стройните чернокожи също се отразяваше в езерото и огледалният образ, който играеше нагоре-надолу, събуди във въображението ми други тръстикови лодки, които действително се носеха нагоре-надолу откъм опакото спрямо нас, защото се намираха на противоположната страна на земното кълбо, в южноамериканското езеро Титикака. Ладиите от езерото Титикака приличаха толкова на лодките, които сега виждахме, че биха могли да заменят огледалния образ.

Горях от желание да опитам някоя от тези ладии в езерото, след като узная как се строят. Защото нито един непосветен не би съумял да построи лодка с подобна форма, свързвайки папирусовата тръстика, както му хрумне.

Шерифът ни отведе на тържествена аудиенция у султана М’Буду М’Бами, който беше духовен глава на окръга и най-могъщият човек в широката околност. Шерифът и заместникът му бяха негри от южните части на републиката, пратени от Фор Лами, за да защищават политическите интереси на християнското правителство. Султанът произлизаше от местното племе будума и с него бяха всички мохамедани в областта.

Шерифът беше широкоплещест, набит и приличаше на добродушна горила, а султанът беше тънък като върлина и дълъг два метра. Главата и долната част на лицето бяха забулени, дрехата му стигаше до земята, тъй че се виждаха само кривият му нос и орловият поглед. Всички местни главатари изуха обувките си, преди да влязат в глинения двор пред простата кирпичена къща на султана, където се извършваше аудиенцията. После ни отведоха на голям пясъчен площад в средата на града, където щеше да се яви султанът на своя бял чистокръвен жребец в чест на гостите. Докато двама слуги държаха коня за юздата и непрекъснато го изправяха на задните крака, султанът седеше неподвижен, обкръжен от хубавици в пъстроцветни облекла, които подтичваха около него и развяваха прозрачни воали. Щом шествието завърши обиколката под звуците на тъпани и зурли, от края на площада се яви гъста редица ездачи и профуча край нас в бесен галоп с извадени мечове и дрезгав рев. Единият от конниците беше особено нахален, препускаше съвсем близо, копитата на коня туптяха край върха на обущата ни, а сам той се наклоняваше над главите ни, ревеше диво, правеше свирепи гримаси и размахваше ножа си. Запитах предпазливо шерифа какво означава това поведение. Той се задоволи да обясни, че ездачът само се повдигал. Ала Баба със смях ни каза, че искал да покаже презрението си към всички немюсюлмани. Султанът, напротив, се държа чудесно. Когато узна, че искаме да се научим как се строят папирусови лодки, прояви най-жив интерес и ни прати сродника си Омар М’Булу, също негър от племето будума, който живееше в голяма сламена колиба с формата на кошер, подобна на всички други, образуващи квартала на негрите будума в столицата на окръга Бол. Само шерифът и заместник-шерифът имаха варосани вилички с червена бугенвилия^[1] над стените. Другите къщи, освен кръглите сламени колиби на чернокожите будума и канембу бяха построени от кирпич и принадлежаха на арабите.

Омар беше снажен, висок, строен, чер като кюнец, имаше гладко обръснат череп и големи усмихнати очи. Говореше будума и арабски с нисък приятен глас и завършваше всяко изречение с усмивка. Прехранваше се с риболов. Не се колеба нито миг, когато Баба го замоли на арабски да ни построи папирусова лодка. Измъкна от сламената стена на колибата дълъг нож и се запъти пред нас към езерото, метнал на рамо дългото си синьо палто. Черните мускули се разиграха, когато се наведе и размаха ножа към коренищата на високата папирусова тръстика. Едно след друго дългите меки стъбла бяха извлечени и струпани в края на блатото. Муса Булуми, полубрат на Омар, дойде да помага доброволно. Беше по-възрастен и по-дребен, имаше също гладко обръсната глава, но не и царствената осанка на Омар. Муса говореше само будума, ала се хилеше на всичко, независимо дали Баба му говореше на арабски, Мишел на френски, Джанфранко на италиански, или аз на норвежки. Муса показваше много по-голяма сръчност от брат си, когато работеше с тръстиката.

