Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Уилям Уортън

Заглавие: Гордост

Преводач: Иглика Василева

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: ТЛБ „Парадокс“ МБМ

Редактор: Димитър Ташев

Художник: Цвятко Остоич; Николай Кулев

ISBN: 954-553-004-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/758

История

  1. — Добавяне

Тринадесета част

На обяд изядохме рибата, дето аз я улових. Месото й се оказа повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед, а освен това беше много вкусно. Мама го сготви в малка тавичка с мляко и масло. Топяхме си залците в соса, а той беше пръстите да си оближеш.

Чувствам се ужасно горд, задето аз съм осигурил нашия обяд. Татко разказва с най-големи подробности как точно съм хванал рибата и ме изкарва такъв герой, че мама и Лоръл остават с впечатлението, че дори и ската аз съм го извадил. И през цялото време, докато им разправя, все ми намига. Никога няма да свикна с това негово намигане; всеки път ужасно се учудвам.

Скътвам няколко късчета месо без кости от порцията си и ги давам на Канибал. Тя много ги харесва и за първи път мяука за още. Това е единственият звук, който сме я чували да издава, с изключение, разбира се, на ръмженето и на онова немощно мъркане, дето го преде под леглото. О, щях да забравя, освен това знае и да съска като змия, и то едновременно с ръмженето.

На мама не й се ходи много-много на плаж. Страх я е от лъва. Татко я прегръща през раменете, целува я отстрани по врата, а тя сепнато отмята глава, сякаш я гъделичкат. Татко не се е бръснал, откакто напуснахме Стоунхърст Хилс, и от една страна, е заприличал на онези скитници, дето се мотаят из бунищата, а от друга, изглежда много по-мъжествен. Сигурно мама затова се сепна; наболата му брада е като шкурка.

Едно от любимите неща на дядо е да отърка твърдата си брада в бузата ми, когато отивам да го целуна. Той се бръсне само веднъж в седмицата — в неделя, когато ходим на църква. За щастие и ние му гостуваме главно в неделя, но ако се случи друг ден от седмицата, „потъркването“ му ужасно боли. Той никога не прави така на Лоръл, само на момчетата. Имам пет първи братовчеди, които са горе-долу на моята възраст: двама Били, един Джордж, един Джони и един Албърт. И петимата мразим това потъркване. След него лицето ти пари и стои зачервено по няколко минути, но в същото време има и нещо приятно в него, пък и дядо толкова обича да го прави, смее се от сърце и ни целува.

— Виж какво, Лора, казвам ти, този лъв е вече на километри оттук. А и стигнем ли плажа, винаги можем да се бухнем във водата. Няма лъв, дето ще те гони в морето; котките мразят водата.

— Дик, много добре знаеш, че не умея да плувам. И във всеки случай предпочитам да ме изяде лъв, отколкото да се удавя.

— Няма да се удавиш, аз ще те взема на ръце. Не се тревожи, любов моя. Виж какъв късмет имаме с времето, и то в края на сезона; нека му се порадваме още малко. Един бог знае кога ще се случи пак да дойдем на почивка.

Мама се усмихва на татко, прокарва пръсти по наболата му брада и нежно го целува по устните.

— Добре тогава, струва си да опитам, пък дори и само за да ме поносиш във водата. Не си ме носил, откакто се оженихме, когато ме вдигна на ръце, за да прекрачиш с мене прага на къщата. Спомняш ли си, като се настанихме в оная кутийка на Дюи Стрийт, дето я бяхме наели заедно с брат ти Ед и Ема?

— Значи ти се иска да те понося, така ли? Добре тогава, започваме!

И насред сбутаната стаичка, пред очи ни, преди още да разберем какво става, той взима мама на ръце, вдига я високо и започва да се върти с нея из стаята, после плавно преминава във валсова стъпка, също както правят по филмите — с черни фракове и бели нагръдници танцуват, притиснали към себе си дамите, с тази разлика, че не ги носят на ръце.

В първия миг мама се изплашва, но после се разсмива и здраво стиска ръце около врата на татко.

— Пусни ме, глупчо. Какво ще си кажат децата? Пусни ме, преди да си се сецнал в кръста.

