Тур Хейердал
Ра (6)

VI. В световете на пирамидостроителите
Корабостроителница в пясъците на Египет

— Искате да заградите част от пустинята зад Хеопсовата пирамида, за да построите папирусова лодка?

Широкоплещестият египетски министър намести очилата си с рогова рамка и ме изгледа любопитно, усмихвайки се. Потърси с очи колебливо норвежкия посланик, който също се усмихна учтиво. Беше застанал до сънародника си, съставлявайки със стройния си стан и белите коси своеобразна гаранция, че чужденецът от Севера не е пълен безумец.

— Папирусът потъва след две седмици. Заключението не е мое, направено е от директора на Египетския институт по папируса — каза министърът. — А археолозите твърдят, че папирусовите ладии никога не са плавали отвъд устието на Нил, защото папирусът се разлага от морската вода и се троши от вълните.

— Тъкмо това ще проверим на дело — поясних аз.

Друг по-убедителен довод нямах, когато се бях явил на това необикновено съвещание. Министърът на културата и министърът на туризма се бяха отнесли съвсем сериозно към постъпките на норвежкото посолство. Бяха поканили най-изтъкнатите специалисти на Египет и сега около заседателната маса седяха директори на музеи, археолози, историци, експерти по папируса. Директорът на Института за папируса беше раздал предварително заключението си. Сега го повтори. Все пак призна, че понеже единствен аз съм виждал истинска папирусова лодка, с готовност подкрепя идеята ми, стига да реша да я осъществя.

Директорът на Каирския музей призна, че изобщо не може да си представи папирусова ладия в морските вълни. През древността Египет е изнасял папирус в Библос за производство на хартия, но финикийците са го пренасяли, защото само дървени кораби са били в състояние да кръстосват вътрешно Средиземно море. Папирусова лодка в Атлантическия океан е била толкова немислима за онази епоха, колкото и за наши дни.

Дълги технически разисквания засягаха ту папируса, ту пирамидите в йероглифите от двете страни на Атлантика. Последен получи думата генералният директор на археологическите съкровища в Египет, доктор Гамал Мехрез.

— Опитът да се реконструира папирусова ладия по стенописите в нашите стари гробници и да се изпробва на практика е ценен — заключи той.

С това завърши заседанието.

Министърът на културата упълномощи началника на пирамидите в Гиза да ни разреши да оградим с въжета площта, необходима, за да издигнем палатъчен лагер и подготвим строителна площадка, при условие че няма да правим разкопки в пясъка, тъй като участъкът се намираше в район, пълен с древни фараонски гробници.

В подножието на стълбището се издигаше, както и другаде в Кайро, барикада от тухлена зидария, пред всички прозорци бяха струпани торби с пясък. Там се разделихме със заместник-министъра на туризма Адел Тахер, който, преди да се върне в канцеларията, се ръкува и с широка усмивка додаде:

— Можете да построите ладията. Ще ви помогнем с каквато можем. Ще бъде от полза да се припомни на света, че Египет не само воюва.

Останах насаме със сияещия посланик и му благодарих искрено за безценната подкрепа. С Петер Анкер се бяхме сприятелили от първата ни среща. Беше служил дълги години в Близкия Изток и като пратеник на ООН, и като представител на Норвегия, древната история съставляваше негово хоби, затова се беше превърнал в жив справочник по всички въпроси, свързани със стопанските отношения и културните връзки в тези области от най-стари времена.

— Мина великолепно — каза той. — Получи строителна площадка, въпреки че никой не споделя вярата ти в папирусовата лодка!

— Ако нямаше разногласия, не бих се заел изобщо с този опит — забелязах.

В хотелската стая приседнах разколебан на ръба на леглото. Наистина, бях получил строителна площадка. Ала не бях задвижил всички колела. Още имах възможност да се оттегля. Сега трябваше да се реша. Дали да задействувам с пълна скорост лостовете, или да изоставя проектите си. Пък и не разполагах с достатъчно средства, въпреки че издателите биха ме подпомогнали срещу крайния резултат. Ами ако не се получи никакъв резултат? Седях и си играех с къс хартия. Монасите, лаките, учените, експертите по папируса. Всички до един смятаха, че папирусът издържа най-много четиринадесет дни в спокойна сладка вода и по-малко в развълнувана морска вода. Бях прекарал едва по няколко часа на „кадай“, „танка“, „шафат“, бях изживял и усещането да седя на тръстикова лодка, чието дъно пропада. Знаех, че американската тръстика тотора би издържала дълги морски плавания и че има влакнеста външна обвивка и шуплеста вътрешност, напомняща много папирусовата, но може би папирусът попиваше значително повече вода от тотората.

Разгърнах хартийката. Писмо с разкривени букви и детински почерк:

„Драги Тур от Италия, Помниш ли Абдулах от Чад? Готов съм да дойда, за да построя голям «кадай» с Омар и Муса. Чакаме съобщение. Аз съм дърводелец при пастора Ейер във Фор Лами.

С поздрав Абдуле Джибрин.“

Засмяното лице на Абдулах, черно като зифт, с низходящи белези на челото и в основата на носа, изпъкна ясно в съзнанието ми. Струваше ми се странно, че този неграмотен момък от Централна Африка се беше сетил да отиде с адреса ми при писар във Фор Лами, за да ме подтикне към действие. Защо трябваше да се колебая? Абдулах сам предлагаше услугите си, Омар и Муса щяха да дойдат на драго сърце. За да превозват добитъка си, те строяха по-големи лодки от християните, които използваха ладиите, за да се крият из островите на Етиопия. Знаеха за плавателността на папирусовите съдове повече от всички учени на света, събрани наедно. Вярваха в майсторството си. Наемаха се да построят толкова голям „шафат“, че да плава с месеци, както и да останат на борда му и да отплават за страни, чиято отдалеченост може да им обясня само в дни път, защото нямаха ни най-малка представа от география.

Писмото на Абдулах пресече всякакви колебания. Доверих се на чернокожите си приятели от Чад.

Същата вечер телеграфирах в Адис Абеба на италианеца собственик на двете големи моторници от езерото Тана. Бяхме се договорили, щом получи телеграма, да изпрати Али и хората му до блатата в западната част на езерото, за да нарежат сто и петдесет кубически метра папирусова тръстика, която трябваше да се изсуши и върже на снопи в северния край на езерото. Комендаторе Марио Буски беше стопански деятел на средна възраст, набит, червенобузест, страшно предприемчив. Лично беше ръководил пренасянето на тежките железни лодки от Червено море до езерото Тана. Беше извършил също превозването на монолитите от Аксум в планините на Етиопия до Рим през 1937 година. Надяваше се, че и сега ще му бъде поверен транспортът им, ако етиопският император поискаше да му бъдат върнати тези паметници.

Първоначално възнамерявах да смъкна папируса по Нил, ала това щеше да се осъществи крайно трудно, понеже имаше сума водопади и трябваше да се мине през цялата република Судан. Буски се отнасяше към поръчката като към спортно постижение: отдаваше му се възможност да пренесе петстотин снопа папирус на разстояние 725 километра от езерото Тана през планините на Етиопия до Червено море. Макар че натрупаната тръстика имаше размерите на малка къща, тежеше само дванадесетина тона.

Не оставаше ден за губене. Наближаваше Коледа. Ако искахме да прекосим Атлантическия океан, преди да е настъпил сезонът на ураганите в Западното полукълбо, налагаше се да тръгнем от Африка през май. Страхувах се да нарежа папируса много рано, защото старата тръстика едва ли щеше да бъде много здрава. Но не сторех ли това незабавно, не бихме могли да се стегнем за път до май. Изискваше се време, за да се отрежат двеста-триста хиляди папирусови стъбла, понеже тъкмо сега езерото Тана беше пълноводно. Тръстиката трябваше да има дължина горе-долу три метра, стъблата щяха да се режат дълбоко под водната повърхност. После папирусът изискваше сушене, за да не изгният снопите. Чак тогава щеше да дойде ред за извозването през планините и през Червено море. В района на Суец бушуваше война, всякакво движение беше спряно. А в Суец възпламеняемата тръстика трябваше да се разтовари на сушата и да се пренесе по блокирани пътища до долното течение на Нил.

Преди товарът да е стигнал до пирамидите, налагаше се да се уреди лагерът с удобства за спане и хранене на работниците сред пясъците на пустинята. Строежът щяха да ръководят негри будума от езерото Чад, които продължаваха да водят първобитен живот на плаващите острови в най-изостаналия край на Централноафриканската република. Работата щеше да трае дълго, защото трябваше да се свържат тънките папирусови стъбла в плътен морски кораб, дълъг петнадесет, широк пет метра. Необходимо беше да се обмисли и подготви пренасянето на готовата лодка до африканско пристанище по атлантическото крайбрежие. Платна и такелажни съоръжения, староегипетски уредби за управление, делви с вода и храна по старовремски образец, хиляди дреболии чакаха разрешение. И най-важното от всичко: трябваше да се подберат участниците в опита.

Естествено, мисълта ми се насочи най-напред към другарите, с които бях прекарал сто и един ден на балсовия сал „Кон-Тики“. Продължавахме да се събираме по различни поводи, за да освежаваме старите спомени. Ала на Кнут Хаугланд, който ръководеше музея „Кон-Тики“ в Осло, държавата бе възложила да учреди Норвежки музей на съпротивата. Херман Вацингер, който като специалист на ФАО^[1] отговаряше за изследванията върху риболова в Перу, се канеше да поеме ръководството на един от отделите на организацията в седалището й в Рим. Бенгт Даниелсон, единственият швед сред норвежците, който след експедицията ни се беше установил в Таити като етнолог на свободна практика, току-що беше назначен за директор на Етнографския музей в Стокхолм. Ерик Хаселберг си оставаше, както и по-рано, вечен бохем и непрестанно скиташе с китарата и палитрата си. Той щеше да се отзове непременно. А Турстейн Робю, който на времето беше телеграфирал „Идвам“ в отговор на поканата ми да участвува в експедицията „Кон-Тики“, беше завършил богатия си с приключения живот в ледовете на запад от Гренландия като радист на групата смелчаци, решили да достигнат Северния полюс със ски.