На брега се образува голяма камара зелен папирус. Щяхме да видим как се строи тръстикова ладия. Две големи папирусови лодки, годни да издържат по десетина човека, лежаха завързани в края на водата. Нарисувахме на пясъка, че искаме малка ладия, дълга четири метра, която бихме могли да отнесем на покрива на колата. Извикани бяха още двама негри будума. Те седнаха на пясъка под самотно дърво и почнаха да стържат месести палмови листа, наподобяващи кожа. Показаха се жилави бели влакна, които се нищеха като тънки конци за шев. Те бяха разтрити между дланта и бедрото, докато се усукаха на връв, от която бе изплетено здраво въже. Сега Омар и Муса можеха да почнат лодката, а другите продължиха да плетат усилено въже.

Папирусът беше дълъг над два метра и дебел четири-пет сантиметра при корена със заоблено триъгълно напречно сечение. Не беше прешленест и кух като бамбука, а плътен и шуплест по цялата си дължина подобно на жилав бял шуплест каучук, покрит с тънка гладка ципа. Омар почна, като взе една тръстика и я цепна на четири ивици, които увиснаха в най-дебелия си край. В разклонението вмъкна четири цели стъбла откъм корените, сетне между тях вкара постоянно увеличаващо се количество тръстики, които затегна с въжета така, че дъното се изду като върха на снаряд. Всеки от двамата лодкостроители пъхна единия край на въжето в устата и застяга възела с пръсти и зъби толкова напрегнато, че черните мускули на ръцете и врата играеха. Очевидно трябваше да се пристегне шуплестият край на отрязаните тръстики, докато се затворят порите.

Дебелината на конусообразното дъно се увеличи отпред и отзад и получи диаметър около половин метър. После то бе продължено с равна цилиндрична форма подобно на огромен молив. Тогава острият край бе повдигнат на здрав дървен труп и лодкостроителите почнаха да скачат и да тъпчат дъното, докато му придадоха формата на извит слонски зъб. Така издигнатият нос на лодката бе готов. Към него бяха наставени два по-къси тръстикови снопа, прилични на рало, и дъното се затвори плътно. Когато дължината на лодката достигна посочената от нас дължина, ладията бе допълнена със симетрични детайли, освен кърмовата част, където тръстиката продължаваше да стърчи като клечките на метла. Това позволяваше на лодкостроителите да продължат ладията до безкрайност. Въпросът за кърмата Омар и Муса решиха по най-прост начин. Взеха най-дългия нож и прерязаха папируса, сякаш режела края на наденица. Лодката беше готова за пускане в езерото с остър издигнат нос и тъпа пресечена кърма. Работата завърши за един ден.

— Кадай! — каза Муса, като тупна ладията и се ухили.

Така се наричаше на езика будума тръстиковата лодка, на която бяха изградили цялото си съществуване хората, които се бяха заселили край езерото в зората на времената. Никой не знае кога. Както никой не знае кой им е бил учителят. Може би далечни прадеди, минали по керванския път от долината на Нил. Във всеки случай този прастар тип ладия се беше запазил навсякъде из езерото, където растеше папирус. Дори в далечните участъци, влизащи в територията на републиките Нигер и Нигерия, лодките се строяха по същия традиционен начин с една и съща форма, независимо че се менеше дължината и широчината им.

Четири големи дървени лодки, издълбани в огромни дънери, които се бяха спуснали навярно по река Шари при пълноводие, сега лежаха завързани в един отвор между тръстиката, където отнесохме тревнозеления си „кадай“. Използвахме ги като пристан, за да не се мокрим, Омар посочи с презрение тези яки плавателни съдове, пълни наполовина с вода подобно дълги вани. Това бяха лодки на негри от племето канембу, които не умееха да строят тръстикови ладии, както негрите будума.

Гласях се да скоча в новопостроения „кадай“, който се полюляваше като крива зелена краставица, когато се яви Абдулах. Виждах го за първи път. Дойде неочаквано, ала тъкмо на време, сякаш беше дух от лампата на Аладин.

