Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (17)

Шестнадесета глава

Пълният успех на плаването и бързото придвижване до дома изненада преди всичко нас самите. Бяхме минали през толкова интересни случки и премеждия!

Един от най-важните фактори за нашето бързо напредване, който заслужава специално да спомена, беше океанското течение, под чието благотворно влияние мина по-голямата част от плаването ни.

Сред пресноводните философи съществуват много теории по отношение на тези течения. Но в практиката, когато човек действително се сблъска с този проблем, се признава само една причина: действието на вятъра върху повърхността на водата и вълните, които той тласка в една посока. Когато си сред океанската шир, този ефект отначало е едва забележим, но постоянните пасати изпращат безброй вълни в една и съща посока и създават мощен поток. Понякога морякът се сблъсква с него като с враг, защото той го спира и забавя, а понякога, както в нашия случай, му помага в плаването. Тези разсъждения са породени само от практиката и аз нямам никаква теория да ги защитя.

На разсъмване на 29-и вдигнахме котва и отново се отправихме на север. Вятърът и течението бяха все още неблагоприятни, но ние се държахме близо до брега. Където течението беше най-слабо, ние лавирахме на къси галсове през целия ден. Когато падна нощта, отново хвърлихме котва близо до фара на нос Роман. На другия ден се „изкатерихме“ в прикритието на плитчините Роман до устието на рекичката Саут Санти, на север от нос Роман и в обсега на неговия фар. Там хвърлихме котва и решихме да отдъхнем, докато вятърът смени посоката си. Той все още беше насрещен.

На другата сутрин вятърът още не беше променил посоката си и затова ние вдигнахме котва и се покачихме по-нагоре по рекичката. Оглеждахме се да видим хора наоколо, за да чуем други човешки гласове, освен нашите. Усилията ни скоро бяха възнаградени. Когато заобиколихме един малък горист нос, на брега на реката пред нас се показа селска къща. Ние приближихме и скочихме на брега. Но едва бяхме стъпили на него и като изпод земята към нас се втурнаха едва ли не хиляди кучета, готови да ни разкъсат. В този момент от къщата излезе една миловидна жена и обясни с тояга на всички кучета, особено на едно упорито псе, че нашето посещение е приятелско. След това отново всичко стана мирно и тихо. Добрият стопанин беше на нивата наблизо и не след дълго се прибра, придружен от двамата си яки синове, като всеки мъкнеше на гръб по един чувал с царевица. Оказа се, че семейство Андерсън живее там в пълна изолация и по един много примитивен начин. Очарователната простота на тези добри хора плени сърцата на моя екипаж. Ние срещнахме и други хора, които не познаваха алчността, но старият Андерсън беше несъмнено принцът на всички безкористни люде.

Когато поисках да заплатя закупените от този добър човек зеленчуци, аз открих, че той няма дори дребни пари, за да ми върне остатъка от долара, който му дадох. Но аз го уверих, че няколкото цента нямат значение, защото за един долар бях получил толкова зеленчуци, колкото не биха ми продали в никоя друга част на света. Аз наистина бях много доволен. Но селянинът не остана доволен от това обяснение и ми предложи в замяна една-две кожи на миеща се мечка. Аз не ги приех и тъй като в цялата ферма не се намериха пари, сметнах въпроса за приключен. Затова и останах като гръмнат, когато вечерта, като разбра, че имаме едно писмо за пускане, стопанинът предложи да го занесе в близкото градче на седем мили и с това да уреди сутрешната ни сделка. Писмото беше занесено и не след дълго получихме и отговор.

Не мисля, че двайсетцентовата сделка заслужава такова внимание, но се страхувам, че честният Андерсън остана ощетен. Както и да е, най на края всички останаха доволни и ние седнахме да побъбрем край откритата камина.

