Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (9)

Осма глава

След всички тези тъжни събития аз наех нов екипаж и скоро „Акуиднек“ отново обърна нос към морето. На минаване покрай Флорес забелязахме бреговата охрана да кръстосва наоколо. Казаха ми, че търсели някакъв потънал барк, който се бил появил между два шквала в последната буря с вдигнати сигнали за бедствие на борда. От описаното разбрах, че става дума за нашия барк, който бяха видели в щорма. Флаговете не бяха нищо друго, освен нашите парцаливи ветрила, които се вееха в бурята. Ние не попречихме на търсенето, защото от него никой нямаше да пострада, напротив, можеха да открият нещо ценно. Както вече казах, това беше денят, в който умря моят верен готвач, докато баркът минаваше покрай прозореца на болничната му стая. За нас този ден беше светъл и слънчев. Вярвам, че денят беше светъл и за него!

Като вдъхнахме отново свежия морски въздух, ние вдигнахме всички ветрила към Паранагуа. Светлините на брега скоро заблещукаха на хоризонта и после изчезнаха. Преобладаваше хубаво време, но вятърът беше насрещен. Ние все пак напредвахме и с всеки ден скъсявахме разстоянието към нашето пристанище. Един ден обаче, когато приближихме някакъв остров, населен само с птици, корабът изведнъж спря на едно място, сякаш не можеше да плава по-нататък! Бяхме като омагьосани! Познах това място. Един много скъп мой приятел беше стоял до мен на палубата и беше гледал този остров! Това беше последната суша, която той видя. Аз с радост бих направил обиколка около острова, но един полъх на попътен вятър ни понесе и ни отдалечи на няколко лиги от него. На залез-слънце вятърът стихна и течението ни върна толкова назад, че на другия ден се намерихме на противоположната страна на острова. Тогава отново задуха попътен вятър и като минахме този път откъм вътрешната страна на острова, най на края направихме пълен кръг около него.

Оттам нататък попътни и насрещни ветрове издуваха ветрилата ни, докато най-после стигнахме пристанището, за където бяхме тръгнали.

Жена ми и Гарфилд бяха останали през цялото това плаване в Антонина, на дванайсет мили нагоре по течението от залива Паранагуа. Скоро след нашето пристигане градчето звънна от детски стъпки, които маршируваха в такт с музиката на собствения им детски оркестър. Начело на оркестъра крачеше моят хлапак с нова-новеничка хармоника за деветдесет цента, която го правеше обект на завистта на цялата тълпа. Скърбите на миналото отлетяха или бяха заключени в долапа у дома — най-подходящото място за минали нещастия.

Колко тежко беше за всички ни това плаване до Монтевидео! Не след дълго оцелелите моряци се върнаха по домовете си. По лицата им имаше ужасни белези! Те бяха така обезобразени, че аз не бих ги познал, ако те не ме бяха спрели и заговорили!

С удоволствие си спомням за добрия характер на моите бразилски моряци и горко жаля за тяхната злощастна участ! Ние може пак да се срещнем — quim sabe^[1]!

Като се съвзехме, доколкото можахме от тези тъжни събития, ние се заехме с нова работа — да закупим и вземем на борда товар от прочутото бразилско дърво. Преместихме „Акуиднек“ в един ръкав на залива и го вързахме в подножието на девствена гора на двайсет минути път с кану до селото Гуаракасава, където скоро започна товаренето.

Дървеният материал, който се сече в тази област, макар че е много тежък, се пренася на ръце до водата. Там го връзват върху канута и го пускат по течението до кораба.

Тези канута, които понякога се правят от секвоя, са много изкусно издълбани и старателно огладени. Те са едновременно и файтонът, и каруцата на семейството, с които се ходи в града или се кара ориз на мелницата. Там, където има канута, пътищата са почти непознати: мъже, жени и деца еднакво добре владеят изкуството да карат кану, и то почти до съвършенство. По тези места не са и чували за каруца, а дори и оседланият кон по крайбрежието е рядък случай. Всъщност в Гуаракасава имаше един кон и неговият собственик беше видна личност.

