Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Уилям Уортън

Заглавие: Гордост

Преводач: Иглика Василева

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: ТЛБ „Парадокс“ МБМ

Редактор: Димитър Ташев

Художник: Цвятко Остоич; Николай Кулев

ISBN: 954-553-004-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/758

История

  1. — Добавяне

Пета част

Изяждаме си вечерята, която мама приготви в стаята и разсипа в чиниите, които си носехме от къщи. Дъвчащите бонбони са много вкусни. Моите любими видове са с пълнеж от печени фъстъци и ония, дето имат вкус на ягоди. Тези, които татко обича, лютят като хрян. Но, слава богу, тях и Лоръл ги предпочита, така че на всички ни се падат по равно. Аз пък никога през живота си не съм си купувал от лютивите.

Мама измива чиниите в малката ни кухненска мивка, а ние с Лоръл трябва да ги избършем. Също като че ли си играем на майки и деца. След това се свивам под моя креват заедно с Канибал. Боричкаме се с нея, това е любимото й забавление. Закачам я и успявам да я чукна по нослето, преди да свари да ми плесне ръката с лапата си. Тя вече не ме драска; е, случва се понякога, но то е без да иска. Запазил съм парченце кренвирш от вечерята си, подавам й го и ако питате мен, именно тогава, под онзи креват, за първи път я чувам да мърка. Звучи ми, като че ли някаква част вътре в нея се е счупила и моторът й не може да запали. Мърка, ама досущ както говори Мики Сондърс, а той пелтечи и на пукнат въпрос в клас не може да отговори. Краката ми стърчат извън кревата и изведнъж усещам ръката на татко около глезена си. Изтегля ме лекичко навън.

— Дики, ти какво ще кажеш? Искаш ли да се поразходим по морската алея, да видим кипи ли нощен живот навън?

Бързо протягам ръка, улавям Канибал и я пъхвам в сандъчето й. Измъквам се заднешком на зигзаг изпод кревата, докато очите ми срещнат татковите. Той е легнал по корем на кревата и главата му виси надолу, гледа ме отгоре.

— И още как! Да тръгваме!

Оглеждам се и виждам, че мама и Лоръл са си сложили пуловерите и вече стоят до вратата. Изправям се на крака с Канибал под мишница, татко се изтърколва от другата страна на леглото, грабва си сакото и го премята през рамо. Сега ще ви кажа как моят баща носи сакото си: пъхва пръст през малката платнена гайка, пришита от вътрешната страна на яката, която се използва за закачване, и го мята на гърба си — така го носи. Ако питате мен, може и без него, но го взима за всеки случай, ако му стане студено, ама на него май никога не му става студено. Краката и ръцете на татко са винаги топли. Мама казва, че затова е толкова хубаво да се спи с него.

 

 

Приглаждам си косата, навличам пуловера, вдигам му ръкавите и го оправям на кръста.

— Може ли да взема и Канибал? Искам пак да й покажа онзи лъв.

Татко слага ръка на рамото ми — не тази, с която държи сакото си, а другата.

И още нещо за моя баща: той никога не носи шапка. Има къдрава тъмна коса, всъщност не къдрава, а вълниста, такава, дето въобще няма нужда от гребен. Ако имах такава коса, и аз никога нямаше да слагам шапка.

— Разбира се, Дики, но може би лъвът ще спи по това време или пък ще играе нещо в онзи номер „Стената на смъртта“.

— Няма значение. И светлините на въртележката ще й е приятно да зяпа.

 

 

Излизаме. Навън въобще не е студено. Много по-студено беше на тръгване от Стоунхърст Хилс; тогава вече наистина се усещаше, че наближава Хелоуин, но тук е приятно. Въздухът е мек, като че ли пълен с вода, ама топла.

И щом излизаме, татко веднага ни купува още дъвчащи бонбони. Вече сме наясно кой какви харесва и той взима на всекиго от любимите му. Мама е хванала татко под ръка и с цялата си тежест се е облегнала на него. Също както се държат някои от нашите гимназисти, като слизат от училищния автобус. Приятно ми е да ги гледам в такова настроение; може би те често се притискат така, но преди никога не ми е правило впечатление. Татко е все на работа или пък е уморен, а мама е все разтревожена, все заета с къщата, така че не им остава много време да бъдат заедно като човек с човек.

