Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Четиринадесета част

Един човек стои под настолната лампа в тъмната част на магазинче, което се намира точно до „Стената на смъртта“. Мъжът е китаец на средна възраст. Облечен е в китайски дрехи — черни, с метални закопчалки. На главата си носи черна копринена мандаринска шапчица; косата му е сплетена на дълга плитка.

Може би от носталгия по традициите на родната си страна или може би чрез костюма си гледа да придаде автентичност на своето магазинче и по този начин да го направи по-привлекателно за клиентите.

Магазинчето не е само за сувенири; в него се продават още и статуйки от слонова кост, копринени и персийски килими. По настояване на полицията китаецът държи магазина си затворен вече трети ден. Капаците му са спуснати и сега, когато здрачът вече е покрил и опустялата морска алея.

В стаята е задушно, защото не е проветрявано през тези необичайно топли за сезона дни, и старецът е отворил капака към тавана, за да влезе малко хладина. Там е складът му и освен това убежището на Тъфи.

Човекът стои прав зад високо старомодно писалище, в единия край, на което свети малка лампа, а пред него е разтворена счетоводна книга.

В ръката му има бамбукова четчица, държи я вертикално и щателно проверява сметките си. Прави последен разчет за сезона и подготвя списъците си от поръчки за следващата година. Възнамерява да потегли в края на седмицата и да се върне при семейството си, което живее в китайския квартал на Филаделфия. Самият той прекарва там по-голямата част от годината.

Горе на тавана Тъфи се е разбудил, по всяка вероятност от отворената врата. Доизглозгва каквото е останало по раменната кост на Джими, но то не е много. Гладен е и освен това объркан. Все още не е осъзнал докрай необходимостта да ловува за прехрана. През целия си живот никога не е ходил на лов и Кеп винаги му е носил всичко наготово.

Тъфи се изправя на крака и извива гръб, прозява се, протяга четирите си крака един по един, разперва лапи и оголва ноктите си. Тръгва по таванските греди, като внимателно пази равновесие. Упътва се право към светлината, която идва отдолу. Вратата е подпряна с летва, която Тъфи старателно заобикаля.

Безшумно се спуска по стръмните стъпала, като предпазливо поставя единия си крак пред другия; наклонът е остър, почти като на бояджийска стълба, и той едва се задържа да не падне. Когато стига долу, озовава се точно по средата между входната врата на китайското магазинче и задната му стена, където стои погълнатият в сметки човек. Тъфи чувства глад, но не много остър, повече го мъчи безпокойство, пък и любопитство. Тихо тръгва по тесните пътечки между обвитите с дамаска щандове, на които са наредени сувенири за продан.

Човекът подочува нещо, вдига глава и се оглежда; Тъфи инстинктивно замръзва на място, заковава се неподвижен, докато мъжът отново подхване заниманието си. В случая не може да се каже, че лъвът дебне, не, но като всяка котка гледа първи да се ориентира в обстановката, преди другият да го забележи. Напредва към светлината бавно, тихо, крадешком и сменя подстъпите към човека така, че да му излезе в гръб.

Вече е на около два метра зад него, присяда, лениво се облизва, вдига лапа, изтрива муцуната си, заглажда мустаците си. Ако не беше толкова стар, мъжът сигурно щеше да го чуе или най-малкото да го подуши. Лъвът издава силна миризма, не на мръсно, а на пот, на нещо животинско — миризма, която имат всички месоядни.

Тъфи предпазливо приближава мъжа отзад и гальовно отрива нос в крака му — това е неговият начин да даде и да поиска нежност. Самотен е, пък и винаги е живял в компанията на хора. Тъфи, подобно на всички лъвове, е общително животно.

Китаецът подскача. И дете да се беше отъркало в него така изневиделица, пак щеше да подскочи. Обръща се, поглежда надолу и вижда Тъфи — лъв, при това людоед. Вкаменява се. Поставя четчицата на мястото й и усеща, че всеки миг ще припадне. Хваща се за двете страни на високото писалище.

