Тур Хейердал
Ра (3)

III. При индианците от кактусовата гора в Мексико

Океан. Кактуси. Малък отвор към морето сред исполинските кактуси. Приказен свят. Озъртах се безпомощен и извивах врат, за да видя върховете на зелените бодливи великани, които се извисяваха около мене като тръбите на орган или разклонени свещници в гора от дебели, тлъсти гиганти. Тлъсти и разкривени. Такъв беше целият хълм, където се движех само по съвсем суха кора от спечен безплоден пясък без трева и други цветя, освен червените и жълтите цветове, които надничаха между бодлите на кактусовите колоси. Бях попаднал в царството на кактусите. В нозете на чудовищата стояха, лежаха, пълзяха уродливи джуджета с формата на кълбета, наденици, прешлени. Огрени от вечерното слънце, едни напомняха очертанията на чинии, придружени от съответния брой прибори за ядене, други приличаха на износени подметки със стърчащи гвоздеи, на усукани късове бодлива тел, на дълги извити котешки опашки. Гората беше безшумна и неподвижна. Не шумоляха дори листата на сгърченото желязно дърво, което се срещаше тук-там, свило се, сякаш за да се предпази от бодлите на нападателните си съседи от кактусовата гора.

Плах пустинен заек изскочи от сенките на великаните, лъчите на залязващото слънце го озариха, той изправи дългите си уши, огледа се, подрипна и се изгуби. Дирята на заека бе пресечена от миниатюрен ивичест бурундук^[1], той ситнеше невероятно бързо, внезапно спря с вирната опашка и продължи като рошаво топче, търкалящо се из омагьосаната гора. В най-високия чатал на трираменен свещник, който се издигаше над другите, беше кацнал неподвижен орел. Той не мръдна, докато не стигнах до стъблото. Чак тогава разпери криле и се плъзна така плавно над прокълнатата гора, като че аз и гората се изместихме встрани, а той остана да виси във въздуха. Накрая изчезна от погледа ми. Само когато крачех, чувах как подметките ми трошат пясъчната кора и непрестанно затъват в невидими дупки, изкопани от земни плъхове, змии и други пустинни пълзящи животинки. В тази тишина дочух съвсем слаб шум, който има върху мене същото въздействие, каквото би оказал ненадеен лъвски рев. Той прозвуча подобно на полупразна кибритена кутия, която се разклаща внимателно, но бързо. Това беше хипнотично страшно предупреждение на своеобразно есперанто в природата. И не беше нужно човек да е виждал гърмяща змия, за да подскочи неволно при този сподавен сигнал. С играещ език, с пламтящи очи, с леко повдигнат размахващ се край на опашката звярът „гърмеше“, готов да се нахвърли. Сухите пръстени, напомнящи пластмаса, в светлия край на опашката трептяха от възбуда. Потърсих отчаяно пръчка или клон, за да си премеря силите. Ала наоколо ми имаше само кактуси с месести, бодливи прешлени, които се трошаха като краставици, колчем замахвах към виещото се зловещо влечуго. Гоненицата продължи, докато намерих изсъхнала останка от кактус, която се оказа достатъчно твърда, за да омаломощя змията. Преди тя да се свести, успях да я разкъсам, въпреки че опашката щеше да продължи да се гърчи и мята още с часове.

Бяхме дошли в тази кактусова гора, за да търсим лодкостроители. Нямаше дърво, за да се покатерим и намерим пътя. Мексиканският ми приятел Рамон Браво беше свърнал вляво с надежда, че ще попадне на канара, от която да огледа околността, а жена му Анхелика и Херман Караско чакаха с джипа в долината, където най-малко двадесет пъти бяхме изгубили дирята от автомобилни колела, която следвахме. Оттам, където сега стоях, зърнах за пръв път морето. Естествената наблюдателница беше белязана от жив паметник, кактус във формата на нептунов тризъбец с толкова дебело стъбло, че можех да се скрия зад него. На върха му беше седял орелът. Оттам сигурно се виждаха големи ивици от брега и дивите червени чуки, през които се бяхме промъкнали, преди следите от колелата да се разклонят и изгубят в кактусовата гора. Забелязах сребърния блясък на слънчевите лъчи в гладката водна повърхност и синкавите планини в далечината. Това беше достатъчно, за да се ориентираме. Продължихме да се друсаме четиримата през омагьосаната гора. Налагаше се да преварим слънчевия залез.

