Тур Хейердал
Ра (8)

VIII. Покрай африканския бряг до нос Ху
Към океана в птиче гнездо

Кукуригу! Миришеше на прясно сено. Намирах се в селски двор. Не, не лежах в селска къща, защото ме носеха безпомощен на люшкаща се носилка. Събудих се здрав и читав в спален чувал, чух как водата се плиска под мене и морските вълни бучат до ушите ми. Разбира се! Бях в лодка. Поотворих клепачи и зърнах синьо-сиви талази през една цепка на бамбуковата стена под носа ми. Намирах се на „Ра“! Миризмата на сено идваше от сламениците, натъпкани с прясно изсъхнала мароканска трева.

Кукуригу? Сега чух кукуригането в будно състояние. Изплашен пропълзях на четири крака до отвора на бамбуковата стена, за да погледна към носа. Трябваше да сме близо до брега, предстоеше ни да излезем на сушата. Навън, докъдето стигаше окото, видях само разбиващите се гребени на вълните, ала напред гледката беше преградена от виненочервеното платно, опънато като дъга, което ни тласкаше по морската повърхност. През рева на вълните чух кудкудякане пред ветрилото. Отново пропя петел. Разбира се, това бяха нашите домашни птици в големия кафез на носа. С облекчение изпълзях по долни гащи. Навън въздухът беше леден, на площадката седеше Юри, увит като ескимос, и си водеше записки.

Навярно бяхме навлезли много в морето, защото духаше хапещ северняк. Високи по три-четири метра вълни се мятаха нестройно и дори от върха на мачтата небосклонът представляваше само назъбен преход между небето и морето във всички посоки на компаса.

— Къде сме? — попита Юри.

— Тук — отговорих и се прибрах в кабината при навигатора, проснат сякаш в безсъзнание, докато хапчетата и бацилите воюваха непримиримо в тялото му. Той единствен умееше да борави със секстант. Аз можех само да управлявам дървен сал. Дявол знае къде се намирахме. Тук човек трябваше да навлече пуловер и винтяга. Необикновено весело подсвиркване се промъкна през крякането на птиците и грохота на вълните откъм тесния проход между платното и предната стена на каютата. Подаде се червендалестото брадясало лице на Карло.

— Закуската е готова! Горещ чай „каркаде“ а ла Нефертити и пексимет Тутанкамон с мед!

Събуди се Абдулах и разтърси живо африканския си съсед Жорж. Прегладнели, струпахме се около Карло, който беше наредил масата отгоре на птичия кафез. Всеки примъкна голяма делва, чувал с картофи или кози мях с вода, за да седне. По-нататък щяхме да подредим палубата и да я направим уютна, но първо трябваше да възстановим кърмовата уредба.

— Къде сме? — полюбопитствува Жорж.

— Тук — отвърна Юри, който беше се запътил за болните с две чаши топъл „каркаде“.

— Африка продължава да се намира там — добавих, сочейки с ръка ъм левия борд. — Да ви интересува нещо друго?

— Да — каза Жорж. — Как древните моряци са определяли положението си в морето, когато не са имали нито секстант, нито компас?

— Изток и запад са могли да установят по слънцето — обади се Карло. — Север и юг по Полярната звезда и Южния кръст.

— А градуса на ширината са могли да изведат, като измерят ъгъла от небосклона до Полярната звезда — допълних, засмивайки се. — На Северния полюс той е 90 градуса, на Екватора се слива с небосклона. Ако се намираш на 60 градуса северна ширина, Полярната звезда ще бъде на 60 градуса над небосклона, но ако си на 32 градуса, тя ще бъде на 32 градуса, вгледаш ли се в Полярната звезда, можеш да определиш направо на кой градус ширина се намираш. Градуса на дължината финикийците, полинезийците и викингите са изчислявали само приблизително, като са пресмятали разстоянието по скоростта, с която са се движили. Тогава невидимите морски течения са били винаги причина за несигурност, понеже мореплавателите не са могли да определят положението си по навигационни способи.

В музея на родния си град Кайро Жорж беше виждал прибори отпреди няколко хиляди години за измерване ъгъла на небесните тела, та знаеше каква важна роля са играели слънцето и Полярната звезда във всички астрологически и архитектурни изчисления на древните египтяни. Реших да построя и аз някакъв уред от подръчни материали, за да можем без дълбоки мореплавателни познания да определяме градуса си на ширината. По Слънцето, Луната и повечето от известните съзвездия винаги бихме могли да се ориентираме в каква посока се движим.

Червеният египетски „каркаде“ имаше вкус на горещ черешов сок и действаше освежително и ободряващо. Египетският пексимет приличаше на пшеничени питки и беше хрупкав и апетитен. Със или без мед никой от нас не бе вкусвал по-приятна закуска. С повишено настроение отидохме при двамата храбри болни в кабината, за да ги поздравим и да им пожелаем скорошно оздравяване. Нормън се чувствуваше зле, ала духът му го крепеше. Сантяго също се държеше. Лошото при него беше, че влагата в каютата, отстояща на няколко педи от морската повърхност, правеше всички дрехи, спални чували и вълнени одеяла да лепнат от солта. Кожата се разяждаше непрестанно и раните му причиняваха болки при най-лекото движение. Двамата отвориха много работа на Юри. Не им стигаха страданията, а на туй отгоре бяха принудени да лежат безпомощни и да слушат сърцераздирателното заглушаващо пукане, пращене, скимтене и скърцане, което всяка по-голяма вълна изтръгваше от папирусовите снопове. Те се виеха, огъваха, изправяха със своите безбройни въжета. От време на време като че хиляди неделни издания на „Ню Йорк Таймс“ се разкъсваха под мърдащите сандъци, над които спеше Нормън, защото на плетения под в кабината бяхме поставили шестнадесет дървени сандъка, по два под всекиго, над тях бяхме сложили дебели сламеници, два празни сандъка бяхме запазили за радиото и навигационните прибори на Нормън. Понеже папирусът се огъваше като кожа на банан във вълните, гъвкавият под на кабината следваше движението им, а заедно с него танцуваха сандъците, сламениците, кръстът и гърбът или раменете и бедрата на лежащите в зависимост от това, дали лежаха на гръб или на ребро. Имахме чувството, че сме яхнали жив морски змей.