— Bonjour, monsieur — представи се той. — Казвам се Абдулах. Говоря френски и арабски. Нямате ли нужда от преводач?

Точно от такъв човек се нуждаех. Как иначе щях да науча от Омар и Муса интересуващите ме подробности, когато излезем тримата в езерото с малката зелена ладия.

Абдулах беше вежлив, носеше дълга до земята дреха и се държеше с достойнството на Цезар. Имаше лице, по-черно от нощта, гладко обръсната глава, както Омар и Муса, и белег, нанесен на челото и в основата на носа. Този племенен знак по-скоро привличаше, отколкото да отблъсва. Очите играеха живо, от устните не слизаше усмивка, а зъбите белееха при очарователния смях на Абдулах, истинско, хармонично чедо на природата, съобразителен помощник и весел придружител. Абдулах Джибрин набави сякаш по чудо две груби гребла и ми подаде едното.

Докато четиримата се намествахме в малката папирусова лодка и кинокамерата бръмчеше, за да увековечи събитието, присъствахме на необикновено зрелище. Беше пазарен ден в Бол. Няколко хиляди души, облечени пъстроцветно, бяха дошли от пустинята и островите в езерото. На пазарището кипеше буйно оживление, не се виждаше празно кътче от пясъчния хълм, едва се разминаваха жени, мъже, деца, с делви и големи табли на главата, пълни с ароматични подправки, слама, кожи, орехи, сушени корени, африканско жито. Белязани лица, голи женски бюстове, хленчещи дечурлига. Смирени погледи, ревниво дебнене, флиртуващи очи. Въздух, напоен с уханието на подправки, смесен с миризмата на пресни магарешки фъшкии, сушена риба, мръсотия, пот, кисело мляко. Слънцето изгаряше всичко, бръмченето на мухите беше изцяло заглушено от клокочещи, крещящи, мънкащи човешки гласове, които подканяха или се пазаряха на три различни пустинни езика, стотици говеда мучаха, хиляди магарета, кози, камили ревяха, врещяха, пръхтяха и над общата врява се издигаха равномерните удари на оръжейниците, които ковяха остриета на ками и върхове на копия от звънък метал. Сега от мравуняка се отдели група чернокожи и се насочи към езерото, карайки отпред с викове и удари на сопи стадо африкански говеда с големи вити рога. На брега те се съблякоха голи, завързаха нещата си на вързопи, които закрепиха на главите си, вкараха добитъка във водата и заплаваха след говедата. За разлика от европейците, изглежда, че мнозина от чернокожите са неподатливи на билхарзията, макар болестта да е силно разпространена сред крайбрежното население и да взема немалко жертви.

Негрите, които придружаваха добитъка, имаха пред себе си поплавъци, направени от лека дървесина, подобна на балсата, или от папирус, точно каквито бяха поплавъците за един човек в Перу и на Великденския остров. Скоро останаха да стърчат само черните глави с високите вързопи, закрепени на темето, и извитите върхове на поплавъците, а пред тях стадото витороги говеда, насочени към продълговат остров отвъд пролива. Абдулах обясни, че плувците са семейство будума, дошла на пазара, за да купи добитък, който сега откарвала на острова си. Бял пясъчен плаж и палми с перести листа показваха, че не е плаващ. Други два острова с веещи се папирусови цветове, ала без пясъчна ивица, тъкмо влизаха в протока.

Докато гребяхме, Омар с помощта на преводача Абдулах обясни, че на плаващите острови живеят много семейства будума. Омар и Муса също били родени на такъв остров. Муса продължавал да живее на него, в Бол дошъл, за да продава риба. Езерото гъмжало от риба, най-едрите екземпляри надхвърляли човешки бой. Срещали се крокодили и хипопотами, но не били останали много. Добитъкът и другите домашни животни заедно със стопаните им следвали движението на плаващите острови и често митничарите в Нигерия изпадали в затруднения, когато някоя групичка будума прониквала в тяхна територия, без да е прекрачвала прага на колибата си. Когато едно семейство местело пасищата си от един остров на други, говедата и хората обикновено плували. Ала когато излизали на риболов или преминавали през езерото до далечни брегове, винаги използвали папирусови ладии. В Бол узнахме, че понякога се строили лодки, годни да пренесат четиридесет тона товар, или повече, а Муса твърдеше, че веднъж направили „кадай“, на който натоварили осемдесет говеда и ги прекарали през езерото. Друг „кадай“ плавал с двеста човека на борда.

