Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Дванадесета част

Тъфи се събужда и се търкулва по гръб. На тавана е тъмно и топло. Лениво предъвква няколко късчета от нетатуираната ръка, която е отмъкнал със себе си. Жаден е, но не дотам, че да тръгне да търси вода. Два фактора влияят за общата му обездвиженост. Първият е, че почти целия си живот е прекарал в клетка; това да обикаля, да търси храна или вода, не е част от неговото ежедневие. Той е научен да чака Кеп, който най-добре знае какво му трябва и, разбира се, ще му го донесе. По всяка вероятност Тъфи все още не осъзнава факта, че вече не е в клетка. И вторият е, че обичайното състояние на лъва, когато е нахранен, е леност. За тези два дни, откакто е убил и изял Джими, Тъфи се е преместил само два пъти и двата пъти, за да се облекчи в противоположния ъгъл на тавана. И двата пъти е било посред нощ, така че никой не е чул, нито усетил тежките му приглушени стъпки.

Тъфи заспива по гръб, с разперени крака, с отпуснати, вдигнати нагоре лапи. Не се чувства заплашен, напротив, много му е хубаво в тишината на сумрака.

 

 

Кеп Мудиг е арестуван и после пуснат на свобода, за да помага в издирването и залавянето на лъва. По настояване на Кеп, Сали не е подведена под отговорност, но й е наредено да бъде налице, в случай че се наложи да свидетелства. Кеп е обвинен в престъпна небрежност при приютяване на опасно животно в градска зона.

Когато се връщат при „Стената на смъртта“, Кеп завинтва регистрационния си номер от Ню Джързи на мотоциклета, за да може да го кара по пътищата, монтира и фара; Сали започва да си стяга багажа, хвърля каквото й падне в един очукан кафяв куфар. В тъмния кладенец е тихо. Като се изключат неизбежните разговори в полицейския участък, тя не е проронила нито дума на Кеп, нито той на нея.

— О, Сал, моля те, няма да ме изоставиш точно сега. Освен това нали Мърф каза, че трябва да останеш до моето явяване в съда. Аз ще се призная за виновен и тогава ти ще можеш да си вървиш.

— Махам се оттук. Отдавна трябваше да се махна. И без това от нашия номер нищо не остана — Джими го няма, Тъфи избяга. Какво възнамеряваш да правиш, може би ще накараш Сами да ти седи в коша?

— Сал, моля те, не си отивай. Ще направя всичко, което поискаш.

Кеп издърпва една от щайгите и се отпуска върху нея. Усеща тишината, Тъфи го няма да ръмжи, да крачи напред-назад, да кашля, да реве. Обръща глава. Миризмата му още не е съвсем изчезнала, но това е нормално; миризмата на затворения лъв е много силна, пък и него го няма само два дни. Откъде да знае Кеп, че Тъфи е само на петдесетина метра от него.

Кеп се пресяга към черната кутия, изважда заключеното си метално ковчеже, където държат парите. Грабва пачка банкноти, отделя няколко, спира, слага ластичето обратно и се обръща към Сали.

— Ето, Сал, вземи ги. Където и да отидеш, пари ще ти трябват. Така по-лесно ще започнеш отново.

Сали не се обръща. Натиска с коляно капака на издутия си куфар и се мъчи да щракне едната му закопчалка, но тогава той зейва още повече от другата страна. Кеп става да й помогне. Тя го блъсва с ръката си, после с бедрото си.

— Махай се! Не са ми притрябвали пито твоята помощ, нито твоите пари. Ще се оправя и без тях. Добри телефонистки не се намират току-тъй. Кризата е към края си и лесно ще си намеря работа. Ти за мен не се грижи; както впрочем никога не си го и правил.

— Защо говориш така, Сал? Аз те обичам. Обичам те от деня, в който дойде при мен в болницата.

— Така ли било? А колко време мина, откакто оня смешен мирови съдия ни ожени в Елктън и каква полза от това? Ще ти кажа колко — кажи-речи десет години. Хубаво ми викаше Джими, че аз съм ти нужна само в леглото; ти никога не си обичал истински друг, освен онзи проклет лъв. И сега виж какво стана и Джими е мъртъв.