На сала „Кон-Тики“ бяхме петима норвежци и един швед, всичко шестима скандинавци. Този път ми се искаше да смеся толкова народности, колкото позволява мястото в малката тръстикова лодка. Ако се сгъстяхме, можехме да се сместим седмина. Седем души от седем нации. Понеже произлизах от най-северната страна на Европа, естествената противоположност се явяваше Италия. Тъй като ние, европейците, сме „бели“, налагаше се да включим един „цветнокож“. А най-черните негри, които изобщо бях срещал, живееха в Чад, затова беше логично да поканя един от нашите специалисти по папируса. Опитът целеше да изясни възможностите за връзка между древните цивилизации на Африка и Америка. Заслужаваше да се предвиди символично по един египтянин и един мексиканец. За да се застъпят в международната ни група и идеологическите контрасти, щеше ми се да привлека по един участник от Съединените щати и от Съветския съюз. Всички други нации, които поради липса на място не можеха да бъдат застъпени, можеха да бъдат представени условно чрез знамето на ООН, стига да получехме разрешение да го вдигнем на борда.

Епохата насърчаваше всеки опит да се изградят мостове на дружбата между народите. Над сфинксовете и пирамидите гърмяха военни реактивни самолети, по бреговете на затворения Суецки канал грохотеха оръдия. Войници от петте континента воюваха в една или друга чужда страна. Там, където не свирепствуваше войната, дежурни стояха пред пултове с бутони, готови да пуснат в действие атомни оръжия. На един плаващ тръстиков сноп имаше място само за хора, желаещи да си подадат другарски ръка. Самото плаване щеше да бъде опит, научно пътешествие в зората на културата. Ала имаше възможност за опити в опита. Научно пътуване в утрешния претъпкан и пренаселен свят. Телевизията, свръхзвуковите самолети, спътниците бяха стеснили размерите на планетата ни, народите почваха да се притесняват взаимно. Земният глобус на нашите прадеди не съществуваше вече. Безкрайният свят на миналото можеше да бъде обиколен за час и четиридесет минути. Непроходими планински вериги и безбрежни океани не деляха повече нациите. Народите не живееха самостоятелно, откъснато, а общуваха помежду си и клоняха към взаимно проникване. Докато стотици хиляди техници работеха денонощно над атома и лазерния лъч, нашата планета се търкаляше със свръхзвукова скорост към утрешния ден. Всички участвахме в голям технически опит, налагаше се да си сътрудничим, ако не искахме да рухнем под общия товар.

Една папирусова ладия, играчка на морските стихии, би могла да се превърне в микросвят, практически опит да се докаже, че хората искат да живеят в мир въпреки различията в народността, религията, цвета на кожата; политическото верую, стига да прозрат, че са длъжни да се борят за общото дело.

Взех перото и отговорих на Абдулах. Потвърдих, че се нуждая от Омар, Муса и него като преводач. Необходимо ли е да отида в Чад, или Абдулах би се наел да отведе двамата лодкостроители от Бол във Фор Лами, ако им пратя самолетни билети и ги посрещна на Каирското летище?

С учудване получих бързия делови отговор на Абдулах чрез писаря във Фор Лами. За да могат тримата да тръгнат, Абдулах се нуждаел от трудов договор, три самолетни билета до Египет и сто и петдесет хиляди чадски франка. Щом получел исканото, щял да уреди всичко и съм можел да си спестя пътуването до Чад.

Сумата ми се видя значителна, въпреки че Италианската народна банка не знаеше какъв е точният курс на чадския франк и че изникваха безброй въпроси, преди да съм превел парите във Фор Лами. На каква карта щях да заложа? Нуждаех се от сигурност, ала за Абдулах Джибрин не знаех друго, освен че е момък в бяло джубе, изскочил неизвестно откъде в Бол и изчезнал, след като беше превеждал доброволно. Твърдеше, че бил дърводелец. Но кой знае дали Абдулах не ме лъжеше, че ще ми спести време и пари. Ако избегнех пътуването до Чад, бих могъл да посетя още веднъж индианците в Перу, да прескоча до Мексико и Съединените щати, за да потърся участници в експедицията.

Впрегнах в работа двама важни сътрудници. Буски щеше да осигури тръстика, Абдулах строители. Папирусът и майсторите трябваше да пристигнат в Египет по едно и също време, а дотогава щеше да бъде готов лагерът. Тази задача възложих на близък приятел, университетския преподавател Анджело Корио, на когото Министерството на просветата в Рим даде шестмесечна отпуска, за да упражнява езика в нашата международна бригада. Корио пристигна при пирамидите като турист с куфар и фотоапарат и бе обсаден от нападателна тълпа екскурзоводи, предлагащи да му покажат сфинкса и да го научат да язди камила. За да се справи с тази необичайна ориенталска среда, трябваше да му се придаде в помощ местен човек, запознат със законите и обичаите на страната, който би могъл да стигне без заобикалки право до командните лостове. Такъв човек се оказа запасният полковник Атия Осама. Поради войната над заниманията му висеше загадъчно було, свързано със Синайския полуостров, окупиран от Израел. Вежлив и общителен, той прие да бъде наш застъпник пред властите и ни издействува разрешение да прекараме папируса през военната зона на Суец.

Така колелата се бяха задвижили, те се въртяха и превъртаха от страна в страна. Бързи писма с най-чудновати пощенски марки, телеграми, телефони на различни езици. Всичко трябваше да се държи в тайна, за да не се пречи на работата. Участници от седем страни. Бях намерил италианец, имах вероятен кандидат от Египет, щях да избера представител на Чад измежду тримата лодкостроители. От Съветския съюз очаквах отговор. Трябваше да отида в Америка. Декември се търкулна, последва го и януари. Оставаха три месеца. В Ню Йорк се срещнах с американския си сътрудник Франк Таплин. В Кайро стоеше Корио и изчакваше папируса, който сега лежеше сух на брега на езерото Тана, а Абдулах търсеше лодкостроителите в Бол. Таплин беше суперенергичен американски бизнесмен, борец за мир и деен член на Световната асоциация на световните федералисти — международна организация, бореща се за засилване на сътрудничеството между народите и разширение правата на ООН. Известният нюйоркски редактор Нормън Къзънз беше председател на асоциацията и близък приятел на генералния секретар на ООН У Тан, който прие и трима ни в най-горния етаж на грамадната стъклена сграда на ООН.

Седем народности, черни и бели, от Изток и от Запад на една папирусова ладия в Атлантическия океан?

Получихме разрешение да вдигнем флага на ООН при условие че ще спазим правилника му: всички знамена на борда да бъдат с еднакви размери и всички да бъдат закачени на еднаква височина. С готовност щяхме да ги вдигнем едно до друго, а в двата края по един флаг на ООН. Благопожеланията на У Тан идваха от сърце. Откъде ще тръгнем?

— Смятам да тръгнем от Мароко.

— Тогава поздравете приятеля ми Ахмед Бенхима, посланика на Мароко в ООН. Намира се петнадесет етажа по-надолу — на двайсет и третия етаж.

Негово превъзходителство от двадесет и третия етаж беше висок представителен мъж, последна издънка на един от най-старите и най-влиятелни родове в Мароко. Посрещна ни с изтънчена вежливост. Отпуснахме се в дълбоките кресла. Изслуша ме със съвършено спокойствие.

— Искате да отплавате с тръстикова ладия от родината ми — задоволи се да отбележи, предлагайки ми цигара.

— Благодаря, не пуша.

— От кое пристанище ще потеглите?

— От Сафи.

— Сафй Това е родният ми град! Защо именно от Сафи?

Внезапно се оживи и стана, като лицето му изразяваше едновременно изненада и любопитство.

— Защо от Сафи? — повтори той.

— Защото Сафи е едно от най-старите африкански пристанища отвъд Гибралтар. Казабланка е модерно пристанище, ала Сафи е бил известен от най-дълбока древност. Освен това Сафи се намира точно там, откъдето един средиземноморски кораб за крайбрежно плаване е можел най-вероятно да бъде отнесен в океана от стихиите. Точно край Сафи води началото си Канарското течение, а пасатите подемат всичко, което лети, и го отправят за Америка.

— Родителите ми живеят в Сафи. Пашата на Сафи ми е добър приятел. Ще му пиша. Ще пиша и на брат си, който е министър на външните работи в Мароко.

Просто невероятно щастие! Разделихме се най-сърдечно.

В Ню Йорк имах обещаващ кандидат и всичко изглеждаше, че е наред, докато не бе посветена в тайните ни кроежи жена му. Тогава бързо се съгласихме и тримата, че ще бъде по-добре да потърся другиго. Оставаше ми горе-долу време, колкото да обядвам с новия вероятен участник, преди самолетът да отлети за Лима в Перу.

Няколко дни по-късно се намирах с неколцина индианци от племето уру и печех риба на плаващ остров в езерото Титикака. Целият остров се състоеше от хиляди тръстикови снопове, натрупани едни връз други на дебели пластове. Щом най-долният слой изгниваше, нарязваше се свежа тръстика тотора и се набиваше отгоре. Цялата част от езерото се състоеше от изкуствени тръстикови острови, разделени от тесни канали, и жива тръстика, която растеше околовръст. Само далечните снежни планини се открояваха в синьото небе над този равен блатист свят, където индианците уру прекарваха живота си сред риба и тръстика. Колибата и леглото бяха направени от тръстика. Лодките бяха построени от тръстика и имаха грубо платно от свързани тръстикови стъбла. Тръстиката съставляваше единственото гориво в кухнята. Изгнила тръстика се смесваше с пръст, донесена от сушата, разстилаше се на малки лехи върху плаващите острови, за да се посадят неизбежните сладки батати. Червенокожите нямаха под краката си твърда опорна точка, островът се тресеше, независимо дали обитателите му се движеха по пода на колибата или из миниатюрната градинка.

Дошъл бях, за да търся потвърждение на една хипотеза. Индианците уру, както и червенокожите кечуа и аймара, живеещи по брега на същото езеро, а и негрите будума в Чад не вадеха лодките си всеки ден, за да ги сушат след употреба. Те не прогизваха за четиринадесет дни. Тръстиката потъваше все пак. На плаващите острови се виждаше как индианците непрекъснато трупат нова тръстика, за да изравняват повърхността. Ала стройните ладии се полюляваха край острова и плаваха, без да се подновяват, точно както и в езерото Чад в Централна Африка. Обяснението се натрапваше от само себе си. Лодките и в Южна Америка, и в Чад се свързваха с ръчно произведени въжета, с които се затягаха така силно, че повечето от вътрешните канали на тръстиката се затваряха, докато малките ладии в Етиопия се завързваха халтаво с ивици кора или папирусови влакна, без да се притегне достатъчно шуплестият папирус, за да не се допусне поглъщането на вода.