Внезапно кактусовата гора свърши и отстъпи място на ниски вечно зелени храсти. Точно пред нас се оказа морето с плискащи се вълнички и просторен девствен плаж. Пет дълги гърбици на китове свиха към брега с пръхтене, те ту се показваха, ту се губеха, през същото време дъжд от искрящи рибки се изхвърли като водоскок във въздуха, устреми се към сушата, закипя, засвети, пръсна се и се стопи.

Тук природата беше неподправена. Пред нас се разстилаше Мексиканският залив на Калифорния, околовръст зад нас се простираше пустинята Сонора. Дивите планини, които се синееха в далечината, образуваха дългия над хиляда километра мексикански пустинен полуостров Баха Калифорния — Долна Калифорния. Наложи се да се върнем през гъстака в кактусовата гора, защото не открихме колиби и следи от хора по целия плаж. Трябваше да продължим по-нагоре в залива.

В края на краищата пред нас изскочи индианското село точно когато слънцето заседна зад тъмните очертания на планините и морето почна да почервенява. Тези последни останки от някога мощното племе на индианците серис не бяха запазили и помен от романтичното строително изкуство на предците си. Десетина човека, всичко на всичко шестдесет души възрастни и деца се бяха заврели в пясъците на голия нос Пунта Чуека, където всеки стопанин беше сбутал малка колиба-навес от вълниста ламарина и мушама. Вътре имаше място, колкото да се изтегне човек на пясъчния под. Строителните материали и купищата отпадъци до задните стени, пълни със счупени шишета и празни тенекиени кутии, бяха плод на размяната с костенурки, които индианците ловяха живи и държаха в малка оградена яма близо до водата.

Когато пристигнахме, червенокожите не ни обърнаха особено внимание. Мнозина продължаваха да се суетят; бъбреха на групички или шетаха между колибите. Жените носеха пъстри панделки на главата, битови украшения, дълги шарени рокли в цигански стил, купени и ушити с индиански вкус. Мъжете бяха сплели косите си на дълга черна плитка, спусната на гърба им. Лицата на индианките бяха боядисани на симетрични черти и точки. Дивашки пикантно. Анахронизъм. Така са се цапотели и в миналото, съществуваха признаци, че тези драсканици могат да станат отново ултрамодерни. Жена с пола до земята седеше, обкръжена от други жени, които бъркаха в панички естествени бои с растително масло. Една от тях държеше обикновено червило за устни, което се беше оказало особено подходящо за рисуването на отвесни черти по брадичката. Тя кимна енергично на Анхелика, която се поколеба дали да седне на пясъка и да се остави да нашарят лицето й. Заобиколиха ни двама старци и рояк деца. Скоро познаха Рамон. Малчуганите литнаха като стрели към една от колибите и доведоха Чучу с цялото му домочадие. По-рано, когато Рамон идвал тук, за да снема тюлените и други животни в залива, той му служил за преводач и водач. Чак сега избухна обща радост от повторната среща.

Рамон бил дошъл с един приятел, който искал да види тръстиковите лодки ли? Но индианците серис отдавна не строили „аскам“. Онази ладия, която Рамон бил видял преди две години ли? Била последната, която направили. Дори другите селища на индианците серис далеч на север по крайбрежието не ползвали вече „аскам“. Правителството подпомогнало всяко селище, като му доставило дървена лодка с извънбордов двигател. Голо хлапе с енергичен вид се стрелна и се върна тичешком с малка играчка. Беше торпедна лодка от жълта пластмаса.

Спусна се нощ. Получихме назаем няколко картонени кутии, разстлахме ги в един навес за рибарски мрежи и си легнахме. Индианците продължиха цялата нощ еднообразния си неразбираем шепот; чувах го в просъница, колчем се обръщах. Те седяха около малки жарави и разговаряха, прибраха се за сън час, преди да станем, когато звездите почнаха да бледнеят.

Още слънцето не беше озарило с пожара си короните на кактусите, а ние, четиримата бели, седяхме, обкръжени от индианци, и наблюдавахме спокойното море. Никой не отронваше дума. Всички само седяха. Чучу стана бавно, слезе отпуснато до тихия плаж, размаха малка мрежа. С две хвърляния хвана четири големи риби. Две момченца с тризъбци на бърза ръка удвоиха улова. Имахме достатъчно храна за закуска. Всички седяха. Май тоя ден не можеше да се очаква, че ще се случи нещо повече.

