Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (2)

Първа глава

Потегляме на път заедно с барка „Акуиднек“, който на 28 февруари 1886 г., натоварен с керосин, вдигна котва от Ню Йорк за Монтевидео — столицата на Уругвай. Градът се намира на една ивица земя, граничеща с Ла Плата на изток, и е наричан от местните жители „Банда ориентал“. „Акуиднек“ беше стегнат и кокетен съд с 326 бруто регистър тона, строен в Балтимор. Това пристанище беше прочуто с клиперите си, а самият барк, прославен повече и от тях заради бързината си, беше спечелил уважение в много краища на света.

Екипажът броеше осем души при пълен състав от десет, когато превозите бяха добри. Освен екипажа на борда бяха едно шестгодишно момченце и майка му (възрастта не е важна), които имаха привилегията да прекарват нощите в леглата си, а не на вахта. Първият помощник Виктор, който ще преживее много приключения, преди отново да се върне в Ню Йорк, е роден и израснал по кораби. Той имаше отлично здраве и беше як като корабен брашпил. Още щом видя за пръв път бял свят на кораба „Конститюшън“, и започна да дава заповеди. Този кораб загина при буря близо до Самоа, малко преди голямата морска катастрофа, която стана на същото място в същата година — 1889. Момченцето Гарфилд, за което вече споменах, беше брат на Виктор. То се роди в пристанището на Хонконг на стария барк „Аметист“. Гарфилд беше истински американски гражданин, макар че се беше родил в чуждо пристанище. Този барк беше предизвиквал бурята, вятъра и вълните петдесет и осем години, но никога до този ден, поне колкото на мен ми е известно, никога не му се беше случвало да плава с такъв буен ветрец, какъвто го подгони на трети март 1880 г.

Всичките шестима моряци на „Акуиднек“ бяха от различни националности. Нито аз ги познавах, нито те се познаваха един друг. Само готвачът-негър беше американец и роден за тази професия. Да се съберат дори и толкова американци на един кораб се смяташе за изключителен случай.

Не знам дали е важна или не тази семейна история и описанието на екипажа, но денят на нашето отплаване беше люто студен и бурен, като не предвещаваше нищо добро за предприетото пътуване, което всъщност се оказа най-паметното приключение в един трийсет и пет годишен живот на море. Като прегледахме сутринта преди отплаването метеорологичните сведения, ние видяхме, че се очаква щорм от северозапад, докато в същото време от югозапад приближаваше друг. „Изгледите не са насърчителни“ — пишеше нюйоркският „Трибюн“. Ние обаче нямахме търпение да тръгнем на път. Екипажът беше на борда, всичко беше готово и ние смело вдигнахме ветрила, макар и в противоречие със здравия разум. Северозападният щорм, който по това време духаше със скорост от четиридесет мили в час, на втори март достигна осемдесет-деветдесет мили. Ураганът продължи и на трети март и ние започнахме сериозно да се безпокоим за сигурността на кораба и хората на борда.

През тези дни над Ню Йорк се носел с вой вятър от север, като „епицентърът на бурята бил някъде в Атлантика“, както съобщили дълбокомислените служители от метеорологичното бюро, на които впрочем истинските морски вълци са задължени много за тяхната информация за приближаващите бури, понякога дни преди да връхлетят. Тяхното предсказание се оказа вярно и за това ние сме готови да свидетелствуваме, защото плавахме в Атлантика под фок, малко по-голям от покривка за маса. Дори и под това ветрило корабът летеше пред бурята през всички тези непрогледни дни с голям „кокал в устата“, като изминаваше големи разстояния. Вълни като планини се стоварваха върху барка в безумния си бяг, пълнеха палубите до ръба на фалшборда и разтърсваха целия му корпус.

Всеки от нашите моряци беше вързан на работното си място, а целият запасен рангоут, който не беше двойно закрепен, беше отнесен в морето заедно с други части, които побеснялата буря изтръгна от местата им.

И камбузът получи своя дял от бурята: самият готвач едва избягна сериозно нараняване от една вълна, която с тътен се сгромоляса върху палубата и помъкна след себе си врати, прозорци, печката, тенджери, котли и други вещи на кулинарния майстор. Всичко това беше завлечено в шпигатите на подветрения борд, като за голямо щастие на „майстора“ той се оказа най-отгоре на купчината. Едно такова премеждие се отразява зле на самочувствието и охлажда ентусиазма. Ние трябваше доста време да поживеем сред студа и бъркотията, а можеше да се случи и по-лошо.

След бедата, която ни сполетя, денят се случи не толкова лош. Всъщност огромните вълни, които заливаха напоследък барка, бяха знак, че във времето настъпва промяна. Това означаваше, че скоростта на щорма, който ни гонеше, беше намаляла и големите и тежки вълни бяха започнали да ни настигат.

Незабавно бяха вдигнати още ветрила, които се увеличаваха при всяко ново стихване на бурята, защото един кораб не трябва да мързелува, когато го гонят големи вълни. Така се носехме като лек облак по вятъра и вдигахме ветрило след ветрило, докато на 5 март баркът разпери всичките си бели криле „и закрачи по водата като жив“. В продължение на няколко дни продължи да духа, макар и не много силно, но нашият бързоходен кораб се смееше на вълните, които се опитваха да го настигнат.