Оставаха още дванадесет дни до пристигането на Абдулах и лодкостроителите в Кайро. Бяхме пратили билети за 20 февруари, защото бяхме пресметнали, че горе-долу по същото време ще се получи и тръстиката в Суец. За дванадесет дни можеха да се разглеждат още куп неща. С добрия ми приятел Турлейф Шелдерюп, именит норвежки философ, спортист и фотолюбител, заминах от клатещите се блатни острови на индианците уру за пустинното северно крайбрежие на Перу. Искахме да разгледаме най-красивата пирамида на Южна Америка, хармонична грамада от кирпич, зареяна и скрита зад планини от изветрял пясъчник в долината Чикама. Учените все още не бяха я изследвали, но иманярите я бяха преровили основно, изкопавайки кратер чак до основата и превръщайки я в своеобразен правоъгълен вулкан. Гигантската постройка се издигаше толкова високо в пустинята, че населението от долината я наричаше само „Серо Колорадо“ — „Шарената планина“. Ако не беше стъпаловидната форма и ограждащата я стена, отдалеч не би личало, че е съставена от милиони кирпичи. Човек, който е бил допреди седмица в Египет, не можеше да не открие смущаваща прилика в архитектурната форма, астрономическата насоченост, размерите и строителния материал между Серо Колорадо и най-древните пирамиди край Нил. Паметникът е бил издигнат от незнаен владетел-първожрец в епоха, когато мощни цивилизации внезапно са почнали да цъфтят в Перу, много преди културата на инките да е последвала културата на народа чиму, която от своя страна се е явила подир първите неизвестни носители на цивилизация, наречени от учените по липса на точни сведения, мочики. Те са построили тези първи и най-големи пирамиди по крайбрежието. Кои са били обаче мочиките? В науката все повече си пробиваше път мнението, че са съществували връзки между носителите на култура по северното крайбрежие на Перу и строителите на пирамиди в древно Мексико.

Оставаше ни време и за бърза обиколка из Мексико, където спътникът ми от посещението на индианците серис, олимпийският плувец Рамон Браво очакваше най-нетърпеливо пътешествието с истинска тръстикова лодка. Точно сега се превиваше от болки в стомаха, но беше сигурен, че до два месеца и половина, когато дойде време да потеглим от Мароко, ще бъде в чудесна форма.

Мексиканска джунгла, пирамида, дъжд. Точно това очаквахме. Заваля като по поръчка. Мокър до кости, по риза, с винтяга над камерата, Турлейф снимаше, а тропическият порой се лееше така, че поточета подскачаха и се стичаха от камък на камък по огромната пирамида Паленке. Облаците висяха ниско над джунглата, която се спускаше непроходимо гъста по хребета, където исполински дървета настъпваха отвсякъде чак до самата основа на паметника.

Развалини от чудни строежи, годни да задоволят всякакъв вкус, лежаха изоставени и рухнали, обрасли с мъх, в разкопките. Когато човек идваше, за да проследи по собствения си пулс, частичка от славното минало на Америка преди Колумб, трябваше най-напред да се освободи от опиянението на възторга и омаята, за да се опита да прозре същността, която се криеше зад тези внушителни грамади. Тук нещо свръхстранно, нещо неказано и неписано трептеше във въздуха, натрапваше се на вниманието, караше наблюдателя да стои нащрек. Тук беше безсмислено човек да се приспива с предварително изковани теории. Тук не заслужаваше изследователят да се увлича от привлекателни подробности, нито да се разсейва от размерите, красотата, техническите трудности. Тук трябваше да се търси обобщаващият извод, че това грамадно сборище от развалини на пирамиди, храмове, дворци е останка от хора като нас със същото душевно и телесно устройство. Те са дошли в тия земи хиляди години преди Колумб, разчистили са площи в джунглата за домовете, нивите, паметниците си. Пирамидите и храмовете са били проектирани по изчисленията на изкусни архитекти, учудващо изкусни, ако човек ги съпостави с индианците, които и сега живеят в същата джунгла и продължават да строят колиби от клони и шума, без да се сетят да издялат правоъгълен камък от откъртения балван или от неподвижната скала. Веднъж се опитах да издялам четвъртит камък от речен балван. Не успях, въпреки че разполагах със стоманен чук и длето. А древните строители не са познавали други сечива, освен каменните. Само вещ каменоделец е бил в състояние да получи гладки блокове от твърдите скали, аз не успях, както не успяха приятелите ми от града и селото, нито индианците, на които съм предлагал да опитат. Това не се отдава на кого да е. Каква истина се криеше зад развалините сред джунглата в Паленке?

Може би щеше да изглежда смешно, но не се ли нуждаеха учените от консултант криминалист? Не човек, който е запознат с техниката на археологическите разкопки, нито с латинските научни термини, а човек с прозорливостта на детектива, способността да комбинира, да гради хипотези. Човек, който е въведен в теорията на вероятностите. В сърцето на джунглата се извисяваше гигантска пирамида. Обикновени индианци ли я бяха построили? Или човешки създания, превъзхождащи чистокръвните азиатци от Сибир, добрали се до горите на Мексико?

Естествено е било — твърдяха учените, които считаха, че културните народи преди Колумб не са излизали извън пределите на бащиния двор, — естествено е било при еднакви външни условия човекът да създаде еднакви паметници. Било е естествено жителите на Египет и на Мексико да редят камък върху камък, за да се получи пирамида.

Сега дъждът се лееше като из ведро и ние потърсихме сушина под исполинските клонаци.

Еднакви външни условия! Можеше ли да се посочи по-голям контраст между египетската пустиня и мексиканската джунгла? Топлият въздух, който вдишвахме, беше тежък като влажния въздух на парник. Околовръст листак, от който се отцеждаха дъждовни капки, стъбла, дънери, тлъста мазна почва. Не се съзираше нито един камък, освен огромните дялани блокове, натрупани в обрасли развалини. Естествено ли беше да се реди камък върху камък в мексиканската джунгла? Защо тогава не и в африканската джунгла или при европейските смесени условия?

Откъде са си доставяли материал архитектите на пирамидата Паленке? Може би са го копаели дълбоко под великанските корени на тропическите дървета или са го къртили от някой планински склон? Във всеки случай тук, в Паленке, се е родила идеята, а строителният материал се е намирал другаде и е трябвало да бъде издирен от майсторите.

Ами в Перу? Естествено ли е било да се реди камък върху камък, за да се получат пирамиди? В пустинното крайбрежие, дълго хиляди километри, където са пръснати пирамидите на Перу, не се намира подходящ камък. Необходимо е да се дирят каменоломни чак в Андите. В долината на мочиките, която току-що бяхме посетили, е трябвало да се направят най-напред около шест милиона огромни кирпича, за да се издигне пирамидата, покриваща площ от близо четири мола^[2] и извисяваща се на тридесет метра. Ала в Перу имаше и по-големи пирамиди от Серо Колорадо.

Докато седях мокър и тръпнех от студ под шумака, наблюдавайки как се стичат поточета от пирамидата, мисълта ми се заразхожда из Перу и Египет. В Египет е било естествено да се използва камъкът за строителен материал, защото пустинята е била осеяна с голи канари. Но защо тогава е трябвало да бъде естествено и за Мексико? Несъмнено ацтеките от голите планински плата и маите в джунглите на Юкатан са се научили да строят пирамиди от своите предшественици. Учените бяха стигнали до заключението, че най-старата цивилизация в Мексико, която е положила основите на всички останали, е имала люлката си в тропическото гористо крайбрежие на Мексиканския залив, чиято суша се мие от океанското течение, след като е преминало Атлантика. Било ли е по-естествено да се строят пирамиди там? Ни най-малко! Там незнайните създатели на най-древната мексиканска култура са били принудени да търсят каменоломни отвъд видимия небосклон и понякога да пренасят блокове от по двадесет-тридесет тона чак от осемдесет километра разстояние. Кои са били тези несломими ваятели и архитекти, които са строили в джунглата, ала са разбирали повече от камък, отколкото от дърво? Днес никой не знае това. За да им се намери що-годе име, учените са ги нарекли „олмеки“. Ако приемем, че многобройните реалистични скулптури по запазилите се каменни паметници представляват техни автопортрети, някои от олмеките са имали кръгли лица, сплескани носове, дебели устни и са изглеждали направо като негроиди, докато други са се отличавали с тесни лица, ястребов нос, мустаци, рунтава брада и са имали вид на семити. Олмеките съставляваха ядката на загадъчния свят. Как са се наричали в действителност, кои са били, защо са строили пирамиди? Една от тези пирамиди с височина тридесет метра беше построена от кирпичи „адобе“, също както в Перу и някои пирамиди в долината на Нил.

Грамадата, по която се стичаше дъждът и която наблюдавахме, беше усложнила целия въпрос. Преди десетилетие и половина, през 1952 година, едно откритие в тази джунгла беше разтърсило научния свят и съборило догми, считани дотогава на непоклатими като скала. Съвсем случайно бе открит таен вход към тесен проход с каменна стълба, водеща с извивки за вътрешността на пирамидата. Подземието извеждаше пред тежка каменна врата, затваряща разкошно украсена гробница с колосален каменен саркофаг, където останките на абсолютен владетел-първожрец са били погребани по същия начин, както в Египет. А тъкмо в Мексико не би трябвало да се намерят гробници в пирамидите. Това беше една от двете основни истини, от която изхождаха повечето изследователи, за да отхвърлят хипотезите за презокеански връзки. Приликите са привидни — твърдяха те, — пирамидите от двете страни на Атлантическия океан са имали не само различно предназначение, но и различна форма. В Мексико и Перу те бяха изградени стъпаловидно, в Египет с наклонени стени.

Що се отнасяше до формата, тя беше еволюирала. Всеки, който е пътувал в долината на Нил, знае, че в Египет се срещат и стъпаловидни пирамиди. Те представляват първоначалната форма и в Египет, и в Месопотамия. Древните културни съседи на египтяните, вавилонците, са строили стъпаловидни пирамиди и на върха им са поставяли храм, точно както в старо Мексико. Сега неочаквано и в мексиканска пирамида беше открит владетел-първожрец в саркофаг. Неговият род е смятал, че води потеклото си от Слънцето. В гробницата се намираше идол на слънцето от нефрит. Архитектът беше разположил пирамидата според движението на слънцето с астрономическа точност, както в Египет. Покойникът беше положен в каменен саркофаг, а на лицето си имаше разкошна маска, каквато е била поставяна и на египетските мумии, с тази разлика, че маската не беше от злато, а от нефритна мозайка, очите от седеф, зениците от обсидиан. И той е вярвал в задгробния живот, та не липсваха делви с храна и питие. Украсата му се състоеше от диадема, обеци, огърлица, гривна, пръстени от седеф и нефрит. Ковчегът беше боядисан отвътре в цинобър, останки от червена дреха се виждаха по костите и украшенията. Също както при египтяните саркофагът беше затворен с капак, издялан от един-единствен камък, тежащ няколко тона, дълъг беше четири метра и широк колкото човешки бой. Капакът и стените на гробницата бяха украсени с релефи на жреци и владетели, всички изобразени в профил, както в древен Египет. Когато всичко е било готово, десет младежи били пожертвувани и погребани извън гробницата, за да последват господаря си като негови роби в отвъдния свят. Тогава гробницата на краля-слънце е била затворена с великанска каменна врата, стълба, водеща през вътрешността на пирамидата, е стигала до изхода, който бил запушен с чакъл и камъни. Отвътре и отвън кралят-слънце в Паленке беше спазил ритуалите на древен Египет, свързани с погребенията на царствени особи. Единственото нововъведение се състоеше в малък каменен храм с местни йероглифи, поставен отгоре на пирамидата по чист мексикански образец.

