Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (7)

Шеста глава

23 юли 1887; моят разказ достига до едно внезапно и потресаващо събитие в историята на плаването, което, ако беше възможно, с удоволствие бих забравил. Между 11 и 12 часа на тази дата аз неочаквано бях призован да защитя живота си и всичко, което е скъпо за един човек.

Баркът, който беше закотвен в пристанището на Антонина, беше скрит в тъмнината на нощта, която едва не стана закрилница на една голяма трагедия. Моите пирати бяха решили, че моментът да завладеят „Акуиднек“ е дошъл, и се заеха да го направят. Главатарят на бандата беше един плещест негодник, който се хвалеше, че „е напердашил“ и първия, и втория помощник на предишния си кораб, а на капитана „турил едно кроше“. Това станало, когато пристигнали в Рио и той заявил, че го уволнява. Там този престъпник се качи на моя кораб на мястото на един от бандата от Росарио, за когото се бяха погрижили властите на Иля Гранди. По-късно той беше доведен в Рио, за да бъде съден от американския консул за неподчинение. Когато един ден му казах да побърза да помогне при свалянето на топселите по време на шквал, той отговори:

— Да не съм глупак, че да бързам!

Това стана в деня, когато бурята отнесе брамстенгите и наклони барка до фалшборда на път за Антонина. Не беше време за шляене и при една моя по-строга дума този самохвалко се стресна и се качи заедно с другите да изпълни дълга си. Той разбра, че аз не се шегувам, и се укроти. Оттогава, разбира се, затаи злоба към мен и само изчакваше удобния момент, за да си го върне. Той знаеше, че аз съм собственик на барка, и предполагаше, че имам пари. Един-два дни преди нападението го чули да казва в една моряшка кръчма, че щял да види сметката и на парите, и на живота на… Неговият най-близък приятел и съучастник беше дошъл на кораба в Росарио направо от каторгата Палермо в Буенос Айрес.

На борда за никого не беше тайна, че беше лежал две години в затвора за кражба и за убийството на един фермер, на когото прерязал гърлото от ухо до ухо. И двамата потвърдиха с дела тази си репутация, с която истински се гордееха.

По-късно се запознах с капитана, на когото бяха „ударили едно кроше“ — капитан Робъртс от Балтимор. Той беше тих човек, без зла умисъл в сърцето си към когото и да било. И той като мен беше в напреднала възраст.

Двама от бандата, пак от стария екипаж от Росарио, бяха лежали в затвора за по-дребни престъпления, като например кражби. При нападението те се държаха зад другите двама. Останалите двама моряци — един много порядъчен холандец и едно много умно японче — били ограбени и пребити от четиримата главорези. Те така ги заплашили, че двамата избягали в гората, вместо да се оплачат на мен. Както япончето каза, след като опасността беше отминала, било ги страх, че „лоши хора убият мен“.

Побойникът-главатар направи всичко възможно да предизвика скандал, когато рано вечерта се върнах на борда. Но тъй като явно беше пиян, аз не обърнах внимание на предизвикателствата му и му заповядах да се прибере в кубрика. Но когато се обърнах да отведа жена ми в каютата, той заплашително ме последва до самата стълба, вместо да направи каквото му наредих. На мен ми направи по-силно впечатление поведението на неговия приятел, който беше трезвен, но в необикновено приповдигнато и весело настроение. Той поправяше бакщага на бизанмачтата, с което завършваше ремонта на такелажа след последния пампейро. Понеже беше време за прекратяване на работа, а първият помощник беше зает с нещо друго, аз сам дадох обичайната заповед за приключване на работа.

— Свършвай и прибирай инструментите — казах му аз. — Такелажът вече е в добър вид и ако утре времето е хубаво, всичко ще бъде свършено.

При тези думи човекът се изсмя нахално в лицето ми и повтори ниско:

— Всичко ще бъде свършено! Преди утре!

Това беше първата обида, поднесена ми от „Кръвожадния Томи“, който неотдавна беше извършил убийство. Сега той с котешки поглед дебнеше всяко мое движение.

Осъзнах пълното значение на думите му едва на другата сутрин, когато го видях да лежи на палубата със смъртоносно оръжие в ръката си. Не очаквах, че те ще ми устроят такова страхливо среднощно нападение, но все пак държах пушката си заредена. Тази вечер си легнах, както обикновено, като забравих неприятния епизод в мига, в който главата ми докосна възглавницата. Жена ми обаче, надарена с по-голяма интуиция, останала будна. И това всъщност спаси живота на всички ни. Към полунощ тя чула стъпки на палубата на полуюта и тихо ме събуди.

— Трябва да ставаме и да се спасяваме! Нещо лошо става на палубата. Спуснаха лодката с голям шум и… О, аз няма да изляза от тази врата! Чух някой да слиза по стълбите към каютата и във входното антре някой да шепне…

— Присънило ти се е — казах аз.

— Не, повярвай ми! Още не съм заспивала. Не излизай от предния люк! Те чакат там! Сигурна съм, защото чух как изскърца откованото стъпало.

„Ако не й се е присънило — помислих си аз, — няма никакво съмнение, че срещу нас е организиран заговор.“

Нищо не оправдава появата на моряк на кърмата след работно време, освен повикване за болен или някакъв друг спешен случай. Всяко тайно отиване там е забранено.

За хора, които не са запознати с реда на корабите, трябва да се обясни, че моряшките помещения са в предната част на кораба. Моряците са длъжни след работно време да стоят там, когато корабът е в пристанище, и никога да не отиват по-назад от гротмачтата. Оттук идва и терминът „пред мачтата“.