Все по-настойчиво и по-настойчиво Тъфи се бута в кльощавия крак на китаеца, чеше си носа, ушите, гривата, натиска го с цялата си глава и така силно се гали в човечеца, че още малко и ще го събори на земята. После прикляка. Вдига глава и поглежда китаеца в очите, чака да отвърне на ласката му, да го удостои с малко внимание, но в един миг подушва миризма на страх, която идва от човека. Тази миризма му е позната; това е миризмата на Джими, понякога и на Сали.

Стъпка по стъпка човекът се премества от другата страна на писалището. Тъфи седи и го наблюдава. Може би човекът ще му донесе храна или ще го заведе при Кеп. Човекът тръгва заднешком по пътечката, която води към входната врата. Тъфи бавно го следва с походка, която е нещо средно между дебнеща и небрежно отпусната, но само го следва, чака да види какво ще стане.

Китаецът нервно опипва ключалката, резето, кепенците. Тъфи го наблюдава. И тогава той успява да отключи вратата, блъсва я да се отвори и хуква навън към морската алея, към водата. Изплашен е до смърт, тича и вика за помощ.

Тъфи също излиза. Вечерта е прекрасна. Постоява минута-две отвън, после тръгва към „Стената на смъртта“. Зърва собствената си клетка и се опитва да влезе вътре, но вратата е затворена. Кръстосва напред-назад между „Стената“ и клетката. Къде е Кеп?

После застава на едно място, ръмжи, кашля, сумти. По едно време изпъчва гърди и надава гръмовния горд рев на лъв, който търси семейството си, на лъв, който сигнализира на събратята си от групата къде се намира, лъв, който пази границите на семейната територия. Този рев се чува на разстояние цяла миля. Малцината пешеходци по морската алея го чуват и извръщат глави нататък. Разбягват се на всички страни, търсят да се скрият.

Вляво от себе си Тъфи вижда нещо голямо и цветно. Това е въртележката. Тръгва към нея. Тя се върти точно както мотоциклетите, които кръжат по „Стената на смъртта“ и които той добре познава; може би там ще открие Кеп?

 

 

Дик и Лора Кетълсън седят на една пейка до перилата, които разделят морската алея от плажа. Въртележката, на която се возят Дики и Лоръл, е на двайсетина метра от тях. Канибал стои в сандъчето си на пейката до тях. И този път двете деца са може би единствените на въртележката. Яхнали са дървените животни от външната редица, които се движат в кръг и нагоре-надолу по месингови пръти. Всеки път, когато минават над пейката, махват с ръце и Лора им отвръща. Дик е целият погълнат от собствените си планове и възбудено разказва на Лора как възнамерява да уреди бъдещата си работилница. Всъщност и двамата са увлечени в този разговор и може би затова, а може би и поради шума от въртележката те нито чуват лъвския рев на Тъфи, нито забелязват, че алеята внезапно е опустяла и жив човек не се вижда наоколо.

— Лора, нали го знаеш онзи печатар на Лонг Лейн. Сигурно ще има нужда да му поправя нещо, а в замяна ще го помоля да ми извърти рекламни листовки. Дики ще обиколи квартала и ще ги пъхне под вратите на хората или пък ще ги остави по верандите им. Ще изброим всички услуги, които предлагаме, ще напишем телефонния си номер, за да могат хората да ни се обадят, а също и адреса, за да идват направо, ако така предпочитат. Но телефон ще трябва да поставим; ето това ще бъде едно от големите ни пера.

Преди това не се бях замислял, но, Лора, ти знаеш ли, че в целия квартал няма друг човек, който да се занимава с този вид работа; няма да имаме никаква конкуренция. Като поразработим бизнеса, ще вземем всяка седмица да пускаме реклами във вестника на северен Дарби. Това ще ни доведе нови клиенти, пък и едва ли ще струва прекалено скъпо.

Лора пак махва с ръка на децата; тя продължава да не забелязва опустялата морска алея, нито лъва, който се вижда, защото е само на седемдесет метра от тях, пристъпва бавно и дебнешком напредва към въртележката. Може би в главата на Тъфи са останали някакви бегли спомени относно външния вид на обичайната му плячка в естествена среда — жирафи, зебри, коне.

Лора махва на Лоръл. Децата не забелязват лъва, първо, защото са в движение и второ, защото всеки път, когото минават от страната на лъва, те поглеждат само към майка си.