Току-що бяхме проникнали в гробницата, за да я разгледаме. Беше построена като част от основния план на главния архитект: стени и таван от исполински плочи, издялани, изгладени, прилепени една до друга без милиметър празнина. Останалата част от пирамидата беше издигната, след като гробницата е била готова. Бели сталактити висяха подобно на ледени висулки от корнизите на стените и правеха неподвижните релефи на жреците, облечени в разточително пищни одежди, да приличат на дълбоко замразени видения от древността. Точно както в Египет строителите на пирамидата бяха предвидили изкусна проветряваща система. Тесен въздушен канал извиваше покрай цялата стълба, други два по-големи проветряващи канала минаваха напреко през цялата пирамида, също както в египетските пирамиди.

Докато се движехме по тесните дълги стълби, огледах още веднъж постройката. Ходникът имаше шестоъгълно напречно сечение. Сводът беше по-тесен от широчината на стълбата. Само на едно място в света се бях провирал през подобен коридор с точно такава необикновена форма: в египетските пирамиди.

Беше ли всичко това напълно естествено? Във всеки случай не беше плод на случайното натрупване на камънак. Подадохме глави извън грамадните блокове и отново ни погълна джунглата, готова пак да прегърне в обятията си развалините, ако Мексиканският археологически институт не се бореше системно, за да опази най-големите древни паметници на страната от настъплението на тропическата растителност.

В Мексико Сити посетихме доктор Игнасио Бернал, ръководител на огромния организационен апарат, включващ и Мексиканския археологически музей, един от най-значителните и най-модерните на света. Мексиканските археолози се ползваха с името, че заемат челно място сред изолационистите. Особено малко по-възрастното поколение поддържаше ревностно, че всички прояви, които се криеха зад мексиканските развалини, са покълнали на родна почва. Сега се канехме да хвърлим ръкавицата на предизвикателството срещу тези схващания, тръгвайки с тръстикова ладия от Африка за Америка. Как щяха да посрещнат експедицията ни мексиканските специалисти? Спряхме се на доктор Игнасио Бернал като техен най-изтъкнат представител. Той нареди най-благосклонно на портиера да ни пусне в музея с кинокамера и магнетофон. Поизгледа ни малко скептично, когато застанахме пред грамадна надгробна плоча с релефа на олмек с дълга брада, символизиращ загадката на най-древните носители на култура в Мексико. Брадат олмек беше въвел строителството на пирамиди сред безбрадите индианци.

— Доктор Бернал — почнах, — смятате ли, че древните култури на Мексико са се развили без външни влияния, или допускате, че отделни елементи са могли да бъдат донесени през океана с първобитни плавателни съдове?

— Това е най-трудният въпрос, който би могъл да ми бъде зададен — отговори домакинът, когото всички признаваха за най-изтъкнатия познавач в Мексико.

— Защо?

Изненадан, приближих микрофона към доктор Бернал.

— Защото съществуват сериозни доводи, говорещи в полза на презокеански влияния преди Колумб, но и не по-малко уважителни доводи, опровергаващи тази хипотеза.

— А вие какво мислите по въпроса?

— Честно казано, не зная какво да мисля!

— Тогава не бихме ли могли да заключим единодушно, че проблемът остава все още нерешен?

Той се поколеба за миг.

— Да — съгласи се насила.

Повторихме интервюто, за да сме сигурни, че сме го записали. Точно по това време журналистите бяха подушили подготвяната експедиция в Кайро. Новината беше стигнала чак до Мексико.

— Каните се да преплавате океана с тръстикова ладия? — закачи ни доктор Сантяго Хеновес, като се усмихна. Беше дошъл да поздрави колегата си доктор Бернал, тъкмо когато се канехме да си ходим.

— Да — отвърнах. — Иска ли ви се да участвате в експедицията?

— Разбира се. Говоря най-сериозно.

Изгледах зачуден мексиканския колега на доктор Бернал. Професор Хеновес се славеше като познавач на американските туземци. Бях го срещал на международни конгреси по антропология в Латинска Америка, Съветския съюз и Испания. Дребен, ала невероятно жив и жилав, той стоеше срещу мене и се взираше.

— Съжалявам. Мястото е заето от друг мексиканец, ще трябва да почакате за следния път — пошегувах се.

— Запишете ме в списъка на резервите. Ако се откаже някой, готов съм да дойда, стига да ме предупредите седмица по-рано.

— Непременно.

Не предполагах, че думите му ще се сбъднат, когато ниският учен, усмихвайки се, раздруса здраво ръката ми за сбогом.

На следното утро в Ню Йорк. Хотелската стая, пълна с журналисти. И тук експедицията не беше повече тайна. Папирусът беше пристигнал в Кайро. Строежът хлопаше на портата. В този миг тримата негри от Чад седяха в самолета, а Корио ги чакаше с готовия лагер и команда работници. Утре щяхме да се съберем, за да почнем. Самолетът ми заминаваше вечерта. Разполагах с цял ден за сетни трескави приготовления в Ню Йорк. Неочаквано през вратата ми подадоха телеграма. Наложи се да се отпусна на стола, когато я прочетох.

„АБДУЛАХ АРЕСТУВАН. ЛОДКОСТРОИТЕЛИТЕ ВСЕ ОЩЕ В БОЛ. ТЕЛЕФОНИРАЙ НЕЗАБАВНО.“

Телеграмата носеше подписа на жена ми.

Светкавичен телефонен разговор с къщи в Италия, потвърди, че не се касае за шега. Получило се писмо от Абдулах. Съдържало само листче с вестта, че не можел да доведе Омар и Муса, защото бил задържан. Щял да пише подир месец. Поздрави Абдулах.

Абдулах лежеше в тъмница. Какво ли беше сторил? Къде се намираше? Никой не знаеше нещо повече от оскъдната вест, надраскана на листчето. Муса и Омар не бяха мръднали от плаващите си острови на юг от Сахара, на изток от слънцето, на запад от луната. Без тях никаква лодка! След единадесет седмици трябваше да тръгнем от Мароко, ако искахме да преварим сезона на ураганите. Зад пирамидите в Египет седеше цял щаб и чакаше със застлани легла и сложена маса гостите от Чад. Налагаше се да се прати човек до плаващите селища в езерото, за да докара на мястото на строежа специалистите по папируса. Задача пак за моя гръб. От Франция излиташе всяка сряда сутрин самолет за Чад. Трябваше да бъда в Париж с готова виза за Чад във вторник. Днес беше петък, денят на Джордж Вашингтон. В Съединените щати всички празнуваха. Утре, събота, обществените учреждения не работеха.

В неделя също. Оставаше само понеделникът, за да уредя визата, формалностите по заминаването, пари за новото пътуване до сърцето на Африка, което не бях предвидил.

Три дни се суетих по улиците между небостъргачите, без да напредна с крачка. Навсякъде затворено. В понеделник сутринта нюйоркчани се втурнаха в канцелариите. Телефоните забръмчаха. Хора от всички нации на света сновяха в сградата на ООН. Само не и от Чад. Представителят на Чад се намирал засега във Вашингтон — обясни ми любезен глас. Налагаше се да отида там, за да получа чадска виза. Издателят ми пък имаше седалището си в Чикаго. Портфейлът ми беше кажи-речи празен. Купих си билет за Париж, ала за да продължа до Чад, ми трябваха пари и виза. Телефонът на чадското посолство във Вашингтон не се отзова. За щастие от норвежкото посолство обещаха да влязат във връзка с посланика на Чад, та да не мърдам от хотела и да чакам. От Чикаго се получи съобщение да отида в противоположния край на Ню Йорк при агента на издателството. Неизяснената съдба на Абдулах беше объркала положението. От канцеларията на У Тан ми съобщиха, че генералният секретар би ми дал препоръчително писмо, ако отида незабавно. Тъкмо се чудех и маях, в стаята ми нахлу мъж. Мистър Пайпъл, директорът на голяма вестникарска агенция. Аванс срещу договор, че ще му предоставя новините от експедицията. Прекъсна ни междуградски телефонен разговор. Току-що ми била разрешена визата. Да взема веднага самолета за Вашингтон, който поддържа връзка в двете посоки непрекъснато. Директорът с ловкостта на спортист ми помогна да наблъскам зимни дрехи, и лятно облекло в два куфара, уреди сметката, откара багажа до самолета, заминаващ вечерта за Париж. В съседната стая Турлейф прибра филмовите си ролки и хукна към канцеларията на У Тан. Капнах от умора, докато препусках из Ню Йорк и Вашингтон, носех се във въздуха. Двете посолства в столицата на Съединените щати проявиха великолепна съгласуваност. На нюйоркското летище Кенеди, когато слязох от една машина, за да се прехвърля на другата с чадска виза на паспорта, ме пресрещнаха двама души. Единият ми подаде писмото на У Тан, другият двата опаковани куфара.

Благодаря, благодаря! Лека нощ, Америка! Добро утро, Париж! Бегла среща с жена ми, когато следващият самолет на път за юг кацна в Ница. Записки в бележника, телеграфни бланки: „Задръжте всичко, докато пристигнем с лодкостроителите от Бол.“

Сахара лежеше под крилете. Жега нахлу, щом се отвори вратата. Намирахме се в република Чад. Ниските постройки на Фор Лами изглеждаха разпрострели се до безкрая сега, когато бях дошъл тук, за да търся Абдулах.

Разполагах само с адреса му, посочен до някаква пощенска кутия, чийто абонат беше един мисионер. Духовникът не знаеше къде се е дянал бившият му дърводелец, защото бил напуснал преди време. Все пак услужливият пастор Ейер се качи на колата си и тръгна да обикаля арабските квартали, за да го издири.

