Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Първа част

Там, където живея в Стоунхърст Хилс, къщите се издигат в редици, с тесни улички помежду им. Ама тия улички не са като ония във Филаделфия при дядо. Ония са много по-стари, още от времето, когато хората не са имали толкова много автомобили.

Нашите улички в Стоунхърст са строени след Първата световна война, когато хората взеха да правят гаражи, защото вече имаха коли.

При дядо уличките представляват съвсем тесни алейки, колкото един средно широк тротоар, с железни огради от двете страни. В задния двор на всяка къща има градинка, дето лете цъфтят много цветя и най-вече слънчогледи и ружи.

Освен това в задния двор на дядовата къща има две сковани врати, от които тръгват стъпалата към мазето, и това е така, защото тия къщи са строени на равен терен, а не на хълм.

Тук в по-голямата си част нашите улички са прокарани тъй, че да има път за колата до гаража. Под всяка къща има гараж. Уличките са по-широки, но все пак две коли трудно се разминават, особено където още ги има ония старовремски веранди с издадени напред стъпала.

По нашата уличка настилката така се е напукала, че от нея са останали само ситни камъчета и изпотрошени павета. Освен това всички си изхвърлят кофите със смет и пепел на улицата, а боклукчията никога не стига чак дотук, та е все мръсно и мирише.

В къщите от нашата редица кухните гледат към задните веранди. Тези веранди се издигат на три-четири метра над земята. Ако не са те, човек може да отвори кухненската врата, да стъпи на измамливо подала се напред трошлива тухла и да се пребие.

Когато ние с татко събаряме някоя от тия прогнили веранди, той временно заковава върху кухненската врата две дъски на кръст, за да не би някой разсеяно да прекрачи прага и да се пребие.

От нашата страна на уличката къщите са по-нависоко, отколкото от другата, защото тая редица се издига върху рид. По моему оттук идва и името Стоунхърст Хилс[1]. То звучи дори твърде красиво за тия голи редици от къщи.

Задните веранди се врязват в уличките и не представляват нищо особено. В нашата редица всяка къща е като обърнат близнак на съседната. Старовремските задни веранди са построени така, че има само един ред стъпала, който води до всяка двойка къщи. Ако питате мен, въобще няма нужда от тия стъпала; много по-лесно е, пък и е по-просто да минеш през кухнята, после по стълбите на мазето и да излезеш през вратата на мазето, както и правят всички.

Задните веранди се използват единствено за простиране на прането. Всяка къща си има въже на макара, което пресича уличката до задната стена на отсрещната къща.

Нашето въже е закрепено чак у Маклоски на Гринуд Авеню. Тяхното пък — у нас. Докъдето ми стига окото, уличката е замрежена от тия въжета на макари.

Доколкото ми е известно, Маклоски са единствените хора по цялото Гринуд Авеню, с които се знаем. Иначе никой не познава никого от другата уличка. Дори ще ви призная, че мен ме е малко шубе да минавам по Гринуд Авеню; там все се навъртат едни такива зли и яки хлапетии и ако става дума, нито един от тях не е и припарвал до „Сейнт Сирил“, където ходя аз; повечето се мъкнат в безплатното общинско училище на Стоунхърст.

Нямам представа кога всички са решили да си поставят макари и въжета, но сега всяка къща разполага с място за сушене на прането. През зимата, или когато вали, простираме дрехите в мазето. А при хубаво време, в понеделник, когато почти всички жени в квартала перат, улицата не се вижда от развяващи се дрехи. По обяд в понеделник се прибирам от училище целият вир-вода от капещото пране, сякаш съм тичал в проливен дъжд. Пък и в други дни от седмицата все има дрехи да се ветреят над главата ти, така че се чувстваш като в палатка.

 

 

В нашата отсечка, от нашата страна на улицата, има петдесет къщи, които образуват квартала Кловър Лейн 7000. Една-единствена пряка под нивото на земята пресича улиците, но само на половината от квартала. Минава между 7048 и 7046. Нашата къща е 7066.

Къщите от отсрещната страна на улицата, онези, които гледат към нашите фасади и са накацали по рида, носят нечетни номера. Номерата са изписани само на предния вход и ако случайно минеш отзад, въобще не можеш да разбереш коя къща чия е. Знам например че къщата на Маклоски трябва да е Гринуд 7076, въпреки че никога не съм проверявал дали е така. Няма начин да е друг номер.

Както ви казах, къщите са разположени на нещо като рид, но ако тръгнете, да речем по Кловър Лейн, или Радбърн Роуд, или Гринуд Авеню, едва ли ще забележите това, защото те обикалят възвишението в концентрични кръгове и вървят все по равно, но ако минете от другия път, там вече си е стръмно. Радбърн Роуд е над Кловър Рейн и дори отсрещният тротоар на Кловър Лейн е по-висок от нашия. Моравата пред нашата къща е равна, но дворовете отсреща са полегати. По-хубаво е мястото пред къщата ти да е равно, но пък полегатите дворове са по-добри, когато играем на „Царя на хълма“ или решим да копаем тунели.

Веднъж влязох в спалнята у Джими Малони. Къщата им е отсреща, на стръмното. Оттам се вижда целият рид, чак до Балтимор Пайк. Страшно е хубаво. Джими ме заведе в спалнята на техните, за да ми покаже бельото на майка си, но гледката от прозореца ми беше по-интересна.

Нашите спални гледат към задната уличка и от тях не се виждат покривите на къщите по Гринуд Авеню, въпреки че те са под нас, така че преди да влезем в гаража, ние даваме газ, за да превалим малката височинка, а те пък пускат по инерция. И все пак не сме чак толкова нависоко, че другите къщи да са ни като на длан. По-скоро сме на нивото на прозорците им и сме заградени с тухлени огради.

От високата страна на Кловър Лейн предните веранди на къщите имат по дванайсет стъпала. Когато си у Джими Малони например, от верандата им се виждат всичките спални на нашата улица, но все пак разстоянието с голямо и едва ли можеш да съзреш какво става вътре, пък дори и с бинокъл.

 

 

Разносвачът на лед минава по задната уличка. Качва леда на верандата по стъпалата, ако, разбира се, все още има останали стъпала: искам да кажа, ако ние с татко още не сме им направили от новия вид веранди, които са без стъпала. В такъв случай разносвачът на лед минава през мазето и нагоре по стълбите.

Всеки, който иска лед, поставя на кухненския си прозорец едно жълто картонче; някои го поставят на прозорчето на мазето си. В четирите му ъгълчета са напечатани числата 25, 50, 75 и 100 и според това колко лед искаш, вдигаш нагоре съответното ъгълче. Ако пък не искаш лед, поставяш картончето гърбом. Някои вече са си купили хладилници и не държат картончета по прозорците си.

Ако се случиш на улицата, когато минава колата с леда, разносвачът винаги специално ще ти отчупи късче лед, за да те почерпи, или пък просто ще ти подаде от натрошените парченца, останали от предишното нарязване. Платформата на камиона за лед е дървена и цялата е просмукана с вода; по нея има лъскави метални лайстни, за да се плъзгат по-лесно ледените блокове.

С помощта само на тесла ледарят изсича съвършени кубчета или по-големи парчета. Понякога ще замахне само два пъти, и готово. Освен това си има и едни големи щипки, с които взема леда, хвърля го във вечно мокрия си чувал от зебло и го мята на гръб. Нашият продавач на лед е нисък, но страшно силен. Нямам представа къде живее, пък и да го попитам, нищо няма да разбера от отговора му, защото той не знае и две думи на американски.

И оня, дето ни продава плодове и зеленчуци, и той минава по задната уличка. Камионът му е стар и боядисан в тъмнозелено. Спре насред улицата и ревне: „Пресни плодове, пресни зеленчуци“, но ако не знаеш какво точно вика, никога няма да схванеш, защото цялото го изкарва като една дума или по-скоро го изпява на един дъх. Италианец е и нищо не му се разбира.

Когато мама ме праща да купя нещо от него, тя все ми вика да гледам в кантара и да внимавам за рестото, защото щял да ме мине. Ама ако питате мене, той повече минава себе си, отколкото другите. Като отмери килото или там каквото си му казал, той винаги ще ти хвърли отгоре още един домат, или чушка, а пари ти взема само за колкото си искал. И освен това винаги ми бутва в ръката я ябълка, и нещо друго да си ям по пътя към къщи, ей така, без пари, за здраве, вика. И не само на мене дава, а на всички.

Пак по същата задна уличка минава и точиларят, дето остри ножове и ножици и оня, дето стърже хрян от големи хрянови корени. Забърква го в бурканче още пред теб, но бурканчетата всеки трябва лично да си ги носи. Татко умира за хрян. А мене само сълзи ми потичат от него. Че то и на кон ще му потекат сълзи от тоя хрян. По задната ни уличка минават още и боклукчиите.

Млекарят обаче минава с каруцата си отпред. Има бял кон, целият на светлосиви петна. Този кон си знае пътя толкова добре, че и без млекаря да му дърпа юздите, спира точно където трябва. Млекарят идва сутрин много рано и аз рядко успявам да го зърна, само когато бутилките му се раздрънчат в металните каси или пък конските копита ме разбудят, се измъквам от постелята, за да го погледам от предната веранда. Това се случва само през лятото, когато и рано сутрин вече е светло.

Зиме млекарят минава още по тъмно. Когато е много студено, млякото замръзва в бутилките и избутва нагоре картонената капачка, дето е същата като от чашите със сладолед и със същото малко ушенце, за което се дръпва да се отвори. Това замръзнало мляко е почти като сладолед и става много хубаво с овесена каша, а най-хубави са малките ледени иглички в него.

Кюмюра ни го стоварват отпред и ние го прибираме през малкото прозорче на мазето. Купуваме по пет тона на година. Камионът, с който ни го докарват, е също като оня, с който ни носят леда, само че в този са двама души и нито един от тях не е нашият разносвач на лед.

Кюмюрът пристига в големи чували от зебло, а към камиона има прикрепен дълъг метален улей, който се мушка през прозорчето направо в мазето. Единият от мъжете лашка чувалите по улея, а другият ги побутва с една лопата да не се заклещят, докато се плъзгат. Кюмюрът е мокър и вдига ужасен шум; излиза ни по-евтино, като го купим през лятото, затова така и правим, въпреки че тия въглищари винаги ни изпотъпкват тревата и разцъфналите кученца.

Едно от задълженията ми е да събера изръсените по двора кюмюрчета. Да оставим, че пълня по половин кофа от тях, но по-важното — прибирам ги, за да не попаднат между ножовете на косачката. През лятото аз кося моравата и подрязвам тревата край оградата. Това подрязване край оградата е мъчна работа. Татко вдигна ограда с колове, за да не влизат в двора ни кучета, а и деца, така поне аз мисля.

И хлебарят, и той минава отпред, но това обикновено става следобед. Имаме двама хлебари — Фрайхофер и Бонд. Мама предпочита Бонд, така както татко предпочита вестника „Булетин“ пред „Леджър“ и „Инкуайърър“. Не зная защо. Има такива неща, дето малките деца не бива да знаят, но знам, че купуваме мляко от Абът, хляб от Бонд и „Булетин“. Знам още, че от три години насам не купуваме нищичко от магазина на „Джей Ай“, нито дори електрически крушки, но това вече знам защо.

Сега, когато татко отново се върна на работа при тях, току-виж, пак сме взели да купуваме разни неща от там. „Джей Ай“ означава Джързи Индъстрис. Татко казва, че това Джързи не е като породата крави, а Джързи като името на щата. Ние живеем във Филаделфия, но татко работи за „Джей Ай“. Казва се Джързи Индъстрис, защото главният им завод е в Ню Джързи. И до ден-днешен недоумявам защо му трябваше да се връща при тях.

* * *

Лете по предната улица минава и едно камионче, дето продава сладолед и разни други неща, и още човекът с въртележката за хлапетии.

В нашия квартал друго има-няма, ама хлапетии дал господ. Повече са и от котките, и от кучетата, но докато котките и кучетата, или поне повечето от тях, са бездомни, то децата обикновено не са.

 

 

Лично аз предпочитам задната ни уличка пред предната. Тя е по-скришна и там, отзад, всичко е по-истинско. Там никой не окачва кафези за пойни птички и не сади цветя. Всичко си е така, както си е и на мен това ми харесва. Предните веранди до една са боядисани, а на някои къщи дори са остъклени. На пръсти се броят дърветата на нашата улица, но едно от тях се намира в нашия двор. Всъщност то се намира точно по средата на общия ни двор, който делим със съседите Робинс. От другата ни страна са Ренолдс и те също имат дърво, но тяхното е общо с другите им съседи — Фенимор, и е по-ниско от нашето. Дърветата са от ония, които се източват право нагоре, без да се разклоняват; в нашия квартал няма нищо по-високо от тях. Стърчат и над телевизионните антени дори. То няма и място за друг вид дървета, като онези например, с широко разперените клони. При нас, в Стоунхърст, е ужасна теснотия — игла да хвърлиш, няма къде да падне.

Най-високата част на хълма, там, където живеем ние, започва от Клифтън Роуд, който е от по-издигнатата страна на Радбърн Роуд. После, след Радбърн, следва Кловър Лейн, а под нас е Гринуд Авеню. В другия си край Гринуд Авеню излиза на едно широко голо поле, където ловим змии, чупим бутилки, изгаряме коледните си дръвчета и други такива неща.