— Дик, освен това сигурна съм, че на първо време ще ни разрешат да сложим едно съобщение на дъската за обяви пред църквата. Хората от нашата енория редовно поглеждат там, особено като търсят работа. И тогава ще започнат да идват и онези от източен Лансдаун, а те имат повече пари за харчене и повече вещи за чупене от нашите съкварталци.

Дик вдига глава, за да нагледа децата; въртележката вече забавя хода си. Забелязва, че морската алеи е празна. Тогава обръща очи наляво и вижда лъва. На стотина метра зад Тъфи има група полицаи и други въоръжени хора, които вървят в разгънат ред, за да го обкръжат. Дик се вцепенява. Вторачва се в Лора и тя изстива от погледа му. Улавя ръцете й.

— Какво има, Дик?

— Онзи лъв е на алеята! Ти ще правиш каквото ти казвам, а аз ще се погрижа за децата.

Сграбчва Лора с двете си ръце, вдига я от пейката и я премята през перилата на алеята. Подава й Канибал със сандъчето.

— Стоиш тука и няма да мърдаш. Ако лъвът се приближи, скачаш на плажа. Не е високо, няма да се убиеш. Каквото и да стане, няма да мърдаш и никакъв звук няма да издаваш, чуваш ли?

— Ама, Дик! Ти какво ще правиш?

— Трябва пак да включа въртележката, да не вземе да спре. Докато са във въздуха, децата са в безопасност.

И той тръгва, преди Лора да успее да се обади. Предпазливо, но бързо напредва към въртележката. Тъфи е вече там и гледа как животните минават пред очите му и от време на време замахва с лапа към крака на някой кон или друго животно. Дик е вече на пет метра от лъва. Тъфи не му обръща никакво внимание. Дик зърва човека, който пуска въртележката. Той е от другата страна, разхлабва предпазния колан на едно момиченце и се кани да я свали на ръце от мястото й. Въртележката забавя ход, още малко, и ще спре.

Дик се провиква:

— Ей, ти! Пусни пак машината да се върти! Там има един лъв, във въздуха ще сме в безопасност.

Човекът вдига глава и цигарата пада от устата му. Хуква, рипва от противоположната страна на платформата и изчезва.

С един скок Дик се мята на платформата, въртележката вече съвсем е забавила ход, втурва се между дървените животни право към главния контролен шалтер. Включва го и премества лоста напред, за да може моторът да задейства въртележката. И тя отново се завърта. Той изтичва до малкото момиченце, което седи върху дървената си камила; Дик я премества върху едно от животните на вътрешната редица.

— А сега дръж се здраво и няма да мърдаш, докато не дойда да те взема.

И той се втурва към мястото, където Лоръл и Дики седят през едно животно един от друг. Тъфи се е изправил на задните си крака и продължава да замахва с лапа по бързо преминаващите фигури. Дик разкопчава предпазния колан от коня на Лоръл и я премества върху гърба на една зебра от вътрешната редица на въртележката.

— Няма да мърдаш от тук! Ще дойда да те взема след малко.

След това изтичва до Дики, който вече е видял лъва. Видял го е как замахва с лапа. Прибрал е краката си от външното стреме и е застанал от вътрешната страна на коня си; държи се, но е отдръпнал цялото си тяло по-далеч от лапите на лъва.

— Дики, не се плаши, мойто момче. Според мен той само си играе, но може неволно да те нарани.

Дик го хваща, вдига го и го премества на вътрешната редица.

— Няма да мърдаш оттук! Ако лъвът скочи на въртележката и дойде към теб, вземи този кол и се брани с него, ясно ли е?

Дики кимва.

— А Лоръл? А мама, къде е мама?

— Мама е на сигурно място, а за Лоръл аз имам грижата. От тебе искам само да си отваряш очите. Според мен тук си защитен. А аз ще държа под око лъва.

След това Дик отива и изважда дивия метален прът, който лежи в специално прорязан жлеб и служи, за да се заключва въртележката. После се промъква до самия край на платформата, за да вижда по-добре Тъфи, който продължава да замахва с лапа към животните, да отскача назад, да се хвърля наново в светкавични атаки, докато дървените фигури преминават пред очите му. Дик стои, стиска двуметровия метален прът и се чуди какво да прави.