Но татко продължава да си танцува помежду креватите. За първи път го виждам така развеселен. Иначе те с мама винаги се държат много сериозно и само задълженията си гледат: работата, прането, чистенето, къщата, но откакто сме в Уайлдуд, толкова целуване и прегръщане падна, колкото никога не е имало през всичките ни години в Стоунхърст Хилс. Поглеждам към Лоръл — тя се смее. То си е смешно и на мен така повече ми харесва — като лудеят. Така животът е по-приятен. До този момент все ме беше малко страх да порасна, да бъда възрастен.

— Искаш да те пусна, така ли? Добре, ето, пускам те.

И татко отива до леглото и хвърля мама върху него; полата й се вдига нагоре и тя бързо я хваща и покрива краката си.

— Дик, ти си полудял. Какво, за бога, ти е станало?

— А може би аз съм просто един избягал лъв.

Татко се надвесва над мама и изпръхтява във врата й. Изправя лапите си също както прави Канибал, когато иска да се бие. Мама се изсмива и го блъсва настрана. Татко й подава двете си ръце и й помага да стане от леглото.

— Добре тогава, всички, които не се страхуват от някакъв си престарял лъв, да се обличат, защото отиваме на плаж. Това слънце само нас чака.

Обличаме се за нула време и след петнайсет минути сме вече на брега. Небето е синьо и слънцето напича. Ние с Лоръл взимаме по един урок по плуване и татко ми показва как да задържам дъха си и как да гледам под вода. Отначало си мисля, че очите ще ме заболят, ако в тях ми влезе вода, както става понякога, като си плискаш лицето, но в океана няма сапун и аз, разбира се, не чувствам никаква болка. Същото е, както като гледаш през увеличително стъкло. Ръцете ми изглеждат поне два пъти по-големи, отколкото са в действителност; освен това виждам всички мидички и камъчета по дъното на океана. Първоначално издържам съвсем малко, защото ме е страх, но после започвам да плувам по цяла минута под водата и да разглеждам дъното. Забелязвам и едни малки рачета, които се разхождат нагоре-надолу. А после си мисля, какво ли ще стане, ако сега ми се изпречи някоя гигантска риба, акула или скат например. И веднага решавам да изляза навън. Татко е хванал Лоръл през кръста, тя пляска с ръце и си въобразява, че самичка се държи на повърхността.

— Дики, измори ли се вече?

— Не, но ми стана студено, затова ще изляза малко.

Това не е лъжа. Наистина ми е студено, пък и се изморих.

— Я виж, Лоръл плува съвсем самичка.

Заставам на брега, прегръщам гърдите си с ръце, целият треперя и гледам как Лоръл прави пет-шест маха и после стъпва. Главата й едва се подава над водата. Мама й е сплела косата на плитки и ги е вързала високо, за да не се намокрят.

— Ей, Лоръл, страшна си. Скоро ще влизаме заедно навътре.

Изтичвам по пясъка до мама. Пуснала е Канибал да излезе от сандъчето и сега тя се е излегнала по гръб в скута й. По всичко личи, че мама вече е преодоляла страха си от бълхи. Взела е една от панделките на Лоръл и я полюлява пред муцунката на Канибал, а тя се опитва да я улови с лапките си, но го прави само наужким, защото ноктите й са прибрани; никога не съм я виждал така катурната по гръб, освен когато онзи лъв я лизна с огромния си грапав език. Мъча се да не мисля за лъва, но непрекъснато оглеждам плажа. Взимам една кърпа от мама и започвам да се бърша.

— Целият си настръхнал, Дики. Хубаво се изтрий и легни до мене да те напече слънцето.

Тя продължава да си играе с Канибал и да й вика „ти малко дяволче“ всеки път, щом успее да й грабне панделката от ръцете. Простирам кърпата на пясъка до мама и се замислям дали пък наистина Канибал не е дяволче, или пък е само обладана от дявола. Ами ако помоля отец Ланши, той дали ще се съгласи да изгони дявола от Канибал? Едва ли. Освен това на мен ми харесва този дявол, дето живее в Канибал. Мисля, че дори започвам да харесвам и дявола, който живее в мен, ако въобще го има.