Улицата, която всъщност се спуска право надолу по хълма и която е на пет къщи от нас в посока към Лонг Лейн, се нарича Коупли Роуд. През зимата тя е най-хубавата ни пързалка наоколо, въпреки че за сериозни състезания с шейни ходим на пистата за голф до прогимназията в Северен Дарби. Там има много хубави нанадолнища, но за всеки ден и Коупли Роуд върши работа. Като се отъпка снега едно хубаво, можеш да се спуснеш от Клифтън Роуд чак до края на голото поле, почти докъдето Коупли Роуд завива към Гилфорд Роуд и отново излиза на Лонг Лейн. На Лонг Лейн се намират кажи-речи всички магазини; всички, освен Бакалничката.

В нашия квартал не всички имат коли и затова повечето гаражи са празни. Някои ги използват, за да си складират непотребни вещи, а други са ги превърнали в работилнички. А пък Хершафтови направиха от своя гараж бакалничка. Тя е от малкото места, където можеш да си купиш хляб или мляко само срещу едно листче хартия с подписа ти, без да даваш истински пари.

Но трябва да си от квартала, иначе мисис Хершафт не дава. Мама казва, че в Бакалничката всичко било по-скъпо, но ние често купуваме оттам, особено мляко, сапун, консервирани супи и захар. На мама й е удобно, защото може да изпрати дотам Лоръл или мен, без да се тревожи.

Мама все се тревожи. Просто си е такава.

Но голямото пазаруване го правим на Лонг Рейн в „А & П“ или в „Америкън“. В събота татко ни качва всички на колата и отиваме на разходка до Балтимор Пайк.

Татко има кола. Тя беше катастрофирала и въобще не вървеше. Мистър Карлсън му я продаде за пет долара. Татко се затвори в гаража и взе да я оправя, докато най-накрая тя тръгна. И тъй като отзад беше и без това цялата смачкана, татко махна цялата й задна част и колата ни заприлича на малко камионче с платформа. Татко я боядиса в сиво с боята за веранди. Форд е, модел А, но въобще не прилича на обикновена кола. Използваме я, за да си пренасяме дървения материал, като строим веранди.

 

 

В събота и неделя ние с татко строим веранди, за да изплатим наема на къщата. Дълго време татко стоя без работа заради Депресията. Когато дойде Депресията, „Джей Ай“ уволни всички, включително и него, само с едно-единствено предупреждение за освобождаване от работа в срок от две седмици. Татко нищо не можеше да направи. Почти всички мъже от нашата улица останаха без работа. Живееха от помощта за безработни или работеха за УПА[2].

По време на тази Депресия три години не бяхме плащали наема на къщата. Мистър Марсдън, който събира наемите, ни разреши да останем да живеем в къщата, защото и без това не можеше да намери други наематели с пари. А в квартала опразни ли се някоя къща, веднага изпочупват прозорците й и дори задигат парапетите на верандата, за да си палят печките с тях. Има и такива, дето се изнасят от къщите през нощта, защото имат голям неизплатен наем.

Когато някой реши да се изнася, всички му помагат. Ще му намерят стар камион или няколко коли и ще започнат да изнасят покъщнината посред нощ. Много хора са си прекъснали електричеството и газта, защото дори и за тях пари не стигат, а тогава и в къщата повече не се трае.

Татко помогна на О’Хара, които живееха отсреща, а също и на Съливан, да се изнесат. И дори ако някой знае къде точно са се пренесли тези хора, мълчи си, за да не разбере отнякъде мистър Марсдън. Не зная какво може да им направи полицията, ако има късмет да ги открие. Сега всички хора са без пари, с изключение на богаташите, а пък не можеш всички да натикаш в затвора.

 

 

Преди година-две на татко му хрумна да направи нова веранда. Мама не смееше да излиза да простира прането на старата ни малка веранда, защото беше съвсем прогнила. Татко се споразумя със съседа Ренолдс да плати за целия дървен материал, а той и на него да вдигне една нова веранда. Мистър Ренолдс работи в дрогерия. Викаме му аптекаря, защото ни е приятно да си мислим, че сме съседи с истински аптекар, но всъщност той работи в „Медия“, където продава разни дреболии като червила и лепенки за мазоли, но все пак има работа.

Татко построи една обща веранда на двете къщи, като махна старите стъпала. Същинска палуба, съвсем като на кораб. Сложи нови подпори и ги издаде по-напред от старите, за да разшири верандата. Новата ни веранда стана десет пъти по-голяма от старата, почти колкото предната, и сутрин слънцето я огрява цялата. От нашата страна на улицата никога няма слънце на предната веранда, дори и през лятото.

* * *

Сега, с новата ни голяма веранда, мама вече не се страхува да излиза да простира прането, а ние слизаме долу през мазето, защото татко махна старите стъпала.

Мама и мисис Ренолдс накараха татко да сложи няколко реда тел под перилата, за да е сигурно, че никой няма да падне долу. Малкият Джими Ренолдс е само на три годинки и така мисис Ренолдс ще може да го оставя на слънце и да го наглежда от кухнята, докато готви или мие чинии.

Разбира се, за да преправи верандата, татко трябваше да вземе разрешение от мистър Марсдън, но тъй като старата и без това се държеше на свети крепки, мистър Марсдън веднага се съгласи.

А когато мистър Марсдън видя вече готовата веранда, попита татко колко ще струва да се построят такива веранди и на другите къщи. Аз бях там, когато го попита. Преди това не бях виждал мистър Марсдън. Той караше съвсем нов додж[3] и носеше костюм и връзка. Май че тогава за първи път видях така облечен човек, и то през деня, като не се броят филмите, разбира се.

Татко погледна верандата, после мен. И каза на мистър Марсдън:

— Такава веранда с мой материал ще струва шестнайсет долара.

Мистър Марсдън пак огледа верандата.

— Вижте какво ще ви кажа, мистър Кетълсън. Ще приспадам по двайсет долара от неизплатения ви наем за всяка веранда, която ми построите.

Материалът струва на татко по-малко от седем долара, което означава, че от всяка веранда той може да печели по тринайсет долара. Наемът ни е двайсет и осем долара на месец, така че той ще може бързо да изплати натрупалия се дълг, като строи веранди в събота. Само че трябва да спести отнякъде тези седем долара, защото те му трябват за дъски, пирони и бои.

Татко ми обясни всичко това после, като добави, че иска да му помагам. Докато строеше първата веранда, аз само гледах, не помагах.

 

 

Ето така правим. Първо купуваме дървен материал от големия склад на Маршъл Роуд. Всеки път татко купува материал колкото за три веранди. Мама все се сърди, защото харчи от „белите“ ни пари, сложени настрана специално за доктори и лекарства, но татко много иска да му се махне от главата този неизплатен наем; той въобще много мрази да дължи пари.

После слизаме в мазето. Татко си има записани всички размери, дори и на перилата. Аз разчертавам дъските според татковите мерки и после придържам краищата, докато той реже с триона. Цялата веранда „разкрояваме“ на един път — обикновено в петък вечер. Отначало ме беше страх, че ще объркам размерите и ще изхабим ценния дървен материал, но после много се отраках.

 

 

Татко научи отнякъде, че във военната корабостроителница разпродавали сива корабна боя почти на безценица. Веднага отиде и купи четири варела. Бяха големи колкото боклукчийски кофи. Складирахме ги в мазето, далеч от пещта, в долния край на стълбата, под мишената на играта ни със стрелички. Всички наши веранди са боядисани с тази сива боя. Рано сутрин всяка събота ние двамата излизаме, освен ако вали или пък е много студено.

Първо разковаваме старата веранда. За целта си имаме лостове и татко ми показва как да започвам най-отгоре, така че да не падне нищо върху нас. Старите прогнили стъпала се разковават последни; те са шестнайсет. След това, с помощта на брадва и трион, нарязваме старите стъпала и подпори на парчета и ги слагаме отзад в колата, на мястото на материала, който сме донесли за новата веранда. Новия материал нареждаме пред къщата така, че всяко парче, което трябва да подавам на татко, да ми е подръка, най-отгоре на купчината. Той го измисли така.

Всичките му инструменти са натъкмени в дървена кутия и всеки един е в отделна преградка. Татковите инструменти са много хубави, останали са му от времето, когато е бил дърводелец при неговия си баща. Има две бичкии, една „злодейка“, едно ренде, един ъгломер, два чука — и двата „Стенли“, свредел, пила, сглобки, дюлгерски метър, либела, длето, въобще всичко, дето трябва за дърводелска работа. Има си и друга дървена кутия, сам си я е направил, специално за пироните. В нея има осем отделенийца за различните по големина гвоздеи с главички и без главички, с цена от четири до шестнайсет цента.

Изгнилата дървесина връщаме вкъщи, когато си тръгваме, и я складираме в мазето. През зимата я използваме за подпалки, че да пестим въглищата.

После татко закрепва една греда в стената. Качва се на стълбата, която си носим от къщи. Аз я поддържам отдолу и му подавам каквото ми каже. След това нагласяваме бетонни блокове с форма на пресечена пирамида за носещите греди на новата веранда. Там, където пирамидата е пресечена, стърчат болтове. Тогава ние с татко изправяме гредите, после той се качва най-отгоре на стълбата, докато аз я поддържам, така че да може да набие рамката на пода.

След това трябва да се заковат дъските на верандата и да се сложи парапетът. Татко много го бива с гвоздеите; в това време аз започвам да боядисвам, така че обикновено и двамата свършваме едновременно. От началото до края вдигаме верандата за по-малко от пет часа.

Много мразех да си губя съботите, особено когато не съм във ваканция. В събота работехме толкова, колкото обикновено траеха и часовете ни в училище, и тогава неделята ми оставаше единственият свободен ден през седмицата, но неделните сутрини са напълно опропастени, защото трябва да слагаме официалните си дрехи и да ходим на църква, след което засядаме на една дълга закуска. Чак в единайсет вече мога да се преоблека и да изляза да играя.

Но не се оплаквам. Полека-лека тази работа с татко взе да ми става приятна. Малко деца прекарват толкова време с бащите си.

Той винаги гледа да ми обясни разни дребни, но важни неща в дърводелската работа, например как да държа чука и как да замахвам само с китката. Показва ми как да работя с бичкията, като я тласкам с все сила напред, а после само я изтеглям, та зъбите на режещата лента свободно да се плъзгат. Учи ме как да топя четката в боята, как да я държа, така че да не ми излизат пришки, и как да нанасям боята по посока на дървесните влакна.

И за други неща си говорим с татко. Той все ме разпитва как върви училището, какво уча, интересно ли ми е. Него никога не го лъжа; направо си му казвам колко мразя училището, колко много се отегчавам и че въобще нямам никаква полза от него.

Татко е учил само осем класа и все ми повтаря, че без образование съм за никъде. Ако ме питате, осем класа ми се струват предостатъчни, а за мен това значи още четири години, без да се смята тази. Дотогава сигурно ще си изкарам сума ти пари само от верандите.

В мазето татко окачи една таблица, на която отбелязва още колко ни остава, докато наваксаме с наема. Когато започнахме, имаше трийсет и пет квадратчета — седем водоравно и пет отвесно. Щом се върнем от работа, той веднага отива да зачертае едно квадратче. Един път в месеца обаче не го прави — това е за нашия месечен наем.

Мистър Марсдън ни посочва къде да строим новите веранди. Верандите са все на хора, които редовно си плащат наема. Не е много честно, защото най-зле са верандите на ония, дето нямат пукната пара. Когато някоя от тия сиромашки веранди вземе да се огъва или продънва, ние с татко спираме по пътя си към или от работа и татко им туря по някоя скоба или пирон, колкото да не рухнат. Прави го ей така — без да иска пари. Често пъти хората дори не знаят кой им е потегнал верандата.

Като мине човек по улицата и само по новите сиво боядисани веранди без стъпала, с една дума, по нашите веранди, може да познае кой в квартала има работа и кой е безработен. Всеки пътуващ търговец, ако има малко ум в главата си, първо ще се разходи да огледа кой има пари, а после ще звъни по вратите, вместо да кара наред.

 

 

В продължение на две години — откакто бях на осем та досега, сме построили повече от седемдесет веранди. Понякога през лятото успяваме да вдигнем и две веранди за една събота. В такива дни привършваме чак по мръкнало. Носим си обяд, защото вкъщи се прибираме чак за вечеря. Мама е против това да правим по две наведнъж, но ние с татко се чувстваме ужасно горди.

* * *

И така изплатихме целия си пресрочен наем. Спомням си деня, в който се върнахме с татко от работа и зачертахме и последното квадратче. Татко свали таблицата от стената и ми я подаде — хартията беше кафява опаковъчна и изцапана с боя. Едно от кабарчетата все падаше и затова в горната си част листът имаше безброй дупчици. Личеше си, че листът е употребявано парче хартия от месаря, което татко е измъкнал от кофата за боклук, защото от опаката му страна се виждаха кървави петна от месото.

— Дръж, Дики, хвърли това в пещта. Край, вече приключихме. Отсега нататък ще наливаме вода само в собствената си мелница.

Стоеше прав, бършеше ръцете си от боята с терпентиново масло, а аз отворих вратичката на пещта и хвърлих вътре листа. Той лумна ярко, изпращя и изгоря. И това стана точно преди да дойде лятото.

Ние продължихме да работим. Цяло лято строихме веранди, докато си изплатихме наема за цяла година напред. Свършихме точно преди да започне училището. Последната вечер, като се връщахме вкъщи, татко прибра инструментите под скамейката си в мазето, вместо да я остави отгоре, както правеше обикновено.

— Дики, цялата тази година все едно че в банката сме трупали. И то на сигурно, защото за цяла година напред тази къща ще бъде истински наша. Докато си на училище, вече няма да работим в събота; отсега нататък съботите са си лично твои. Може би следващото лято, ако се наложи, пак ще запретнем ръкави.

Той млъква, усмихва се и сваля презрамките на работния си комбинезон. Отдолу си е облечен както обикновено. Лято е, но денят е студен и мъглив. Не че е валяло, но въздухът влажнее и боята не ще да съхне. Татко е навлякъл стария си пуловер с дупки на лактите и с разръфани маншети.