Провиква се към тълпата зад лъва:

— За бога, не стреляйте! На въртележката има деца! Да дойде някой от тази страна, за да мога да му ги подам.

И в този миг Кеп се откъсва от хората, които са спрели на двайсетина метра зад Тъфи. Въоръжени мъже са преградили пътя му отвсякъде, но те са толкова изнервени и ако Тъфи само рече да се обърне, а те решат, че се готви за скок, на секундата ще натиснат спусъците. И тъй като музиката от въртележката продължава да гърми, Дик съвсем не е сигурен, че са го чули; а на всичкото отгоре в този миг и Тъфи зинва да реве. Дик вижда Кеп, който тича към лъва.

Кеп го приближава отзад. И той не е много сигурен какво ще направи Тъфи. Извиква му:

— Тъфи, как не те е срам, какво правиш тука?

Щом чува гласа на Кеп, Тъфи веднага се обръща. Кеп го поглежда право в очите, после бавно извръща глава. Тъфи го зяпа, сякаш нищо не разбира. Провесва опашка и тръгва към него странично, гледа да го приближи, докато е още наблизо. Отърква главата и носа си в него. Кеп протяга ръка и почесва Тъфи зад ушите с една ръка. С другата прави знак на мъжете зад него да се отдръпнат, да се разпръснат.

Сграбчва Тъфи за гривата и като домашно куче го повежда обратно към „Стената на смъртта“. Въоръжената тълпа се разпръсва, прави му широка пътека да мине. След това се повлича подире му, готова да стреля при всяка погрешна стъпка на лъва, но Тъфи не кривва никъде, той е щастлив. Намерил е Кеп. Кеп ще го нахрани.

Кеп завежда Тъфи до клетката му и отваря вратата. Тъфи радостно скача зад решетките. Кеп затваря ключалката и се обръща да посрещне настъпващите мъже. Мърф излиза напред.

При въртележката Дик е върнал металния лост на мястото му, намалил е оборотите на мотора и вече го е спрял. Вдига малкото момиченце от жирафа, но никой не идва да го вземе.

— Кажи, миличко, къде са мама и татко?

— Няма ги. Аз дойдох самичка. Ти ли, чичко, ни вози толкова дълго този път, а?

— Аз. А ти сега бягай вкъщи и да кажеш на мама и татко друг път да не те пускат самичка навън.

— Аз пък си нямам татко, само мама, на̀, пукни се! — Тя се изплезва, врътва си дупенцето и избягва.

Дик отива до Лоръл и Дики и им помага да слязат от въртележката.

— Чудесни деца сте вие двамата. А сега да отидем при мама. Дано не се е изтърсила на пясъка.

Скачат от въртележката и Дик се спуска, пресича алеята и вдига Лора на ръце, за да я пренесе над перилата. Тя го стиска до посиняване.

— Боже господи, Дик! Никога през живота си не съм се молила така горещо, нито дори когато раждах децата. Ти беше прекрасен.

— Е, не беше чак толкова опасно де. Нали го видя що за страшилище е тоя лъв. Човекът си го хвана за гривата и го повлече като някое немирно кутре, дето се е изпишкало върху килима. Според мен Канибал е много по-страшна от този лъв.

— О, Дик! Моля те, не изглупявай, не му е сега времето.

Лора притиска децата към себе си. Лоръл се разплаква, защото е превъзбудена, но най-вече защото майка й плаче, въпреки че не е съвсем наясно какво се е случило. Дики се е умълчал. Тревожи се какво ли ще стане с лъва сега.

— Татко, да знаеш, че повече ме беше страх от ония мъже с пушките, отколкото от лъва. Той само си играеше, също като Канибал, ама ония, дето бяха нарамили пушките… Само един да беше гръмнал, и всички щяхме да изпопадаме мъртви.

— Тук си прав, Дики. То и мен от тях ме беше повече страх. Хайде сега да вървим да видим дали лъвът е вече в клетката.

— О, Дик, защо трябва да ходим? За днес ми стига, моля те. Хайде по алеята, по алеята и право вкъщи.

— Ти пък, мамо! И аз искам да видя лъва. Какво толкова ще ти направи, нали е в клетка. Хайде, недей се дърпа!