Канибал се обръща по корем, изправя се на крака, спуска се по коляното на мама и тупва на пясъка точно под носа ми. След това прикляква и започва да ме дебне. Толкова отблизо ми изглежда огромна. Гледам я право в очите. Тя също. Стои на педя от лицето ми и не помръдва. Питам се дали пък да не си затворя клепачите; рече ли, като нищо може да ми издере очите, но продължавам да ги държа отворени. Много е красива. Козината й става все по-тъмнокафява и по-тъмнокафява, а точките около очите й са като домино на разбойник — чисто черни. На яркото слънце, особено когато свети срещу нея, очите й стават като две тънки чертички; толкова тънки, че едва ли се вижда нещо през тях.

След това се приближава още повече, навежда глава и отърква влажното си носле в бузата ми, после в ухото ми и вече съвсем ясно се чува как мърка. Извива се на една страна, после на другата и продължава да се отърква у мен. Протягам ръка, почесвам й гушката и тя замърква още по-силно. След това тръгва да обикаля в кръг, спира се, напъхва се под шията ми и кротува, но продължава да мърка, и то така, сякаш цял живот нищо друго не е правила.

— Боже, Дики, тази котка наистина те обича. Сега разбирам защо толкова държеше на нея. Тя е най-хубавата, най-невероятната котка, която съм виждала.

И ето в този миг татко и Лоръл излизат от водата и тичат към нас. Татко се отпуска на колене до мен, по-точно между мама и мен, до самата Канибал. Тя се пострясква, но после се сгушва още по-плътно до врата ми.

— Ей, вижте какво намерих. Няма ли да поиграем, а?

Татко държи в ръката си стара топка за тенис, чийто мъх съвсем е паднал.

Страх ме е, че пак ще рече да ме упражнява в разни видове хващания. Той много иска да ме научи да играя бейзбол, но мен хич ме няма. Никога не мога да уловя топката както трябва, особено пък твърдата бейзболна топка; не ми се удава, и толкоз. Чисто и просто това е едно от нещата, в които не ме бива. Обичам да гледам, когато предават бейзболни мачове по радиото, но от всички мои връстници на Кловър Лейн аз съм най-схванатият бейзболист. Вкарват ме в игра само когато останат съвсем без резерви. Истината е, че се плаша от топката.

Но сега няма как, ставам и подавам на мама Канибал, за да я пази. Да си играе с нея или пък да я сложи в сандъчето. Лоръл само подскача нагоре-надолу, вдигнала е ръце и върти китките си във въздуха — винаги прави така, когато е възбудена от нещо. Ама винаги, откакто я помня, дори преди да проходи. Сядаше на пода, усмихваше се, разсмиваше се на глас и размахваше длани така, сякаш китките й са развинтени. Също както кучето си върти опашката.

Татко се обръща и тръгва към водата; спира се на около три метра от прибоя. Аз се правя, че уж много ми се играе и дори подскачам от крак на крак, сякаш го чакам всеки миг да ми забие един удар оттам. Всъщност ужасявам се, като си помисля, че топката може да ме улучи по лицето, нищо, че е такава малка и лека. Не виждам за какво толкова се радва Лоръл; не стига, че една топка не може да хване, ако не й я тупнеш първо в земята, а на плажа и да я тупнеш, тази плешива тенис-топка никога няма да отскочи.

Татко застава на четири крака и започва да копае в пясъка. Първо реших, че ще издълбае дупка, в която да се целим с топката — нещо като плажен баскетбол. Вдига очи и ме поглежда.

— Хайде, Дики, ела да ми помогнеш. Трябва да издигнем цяла планина, колкото е възможно по-висока, и хубаво да сплескаме пясъка, докато се втвърди, за да няма опасност от срутване.

Татко загребва пълни шепи пясък, трупа го на купчина и го приплесква с длани.

— Татко, какво ще строим, пак ли замък?

— О, нещо много по-сложно. Сега ще разбереш. Нещо, което никога не си виждал.

Натрупваме цяла пирамида пясък и след това татко поставя топката на върха и обикаля с нея външната страна на нашата планина, като хем я търкаля надолу, хем отъпква спираловидна пътечка.

Лоръл продължава да си подскача от крак на крак. Татко пак пуска топката по вече оформения улей.