— И едно да запомниш от мен, Дики. Колкото и да работиш в този живот, ако не слагаш по нещичко настрана, все едно че не си си мръднал пръста. Ако изхарчваш каквото спечелиш, без да скътваш за черни дни и за стари години, значи си само една машина, и то машина, която работи за друг. Спестените пари — това е работата, дето си извършил лично за себе си, а единственото нещо, което си заслужава да купиш с тях, е своето свободно време. Запомни това добре.

* * *

Точно тогава татко получи писмо от „Джей Ай“, в което се казваше, че те отново отварят предприятието и му предлагат работа. Ще му плащат по трийсет и седем долара и петдесет цента на седмица. Това е два пъти повече от надницата му в УПА. По цяла нощ лъскаше подовете в банките и най-многото, което смогваше да вземе, бе двайсет и два долара. И аз бях там, когато татко отвори писмото. Беше пристигнало сутринта, но татко си беше вече легнал след нощното лъскане на подове. Обикновено ставаше по обяд, когато ние се връщахме от училище, и тогава всички сядахме на масата заедно, а после той пак тръгваше за работа след вечеря.

Обядът в нашата къща обикновено се състои само от доматена супа и яхния с чушки или пък от телешки бульон и сандвичи, но с татко на масата е винаги забавно.

Той много умее да разправя смешки. Любимата му е как докато лъска паркета в банката, все си отваря очите на четири, та дано от всичките тези пари, дето ги прехвърлят през деня, някое петаче да се е изплъзнало от пачката и да е паднало на пода. И така разказва, сякаш ще намери банкнотата, но тя винаги се оказва или обвивка на дъвка, или изгубена кърпичка, или пък… веднъж измисли, че било празна картонена кутия от моливи. Аз си знам, че и да намери пари, татко ще ги върне на банката, но пак ми е интересно да го слушам; много харесвам как си ги измисля всичките истории.

Другата му смешна случка е как се счупва паркетолъскачката. Тези машини са много стари и аз си мисля, че никой друг, освен моя баща не може да работи с тях. Той беше в една бригада с още трима души, но и тримата си нямали хабер от техника, дори и Рой Кърлин, нищо, че им беше шеф.

Та онзи ден по обяд мама подаде на татко писмото, което беше дошло със сутрешната поща. Тя цялата трепереше от възбуда. Татко седна и взе да дроби залци хляб в супата си; остави писмото на масата до чинията си и само бегло го погледна, като продължи да дроби хляба. Мама не я свърташе на едно място и току надничаше зад рамото му. Пликът беше от онези, които имат малко целофанено прозорче, през което се вижда името на татко и нашия адрес: 7066 Кловър Лейн, Северен Дарби. Но Стоунхърст Хилс липсваше.

— Дик, моля те, отвори го. Цяла сутрин стоя на тръни, чакам те да станеш. Какво толкова се помайваш? Стига си го зяпал това писмо — замоли го тя и сложи ръка на рамото му.

Татко вдигна очи към нея и взе ръката й, дето беше на рамото му.

— Лора, какво мислиш, че могат да ми напишат на мен тия от „Джей Ай“, дето да ме зарадва? Дори и да пишат, че съжаляват, задето затвориха завода, че бил на загуба и изхвърлиха на улицата всички до един, та и такива като мен, дето са им работили цели девет години, пак пет пари не давам.

Но въпреки това той взе ножа и разряза плика, а ножът бе целия омазан в маргарин. И тогава го прочете на глас. Облегна се назад и заизрича думите бавно и натъртено като свещеник, когато чете Евангелието. Вече имало работа, за него специално е открито място в същия цех и заплатата била трийсет и седем долара и петдесет цента на седмица. Имаше и други неща в писмото за това кога и къде да се яви и тям подобни, но това беше главното.

Още не пуснал писмото, и мама го сграбчи през врата и го притисна към себе си. Залците му съвсем се бяха наквасили в супата и бяха потънали на дъното на чинията. Обърнах очи към Лоръл; тя се беше отнесла нанякъде. Не смеех да погледна мама и татко, а може би пък и Лоръл не смееше.

— Трийсет и седем долара на седмица! Дик, това е чудесно! Значи край на нощния ти труд, край и на верандите, дето ти изяждаха съботите. Не си ли доволен?

Татко беше забил очи в писмото. Погледна към мен, после пак към писмото.

— Лора, аз обичам да строя веранди. Хубаво си поживяхме това лято с теб, нали, Дики?

Аз кимнах, но не можах да се усмихна. Молех се да не приеме работата. Не исках да им се дава на ония от „Джей Ай“.

* * *

Беше сряда, когато татко получи онова писмо. В понеделник трябваше да се яви в завода. От сряда до понеделник мама и татко само за това приказваха. Опитвах се да подочуя нещичко, но не успявах, защото те си говореха най-вече в спалнята, а на нас с Лоръл ни беше забранено да влизаме там без разрешение. Мама настояваше татко да приеме работата главно заради добрите пари и заради постоянното място. Татко пък беше обиден, дето така са го изритали. Веднъж, спомням си, че беше петък, слизаше по стълбите от спалнята и продължи да нарежда:

— Лора, но аз ненавиждам това място. Мразя всичко в него. И хората, и работата мразя, разбираш ли? Мръсен, тежък и опасен труд. Помещенията са мрачни и влажни, дори прозорците са зацапани със синя боя, за да не гледаме навън. То си е същински затвор. Освен това, обзалагам се, че пак ще ни натресат Сандерсън за старши. А аз не мога да го понасям.

 

 

В събота, по време на вечерята, татко ни съобщи, че ще приеме работата. Каза, че има задължения към всички нас, че е друго, когато парите са повече и стигат за необходимите покупки и най-вече, че мама ще престане да се тревожи толкова много. Обеща ни, че през лятото, когато му дадат две седмици отпуск, ще отидем в Уайлдуд. От четири години не сме ходили на море и аз вече почти съм забравил как изглежда то.

Все още съм недоволен, дето татко ще се връща на работа в „Джей Ай“, но се чувствам и малко засрамен, затова не събрах кураж да се обадя.

— Вече казах на майка ви, а сега казвам и на вас, деца, че се връщам, но този път ще се боря за профсъюза, ако такъв още няма, а ако има, веднага се записвам в него. Профсъюзът е единственото оръдие на работника срещу работодателя.

 

 

Лоръл нищичко не проумява от думите на татко, но виждам, че мама се изплаши от тях. Не зная защо татко трябва да казва всичко това. Тогава, пък и сега, имаше големи сблъсъци между компаниите и профсъюзите. Мисля, че Депресията озлоби доста хора, ей такива, като татко. Кани се да се бори срещу „Джей Ай“, което ми харесва; той сигурно и затова го казва пред всички, но думите му май са отправени главно към мен.

Както и да е, ако остане на мен, то аз предпочитам да си строим веранди с татко. Можем да строим и за други хора, не само по поръчка на мистър Марсдън. Тогава татко ще си бъде господар сам на себе си, а аз ще бъда негов помощник. Може би така и от училище ще успея да се измъкна.

 

 

Оказа се, че в „Джей Ай“ има профсъюз. Казва се ПЕ — Профсъюз на електротехниците. Татко веднага се записа да членува в него и не след дълго го избраха за отговорник. Това значи, че той представя всичките работници от цеха пред началниците. Нещо като началник срещу началниците.

 

 

Близо месец след като тръгна на работа, една вечер татко се прибра вкъщи доста късно. Яденето отдавна чакаше във фурната, но мама не ни даваше да припарим до него, въпреки че вече минаваше седем, а ние обикновено вечеряме преди шест. Татко влезе и едната половина на лицето му беше цялата подута, устата му — срязана, а ризата — разкъсана. От тази гледка мама едва не припадна.

Татко изтича нагоре по стълбите и влезе право в банята, а мама хукна подире му. Когато се появи след известно време, цялото му лице беше в лепенки и йод, а един от пръстите му — бинтован, защото бил изкълчен. Сгащили го на самия вход на „Джей Ай“. Били мъже, специално наети от компанията, за да се справят с членове на профсъюза и особено с отговорниците, такива като татко. Татко изяде вечерята си мълчаливо, като само от време на време изохкваше, съвсем забравил, че не бива да дъвче на едната си страна, а мама така и не спря да плаче.

 

 

След тази случка татко започна да се среща с едни и същи мъже; заедно отиваха на работа и заедно се връщаха. Взе да носи в джоба си френски ключ — и на път за работа, и обратно, все с него си ходеше. Каза, че ония, дето го млатили, били „убийците на компанията“. В комиксите за Попай една от героините се нарича Алис Убийцата. Тя е с малка плешива глава, с голямо тяло, с дебели ръце и огромни космати крака. Спомене ли татко за убийците на компанията, все тази Алис си представям. Мама сигурно е права, като казва, че още съм много малък, за да ме е страх.

Започнах редовно да посрещам татко от работа. Чаках го там, където го оставя рейсът, дето вози него и другите работници до завода и обратно. Това е точно на ъгъла на Радбърн Роуд, до бакалничката на Хершафтови.

Изчаквам татко пред бакалничката и заедно се връщаме вкъщи. Понякога той влиза вътре и ми купува бонбони или дъвка, или пък малки кексчета. И все едно и също нещо повтаря:

— Половината да дадеш на Лоръл и да не го ядеш преди вечеря. Нали знаеш какво ще каже майка ти.

Като се върне вкъщи, дори когато не са го били, татко винаги е бледен, уморен и мръсен. Разправя, че в завода си имали душове и съблекални, но той предпочитал да се прибере по-бързо у дома, пък и без това всяка сутрин слагаше чиста смяна дрехи за работа.

В мазето имаме една стара пералня с ръчна изстисквачка. Беше изхвърлена на боклука. Татко я намери и сам си я поправи. Пренави намотките на мотора и тя тръгна. Няма нищо, което татко да не може да поправи. Всяка събота мама слага татковите работни дрехи в пералнята и ги пере отделно от нашите; много са мръсни, за да се перат с останалите.

Татко винаги се прибира по задната уличка и влиза вкъщи през мазето. Още там си сваля обувките, остъргва ги от черната грес, дето се е налепила по тях, и ги оставя до пещта да съхнат. Не знам точно с какво се занимава в завода, но каквото и да е, от него обувките му стават мазни и мокри. Знам, че прави огромни прекъсвачи, но това нищо не ми говори. Строят ги за гигантски язовир някъде в Русия. Това татко ми го каза. Много се гордее, че работи нещо, което ще отиде чак в Русия.

След това татко се качва горе и се изкъпва. Гледал съм го как до кръв жули пръстите си с четка и прах за ръце „Скидо“. Когато слиза за вечеря, винаги е облечен с чиста бяла риза, с навити ръкави, за да не се виждат протритите му маншети, и е толкова спретнат, та по нищо не личи, че работи такава мръсна работа. Единственото нещо, по което можеш да се досетиш за това, са изпочупените му нокти и вечните бинтове на някой от пръстите му. Винаги най-малко един от пръстите на ръцете му е син и нокътят ще падне всеки момент.

 

 

И пак по същото това време аз открих мистър Хардинг. Мистър Хардинг живееше на Кловър Лейн 7048 от нашата страна на улицата. Имаше си хубава работа — продаваше уиски „Фор Роузис“. Беше търговец и това „Фор Роузис“ го пласираше на барове и ресторанти, но по време на Депресията и той остана без работа.

Мама вика, че останал без работа, защото много пиел. Във всеки бар или ресторант, щом го видели, още от вратата му слагали чашката да се почерпи и той се напивал и не можел вече нищо да продава. А ония от „Фор Роузис“ искали той да им продава уискито, а не да го пие, поне така си мисля аз.

Така или иначе, мистър Хардинг, както и половината мъже от квартала ни, остана да живее от помощта за безработни, но за разлика от другите той въобще не си търсеше работа. Жена му се хвана като келнерка в един бар на Уестчестър Пайк, който се наричаше „Опънати платна“. Татко казва, че му викали така, защото влизаш с опънати платна, а излизаш с опънати петала. После тя избяга с бармана на „Опънати платна“, поне така разправяха дечурлигата в квартала.

Една събота рано-рано тръгнах да се пошляя из задната ни уличка и да огледам боклукчийските кофи, преди да са минали да ги изпразнят. Въпреки че в квартала ни всички бяха много бедни, по кофите винаги се намираше и нещо ценно. Докато сметта стигне до градското бунище, вече нищо свястно не е останало, защото го прибират шофьорите на боклукчийските коли, така че за да попадне на нещо читаво, човек трябва да ги изпревари; което значи да излезе преди седем.

Това беше в началото на същото онова лято, през което ние с татко усилено строяхме веранди, но въпреки това в събота не излизахме много рано, защото това е денят, в който татко и мама спят до късно.

Една сутрин например намерих съвсем запазен тостер, марка „Сънбийм“, който в магазина струва дванайсет долара. Татко го поправи за по-малко от час. Той е от онези, дето цъкат като часовник, докато филийката се пече, а когато стане готова, автоматично изскача нагоре.

Намерих и един стар портативен грамофон „Виктрола“ в черна кожена калъфка, която приличаше на куфарче. Беше от онези, дето се навиват. Татко и него поправи и аз го прибрах в мазето, за да мога да си го пускам понякога вечер, след като съм си написал домашните, или през лятото, когато навън е още жега и не става за игра. Въртя си плочите, които ми даде леля Софая. Имат страшни имена, например „Както Вашингтон прекоси Делауер, така и генерал Пършинг ще мине Рейн“, или „Аз съм Пясъчко“[4].