— Ще ми построите ли един „аскам“? — попитах предпазливо.

— Mucho trabajo (Много работа) — отговориха почти всички в един глас.

Като че това беше целият запас от испански думи, който знаеха всички, понеже останалото трябваше да се превежда с помощта на Чучу.

— Ще ви платим — обещах. — В стоки или песи.

— Mucho trabajo — повториха те само.

Увеличих възнаграждението. Индианците замълчаха. Последва ново увеличение.

— Много далеч е тръстиката — провлече Чучу колебливо.

— Ще помогнем и ние — предложих и станах.

Станаха и четирима индианци, които изявиха готовност да дойдат. Чучу с двамата си братя и един от племенниците си. Само най-големият брат, Каитано, знаеше къде се намира тръстиката. Растяла край едно езеро на Исла Тибурон — Акулския остров, — чиито разкъсани очертания се съзираха през маранята далеч отвъд фиорда.

Извънбордовият двигател на правителството ни дойде на помощ. Скоро се понесохме по ситните вълнички към синкавия небосклон. Видя ми се чудно, че няма тръстика по-наблизо.

— Тръстиката е сладководна — обясни Каитано. — Тя не може да вирее по крайбрежието на пустинята. А сладководното езеро е много далеч.

Акулският остров се издигаше над морето с дивите си планини. Никак не беше малък. С площ над хиляда квадратни километра сигурно бе нанесен на географските карти. Когато скочихме на плажа от бял пясък, между нас и червеникавите планини във вътрешността на острова се разстилаше просторна равнина, обрасла с нисък гъстак и единични кактуси. На плажа стоеше и ни гледаше самотен елен берендо^[2] с вирната глава и разклонени рога. Приготвихме камерите така, че да успеем да снемем животното, преди да е побягнало. То продължи да стои неподвижно и ние се промъкнахме към него. Все по-близо и по-близо. Вървях напред и помагах на кинооператорите. Налагаше се да внимавам. Най-после еленът се размърда. Пристъпи гордо и уверено напред, наведе глава към стомаха ми, завря рога под мишниците ми. Напразно се мъчех да го отблъсна, за да направим прилична снимка. Всичките ми опити да го изтикам или отместя, всичките ми опити да се измъкна от нежеланата прегръдка завършиха с неуспех. Приятелски настроеното животно ме придружаваше неотлъчно ту отпред, ту отзад, държеше ме между рогата си, без да ме боде или да проявява грубост. Изпаднах в смешно положение, неочаквана последица от лова с камера. Чак когато почесах елена по врата и зад ушите, той отдръпна глава, закова се на място и се взря с големите си очи, а аз бавно се върнах при двукраката дружина, с която бях дошъл.

Извлякохме лодката на пясъка и тръгнахме из равнината. Очаквах да видя всеки миг езерото, обкръжено от тръстика. Нищо подобно, наоколо ни се съзираше само сух пясък и ние трябваше да се провираме през лабиринт от вечно зелени ниски храсти, бодливи шубраци и разперени кактуси. Никаква пътека. Никаква следа от друго, освен елени, зайци, гущери, змии и буболечки. Акулският остров беше безлюден, откакто последните индианци серис били принудително прогонени на континента, когато Каитано бил още дете. Лутахме се, криволичехме надясно и наляво, продължавахме право напред според отворите в непроходимия гъстак, като все държахме посока към планината.

— Къде е езерото? — питахме един подир друг.

— Хей там! — отвръщаше Каитано, сочейки с нос, без да вдига ръка.

И ние вървяхме ли, вървяхме. Зад нас лежеше безкрайна равнина. Наближихме планините. Скоро стигнахме до подножието им. Беше станало пладне, слънцето приличаше право над главите ни. Нямахме ни вода, ни храна.

— Къде е езерото? Жаден съм — изпъшка Херман.

— Хей там — отговори Каитано и обърна нос нагоре.

Почнахме да се катерим по каменист склон в една клисура на червената планина. Дотук бяхме се натъквали само на гущери и зайци, сега около нас по сипеите взеха да притичват диви овце и елени. Те проявяваха всичко друго, освен дружелюбието на нашия неканен приятел долу край морето. На две места забелязах чирепи от индиански глинени съдове. Навярно в минали времена там са се спънали червенокожи, носещи вода от езерото. Продължавахме все по-високо и по-високо. Струваше ни се невероятно, че може да има езеро горе в тази стръмна суха планина, където растяха само кактуси.