Когато обясних на тези добри хора, че бразилците са освободили робите, без да има война, те останаха много озадачени и господин Андерсън се зачуди:

— Тц, тц, виж ти! Да освободят негрите и да няма война! Господине — обърна се той към мен след дълга пауза, — знаете ли, че южняците са били глупаци? Те хем са правили война, хем са освободили робите.

— О, да, господине, аз бях там! Ей там зад ония дъбове беше къщата ми.

— Да, и аз се бих, но полза никаква.

Като всеки корав боец и Андерсън беше много набожен и живееше в такова помирение със съдбата си, че човек можеше само да му завижда. Годините, които беше прекарал на новото островно стопанство, били изключително тежки и мъчителни. Моите собствени беди избледняха, когато научих за несполуките му. Така решението, което бях взел да си купя ферма, доста се разклати. Обзеха ме такива съмнения относно правилността на такъв курс, че дори се отказах от намеренията си. На своята ферма те отначало започнали да „отглеждат свинско“, но открили, че „не си заслужава, защото прасетата подивяваха и трябваше да ги събираме с кучета“. След като все пак „ги съберяхме, месото им не ставаше и за осоляване и обикновено се разваляше“. Затова изоставили това начинание и се заели да обработват почвата и да я засяват, но „малкото прасета, които кучетата не бяха събрали, започнаха да идват нощем и изровиха всички картофи“. Решили да построят ограда около нивата.

— И така, ние с момчетата оградихме нивата, за да я пазим от свинете, но можехме ли да я опазим от плъховете? От целия труд, който хвърлих там, а това беше главното ми занимание, не видяхме и един стрък.

Стопанинът не можеше да си обясни как предишната година плъховете не са унищожили реколтата, а са я оставили на свинете. Въпреки всичко „в Египет има още жито“, както казва поговорката, и на лицето на добрия стопанин грейна усмивка, пълна с надежда. Седнал със семейството си около масата, той каза с дълбока искреност, че трябва да са доволни и от това, което имат. Това семейство ни даде урок по търпение и ние се радвахме, че вятърът ни е закарал там.

— И вие сте дошли чак до Бразилия с тази малка лодка! — извика селянинът. — Жената не иска да отиде и до Джорджтаун с лодката, която построих, защото много се клати. Значи, и негрите освободили без война! Тц, тц, виж ти!

Може би никога няма да срещнем по-добри хора от селяните на река Саут Санти. На другата сутрин при изгрев-слънце ние се сбогувахме и потеглихме с лек вятър от сушата, който обаче скоро стихна.

Параходът „Плантър“ отиваше за Джорджтаун и ни взе на влекало дотам, но ние нямахме удоволствието да посетим любимия стар град. На борда си имахме половин дузина кокосови орехи — остатък от запасите за плаването — и един бдителен митнически чиновник ни спря на карантинния кей. В Южна Каролина можеше да се внасят плодове само след първи ноември. Макар че пристигнахме там късно следобед на самия първи, трябваше да прекараме нощта под карантина с обещанието, че на другия ден ще ни се даде разрешително да влезем в пристанището. Но на другия ден нагоре по реката не мина нито един параход. „Плантър“ ни снабди на връщане с някои дребни неща, които не можахме да си набавим във фермата на река Санти. Тогава ние отново излязохме в морето и с лавиране тръгнахме бавно срещу вятъра и течението.

Както и трябваше да се очаква, започнаха да връхлитат силни есенни щормове. Един такъв свиреп щорм ни застигна при плитчината Фрайнг-пан и ни принуди да се върнем назад до нос Фиър, за да потърсим убежище. Бяхме близо до Саутпорт и Уилмингтън и затова решихме да посетим двата града. В тези пристанища прекарахме две седмици. Тази почивка много ободри екипажа и го изпълни с желание отново да потегли на път.

Минахме през тесния проток Корн-кейк, който отделяше нос Фиър и плитчините Фрайнг-пан от сушата. Бяхме решили да се пуснем през крайбрежните протоци до брега на Каролина и да навлезем във вътрешни води при първия удобен случай.