Навън на палубата огъващите се движения на „Ра“ не бяха по-малко осезателни. Когато човек застанеше на кърмата и се вгледаше надлъж по бордовете на ладията, виждаше как жълтият фалшборд следва послушно люлеенето на вълните, а когато се понадигнеше, за да обхване високия извит нос пред платното, откриваше, че носът и предната палуба се повдигат високо, сякаш надничат във вълните, но в следния миг хлътват дотолкова, че най-горният папирусов сноп от форщевена се показва над птичия кафез. Целият „Ра“ приличаше на грамадно пуфтящо морско чудовище, което плуваше тромаво, като мучеше, пъшкаше, ръмжеше, сякаш искаше да отмести всички подводни скали и препятствия по пътя си. Най-странното беше, че разкрачената мачта с исполинско платно, напомняща огромна гръбна перка на риба, се движеше напред и назад едновременно с великанските мускули на „Ра“, та се получаваше ту метър разстояние между нея и стената на кабината, където Карло беше поставил сандъка си за готвене, ту толкова незначителна хлабина, че човек трябваше да се огледа, за да не се притиснат пръстите му от пода на кабината или основата на мачтата, защото мачтата, кабината и кърмовата площадка бяха само завързани с въжета за гъвкавата палуба и можеха да се движат свободно. Ако не бяхме постъпили така, не бихме издържали и първото денонощие. Ако не бяхме спазили всички особености на староегипетските ладии, ако бяхме заковали площадката с гвоздеи, направили кабината от дъски или закрепили мачтата за папируса със стоманен кабел, още първите морски вълни щяха да ни раздробят, срежат или разкъсат. Мекотата и гъвкавостта на всички елементи не позволяваха на стихиите да надделеят над огъващите се папирусови влакна. Все пак се смутихме първия ден, когато дърводелецът Абдулах извади метъра и ни показа, че навремени отворът между кърмовата площадка и задната стена на кабината достига двадесет сантиметра, а след миг се стеснява дотолкова, че би било опасно да се пъхне пръст. Налагаше се да си отваряме очите на четири и да си пазим пръстите, докато свикнем с прищевките на ладията. Ала как щеше да се държи тя подир няколко седмици, след като още сега беше толкова еластична и разтегната? Неизвестността не можеше да не ни тревожи.

От опита си на сала „Кон-Тики“ знаех предварително, че най-голямата опасност, която ни застрашава, е да падне човек зад борда. Не можехме да се обръщаме и да плаваме срещу вятъра, поне докато не придобиехме опит. Един добър плувец не би могъл да ни настигне в морските вълни. Имахме един сандък със спасителен сал от пенопластмаса за шест души, завързан между стойките на кърмовата площадка, но той се пазеше само за крайна нужда и не можеше да се спусне в морето, докато не отрежем цялата площадка. За целта бяхме закачили специална брадва. Ала дори да спуснехме във водата този правоъгълен спасителен сал, той не би имал никаква възможност да настигне „Ра“ и щеше да дрейфува самостоятелно.

Затова правило номер едно гласеше:

„Дръж се на борда. Никога не се придвижвай от едно място на друго без осигурително въже!“

Карло Маури снабди всекиго с двуметрово въже с карабинер, какъвто използват алпинистите, за да не се откачат, когато се катерят. Това въже стоеше непрекъснато завързано за кръста ни с карабинер, винаги готов да бъде закрепен за свръзките, вантите или оградата на площадката, когато се движехме извън кабината.

Държах да се спазва правилото със смешна педантичност, независимо от времето. Разказах за Херман Вацингер, който само по чудо бе спасен от Кнут Хаугланд, когато падна от сала „Кон-Тики“. Майсторът по гмуркане Жорж и африканецът Абдулах трудно можеха да разберат, че не е достатъчно, дето се обвързват, когато носят сами нощната вахта или висят извън борда на напречната греда, за да задоволяват естествените си нужди. Така или иначе Жорж почна да спазва строго заповедта ми, когато се увери, че държа на нея. Но Абдулах заварих още на следния ден да пее безгрижно на най-външния папирусов сноп със спасително въже, увиснало свободно като опашка. Най-после го пипнах.

— Абдулах — почнах, — тази вода е по-голяма от цяла Африка и хиляди пъти по-дълбока от езерото Чад, в което Жорж може да се гмурне до дъното.

— Ah oui — зяпна Абдулах.

— И е пълна с риби, които ядат хора и които са по-големи от крокодилите и плуват два пъти по-бързо от тях.

— Ah oui — повтори любознателният негър, винаги жаден за познания.

— Не разбираш ли, че ако паднеш, ще се удавиш и ще бъдеш изяден и няма да видиш Америка?

Широка снизходителна усмивка грейна на лицето му. Той сложи приятелски огромната си длан на рамото ми.

— Ти не разбираш. Погледни само!

Той запретна дебелия си пуловер и оголи заобления си корем. Около кръста му видях дебела връв, на която висяха четири малки кесийки.