— Добре тогава, ние с Дики отиваме да видим лъва, а вие с Лоръл се прибирайте към къщи. Няма да се бавим, връщаме се след малко и тогава може дори на ресторант да отидем, за да отпразнуваме тази вечер, да отпразнуваме новата ми работа и решението ми да напусна „Джей Ай“. Кога друг път ще имам удоволствието да ги напусна аз тях.

Лоръл започва да тегли майка си за ръката.

— Мамо бе, нека и ние да отидем да погледаме лъва. Нищо не може да ни направи, нали вече си е в клетката. Пусни ме да отида с татко, моля ти се.

— Добре, добре, но ако ни изяде, да знаете, че вие сте виновни.

Дики хваща ръката на баща си.

— Мен пък хич не ме е страх. Татко може да се справи с всеки остарял лъв; ти видя ли го, като взе оня железен лост? Само да го беше праснал, и край на лъва. А пък да го беше видяла какво направи със ската; отиде най-спокойно право до онзи шип, дето е на опашката му, и без да му мигне окото, измъкна кукичката от устата му.

— Слушай, Дики, недей да преувеличаваш. И двата пъти бях примрял от страх, но сега вече няма никаква опасност. Ако имаше, хората нямаше да се трупат така.

И четирмата Кетълсън се изгубват в тълпата.

 

 

Клетката е оградена отвсякъде. Тъфи крачи напред-назад, чака Кеп да го нахрани. Тълпата недоволства.

Нарамил двуцевка, един здравеняк с гумени ботуши, кожено яке и кожено кепе с козирка се провиква:

— Да го натикаме тоя тип при лъва! Да стои там, докато на това коте му причернее от глад и го изкльопа, така както изкльопа и приятеля му. Това заслужава той.

Две момчета са застанали точно зад полицейския кордон, обградил клетката. Момчетата:

— Виж му само зъбите. Ще ти схруска черепа като едно нищо, все едно че семки люпи.

— Ъ-ъ, на един залък, и толкоз.

Мъж и жена, и двамата местни хора:

— Слава богу, че тоя звяр е пак зад решетките. Сега да го махат от града и повече да се не връща. Всяка нощ ме будеше с проклетия си рев; все едно че съм се пренесъл в Африка или някоя друга пустош.

Съпругата му:

— Ако питаш мен, да го застрелят и да се свърши. Гледай му очите само. Людоед чиста проба. Вече никой не може да го обуздае. Няма да сме в безопасност, докато това животно не пукне. Хубаво са го кръстили Сатана. Та той е самият дявол.

— Права си, жено. Ако някой от нас убие така, веднага заминава за електрическия стол. Защо с лъвовете трябва да е по-различно? Той е обществен враг, както бяха Дилинджър и Нелсън Бебешкото лице. Според мен да го застрелят и да се сложи край на тази история.

 

 

Кеп и Мърф стоят до самата клетка. Кеп е промушил ръката си през решетката и се опитва да успокои, да усмири Тъфи. Тъфи се отдалечава и пак се връща към ръката му, отърква се на няколко пъти и пак тръгва да крачи напред-назад. Гладен е, иска Кеп да го нахрани.

— Слушай, Кеп. Направих каквото можах. Дори чак в зоологическата на Филаделфия се обадих. Казват, че нямали нужда от десетгодишен лъв, който е бил отглеждан досега като домашно животно. Просто не го искат. Дори не могат да ми кажат какво да правя с него, къде другаде да питам. Обадих се на Дружеството за защита на животните, и те се държат, като че ли съм откачен. Нямат къде да приберат животно с такива размери.

Кеп е навел глава и слуша Мърф. Опитва се да не плаче пред насъбралата се тълпа.

Дики си е пробил път чак до полицейския кордон. Очите си не сваля от Тъфи, защото е сигурен, че като го види, той сто на сто ще го познае. Стои и подслушва разговора между Мърф и Кеп.

— Кеп, няма какво да се направи. Трябва да застреляме Тъфи. Слушай хората, чуй ги само какво приказват. Ти никога повече не би могъл да го използваш в представление. Пък и аз няма да ти разреша, защото ще ми изгори мястото. Нямаш с какво да платиш да транспортират обратно в Африка, дори и да ти позволят.