Разказите за товароподемността на тръстиковите лодки ми се струваха невероятни, но когато Муса, Омар, Абдулах и аз скочихме на нашата набързо скалъпена лодчица, почнах да им вярвам. Ладийката беше толкова тясна, че не можех да седна със свити крака. Стояхме прави и пазехме равновесие, без папирусът да се огъне или заклати. Водата, която отдалече изглеждаше така синя, съвсем не беше бистра и не изпитвах никакво желание да се цамбурна в тази супа от червеи. Особено край тръстиките това беше още по-опасно, защото червейчетата произлизат от един охлюв, който живее върху самия папирус. Двамата лодкостроители решиха да си разменят местата: пазейки равновесие, те се държаха за нас, за да не ни съборят. Каквито и размествания да правехме, малкият плавателен съд не мърдаше и не потъваше, сякаш беше надут гумен сал. Сред тръстиките на най-големия остров намерихме стара, полуизгнила ладия. Много от свръзките се бяха разпуснали, ала развалината ме задържа, когато се осмелих да се кача предпазливо на нея. Каква възраст можеше да има? Навярно една година — предположи Омар. Но никой не би могъл да знае с положителност. Във всеки случай лодката не беше наскоро построена, а продължаваше да се държи на водната повърхност.

Цял ден гребахме между приказно красиви папирусови острови. Дойдоха и други негри с един от големите „кадай“, завързани до дървените лодки. Събрахме се четири папирусови ладии и почнахме да ловим риба с мрежи. Около нас се мятаха едри риби „capitaine“^[2]. Свечери се. Първият ни ден на борда на тръстиковата лодка завърши.

Тримата европейци стояхме пред странноприемницата и съзерцавахме сияйното звездно небе. Местните пътници лежаха вече наблъскани на пода и спяха. Току-що се бяхме прибрали от една колиба, където Бил Халисей, млад самотник от Американския корпус на мира, ни беше предложил душ, приспособен от вдигнат нависоко бензинов варел. Бил спадаше към извънредно редките бели, които шетаха сами из пустинята и допринасяха с видим успех за уталожване на верските страсти. Той пробиваше сонди и доставяше вода при най-неблагоприятни условия. А в село, където бликваше вода, нито един мохамеданин не би посегнал на християните. Точно сега работеше в негърските и арабските квартали на Бол.

Чувствахме се като новородени, след като се бяхме изкъпали у Бил.

Застояхме се, за да се насладим още малко на чистия въздух, преди да се вмъкнем в душната обща спалня. На драго сърце бихме спали навън, ала беше опасно, защото нощем излизаха отровни змии на лов из пясъка.

Обкръжаваше ни знойна, безлунна тропическа нощ, звездите блестяха пълни с приказна романтика. Само жътвари и безчет жаби жужаха и квакаха отблизо и отдалече в тръстиките. Пустинята беше мъртва, и тя, и селището бяха тъмни, безшумни, потънали в нощта. Хвърлихме сетен поглед към звездите и тъкмо се канехме да се промъкнем през вратата на странноприемницата, за да си легнем, дочух звуци и дръпнах другарите си за ръката. Вслушахме се дружно. Някъде от пустинята долиташе далечно, едва доловимо думкане на тъпан и трептяща свирня на зурла. Целият Ориент се превъплъщаваше в тези тонове, създадени сякаш от самия пустинен пясък и провлечени от мекия нощен въздух, който ги носеше със себе си през тъмнината. Не се съзираше никаква светлина. Не исках да си лягам, без да съм видял странното зрелище, свързано с тайнствения нощен концерт. С мъка го чувахме. Предложих на спътниците си да отидем към музиката. Те отказаха. Предпочитаха да си легнат. Взех най-малкото електрическо фенерче и го пъхнах в джоба. Не възнамерявах да го използвам при движението си, налагаше се да пропълзя незабелязано, ако исках да наблюдавам зрелището спокойно и да не ме закачи никой. След историите, които ми бяха разказали, не се чувствувах в пълна безопасност. Фенерчето можеше да ми бъде полезно в миг на затруднение.