Дните се нижеха един след друг и ние весело плавахме, гонени от попътния вятър. Всеки ден посрещахме слънцето с един час по-рано, което означаваше, че се придвижваме с по четири градуса на изток. През тези слънчеви дни трябваше да се запасим със сухи дрехи за бурите, които ни очакваха. На палубата бяха извадени сандъци и торби и започна масово сушене и кърпене, докато вахтените се заеха да поставят кораба в ред. Дърводелецът Чипс ремонтира камбуза, издраните пищялки на готвача бяха бинтовани и за няколко дни отново всичко беше сложено в ред. А моряците, които в бодро настроение се движеха по палубата в разноцветните си закърпени дрехи, ми напомняха за пъстрите гълъби, които цял живот кълват, за да не умрат от глад. Но все пак ми се стори, че тяхната съдба е по-добра от моряшката. След угощението с парче сланина, сухар и канче горещо кафе или чай, наричан от моряците „омагьосана вода“, гласовете им се възвърнаха и вятърът разнесе песента „Рюбен Ранзо“, а галсът беше сменен под звуците на „Джони Бокър“. През цялата нощна вахта се разнасяха много още чудни песни в хармония с хубавото настроение. След това започна да се обсъжда какво ще направят и какво няма да направят в следващото пристанище и чак късно през нощта стихнаха приказките и песните.

Дръж здраво щурвала, друже, дръж здраво щурвала и го завъртай навреме, защото, както си тананикаш „Обърни към подветрения бряг“, ще се намериш чак при нос Хорн, а мошениците от Монтевидео ще се перчат в новите си сака, каквото си си обещал да си купиш и ти. На врата ти вместо шалче виси мокър чорап, а старото агнешко кожухче отдавна се е проскубало и повече прилича на дреха, която носят в далечния Китай. С една дума, ще си останеш с дочения комбинезон, докато гларусите и акулите на сушата си поделят твоята оскъдна заплата. Затова „стегни юздите“ на чувствата си, хвани здраво щурвала и не се отклонявай от курса!

След десет дни плаване навлязохме в североизточните пасати. Покрай бордовете се надбягваха делфини, а из въздуха захвърчаха летящи риби. Това наистина беше прекрасна промяна! Чувствувахме се като пренесени в друг свят. Забравихме всички трудности, защото „морето отнася всички човешки скърби“.

Още една седмица приятно плаване и пълен ред на борда и на хоризонта се появиха островите Зелени нос. Каква величествена и великолепна гледка представляваха те! Здравей, terra firma! Хубаво е човек отново да те види! По пладне островите бяха на траверс, а преди да се мръкне, свежият пасат ни отнесе далеч отвъд и те изчезнаха от очите ни.

Движението по вълните, които с плавни тласъци ни носеха напред, беше възхитително. Попътен вятър гонеше кораба, докато той започнеше да преминава от талаз на талаз, сякаш се опитваше да надбяга своите спътници — летящите риби. Когато някоя вълна се изпречваше пред него, „Акуиднек“ я прорязваше с красивия си вълнорез и я разбиваше на стотици хиляди капчици, които блестяха на слънцето като ореол. Палубите побеляваха от воден прах, а малкият свят на вода щастливо се носеше напред и назад.

Нос Фрио (Студеният нос) беше следващата суша, която приближихме. С достигането на тази точка пресякохме два пъти Атлантическия океан. Бяхме поели курс към островите Зелени нос, за да се възползваме от югоизточните пасати, а от островите до нос Фрио се движехме на югозападен курс. Това разстояние изминахме на хубав бейдевинд без никакви особени събития. Оттам поехме курс през зона на променливи ветрове чак до река Ла Плата, където ни връхлетя pampeiro, който „гърмя с топове“ и свири с кларнет във въжетата на кораба.

Тези pampeiros (ветрове на пампата) обикновено духат със страшна ярост, но приближаването им се усеща много отрано: първият признак е един кратък период от великолепно време, при което пухкави облачета се носят така бавно по небето, че движенията им почти не се забелязват. Те приличат на огромно стадо овце, което пасе спокойно по огромното лазурно поле. Ние забелязахме всичко това и си направихме изводи. След това постепенно и без видима причина облаците започнаха да се струпват на големи групи — беше даден сигнал, който природните стихии разпознаха. Не след дълго иззад натрупалата се маса блесна огън и се чу далечен тътен. Това беше предупредителен знак: тежко на този кораб, който го отмине, без да му обърне внимание! Последва заповед: „Свивай и завързвай ветрилата!“ Да посрещнеш с голи мачти тези буйни гости, които лудешки се заразхождаха по вълните, е най-доброто разрешение, освен ако имаш много здрави щормови ветрила. Дори и тогава за по-голяма сигурност трябва да вържеш топсела през средата, преди щормът да е връхлетял. Чак когато яростта на вятъра попремине, корабът започва да се нуждае от ветрила, защото тогава се надига вълнение, при което са необходими ветрила, за да се поддържа курсът.

Първият пристъп на бурята, който помита всичко пред себе си и вдига цели пелени от вода във въздуха, представлява една дива и страшна гледка! Но сърцето на моряка е спокойно през това време и не го измъчва мисълта за подветрения бряг, защото щормът идва откъм сушата, както личи и от името му.

След бурята настъпи затишие, а после задухаха желани ветрове, които ни отнесоха до желаното пристанище Монтевидео. Там хвърлихме котва на 5 май и след митническата проверка подготвихме стоката за разтоварване. Тя беше натоварена на баржи и откарана на кея, а оттам в складовете. Чак тогава свършват задълженията на кораба спрямо собственика на товара и грижите на капитана за неговата изправност. Очевидно е, че капитанът има грижи и в морето, и на сушата.