Минаваме край въртележката и ние с Лоръл им показваме животните, на които сме се возили. Сега вече са се насъбрали хора и всички животни от външната редица са заети. Спираме се да погледаме и изброяваме само петнайсет завъртания, преди да ги свалят, а ние с Лоръл се возихме най-малко трийсет обиколки, а може би и повече.

— Деца, искате ли да се повозите?

Поглеждам към Лоръл, тя тръсва отрицателно глава и сочи към дъсчената алея край морето. И двамата се подсмихваме.

— Татко, там, по-надолу има и друга въртележка, на която не сме се возили. Нека там да отидем.

— Добре, деца, както кажете.

Продължаваме нататък. Във въздуха се носят миризми, все хубави. Това са миризмите от будките, в които продават бонбони, пуканки, хотдог и карамел лакта, но и още нещо — миризма на океан, на пясък и на дъските от морската алея. Всичките са се слели в едно.

Вече приближаваме „Стената на смъртта“ и аз чувам пърпоренето на загряващите мотоциклети и, не щеш ли, истински лъвски рев. Поглеждам към татко. Той ме погалва по главата.

— Дики, признавам, че това звучи величаво. Трябва да видим такова ли е наистина.

Завързваме крачка. Около малката платформа са се насъбрали хора. Тъкмо пристигаме и ето, по-възрастният от двамата мъже се е качил върху мотоциклета си, стои изправен на седалката с разперени ръце, за да пази равновесие. По-младият е седнал на своя мотоциклет и си чисти зъбите с нокътя на кутрето. Момичето, което ги представя, казва, че това е „най-сензационният акробатически номер“. Мама ни дръпва да не отиваме много близо, страх я е, че мъжът може да падне, или пък мотоциклетът му да излети в публиката; по въпреки това ние се приближаваме. Виждам, че и на татко му харесва, не само на нас с Лоръл.

Но на мен по ми се иска да отида пак ври лъва. Щом гръмнат мотоциклетите, и той веднага отвръща с рев. Реве, след това ръмжи и кашля. В дъното на клетката има лампа, така че лъвът се вижда — крачи напред-назад, като че ли е нервен, но и мен да ме сложат в мотоциклетен кош и да ме въртят по оная отвесна стена, както е показано на рекламните снимки, и аз ще бъда нервен.

Оказва се, че голямото кръгло нещо, дето стърчи зад лъвската клетка и малката платформа, е въпросната „Стена на смъртта“. Прилича на газовия резервоар на ъгъла на Лонг Лейн и Маршъл Роуд, само дето не е чак толкова голяма и е от дъски. Отстрани има стълба, като онези, които се поставят по калканите на къщите, за да бягат хората по тях в случай на пожар, и тези, дето вече са си купили билети от момичето с микрофона, се качват по нея. Най-горе, на тясната пътека върху стената, стоят влезлите посетители и оттам сигурно се вижда най-хубаво.

Хващам ръката на татко и го дръпвам към клетката на лъва; искам да го разгледаме, докато е още там. Вече избутват мотоциклетите от малката платформа пред „Стената“ и ги вкарват в пистата на смъртта. Момичето е още навън, продава билети. Както се вижда, още малко, и лъвът ще го подкарат навътре за представлението.

И четирмата заставаме пред клетката на лъва. С едната си ръка мама държи татко, а с другата стиска Лоръл. Отварям сандъчето на Канибал, ама лекичко, както първия път, и точно както преди, тя едва-едва промушва главата си, колкото да вижда с половин око. Лъвът ходи напред-назад и изглежда още по-страшен, отколкото когато стои на едно място. Никога не съм знаел, че тялото на лъва е толкова дълго и че опашката му е толкова дебела. Татко се навежда напред, хубаво да го огледа.