Беше дяволски тъмно. Ориентирах се по звездите, за да мога да се върна през равнината до странноприемницата, която се изгуби напълно в мрачната нощ веднага след първите неуверени крачки. Трябваше да стъпвам с високо вдигнати крака и предпазливо, за да не се спъвам. Вървях почти безшумно в ситния като брашно пясък. Движех се вече няколко минути, но ми се струваше, че тъпаните не са се приближили ни най-малко. Неочаквано се блъснах в кирпичена стена. Селото. Арабска къща. Завих край ъгъла и се насочих към свирнята. Вървях безпрепятствено, докато опипващите ми пръсти докоснаха тръстиков стобор. От нито една колиба не се промъкваше светлина. Тук почваше широка пясъчна улица между две редици тръстикови огради право към музиката. Взе да просветлява. Долавяха се очертанията на кръглите покриви срещу звездите, ала всичко зад мене беше съвсем черно. Рекох да ускоря крачката. Спънах се в нещо грамадно, космато, подвижно. Разнесе се пронизителен нападателен рев и бях съборен грубо в пясъка. Блъснал се бях в лежаща камила. Сухите стави изпращяха, изплашеното животно побягна. Заковах се на място. Никаква светлина. Никакъв звук от колибите. Само свирнята, която се чуваше вече съвсем ясно. Тъпани и зурли или подобни дървени инструменти. Продължих да вървя пипнешката през градеца. Сега музиката беше току под носа ми. Ненадейно зърнах газен фенер. Бях достигнал другия край на Бол. Забелязах многобройни сенки, които се плъзгаха край фенера все в една и съща посока. Там се намираше широк мегдан, навярно оттам почваше пустинната равнина. Пропълзях край ъгъла на последната ограда, тя беше кирпичена и удобна за облягане. Тогава съзрях купища човешки очертания. Прави и седнали. Промъкнах се до няколко деца, клекнали до същата стена и зяпащи със захлас зрелището около фенера. Никой не ми обърна внимание в тъмнината. Наоколо ми гъмжеше от народ. За предпочитане беше да остана прав до зида, за да не бъда виден. Всъщност навред се спотайваха хора и всички се бяха втренчили в безкрайното шествие край лампата.

То в действителност не беше шествие. Своеобразно хоро. Множество мъже, танцуващи в кръг около светлината. Те влачеха нозе, навеждаха се, изправяха се, спускаха ръце към земята, вдигаха ги към небето, продължаваха да се въртят в голямо колело, докато тъпаните и зурлите огласяваха нощната тъмнина с примамливите си ориенталски звуци. Виждах отчасти свирците, ала вътре в самия кръг ставаше нещо необикновено, което не можех да проследя точно. Между танцуващите от време на време се мяркаха и изчезваха две жени, като че седяха на някакви столове и се люлееха, от време на време като че някой ги дърпаше назад за косата. Нямаше как да надзърна по-отблизо, взирах се и се съсредоточавах в зрелището, което погълна цялото ми внимание. Един от танцуващите беше напуснал кръга и сега се насочи към мене, пристъпяйки със същия ритъм и размахвайки в такт със свирнята къс меч.