В протока Корн-кейк имахме късмет да попаднем на стария и опитен лоцман капитан Блъдгуд, който с шхуната си „Пакит“ — един тежък четиридесеттонен кораб за превоз на зифт и памук — тръгна напред. Екипажът на шхуната се състоеше само от капитана и двамата му синове, единият дванайсет, а другият десетгодишен. Мен ме интересуваше повече екипажът, отколкото шхуната. Когато дойде приливът, Блъдгуд даде заповед да потегляме.

— Хайде, деца — каза той, — нека опитаме!

И ние всички тръгнахме, за да опитаме. Слабият западен вятър, който пълнеше ветрилата, докато се носехме покрай брега недалеч от разбиващия се прибой, ни отнесе само на няколко лиги. Той внезапно промени посоката си към североизток и засвири във въжетата.

Тъй като щормът бързо се усилваше, аз бях принуден да се насоча към устието на Ню Ривър, което беше недалеч откъм подветрената страна. За да влезем в устието, трябваше да пресечем коварна плитчина, а това щеше да изисква огромно внимание.

Щормът ставаше все по-страшен, но в залива беше спокойно и моите хора се развикаха:

— Карай в което и да е пристанище!

Не се двоумих повече, завъртях щурвала и обърнах кануто по вятъра. Бурята подхвана малкия кораб и го метна с такава сила напред, че ние прескачахме вълните по начин, достоен за възхищение. Само една огромна вълна успя да ни догони, но не можа с нищо друго да ни навреди, освен да ни накваси всички до мозъка на костите. Това беше последната вълна, която се разби върху кануто през това плаване!

Заливът в устието на Ню Ривър беше прекрасен! Едно от най-добрите му качества беше, че имаше риба и дивеч в изобилие.

Шхуната „Пакит“ беше продължила по пътя си и стигна до пристанището, където отиваше, на три лиги по-нагоре по брега. Когато за последен път видяхме децата, те държаха гротшкотовете и ги опъваха силно, а баща им стоеше на щурвала. И тримата летяха през мъглата като безстрашни моряци. Сега вече, като познавам тези каролински моряци и някои други, които все още се срещат по на север, спокойно мога да оспорвам твърдението за превъзходството на гърците.

Населението на градчето Саутпорт се състои изключително от лоцмани. Освен отлични моряци те са и благородни и порядъчни хора.

В залива беше спокойно. Приятно беше да слушаме рева на вълните, които се разбиваха на плитчината. Но когато си помислехме, че трябва пак да преминем през огромните вълни и да излезем в морето, съвсем не ни беше весело. Затова ми дойде на ум да направя друго: да разширя един канал, който водеше през блатата на Ню Ривър до протока Боуг. Ако успеехме да си пробием път оттам, можехме до края на плаването да се движим само във вътрешни води, без да срещнем никакви затруднения. Започнахме да търсим средства как да прекараме кануто през плитчините. За тази цел взехме назаем от един любезен капитан на шхуна лопата, с която да удълбочим и разширим канала, за да може лодката да мине. Господствуващите в тази част североизточни ветрове бяха вдигнали нивото в западния край на протока толкова високо, че водата беше препълнила всички рекички и канали. Още с прилива ние без колебание тръгнахме през блатата. Гонеше ни силен западен вятър и бяхме решени каквото и да стане да стигнем протока.

В „Бреговата лоция“ за това място пише, че водата никога не достига повече от един фут дълбочина, а дори и по-малко. „Либердаде“ навлезе в канала, като газеше два фута и четири инча и това още веднъж доказа, че упоритостта се възнаграждава с успех, макар и невинаги!

Скоро започнахме да се объркваме сред лабиринта от блата и рекички, които като че ли водеха навсякъде, само не и в правилната посока. Попитах един ловец наблизо и той бързо ни упъти и разсея нашите страхове. Когато го попитах дали познава канала, който води до протока, на лицето му се изписа такова изумление, че в цяла Северна Каролина едва ли имаше по-удивен човек от него.