Тогава Каитано спря и този път посочи с цялата ръка. Бяхме застанали на големи съборени канари с гледка над един сипей. Във височината голата червена планина беше прорязана от странично ждрело, спускащо се от малка котловина. Там горе блестеше на слънцето сочно зелено петно, по-весело и по-свежо с пролетнозелените си тонове от цвета на кактусите и другата пустинна растителност. Тръстиката.

Изморени, с пресъхнали гърла, забързахме по склона. Ниската равнина и морето лежаха съвсем далеч под нас. Предвкусвахме насладата от очакващата ни прохладна езерна вода.

Зърнах два скални надвеса, наполовина зазидани с камъни. Под тях бяха нощували хора в минали времена.

Вървещият начело Каитано извади нож и си проби път в буйната растителност. Кафявият му гръб с черната плитка се изгуби в тръстиката, която се извисяваше над главите ни. Избързах, да го догоня.

— Къде е езерото? — запитах, когато го настигнах.

В пищната зеленина не се виждаше на повече от един разтег. Той спря, погледна пръстта около нозете си, посочи право надолу с носа. Черна влажна кал. Всички останали се събрахме, настояхме да ни отведе до езерото. Каитано се шмугна неохотно в тъмен тунел, проправен през тръстиката от животните, които бяха идвали тук, за да пият вода. Тунелът завърши със своеобразна растителна пещера, където можехме да се сместим всички, ако се наведем. Очевидно тук беше изворът. Обрасли с мъх камъни напомняха набъбнали сюнгери, сред тях се виждаше плитка локва, голяма колкото леген, цялата покрита със зелена спирогира^[3]. Тъкмо намислих да седна в тинята, за да се разхладя, нещо ми подсказа да не бързам да размътвам водата.

— Къде е езерото? — попитах.

— Тук — отговори Каитано и посочи локвата, в която се канех да се пльосна.

Никой не направи каквато и да е забележка. Отгребахме внимателно плаващия жабуняк и прецеждайки през пръстите водата, позалъгахме жаждата. Утайката размазахме по нагорещените си тела и пъхнахме краката си в калта, за да използваме сетната капка влага.

Все пак тук в сенчестата пещера беше невероятно прохладно и приятно, неочаквано животът стана безкрайно розов. Най-големите контрасти доставят най-големите наслади; малко кал и сянка след похода в пустинята ни правеха по-честити от гощавка с шампанско след разходка с трамвай. Индианците въртяха очи към слънцето, което едва се провиждаше през плътния тръстиков свод над главите ни. Безпокояха се за дългото връщане. Двамина от тях се промъкнаха с големи ножове и почнаха да режат най-високите стъбла от корен, а ние се разположихме за малко, за да си отдъхнем.

Тук имаше какво да се научи. Като повечето изследователи предполагах, че е естествено индианците серис да са строили тръстикови ладии. Предполагах, че са ги строили, защото не са разполагали с дървен материал в пустинята Сонора, докато навярно крайбрежието е било пълно с тръстика. Но действителността се оказа съвсем различна. Индианците не бяха правили тръстикови лодки, защото са имали лек достъп до тръстиката, а се бяха покатерили високо в планината, за да намерят малка локва, където биха могли да засадят тръстика, която е била необходима за ладиите им. Ако лодкостроителството не е било традиция, донесена или получена отвън, никога не биха се сетили да се катерят до тази локва, за да отнесат до дома си нужната тръстика, ами биха сглобили скелети от клоните на жилавото желязно дърво и биха ги обшили с кожа. Тюленовата кожа подхождаше великолепно за направата на каяци, а крайбрежните скали на Акулския остров гъмжаха от тюлени. Индианците серис се бяха научили да строят тръстикови ладии от другиго. От кого?

Скоро поехме обратния път; начело четиримата индианци, всеки с голям сноп тръстика на рамо, след тях ние с триножници и кинокамери. По време на слизането ми направи впечатление, че червенокожите са изтървали тук-там по някоя тръстика. Долу в равнината индианците се пръснаха и не след много ние минахме отпред, а те останаха отзад. За да не се лутаме, потърсих, докато слънцето още не беше залязло зад планините, старата ни диря и тръгнах в зигзаг. Червенокожите настояха да вървят последни, понеже мъкнели тежък товар, макар да ми се струваше, че той беше поолекнал при спускането от планината.