Вървя си аз по задната уличка, ровя си из боклукчийските кофи и от време на време надничам в някой от гаражите. Така надникнах и в гаража на мистър Хардинг и го гледам — седнал си сам-самичък в колата и не помръдва. Видя ми се посинял и подут, но си рекох, че пак се е напил, прибрал се е с колата и е заспал в нея, преди да успее да си отвори вратата и да се качи горе в къщата.

Стигам до края на уличката и се връщам по другия й тротоар. Като се изравнявам с гаража на мистър Хардинг, пак решавам да надникна и гледам — той още вътре. И все така си седи, изобщо не е шаввал. Влизам в гаража, като си мисля, че той просто се е натряскал и тогава виждам, че очите му са отворени и гледат право напред през стъклото, а езикът му — морав и надут — виси от устата. Тлъстите му ръце са здраво завързани към кормилото.

Разбрах, че е мъртъв, след като мярнах с едно око, че единият край от маркуча на прахосмукачката му е прикрепен към ауспуха, а другият — пъхнат обратно в колата през прозореца на задната седалка. За първи път виждах мъртвец, като не смятам баба — майката на мама — и леля Емили. Но те двете бяха по-различни — в бели ковчези, целите обградени с цветя.

Изхвръкнах навън толкова бързо, че дори си забравих двете книжки с комикси и „Сирачето Ани — четиво за малки и големи“, поскъсано наполовина, които бях намерил в края на уличката, при Гринуд. До вкъщи все тичах, опитвах се да не плача и да дишам равномерно. Никога не съм припадал, но този път ми се струваше, че всеки миг ще се свлека на земята.

Като се мушнах през вратата на мазето, първото нещо, което си помислих, беше: как да кажа на мама, без Лоръл да разбере. Спрях се и реших да изчакам, докато татко се върне от работа и на него да кажа, после пък реших да отида отсреща, на ъгъла на Кловър Лейн, и да кажа на мистър Фицджералд. Той е полицай.

Но после пък си мисля: ами ако е убийство и някой рече, че аз съм го извършил? Така че едва изкачил стълбите от мазето, вече ревях на глас и виках: „Мамо!“

Тя беше по пеньоар, миеше чиниите и веднага се спусна към мен. Помислила си, че съм се ударил или нещо подобно. Падна на колене пред мене, както винаги прави, когато иска да ме погледне право в очите и да види какво ми е, въпреки че сега, когато е на колене, моята глава вече стърчи доста над нейната.

— Мистър Хардинг седи в колата си в своя гараж и е умрял.

— Как така умрял?

Тя не ми повярва. Не се и уплаши.

— Седи в колата, но целият е син и очите му са изцъклени. Не е пиян. Пъхнал е маркуча на прахосмукачката си в ауспуха, откъдето излизат отровните газове, а другия му край е вкарал в колата през прозорчето на задната седалка. Мамо, да знаеш, умрял е.

Взех да треперя и повече думичка не можах да обеля. Мъртъвците изглеждат толкова живи и в същото време толкова мъртви. Мама се изправи. Вече не ме гледаше право в очите. Хвана тъмночервената си коса с две ръце и ме зяпна със зелено сивкавите си очи, разширени от ужас. Понякога очите й са като зеления жабуняк по рекичката лете, такъв цвят искам да кажа, а понякога са съвсем бледозелени.

— О, боже господи! Ама ти сигурен ли си?

Знаеше, че съм сигурен, ама така, да попита. Сграбчи ме с две ръце, притисна ме към себе си, а след това излетя от кухнята през столовата, през дневната и право навън, хукна с все сила към къщата на семейство Гинан, за да се обади в полицията.

Излязох прав, мистър Хардинг беше мъртъв. По уличката ни профучаха полицейски коли и една линейка. Мама ми забрани да излизам, но Дъг Зигенфус беше видял всичко и после ми разказа, че мистър Хардинг така се бил вдървил, че не успели да го изправят, за да го сложат на носилката, ами като го положили по гръб, коленете и ръцете му продължавали да стърчат напред, като че ли е още в колата си и кара по стръмен баир или по отвесна стена, или пък право към рая, защо не? Така ще да е било.

Полицаите цъфнаха и у нас и взеха да ме разпитват. Искаха да знаят точния час, в който съм го намерил, но аз не можах да им го кажа, защото нямам часовник. Те обаче настояваха и аз им казах, че е било към седем. Попитаха ме какво съм правил в гаража и аз им разказах как съм зърнал мистър Хардинг да си седи сам-самичък в колата и как съм си помислил, че е пиян.

Държаха да знаят и какво съм дирил толкова рано навън от къщи. Не исках да им казвам, че си събирам разни неща от боклукчийските кофи, защото можеха да рекат, че това е кражба, затова им отвърнах, че съм излязъл да огледам верандите, дето сме ги строили заедно с татко. Не беше лъжа, защото аз и това правех. Обичам да ги разглеждам тези веранди и да си мисля, че и аз като големите върша нещо полезно, въпреки че почти всичко го изработва татко.

Най-сетне полицаите ни оставиха на мира.

В „Булетин“ и в „Леджър“ се появиха съвсем кратки съобщения за случая. А „Инкуайърър“ не публикува и ред, но нашият малък местен вестник „Северен Дарби“ посвети на самоубийството цяла колона на първа страница. Имаше и снимка на мистър Хардинг — облечен в костюм и доста по-млад. Те дори споменаваха и моето име и казваха, че аз съм го намерил. В продължение на няколко седмици бях нещо като герой. А след това някаква кола взе, че блъсна Елизабет Зейн от нашата улица точно на ъгъла на Кловър Лейн и Коупли. Едва не я уби. Цял месец, че и повече лежа в болница. След тази случка хората почти забравиха за мистър Хардинг; аз обаче не забравих.

И тогава взех да си мисля какво е да бъдеш мъртъв и какво е да умреш. Мистър Хардинг не ми приличаше на човек, дето е отишъл в ада, въпреки че неговото си беше чисто самоубийство, а самоубийството се наказва с вечни мъки. Той ми изглеждаше чисто и просто подпухнал и посинял.

Същата онази година дори след като тръгнах на училище продължавах често-често да се сещам за мистър Хардинг. Не можех да си го избия от главата. Взех дори да го сънувам, а като си помисли човек, приживе почти не го познавах. Веднъж-дваж съм му косил моравата за по един дайм[5] и това е всичко.

 

 

Сестра Анастейзия е нашата учителка — на всички пети класове. Както ви казах, аз мразя училището и за да ми минава времето по-бързо, често се замечтавам. Не го правя нарочно. Умът ми сам се отплесва и поема нанякъде или пък потъва в разни дреболии, ама извънучилищни. Една сутрин в час по вероизповедание се бях замислил за мистър Хардинг. Вероизповедание е първият ни час и най-отегчителният, защото нищо друго не правим, освен да учим наизуст катехизиса. Всъщност ние въобще не говорим за религия или пък за това какъв е смисълът на живота, например, или какъв е смисълът на смъртта. Ние само зубрим наизуст, което най го мразя.

Учим седемте смъртни гряха: Гордост, Щение, Блудство, Гняв, Чревоугодие, Завист и Униние. Тези „щение“ и „униние“ не са ми много ясни. За щение се споменава на два пъти и в Десетте Божи заповеди. То има нещо общо с това да пожелаеш нещо, което не можеш да имаш, но тогава то по какво се различава от завистта?

Един след друг се изправяме и отговаряме на въпроса от катехизиса, който ни е задала сестра Анастейзия. Тя постоянно задава един и същ въпрос и въпреки че ние всички знаем кой е въпросът и какъв е отговорът, тя продължава да го задава на всеки ученик поотделно. Първо трябва да се изправим и да изчакаме, докато тя си зададе този един и същ тъп въпрос. Аз седя на първата редица и вече са ме изпитали, затова си знам, че имам време за себе си; и точно тогава умът ми потегля нанякъде.

 

 

Чиновете, на които седим, имат полегата дъска за писане, а седалките са прикрепени към него с извити метални тръби. Полегатата част се отваря и вътре има място да си наредиш учебниците. В горната част на дъската има тясна равна част с вдлъбнатинка, в която се поставя моливът или писалката, а освен това и кръгла плитка дупка за шишето с мастило. То е черно бакелитно с черна бакелита капачка, дето се плъзга напред-назад и се отваря дупчицата, през която се топи писалката.

Тези мастилници са ни за часовете, в които пишем с мастило. Забранено ни е да използваме автоматични писалки и трябва да скрибуцаме само с онези ужасни перодръжки, дето ги продават по книжарниците. Те представляват дървена пръчица и едно островърхо перо, което се мушка в специално гнездо в удебеления край на пръчицата. В повечето часове по писане се упражняваме по системата „плъзгаща се длан“. От време на време пишем и цели съчинения с тези ужасни перодръжки и тогава пак трябва да следваме системата „плъзгаща се длан“ и в никакъв случай да не вдигаме ръката си от тетрадката.

Аз не мога да напиша съчинение, без да го опръскам с мастилени петна. Перата на тези перодръжки са много остри и са срязани по средата на две тъпички части, които стоят плътно една до друга, а където свършва този разделящ ги прорез, има дупчица, в която се задържа мастилото и оттам то се стича надолу между двете половини на писеца. Моят писец винаги задира в хартията и опръсква цялата страница; друг път пък цялото мастило от писеца изтича изведнъж и прави голямо мокро мастилено петно.

Системата „плъзгаща се длан“ се състои в това да изписваш страница след страница с полегати чертички и кръгчета между редовете и ако го правиш както трябва, получава се нещо като тунел, през който можеш да погледнеш, но аз никога не успявам да го направя както трябва. Ръката трябва да се движи само от китката, перодръжката леко да почива между пръстите, а кутрето плавно да се плъзга по хартията, като по този начин хем имаш опора, хем движението на писеца е гладко и отмерено.

Но аз не пиша така. Аз стискам перодръжката до посиняване и си движа пръстите, вместо да плъзгам дланта по листа, както е правилно. Измислил съм си един начин за тази „плъзгаща се длан“, но само когато никой не ме гледа. Накланям листа на една страна, изписвам чертичките и кръгчетата между редовете и тогава почти се получава, но не може да се каже, че това е системата „плъзгаща се длан“, защото аз въобще не плъзгам дланта си.

А най-лошото от всичко е, когато топиш тези остри писци в мастилницата. Те така стържат в дъното й, че космите по врата ми настръхват и ушите ми запищяват. Всички момчета в класа нарочно стържат с писците по дъното на мастилницата си, но пък те владеят дланната система.

 

 

Забранено ни е да си отваряме чиновете, без да е наредила калугерката. Тя обикновено казва така: „А сега си отворете чиновете и извадете букварите“, или учебниците по гражданско право[6], или нещо друго. И това е един от най-интересните моменти през целия учебен ден. Поне окото ти може да се спре на нещо ново — вътрешността на чина. Един от моите начини да се отплесвам е, като се опитам да си спомня всичко, което се намира вътре в чина и при това точно къде се намира. Искам поне веднъж да успея да си представя всичко и като отворя чина след това, да видя нещата точно така, както съм си ги представил.

Тази сутрин в часа по вероучение изневиделица една гъба ме прасна право по челото. Гъбата от черната дъска, разбира се. Тя е мека и от нея не боли, но е пълна с тебеширен прах, който като облак покри лицето ми. Целият клас взе да хихика, а някои дори се изкискаха на глас. Сестра Анастейзия, която е една дебела калугерка, се изправи зад катедрата в тъмносиньото си одеяние с бял нагръдник.

Освен нагръдника има и едно друго бяло колосано нещо, което плътно опасва лицето й и прибира дебелите й бузи. И над тази бяла колосана скоба има тъмносин воал. Сестра Анастейзия носи най-блещукащите очила, които съм виждал: без метални рамки, само едни дебели стъкла, и толкоз. Зад тях очите й почти не се виждат.

— Е, Кетълсън? Оглуша ли?

— Не, сестро.

— Тогава, отговори ми на въпроса.

И, разбира се, аз си помислих, че пак е попитала нещо за тези седем смъртни гряха и направо започнах.

— Седемте смъртни гряха са: Гордост…

Целият клас прихна да се смее. Аз млъкнах. Сестра Анастейзия слезе от подиума, а в ръката й — „сигналът“. Веднъж вече ме би по ръцете с това нещо, задето не съм внимавал в час, а от началото на годината са изминали само две седмици. Този „сигнал“ е дървен, с твърда топка в единия край на дръжката и нещо като гумен камшик в другия. Когато иска да въдвори ред и тишина, сестра Анастейзия шибва въздуха и той изсвистява; но най-вече го използва, за да налага с него учениците. Стоя и чакам да ме почне по кокалчетата на ръцете.

— Момче, вдигни гъбата и я остави там, където й е мястото — казва ми тя и сочи с пръст дървения улей в долния край на черната дъска. Аз се навеждам и гледам, че гъбата е паднала под чина на Мери Джейн Доунъхю. Изглежда, се е ударила и в нея, защото отстрани на престилката й има бяло петно, но тя смирено е кръстосала ръцете си върху чина — единия палец върху другия, — както ни е наредено да си държим ръцете, когато не пишем. Така поставени, палците трябва да образуват истински кръст и ръцете ни да са вечно сключени в нещо като молитва към Бога.

Вдигам гъбата, отивам до черната дъска и я поставям в дървения улей, където стоят тебеширите.

— А сега, дай си ръката.

Протягам напред едната си ръка и тя здравата ме чуква със „сигнала“ си. После замахва още два пъти. Учудващо силна е за такава дебела жена. Очите ми се напълват със сълзи и така ме доядява, че за малко да побягна навън, но всъщност свивам към чина си. Всички в класа са отвърнали очи от мене, но аз ги чувам как се кикотят наум. Не им се сърдя; и без това в училище има толкова малко неща, на които да се посмееш, но отвътре съм бесен.