— Дики, ако питаш мен, това бедно създание напрано изнемогва от глад. Виж, ребрата му се броят, пък и кожата на корема му е провиснала. Обзалагам се, че на ден му трябват поне пет кила месо, а тези хора едва ли изкарват достатъчно, за да го хранят както трябва.

Ами да, татко е прав, лъвът е доста мършав. Дали знае, че и ние ставаме за ядене?

Татко отстъпва назад, поглежда таблото с рекламите, после и момичето, което е останало само, защото вече няма желаещи за билети.

— Е, кой ще дойде с мен да види тази сензация? Знам, че двайсет и пет цента са много нари, но както изглежда, зрелището си го бива. После има да го помним цял живот.

— О, не Дик! Няма смисъл да гледаме такива страшни номера. Ами ако някой вземе да се пребие?

— Не ставай смешна, Лора. Нали цяло лято само това правят и никой не се е пребил. Те си знаят работата. Бас държа, че си струва да се види. Пък и нека подпомогнем с нещо бедния лъв, та дано позаглади косъм.

 

 

Само аз отивам с него. Отначало Лоръл се двоуми, но после решава да остане с мама, за да й прави компания. Хубаво затварям сандъчето на Канибал и я поверявам на Лоръл. Момичето с билетите вече си тръгва, но татко я догонва. Подава й петдесет цента.

— Побързайте, господине, представлението започва.

Отвътре се чува ръмженето на мотоциклетите. Грабваме билетите и хукваме по стълбата. Горе има достатъчно места, но ние заобикаляме чак от другата страна на трибуните. Не зная точно какво съм очаквал, но като поглеждам надолу в „Кладенеца на смъртта“, дъхът ми спира.

В горната част, където сме ние, има много лампички, които осветяват дъното на кладенеца писта. Долу под нас се виждат два мотоциклета. Двама мъже са ги яхнали, но само единият от моторите работи. Дъските на така наречената „Стена на смъртта“ са целите почернели от дупки, от буксували по тях гуми и, поне така си мисля, от изгорелите газове. По странен начин нещо в тази „Стена на смъртта“ ми напомня за нашата задна уличка, може би заради гаражите с широко разлети черни петна от автомобилно масло. То и мирише като в гараж — на изгорели газове и разглобени мотори. Същите изгорели газове, с които се самоуби мистър Хардинг, същата миризма на старо дърво от верандите, същата не много силна миризма на гниещ боклук, а пък миризмата на лъва, и тя е същата като тази на нашите улични котки.

Тъкмо се настаняваме и протягаме напред шии, когато един от мотоциклетите се засилва и прави няколко кръга по дъното на пистата, след което започва да се изкачва по стената на дъсчения кладенец; лети с бясна скорост, докато застане перпендикулярно и продължава стремително да кръжи по вътрешната стена на тази бъчва така, че всичко се тресе и трепери. Понякога се изкачва толкова близо до горния край, че аз неволно свивам глава между раменете си, сякаш да се предпазя от удара. Поглеждам към татко и той също се дръпва несъзнателно назад.

Навежда се към ухото ми и прави фуния с дланите си.

— Е, това вече се казва атракция.

Той се усмихва и двамата отново опъваме вратове напред, но този път по-предпазливо. Сега вече мотоциклетистът е стъпил отгоре върху седалката, също както когато правеше демонстрации отпред на платформата, но продължава да държи кормилото. Пусне ли го, ще полети надолу към дъното на кладенеца и ще се пребие. Този акробат е по-младият от двамата, онзи със зализаната назад коса. Нито косъмче не помръдва от главата му, въпреки че кара с невероятна скорост, затова си мисля, че трябва да се е намазал с брилянтин, или вазелин, или някакъв друг лепкав крем. Когато тръгваме за черква, и мама все така се опитва да приглади лизнатия ми нагоре перчем с някаква лепкава течност, която ужасно щипе и смъди, като капне от гребена в очите ми. Винаги се престарава, особено като трябва да участвам в богослужението, но сега това вече не ме заплашва. Та като ти намокрят косата и това нещо засъхне, тя щръква като метла и въобще не прилича на коса. Имаш чувството, че ако речеш да я огънеш, ще се счупи.