— С тия торбички нищо не може да ми се случи! — увери ме негърът. Кожените кесийки бил получил от баща си и били напълнени от един ходжа в родината му Чад. Ако съдех по торбичките, които бях видял да се продават на пазара в Бол, трябваше да съдържат леопардови нокти, шарени камъчета, семена и сушени билки. Абдулах смъкна тайнствено пуловера и кимна с глава тържествуващо. Бях ли се успокоил най-после? Нищо не можело да му се случи. За да ми достави все пак удоволствие, съгласи се и той да се завързва.

Първото си сътресение Абдулах изживя, когато призори дойде при мене и се оплака, че във водата имало сол. Във всичката ли? Как е възможно? Изплаших се не на шега. Запитах коя делва е пробвал. Никаква делва, там! — каза Абдулах потресен, сочейки океана. Той не подозираше, че морето е солено. Когато му обясних, че ще има сол по целия ни път от Африка до Америка, той се опули от изумление и запита откъде е била взета скъпата сол. Обясних му геологическия произход на солта, но той не скри съмнението си.

Сантяго се разпореди да пестим водата за пиене. Всеки щеше да получава по литър на ден. Абдулах поиска пет пъти повече, защото трябвало да измива краката и ръцете, главата и лицето си преди всяка молитва. Молел се по пет пъти дневно.

— За молитвите можеш да използваш и морска вода — отсякох.

Не можел. Вярата му изисквала само чиста вода. В морската вода имало сол.

Още не бяхме разрешили проблема със солта, когато Абдулах изживя нов ужас. Жорж беше прехвърлил сънливата маймунка Сафи от леглото си в една мукавена кутия, където беше прекарала нощта. Като се събудила, малката палавка намокрила сламеника на Абдулах. Сега нещастникът беше извън себе си. От маймунката ли произлизаше петното? Ако куче или маймуна задоволели естествените си нужди върху дрехите на правоверен, лишавал се от правото да се моли на Аллах четиридесет дни! Абдулах взе да върти очи, изгубил ума и дума. Четиридесет дни без закрилата на Аллаха!

Жорж разреши верските му тревоги с една необходима лъжа. Петното не се дължало на маймунката, а на морето. Понеже му изнасяше, Абдулах се задоволи с обяснението, без да навира нос по-дълбоко в леко намирисващия случай. Аз пък заявих тържествено, че няма да допускаме никога маймунката до сламеника на Абдулах.

— Абдулах — добавих със смях, — изискваш чиста вода за молитвите си, но замислял ли си се колко много маймуни и кучета живеят по бреговете на реките в Чад? Тук няма кучета с мили околовръст, а онова, което отделя малката Сафи остава далече зад кърмата ни. Няма място на света, където водата е по-чиста, от откритото море.

Негърът ме изслуша и се замисли. Миг по-късно проучи продължително съдържанието на една брезентна кофа с морска вода. После започна обредното миене с бясна скорост и изящната сръчност на фокусник. Щом свърши, отиде при компаса, където Юри му помогна да намери приблизителната посока към Мека. С убедеността на монах коленичи на сламеника си пред отвора на кабината и взе да прави метани на изток. Сетне измъкна дълга броеница и почна да реди молитви. Те се нижеха като грахови зърна от чувал, ала искреността му беше толкова очевидна, че уважавахме твърдото му като скала убеждение, макар да се бяхме събрали един копт, един католик, един натурфилософ, един протестант и един атеист. Имаше от всичко по малко в нашата тясна общност на борда.

След физическото и духовното очистване на Абдулах всички отидохме на площадката с бургия и нож, за да закрепим счупените пера на веслата към вретената им. Абдулах беше в чудесно настроение, пееше и биеше такта на родните си песни от централноафриканската джунгла. Здраво затягане, съчетано с алпийските възли на Карло, щеше да завърши работата, когато два мощни порива на вятъра от различни страни се втурнаха в платното и го усукаха, без да успеем да извием лодката, защото нямахме кърмови весла. Сега вятърът се нахвърли яростно върху ветрилото и отпред. Докато тежката седемметрова рея се блъскаше бясно във върха на разкрачената мачта така, че заплашваше да го счупи, огромното платно застрашаваше да се скъса. То събори кошовете с плодове и се закачи за птичия кафез. Кокошките се разкудкудякаха, патицата се разкряка и олелията им се сля с нашите команди. Един продълговат кош с продукти се озова в килватерната ни бразда и пое свой път. Не знаехме какво има в него, понеже домакинът Сантяго лежеше болен заедно с малкия си протокол. Юри трябваше да задържи Сантяго и Нормън насила в леглото. Покатерих се на площадката и понечих да се преборя с осемметровото ветрило. Човешкият глас се заглушаваше от бурята, която го отвяваше над разпенените вълни заедно с воя, трясъка, рева на платното и папирусовите снопи. Нямаше смисъл да смъкваме ветрилото, щеше да отлети подобно на хвърчило в морето. Трябваше да възстановим курса на лодката било като оправим платното, било като извъртим корпуса. С обикновено гребло, опряно в извитата папирусова опашка на „Ра“, великанът Жорж се напъна, за да извие кърмата срещу вятъра. Спуснахме с дълго въже една брезентова чадърообразна котва. Тя помогна много да се намали скоростта и да се завърти ладията. Видях, че компасната стрелка бавно се мести, докато се борех отчаяно с едно от въжетата на платното, което ме шибаше с яростта на бич. Опитах се да го завържа и едновременно ръководех малкия ни екипаж. В поривите на вятъра ревях команди на италиански за Карло, на английски за Юри, на френски за Абдулах, на английски, френски и италиански, според както се случеше, за Жорж. Всъщност знаех имената на въжетата, които им заповядвах да теглят, само на майчиния си език, затова, когато отмина денят, възхищението ми от досетливостта на тази международна прислуга от сухоземни плъхове нарасна до немай-къде.