Сядам на чина си, а сестра Анастейзия ми заповяда отново да се изправя.

— Кетълсън, за какво по-точно си мислеше, докато не внимаваше в катехизиса?

И преди да успея да си отворя устата, за да й отговоря, тя продължава:

— Ето, деца, това е един много показателен пример за греха, наречен Гордост. Кетълсън си мисли, че знае повече от това, което е в Божието слово. Какво е катехизисът, деца? Това е Божието слово, опростено, за да стане ясно и на по-малките, на такива като вас. Помнете Божието слово, защото иначе много скоро ще се провините в първия смъртен грях — Гордостта. Е, Кетълсън, за какво си мислеше, докато трябваше да внимаваш в Словото Господно?

Не ми се ще да лъжа. Особено калугерка, пък била тя и сестра Анастейзия.

— Мислех си какво ли е да си умрял, сестро.

Тя ме зяпна, а в очилата й засвяткват концентрични кръгове.

В класа — муха да бръмне, ще се чуе.

— Момче, какво по-точно искаш да кажеш с това?

— Не зная, сестро. Затова си мислех: как ли се чувства човек, когато е умрял.

— Ако беше внимавал в уроците си по вероучение, щеше да знаеш как се чувства. Човек отива или при Господа Бога в Рая, или в Чистилището да се бъхти за спасението си, или в Ада да гори във вечни мъки.

Тя млъква и обгръща с поглед целия клас.

— А що се отнася до тебе, Кетълсън, аз мисля, че вече знам по кой път си тръгнал ти.

Аз стоя изправен. Какво да кажа? Чудя се само дали има такава разлика между това, което сестрата току-що ми рече, и това да викнеш на някого: „Проклет да си!“

— Кетълсън, смятам, че заради доброто на собствената ти душа трябва да дойдеш тук отпред, да целунеш разпятието и да поискаш прошка от Господа Бога.

И тя пак ми сочи с пръст мястото пред черната дъска. Всичките ни училищни стаи имат изжулени до бяло дъсчени подове. А дъските са наредени по дължина. Аз излизам отпред с наведена глава, като гледам да стъпвам през дъска, и се опитвам да не плача. Когато стигам до сестрата, удря ме миризма на калугерка — комбинация като от бебешка пудра и гладени дрехи. Сестрата ме блъсва на колене и ми бутва огромното си разпятие, което виси от кръста й на огромна броеница. В нашето училище всички калугерки имат такива огромни молитвени броеници на кръста си. На по-слабите броениците стигат чак до земята, но на сестра Анастейзия й стига точно под корема, там, където е и лицето ми, когато съм на колене. Целувам разпятието и си обърсвам устата. После се изплювам на пода.

Това е нещо, което правя машинално; не от погнуса или презрение. Вкусът на метал в устата ми винаги ме кара да се изплюя. Като работим с татко, той държи гвоздеите в устата си, за да са му подръка, но когато аз се опитам да направя като него, целият се олигавям и непрекъснато трябва да ги вадя, за да се изплюя. Същото е и със свирките — сложа ли нещо метално в устата си, цялата се напълва със слюнка. А освен това толкова съм притеснен, че въобще не мисли.

Сестра Анастейзия ме сграбчва за косата и ме изправя на крака. Повлича ме навън, но аз съм толкова изплашен, че въобще не я чувам какво приказва, освен дето вика, че отиваме право при отец Ланши, защото съм извършил кощунство, като съм плюл по разпятието и по една калугерка. Според нея това било чисто кощунство. Аз се опитвам да не пищя, да не плача, но тя така извива и скубе косата ми, сякаш из корените ще я изтръгва.

За да стигнем дома на енорийския пастор, трябва да прекосим училищния двор. Заставаме пред вратата и тя натиска звънеца. Докато икономът отвори, и двамата мълчим.

Най-накрая самият отец Ланши се появява на прага и казва на сестрата да пусне перчема ми. Отец Ланши е млад и нисък, с късо подстригана къдрава коса. Той е човекът, при когото ни водят, когато въпросът е толкова важен, че игуменката не може самичка да вземе решение. Сестра Анастейзия му разправя какво се е случило, но разбира се така, както е според нея.

Отец Ланши ме поглежда.

— А ти какво ще кажеш в своя защита, а? Защо си сторил такова нещо, сине, ти — един от най-младите ни и най-добре възпитани министранти.

Отец Ланши е ирландец и говори с акцент. Когато бях в четвърти клас, той ме взе да ме обучава за министрант. Много бързо се справих с латинския, така че през лятото бях единственият четвъртокласник, който бе допуснат до църковно богослужение.

— Без да искам, отче. Заради този метален вкус в устата ми.

— Да не би да искаш да кажеш, че сестра Анастейзия ме лъже или й се привиждат небивалици? Тя казва, че си се изплюл върху разпятието и върху нея. Така ли беше?

По гласа му разбирам, че е повярвал на сестрата и е бесен.

— Изплюх се на пода, Отче и не го направих нарочно.

Той поглежда към сестра Анастейзия. И аз поглеждам към нея. Тя стои с ръце, кръстосани върху корема си, и белият нагръдник е щръкнал като табличка под брадичката й. Отчето ми удря една плесница с опакото на ръката си. Ухото ми пламва, но аз си знам, че това е само началото.

— Кетълсън, дяволът се е вселил в тебе, щом си сторил такова нещо. Да плюеш върху разпятието и върху една калугерка!

Навежда се и ме поглежда право в очите. Виждам как лицето му почервенява. Постепенно потъмнява чак до корените на къдравата му коса. Не мога да си изключа акъла и непрекъснато забелязвам такива подробности, независимо колко сериозно е положението ми.

Тогава той ме хваща за другото ухо и ме повлича подире си през цялото жилище към задната врата, която води право в параклиса. Научил съм се да мълча и затова си кротувам; то и какво да кажа.

Вкарва ме в параклиса, мъкне ме по средната пътека, отваря портите на олтара и ме блъсва да падна на колене точно върху стъпалата, които отвеждат към светая светих. Сестра Анастейзия не е до нас. Надниквам под мишницата си и виждам, че е коленичила пред олтара, сключила е молитвено ръцете си и ме гледа иззад онези блещукащи стъкла, право през сребристите концентрични кръгове.

Отец Ланши също е скръстил ръце и стои между мен и дарохранителницата.

— Ти стой тук и се моли на Бога за безсмъртната си душа. Сестра Анастейзия, и ти се моли за него. Сигурно е обладан от дявола.

После влиза в ризницата, след малко излиза като напълва кадилницата с тамян. Взима със себе си онова кръгло златно нещо с дръжка, с което ръсят светената вода. Страх ме е и плача, но въпреки всичко се опитвам и да се моля. Отец Ланши слага снитрахила[7] около врата си. Това вече го прави свещеник, официално, искам да кажа. Целува го, преди да провре главата си през него. Аз съм се втренчил в олтара с Евангелието от едната страна и Требника от другата. За малко да не ме изберат за министрант, защото не можех да вдигна Евангелието достатъчно високо и да го преместя от другата страна на Светата трапеза, без да намачкам покривката върху нея. За да го направя, трябваше да се повдигам на пръсти.

Другата трудност беше, като трябваше да го понеса надолу по стълбите и да коленича, защото нищо не виждах от това огромно Евангелие; то е и много тежко. Освен това, като си облечен в стола[8], много лесно можеш да се спънеш. Дълго се упражнявах да нося Евангелието, преди да ми разрешат да участвам в истинско богослужение; това е по-трудно, ама много по-трудно, отколкото да учиш латински. Отец Ланши като че ли прочита мислите ми.

— Дяволът трябва да е влязъл в тебе, момчето ми. И затова така си направил, но ние ей сегичка ще го прогоним. Какво си вършил ти напоследък, че дяволът е избрал теб за убежище?

И чака да му отговоря. Премислям всичко, което съм правил и дето може да мине за дяволско дело, но нищо друго не ми идва наум, освен мистър Хардинг.

— Отче, това лято видях един умрял, един умрял, който сам се беше убил в гаража си. Аз го намерих, отче. И точно за него си мислех, когато не внимавах в час по вероучение.

Отец Ланши ме поглежда изпитателно. Запалил е кандилницата и тя пуши. В другата си ръка държи пръскалото със светена вода.

— Знам, казаха ми. И онзи човек, той не беше католик, нали?

— Не, отче. Той си беше просто мистър Хардинг; май че беше протестант.

— Сигурно край онова място са се навъртали дяволи, щом човек може да познае такова отчаяние, че да посегне на живота си. Така ще да е било.

Той се приближава до олтарното стъпало, върху което съм коленичил, и се надвесва отгоре ми. Аз свеждам глава. От миризмата на тамян винаги ми се докихва, но този път успявам да се сдържа.

— Усърдно се моли, Кетълсън. Сега ще махна аз този дявол, ще го изгоня от тебе. И като го прогоня, ще видиш как ще ти олекне.

И взе да се моли на глас и да клати кандилницата първо над едното ми рамо, после над другото. Продължава да прави това, докато осем пъти повторих „Отче наш“, три пъти „Аве Мария“ и един път се разкаях. И тъкмо започвам „Слава Тебе, Господи“, когато той ме поръсва със светена вода и продължава да реди молитви на глас. Ужасно съм уплашен и непрекъснато ми причернява пред очите. Всеки миг очаквам да видя как от устата ми, обвит в дим, изскача самият дявол или пък как разкъсва гърдите ми, или пък гърба ми, за да излезе навън, както съм го виждал по светите картинки, но нищо такова не се случва.

Отец Ланши млъква. Оставя кадилницата и светената вода върху Светата трапеза. След това слиза, пъхва ръка под брадичката ми и целият ме издърпва нагоре да се изправя на крака.

— Да се надяваме, че това е достатъчно. А сега върви да се извиниш на сестра Анастейзия.

И той обръща главата ми към нея. Тя продължава да седи на колене пред олтарната порта и да святка с фенерчето си.

— Отче, дали дяволът е вече прогонен?

— Не можем да бъдем съвсем сигурни, сестро, но той първо трябва да ти се извини.

И ме подбутва към олтарната порта, където се е проснала сестра Анастейзия. Блъсва ме и аз да падна на колене. Тя извива глава и засвятка към мен със стъклата си, а устните й са така стиснати, като че ли се мъчи да не се разсмее.

— Е, Кетълсън, какво трябва да ми кажеш?

— Съжалявам, сестро. Без да искам. Не знам какво ми беше станало.

— Ако питаш мен, сам дяволът те е накарал да извършиш това кощунство, Кетълсън. На твое място щях да остана в Параклиса цяла сутрин, за да се моля.

Отец Ланши стои съвсем наблизо зад мен.

— Това е добро хрумване, сестро. Освен това той не бива да участва в богослужение, докато не се уверим, че напълно се е пречистил. Е, момче, какво ще кажеш на това?

— Добре, отче.

Следващата неделя трябваше да участвам в литургията от девет часа. Това е литургията, на която ходят всички мои съученици — момичетата сядат отляво на централната пътека, момчетата — отдясно, най-малките хлапета са най-отпред, а осмите класове — най-отзад. Родителите ми също ще дойдат, за да ме видят. Сега как да им кажа такова нещо? Как да им призная, че от мен са прогонвали дявола? Работата е, че аз дори не се чувствам отмалял, което значи, че дяволът си е още в мен.

Отец Ланши и сестра Анастейзия ме оставят сам в параклиса цяла сутрин. Трябва да кажа пет молитви и акатисти, а когато ги свърша, да продължа да повтарям „Исусе мой, смили се над мене, Исусе мой, смили се над мене“. Отец Ланши ми дава собствената си молитвена броеница. Тя има малки черни дървени зърна. Целува разпятието й преди да ми я заеме. Щом бие звънецът за обяд, съм свободен да си вървя вкъщи.

Сестра Анастейзия не казва на никого, поне на никого от децата, че от мен са прогонвали дявола. Аз също не казах на никого, нито дори на Лоръл. Тя е много малка, за да разбере. Надявам се, Бог знае, че не е нарочно, ако това има значение. Той сигурно знае, че не мога да понасям метален вкус в устата си; сестрите ни казват, че Бог знае всичко, дори неща, които ние самите не знаем за себе си. След училище върнах броеницата на отец Ланши. Много се надявах все пак да ми разреши да се явя в групата на министрантите в девет часа в неделя, но той не отвори и дума за това.

 

 

В неделя, когато трябваше да съм в черквата, аз пак се промъкнах в гаража на мистър Хардинг и там намерих котенцата.

По улицата в нашия квартал има какви ли не бездомни котки и цели глутници кучета. Хлапетата от нашата улица са ужасно жестоки с котетата. Виж, кучетата не ги закачат чак толкова, защото някои от тях хапят. Докато котетата най-много да избягат. Все си мислех, че бездомните котки имат по-къси крака от останалите, но краката им само изглеждат по-къси, защото стоят вечно приклекнали и готови за скок в случай че някой ги приближи. И като стоят така, отзад на врата им и при задницата им, в края на двата бута, се образуват хлътвания. Когато котето е така готово за скок, няма начин да не ти избяга.

Но Били О’Конъл ми показа как се лови котка — просто не трябва да се отказваш от гонитбата. Те са много бързи, но и бързо се изморяват. Може би защото не си дояждат, нали все с боклуци се хранят. Но едно е сигурно: хукне ли след някоя котка, Били винаги ще я сгащи. Като се измори, котката обикновено се шмугна в някой празен гараж и тогава Били затваря вратата след себе си и я хваща натясно в някой ъгъл.