— Виж сега, Дики. Ще прокопаем тунел под нашата планина. Ето оттук…

В края на прокараната от топката пътечка той издълбана малка дупка. След това заобикаля от другата страна на планината, където съм аз. Примижава и измерва на око разстоянието до дупката.

— … дотук.

Изкопана втори вход от тази, другата страна, но много по-надълбоко.

— Сега ти тръгваш оттук, ама много внимателно, като копаеш нагоре, не надолу, и ще трябва да се срещнем някъде по средата.

Аз кимвам.

— Страшно ще стане, нали, татко.

— Лоръл, а ти ще направиш един малък тунел ето тук, в подножието на нашата планина от страна на океана. Копай внимателно, за да не рухне всичко.

Той загребва пясък и издига едно по-малко хълмче до нашата планина, но по-надолу от нея. Загребва още веднъж, за да им означи мястото, където да копае. След това започва да дълбае под голямата планина от неговата си страна, а аз — от моята.

— Дики, тук трябва малко строителна техника. Докато копаеш, непрекъснато ще следиш и ще отчиташ нивото и разположението на моя вход към тунела спрямо твоя, за да можем да ги свържем по най-прекия път. Трябва да внимаваме да не се разминем.

Аз започвам да изравям пясъка. Ето вече ръката ми хлътва до над лакътя, когато усещам, че вътре нещо шава; отначало се стряскам, но после разбирам, че това са пръстите на татко. Той ми се усмихва отгоре, над планината, а под нея сграбчва ръката ми.

— Здрасти, мой човек! Нямаме грешка! Един ден от теб ще стане страшен строителен инженер. Дай сега да почистим тунела отвътре и да го поразширим.

Той хвърля едно око към Лоръл.

— Ей, как върви вашия строеж, госпожице?

Лоръл е легнала по корем, и дълбае ли дълбае; цялата й ръчичка е хлътнала, но от другата страна още нищо не се показва.

— Стига, патенцето ми, стига от тая страна.

И той пак застава на колене, за да изкопае втория вход към тунела на Лоръл.

Тя пролазва на четири крака и тупва до него.

— Татко бе, и аз искам да работя на голямата планина. На тая малката не ми е интересно.

Татко я придърпва с една ръка и гальовно я притиска към себе си. Ето, мисля си аз, ето сега ще си отърка брадата в нея и направо ме хваща страх, но той само я целува по челото.

— Но, Лоръл, те и двете са част от едно и също нещо. Твоят тунел е точно толкова важен, колкото и всяка друга част на нашия строеж.

— Гледай сега!

Татко взима топката и я поставя във вдлъбнатинката на върха, след това лекичко я подбутва. Тя тръгва надолу по спираловидния улей от външната страна на хълма, после влиза в тунела и излиза от моята страна. Хвърлям се да я хвана, преди да се е намокрила.

— Татко, ама това наистина е страшно. Пусни я пак.

При втория път я причаквам на моя вход на тунела и щом се показва, я улавям.

— А сега идва най-трудната част.

И татко започва да оформя друг полегат улей, този път по-дълбок, с високи стени от двете страни. И пак прокопава планината ни почти наполовина, като често-често вдига глава, за да се увери, че е на прав път, след това притичва от другата страна.

— Сега, Дики, вдигни ръка и я задръж точно над входа на тунела от тази страна.

Аз вдигам ръката си и татко пак примижава и мери, после се свлича на колене и започва да рови от другата страна на планината, ниско в подножието й. Лоръл изтичва при него.

— Татко, пробих го. Моят тунел е готов. Ела, ела да видиш.

Татко отива до тунела на Лоръл. Изгребва още няколко шепи пясък и търкулва топката, но тя се заклещва вътре. Той я изважда и доизравя тунела. След това с двете си ръце прави улей в мокрия пясък.

— Слушай сега, Лоръл, трябва да прокараш толкова дълбок път за топката, че като се търкулне в тунела ти, после да може да излезе от другата страна и да се изтърколи на плажа.

И Лоръл отново се хвърля да изгребва пясъка от тунела си. Близо сме до водата и в мокрия пясък пръстите ни оставят отпечатъци като от ноктите на грабливи птици. Татко вдига очи към мама и й махва с ръка. Тя му отвръща. Аз също й махвам. Татко хвърля един светкавичен поглед нагоре-надолу по пустия плаж, после нагоре по продължение на цялата морска алея. Досещам се защо го прави — оглежда се за лъва.