Слънцето клонеше на заник, когато стигнахме до лодката. Знаехме, че ще зърнем огньовете на Пунта Чуека, щом падне здрач, затова зачакахме търпеливо четиримата индианци. Най-сетне пристигнаха, мъкнейки се мудно по плажа. Чучу дойде последен, като се усмихваше гузно с три тръстики на рамо. — Повтарям — цифром и словом — три тръстики на рамо. Другите изобщо не носеха никаква тръстика.

— Mucho trabajo — смънка единият от тях.

Вторият червенокож му пригласи, бършейки се с плитката си, а Чучу положи внимателно трите тръстики в лодката. Четвъртият седеше вече на кърмата и чакаше да потеглим.

Тримата ми мексикански приятели бяха ужасно разочаровани и изразиха открито огорчението си. Три стъбла след цял ден лутане из пустинята на острова без троха хляб и капка вода. Бяхме предположили, че тръстиката се намира близо до плажа. У мене разочарованието се смесваше със задоволство. От три тръстики не можеше да се направи ладия. Ала те ми говореха за нещо по-важно. Доказваха ми, че тук не е прародината на тръстиковите лодки. В селището Чучу и помощниците му бяха посрещнати от шумните подигравки на старците, когато той захвърли трите тръстики до стената на колибата си. Особено предизвикателна и гръмогласна беше една спаружена бабичка. Накрая прегърбена на две, тя се затътри към хижата си, провикна се през входа и скоро се показа престарял бръчкав червенокож. Той се задърпа, но тя го измъкна насила. Беше сляп и носеше сини очила. Когато се изправи, видяхме, че е необикновено снажен мъж с внушително изражение на лицето. Същински великан. Индианците серис се различаваха от всички други червенокожи в Мексико. Първите испанци, които влезли в допир с тях, са описали жителите на Акулския остров като гиганти. Старецът и жена му се разтършуваха около колибата. На бунището лежеше тръстикова ладия. Тънката, бамбукоподобна тръстика беше посивяла и изпръхнала от времето и употребата, въжетата бяха изгнили, но лодката беше запазила формата си. Помогнахме им да я изнесат пред входа на хижата, защото старецът беше решил да ни докаже, че истинският индианец серис умее да строи „аскам“.

Престарелият великан се оказа предишен вожд на племето. Щом изгря слънцето, той измъкна скрито руло въже и дървена губерка, дълга като кама, излъскана от употреба. Понеже не виждаше, взе да опипва лодката и да я кърпи с голямата игла. Не пропусна да извие и хлътналия нос и кърма, като им придаде наново изящна извивка. Щастието ни се беше усмихнало. Бяхме намерили на сметището точно онова, което търсехме.

Сетне последната тръстикова ладия на индианците серис, а вероятно и последната тръстикова лодка на Мексико, бе пусната във водата. Каитано и синът му се засилиха и тичешком се метнаха отгоре й, стискайки две стари весла и дълго дървено копие с развиващо се въже. Те умееха да гребат и скоро кафявите им гърбове и черни плитки се изгубиха с дългата тясна лодка сред ситните вълни. Когато се завърнаха, на дъното между двамата лежеше голяма морска костенурка, обърната с краката нагоре. Старата суха тръстика беше погълнала сума вода, та вълните заливаха ладията, ала все пак плаваше. Това беше Мексико. Откъде прадедите на индианците серис бяха научили необикновеното изкуство да строят тръстикови лодки? От някое измежду многочислените съседни племена ли? В миналото лодкостроителството е било разпространено навред, като се почне на юг в империята на инките и се свърши на север в Калифорния. Било е познато дори във вътрешните води на Мексико. В началото на миналия век, една късна вече епоха, френският художник Л. Шорис е изобразил трима червенокожи в тръстикова лодка край гористия бряг на пристанището Сан Франциско. В самото Мексико тръстиковите ладии са били описани в осем различни щата.

Със свито сърце наблюдавах как съпротивляващата се плячка на Кантано бе отнесена в ямата за костенурки, а безжизнената развалина на последния „аскам“ в племето серис бе захвърлена завинаги на купището зад колибата на стареца. Там тя остана да лежи като точка в последната глава от ненаписана книга върху безвъзвратно забравената история на тръстиковите ладии в централните части на Америка.