Администраторът на малкия хотел в центъра ми обясни, че следващият самолет излитал след осем дни за Судан, но билетите за Египет не важели, защото никой в Чад не можел да издаде египетска виза. В столицата поддържал посолство Израел, но не и Египет, нито Норвегия, Италия и Англия.

В стаята имаше легло, две закачалки на стената, вентилатор, който бучеше като самолетна перка. Седнах на ръба на леглото и се опитах да разреша главоблъсканицата с помощта на джобен атлас. Точно тогава се почука. На прага се изпречи дълъг чернокож с бяла дреха до земята и пъстроцветно шапка на главата. Той разпери ръце, разсмя се така високо, че зъбите и очите му светнаха от радост.

— Шефе! Шефе! Абдулах загази, ама се оправи! Абдулах! Той танцуваше и сияеше от блаженство.

— Абдулах, какво се случи?

— Абдулах отиде в Бол. Четири дни обикалях из езерото с „кадай“, за да търся Омар и Муса, които бяха навътре и ловяха риба. Намерих ги. Платих борчовете им. Тъкмо да ги докарам във Фор Лами, дойде шерифът. Каза, че съм бил негодник, че за пари съм правил всичко. Каза, че днес съм продал двама души на Египет. Утре щял съм да продам други може би на Франция или на Русия. Арестуваха ме. Пратиха ме с един тъмничар във Фор Лами. В затвора ме оставиха сам. Изхарчих останалите пари, за да се освободя.

Хубава каша! Абдулах бил задържан в Бол, защото го заподозрели, че търгува с роби. Прастарият път на робите минаваше през Чад, спомените продължаваха да живеят. Абдулах не можеше да се върне в Бол. Муса и Омар не биха получили разрешение да дойдат, докато не отида да ги потърся с оформен трудов договор, подпечатан от властите във Фор Лами.

Пет дни Абдулах и аз обикаляхме внушителните министерства на столицата, мъчейки се да оформим трудовия договор за двамата лодкостроители от Бол. Навред интелигентни, будни лица. Зад официалната маска прозираше дружелюбност. Ултрамодерни канцеларии в министерствата. Рядко внушителният колос на Министерството на външните работи имаше четиринадесет празни водни басейна за украса пред стълбището. Ала когато дойде неделята, отпуснах се унил на ръба на леглото, изключих оглушителната перка. В стаята нахълтаха комари и зной. Не ми стигаха сили. За пет дни не бяхме получили нито един печат на нито една хартия. Бяхме успели да влезем във връзка с един мисионер, който имаше едномоторен водосамолет. Но ако речехме да отведем двамата негри будума без подпечатани книжа, щеше да ме сполети същата участ, както на Абдулах.

Бяхме почнали с генералния директор на вътрешните работи, който се занимаваше и със случая на Абдулах. Той обаче можел да влиза във връзка с чужденци само чрез министъра на външните работи, пред когото човек можел да се яви само чрез началника на кабинета, който пък бил достъпен само чрез началника на протокола. Докато стигнем до министъра на външните работи, минаха три дни, защото всеки трябваше да проучи цялата преписка и да се запознае с писмото на У Тан. Министърът на външните работи, разположен в кабинет с уплътнени тапицирани врати, се оказа истински великан, дружелюбен и отзивчив. Имаше черна брадичка, щръкнала вълниста коса, успореден белег на челото и бузите. Преди да ни изпроводи в Министерството на вътрешните работи, на два пъти се яви пред президента на републиката Томбалбе, за да обсъдят случая. Президентът Томбалбе смяташе, че въпросът бил извънредно необичаен и затова първом трябвало да се свика Министерският съвет, за да се реши дали един гражданин на Чад може да отпътува с „кадай“ в голямото море.

За да печеля време, заявих, че е спешно да ни се разреши да отведем тримата граждани на Чад до бреговете на Нил, където ще построят „кадай“ на сушата. Тогава ни препратиха в Министерството на вътрешните работи, което ни прехвърли в дирекцията на труда, която пък ни насочи към държавната печатница за формуляри. Попълнихме дванадесет договора от по две страници за тримата лодкостроители, сетне отидохме при ръководителя на дирекцията на строежите за печат и подпис. Съдбата пожела той да открие две графи в печатните формуляри, които пресякоха по-нататъшния ход.

Договорите не можеха да се подпечатат, докато не бъдат подписани от двамата негри будума, които се намираха в Бол. Нещо по-лошо, във формуляра беше указано, че договорът е невалиден без медицинско свидетелство. Откъде бихме могли да си го набавим? В Бол нямаше изобщо лекар, а шерифът не ги пускаше да тръгнат без подпечатан трудов договор. Ръководителят на дирекцията на строежите извика представител на дирекцията на труда, който с огорчение се взря в изящно напечатаните формуляри. Случаят беше ясен. И двамата служители олицетворяваха благосклонността, но се позоваха на точките, които можех сам да видя. Трудовият договор беше невалиден без медицинско свидетелство, медицинското свидетелство не можеше да се получи, без да се напусне Бол, а заминаването от Бол беше недопустимо без трудов договор. С други думи: никакъв изход!

Смазан, тръшнах вратата на хотелската стая и пуснах вентилатора да бръмчи с пълна сила. Утре беше неделя. Едва се държах на краката си, приседнах на леглото и записах в бележника:

„Безнадеждно безумие. Тази бюрократична пародия не е дело на чадските негри, които са по природа интелигентни и чудно естествени. Това е изкълчена картина на нашето общество. Културата на Африка не е била такава, ние и натрапихме тези нови образци на живот.“

В главата ми кръжеше една натрапчива мисъл: гръм от ясно небе? Изключих вентилатора и заспах под далечните звуци на военните тръбачи пред двореца на президента Томбалбе.

Неделя. Завъртях се към мисионера със самолета. Духовникът имаше бензин. Рано сутринта в понеделник забуча пропелерът, двамата се залюляхме над покривите на министерствата, над саваната, над пустинята, над плаващите острови. Приводнихме се край Бол, вдигайки водни пръски от вълните. Носехме двадесет и четири страници попълнени трудови договори и празен куфар. Бяхме решили да опитаме, въпреки че документите нямаха други печати и подписи, освен нашите.

Същата вечер двамата негри будума седяха зад нас, изплашени до смърт, когато малкият самолет се плъзна по вълните отвъд тръстиковите им колиби. Плажът беше почернял от роднини и приятели, начело със султана и шерифа. Всички зяпаха двамата храбри акробати, които стискаха здраво седалките и се взираха като лешояди в малкия свят, където бяха израснали. Никакъв признак не издаваше тревогата им. Кой знае дали по ръцете си нямаха белези от дамгосване, показващи, че са в състояние да издържат нажежено желязо, без да изохкат? Макар да бяха тръгнали на далечен път, и двоицата дойдоха с неизменните си дрипави палта и съдрани обуща. Куфарът, който бяхме донесли за тях, остана празен, защото нямаха какво да сложат в него.

Срещата със свободния Абдулах във Фор Лами предизвика изблици на буйна благодарност и радост. На пазарището Омар бе накипрен изцяло в светлосиньо от шапката до обущата, а Муса изцяло в жълто. С развяващи се нови дрехи синият и жълтият негър влязоха пред нас в полицията, като се пулеха от възхищение пред новите си снимки за паспорта.

— Името — осведоми се вежлив полицейски сержант с племенни белези.

— Омар М’Булу.

— Муса Булуми.

— Възраст? — запита блюстителят на реда. Мълчание.

— Кога е роден Омар?

— Четири години преди Муса.

— 1927? 1928? 1929?

— Май, че тая последната — смънка неуверено Омар.

— Роден в около 1929 — записа сержантът. — Ами Муса?

— 1929 година — обади се живо Муса.

— Невъзможно — забеляза сержантът, — ти си с четири години по-малък.

— Така е — съгласи се Муса. — Ама и двамата сме родени в 1929 година.

„Роден в около 1929 година“ — записа сержантът и за Муса.

Паспортите трябваше да се подпишат. Омар изказа съжаление, че знаел да се подписва само на арабски. Дадоха му перо, той седна, направи няколко изящни замаха във въздуха над хартията и върна писалката на сержанта, който го подписа. Муса поиска сержантът да подпише и него със същите заврънкулки.

Паспортите обаче не можеха да се получат без трудов договор. Отидоха в католическата болница за медицински свидетелства. Там се получиха смешни картинки, когато една калугерка замоли Муса да се съблече до кръста. Най-невинно той запретна дългото си палто от краката до пъпа. Омар застана пък пред рентгеновия апарат, ала не се виждаше никакъв на екрана. Когато монахинята запали осветлението, намерихме го, че се е покатерил отгоре на апарата.

Суданските власти изискваха свидетелство за ваксинация. Негрите бяха ваксинирани, но не получиха свидетелства, защото формулярите на болницата се били свършили. Спуснахме се с Абдулах към печатницата. Там отказаха да напечатат нови формуляри, докато болницата не изплати стария си дълг. В кантората на Суданските въздушни линии чиновникът намери в едно чекмедже три стари формуляра. Когато дойде ред да се попълнят в болницата, яви се френски лекар с рентгеновата снимка на Омар, показваща силно увеличение на черния дроб. Великанът Омар се оказа тежко болен и не му разрешаваха на никаква цена да замине. Муса не искаше да тръгне без брат си, който знаеше арабски. Строежът на папирусовата ладия отиде по дяволите.

Какво можеше да се направи за Омар? Вмъкнахме се с него при главния лекар, усмихнат полковник.

— Вие тук?

Сърдечно свиждане, еднакво изненадващо и за двама ни. При последната ни среща полковник Лалуел беше военен лекар в Таити. Дружно намерихме разрешение. Ако заставехме Омар да се върне в Бол, щеше да остане без лекарска помощ. Обещах да се нагърбя с лечението му в Кайро и получих рецепта за инжекции и таблетки.