— Давай, Дики. Този път ти ще копаеш откъм горната страна, а аз откъм долната. Дълбай под абсолютно същия ъгъл както преди, за да можем да се срещнем.

Копая и ръката ми вече не се вижда, цялата е хлътнала чак до рамото ми. Мога и още да я напъхам, но само ако се наведа съвсем ниско и вдигна единия си крак във въздуха. Поглеждам към татко. И той е заврял дългата си ръка най-навътре, вижда се, защото е вдигнал единия си крак високо във въздуха. Вади пясъка от дупката и го разстила навън. Усмихва ми се.

— Този път, Дики, май работата нещо се закучи. Дай аз да опитам от твоята страна.

Идва до мен и пропъхва ръката си в дупката. Копае колкото може по-навътре.

— Виж какво, или копаем встрани един от друг, или този тунел е два пъти по-дълъг от ръката ми.

Гледам го право в очите, а те пак шарят неспокойно по плажа и нагоре по морската алея. Лоръл изтичва и застава между нас двамата.

— Виж, татко. Този път стана, погледни.

Лоръл търкулва топката в нейния тунел, тя се скрива и едва-едва набира скорост да изскочи в улея, а оттам стига почти до водата.

— Браво, Лоръл! Дики, я потърси една пръчка, гледай да е около педя. Аз пък в това време ще помогна на Лоръл, но не се отдалечавай! И стой близо до водата, чуваш ли? Там морето изхвърля най-много пръчки.

Тръгвам, затичвам се. Знам, че татко иска да стоя близо до водата заради лъва, но пръчката намирам почти веднага. Водата я е изгладила и е дълга не педя, а три педи. Само за голф е. Връщам се тичешком. Нашият строеж съвсем не изглежда толкова голям на фона на целия плаж и океана.

— Тази ще стане ли, а, татко?

— Екстра е. Виж пък ние с Лоръл какво измайсторихме.

И той полекичка търкулва топката, ама някъде от средата на големия тунел. Тя тръгва, завива и влиза в тунела на Лоръл, излиза от другия му край и тупва в една дупка, която татко току-що е изровил. Прилича ми на детска железница.

— Страшно е!

— И още по-страшно ще стане, ако успеем да свържем двата ръкава на главния тунел.

Татко грабва пръчката и я мушва в горната дупка, завърта я два-три пъти, после изтичва от другата страна и прави същото.

— Дики, я си пъхни ръката от горната дупка и виж дали няма да уловиш пръчката.

— Хванах я! Татко, хванах я! Тунелът е готов.

— Така! Дай сега са изгребем излишния пясък.

Татко работи като машина: бързо изхвърля пясъка навън, изравнява го, още веднъж заглажда стените на тунела и на свързващия улей. Изправя се и избърсва пясъка от ръцете в банските си гащета.

— Хайде, Дики, иди и доведи мама да й покажем как работи нашето пясъчно съоръжение.

Изтичвам до мама. Тя ме поглежда стреснато.

— Мамо, татко казва да дойдеш да ти покажем какво сме построили. Страшно е! Той е трябвало да стане инженер или архитект, или нещо такова.

Отиваме при тях и татко е вдигнал Лоръл на ръце, показва й как да постави топката в малката вдлъбнатинка на върха и лекичко да я подбутне.

Топката потегля по първата пътечка, която се спуска от върха на нашата планина; след това потъва в първия ни тунел и дълго време никаква не се вижда, но после пак излиза и още веднъж обикаля хълма по един от външните улеи и се търкулва в големия ни тунел. Вече си мисля, че се е заклещила някъде по пътя, когато тя пак изскача и се прехвърля върху пистата на Лоръл, спуска се по надолнището и изчезва в нейния тунел, излиза от другата му страна, надолу по издълбания канал, движи се също като топка по лабиринта на игрището за голф.

Мама ръкопляска и се смее. Ние с Лоръл подскачаме от радост. Татко се затичва да прибере топката.

— А сега е твой ред, Лора.