Щом прибрахме ценното платно, затегнахме шкотите, завързахме всички обикновени гребла като индиански гуари отстрани на лодката, всичко тръгна мирно както преди. Настъпи къс отдих, през който се опитахме да измислим общоразбираеми ключови команди за положения, когато всяка секунда е ценна. През пролуките на бамбуковата стена между тътнещите пристъпи на бурята чухме слабия глас на трескавия Нормън. Той се беше помъчил предварително да ни запознае с професионалните моряшки изрази на английски, за да се опъне, отпусне или освободи въжето, с което се вдигаше и сваляше платното, или за да се обслужат другите спомагателни въжета. Но сега опитът показа, че след като трима от здравите членове на експедицията разбират съвсем малко английски или никак не знаят английски, е въпрос на щастие какво ще изпълнят Юри или Карло, когато им се извика: „Pull in starboard tack!“^[1] или на Абдулах: „Let go port side sheet!“^[2]

Запъхтени, но радостни от победата, петимата още седяхме на площадката и се напрягахме да съчиним къси практически изрази по образеца на есперанто, когато гигантското платно наново заплющя предупредително. Макар този път всеки да зае мястото си със светкавична бързина, ветрилото и лодката пак се завъртяха. Историята се повтори на няколко пъти. Продължихме да се движим със същия курс, ала извърнати наполовина встрани или с кърмата напред, като платното и реята се мятаха във всички направления. Накрая все сполучвахме да издуем ветрилото и да спасим реята, но от време на време се случваше да го завъртим в погрешна посока. Когато го обръщахме наляво, вместо надясно, автоматически плавахме в почти прав ъгъл спрямо курса, който следвахме, за да се отдалечим от сушата. Дълго, мъчително дълго летяхме с издуто платно към африканския бряг, докато гребяхме, опъвахме въжетата, влачехме плаващата котва и се мъчехме да завържем кърмовите весла в други положения по образеца на гуарите, за да възстановим правилния естествен курс. Без големите кърмови гребла обаче лодката отказваше упорито да заема междинно положение. Платното насочваше ладията или право на югоизток, или право на югозапад. Колчем необуздан шквал ни завърташе така, че се озовавахме с носа на югоизток, невидимият бряг на Африка се приближаваше все повече и повече. Карло висеше на бясно люлеещия се връх на мачтата, ала за щастие не съзираше никаква суша. Въпреки това знаехме, че брегът, който се врязваше навътре на юг от Сафи, пак ще се покаже. Едва оправяхме ветрилото на една страна, то се завърташе на другата и заплющяваше така свирепо, че трябваше да се отпускаме с цялата тежест на тялото и да се напрягаме с все сила, за да не бъдем хвърлени в океана.

Една подир друга шапките ни полетяха в морето, най-жалко беше, когато пропадна шарената мохамеданска шапка на Абдулах, съставляващо сякаш неразделна част от личността му. Сега всички се завързваха машинално, колчем сменяха мястото си, дори маймунката имаше своето въженце и се премяташе палаво през глава по реите, а домашните птици стояха на завет в кафеза си, покрит и здраво завързан по-далече от ветрилото.

Цял ден халата мени настъпленията с такива мощни пориви, че непрестанно се страхувахме да не загубим мачтовите си съоръжения, преди да сме поправили кърмовата уредба. Трябваше да приберем платното. Нямахме друг избор, освен да се опитаме да го смъкнем напук на бурята.

Двамина се заеха с фала, а троица стискаха шкотите, за да управляват реята с ветрилото, когато див шквал отнесе тежкото исполинско платно и го развя като знаме. Изтърваните въжета зашибаха гребените на вълните. Ние тримата, се вкопчихме с крака и колене в каквото ни попадна, за да не бъдем хвърлени в морето, стискайки десните шкоти, които бяха последният ни шанс да не допуснем ветрилото да изчезне завинаги във вълните. Мачтата и въжетата, които я крепяха, пращяха страхотно, папирусовите снопове скърцаха и се гърчеха зловещо. За първи път изпитахме тревожното чувство, че чудотворната ладия би могла да се обърне. Не се съмнявах, че никоя друга петнадесетметрова платноходка на света не би издържала този гигантски напор, без да се обърне мигновено, ако изобщо не се счупи мачтата й.

Педя по педя успяхме да приберем реята и ветрилото, ала значителна част от платното лежеше извън борда върху гребена на вълните и гънките му съдържаха вани вода. В борбата за изтръгването на скъпоценния товар от прегръдките на океана изтървахме едно от незаменимите гребни весла. То потъна в една вълна и изплава предизвикателно в браздата зад лодката.

— Довиждане в Америка! — провикна се Карло подире му. — Да знаеш, че ще те преварим!

Трябваше да приберем мокрото и ужасно тежко платно с рея, дълга два метра повече от широчината на палубата, надлъжно откъм левия борд. Тържествуващи, ала капнали като след двадесетрундов боксов мач, седнахме отгоре му, за да задържим този виненочервен змей, който продължаваше да се гърчи неспокойно, когато диплите се издуваха от най-яростните пристъпи на бурята. В края на краищата обуздахме чудовището.