Пристигна самолетът за Судан. В последния миг извлякохме Муса и Омар по стълбата; едва виждаха, защото си бяха купили жълти и сини очила в същия цвят като палтата. Шумни възклицания на Абдулах, щом вмъкна глава и зърна инвентара на самолета. Другарите му пък оглеждаха с благоговение кабината, понеже им се струваше по-голяма от къщата на султана в Бол. Скоро се издигнахме над покрива от облаци. Абдулах и Омар се заловиха да разучават в подробности механизма на осигурителните колани и регулиращото им устройство, Муса извади жълта носна кърпичка, почна най-невъзмутимо да бърше и лъска ту обръснатия си череп, ту обувките си. Когато стюардесата мина с поднос, тримата напълниха шепите си с лимонови бонбони и стискаха плячката, докато не забелязаха, че другите пътници поставят хартията от бонбоните в пепелниците. Тогава те напъхаха бонбоните там и прекараха остатъка от пътуването, мъчейки се да ги измъкват един по един от тесния отвор. Погледнах загрижено как Омар посегна към сметаната на плодовата салата от поднесения ни обяд. Точно тя не подхождаше за черния му дроб.

Прелетяхме над безлюдната пустинна граница на Судан и следобед кацнахме в столицата Хартум.

Сега вече се намерих в чудо със спътниците си. В Бол изобщо нямаше къщи на два ката, а в Хартум къщите бяха построени етаж върху етаж. Дори Абдулах зяпна от смайване, когато видя сграда на четири етажа. Нещата щяха съвсем да се объркат, ако изгубех от очи черните си приятели в този голям арабски град, където трябваше да пренощуваме. Понеже можеха да ми поднесат кой знае какви изненади в случай че ги отведях в модерен голям хотел предпочетох четвъртокласно заведение в най-оживения арабски квартал. Канцеларията и стаите се намираха на третия етаж в престаряла постройка, кухнята и гостилницата бяха разположени на открит покрив-тераса. И тримата ми спътници изгубиха ума и дума, когато се озоваха в тази къща на чудесата. Двамата братя пристъпяха странно по стълбата. Оглеждаха се внимателно, повдигаха крака целенасочено и предпазливо, сякаш се катереха по непроходима планина. Досетих се, че за първи път се качват по стълби. В Бол и на островите им колибите бяха направо на земята и имаха само един кат. Стаите на хотела бяха вътрешни, без прозорци, с провесена от тавана електрическа крушка и с по няколко легла на редица. Двамата лодкостроители никога не бяха виждали легло. Щом Абдулах им обясни, че на кревата се спи, Муса и Омар се проснаха на дъските и пропълзяха под леглата, за да ги разгледат. Там лежаха, изтегнати, заврели нос в пружините, докато Абдулах, превивайки се от смях, ги сочеше на съдържателката, дошла да разбере какво търсят отдолу.

На покрива седнахме на малка маса, всеки получи вилица и чиния гювеч с големи мръвки. Сътрапезниците ми бързо отгатнаха и оцениха предназначението на вилиците. Канех се да набода апетитен къс месо, ала друга вилица ме превари и мръвката бе светкавично пъхната в устата на Омар. Посегнах към нов къс, но той се озова неочаквано на вилицата на Абдулах, та насочих вилицата си към един картоф, за да избегна сблъскването. Поогледах масата и открих, че вилиците се кръстосват непрекъснато. Всеки ядеше от онази чиния, в която съзираше нещо по-привлекателно. Сътрапезниците ми бяха свикнали да се хранят с пръсти от общ сахан, поставен по средата. Вилицата се явяваше изгодно продължение на ръката, понеже гозбата не беше еднакво достъпна за всекиго.

Легнах си полугладен. Единственият клозет с чиния в хотела се огласи от викове на смайване и възхищение. Абдулах поиска суданска монета за в случай че ни посетят дами през нощта. На следното утро ме събуди по тъмно. Бил чувал, че времето не било едно и също в цял свят, та искал да бъде сигурен, че аз и летецът сме се разбрали по отношение на часа, за да не закъснеем за самолета.

На летището ни сполетя катастрофа. Никой не забеляза, че пътниците от Чад нямат египетска виза. Ала санитарната служба установи, че прясната ваксинация срещу жълта треска давала резултати чак след седмица. Тримата ми черни приятели бяха влезли в Судан поради недоглеждане на санитарната служба, ала сега тя държеше да поправи пропуска си. Мене ме допуснаха до летището, където забелязах странична вратичка в оградата. Съобразителният Абдулах видя показалеца ми и се оттегли от опашката с двамата си другари, които не можеха да минат през бариерата. Тримата се промъкнаха един след друг в бяло, синьо и жълто палто зад сградата и когато самолетът излетя, четиримата бяхме на борда му. Братята се разположиха благоприлично на седалките, затегнаха коланите и усмихвайки се на хубавата черна стюардеса, се снабдиха с малък запас бонбони от подноса.

Кайро. Комитетът по посрещането в подножието на стълбата с усмихнатия норвежки посланик начело. Представителят на Министерството на туризма ни прекара, без да пита за виза или за жълта треска. Шофьорът на посланика в стегната униформа отдаде почест на Муса, Омар и Абдулах, когато те събраха пешовете на дългите си палта и се наместиха в голямата дипломатическа кола. Първите мостове, подлези, пететажни постройки предизвикаха изблици на удивление и благоговеен шепот у тримата гости от задната седалка. Джамия, още една, целият град беше пълен с джамии, тук беше раят. Но когато сградите в центъра почнаха да изпълват цели квартали и да се издигат толкова високо в небесата, че тримата не можеха да видят покрива им, докато не извадят глава от прозореца, взеха да се умълчават все повече и повече. Шегата надхвърляше мярката. На Муса натежаха клепачите. Омар седеше вдървен и въртеше бялото на очите, когато поглеждаше плахо ту в една, ту в друга посока. Абдулах, напротив, беше издал напред гладко избръснатия череп, ококорил очи, зяпнал уста и всмукваше най-малките подробности от трамвайните релси и пътните знаци до неоновите реклами и различните народности.

— Какво е това? — запита Абдулах.

Движехме се през модерния град на път за Гиза. Очаквах въпроса, ала исках да видя реакцията на момъка. Другарите му седяха вцепенени и полусънни, но Абдулах продължаваше да се взира с очи и уста, които все повече се увеличаваха в здрача.

— Абдулах, това е пирамида — обясних.

— Планина ли е или е направена от хората?

— Направена е от хората в стари времена.

— Египтяните! Живели са много преди нас. Колко души сега са настанени там?

— Само един човек и той е мъртвец. Абдулах се разсмя от смайване.

— Египтяните, египтяните.

Показаха се още две пирамиди. Момъкът също занемя. Завъртя бялото на очите. С джобни фенерчета тримата гости от Чад бяха отведени на дълга разходка от колата през меки пясъчни дюни до палатъчния лагер, подготвен от Корио, който светеше призрачно бял под светлината на месеца, надничащ над плитката низина зад пирамидите и сфинкса. Тримата чернокожи, които крачеха по огрения от луната пясък, дори не подозираха, че са първите строители на папирусови ладии, които минават покрай лапите на сфинкса навярно от хилядолетия и че пясъкът, по който стъпваха, покрива древни гробници, където лежаха лодкостроителите на фараона, заровени и забравени заедно с изкуството, връщащо се отново в подножието на пирамидите през далечни, много далечни странични пътища. Лека нощ, Абдулах. За тебе е тази единична палатка. Муса и Омар ще спят в съседната. Замаяни от невероятните впечатления и преживелици, троицата погледнаха под око за сетен път широката, островърха планина на фараона, която се тъмнееше над нас като сянка на палатката ни срещу неизменния звезден рой на вселената. Само по човек във всяка пирамида и той е мъртвец — прошепна Абдулах на Омар на арабски. Омар влезе в палатката, за да преведе на будума, ала брат му лежеше вече на гръб и хъркаше в походното легло.

Върховете на трите пирамиди аленееха от гореща лава, когато утринното слънце изстреля първите си червени стрели високо над палатките от прикритието си зад пясъчните дюни на небосклона. Още беше тъмно и студено, тримата другари в дългите палта изпълзяха и потръпвайки, се загледаха в пламтящите върхове на пирамидите, като очакваха слънцето да слезе при обикновените смъртни, които мръзнеха в студения утринен пясък, за да се поклонят на Аллаха. Щом слънцето се издигна, троицата коленичиха, наведоха черни чела към пясъка с току-що обръснати черепи, които лъщяха от пробуждащия се бог на слънцето Ра, приблизително в посоката, в която Абдулах смяташе, че трябва да се намира Мека. После очите им се впериха в нещо необикновено, внасящо свежест в околния пясък и камънак. Папирусът! Той лежеше и ни очакваше, струпан на огромни купища ту жълто-зелен, ту златист като слънцето. Абдулах взе дълъг нож, с напрегнато нетърпение отидохме дружно, за да чуем преценката на специалистите от първата критична среща между лодкостроителите от сърцето на Африка и материала от изворите на Нил. Момъкът отряза с лек замах една тръстика, двамата му другари стиснаха срязаната повърхност и опипаха дългото стъбло.

— „Кирта“ — прошепна Муса.

— „Ганагин“ — преведе Омар на чадско-арабски за Абдулах и оголи зъбите си от задоволство.

— Папирус, казват, че е наистина папирус — обясни момъкът на френски. Всички бяхме облекчени и радостни. Папирусът се оказа първокачествен.

Избрахме равно място в пясъка край палатките и нарисувахме лодка, дълга петнадесет метра, широка пет метра, очертавайки размерите с клечка.

— Толкова голям трябва да бъде „кадаят“.

— А къде е водата?

Запита Муса, Омар го подкрепи с кимане на глава.

— Водата ли? — отговорихме. — Не видяхте ли, че има буре с вода за пиене пред палатката, която служи за кухня?

— Къде е езерото? Не можем да строим ладия, докато не накиснем папируса — заяви Муса и огледа подозрително безкрайните пясъчни дюни.

— Ама нали каза, че трябва да сушим папируса три седмици на слънце, преди да стане годен за употреба — избухнах.

— Точно така. Пресният папирус се троши. Трябва да изсъхне, за да стане жилав. После се накисва, за да може да се извива, иначе се чупи като съчки — обадиха се тримата чернокожи.

Дотам я бяхме докарали. В пясъците на пустинята. Камилите имаха вода в гърбиците си, ние в една бъчва с кран. Далеч долу в равнината течеше Нил. В него се източваха всички градски канали. Съвременната нилска вода щеше да предизвика двойно по-бързо гниене на папируса от речната вода по времето на фараоните. Двамата лодкостроители от Бол не бяха ни предупредили. В техния свят имаше вода навсякъде, само вода и плаващи острови, безкрайно езеро, миещо пустинята от едната си страна.

— Къде е езерото?

Муса ни изгледа мнително, Омар стана неспокоен. Налагаше се да намерим изход със светкавична бързина.

— Ще го докараме!