Мама поставя топката на върха и лекичко я почуква. Тя тръгва бавно, завива и влиза в първия тунел и така до най-последната ямичка в мокрия пясък до водата.

Мама изтичва до мястото, където беше легнала, за да си вземе хавлиената кърпа. Донася и сандъчето с Канибал, за да може и тя да погледа. Продължаваме да търкаляме топката, но всеки път й правим малки отклонения, за да може да обходи тунелите и улеите по различен път.

Вече захладнява. Мама облича Лоръл с къси панталонки, камизолка и отгоре пуловер. И мен ме кара да си сложа риза върху банския. На татко като че ли не му е студено и мама сигурно знае това, защото въобще не го подканя да се наметне с нещо. Татко поглежда към сандъчето на Канибал.

— А сега, преди да е дошъл приливът и океанът да ни разруши строежа, хайде да пуснем Канибал да си поиграе в него.

Хвърлям едно око към сандъчето и виждам, че тя не спи. Пускам я навън, въпреки че не разбирам какво точно иска да прави татко.

— Първо трябва да се заиграе с топката.

Той кляка до Канибал и започва да търкаля топката пред очите й. Канибал светкавично я напада, но татко успява да я грабне изпод лапите й в последния миг. Постъпва направо нечестно, като не й дава никаква възможност да я улови.

И когато в един момент Канибал истински подлудява за тази топка, той слага длан под стомахчето й и я вдига във въздуха. Тя захапва единия му пръст, но както обикновено той въобще не обръща внимание на това. Поставя я точно на върха на пясъчната планина, а топката — под самата й муцунка. Канибал мигом се спуска и за малко да я избута от улея, преди да се е скрила в тунела, но не успява, хвърля се в тунела подир топката, изскача малко след нея, но топката пак хлътва, този път в другия тунел. Канибал се колебае миг-два, но после храбро се шмугва надолу с главата.

Страх ме е за нея, защото огромната ни пясъчна планина може цялата да се срути отгоре й и да я задуши, но в този миг топката се показва, Канибал след нея, дращи с нокти по ронливия пясък, опитва се да я спипа. Топката се търкулва в тунела на Лоръл и Канибал рипва след нея. Излиза и тръгва по крайния отрязък, Канибал замахва с лапи, скача като обезумяла, но топката спокойно си влиза във финалната яма. И когато хлътва вътре, Канибал се надвесва отгоре й и с извадени нокти се опитва да я измъкне, но ямата е доста дълбока. Татко пъхва ръка под стомахчето й и я вдига пред лицето си.

— Дяволски храбрец си ти, Канибал, няма никакво съмнение. Казвам ти, Лора, край на мишките и плъховете у дома. Това зверче тук е мишеловец и половина, хем гледай колкаво е — шепа и половина.

Мама се безпокои, че вече захладнява, и затова събираме багажа и се връщаме в стаята си.

 

 

Изваждаме банските си костюми от торбите, простираме ги да съхнат и след това си взимаме по един душ. Мама също се изкъпва, въпреки че не е влизала във водата, пък и до пясъка почти не се е допирала. Излиза от банята цялата увита в хавлиени кърпи, едната, от които около главата й, и влиза в леглото, без да се облече. Татко вече е там.

— Деца, сигурно сте уморени, затова лягайте да спите. Татко ви обещава една дълга разходка довечера, но само ако веднага заспите. Особено ти, Дики. От два дни ставаш със слънцето и знам, че не си си доспал. Ние с мама също ще подремнем, но само някой от вас да вземе да става, да се разхожда из стаята и да не спи, тогава никакво излизане, никакви разходки, никакви бонбони и въртележки, въобще нищо. Ясно ли е?

Отговаряме, че е ясно, и аз си слагам пижамата и лягам. Лоръл е вече по нощница, защото тя се къпа заедно с мама и още от банята излезе облечена за сън.

Лежа и се мъча да заспя. Искам да заспя. Сандъчето с Канибал е до леглото ми, горният му капак е затворен, така че тя не може да излезе, но сигурно не й се излиза, защото и тя е уморена след всичките тези игри с мама и бясното преследване на топката из пясъчните тунели. Опитвам се да си припомня целия строеж, как го направихме и как татко улови пръста ми отдолу в пясъка под първия тунел, а после и в дългия тунел и как топката плавно се плъзна по целия път и после тупна в ямичката. Мислено виждам как Канибал препуска под нашата планина, как буксува по пясъка, а топката е ама съвсем близо под носа й, как се хвърля в тунелите, без да му мисли. Това е нещо, което никога няма да забравя. По-важно ми е, по-скъпо ми е и от приключението с онзи скат, дето го уловихме сутринта, но да заспя не мога.