Ето го, вече се е изправил на ръцете си върху кормилото и краката му стърчат във въздуха. Представяте ли си, вдига стоика върху кормилото на мотоциклет, който се движи перпендикулярно на отвесна стена! Недоумявам какво го държи горе и защо не пада. Вглеждам се, но не виждам никакви релси или улеи, пък и той непрекъснато се мести нагоре-надолу по стената, което означава, че не би могло да има издълбани жлебове.

А сега по-старият от двамата мотоциклетисти — по-набит и по-бавен — сваля шапката си и виждам, че темето му е покрито само с рядък пух от руса коса. Слага си каската и възсяда мотора, след това рязко ритва стартера и го запалва. Младият вече не е в стойка, седнал е и се спуска стремглаво надолу, после вертикално нагоре по отсрещната стена; човек може да се закълне, че ей сегичка ще излети от кладенеца-писта. Лети като вятъра надолу-нагоре, а по едно време се обръща към по-възрастния. Надниква рева и на двата мотоциклета.

— Хайде, старче, да видим колко те бива! Давам ти двайсет и пет обиколки да ме задминеш.

Тогава другият мотоциклет се изкачва бързо по стената, почти до самия й връх, след което и двамата започват да карат на зигзаг, като взаимно си пресичат пътя. Сега вече цялата писта се тресе юнашката и мен ме е страх, че дъските няма да издържат, ще поддадат, ще се счупят и цялата стена ще се разхвърчи на трески. Тясната пътека, на която сме ние, се клати, сякаш всеки момент ще рухне.

Двамата тръгват да се надбягват и всички започват да броят обиколките на глас: девет, десет, единайсет, дванайсет. И ние с татко броим. Броенето се усилва, става все по-гръмогласно и по-гръмогласно. Отпърво по-старият взима голяма преднина — върви почти половин обиколка пред младия, но постепенно, като наближаваме двайсет, младият набира скорост. И точно когато преброяваме двайсет и петата обиколка, младият го настига, задминава го, вдига се на ръце върху кормилото и си кръстосва краката във въздуха. След това си сваля краката, стъпва върху седалката на мотоциклета, разперва ръце и изминава така още няколко обиколки, без да се държи, докато по-старият слиза долу в равната част на пистата и паркира машината си. Младият също слиза и избутва мотора си през изхода. Всички ръкопляскат. Момичето от платформата се появява с мегафон в ръка, а двамата мъже изтикват един мотоциклетен кош в центъра на кладенеца и започват да го монтират към машината на стария.

Момичето крещи с все сила в мегафона. Говори и се върти на всички страни, за да могат всички да чуят:

— А сега, дами и господа, вие ще имате удоволствието да видите единствения чистокръвен лъв в света, който може да покори „Стената на смъртта“. В мотоциклетен кош! Разрешете ми да представя неустрашимия Лъв-Сатана!

И в този миг тя простира ръка към една врата, която не бях забелязал до този момент. Вратата се отваря, зад нея се вижда решетка, която по-старият издърпва. В ръката си държи камшик, шибва земята няколко пъти и въздухът гръмко изплющява. Момичето взима якето и каската на по-младия мотоциклетист и ги облича. По всичко личи, че не друг, а самата тя ще кара с лъва по „Стената на смъртта“. Ето, вече възсяда мотора.

Виждат се голите й крака, или може би са с копринени чорапи, това вече не мога да кажа, но голи или с чорапи, какво значение има това за лъва?

И в този миг се чува рев и самият лъв се появява в отвора на изхода. Спира се на прага и започва да оглежда трибуните в горния край на кладенеца. Страшничко е да видиш лъв, когато между теб и него няма решетка. Вдига очи още по-нагоре, към лампите над нас, а после поглежда по-възрастния мъж с камшика и тръгва към него.