Нямахме друг избор. Беше много късно да местим лагера и грамадата папирус. Пък и Нил беше замърсен, а не биваше да киснем папируса в морето без крайна необходимост, понеже според специалистите солената вода разтваряше тръстиковите тъкани. Бяхме избрали необикновената строителна площадка заради средата, която ни обкръжаваше. Пирамидите символизираха древен Египет, близките гробници в пустинята ни предлагаха богата възможност да правим справки върху особеностите и подробностите на старинните ладии, изобразени по стенописите, едновременно с хода на строителните работи. Освен това сухият пустинен климат щеше да предпази папируса от влага, както ни бяха препоръчали лодкостроителите и в Чад, и в Етиопия.

— Абдулах, обясни им, че отиваме да докараме вода!

Корио и аз се задрусахме с джипа надолу по пясъчния рид към най-близкия арабски квартал. Там купихме тухли и цимент, пазарихме един свободен майстор и един шофьор на влекач, който се нае да извозва в пустинята по двадесет стари бензинови варела с чиста вода през ден.

Отведохме чадските си приятели на покупки в Кайро, защото в Египет, разположен толкова на север за тях, им беше студено без други дрехи под палтата си. А Омар започна и да се лекува.

На следния ден накиснахме първите снопове с тръстика в правоъгълен тухлен басейн, изникнал посред пясъка пред палатките. Сега с очите си се уверихме в превъзходната плавателност на папируса. Трябваше трима души да скачат и танцуват, за да задържат потопен под водата един-единствен сноп, а разполагахме с петстотин снопа. Щом вкарвахме в каца с вода отделно стъбло с дебелия край надолу, то при най-леко докосване с пръсти изскачаше нагоре, описвайки висока дъга подобно на копие.

Двама учени с бдителен поглед усмихнато набръчкано лице и развяваща се дълга брада следяха отблизо началото на строежа. Двоицата клатеха недоверчиво глава. Първият беше египтянинът Ахмед Йосеф, който не пропускаше сгода да се отбие при нас и който държеше сам да сглоби разкошната кедрова лодка на фараона Хеопс в подножието на голямата пирамида, вторият беше шведът Бьорн Ландстрьом, най-авторитетният познавач на староегипетските плавателни съдове в света. Посещаваше често Египет и беше дошъл, за да каталогизира и прерисува различните ладии, изобразени в многобройните гробници от долината на Нил. Преди седмица Ландстрьом се беше изказал пред журналистите, че не вярва в мореходността на папирусовите лодки, ала след като видя папирусовата камара и се срещна със специалистите от Чад, се поразколеба и ни предложи да остане в Египет, за да постави на наше разположение теоретичните си познания.

Почнахме работата. Ландстрьом не познаваше папируса, нито техниката да се свързват с въжета тръстиковите снопи, но беше в течение на най-малките подробности, неизвестни на негрите будума, а именно формата на фараонските кораби, формата и разположението на мачтите, такелажа, платната, каютата, управляващите уредби. Без да се колебае, скицира набързо готов папирусов кораб и точен работен проект с указания за пропорциите.

Муса и Омар се разтърсиха от смях, защото никога не бяха виждали лодка с извивка отпред и отзад, но веднага се запретнаха на работа. Завързаха наедно четири стъбла с канап в единия край и почнаха строежа на ладията, която щяхме да изпробваме в океана. Прибавяха все нови тръстики, превързваха ги и затягаха вървите, като снопът и въжето ставаха все по-дебели и по-дебели точно, както бяха постъпили в Чад. Когато конусовидният сноп достигна диаметър седемдесет сантиметра, въжетата бяха дебели колкото малкия пръст. Дъното бе продължено с форма на дълъг цилиндър, чиито въжени пръстени отстояха един от друг на шестдесет-седемдесет сантиметра, а дебелината на въжето се запази една и съща. Сега имаше място и за Абдулах, тримата се размърдаха. Наложи се да се спуснем до арабските квартали за неколцина помощника. Доколкото можеше, Абдулах изпълняваше и ролята на преводач със своя чадско-арабски.

— „Бот“ — провикваха се египтяните.

Така наричаха тръстиката. Всичко се подаваше от ръка на ръка. Двама души крепяха краищата на дълги греди, поставени като тежести, за да притискат надигащите се над водата папирусови снопи в тухления басейн. Други двамина обрязваха изгнилите части от корените и носеха само почистени стъбла на двоица помощници, които дебнеха и подаваха тръстиките една по една от тримата строители от Чад, опъващи с все сила стърчащия край на бъдещата ладия, докато се изпълнят и обтегнат въжените примки, сякаш са чембери на бъчва. Абдулах беше роден ръководител, той работеше и командваше със завидна пъргавина. В началото египетските работници гледаха малко отвисоко на тримата чернокожи, доведени чак от сърцето на Африка, понеже не бяха виждали нещо по-черно дори в собствените си фурни, но Абдулах с острия си бистър ум майсторски постави всекиго на мястото му. Скоро и другарите му си спечелиха общото възхищение със стоическото си спокойствие, чувство за хумор и практическа съобразителност. Двама закачливи пазачи с чалми и старовремски шишанета, един изкусен готвач и един ухилен момък, слънчева рожба, който помагаше в стола, допринасяха да се създаде уютност в лагера, ограден от символично въже, включващо палатките, запаса от папирус и мястото на строежа. Английски, арабски, италиански, будума, норвежки, шведски и френски езици се лееха всеки ден на дългата маса в стола. При това международната команда на експедицията още не беше се събрала.

На третия ден възникна стълкновение между привържениците на традицията и книжните учени. Рулото се беше дотолкова удължило, че се налагаше вече да се изтъни, за да се получи заострена кърма. Братята будума се противопоставиха решително. Настояха да го продължат с еднаква дебелина и да го отрежат подобно наденица, както бяха постъпвали винаги в езерото си. Невъзможно било да се получи „кадай“ с два извити края! С помощта на Абдулах като преводач Ландстрьом, Корио и аз се помъчихме да им обясним, че искаме папирусова лодка със специална форма, каквато са използвали старите египтяни. Винаги засменият Муса се разсърди, замахна с ръка и си отиде. Омар се опита да ни внуши, че е редно да се почне папирусовото руло с четири тръстики и да се надебелява все повече и повече, ала че не е редно после да се изтъни и пак да завърши само с четири тръстики. Сетне и той се оттегли, та ние и египетските работници волю-неволю скръстихме ръце.

На другото утро, преди слънцето да беше изгряло, двамата братя се бяха промъкнали до строителната площадка. Когато станахме, бяха успели да направят каквото си бяха наумили. Спуснахме се отчаяни, за да им попречим, ала спряхме, като поглеждахме ту ладията, ту се споглеждахме помежду си. Ландстрьом беше изготвил проект на лодката, показващ седем отделни рула, извити отпред и отзад, сетне завързани едно за друго, за да се получи широчина. Чадските лодкостроители бяха почнали ново руло, преплитайки го направо за първото, за да се осъществи стегната и здрава единица. Въжетата се затягаха не само успоредно и напреко на ладията, но част от тръстиката на едно руло се вмъкваше наклонено във въжените примки на съседното руло, образувайки неделимо цяло. Техниката превъзхождаше така подчертано хрумванията на непосветените, че книжните учени се признаха за победени. Хилядолетният опит отблъсна теоретичните решения на кабинетния изследовател. Получиха се плътно свързани папирусови понтони, при които само първото руло имаше напречно сечение на пълна луна, а страничните рула приличаха било на увеличаващи се, било на намаляващи се месечини.

На седмия ден над Сахара се развихри пясъчна буря, пясъкът плющеше в палатките като вкаменен дъжд, пирамидите се изгубиха бавно от погледа. Той бодеше очите, скърцаше между зъбите, а ние забивахме дългите колци на палатките и затягахме брезентите над папирусовите камари, понеже сухите леки тръстики се разлетяха във въздуха към пирамидите. От недовършената задна част на двете рула папирусът стърчеше като бодлите на таралеж. Вятърът ги прекърши, сякаш бяха крехки сламки, ала готовата част издържа напора му непоклатимо, сякаш беше от греди. Халата се засили, шиба лагера подобно на гореща градушка три денонощия. На четвъртия ден пясъчната буря стихна, припнахме към мястото на строежа, но заръмя ситен дъжд. Загребахме с делви вода от басейна и заляхме острия нос, състоящ се вече от три цилиндъра. Щом омекна достатъчно, напрегнахме се всички, за да го извием нагоре във висока изящна дъга, каквато имаше корабът на фараона. В противоположния край сноповете оставаха прави и продължаваха да стърчат като грамадни бръснарски четки.

Тогава дадохме възможност на тримата чадци да изживеят великото приключение на живота си, отвеждайки ги в един универсален магазин в Кайро, където се возиха на ескалаторите и получиха подаръци. Със захлас си избраха ръчни часовници, като Абдулах обеща да научи другарите си да познават времето. Същия следобед Муса омекна до немай-къде и се съгласи да изтъни кърмата подобно на шило. Тя бе извита нагоре и надебелена. Чак след като кърмата бе наставена и подобрена, лодката доби формата на истински староегипетски кораб. Когато живописната ладия заприлича на полумесец върху фона на слънчевите пирамиди, общо въодушевление обзе учени и неуки. Тогава не подозирахме, че допълнително вплетената кипра дъга ще се превърне в ахилесова пета на папирусовия съд.

От двете страни на най-дългото средно руло имаше по четири снопа. Над тях други девет образуваха втори слой, а над него нови девет рула съставляваха трети пласт. Освен това отгоре на палубата беше прикрепено по едно извънредно руло, за да се получи фалшборд. Трите най-средни рула бяха по-дебели от другите и се издаваха с двадесетина сантиметра като своеобразен кил.