Лежа и се опитвам да кажа една молитва. Когато повтарям без прекъсване „Аве Мария“, обикновено заспивам, но този път и това не помага. Освен това чувам, че мама и татко също не спят. Шушукат си нещо и мама пак издава звуци, като че ли някой я гъделичка. Стискам очи, но звуците вече стават като при боричкане, а после и двамата почват да дишат, като че ли току-що са финиширали след диво бягане. Хваща ме страх, какво ли става, и тъкмо да си отворя очите, и всичко отново затихва.

Опитвам се да дишам като заспал. Мъча се да не мисля за лъва. Дано нищо лошо не му се е случило и дано никой не го е застрелял. Знам, че е убил мотоциклетиста, но той е същият, дето го мушкаше с пръта, така че сигурно не е било без причина.

Изглеждаше ми толкова добър, като отъркваше огромната си муцуна в ръката ми. Гледам да не мисля за катинара. Като се сетя за него, сърцето ми така се разтуптява, че аха и ще се разплача. След това чувам гласа на татко. Шепне, но в стаята е толкова тихо, че ясно долавям думите му. Чувам и дишането на Лоръл, личи си, че е заспала дълбоко.

— Лора, скъпа, а знаеш ли какво ми каза Дики днес сутринта, докато бяхме за риба?

Мама не отговаря нищо и татко продължава, като че ли говори на себе си. Дали не трябва да пъхна пръсти в ушите си? Ужасно мразя някой да разправя какво съм бил казвал или правил. Мразя дори, когато мама се фука на мисис Ренолдс как съм й донесъл отлични бележки или пък как съм бил най-малкият от всички, дето помагат на свещеника по време на служба, въпреки че мисис Ренолдс е протестантка и това въобще не я интересува.

Но си лежа тихомълком.

— Иска да напусна „Джей Ай“, профсъюза и всичко и да си отворя собствена работилница за поправка на домакински уреди и други услуги. Дори и име й измисли: „Кетълсън поправя всичко“. Не ще и дума, сече му пипето. Опитах се да му обясня за трудовия стаж, за сигурността на семейството и какво ли не още, хубаво си поприказвахме. Пораснал е и ми е приятно да си говоря с него.

Притихнаха, дано престанат и вече да заспиват. Имам чувството, че ги подслушвам. И тогава долавям гласа на мама:

— А на теб иска ли ти се, а, Дик?

— Какво?

— Ами да си имаш собствена работилница, както те е посъветвал Дики?

— Хайде и ти, не ставай смешна. Знаеш, че не бива да рискуваме чак толкова. Имахме късмет, че леко се отървахме от тази криза.

— Дик, аз ти говоря сериозно. Наемът ни е предплатен за цяла година. Знаеш, че можеш да тръгнеш пак да мажеш и да лъскаш подове нощем, в случай че съвсем закъсаме. Рой Кърлин винаги ще те вземе на работа. Ще те вземе и на половин надница, ако щеш.

— Да де, ама сега в „Джей Ай“ ми плащат четирийсет долара, което прави по долар на час. Къде другаде ще ми дадат тия нари?

— Хубаво, ама като не ти е добре там, ако пак почнат да те бият, пък и това писмо за децата, да ти кажа правичката, предпочитам да си отворим собствена работилница. Да опитаме поне.

Тишина. Сдържам дъха си, почти не дишам, но после се сещам, че ако ще се правя на заспал, би трябвало по малко да дишам, и затова си поемам дълбоко дъх, уж съм потънал в здрав сън, но не мисля, че го забелязаха това.

— Фабрицио казва, че компанията смята да ме направи началник-цех. Това означава, че ще получавам най-малко петдесет долара на седмица. Помисли си само, не знам дали трябва да се изпуска такъв случай.