Мъжът продължава да плющи с камшика, но го прави във въздуха, далеч от лъва. Лъвът отива до коша и се спира. Другият мъж, по-младият, който спечели надбягването, се е облегнал на стената, встрани от изхода и държи дълъг прът с остър метален накрайник. Струва ми се, че той се страхува от лъва не по-малко от мене. Със сигурност мога да кажа, че не бих искал да се намирам в дъното на тази дървена бъчва заедно с лъв и срещу ония ми ти зъби да имам само една дълга пръчка.

Старият върти камшика във въздуха и полека-лека принуждава лъва да се качи в коша и да седне вътре. Щом се настанява, целият кош хлътва под него, толкова е тежък. Тогава старият гальовно прокарва ръка по гривата му, а лъвът потрива огромната си космата муцуна в рамото му. Старият заключва предните му лапи в метална скоба и го пристяга с каиши. Момичето е седнало на мотоциклета и гледа право напред, въобще не обръща глава към лъва. След това старият, този с камшика, минава от другата страна и ритва стартера, моторът гръмка, изръмжава и вече е готов да потегли.

Тогава мъжът минава отзад и още веднъж шибва камшика във въздуха, но това е само жест за пред публиката. Момичето в лъскав кървавочервен костюм махва с ръка към всички нас, горе на трибуните, усмихва се малко кисело и тръгва в кръг. Мъжът с камшика отива в центъра на кладенеца и започва да се върти, като следи ускоряващото се темпо на мотоциклета, който в един момент се отлепя и тръгва по отвесната стена. Отстрани изглежда така, сякаш тя никога няма да набере достатъчно скорост с този лъв, който тежи най-малко колкото двама шишковци, което ще рече, към двеста кила.

Най-накрая успява, засилва се. Дървената бъчва пак започва да се тресе, докато тя се изкачва все по-високо и по-високо по стената. И когато в една от обиколките мотоциклетът префучава точно под нас, аз успявам да задържа главата си изправена, без да се свия от страх, и лъвът минава на пет педи от лицето ми — без решетка, без нищо. Поглеждам татко. И той като мен е поизплашен. Просто не е за вярване. На всичко отгоре едва успявам да потискам страха си и да не жумя; в края на краищата нали затова сме платили по двайсет и пет цента, за да гледаме. Но всъщност мислено се моля това момиче да слезе от стената и да спре да се върти. Това не е като на въртележката, когато след всяка обиколка се молех да има още една. Страх ме е, че ще се случи нещо лошо и искам да го предотвратя.

Най-накрая тя намалява скоростта и постепенно се спуска в дъното на кладенеца. Спира, но остава да си седи на мотоциклета, а в това време възрастният мъж отива при лъва и го развързва. Младият чака до вратата, която води към клетката на лъва; вдигнал е дървената решетка. Стои там, стиска заострения си прът като харпун, все още е уплашен, но гледа да не му личи.

Възрастният помага на лъва да излезе от мотоциклета, хваща го за гривата и го държи близо до себе си. Той като че ли въобще не се страхува от лъва, но след като слиза от мотоциклета, момичето застава на разстояние от лъва, сваля си каската, вдига ръце във въздуха, усмихва се пресилено и крадешком поглежда към мъжа и лъва. Известно време остава така, съвсем неподвижна, с вдигнати ръце; изчаква мъжът да изведе лъва от пистата. Всички ръкопляскат. Лъвът изръмжава към младока със заострения прът, но го отминава мирно и си влиза през вратата, но когато тялото му е само наполовина скрито, младокът скача и здравата го мушва с острия край на пръта. Този път лъвът изревава силно и бързо се затичва напред през тунела, право към клетката си.

Поглеждам татко. Изведнъж ми се доплаква, без да има защо. Може би е от цялата тази възбуда. Татко гледа сърдито.

— Да дразни животното без причина! Няма извинение за такова нещо, така да знаеш, Дики. Защо му трябваше да мушка лъва, само за да го озвери. Ако питаш мен, този лъв и на мишката път ще стори; кротък е като котенце. Канибал е далеч по-проклета от него.