Тя се разплаква. Сяда върху изкорубения куфар, опира лакти на бедрата си и скрива лицето си в шепи. Кеп пада на колене до нея.

— Аз нямах нищо против Джими. През цялото време знаех за вас двамата, но аз те обичам, и исках да си щастлива. Това е любовта, нали, Сал, да искаш другият да е щастлив. Знам, че съм доста стар за тебе, дори се опитах да ти го кажа. Струва ми се, че някъде по нашия път отношенията ни неусетно заприличаха на отношения между баща и дъщеря. Не зная как точно стана, но стана. Това обаче не означава, че не те обичам, обичам те. Ти си единствената жена, която съм обичал.

Настъпва дълго мълчание, насечено от хлипове. Кракът на Кеп ужасно го боли когато застане на колене, затова се опитва да се изправи поне на едно коляно. Сали все още е заровила лице в шепите си и не го поглежда.

— Слушай, Сал. Знам, че тук е скучно и така нататък, знам, че наистина трябва да си събереш багажа и да тръгнеш, да се махнеш оттук. Ти си млада, животът е пред теб, но преди да тръгнеш, искам да ти кажа нещо. Искам, да го кажа и то може би ще ти помогне да разбереш, че Джими не е бил прав. Обичам те истински и винаги ще те обичам.

Отново потъват в мълчание. Кеп навежда глава, плешивото му теме лъсва в сивосинкавата светлина, която се процежда в черния кладенец.

— Сали, аз ще бъда най-щастливият човек на света, ако ти се омъжиш за мен според обредите на твоята религия, пред истински свещеник, и то час по-скоро. Още не знам какво ще иска полицията от мене и дали ще ме вкарат в затвора. Не знаем и какво още може да направи Тъфи, преди да го хванат, но въпреки всичко моля те, помисли за моето предложение. Ще се омъжиш ли за мен, Сал?

Сали бавно повдига глава. Поглежда Кеп, силуетът му плува, размит в здрачината на стаята.

— Не, Кеп. Мисля, че вече не те обичам. Ти наистина си прекрасен човек и с мене винаги си бил добър, но аз не желая да живея по този начин. Край, вече приключих с този живот.

— Аз също съм приключил с него, Сал. Готов съм да се установя някъде завинаги. Ще продам „Стената“ и мотоциклетите, все нещичко ще взема от тях. Мога всичко да продам, да се качим на колата и да се махнем оттук.

Сали отново заравя лице в ръцете си, но продължава тъжно да клати глава напред-назад. Вече не хлипа така неудържимо, но сълзите струят по страните й, бликат през пръстите й.

— Виж какво, Сал, мотоциклетът ми е с номер и фар и мога да се движа по пътищата. Ще му сложа коша и дай да го закарам в някой хотел. Ще си вземеш един душ, ще се пооправиш и ще легнеш да си починеш като хората. Сега ти трябва спокойствие. Или пък, ако предпочиташ, ще те закарам с камиона, само че ще се позабавя, докато го докарам от гаража. Какво ще кажеш, а? Знам, че не ти се стои тук, дай да ти помогна с каквото мога. Господи, поне това ти дължа. И не че ти го дължа, искам да ти помогна.

Кеп млъква. Мъчи се да стане, стиска зъби от болка, прехвърля тежестта на здравия си крак. Държи кепето си в лявата ръка. Слага го на главата си и стои съвсем изтощен, с отпуснати ръце.

— Сал, не знам какво друго да ти кажа. Искам само едно — да ти помогна. Обичам те и ще направя всичко, за да си щастлива.

Сали се обажда през шепи, през пръсти, през сълзи.

— О, Кеп, така дълбоко съм затънала в тази кал. И толкова съм объркала. Не знам какво да правя, къде да ида, нито какво искам.

Кеп плахо протяга ръце и взима нейните от лицето й, полекичка я придърпва към себе си.

— Като начало дай поне куфара да ти затворя.

Сали стои права, прегърбена, с наведена глава, с разрошена коса, а Кеп се отпуска с цялата си тежест върху куфара и успява да затвори и двете закопчалки едновременно. Слага го на земята.