Това беше сигурно съвпадение, в мрака положително не беше ме забелязал. Но не, търсеше само мене. Не можех повече да се лъжа. Той махаше и въртеше меча точно пред носа ми. Усмихнах се насила, за да покажа, че ценя находчивите шеги. От черното лице не светнаха в отговор бели зъби. Смръщен и невъзмутим тъмният арабин продължаваше ритмичния си танц и заканителната сляпа фехтовка. Зад него провиждах хорото, което продължаваше да се полюлява, единствен тоя синковец беше дошъл да ми додява. След като се усмихнах няколко пъти, съобразих, че е безполезно да се хиля. Натрапникът се държеше безсрамно, предизвикателно, намирах се в рядко унизително положение, фехтовката се беше толкова приближила, че върхът на меча кажи-речи достигаше до върха на носа ми. След малко той заби заплашително ножа в стената от двете страни на лицето ми.

Мисълта ми работеше трескаво. Ако хванех острието на меча, щях да срежа пръстите си. Не можех да стигна самия арабин, въпреки че ми се струваше не дотам устойчив, сякаш беше изпаднал в транс. Дали не беше пиян? Не бях видял алкохол. Дали не беше под влиянието на наркотици? Не знаех. Не търсих и отговор, защото ми се налагаше да действам, преди да е забил меча в лицето ми.

Тогава чисто интуитивно извърших нещо, което ме накара да се запитам дали не съм изгубил разума си. Сетих се за близките и си казах, че ако ме видят, непременно ще заключат, че съм безнадеждно полудял. Сам се разиграх. Почнах да танцувам срещу негодника с ножа. Най-напред на място, за да не забода нос във върха на меча. Арабинът май се стъписа, ако изобщо беше способен да реагира. Стори ми се, че за малко изгуби такта, сетне продължи да играе с мене. Заситнихме, той назад, аз напред към светлината и хорото около фенера. Неусетно ни бе сторено място, без някой да даде най-лек признак на изненада или да измени ритъма. Бях така сляпо погълнат от желанието да следвам и повтарям движенията на останалите, че престанах да виждам арабина с меча, който ме отведе сред танцуващите, нито съзирах фигурите вътре в кръга, около които играехме. Когато наново си възвърнах способността да наблюдавам, забелязах само четирима музиканти. Те се кълчеха около фенера, а аз бях част от голямото колело, съставено от черни като въглен мъже — араби, будума, канембу, до един еднакво черни и през деня, и през нощта. Танцът беше относително прост, сам се натрапваше, стига човек да спазваше ритъма, крачка напред, подскок, поклон, и пак крачка. Мина доста време, докато установя, че кръгът намалява. Танцуващите се измъкваха почти неусетно. Скоро останахме десетина души да се въртим около лампата и свирците. Зурладжията навярно беше налапал пискуна от най-ранно детство, защото бузите му се издуваха като страните на херувимите с ангелски тръби. Когато надуваше зурлата, на човек се струваше, че черните гумени бузи се разтягат дотолкова, че стават кафяви. Може би тази игра на цветове произлизаше от жълтеникавата светлина на фенера. Ала едно нещо беше безспорно, по челото му струеше пот. Като се вгледах, открих, че пот облива лицата и на останалите, особено на танцуващите. Сега забелязах и друга подробност, на която не бях обърнал внимание по-рано. Играещите стискаха между пръстите дребна монета, те я повдигаха и сваляха, накрая, преди да напуснат и да се стопят в нощта, я подаваха на зурладжията. Съобразих, че в никакъв случай не бива да проявявам стиснатост, ако искам всичко да завърши благополучно. Измъкнах чадска банкнота и я стиснах между върха на пръстите. Танцувайки, зурладжията с тъпанджиите мигновено се приближи и наду свирепо пискуна под носа ми. Тактът се ускори, кръгът намаля още повече. Останахме четирима души, свирците съсредоточиха старанието си върху играча с най-богата почерпка. От съперниците ми се стичаше пот, за моя изненада те изглеждаха капнали, сякаш бяха участвували в състезание за издръжливост, макар то да не беше траяло повече от един нашенски продължителен туист или шейк. Изглежда ездачите от пустинята имаха по-малко упражнени крака от един скандинавски скиор. Това ме забавляваше. Може би все пак другите играеха отдавна, докато аз току-що се бях включил.