Изведнъж на борда настъпи странна тишина. Само ритмично слабо скърцане ни напомняше, че бащицата океан е осиновил тръстиковата лодка „Ра“ като люлка, където трябваше да се друсат седем буйни близнака, за да се приспят, преди да са допуснали грешка и да са обърнали люлката или да са се разбили в крайбрежните скали. Сякаш сега „Ра“ отново гореше от желание да бъде послушна, без да ни заплашва, че ще ни отнесе на сушата.

Погледнах Карло. Той се усмихна. После се захили. Накрая се разкикоти неудържимо. Изгледахме го дружно.

— Вече нямаме нито ветрило, нито кърмови весла. Вече лодката няма да се подчинява на заповедите ни. Сега природата ще командва. Щом свършихме, не ни остава друго, освен да отпочинем и да се забавляваме.

Почнахме да се озъртаме. Нищо не куцаше. Без гребла, без платно, без двигател, без грижи лежахме и се люлеехме като в грамадна папирусова люлка, а мощното морско течение ни носеше натам, накъдето то желаеше, и посоката беше точно онази, към която се стремяхме. Абдулах се вмъкна в каютата, легна и прилепи до ухото мъничкия си транзистор. Жорж реши да се посвети на рибарство. Юри изяде един портокал и запази кората, за да приготви чаша ликьор с медицински спирт. Карло се разтършува из чувалите и кошниците, търсейки суровини за по-питателна храна. Сантяго, целият в рани, лежеше с малкия си протокол и съобщаваше високо от кабината номерата на делвите, съдържащи вода, фурми, яйца, маслини или царевица за кокошките. Аз пък измъкнах туристическия нож, за да издялам прибор, с който да определяме градуса на ширината.

Тогава Нормън не се сдържа.

— Момчета, нещата вървят чудесно — простена той. — Но не за близките ни, които ни очакват вкъщи. Вчера обещахме да се обадим. Трябва да знаят, че всичко е окей, иначе ще допуснат, че сме потънали.

Юри го подкрепи и му помогна да отмести сламеника, за да се отвори свободният капак на сандъка под краката му, откъдето бе изваден малък авариен предавател с вграден генератор, който се задействуваше ръчно. Час по-късно радио Сафи се обади ясно на позива ни, съобщихме, че сме счупили двете кърмови весла, ала че продължаваме плаването си в Атлантическия океан благополучно. Нормън предупреди също, че занапред няма да поддържаме редовна връзка, защото греблото със заземителната плоча е строшено и тя лежи на палубата. Ако я спуснем в развълнуваното море, има опасност медната плоча да среже въжетата и папируса. Изтощен от напрежението, Нормън се отпусна в спалния чувал, Юри прибра радиопредавателя, а Карло пропълзя с топло питие.

Жорж не улови риба, но пристигна с едно хрумване. Защо да не опънем само частично платното. Дори най-малкият къс би ни помогнал при този вятър. Действително то беше съшито така, че да може да се използва едната му трета или двете трети. При много силен вятър щеше да бъде достатъчна най-горната ивица. Внушението ми се стори примамливо, Нормън също го одобри с отпуснато кимане.

След пребогат обед от суджук и пресни зеленчуци, с какъвто са се гощавали хората от каменния век, настроението ни се повдигна. Петимата излязохме на палубата и подир триста напъна преместихме мокрото ветрило от левия борд напреко на лодката. Двата му края се подаваха с по един метър над вълните. Никак не беше лесно да се намали площта му при вятър, който менеше силата си между пет и девет бала, ала с дружни усилия се справихме, защото го сложихме над птичия кафез и другите товари. После го навихме, докато остана само една трета от повърхността му. Радостта ни нямаше край, когато тясната ивица платно се развя на върха на мачтата. Спуснахме плаващата котва във водата, затегнахме малките гребла и взехме курс на югозапад. Нададохме победоносни викове при това ни тържество над стихиите.

Минаха петнадесет минути. Беше рано следобед във втория ден от пътешествието, когато нов шквал се втурна към ветрилото. Като един човек се втурнахме към управляващите въжета, щом чухме първия тласък на дебелото мокро руло, което сега тегнеше на върха на мачтата и сякаш нанасяше удари с чук. Следващото сблъскване прогърмя като вик за помощ от висините. Сърцето ни се разкъса, когато чухме как пращенето се превърна в ужасен трясък, който проникна до мозъка на костите ни. Погледнахме нагоре и видяхме, че незаменимата рея, на която висеше опънато ветрилото, бавно се свлече от двете страни на средната линия, платното се усука и заприлича на прилеп, който е прибрал крилете си. Остри шипове от счупеното дърво стърчаха като зловещи нокти на хищник. Трябваше да смъкнем ветрилото, докато не се е разкъсало на дрипи. Беше вторият ден от плаването ни. Вторият ден!

Едва свлякохме на палубата трупа на реята с платното, „Ра“ наново се укроти. Вълшебните тръстикови снопи продължиха да се носят натам, накъдето пътувахме, подобно на питомен морски змей със седем човечета на гърба си.

— Виждате ли — тросна се Карло и доволен отиде да си легне.

Абдулах избърза на кърмата и се изми на колене и лакти за следващата молитва. Юри седна, като тананикаше, в отвора на вратата с късата си луличка и дневника, седнах и аз до него с дърворезбата си.

— Всичко ли е под контрол — обади се Сантяго, като извади носа си от спалния чувал.

— Всичко — отговорихме дружно. — Всичко. Сега натрошихме реята по всички правила. Остана само папирусът.

Следобедът протече мирно в кабината, докато навън беснееше халата. Целия ден не видяхме кораб, но поделихме нощните вахти помежду си, понеже плавахме покрай африканския бряг. Час по час се катерехме на мачтата, за да дебнем светлини от сушата. Плашехме се само от сблъскване с кораби и коварни скали.