— Ето, Сал, седни тука на това сандъче, или на онова, докато закача коша към мотора; смятам, че така ще бъде най-добре. После, като те оставя на сигурно място в хотела, ще тръгна да търся Тъфи. Ако го намеря, ще го кача в коша и ще го върна в клетката. Убеден съм, че чуе ли шума на мотора, веднага ще изскочи, стига да е някъде наблизо.

Сали продължава да стои права и стиска ръце пред гърдите си. Облечена е в рокля, същата, с която е била в полицейския участък, единствената й рокля. Кеп я гледа втренчено цяла минута, после рязко се втурва навън, като избутва и коша пред себе си.

— Ей сега ще се върна, ти стой тука.

Сали кимва едва забележимо с глава; Кеп излиза. Тя пак се настанява върху куфара си. Вдига ръчната си чанта, която е паднала на земята. Отваря я, изважда пудриерата си, изтрива сълзите. Прокарва пръсти под очите си да изтрие следите от размазания грим. Измъква малка кърпичка и издухва носа си, после взема пухчето и напудря носа и страните си. Оставя пудриерата настрана, взима една четка и старателно приглажда късо подстриганата си руса коса. Сетне пак бръква в козметичната си торбичка, изважда червилото, навива капсулата и внимателно нанася тъмночервен слой върху горната си устна, после я притиска към долната с отсечено, добре отиграно движение, прибира червилото навътре, слага му капачката и го пъха в торбичката. Отваря пудриерата, оглежда косата си, пак изтрива насълзения грим под очите си. Продължава да плаче.

Появява се Кеп, тя се изправя на крака, той се приближава и вдига куфара й.

— Е, Сал? Ще те закарам до „Брайтън“. Там ще си на сигурно място.

Той тръгва, без да е уверен, че тя ще го последва. Като че ли не забелязва, че се е понагласила. Кеп е неспокоен, толкова се безпокои и за Сали, и за Тъфи, че почти нищо друго не забелязва. Ръцете му са намаслени от това, че е прикачвал коша към мотора. Сали крачи след него.

Кеп й подава ръка да се качи в коша и поставя куфара в скута й.

— Не е далеч, пък и куфарът ще ти спира вятъра. Сигурен съм, че по това време на годината ще има свободни стаи. Според мен това е единственият хотел, който работи извън сезона.

Сали поглежда Кеп, а той се е вглъбил, дава контакт, превключва на нулева предавка и ритва манивелата. Преди да включи на скорост, хвърля един поглед към Сали и тя му отвръща с бегла въздушна усмивка.

— Кеп, трябва да знаеш, че аз наистина те обичам, но съм ужасно объркана. Моля те, дай ми малко време да се съвзема.

Кеп я поглежда, после извива кормилото и сваля машината от тротоара бавно, полекичка, сякаш превозва инвалид или яйца, а не жена, която сама кара мотоциклет, и то по отвесна стена, при това с двестакилограмов лъв до себе си.

 

 

Кеп оставя Сали в хотела, като й обещава, че всеки ден ще идва да й казва как вървят нещата, и после потегля към полицейския участък. Едно от условията за освобождаването му под гаранция е да се обажда в участъка на всеки два часа, но на Кеп това не му тежи, дори му е по-удобно, защото така по-бързо ще научи дали някой е мярнал Тъфи и въобще как върви работата на претърсващите отряди. Хич не му се иска да пострада и друг човек, както не му се иска и на Тъфи да му се случи нещо лошо. Той паркира отвън и влиза в участъка. Мърф седи зад бюрото си. Говори по телефона. Прави знак на Кеп да седне на една от дървените пейки срещу него.

— Точно така, сър. Всички са мобилизирани в издирването — местната полиция, щатската гвардия и петдесет души от гражданските отряди[1], които засаждат дръвчета в увеселителния парк. Да, сър, прави се всичко, което е по силите ни. Надяваме се по мръкнало лъвът да е вече зад решетките. Да, да, сър.

Мърф затваря с пръст телефона и мрачно гледа апарата, после бавно закачва слушалката. Обръща очи към Кеп. Кеп се изправя на крака и се приближава до бюрото му. Мърф си запалва цигара.

— Това беше комисарят. И на него му се пече яйце под задника. Настоява да застреляме Тъфи на място и никакви такива. Кеп, ако искаш да си спасиш лъва, най-добре ти да си го намериш. Тук се е напълнило с наплашени каубои, въоръжени до зъби, дето пръста си не вдигат от спусъка, и всеки един от тях очаква да се превърне в герой, задето е убил истински лъв людоед.