А това, което Били най-много обича да прави с котките, е следното: качва се на нечия веранда, и то от ония, старите, дето са още със стъпала, и хвърля котето отгоре. Мята го като топка и то се завърта във въздуха, но винаги се приземява на четирите си разперени лапи, а приземи ли се — мигом изчезва. Били ми разправи, че веднъж хвърлил едно коте от прозореца на спалнята си и пак същото. Много му се иска някой ден да метне коте и от покрива на къщата. О’Конъл си е втълпил, че котките всъщност летят. Вика, че някой ден ще вземе една котка и ще я хвърли от самолет, за да види какво ще стане.

Човек трябва много да внимава с тия бездомни котета, защото са бъкани с бълхи. Мама ни е забранила да си играем с тях, но то е заради бълхите, а не заради самите котета; също както и с жабите — с тях пък заради брадавиците.

Понякога хлапетата хващат две котета и ги завързват за опашките. Котетата почват да се дърпат в различни посоки, да се въртят в кръг и бясно да мяукат. Лично аз никога не съм правил такова нещо, но съм гледал. В квартала се навъртат едни зли дечурлига, ама сигурно навсякъде ги има такива.

Най-лошото е, когато залеят опашката на някое коте с газ и я запалят. Имаше едно дете от Радбърн Роуд, дето само с това се занимаваше, но веднъж така се изгори, че се стигна чак до болница — едва не умря. Сега ходи с лъскави набръчкани белези по ръката и не може да си я изпъне, ами все я държи свита в лакътя.

Като подпалиш опашката му, котето започва да пищи повече, отколкото нощем, когато се бият и правят бебета, пък и без онова любовно мъркане и хъркане, ами само кански писък и вой. Повечето котета умират; намират ги чак като почнат да вонят, сврени я в някой гараж, я под някоя веранда, но съм виждал и такива, дето оживяват. Полека-лека остатъкът от черни изгорели костички пада парченце по парченце, докато накрая остане само едно малко пънче вместо опашка. То обрасва с козинка и тези котки заприличват на кръстоска между котка и заек.

 

 

Онази неделя си излязох, уж че отивам в черквата. Цялата предишна нощ не успях да мигна и все се опитвах да събера кураж, за да кажа на нашите, че са ме изхвърлили от групата на министрантите, но не посмях. И затова отидох в гаража на мистър Хардинг. От къщата му прибраха всички мебели, а жена му пристигна и откара колата, но никой не се сети да изтършува гаража. Там е пълно с кашони стари дрехи и стари одеяла. Навсякъде се виждат чували от зебло, мухлясали платове и пак дрехи. Не знам защо се върнах там. Откакто го намерих, само веднъж бях ходил в гаража — когато Зигенфус ми каза, че мисис Хардинг откарала колата и аз исках да проверя дали не ме лъже.

Като влизам в гаража, освен на грес, удря ме миризма и на плесенясали парцали. Един от прозорците е вече счупен. Ако някой не се нанесе в къщата, и то скоро, всички прозорци до един ще се изпотрошат. Хлапетата, а дори и по-възрастните, обичат да замерят прозорци. В нашия квартал има къщи с повече счупени, отколкото със здрави прозорци. И това е една от причините, поради които мистър Марсдън ни остави да живеем в къщата дори когато вече не можехме да си плащаме наема; поне да я поддържаме чиста и боядисана, и със здрави прозорци.

Веднъж счупих един от прозорците на мистър Коглин с камък. Той обаче ме спипа и право у дома. Тогава бях шест-седемгодишен. Татко успокои мистър Коглин, че ние ще се погрижим за прозореца му. Беше много ядосан, но не се развика по мен, нищо не ми каза. Същата събота обаче ме изпрати да отида да взема размерите на прозореца на мистър Коглин с дърводелски метър. После тръгнахме заедно към железарския магазин и там той отряза едно парче според размерите. Стъклото, маджунът и малките пирончета струваха трийсет и два цента. След това отидохме в къщата на мистър Коглин и поставихме стъклото. През цялото това време татко дума не обели, само ми показа как се закрепва стъкло и след като закова малките пирончета, накара ме да сложа маджуна. Не е лесно да го направиш както трябва. Цели два часа си играх, докато стане гладък и равен, както татко го искаше. Когато свърших, вече ревях на глас с все сила. Татко прибра инструментите, хвана ме за ръка и ме поведе към къщи.

— Дики, едно нещо искам да знаеш. Всеки глупак може да счупи прозорец, но малко са онези, дето ще умеят да го поправят.

 

 

А другата миризма, която ме удари на влизане в гаража, бе миризмата на онзи газ, с която мистър Хардинг се уби. Това е миризма, която бавно се измирисва. Вратата беше отворена, така че пристъпих напред, ама само на педя. Страх ме беше да влизам навътре в тоя гараж. Не че вярвам в духове, но отец Ланши може да е прав за дяволите.

Стоя си там, припомням си точно как изглеждаше мистър Хардинг и се опитвам да не мисля за мама и татко, които сега се мъчат да ме открият сред министрантите, когато, не щеш ли, нещо се размърда в отсрещния край на гаража, нещо омотано в парцали от стари дрехи. Отмествам се встрани, за да видя по-добре, и протягам шия напред. И зървам една зеленоока котка — очите й блещукат в тъмнината и са също като мамините.

Приклекнала е, така както правят котките, когато се канят да хукнат. Заковала е очите си върху мене и не мигва, а аз гледам да видя дали е ударена или нещо от тоя род. Често, като ги блъсне кола, котките се спират в някой гараж, за да си умрат на спокойствие, но тази тук ми изглежда добре, доколкото може да бъде добре една бездомна котка.

И тъкмо да се изнижа заднешком, тя профучава край мен, издрасква нагоре по вътрешната страна на гаражната врата и изскача през счупения прозорец. Оставил съм вратата отворена, така че не разбирам защо трябваше да се хвърля през прозореца.

Изскача така шеметно, че ме стряска и аз се прилепвам до другото крило на вратата, което е затворено. Тези гаражи имат двукрили врати, като всяко крило представлява обикновена врата, а не се люлее както двукрилите портали в кината.

И тъкмо да изляза, чувам някакви звукове оттам, където се беше скрила котката. Веднага разбирам какви са тия звукове и ми се приисква да надникна. Приближавам се на пръсти и гледам пет новородени котенца, замотани сред парцалите. Толкова ситни, че още не са прогледнали и въобще не могат да стоят на крачетата си. Протягам ръка и ги вдигам едно по едно. Майката беше с тигърска окраска, с типичен цвят на бездомница — нещо средно между зелено сивкаво и черно. Две от малките приличат на нея. Третото е черно и бяло, едно друго е чисто черно и петото е кафеникаво на еднакво черни ивици. Това, последното, ми изглежда доста странно, защото няма опашка, а на такова бебе кой ще вземе да му гори опашката. Не мога да си спомня дали майката имаше опашка, или не, но май че си имаше. Сигурно бащата е бил някой котарак с изгорена опашка и това малкото я е наследило. Самото то е такова едно тъмнокафяво, сякаш цялото е горяло. Може би това коте е дявол и иде направо от АДА. Поиграх си с котенцата, погалих ги и реших да видя какво мога да направя, за да не умрат. Повечето улични котки стават жертва на кучета, момчета и на други котки. А и храната в боклукчийските кофи съвсем не стига за всички.

Така че преди да са се прибрали нашите, аз се връщам вкъщи, отварям хладилния шкаф[9], щипвам малко от каймата за кюфтета, така както си беше увита в амбалажната хартия. Мама се канеше да прави някакво месно руло. Заглаждам издълбаните дупки, та нищо да не си личи. В замяна днес ще ям по-малко; и без това не си падам много по това руло от кайма. Наливам малко мляко в една чаша без дръжка, която си пазя в мазето за костенурката, но тя пък взе, че изчезна. Взимам тези две неща, една счупена дръжка от метла и парче тел и поемам право към гаража на мистър Хардинг. Оставям млякото и каймата при котенцата.

Майка им още я няма. Сигурно им търси храна.

Нашите скоро ще се приберат, не разполагам с много време и затова бързо излизам пред гаража, мушвам дръжката от метла през двете халки на ключалката, провирам телта и я завързвам. Така няма да влизат други деца, а докато единственият вход е онзи прозорец, кучетата няма да могат да докопат моите котенца. Свършвам тази работа и се успокоявам; чувствам се като мъж със собствено семейство. Вече не ме е страх да кажа на мама и татко, че са ме изхвърлили от групата на министрантите.

 

 

То и не се оказа толкова страшно, колкото си въобразявах. Отпърво мама много се ядоса, но скоро й мина. Татко ме помоли да обясня всичко отначало и аз му разказах за гъбата и за мистър Хардинг, и за вкуса на разпятието, и за изплюването, и за прогонването на дявола от мен, абе цялата история от игла до конец. На думи обаче всичко звучи много по-налудничаво, отколкото си беше в действителност. Докато говоря, бърканите ми яйца с бекон изстиват. В неделя сутрин ние винаги ядем бъркани яйца с бекон. Това е единственият ден в седмицата, в който ядем бекон, защото е много скъп. На всеки се падат по два резена.

— И след всичко това отец Ланши те изключи от групата на министрантите, така ли?

— Точно така. Не смее да пусне в олтара момче, дето може да е обладано от дявола.

И тогава татко прихва да се смее, а аз съвсем се успокоявам, че всичко е вече наред.

— Стига, Дики, в тебе няма никакъв дявол. Хич не му мисли. Знаеш ли, твоят дядо, моят баща, и той имаше същите главоболия с гвоздеите, които държеше в устата си. Той така ги олигавяше, че докато дойде време да ги извади от устата си, бяха вече ръждясали, а като ги забиеше в дървото, около главичката на всеки негов гвоздей се образуваше локвичка от слюнка.

Аз го зяпам с надеждата да продължи да ми разказва. Много обичам да слушам за разни случки с дядо ми.

— А сега си изяж бекона и яйцата, Дики. И без това, като гледам, до причастие няма да се стигне, но все пак иди на литургията в единайсет. Тя е голяма литургия и ще откара поне два часа. Така, в очите на Господа поне, отчасти ще си наваксаш за отсъствието от първата сутрешна служба.

Той преглътна последната хапка от яйцето, взе една коричка, хубаво обра чинията и пъхна залъка в устата си.

— И още нещо, Дики. Няма да позволяваш на никого, и като казвам на никого, значи на никого, да хвърля гъби или каквото и да било друго по тебе. Ако това се повтори, няма да влизаш в пререкание с никого, а идваш право при мен. Аз ще се разправям. Дори и сега ми се ще да ида аз при тая сестра Анастейзия и тоя отец Ланши, ама хайде, от мен да мине тоя път.

През следващата седмица всеки ден ходих да наглеждам котенцата. Майка им така и не видях повече. Като отивам на третия ден, гледам само четири са там; черно-бялото го няма. От него останало само едно ухо, лапите с малки извити нокти и опашката — почти непокътната.

Реших, че е дошъл някой котарак и го е изял. Това, разбира се, може да е направила и майка му. Веднъж Джими Малони ми каза, че понякога през май котките изяждали малките си, но сега е септември. Не мога да измисля как да направя така, че котараците да не влизат, а майка им, котката, да си влиза и излиза спокойно от гаража.

Взех да наблюдавам от отсрещната страна на улицата, исках да проверя дали майката въобще се прибира и дали ги храни, ала тя сигурно ги навестяваше или през нощта, или през деня, когато аз съм на училище. Или може би ме е видяла, че се навъртам наоколо и ме е изчакала, докато се махна.

След два дни и едно от останалите котенца изчезна — цялото, с изключение само на двете му лапички. А останалите котенца започнаха да проглеждат едно по едно. И точно тогава татко се върна вкъщи, за втори път пребит от ония убийци.

Останал да работи извънредно и те го причакали отвън. За щастие френският ключ бил в джоба му и като го размахал, успял да се отскубне, затичал се, скочил в един минаващ трамвай и ония го изгубили от очите си.

Този път вече мама не издържа, захлупи се върху масата и започна да хлипа. Тя иска татко да се откаже от това отговорничество и да си работи като обикновен човек.

Татко е пребледнял и докато чете вестника, се вижда, че ръцете му треперят. Адамовата му ябълка нервно подскача нагоре-надолу, както когато дъвче, но сега няма нищо в устата си.

Ще ми се да попитам защо изчезват котенцата и какво мога да направя, за да ги спася, но не смея. Татко изглежда толкова странен. Знам си, че моят баща не се плаши току-тъй и като го гледам такъв, аз се плаша.

Вече втора седмица, откакто съм намерил котенцата си. Един четвъртък влизам и какво да видя: останало е само едно-едничко — малкото кафяво коте без опашка. До края на седмицата се хванах да дежуря пред гаража, дори обядвах отвън на улицата, но нито веднъж не видях котката майка да влиза през счупения прозорец; нито пък някаква друга котка да се промушва оттам.

Като се промъквам в гаража, кафявият сирак е заврял муцуната си в парцалите и души из котилото. Всички дрипи вече са напоени с кръв и наоколо се виждат пихтиести задни от другите котенца. Щом ме зърна, той се изправя на задните си лапи и заотстъпва назад към най-близкия ъгъл на гаража — онзи дето е зад убежището му. Стои там изправен, с извадени нокти и ме гледа кръвнишки, като че ли е най-малкото лъв или мечка. Сядам на пода, избирам си едно неомазнено от грес място, и го наблюдавам. Наблюдавам го и хубаво го оглеждам.

Наистина прилича на обгорял тигър, само дето няма опашка. Между ушите му, по челото и между очите минават едни по-тъмни ивици. Други ивици излизат от очите му също като на миеща се мечка, а трети — още по-тъмни — излизат пак от очите, като че ли от самите зеници към носа. Всъщност не съм сигурен дали това са истински ивици по козината или гурели.