В 0:30 часа ме събуди Карло, който стоеше наведен над главата ми с газен фенер в ръка. Изблещил очи от страх, той ми прошепна, че се виждали светлини по целия небосклон откъм левия борд. Движехме се извити наполовина, защото силен северозападен вятър духаше право в тази посока. Бях легнал облечен, та беше достатъчно да завържа спасителното въже, за да изляза на палубата. Дяволски студен вятър с умерена сила и облачно небе. В черната като гарван нощ видях светлини, разстлани на хоризонта пред нас в направление на дрейфа ни, както ме беше предупредил Карло. Четири светлини бяха много силни, а петата едва мъждукаше. Навярно мароканският бряг. Карло се покатери на люлеещия се връх на мачтата. Личеше, че се приближаваме бързо. Събудихме останалите трима здрави члена на екипажа. Трябваше да се опитаме да отбием с гребане тръстиковата си лодка, за да си спестим трагичната участ в скалите. Изведнъж ни се стори, на Карло и на мене, че виждаме зелена светлина. Още една зелена светлина. И една червена! Не беше сушата! Големи рибарски кораби, пръснати във верига, идваха насреща ни! Посинели от студ, другарите ми се прибраха в кабината. Малко по-късно близо до носа ни избоботиха три големи кораба. Четвърти легна на борд, след като спря машините си, и „Ра“ бе отнесен към танцуващия великан. Осветих с фенера стената на кабината и папирусовите снопи. Сигнализирах: „Ра окей! Ра окей!“ Океанският траулер потегли, като се плъзна толкова наблизо, че едва не се сблъскахме. Отправи ни някакъв неразбираем светлинен сигнал от върха на мачтата си, та се изгуби в тъмнината.

Увит като египетска мумия в платнища и одеяла, Жорж пое вахтата, а аз си легнах. Дори сипкавите скимтения на стотиците хиляди папируси, завързани с въжета, не бяха в състояние да заглушат буйната жизнерадост в напевите на сина на Нил, които вятърът отправяше към тънката плетена стена, единствената преграда между нашата уютна бърлога и свирепия външен свят.

Продължаваше да бъде облачно, когато се съмна на третия ден, откакто плавахме в океана. Вятърът беше понамалял, ала морето беше още по-бурно. Със задоволство установихме, че вълните, които танцуваха наоколо ни диво, само ни повдигаха. Морето ни носеше на разтворената си длан като топка. Даже най-коварната внезапна вълна не заливаше палубата. Целият товар беше сух. Без кормило и ветрило, без секстант и позиция, без суша на небосклона прекарахме третия ден спокойно. Успяхме да снадим едно кърмово весло и подсилихме средната част на дълъг запасен прът, за да заменим счупената рея.

Абдулах се залови да мие гладко обръснатата си глава за молитва, но прекъсна и с дрезгав глас се оплака, че водата била замърсена. Някой бил ходил по нужда в морето и той размазал нечистотиите по кожата си. На дъното на брезентовото ведро плуваха големи и малки черни топчета. Погледнахме в океана. Стотици такива топчета се носеха около „Ра“. От двете страни. Меки топчета, прилични на асфалт. След час още продължаваха да обкръжават плътно лодката. Несъмнено танкер беше изхвърлил отпадъците си. Огледахме от върха на мачтата, за да издирим виновника, ала не съзряхме никакъв кораб. Цял ден порихме води, обезобразени от черните топчета.

Следобед минахме покрай голяма риба-луна^[3], която беше излязла на повърхността и се носеше бавно. По-късно ни посетиха стотина делфина. Те се завъртяха неочаквано около ладията, изправяха се отвесно във вълните, подскачаха и танцуваха безгрижно за неописуема радост на Абдулах, сетне изчезнаха така внезапно, както се бяха явили.

На четвъртия ден стана осезателно по-топло и по-спокойно, слънцето проби през облаците. Дълго време наблюдавахме ясно далечните сини очертания на континента, които се извисяваха под формата на двугърба планина. Сантяго беше наистина зле, ала Нормън се чувствуваше значително по-добре. Не го тресеше повече и Юри му разреши да излезе, за да измери височината на слънцето. Понеже не разполагахме с хронометър и приемникът не беше в състояние да хване радио Сафи, нямахме точно време до секунда и не можехме да определим надеждно положението си. Това безпокоеше двамата болника в кабината. Нормън считаше, че щом продължаваме да виждаме материка, не ще успеем да обходим Канарските острови откъм външната им страна и ще навлезем в опасния проток между остров Фуертевентура и нос Хуби. Сантяго, който беше живял на Канарските острови като дете, потвърди предупрежденията от справочниците на Нормън, че нос Хуби е страшилище за мореплавателите, защото имало коварно плитка пясъчна коса, издаваща се подобно на език в опасното морско течение точно в частта, където африканският бряг свива на юг.

Седяхме на носа върху купища въжета и се хранехме, когато чухме възбудения глас на винаги наблюдателния Абдулах. Той беше излапал яденето си и отиваше в кабината да се моли.

— Кон! Кон! Речен кон! — поправи се той. — Хипопотам!

Погледнахме в посоката, където сочеше. Показаха се бавно два големи кита, които се взираха в нас с малки мътни очи, пухтейки през дихателния си отвор и изхвърляйки фонтани от въздух и водни пръски. Такива големи хипопотами Абдулах не беше виждал никога в Чад. За него денят не беше загубен. Звучеше му като приказка от „Хиляда и една нощ“, че съществуват бозайници с рибешка опашка. Единият от китовете обаче вдигна вежливо опашката за сбогом и Абдулах замря от възторг пред чудесата на Аллах.