Семейното кану, за което току-що споменах, може да пренася до няколко тона. То е изящно украсено с резба над водолинията и е боядисано, както жителите на Нюкясъл биха казали, „не с вашите крещящи цветове, а с хубаво и чисто червено и синьо“. Понякога обаче ги боядисват и в зелено.

Цената на тези красиви канута се движи от 250 долара — колкото струват великолепните каляски — до пет милрейса (2,50 долара) за едноместните лодки.

Големи или малки, за канутата се полагат нежни грижи и се поддържат така, че да се запазят много години.

Единственото друго скъпо нещо, за което държи и най-бедният бразилец, е неговата предана жена, която често придружава своя съпруг и гребе заедно с него срещу течението. В Бразилия семейните връзки са здрави и красивото цвете на приятелството избуява на воля в слънчевия климат на тази страна. Почти през цялата година по крайбрежието между нос Фрио и Санта Катарина духат много редовно бризите от морето и сушата. Затова там ветрилата са много популярни сред почти земноводните жители на този бряг. Те обичат водата, плават по нея като патици и са родени моряци.

Когато вятърът стихне, те грабват греблата или някой дълъг прът, с който с лекота придвижват своите канута. Собствениците на по-малките лодки застават прави и с помощта на пръта могат да достигнат голяма скорост. При безветрие по-големите канута се придвижват от няколко гребла, които са прихванати със здрави ключове. В тях греблото стои хлабаво, така че гребецът да може свободно да го движи с ръце.

Тези канута браздяха гладките води на заливите и реките с елегантните си и стройни носове и представляваха гледка на ненадминато майсторство и изящество.

В дневника си имам една записка, която съм направил към края на товаренето в Гуаракасава и която обективността на историка изисква да бъде цитирана:

„Гуаракасава, 20 декември.

Досега бях очарован от честността на местните бразилски жители, изкуството им да плават и да управляват канутата си, но илюзията, че тук цари съвършеният рай, рухна безвъзвратно. Открих, уви, че и тук е дало отражение грехопадението на Адам: днес, когато товарехме дълги пръти, негърът, който ги броеше, упорито броеше един и същи прът по два пъти. Когато началото на пръта се качваше на борда, той казваше «едно», а когато вдигнеха края му, той извикваше «две».

Аз лесно се справих с този проблем, но напуснах Гуаракасава с нараненото чувство, което човек изпитва, когато се мъчат да го убедят, че едно и едно прави четири.

Коледа на 1887 г. прекарахме в Гуаракасава. Скоро товаренето завърши и когато потеглихме през залива, в един момент вятърът и теченията притиснаха барка към една опасна пясъчна плитчина, той не успя да се измъкне и заседна. Пуснахме котвата да го закрепи, но тя не можа да се задържи в коварните пясъци. Корабът се повлече и заседна на борд, като едната му страна беше обърната към вълните. Силното вълнение, което се надигна, го блъска в продължение на три дни по цялата му дължина. Вълните се сгромолясваха върху стенещия корпус, докато най-после му пречупиха гръбнака и сломиха «сърцето»! Така или иначе корабът беше вече свършил! След двайсет и пет годишна вярна служба тук «Акуиднек» намери края си!

С големи трудности се бях сблъсквал и тежко бреме бях носил, но планина, уви, не можех да пренеса. А сега бях попаднал в положение, където умението и енергията ми не можеха да ми помогнат. Какво трябваше да правим? Какво можехме да направим? Имахме вид на корабокрушенци, изпаднали в беда далеч от родината си.

Не беше време и за сълзи, защото всички от екипажа бяха спасени, нито беше за смях, защото загубите ни бяха огромни.

Но морето се успокои и аз продадох останките на кораба, които бяха откарани след стихването на бурята. След като изплатих от приходите заплатите на екипажа, за мен и семейството ми остана една малка сума. Тогава се замислих за бъдещето и за начин да се отървем от заточението. Екипажът, състоящ се само от чужденци, си намери превоз до Монтевидео, откъдето се бяха качили на «Акуиднек» на мястото на пострадалите бразилски моряци. Но мен и моето семейство тази възможност не ни задоволяваше, защото ние искахме да се върнем у дома, а нито един кораб не пътуваше в нашата посока.“