В края носът му е розов, но се виждат и няколко черни петънца. В долната си част има малка цепнатинка, каквато има и на устата му. Устни няма. Помръдна ли се, той мигом се озъбва и заръмжава насреща ми.

Все му викам „той“ на това коте, но всъщност не съм сигурен. Момчетата в квартала разправят, че докато е малко, не може да се каже дали котето е мъжко или женско; по-лесно ставало, като порасне. Мъжките имали едни големи орехчета под опашката, а женските — кръгла розова дупка.

А това, моето, има малки остри бели зъби, отвътре устата му е първо розова, както си му е редът, а после към небцето, става по-тъмна, почти синя или дори виолетова. Като отвори уста, за да ръмжи, свива езика си зад зъбите; за първи път виждам, че котките правят така. Но преди не съм се и заглеждал толкова много; аз дори не съм наясно дали въобще обичам котки. Знам, че те ядат плъхове и мишки, но освен това ловят гълъби и врабчета. По нашите улици почти не са останали птички, само в алеите отпред, и то най-вече скорци.

Но това коте почва да ми харесва и с всеки изминал ден аз все повече и повече се уверявам, че именно то е изяло своите братчета и сестричета. Сигурно ги е изчаквало да заспят, след това си е набелязвало жертвата, захапвало я е за врата и е изсмуквало кръвта й. И нищо чудно другите котенца, докато са били още живи, да са му помагали при изяждането. Значи четири са изяли едно, след това три са изяли още едно, след това две са изяли още едно, а после това тук е изяло последното останало коте — онова черното, от което сега се виждат само опашката и една лапичка. Страховита гледка! Кой ли пък е изяждал млякото и месото, дето им го носех; може би някоя друга котка се е вредила. Е, не мога да бъда сто процента сигурен, че тоя кафявият е изял братчетата и сестричетата си, но въпреки това реших да го кръстя Канибал.

Дълго време останах така — нищо не си мисля, само го наблюдавам — и не щеш ли, той взе, че се свлече на пода. Не искам да кажа, че застана отново на четирите си лапи, ами направо тупна ничком. Изправи се, и пак се камбична, но втория път не смогна да стане; опъна се и само увисналото му коремче продължи да пулсира. Лежи със затворени очи, а аз се примъквам към него на пръсти. Чудя се ще успея ли да го докопам, без да ме ухапе. Всъщност през последната седмица ме беше страх да го докосвам, въпреки че не е по-голям от мишка. Съвсем не прилича на улично коте, а по-скоро на миниатюрен оцелот[10]. Струва ми се, че въобще не е пораснало, откакто го видях за първи път, само дето е прогледнало, научило се е да ръмжи и да се изправя на задните си лапи. Още не съм видял да върви. Само се валя из онова кърваво мръсно котило и се зъби от ъгъла на гаража.

Така че съвсем внимателно протягам ръка, мушвам я под хилавото телце и го повдигам. Съвсем отпуснато е, не помръдва. Виждам, че е в безсъзнание и страшно се изплашвам. Гушвам го и хуквам навън, по улицата и право вкъщи.

Влизам в мазето и му приготвям легло от един от татковите бояджийски парцали, но изпран, и тръгвам нагоре по стълбите. Мама сигурно е в спалнята, а Лоръл никъде не се вижда. Отварям хладилния шкаф и взимам бутилката с мляко. Отливам малко в капачката на едни от бурканите от майонеза, които мама държи под умивалника, след това сипвам малко вода в бутилката, за да не си личи, и я връщам на мястото й. Втурвам се обратно в мазето.

Слава богу, диша, но при всяко поемане на дъх потреперва. Очите му са все още затворени.

И ето го пак, изправя се, готви се за бой, въпреки че вече умира пред самите ми очи. Поднасям му капачката от майонеза и се опитвам да завра розовото му носле в млякото, но той не ще да си отвори устата, не се и опитва да лизне млякото. Само потапя ноздрите си и киха. Тръсна глава, пак кихва, но си забърсва муцунката си с лапичка, както правят другите котки.

И пак безжизнено се отпуска в шепата ми. Опитвам се да го накарам да пие, но той вече се унася. Ами да, няма никакво съмнение, той умира. Толкова напъни да оживее, а сега ще умира.

Поставям го обратно върху парцала, завивам го и за да му е по-топло, пъхвам го зад малката ни пещ, дето й викаме „веднъжка“, защото се пали само веднъж на ден и само с една кофа кюмюр. Чувам стъпките на мама на горния етаж. Излизам от мазето, изтичвам по задната уличка, после нагоре по Коупли Роуд, след това по Кловър Лейн и пак по нашата улица, но отпред. Влизам, уж досега съм си играл с другите деца на улицата. Мама разтребва къщата и въобще не ме забелязва. Тихичко изтичвам нагоре по стълбите и влизам в банята. Това, което търся, е там. Трябва да е там, няма къде другаде да бъде. Имах същото и в комплекта ми от пособия по химия, но се счупи.

Вземам „Арджирола“[11] от аптечката и отпушвам капачката с гутатора. Оставям шишенцето обратно. Стискам гумичката на гутатора и измивам кафявата течност от стъклената тръбичка.

След това се спускам надолу по стълбите през предната врата, завивам по задната уличка и влизам в мазето. Страхувах се да не намеря котето вече мъртво; но ако мина през къщата, покрай мама, тя ще вземе да ме разпитва какво правя и къде отивам, а аз не искам да лъжа. Ако наистина вътре в мен се е вселил дяволът, той ще има да потрива ръце доволно и предоволно, като ме чуе да лъжа родителите си, и то заради онова невръстно канибалче. И тогава за първи път ми хрумва, че това коте може би е самият дявол. Веднъж четох една книга за Хелоуин[12] и там пишеше, че в котките на гадателките се криел самият дявол. Това би обяснило много неща за котето, за мистър Хардинг и за мен.

Хлътвам в мазето, просвам се на колене и издърпвам Канибал иззад веднъжката. Сигурен съм, че ще го намеря мъртъв, но той още диша. Държа го в едната си ръка, а с другата пълня гутатора с мляко и започвам да го храня.

Първо се опитвам да завра крайчеца на стъклената тръбичка в средата на устата му, точно под цепчицата на носа, но млякото потича надолу и наквасва цялата му брадичка.

Тогава се сещам да пъхна крайчеца на тръбичката отстрани в устата му и бавно да изцъркам млякото вътре. Правя го много внимателно и започвам да чувствам как той лапа, пък и млякото вече не тече навън. Дълго време стоя така и капка по капка го храня. Очите му са още затворени. Завивам го отново в бояджийския парцал, а парцала пъхвам под веднъжката. Вкарах му цялото мляко.

Сега вече се качвам направо горе. Мама излиза на пазар и ми заръчва да наглеждам Лоръл, която играе на въже с още няколко момиченца на тротоара пред къщата. Казвам на Лоръл да не мърда оттам, докато се върна.

Този път стоплям млякото в едно канче и пак слизам в мазето. Не е лесно да направиш млякото хем да не е горещо, хем да е топло. Опитвам го с езика си и виждам, че е както трябва. Надявам се, че старият Канибал е все още жив.

Като придърпвам парцала към себе си, той си отваря очите, гледа ме, но не помръдва. Очите му са влажни, като че ли е плакал, но може и да е от млякото, дето го разлях по него. Опитвам се да го подсуша, но това е направо невъзможно, толкова е пухкава котешката му козина.

Взимам го пак на ръце и започвам да го храня както преди, но този път вече с топло мляко. Той сам засмуква стъклената тръбичка на гутатора и храненето се ускорява. За пет минути изгълтва цялата втора порция. Пак се втурвам нагоре по стълбите. Мама още я няма. Докато млякото се стопля, поглеждам през предната врата. Лоръл е добре, скача си на въже отсреща. Връщам се в кухнята, сега пък млякото се е претоплило и затова му доливам малко студено, докато стане както трябва. Млякото в бутилката вече доста намаля и мама сигурно ще забележи липсата. Но ако пак долея вода, то вече няма да е мляко.

Решавам да й кажа, че аз съм си пийнал малко. Ще остане доволна, защото тя все ме кара да пия повече мляко, за да имам здрави кости и зъби, но аз не съм по млякото, освен когато е студено и с шоколад.

Сипвам си на дъното на една чаша, изпивам го, колкото да не излезе, че лъжа и оставям чашата неизмита в кухненския умивалник като доказателство. Измивам канчето, в което стоплих млякото и го прибирам обратно при другите съдове.

В мазето провирам ръка зад веднъжката и придърпвам Канибал, а той ми ухапва пръста. Издърпвам си рязко ръката. Храни коте, да те хапе. Събрал е сили и се е обърнал по корем, още не може да се изправи на крака, но е заковал жълто-зеленикавите си очи право в мен. Устата му зее. Поставям млякото точно под носа му и се отдръпвам назад, за да видя какво ще направи. И пак същото: не ще да лочи, докато аз съм там.

Изтичвам горе, за да погледна Лоръл и да проверя дали мама се е върнала от пазар. Всичко е наред. Когато отново слизам долу, виждам, че Канибал не се е докосвал до млякото.

Не зная какво да правя. С едната ръка размахвам пръстите си пред очите му, за да му отвлека вниманието, а с другата се опитвам да го взема, но той ме изпреварва и аз получавам още едно ухапване по пръста. Не протяга лапа да ме одраска, както правят котките, а само забива острите си зъби със светкавична скорост. Може би името Сатана ще му отива повече от Канибал. Не, не, няма дявол в Канибал, както и татко казва, че няма никакъв дявол в мене. Само така изглежда, защото има нещо, което аз не разбирам.

Тогава ми хрумва друго.

Отивам горе и пак щипвам малко от каймата. Ние ядем главно кайма, с изключение на неделята. Тогава обикновено обядваме пиле. Правя както преди — щипвам от каймата, заглаждам следите и загъвам хартията така, както си е била.

Затичвам се към мазето. Започва да ме гложди чувство за вина, задето крада от млякото и месото; семейството ми е бедно. Грях е, да не забравя да го изповядам. Ще гледам да не попадна на отец Ланши; няма начин да не ме познае по гласа. Ще отида при отец Стивънс или при отец О’Шей. Отец О’Шей и без това никога не внимава какво му говориш; през цялото време той дреме с книга в ръка и на всички все едно и също препоръчва: пет пъти „Аве Мария“, пет пъти „Отче наш“ и „Покай се в сърцето си, чадо“. Почти винаги ти затваря прозорчето с това „Покай се в сърцето си, чадо“ още преди да си преполовил изповедта. Точно така, при него ще ида.

Виж ти, с месото няма никакви проблеми. Още не съм го сложил на парцала пред муцунката на Канибал и той вече го изгълта, задави се и заизвива шия наляво-надясно, докато преглътне, също както правят големите котки. Същински Канибал си е това коте.

Излапа всичко и мигом се изправи на крака. Чудна работа тия котки, колко бързо се оправят. Всички в нашия квартал, искам да кажа, всички деца, вярват, че котките имат по девет живота. Показвали са ми бездомни котки, за които всички момчета се кълнат, че ги е прегазила кола или нещо друго и изведнъж ето ги, пак се появяват съвсем, ама съвсем живи.

Сигурно е така, защото, каквото и да им се случи, котките винаги оцеляват и тогава хората започват да мислят, че еди-коя си котка живее втори живот.

И другото нещо, в което хората тук вярват, е, че ако черна котка ти мине път, ще ти се случи нещо лошо. Веднъж видях Джо Хенеси, дето се е източил един дангалак и в даскалото всички му треперят, защото ги маризи наред, та видях го тоя дангалак да заобикаля чак по Клинтън Роуд, когато една черна котка му пресече пътя. Мисля си, дали пък Канибал може да мине за черна котка? Той е тъмнокафяв, но някой лесно може да го вземе за черен.

Сега трябва да реша къде ще живее Канибал. Ако той продължи да заяква така бързо, скоро ще почне да кръстосва мазето и сигурно ще вземе да издава разни котешки звуци, като мяукане, ръмжене, пищене или може би мъркане. Ще започне да прави и бели, искам да кажа, котешки бели, да цапа и да умирише мазето. Още не съм го чувал да издава друг звук, освен да хъхка насреща ми, и то когато е на умирачка, а какво остава, като се оправи — цялата къща ще огласи. Мама ще припадне, ако разбере, че съм прибрал в мазето улично коте. За бълхите въобще не ми мина през ум. Дали пък вече не съм бълхясал и аз?

Стъкмявам едно местенце на Канибал зад пещта. Там няма кой да го види, пък и пещта така се нажежава, че никой няма да посмее да си пъха ръката отзад, та да се изгори. Запалихме пещта миналата седмица, като застудя. Зареждаме я нощем.

Миналата година татко ми показа как се зарежда пещ, така че да гори бавно и да не харчи много въглища, но първо ме научи как да пресявам сгурта. Сега аз паля пещта — сутрин, преди да тръгна за училище. Първо я изчиствам от пепелта, а след това слагам една лопата хубави въглища. Отгоре сипвам половин лопата сгур. По този начин пещта се разпалва бързо, а после, като стигне до сгурта, започва да тлее. Понякога си мисля, че една и съща сгур може да се използва няколко пъти, но никога не съм опитвал.

Едно нещо не ми излиза от главата: трябва да кажа на нашите за Канибал. Ще ми се да си го задържа все за мен, ако, разбира се, оживее, но не мога, без да поискам разрешение. Когато си на десет години, правиш само онова, което родителите ти наредят.

Трябва ми някакво извинение да остана за по-дълго в мазето и затова решавам да излъскам обувките, въпреки че това го върша обикновено в събота. Татко ми е направил една малка кутия, в която държим ваксата и четките за лъскане. Тя може да служи и за столче. Като й отвориш капака, има специално място за обувката с подвижни скобички, които я придържат да не се мести.