През април слънцето взе да препича над Сахара със сила, която се отразяваше върху производителността и разхода на вода. Строежът в забутаната долина зад пирамидите почна да привлича вниманието на местния печат и телевизия, папирусовата ладия се смесваше непрекъснато с кедровия кораб на фараона Хеопс, който се сглобяваше на няколкостотин метра по-нататък. Драгомани и екскурзоводи, останали без клиентела поради кризата, мъкнеха къде какво им попадне, за да показват истински папирусов кораб. Туристи от всички континенти, фоторепортери и журналисти, дошли в Египет като военни дописници, пристигаха с камили и коне или залитайки в пясъка, пеш при папирусовата ладия, превърнала се в последна атракция. Въжената ограда беше стъпкана и изчезна, пазачите се бореха, за да задържат тълпата далеч от крехката лодка, по която възторжено се катереха най-ревностните посетители, за да бъдат снимани, без да обръщат внимание на чупливата суха тръстика, която трошаха най-безцеремонно с токовете на обущата. Камилите се гощаваха направо от ладията. Парчета папирус и цели стъбла със или без подписи се отнасяха във всички посоки като сувенири. Абдулах се заплесваше и вместо да ръководи работата, раздаваше любезно наляво и надясно автографи, а Муса и Омар стояха с кълбета въже в ръцете и се хилеха на хубавици от Нигерия, Съветския съюз, Япония. Опитахме се да работим нощем с фенери и факли, ала опасността от пожар беше така застрашителна, че се отказахме. Бяхме построили наистина хартиена ладия. Клечка кибрит щеше да превърне целия кораб в море от пламъци и за няколко секунди от него щеше да остане само плоска купчинка пепел в пясъка. Изпитвахме ужас от всички туристи, които пушеха и се навеждаха с цигари над корабните стени. Закачихме големи табели на английски и арабски, че пушенето е строго забранено. Наредихме на дневния пазач да показва надписите на всички посетители. Малко след това заварихме самия дядка с шишане между краката, облегнал гръб в носа от папирус, как най-спокойно пуфка цигара, която сам си беше свил. Разгневен, посочих табелата над главата му, ала той не се досети, ами отговори усмихнат, че не знаел да чете.

Стар кошничар от Кайро изплете каютата. Направи я от жилав материал, като подът, стените и покривът образуваха едно цяло. Плетената кабина, в която щяхме да живеем седмина, беше дълга четири метра, широка два метра и осемдесет, имаше извит покрив, под който можехме да стоим само с наведена глава под най-високата му част, и четвъртита еднометрова врата откъм едната надлъжна страна. Покривът и надлъжните стени бяха увеличени с още един метър, та се получи открит склад за кошове с хранителни припаси.

По време на работата се налагаше непрекъснато да отскачаме до древните гробници, за да сверяваме подробностите от стенописите. Дългите дървени кораби бяха винаги изобразени с дебело въже високо над палубата. То се крепеше от две вилкообразни мачти и минаваше от носа до кърмата. Предназначението на въжето беше да обтяга предната и задната част на лодката, за да се избегне огъване и срязване в средата. Папирусовите ладии имаха, очевидно, по-голяма надлъжна гъвкавост, понеже липсваше това опъващо въже. В замяна се виждаше късо въже, свързващо под наклон кърмата с палубата така, че кърмата напомняше арфа с една-единствена струна. Никой не подозираше от каква важност е това въже. С часове се разхождах и си блъсках ума върху предназначението му, защото трябваше да има някаква практическа задача, макар учените и дори лодкостроителите от Чад да твърдяха, че било поставено най-вече, за да поддържа кърмата извита в изящна дъга. Несъмнено! Ама защо? За какво е служела тази извита навътре дъга? Само за красота — смятаха всички. По-убедителен довод никой не измисли, ала той беше достатъчен, за да спазим древните образци и в това отношение. Кърмовото въже стоя няколко дни. Едно прекрасно утро изчезна. Нашите чернокожи приятели го бяха отвързали, защото им пречело, а и не било повече нужно, тъй като извивката на кърмата се била запазила окончателно. Замолихме ги веднага да завържат въжето, но се преклонихме пред логическия довод, че при нужда бихме могли всякога да го завържем, щом извивката почне да се изправя. Сега-засега въжето не било потребно.

Докато дървените лодки имаха исполинско въже, опънато между две вилкови мачти, рисунките и релефите на папирусовите ладии показваха, че по ръба на цялата палуба е закрепено дебело пресукано въже, поддържащо тръстиковата плетеница, увеличаващо общата якост и държащо мачтовите скрепителни въжета, които иначе биха прерязали тънкия папирус.

При обиколките ни из подземните коридори и колонади стенописите отпреди три-четири хиляди години ни помогнаха да се вживеем в тогавашното корабоплаване, защото художниците бяха възпроизвели образно всички подробности често в барелефи или с великолепни, неизбледняващи багри. Трябваше да вникнем в древните рисунки, защото живите нямаха никакъв опит върху експеримента, който ни предстоеше. Нерядко беше трудно да се отличат дървените кораби от тръстиковите, понеже обикновено дървените ладии подражаваха формата на папирусовите. Стенописите показваха групи берачи на тръстика в папирусовите блата, други носеха снопите на гръб до лодкостроителите, които свързваха с въжета ладии от тръстиката, подавана от малки чираци.

На борда на папирусовите лодки се виждаха кошове с плодове и сухар, делви, торби, сандъци, кафези с птици, маймуни, живи телета, рибари, ловци, търговци, воини, царствени особи, цели траурни шествия с богове и птицечовеци. На едно място голи рибари с различни мрежи и въдици. На второ място сражаващи се флотилии от папирусови ладии. На трето място ловци, преследващи с харпуни хипопотами. На четвърто място жени, седнали на товарите, кърмеха деца. На пето място фараонът и царицата на корабен трон пред пълна трапеза и прислужници, треперещи над всяко тяхно желание. Единични стенописи изобразяваха фараона символично, като великан, разкрачен върху цялата палуба, други пък двадесет двойки гребци с толкова голяма вилкообразна мачта и такелаж, че по реите и щаговете се бяха покатерили шестима моряци, за да опъват фаловете, а системата от въжета беше толкова усъвършенствана, че свидетелстваше за силно развито мореплавателно изкуство преди пет хиляди години. Най-разкошните папирусови кораби бяха украсени с глави на животни и имаха стълбове за каютата с резба, боядисани и позлатени, навес, кормилни весла и други принадлежности, всичко съобразено с мащабите и вкуса на староегипетските строители, както и сухоземните предмети от първа необходимост.

Фараоните са разполагали с достатъчно камък, за да строят пирамиди като планини. Разполагали са и с достатъчно папирус, затова нищо не им е пречило да строят тръстикови лодки като плаващи острови. Папирусовата ладия, която щяхме да направим, беше съвсем скромна, едва една пета част от дължината на сфинкса. Чувствахме се дребосъци, когато влизахме в подземния свят на мумиите или заставахме между лапите на каменния великан. Зъбът на времето разрушава папируса много по-бързо от камъка. Ако се ръководехме само от подземните стенописи, никой наш съвременник не би повярвал, че сфинкс и пирамиди с такива свръхчовешки размери са могли да бъдат построени хиляди години преди Колумб. Колкото и да ни се иска да се провъзгласим за поколения, скъсали окончателно с кожите на дивите зверове, пирамидите ни подсказват, че не бива да се надценяваме. Не е разумно да се омаловажават заслугите на предците, защото сме облагодетелствувани от плодовете на техните открития. Те са се раждали със същите сетива и наклонности като нас. Техните паметници показват, че по интелигентност, изобретателност, организационен замах, любознателност, предприемчивост, копнежи, вкусове и всички други движещи подтици на човешките дела, добри и лоши, древните хора не отстъпват на съвременните хора. Само календарът и изградената техника свидетелстват, че са изтекли пет хиляди години.

Когато почнаха да завързват последния фалшборд, заминах за Мароко. Трябваше да подготвя пристигането и тръгването ни от древното пристанище Сафи, което никой от нас не беше виждал. Скоро след като се завърнах, бяха вплетени и сетните папирусови стъбла. Всичко на всичко изразходвахме 280 000 тръстики. Строителната работа завърши. На хълма останаха само шест стръка.

На 28 април, годишнината на експедицията „Кон-Тики“, отплавала преди двадесет и две години, лодката беше готова за изтегляне. Зад пирамидите гъмжило. Министерството на туризма издигна трибуни с навеси и столове, където се настаниха губернаторът на Гиза и чуждите дипломатически представители. Днес се трудеха други, Абдулах, Муса и Омар бяха облекли най-хубавите си дрехи и се пъчеха сред зрителите. Широка и плоскогърда с тънък прав врат и извита опашка, папирусовата лодка напомняше огромна златна кокошка. Тя се полюляваше и плъзгаше по обли стълбове на пясъка пред пирамидите. Бяхме я построили така, че стоеше свободно на голяма дървена шейна, пред която лежаха четири дебели въжета. Яки мъже наредиха отпред телефонни стълбове, по които щеше да се придвижи шейната през пясъчните дюни. За да си осигурим работна ръка, директорът на Института по папируса ме беше завел при директора на Египетския институт за физическа култура. Дружно го убедихме, че сме предвидили превъзходна тренировка за теглене на въже в пясъците на Гиза. Щяхме да осигурим превозни средства, колко от възпитаниците си можеше да ни предостави институтът.

Петстотин яки и тренирани студенти. Сега се бяха строили в бели шорти с преподавателите си край въжетата пред шейната. Двама души бяха застанали горе на лодката и даваха команди, един стоеше пред шейната и с диригентска палка правеше знаци за тръгване и спиране. Имаше нещо библейско в цялата сцена. Може би защото грамадната древна ладия с плетена каюта на фона на пирамидите напомняше Ноевия ковчег, изоставен в пустинен край, след като са го напуснали всички животни. Или може би защото Мойсей се е подвизавал тук около пирамидите, почвайки живота си като подхвърлено дете в плаваща папирусова кошница край брега на Нил.

Несъмнено беше, че щом отговорникът вдигна палката, петстотин млади египтяни се напрегнаха в хамутите и огласиха пустинята с дружен ритмичен рев. Дървената шейна изскърца, папирусовата лодка почна да се движи бавно спрямо неподвижните пирамиди. Немалко зрители потръпнаха, сякаш привидение се плъзна по равнината под знойното слънце.

От петстотин египетски гърла излизаха ритмични викове, дървото пращеше и скимтеше, камъните трещяха, слънцето палеше голите стени на пирамидите сега, както някога, и играеше по мускулите на хиляда ръце и крака, които ръководени от общия бич, доказваха, че човекът е в състояние да измести планини без машини само с дружни усилия.

Долината опустя, палатките осиротяха, папирусовата ладия не съставляваше повече техен център, тя достигна асфалтовото шосе за Сахара Сити. Там дървената шейна с Ноевия ковчег бе качена на огромен влекач, използван за строежа на язовира Асуан. И докато на петстотин ликуващи студенти по физическа култура се изказваха благодарствени думи за помощта, най-древното и най-новото транспортно средство на Египет препускаха по асфалтовото шосе край залесения с палми бряг на Нил към устието му в пристанището на Александрия.

Там изведнъж почувствувахме как крехкият и трошлив пустинен кораб почна да всмуква жизнена сила и жилавост от влажния морски въздух. Лодката-мумия се пробуди за нов живот още при първата си среща с морето.