— Но, страннико — извика той, — та този канал е изкопал моят дядо!

Аз подскочих от мисълта какъв лоцман сме си намерили.

— Страннико — започна той в отговор на моя въпрос, — ако изобщо някой може да ви преведе през този ров, то това съм аз. Никога не съм чувал лодка от Бразилия да плава по нашите места. Но щом трябва да минете, ще минете.

Направихме набързо пазарлъка и моят лоцман се качи в кануто, нарамил дългата си пушка. През цялото време, докато плавахме в канала, тя беше страшилище за патиците. Входът му се оказа наблизо и ние се втурнахме в него с издуто ветрило. Скоро разбрах, че моят лоцман си разбира от работата. От двете ни страни се редуваха мочурища и ниви, които високите храсталаци по бреговете скриваха от погледа. Клоните им стържеха по бордовете на кануто, докато то се провираше пъргаво през теснините. По едно време, след като доста бяхме плавали из криволичещия канал, моят лоцман подхвърли нагоре шапката си и се развика, колкото му глас държи:

— Край с вашите премеждия! Да пукна, ако не е така! Да дойдете чак от Бразилия, за да минете през дядовия канал! Ама че работа!

При тези думи аз реших, че сме минали всички опасни места и това наистина се оказа така. Преди залез-слънце моят пилот тръгна да развали петдоларова банкнота, а екипажът на „Либердаде“ за първи път през цялото плаване седна пред тенджера със задушена патица. Нашият ловец я беше ударил, докато плавахме сред ливади и блата. Самият лоцман, който се върна, докато от манджата още излизаше пара, я обяви за „по-вкусна и от месото на миеща се мечка“.

Това плаване през „дядовия ров“ беше много приятно. Същата вечер спряхме до една рибарска хижа, където край големия огън на открито се бяха събрали трийсетина мъже и разказваха кой през какви приключения е минал през живота си. Моят лоцман беше най-сладкодумен от всички и рибарите се заливаха от смях при всяка негова дума. Аз самият станах от огъня премалял от смях. Разказите им за необикновени приключения с миещи се мечки и алигатори бяха безкрайни.

Имаше и много страшни истории. Но като се връщаха постоянно към плаването на „Либердаде“, те единодушно заявяваха, че „то е най-голямото събитие от войната насам“. Аз приемах тези декларации като израз на любезната им гостоприемност.

— Когато лодката им се натъкна на една пясъчна плитчина — разказваше лоцманът, — капитанът — хоп, и скочи зад борда. Синът му — и той по него, за да я издърпат надълбоко. Жената на капитана също помагаше.

На разсъмване отплавахме от този приятен лагер, а по пладне на другия ден (28 ноември) пристигнахме в Бофърт.

Господин Бел, кметът на този град, и много от гражданите му ни посрещнаха на пристана така сърдечно и с такова топло „добре дошли“, че ние усетихме тази страна да принадлежи малко и на нас.

— Добре дошли у дома — ни приветствува добрият кмет. — Ние сме чели за вашите патила и следяхме с голям интерес плаването ви. От време на време вестниците пишеха за него.

Ние разбрахме, че на брега са мислели и са се тревожили за съдбата на малкото кану в морето. Ние наистина бяхме у дома, в Америка, към която се бяхме стремели хиляди мили през океана.

От Бофърт отидохме в Норфък, а оттам във Вашингтон, като се движехме все по вътрешни води и с преобладаващи попътни ветрове. Коледа прекарахме в Чесъпик. Денят се случи прекрасен, без нито едно бяло зайче в целия залив. Патиците, които плуваха пред кануто, дори не си правеха труда да отлетят, а само приплясваха с криле и къде с плуване, къде с криле се държаха на почетно разстояние от пушката ми. Но тъй като в последното пристанище се бяхме запасили с една едра пуйка, която се изхитрихме да опечем в корабната „кухня“, ние можехме спокойно да гледаме патиците, без да им желаем злото. С тази пуйка и голям пудинг със сливи направихме коледната си вечеря на борда на „Либердаде“.