Татко направил тази кутия, като го уволнили от „Джей Ай“ и не могъл да си намери никаква работа, нито дори към УПА. Били сме в списъка на безработните, но освен царевично брашно, ориз и веднъж месни консерви, нищо друго не сме получавали. Карали сме я главно на кифлички от царевично брашно.

Татко направил тази ваксаджийска кутия и отишъл пред гарата на Шейсет и девета улица; понякога заставал и на Шейсет и трета, за да лъска обувки. Нито един ден не успял да спечели повече от два долара, а понякога се налагало да сваля цената до пет цента на чифт, защото на това място се навъртали много кандидат-ваксаджии и непрекъснато ставали сбивания за клиенти. Понякога се стигало до там, че идвала полиция да ги разтърве и после да ги разгони. Спускали се с извадени палки откъм кметството на хълма.

Но тогава пък татко си намерил работа към УПА. Ходел някъде към Шейсет и девета улица, до Уестчестър Пайк и там поправяли паважа. Отивал пеш до там и пеш се връщал. Изрязвал си ходила от картон или дърво и ги връзвал под обувките си, за да запази кожените си подметки, пък и да не му се мокрят краката. Татко казва, че тогава се случила най-студената зима от незапомнени времена насам. Аз съм бил много малък и нищо не помня, освен одеялата, които получихме от фонда за безработни. Викахме им, че са взели-дали, защото ту ни ги взимаха, ту ни ги даваха.

* * *

Когато бях на седем години, татко ми показа как се лъскат обувки. От този момент нататък съботното лъскане на обувки се превърна в мое задължение. За службата в неделя сутрин всички чифтове трябваше да светят. Дори когато бяхме заети със строежа на веранди, пак аз лъсках обувките, само че чак привечер. Понякога, когато се случваше да не е съвсем капнал от умора, татко оставаше с мен да ми помага.

Най-лесни са обувките на Лоръл. Те са лачени, с ниско токче, тъпи и широки отпред, с каишка около глезена. Изчетквам ги и ги намазвам с вазелин. Летните обувки на мама са бели с кафяво. Те не са лесни; белите им части трябва да се избелят, а кафявите — да се намажат и лъснат. Сега застудява и тя носи едни кафяви на висок ток. И токовете им трябва да се лъскат. А пък и татко трябва вече да им сложи нови капачки — това е долната част на токовете, защото старите са се износили.

Татко носи обувки от щавена кожа. Доколкото си спомням, има ги от четири години, още откакто работеше в „Джей Ай“, пък не беше ли и отпреди това? За работа носи едни други — стари и съвсем овехтели. Цялата им кожа се е напукала и когато погледнеш отгоре, можеш да видиш цвета на чорапите му, но подметките им са още здрави.

Татко е нашият обущар. В единия край работният му тезгях е същински обущарски кът. Има си обущарско лепило и малки обущарски гвоздейчета. И като види стари обувки, изхвърлени на боклука или на улицата, винаги ги прибира. Изрязва им подметките с истински извит обущарски нож и запазва кожата. Много обичам да го гледам как поправя обувки; пък и много хубаво ми мирише. Знам, че никога няма да стана като татко; не умея да се грижа за нещата като него.

Носовете на моите обувки са от акулска кожа, така че колкото повече ги нося, толкова повече би трябвало да блестят, но това, което нося, са всъщност големи дупки от акулска кожа. Дори и така, налага се да излъсквам местата около дупките.

Отивам горе и събирам всички чифтове. Нареждам ги на пода в мазето. Подът на нашето мазе е винаги малко влажен, дори и през зимата, когато гори пещта. Татко казва, че подът се поти.

Отварям ваксаджийската кутия. Хвърлям едно око към Канибал; още спи. Изваждам кутийка „Грифин“ и вазелина. Изваждам четката-лъскачка и парцала за мазане. Опитвал съм и други бои, но „Грифин“ е най-добрата. Харесва ми и песничката, с която я рекламират по радиото. Залавям се за обувките, от време на време поглеждам Канибал и си тананикам песничката:

Туй слънце горе

навред огрява.

Но вакса „Грифин“

го надминава.

Някои не ги е грижа

как изглеждат във краката,

след като не носят своите

чифт обуща на главата.

Но обущата ви грейват

с вакса „Грифин“ всеки път.

Щом долита звън познат,

те започват да блестят.

Дин-дан-дан-дин,

в зори и мрак

блестят, блестят —

и още как!

Решавам да споделя тайната си с Лоръл. Показвам й заспалия зад пещта Канибал; това става, преди мама да се е върнала от пазар. И на Лоръл много й се иска да задържим Канибал, но според нея мама и татко няма да разрешат в никакъв случай. Тя иска да вземе на ръце Канибал, но аз й казвам, че той е още много болен. Всъщност страх ме е, че може да й отхапе пръстчетата. Лоръл е много приятна личност, нищо, че е само шестгодишна. Тя е най-добрата ми приятелка.

Вечерта, докато сме още на масата, преди да сме довършили десерта, когато татко още посръбва кафето си и мама излиза от кухнята с нейната чаша чай в ръка, аз решавам, че сега е моментът. Обикновено, като стигнат до кафето и чая, мама и татко ни разрешават да станем от масата и да отидем да си играем.

— Мамо, татко, искам да ви питам нещо.

Поглеждам към Лоръл. Тя е заета с плодовата си салата — изважда черешките. Пази ги за мен. Татко вдига очи от чашата — очи сиви и уморени; подухва горещото кафе и парата обвива лицето му така, както си представям, че обвит в дим, дяволът ще изскочи от устата ми.

— Е, Дики, сега пък какво има? Да не би и от хора да са те изхвърлили?

Усмихва се и по това познавам, че се шегува. Поглежда към мама. Тя ме наблюдава съсредоточено. Мама познава повече от татко дали се е случило нещо лошо. Тя винаги познава.

— Прибрал съм една бездомна котка в мазето. Всъщност не е бездомна котка, а бездомно коте. Толкова е малко, че не можете да си представите.

Татко отпива от кафето си. Мама запушва устата си с ръка. Опитвам се да говоря бавно. Когато съм възбуден от нещо, аз говоря толкова бързо, че никой нищо не ми разбира.

Започвам да им разправям как съм намерил котенцата в гаража на мистър Хардинг в същия ден, в който ме изключиха от литургията. Разказвам как всички котенца изчезнаха, с изключение на това. Не им казвам, че може и Канибал да е изял своите братлета и сестричета. Дори не им казвам, че се казва Канибал.

Разправям им как с последни сили се беше изправил на задните си лапи в ъгъла на гаража и как с извадени нокти и оголени зъби хъхкаше срещу мене. Разказвам им как го доведох вкъщи и колко мъка видях, докато го нахраня и как сега съм го скрил на топло зад пещта.

Спирам и се вглеждам в лицата на двамата. Опитвам се да не плача. Никой нищо не казва. Татко пак отпива от кафето. Мама долива чая си.

— Дики, сигурно целият си пълен с бълхи. Като те подстрижем нула номер и ти поръсим главата с прах против бълхи, цялата тази история няма да ти се струва толкова забавна.

Така казва мама, но си личи, че не е ядосана. Дори ми се усмихва и това още повече ме обърква. Татко оставя чашата на масата и си избърсва устата с книжна салфетка.

— Хубаво де, хайде да идем да го видим тоя твой тигър. Може вече и да е предал богу дух. Като те слушам какви ги разправяш, не виждам как ще оживее.

Слизаме в мазето. Аз вървя отпред, татко след мен, после са Лоръл и мама. Внимателно бръквам зад пещта; Канибал спи, но е още жив. Издърпвам парцала, преди да разбере какво става.

Още не съм казал за откраднатото мляко и каймата. Мисля си, веднъж да видят Канибал, и тогава ще ми е по-лесно. Като го изваждам иззад пещта, той се обръща по корем, отваря очи, изглежда ни един по един и се изправя в мечо-лъвската си поза, готов да се бие срещу нашите орди. Сега ми се струва по-малък и отпреди. Пък взе да се олюлява напред-назад, както в гаража, и мене ме е страх, че отново ще тупне на земята. Татко кляка до мене.

— Боже мой, Дики, ама ти наистина си се сдобил с лъвче, или може би тигърче?

Той подава пръста си напред и Канибал се нахвърля върху му с острите си зъбчета. Татко се оставя да го захапе и по този начин полека-лека го издърпва за зъбите от бояджийския парцал и го взема в другата си ръка. Татковите ръце са станали така безчувствени от мазоли и рани, че той дори не усеща зъбите на малкото коте.

— Я виж ти, какъв свиреп приятел. Дики, през живота си не съм виждал такова завързаче. Трябва да е бил изтърсакът в котилото.

— Да, ама само той оживя, татко, нищо че е бил изтърсакът. Не познавам друг, който така безстрашно да се е борил за живота си. Нищо чудно и в него да живее някакъв дявол.

— Има ли си име?

— Канибал.

Той ме поглежда изненадан, усмихва се и после поглежда мама. Татко погалва главата на Канибал с един пръст, докато котето, отчаяно и изнемощяло, продължава да виси на другия му пръст; върти глава напред-назад и впива зъбчетата си все по-надълбоко в грубата кожа. Обръщам се да погледна мама. Тя е прегърнала Лоръл и в тъмното мазе двете стоят, осветени от единствената гола крушка на тавана.

— Мамо, моля те, нека остане. Много ще те слушам, ще видиш.

Тя се е загледала в гутатора от шишенцето с „Арджирол“ и в капачката на буркана от майонеза, които още стоят до бояджийския парцал; съвсем бях забравил за тях.

— Мамо, прости ми. Отсипах малко мляко и дори щипнах от каймата. Той умираше от глад, разбираш ли, а теб те нямаше вкъщи, за да те питам.

Това второто е чиста лъжа. Дяволът, който е в мен, ме накара да излъжа, но то е, защото толкова много искам да ми разреши да задържа Канибал, че ме е страх да не вземе да се ядоса и да се разкрещи: „не, не, в никакъв случай“, още преди да е премислила. Тя кляка до татко. Едва-едва докосва Канибал, сякаш се бои да не я налазят бълхите му.

— Ей, Дики, ама това коте си няма опашка. И ако питаш мен, въобще не прилича на коте.

— Божичко, ама ти сигурен ли си, че това е котка? Друг път виждал ли си нещо чак толкова дребосъчесто? Пък и този цвят на козината. Аз за първи път виждам кафява котка, а ти?

Ето на, така стана всичко. И Канибал остана да живее у нас. Мама настоя да купя пудра против бълхи и да му натрия козината. Татко каза, че ми разрешава да взема няколко котешки консерви, а стойността им щял да ми удържи от „заплатата“, когато пак почнем да строим веранди. Той се обръща към мама:

— Сега, когато вече имам работа, все едно коте можем да си позволим. Но, Дики, ако питаш мен, това животинче няма да го бъде. Бъди готов да се простиш с него.

 

 

Условието е следното: Канибал трябва да стои в мазето и в никакъв случай да не припарва горе. Аз трябва да почиствам акито и другите му мръсотии. Защото мама каза, че а̀ и е замирисало на котка в мазето, а̀ Канибал е излетял навън, на улицата да прави компания на другите бездомни котки. Татко каза, че ще му скове сандъче за пясък, дори ми обясни откъде да намеря пясък — на някакъв строеж от другата страна на Лонг Лейн.

Толкова съм щастлив, дето котето остава, че всичко забравям — какво трябваше и какво не трябваше да правя. Татко слага Канибал в ръчичките на Лоръл и издърпва пръста си от устата му. Канибал поглежда Лоръл в очите и мен ми се обръща стомахът, защото си мисля, че ей сегичка ще скочи да захапе вратната й вена, но той не помръдва, само стои приклекнал, готов за скок, но скочи ли, ще се изтърси на пода. Изглежда, и той е направил същата сметка, защото нищо не предприема, само дето върти очи и съска при най-малкото движение от наша страна, особено ако е рязко.

Татко и мама се качват горе. Ние с Лоръл оставаме при Канибал. Как хубаво има да си играем тримата. Дано само татко не излезе прав, дано Канибал да оживее. Ще направя всичко, което зависи от мен, само да оживее.

Бележки

[1] Hill (англ.) — рид, възвишение. Б.пр.

[2] Инициалите на това, което в български превод би означавало Държавно управление за индустриално-строителни работи за обществено предназначение, учредено от президента Ф. Д. Рузвелт по време на Голямата криза, с цел да се създаде работа на уволнените и бедствуващите. Б.пр.

[3] Марка американски автомобили. Б.пр.

[4] Дух от народните предания, който приспива децата, като посипва очичките им с песъчинки. Б.пр.

[5] Монета от 10 цента. Б.ред.

[6] Учебен предмет, който се занимава с механизмите на националното и местното управление и цели възпитаването на съзнателни граждани. — Б.пр.

[7] Вид богослужебна одежда, която има формата на тясна престилка и се слага на шията, като стига до глезените. Б.ред.

[8] Наметало с широки ръкави (обикновено бяло), което се носи по време на църковна служба. Б.ред.

[9] Не става дума за хладилник в съвременния смисъл на думата, а за шкаф с подходяща изолация, в който се държат ледени блокове, за да изстудяват съхраняваните продукти. — Б.пр.

[10] Хищно млекопитаещо от рода на котки (Felis pardalis).

[11] Много популярен антисептик. — Б.пр.

[12] Навечерието на празника Всех Светих — 31 октомври. Тогава се правят всякакви предсказания, но най-вече се гадае за бъдещия съпруг или съпруга. — Б.пр.