Кеп свежда поглед към земята, след това го вдига към Мърф.

— Ако питаш мен, той няма да посегне на никого. Познавам го тоя лъв, Мърф, така добре, както познавам и теб, но след това, което се случи, ясно, че никой няма да ми повярва. Боже господи, чувствам се ужасно заради тази история. Просто никога не съм го очаквал. Джими трябва наистина да е направил нещо чудовищно, за да предизвика Тъфи до такава степен.

Мърф поглежда Кеп през дима от цигарата си.

— Слушай какво, Кеп, ако убитият беше някой друг, ти сега нямаше да се шляеш из улиците, а щеше да киснеш в пандиза за непредумишлено убийство. Късмет имаш, че от тоя тип всички бяха вдигнали ръце, та с малко ти се размина.

— Джими не беше чак толкова лош. Имаше нещо в него, ама беше страшно объркан и бъзлив. Пък и хлапе — имаше-нямаше двайсет и шест години. Може би щеше да влезе в правия път.

— За влизане щеше да влезе, ама зад решетките. А там от него щяха да направят истински закоравял престъпник.

Мърф изважда няколко вестника и започва да ги преглежда.

— Сигурен си, че не знаеш фамилното му име, нали? Как е възможно да живееш с някого десет години и да не научиш поне фамилното му име, а?

— Нали ти обясних. Той не обичаше да говори. Знам, че е родом някъде от Тексас, и това е всичко. Дори не съм сигурен дали Джими е истинското му име.

— Зор ще видим, докато го идентифицираме. От оная купчина мръвки успяхме да снемем два отпечатъка от пръсти и това е кажи-речи всичко. Остави друго, ами от лицето му не беше останало почти нищо, та не можахме да изкараме поне една що-годе прилична снимка, за да я разлепим пред пощата и по стените. Ако зависеше от мен и ако успеем да заврем Тъфи пак в клетката, аз бих забравил цялата тая гнусотия на минутата. Мен ако питат, оня копелдак най-добре въобще да не се беше раждал. И предполагам, че най-доброто нещо, дето е извършил на тоя свят, е, дето напълни шкембето на Тъфи.

Кеп обаче се чувствува зле. Знае, че Мърф само се опитва да го успокои, за да не го мъчат угризения, но заговори ли се за Джими, той си знае, че отговорността е негова.

— Мърф, има ли нещо ново? Някой да е видял или дочул нещичко?

— Обичайните глупости. Има си едни и същи хора, на които все крадци им се привиждат, дето в техните прозорци все някой наднича. Те при нас са заведени на архив. Та от тях половината вече се обадиха да съобщят, че нощем чували ръмжене и лъвски рев в далечината и виждали странни сенки в двора на съседа. А една изкуфяла старица дори била убедена, че кучето й е ухапано от лъв. Опитах се да й обясня, че ако въпросният лъв наистина е решил да си похапне от нейното кученце, то тогава от него нищо нямаше да остане. Ухапано е, ама не от лъв, а от бълха.

— И все пак, Мърф, ако Тъфи се нахвърли върху нещо, то няма да е човек, а куче. По правило лъвовете отбягват хора. Никога няма да проумея защо е нападнал Джими. Джими обичаше да го смушква без нужда и въобще да го дразни, с каквото може, понеже се страхуваше от него, мразеше го, и то пак само защото го беше страх; и все пак не мога да си представя Тъфи да го убие и след това, ей така, да си го изяде.

— Кеп, стига вече си говорил за това. По-добре виж да го откриеш този лъв, да го сложим под ключ, пък за останалото после ще му мислим.

— Дойдох тук с мотора и коша, в който се возеше. Ако дочуе отнякъде шума на мотоциклета, сигурен съм, че ще излезе, където и да се е скрил. Така че веднага го бутвам в коша и си отиваме вкъщи без проблеми.