Първият ми порив беше да изляза на палубата по обичайния път, но настойчивите молби на жена ми ме накараха да се замисля и да действувам с по-голяма предпазливост. Грабнах карабината с осем патрона и изскочих на палубата отзад вместо отпред, където очевидно ме очакваха. Останах неподвижен за момент, като си разтърквах очите, за да привикнат към непрогледната тъмнина, когато някой изрева с продран глас откъм предното преддверие:

— Защо не излезеш на палубата като мъж да командуваш хората си?

Това бяха първите думи, които чувах със собствените си уши, но те бяха достатъчни. С една дума, разбрах, че съм изправен пред метеж на кораба.

Не можах да кажа нищо друго, освен:

— Марш в кубрика!

— А, ти си там, така ли? — извика бандитът и бълвайки проклятия, скочи към мен.

Отново му заповядах да си отиде в помещението. Казах му, че съм въоръжен и ако се приближи към мен, ще стрелям. Въздържах се да стрелям веднага, защото мислех да го поваля с удар на карабината. Щом приближи, аз му нанесох такъв удар, който според мен би повалил и вол, но върху него нямаше никакъв ефект и в следващия миг той се оказа до мен. Сграбчи ме за гърлото и се опита да ме прехвърли през борда, а когато усети, че се поддавам на животинската му сила, извика:

— А сега стреляй, проклети глупако! — и извади ножа си.

Не можех нито да говоря, нито дори да дишам, но карабината ми проговори вместо мен и главорезът падна със стиснат в ръка нож, който беше вдигнал срещу мен! Решителността спечели над грубата сила, защото аз осъзнах, че в този момент не само моят, но и животът на другите зависеше от мен. Сега дойде ред на останалите, които се нахвърлиха като гладни вълци. Аз още веднъж извиках:

— Вървете си в помещенията!

Те може би си мислеха, че карабината ми е с един патрон и аз не мога да я напълня толкова бързо, затова не обърнаха внимание на заповедта.

— Ами ако не си отида в помещението? — заплашително запита Кръвожадния Томи и се хвърли към мен с думите: — Това е за теб!

Той падна в същия миг, в който вдигна ръка, и там, на палубата, намери своя злополучен край. И той като другия падна със смъртоносно оръжие в ръката си. Аз вече се поокопитих. Щом се отървах от първия убиец, ужасът от студената стомана ме напусна и сега се питах само колко желаещи има още да ми вземат живота. Спомних си, че има още двама, а аз имах шест патрона в магазина на пушката и още един пълнител. Стоях готов с пръст на спусъка и с вдигнато петле — сигурен, че няма да ме надвият.

Оказа се, че няма повече нужда от крайни мерки, защото редът беше възстановен, макар че двама от нападателите се бяха скрили някъде в тъмното.

Как успях да си възвърна преимуществото, след като веднъж го бях загубил — още не ми е ясно! Но в едно съм сигурен — паднех ли долу, нямаше пощада! В този момент отчаянието зае мястото на страха и аз се почувствувах готов да се оправя с всичко, което се изправи срещу мен. Аз обаче не се настроих войнствено и нямах никакво желание да преследвам двамата пирати, които побягнаха.

Веднага след втория изстрел, когато отново се почувствувах господар на кораба си, останалите двама излязоха на кърмата, този път по мое нареждане.

Излишно е да казвам какво не бих дал, за да избягна това нещастие или по-точно да имам екипаж от моряци, а не банда главорези. Когато обаче настана моментът на изпитание, за мен имаше само един начин на действие и аз не се поколебах да го използвам. Човек трябва да защищава себе си и семейството си до последен дъх, защото животът е сладък.

По-късно съдът сметна за сериозно обстоятелство факта, че докато синът ми не е имал време да се облече, те всички бяха с ботушите си, с изключение на втория убит, който беше по чорапи. Именно той ме е чакал, както вече казах, на стъпалата към каютата, по които обикновено се качвах и слизах. В съда се изнесоха многобройни косвени улики, които напълно изясниха случая. Малко са хората, които биха искали да говорят на такава отблъскваща тема, а аз още по-малко имам желание да пиша за нея. Дори и това дотук не бих споменал, ако не беше предприемчивостта на един напредващ в службата министерски чиновник, който с чувството, че знае много важни неща и би спечелил някое хонорарче, разду консулските съобщения и по този начин ме принуди да водя цялата битка отново. За да не бъда толкова безжалостен към бедния чиновник, ще добавя, че по време на строгото разследване, извършено след трагедията на кораба, аз не бях подложен на никакви репресии от страна на властите.

Тъй като процесът се водеше в интерес на справедливостта, а не за моите пари, делото скоро беше приключено.

От сърце се надявам, че повече никога няма да срещна хора като тези, които дойдоха от затворите и оставиха злини и нещастия след себе си.

Скоро след бедата, която сполетя моя барк, работите по товаренето приключиха. Наехме един испанец за капитан да го закара до Монтевидео. Синът ми Виктор замина с него като флаг-капитан.

Изведох „Акуиднек“ извън пристанището и го оставих отвъд шамандурата. Той изглеждаше така стегнат и кокетен, че всеки моряк би му се порадвал. Всички повреди, нанесени от последния пампейро, бяха поправени. Преведох моя красив барк през всички опасности в пристанището и с мъка се разделих с него. Върнах се обратно в града на гребла — бях пуснат под честна дума и както вече казах, трябваше да се явявам пред съда. Друг избор нямах!