От многото коледни дни, прекарани в морето или в далечни страни, трудно бих казал кой е бил най-веселият. Коледата, която прекарахме на „Либердаде“ в залива Чесъпик, съвсем не беше по-лоша от другите.

Денят след Коледа ни завари на Потомак. Продължавахме да се радваме на прекрасно време, а и доброто настроение от предишния ден не ни беше напуснало. Попътни ветрове ни пренесоха през всички канали и шлюзове по реката, а сполуката, която ни следваше от самото начало на плаването и през всички морски бури, не ни изостави до края на това пътешествие. То завърши в топлите и слънчеви зимни дни.

На 27 декември 1888 г., гонени от южен вятър, влязохме в пристанището на Вашингтон. Там завързахме лодката, прибрахме ветрилата и навихме въжетата. Това беше краят на изпълненото с радости и трудности плаване. То се увенча с успех, който притъпи болката по минали несполуки.

Сега, след като зазимихме „Либердаде“, остава само да кажа, че след благополучното плаване през опасностите на тропиците, през рифове, плитчини, буруни и бури без каквито и да било сериозни произшествия, ние обикнахме нашето кану повече от което и да е творение на човешките ръце!

Ако кажа, че по време на плаването никой не се разболя, няма да бъда далеч от истината.

Моята съпруга, която смело посрещаше и най-свирепите бури (на което понякога жените са способни), не само че се радваше през цялото време на прекрасно здраве, но и се върна разхубавена.

Виктор откри в края на плаването, че е пораснал с един инч и че се е научил да не му мига окото пред опасностите.

Малкият Гарфилд също беше мъничко пораснал, но си беше останал същото мило и добро дете, което се беше научило да се владее като голям и да не се плаши от превратностите на съдбата. Той за последен път хвърли въжето, за да привържат „Либердаде“ на кея в пристанището на Вашингтон.

Да кажа нещо най на края и за себе си. Аз наистина отслабнах с няколко фунта, но като другите се върнах в отлично здраве. Така че ние, които направихме това плаване, ще имаме само приятни спомени от него.

Въпреки всички превратности на моряшката съдба, аз все пак обичам живота в просторния и волен океан и никога не съм съжалил за избора на професията си.

И все пак дойде време да сляза от „Либердаде“ и засега корабчето да остане на кея, защото моите хора вече ме чакат в пристанището.

Някъде към средата на април „Либердаде“ беше отвързана от кея на вашингтонските докове и като разпери ветрила, се понесе със силния западен вятър надолу по течението на Потомак. На борда цареше същото прекрасно настроение, с което през декември бяхме пристигнали, гонени от южняка. Този път лодката пое към Ню Йорк през Балтимор и Филаделфия, като курсът минаваше само по вътрешни води и плаването се превърна в една екскурзия за удоволствие. Пролетта беше оживила пейзажа и го беше пременила в най-красиви одежди. Мореплавателите откриха, че нашите северни гори са не по-малко очарователни от тропическата пищност на чуждите земи.

От Ню Йорк „Либердаде“ отплава за Бостън през Ню Лондон, Ню Бедфорд, Мартас Виниард, Нюпорт и Тонтън, откъдето на влекало бяхме отведени до столицата на Масачузетс.

Там „Либердаде“ остана здраво завързана на кея, а екипажът й прекара зимата отново сред приятели. Тук срещнахме човека, който посъветва капитана да изхвърли товара сено от „Акуиднек“ в океана. Тогава капитанът не го послуша и ето докъде стигна!

Когато отново пукна пролет, стегнахме „Либердаде“ и лодката се върна по същия път до Вашингтон. Там тя ще изживее дните си в Смитсоновия институт — едно пристанище, което достигна с чест!