Петият ден ни посрещна с хапещо студен северняк и много бурно море. Пет денонощия яростни вълни бяха шибали десния борд на „Ра“ точно, както бяхме предвидили, понеже цялото ни плаване щеше да протече в пояса на североизточния пасат. Затова бяхме поставили входа на кабината откъм противоположната страна, тоест откъм левия борд, който щеше да бъде на завет. Кабината и най-тежката част от товара бяхме струпали до десния борд, за да не може вятърът, издуващ грамадното платно откъм тази страна, да обърне лодката. И ние, и съветниците ни знаехме, че всички ветроходи съсредоточават главната тежест в наветрената страна, за да не бъдат обърнати от вятъра. Ала горчивият опит още на петия ден ни показа, че папирусовата ладия се различава от всички други платноходки в света. Тя беше единственият плавателен съд, при който товарът трябва да се струпа откъм подветрената страна. Причината произлизаше от обстоятелството, че наветреният борд поглъща много повече вода над водолинията, тъй като вълните и пръските го обливат непрестанно, а подветреният борд над водолинията стои сух и лек. Накрая тежестта на водата в изложената наветрена страна нараства дотолкова, че лодката се наклонява срещу вятъра, а не по посока на вятъра, както е нормално.

Да се премести кабината в средата на палубата беше много късно. Тя беше завързана със здрави въжета, които минаваха през цялото дъно на папирусовата ладия. Пренесохме всички подвижни товари на левия борд, ала мярката не помогна. Сноповете над водолинията откъм дясната страна бяха просмукали тонове морска вода, която сега щеше да бъде наш постоянен невидим спътник, тежащ далече повече от няколкостотин килограма храна и вода за пиене, прехвърлени на лявата страна. Предстоеше ни да плаваме в океана със съд, трайно наклонен срещу вятъра.

Нормън закрепна напълно и докато ние местехме багажите, той се опита да завърже опърничавата медна плоча под водата, за да може да установи радиовръзки и да получи точно време. Имаше сериозни основания да предполага, че се намираме много по-близо до брега, отколкото бе изчислил вчера без хронометър, и че в действителност дрейфуваме към сушата край нос Хуби.

Навън в нощта вилнееше буря и виеше в мачтите. „Ра“ изглеждаше все по-разпусната и по-разпусната, тъй като бесните вълни я шибаха още по-безмилостно от преди. Цялата нощ носихме двойна вахта, за да не ни изненадат пясъчните коси на нос Хуби. Не отделяхме очи от въжетата. Нито една връв не се беше скъсала. Нито един папирусов сноп не се беше разнищил. Но дървената скеля на площадката се триеше толкова силно в ъгъла на бамбуковата колиба, че вътре едно кьоше беше покрито с равен пласт ситни стърготини. Сантяго, който страдаше от безсъние, сега си намери дружина. Беше почти невъзможно да се спи. Сандъците под сламениците танцуваха, кабината, площадката, мачтите се тресяха с нестройно мяучене, сякаш опашките на хиляда котарака бяха затиснати от въжетата. Цялата кабина се накланяше дотолкова надясно, че никой не можеше да легне на ребро, без да се търкулне. В една редица лежаха четирима, във втора редица лежахме трима, защото при нас бяха радиото и навигационните прибори. Абдулах се свличаше непрекъснато към Жорж, той към Сантяго, а мексиканецът към Юри, който посрещаше другарите си с лакти и колена, понеже стената не му позволяваше да мръдне по-нататък. Аз натрупах всичките си излишни дрехи откъм дясната страна на сламеника. Същото стори и Карло, за да не се търкулнем към Нормън и радиоапаратурата.

Халата бушува цяла нощ, вълните достигаха четири-пет метра височина, поривите на вятъра заливаха палубата със ситен солен дъжд. Преди обед на седмия ден се учудихме, загдето „Ра“ е по-малко разпусната и се държи по-стегнато. Челото на мощна вълна, която се втурна съвсем ненадейно, заля кърмата, където водата стигна до кръста на Нормън, едва-едва се отцеди през папируса. Морските пръски и влагата отдолу бяха допринесли да набъбне тръстиката и да изпълни свръзките и междинните пространства. Затова лодката изглеждаше по-стегната и по-здрава отпреди. Можехме само да съжаляваме, загдето се наклонява непрестанно надясно. Всички изпитвахме възхищение от увереността, с която „Ра“ надделя над бурята, та когато Нормън заяви, че се налага или да се опитаме да вдигнем платното, въпреки силния вятър, или да приемем да бъдем отнесени към сушата, единодушно се съгласихме да опънем две трети от ветрилото на новата подсилена рея. Дори Сантяго излезе, залитайки, и в пълен състав обтегнахме платното. Закрепихме към кърмата и снаденото весло. Полетяхме като хвърчаща риба над вълните, отдалечавайки се от брега. Малко по-късно се разнесе нов трясък. Дебелото вретено на наставеното гребло се счупи като кибритена клечка и трябваше да приберем перото на борда. Ала сухоземните плъхове бяха почнали да усвояват моряшкия занаят. С тигърски скок Абдулах се добра до плющящото ветрило и хвана правилния ъгъл. Сантяго пропълзя и се вкопчи до негъра. Без да им се каже дума, Карло и Юри изчезнаха зад кабината и освободиха шкотите откъм десния борд. Жорж, облечен само по долни гащи, грабна едно весло и взе да извива върха на кърмата срещу вятъра. Нормън и аз нагласихме малките гребла, докато „Ра“ без кърмчия танцуваше подобно на тромава риба по вълните. Така поддържахме курса през останалата част от деня, без нито една тръстика да бъде засегната от бурята. Главоболия ни създаваха дебелите пръти извън борда, а не тънките папируси в корпуса.