— Тогава пръждосвай се на секундата и тръгвай да обикаляш. Дано само ти да си първият, дето ще го намери, а не някой от ония опатлачени тъпанари, които ще започнат да се стрелят един друг, както става по време на ловния сезон в планините на Пенсилвания. Аз оставам тук, за да съм до телефона, в случай че някой се обади с важна вест, но най-вече за да не ги гледам ония доброволни ловни хайки, дето са плъзнали като на сафари. Ако питаш мен, повече ме е страх от тях, отколкото от Тъфи.

— Така е, Мърф. Благодаря ти за всичко. Пак ще се обаждам на два часа, в случай че се получи някакво сведение. Не мога да си представя къде се е сврял този Тъфи, но няма да е надалеч. Лъвът, особено когато се е наял, хич не го бива да бяга. Преял е и сега сигурно спи някъде като препил гимназист.

Кеп тръгва към вратата.

— Не знам как мога да ти се отблагодаря, Мърф. Ако не беше ти, за Тъфи нямаше да има никакъв шанс.

— Хайде, Кеп, потегляй. Дано хванеш великанското си котенце и дано успееш да го натикаш в клетката, където му е мястото.

Кеп излиза, яхва мотоциклета, ритва стартера и промърморва наум: „Там е работата, че точно в клетката и зад решетките не му е мястото.“

 

 

Най-напред Кеп отива чак до Южен Уайлдуд, като през цялото време гледа да не се отдалечава много от дъсчената морска алея. Като стига там, където дъските свършват, затрупани от наветия на преспи пясък и където блатните папури са избуяли над човешки бой, той слиза, оставя мотора да работи и отива да погледне отдолу, под дъските на алеята. Върви и ту подсвирква сигнала, с който е свикнал Тъфи, ту го вика по име. Наоколо не се вижда никой; това е пустинната част на града, но Тъфи го няма.

Кеп отново се мята на мотоциклета и потегля към вътрешността, там, където са солените блата. Спира и наднича под всяко едно от мостчетата над мочурищата, образувани от оттичащата се морска вода. Тези мочурища се пълнят и празнят от приливите и отливите. На два пъти зърва групи от въоръжени с пушки хора да обикалят и оглеждат. Успява да ги задмине, без да го забележат. Ако се случи да мярнат някъде лъва, те трябва да се обадят в полицейския участък, но може и веднага да се хванат за оръжието и тогава сбогом, Тъфи.

На всеки два часа през деня и почти през цялата нощ, Кеп се отбива в участъка, но и от там нищо ново. Заместникът на Мърф не е така благоразположен към Кеп, хич не му цепи басма и направо му казва, че вината си е изцяло негова. Обажданията не спирали, но след всяка проверка се оказвало, че тревогата е фалшива.

Най-накрая, към три сутринта, Кеп се връща в кладенеца. Има нужда да подремне, макар и за малко. Ще стане на разсъмване и ще продължи да търси. От всичко, което е чел, знае, че лъвовете излизат да ловуват рано сутрин или привечер, но не е съвсем сигурен. Случва се да излизат и нощем, но той вече е останал съвсем без сили. Умира за сън. Просва се на пода и заспива с разперени ръце и крака.

Щом Кеп заспива, Тъфи се разбужда. Оглозгва и последните останали мръвки от ръката на Джими. Все още не е съвсем огладнял. Безшумно преминава по покривния гредоред и излиза на стълбата.

Бавно се спуска по стъпалата и с лек скок влиза право в клетката си. Вратата все още зее отворена. Сяда вътре и стои така известно време, но след това пак се изправя на крака и тръгва да крачи напред-назад.

После излиза от клетката с лек елегантен скок и се изкачва по широките стъпала, които водят към платформата с басейна на Сами. Сами спи в стаята си, вратата е заключена и залостена. Затова и нищо не чува, когато Тъфи се навежда ниско и лочи от водата в аквариума му цели пет или десет минути, както е типично за всички големи котки. След като утолява жаждата си, Тъфи, който подушва миризмата на Кеп вътре в кладенеца, започва да търка нос о вратата, но нито сумти, нито ръмжи, нито реве.

Тихичко се изкачва обратно по стълбата, минава по гредореда и се прибира в леговището си. Обикаля го два пъти и пак ляга да спи.

Бележки

[1] Отряди, организирани от вече несъществуващо федерално бюро, създадено през 1933 г. и разтурено през 1942 г., за осигуряване на работни места и усвояване на професии, специално от безработни младежи. Б.пр.