Ако се беше спазил първоначалният такт, стъпка, подскок, поклон, човек би могъл да играе до безкрайност. Сега обаче ритъмът се ускоряваше все повече и повече, свирците бързаха, един танцуващ отпадна, сетне още един. Участвувах очевидно в състезание. Устремността предизвикваше задъхване. Отказа се и последният съперник. Останах да танцувам сам. Зурладжията ме тупна по рамото и прибра банкнотата. Около мене се притискаше народ отвред. Опулени бели очи, смесица от движения. Всички искаха да бъдат по-наблизо, за да зяпат. Вдъхнах нощния въздух, приятно изморен и облекчен, че се отървах от досадника с меча. Не го зърнах, ала сега дойде шишкав мъж, водейки две яки жени. В сравнение с много по-стройните жени, които бях видял през деня, те не бяха нито млади, нито хубави. Черната им кожа лъщеше от пот, която се стичаше от челото точно, както у танцуващите мъже: Кой знае дали не бяха жените, които участваха в премятанията по средата на кръга. Дебелакът ги постави до мене, като че ми поднася трофейни купи. Стотици араби и негри се притискаха около нас в мижавата светлина на фенера. Ами сега? Как да се измъкна от все по-заплетеното положение? От тълпата? Как да се изплъзна в тъмнината и се върна в странноприемницата?

Точно тогава усетих, че здрава мъжка ръка ме тупна по рамото. Пред мене застана Омар с лице, което блестеше като слънце на жълтеникавата светлина.

— Monsieur brave tamtam^[3] — каза той и оголи похвално зъбите си.

С това изречение се изчерпа запасът му от френски. Ала Омар ме спаси. Единственият познат в гъмжилото. Празненството беше устроено навярно за простолюдието, понеже отсъстваха султанът и шерифът. Омар вдъхваше уважение. Щом зрителите видяха, че съм приятел със султанския сродник, сториха ни път и ние се измъкнахме през пустия градец към свирнята на цикадите.

На другия ден славата ми се беше разнесла из града. Оживено се предаваше от уста на уста какъв изкусен играч на там-там съм бил и какъв щедър бакшиш съм дал на чалгаджиите.

Шерифът обаче беше получил нови донесения за прояви на насилие и безредици от страна на арабите в пустинята. Настоя да не тръгваме, докато не си осигурим самолет. Тъй като не успяхме да влезем във връзка с Фор Лами по телефона, пратихме телеграма, че искаме да дойде да ни вземе самолет.

Имахме вече куп добри приятели в градчето и прекарвахме дните с папирусовата ладия в езерото. Изтече седмица. Неочаквано над плаващите острови забръмча самолет, който се спусна ниско над папирусите, завъртя се над покривите и кацна на заравнената пясъчна ивица, където миг по-късно посрещнахме френския летец. Той беше готов да отлети с трима ни веднага, но в малката машина имаше място за най-необходимите дрехи, не и за тежките снимачни съоръжения. Новата папирусова лодка натоварихме на една от колите, апаратурата предадохме на Баба, тъй като шерифът и султанът ни увериха тържествено, че никой няма да посегне на двамата шофьори, щом се движат през пустинята сами без бели пътници.

Последните, с които се сбогувахме, бяха двамата лодкостроители Омар и Муса и преводачът Абдулах. Когато запитах шерифа и султана дали биха разрешили на братята да дойдат по-късно в Египет, ако стане нужда от специалисти, за да построят папирусова ладия, те се съгласиха с нескривано задоволство. Абдулах преведе въпроса ми от френски на арабски за Омар, а Омар на будума за Муса. Двамината бяха така очаровани, че се разтърсиха от смях, заклатиха глави, обхванаха десницата ми с двете ръце, за да ми потвърдят готовността си.

— Съгласни са — обясни Абдулах. — Ще дойда и аз като преводач!