— Скъпи, това наистина е чудесно, но какво ще кажеш за профсъюзите и за ония главорези, на които компанията плаща, за да те пребиват от бой. Ти нямаш нужда нито от „Джей Ай“, нито от профсъюзите. Ти си човек, който може и трябва да работи сам за себе си. Много добре знаеш, че те изкарват луди пари на твой гръб.

— Кажи-речи и Дики е на същото мнение. А ти, Лора, убедена ли си в това, което говориш? Не го ли казваш само защото си уплашена или нещо от този род?

— За убедена съм убедена, но съм и уплашена, но най-важното е, че ти можеш сам да се справиш. Винаги можеш да хванеш и онази работа с верандите, Дики пак ще ти помага. Това никога няма да ти избяга, но сигурно ще има да се трепеш много повече от сега, затова решавай сам.

— Ако ставаше въпрос единствено за мен, Лора, напускам на секундата. Харизвам им и трудовия стаж, и пършивата им заплата, и целия завод. Винаги ще предпочета сам да съм си господар. Освен това, ти добре знаеш, че аз обичам да човъркам разни прибори. Има нещо истинско в това да хванеш един счупеняк, който не работи, защото някаква си там част се е строшила, изгоряла или износила, да я смениш и счупенякът да проработи отново. Това действително ми доставя удоволствие. Дори не го считам за работа, а по-скоро за играчка.

— Знам. И това е едно от нещата, заради които толкова много те обичам. Ти умееш да зачиташ и вещите, и хората; някакво особено уважение храниш към всичко и към всички.

Двамата отново се умълчават. Страх ме е, че ще се разплача и ще се издам, че съм буден. Не разбирам защо толкова ми се плаче, нали нищо лошо не е станало; но щом се опитам да преглътна сълзите си, гърлото ми пресъхва, и ми става едно такова тъжно.

— Трябва да ти призная, че само за това си мисля откакто Дики ми го подхвърли. Мога да отворя една врата между мазето и гаража; стената не е много дебела. Ако се случи да се изнасяме от къщата, лесно ще я иззидам наново и никой нищо няма да забележи. И тогава в мазето ще си оборудвам електротехническа работилница, а дърводелските сечива ще си наредя в гаража. Ще изрежа една вратичка, през която ще приемам клиентите. Сигурен съм, че мистър Марсдън няма да има нищо против. Знае, че ако се наложи, всичко ще му възстановя както си е било.

— Ще си направиш един тезгях за работа и лавици на задната стена, където ще ти носят поръчките. На един рафт ще бъдат развалените уреди, а на друг — вече поправените. Важното е да не ги бавиш; само тогава хората ще идват при теб вместо в „Сиърс“, откъдето са ги купили и където за една поправка се чака със седмици.

— А ти, Лор, ще водиш сметките. Трябва да знаеш колко време ми отнема всяка поправка и колко струва всяка част, която съм подменил. Така ще изчислиш колко ще вземаш на хората. Ще монтирам и едно звънче над вратата, което ще ти казва кога влиза клиент, за да слезеш и да го посрещнеш. За мен ще бъде по-добре да работя непрекъснато, вместо да дърдоря с хората. И без това не ме бива в приказките, а сигурно и парите ще забравя да им взема, или пък някоя друга глупост ще направя.

— Ти глупост не можеш да направиш, но с клиентите аз имам повече опит; нали продавах в магазина на Пени, преди да се оженим, не си ли спомняш, глупчо? Ще ми бъде приятно, пък и ще бъде едно разнообразие за мен.

Слушам и не мога да повярвам на ушите си. Като сън ми е, сън, който се е сбъднал.

— Освен това мога да правя и поправки по домовете — електрически и водопроводни инсталации, да сменям гьончетата на крановете, такива неща. Ще драсна и една реклама върху камионетката си: „Поправки малки и големи за Кетълсън не са проблеми“, как ти звучи, а?

— Звучи чудесно, скъпи, и помисли си само — ще си бъдеш вкъщи през цялото време. Ще ни бъде хубаво, нали? Та ако щеш, то само затова си струва да опиташ.

И те пак се умълчават, не съвсем, но вече не разговарят, а аз продължавам да се правя на заспал, докато, изглежда, наистина съм заспал, защото след това вече нищо не помня.