Той ме прегръща през рамо и понесени от тълпата, двамата тръгваме към изхода. Мама и Лоръл ни чакат отвъд. Лоръл си е купила кукличка, казва се Щастливко, като едно от седемте джуджета. Струва двайсет цента. Това е, за да не остане по-назад от мен, нали билетът ми за „Стената на смъртта“ струваше двайсет и пет цента.

Запътваме се към клетката на лъва. Той вече се е успокоил, седи си съвсем спокойно и зяпа хората, сякаш всички ония номера, които видяхме вътре, съвсем не са се случили.

Лоръл стои между татко и мама. Хванала ги е за ръка.

— Виж го, колко е красив, ама сигурно е много самотен в тази клетка. Има ли си семейство?

Татко се навежда, целува я по косата между двете плитки.

— Семейството на лъва е неговата гордост, Лори, но този лъв сигурно е роден от някоя пленена лъвица и никога не е имал семейство, нито гордост.

Извръщам глава, жал ми е за лъва. Знам, че той зяпа Канибал и не защото иска да я изяде или нещо от този род, а защото иска да се сприятели с нея.

— Тази гордост не е ли един от седемте смъртни гряха, а, татко? А лъвовете, могат ли и те като хората да извършват грехове?

— Виж какво, Дики, има най-различни видове гордост. Има истинска гордост, например, когато се гордееш с добре свършена работа, както ние с теб се гордеем, като измайсторим хубава веранда. Има и лъжлива гордост, например когато безпричинно се мислиш за по-добър от някой друг, и тази гордост е вече грях. А има и лъвска гордост и тя е неговото семейство.

— Така ли? Това ми харесва! Значи семейството е гордост. Хайде да наречем нашето семейство гордост. Винаги ще се гордея с нашата гордост и само някой да посмее да ми каже, че това е грях!

— То е точно обратното на грях, Дики. Вярвам, че ние винаги ще се гордеем с нашето семейство.

Сега пък Лоръл задърпва ръката на татко.

— А какво е обратното на грях, татко? Още от първо отделение сестра Кармелина все за грях ми говори, но никой нищо не ни е казвал за обратното на грях. Обратното значи опаката страна, нали?

Татко поглежда мама. Лицето му е грейнало в широка усмивка и аха ще прихне да се смее, но не иска да обиди Лоръл, защото знае, че тя го пита съвсем сериозно. Лоръл е много по-сериозна от мене.

Мама изважда якичката на Лоръл над пуловера й.

— Лоръл, не си блъскай главата с грехове. Аз мисля, че обратното на грях е добрина или може би милосърдие, но като се върнем вкъщи, ще можеш да отидеш при сестра Кармелина и да я помолиш да ти обясни.

Тя отново поглежда татко, но вече двамата не се подсмихват. Това за връщането вкъщи не ми изглежда нещо, за което да копнеят.

Трябва наистина да се преместим и да дойдем тук, в Уайлдуд. Какво ли е да живееш до океана? Тогава сигурно и животът ти е някак си по-значителен. У дома няма нищо друго, освен улици, тротоари, къщи и дворове; само задните улички дето са по-интересни. Няма нищо голямо, няма истинска природа. Никога не съм виждал голяма планина, само, разбира се, на картинка в книгите. Ужасно е да не си виждал езера, планини или океани. Единственото голямо нещо, което съм виждал, е небето, и то наистина е голямо, но само то не стига, защото не можеш да го докоснеш. Хващам свободната ръка на татко и здраво я стискам. В едната ми ръка е Канибал, а в другата — десницата на татко. Той ме стисва няколко пъти, сякаш ми намига, ама с ръката.

— Значи, татко, ти искаш да кажеш, че този лъв тук никога не е живял в джунгла с други лъвове, че винаги е бил сам-самичък в клетка, като Канибал в нейното сандъче, така ли?

— Не съм сигурен, но по всяка вероятност е така. Между другото, Дики, лъвовете не живеят в джунглата, а в тревисти равнини, наречени савани.

— В „Тарзан“ живеят в джунглата.

— Това е само на кино. Виж, тигрите, те вече живеят в джунгла, но не и лъвовете. Може и да греша.