Седяхме вече в самолета, който отказваше да тръгне, затова не си спомням какво точно му отговорих, ала сигурно Абдулах го запомни добре. От джипа на Баба бяха донесени няколко жички и скачени в самолетния двигател. Скоро се извисихме над колибите будума, папирусовите лодки, тръстиките. Зад нас се виждаха безкрайните жълти пясъчни равнини, по които се бяхме друсали на път за Бол, под нас лежеше най-чудното островно царство на света — езерото Чад. Извън Бол то напомняше пъстро зелена кръстословица на синя основа. Плаващите острови съставляваха кутийки с безкрайно разнообразие на очертанията и безконечен хаос от тесни сини канали, виещи се около тях като цепнатини в разкъсания образ на пейзажа. В отделни кутийки се забелязваха съвсем малки обли негърски колиби и стада добитък, дребни като детски играчки. Тук-там в сините протоци се мяркаше жълтото синапово зрънце на някой „кадай“. Сетне синият цвят завладя простора чак до устието на река Шари. Полетът над езерото до Фор Лами в права въздушна линия трая само час.

В столицата останахме да чакаме джиповете ден, два, три. Радиотелефонът за Бол работеше и шерифът ни уведоми, че колите са заминали отдавна.

Със собственика на гаража пратихме джип, за да ги пресрещне. Шофьорът измина половината път до Бол и се върна, без да е открил друго, освен следите ни, водещи за езерото. Изпроводихме малкия самолет да огледа пустинята от високо. Летецът кръстосва участъците по пътя три часа, ала не забеляза никъде коли, заседнали в пясъците. Учените с корабчето в езерото отправиха своя джип в двете посоки между Фор Лами и Бол. И техният водач се прибра с празни ръце.

Предупредихме властите. Те не бяха в състояние да ни помогнат. Шефът на полицията заяви, че сме изправени не пред кражба, а пред гражданска война. Изпуснахме самолета, който смятахме да вземем и който се отбиваше веднъж седмично във Фор Лами. Двамата кинооператори трябваше да участват в друга експедиция за Етиопия, ала не можеха да заминат без скъпите си технически съоръжения.

Тогава ни споходи щастливо хрумване. С Мишел се явихме в главната квартира на френските защитни войски. Чад беше независима република. Французите се бяха оттеглили дискретно от правителствените канцеларии, където не се виждаше нито едно бяло лице. Ала при нужда бяха готови да се явят. Затова началникът на френската военна мисия можеше лесно да открие двата откраднати джипа. Поради въстанията на арабските племена в северните и източните части на страната французите поддържаха военни патрули на стратегически места в пустинята. Разполагаха с подвижни радиостанции и бяха готови да извикат френски парашутни войски, щом размириците добият характер на организирано въстание. То избухна няколко седмици по-късно.

След някой и друг час командирът ни уведоми, че откраднатите коли били намерени под сянката на голямо дърво в странично село на пустинята. Двамата шофьори бяха избягали с плячката, за да я продадат на арабите. Понеже папирусовата лодка, толкова важна за нас, не представлявала никаква стойност, захвърлили я в пустинята. За тяхно разочарование никой не пожелал да купи апаратурата. Единственото, което успели да продадат, бил бензинът. Изпразнили до последна капка резервоарите. Патрулът, който бе заловил двамата бегълци, съобщи, че можем да получим колите обратно във Фор Лами, ако пратим джип с гориво.

Какво стана с вероломния Баба и съзаклятника му не узнахме никога. Крадците не се намираха в джипа, който седмица по-късно спря пред стълбата на самолета, за да ни предаде откраднатите съоръжения точно когато голямата рейсова машина се готвеше да излети за Европа.

В замяна преданият ни преводач Абдулах бил задържан от местните власти и хвърлен в затвора, защото бил заподозрян, че в Бол помагал на търговците с черни роби за Египет. Ала това още не бе научил никой.

Под крилата ни се плъзнаха обаятелното горнило на Централна Африка, джунглата и пустинята, негрите и арабите, ослепителното слънце, собственият ни исполински самолет, който хвърляше сянката на двадесетия век и се беше устремил към безкрайността на Сахара, за да се понесе над пясъците й, без да остави следи в тях.

Довиждане, Африка!