Следната нощ бурята утихна, ала вълните продължиха да беснеят. Най-големите достигаха шест метра височина. Кабината загуби симетричността си, наклони се като моряшка фуражка към наветрената страна. Изпълзях на палубата в тъмнината, преди да е станало време да поема вахтата, за да огледам цялата лодка. Когато се промъкнах под платното, за да си осигуря обзор от носа, сърцето ми едва не спря да бие. Пред нас откъм десния борд се извисяваше фар, осветен с разноцветни лампи и обкръжен от ярки светлини. Левият ни борд сочеше към сияйното видение и следователно право към сушата. Фарът, намиращ се толкова навътре в морето, можеше да бъде само нос Хуби. Изменихме курса с трескава скорост, друго не можехме да направим без кърмови весла. Ала мярката се оказа недостатъчна. Не успяхме да минем откъм външната страна. Струваше ни се, че фарът и постройката на нос Хуби са прекалено подвижни, за да лежат на пясъчна коса. Скоро се плъзнахме откъм вътрешната страна. „Фарът“ се оказа висока нефтена сонда, закотвена далече от африканския бряг и осветена до върха от разноцветни лампи, за да се избягнат сблъскванията със самолети. Стояхме на палубата и зяпахме. Скоро сгълчах остро Жорж да се прибира в спалния чувал или да се облече, защото иначе ще се вкочани от студ.

На седмия ден продължихме плаването с ветрило, опънато до две трети. Струваше ни се, че следваме една и съща посока като развълнуваното море, което чертаеше пътя ни. Тежки облачни завеси висяха от двете страни на „Ра“. Само отпреде ни се виждаше ивица синьо небе. По всичко личеше, че Канарските острови и Африканският континент се гушат, загърнати в дебела облачна пелена, в синята лента на небето съвпадаше с открития морски проток между тях. Лодката се остави послушно да бъде отправена натам.

Лекарското умение на Юри вдигна Нормън и Сантяго на крака, ала сега Жорж трябваше да пази леглото, понеже изпитваше силни болки в гърба. Беше се схванал, когато през нощта в ледения вятър беше крепил полугол греблото.

По пладне Карло опъна въжетата, за да поизправи кабината. Стоях на площадката и за мой ужас ми се стори, че съзирам в бинокъла зелена тревиста низина всеки път, когато ни издигаше някоя вълна. След миг Карло се покатери на мачтата, последва го Нормън. Съобщиха, че виждат незаселена зелена равнина, успоредна на курса ни, отстояща на шест мили, а може би и по-малко. Доколкото ни позволяваха силите, напрегнахме се, за да се отдалечим. Скоро тревистата земя се изгуби от погледа. Навярно това бяха сетните плитчини около нос Хуби, където брегът свиваше на юг. Вероятно последният издатък на Африка, който оставихме зад гърба си, понеже повече не зърнахме суша. Абдулах закла три кокошки на кърмата, за да приготви Карло първата ни голяма празнична гощавка. Беше готов и ликьорът на Юри. Имахме няколко повода да се почерпим. Първо, за „бог да прости“ дървото „ироко“, което се оказа прекалено крехко за кърмови весла. Второ, за „да е жива“ папирусовата тръстика. Беше изключителна като строителен материал за лодки. Беше тридесет и първи май. Ладията беше лежала във водата вече петнадесет дни, без да изгние или да се разложи. Напротив, папирусът изглеждаше по-здрав и по-мек отпреди. Не бяхме изгубили нито една тръстика. За една седмица бяхме преплавали от Сафи до нос Хуби, разстояние, по-голямо отколкото от устието на Нил до Библос в царството на финикийците. Разстояние, равняващо се на пътя от Египет до Турция. Следователно бяхме доказали, че древните египтяни са могли да пренасят папируса си навсякъде по малоазиатското крайбрежие, без да се нуждаят от чужди дървени кораби.

Наздраве, Нормън! Наздраве, Юри! Наздраве, момчета! Наздраве за Нептун и за всички хипопотами на Абдулах! Маймунката Сафи седеше между нас на птичия кафез и пиеше сок от прясно отворен кокосов орех.

Внезапно чух брътвеж за „бели постройки“. Скочих, за да проверя. Жорж лежеше по корем във входа на кабината и сочеше натам, където бяхме видели да се стопяват ниските брегове. Сега те се виждаха отново, но този път по тях бяха накацали бели къщурки. Типично северноафриканско арабско село. Вдясно от сградите се открояваше живописна старинна крепост. Това беше нос Хуби! Едва сега се промъкнахме покрай коварната коса, която измъчваше мозъците ни от седмица и която беше взела толкова жертви през вековете. Цяла седмица се бяхме напрягали, за да се отдалечим от сушата, и ето че минахме с течението покрай нос Хуби на пушечен изстрел разстояние.

Белите къщурки потънаха в морето така, както и бяха изплували. Сбогом, Африка! Сбогом, Стар свят! Нямаме кормило. Не ни е и нужно при подобно плаване.

Зададе се голяма чайка и кацна на извитата кърмова дъга. Прогони я патицата, която пуснахме да се поразходи извън кафеза. Чайката литна и се изгуби. Скоро ни навести ято грачещи морски птици, те кръжаха над главите ни, а кокошките кудкудякаха в кафеза, който ни служеше за маса.

— Зная какво е казала първата чайка, дето отлетя, на другите — пошегува се Карло. — Съобщила им е, че е намерила извън нос Хуби плаващо птиче гнездо.