— Какво приказваш, Мърф, та в Африка той ще умре за по-малко от седмица. Пак ти повтарям, той не знае да ловува. Той няма стадо, няма семейство; ще умре от глад. Недоумявам защо е убил Джими, но китаеца не е докоснал, нали? А видя ли го какво направи с въртележката? Всяка улична котка е по-опасна от него. Не знае да ловува, Мърф, не знае, а и аз нямам с какво да го нахраня.

Настъпва дълга пауза. Дики мести очи от лице на лице, от Тъфи към Мърф, после към Кеп Мудиг. Кеп се обръща и поглежда Тъфи.

— Мърф, остави ме аз да го направя, моля те. Мога да се оправя с четирийсет и петкалибров. Само за това те моля, нека аз да го направя; това е най-малкото, което му дължа. Разгони ги тия да се отдръпнат назад, за да не рикошира някой куршум.

Мърф поглежда Кеп. Казва на полицейския кордон да отстъпят по-назад. Разкопчава кобура си, изважда пистолета, проверява дали е зареден и щраква затвора.

— Предпазителят е спуснат, Кеп. Действай бързо, преди да се е случило нещо, и се цели точно между очите.

Той се обръща с гръб към клетката и прави знак с ръце на тълпата да се изтегли още по-назад.

— Хайде, назад, всички назад. По-назад, не искаме никой да пострада.

Дики се откъсва напред; промушил се е през кордона полицаи. Мърф обаче го сграбчва за ръката, в която носи сандъчето с Канибал.

— Къде си се забързало, а, момче?

Дики плаче. Дик се мъчи да си пробие път до него, но полицаите го задържат. Мърф здраво стиска Дики.

— Чуй, синчето ми, трябва да го направим, няма как. Няма друг начин. Тия всичките стоят тук само за да го видят мъртъв, а и няма къде да го изпратим. Хайде, хайде, остани тук при мен.

 

 

Кеп Мудиг протяга ръка и погалва муцуната на Тъфи. Тъфи облизва китката му с грапавия си език. Кеп се дръпва няколко крачки назад, а Тъфи го гледа право в очите. Не се страхува; това е неговият приятел Кеп.

Кеп вдига пистолета и освобождава предпазителя. Насочва тъмно сивкавата цев между меките открити кехлибарени очи на Тъфи с разширени от припадащия мрак зеници. Кеп натиска спусъка, но не сваля оръжието, продължава да държи Тъфи на прицел, докато вижда тъмночервената дупка, която се появява точно между очите му, и лекото отмятане на лъвската глава, докато двестакилограмовото тяло поема удара от четирийсет и петкалибровата сачма. Изстрел и после миризма на кордит. Кеп сваля оръжието.

Тъфи остава така за миг, поклаща глава, изръмжава, закашля се, олюлява се и след това бавно и леко поляга на лявата си страна.

Кеп затваря предпазителя и се обръща. Подава пистолета на Мърф. Вече плаче, без да се крие.

— Мърф, моля те, остави ми го аз да се оправям с него. Ще го закарам във вътрешността и ще го погреба в пустеещите земи край пиниите.

— Разбира се, Кеп, доколкото зависи от мен. Ужасно съжалявам за всичко, а най-много за Тъфи.

— Нямаше друг начин. Не си виновен ти.

Мърф все още държи Дики за ръката. Дики е притиснал Канибал към гърдите си. Иска да отиде по-близо до клетката, за да може Канибал да види Тъфи още веднъж.

И точно в този миг Сали се хвърля напред, разсича тълпата, че дори и полицейския кордон. Започнало е да ръми. Хората се разотиват. Тя изтичва до клетката.

— О, не! О, не! Бедният Тъфи.

Обръща се към Мърф.

— Защо трябваше да го убиваш? Не можа ли да го изпратиш в някоя зоологическа градина? Той не е сторил никому нищо лошо.

Мърф поклаща глава. Кеп стисва Сали за раменете и я обръща към себе си.

— Мърф не го е убил, Сали, аз го застрелях. Друго не можеше да се направи. Това е краят на историята. Като си помисли човек, всичко тръгна наопаки от самото начало. Нещата се обърнаха зле и за Тъфи, и за теб, и за мен, още и за Джими, пък ако щеш, и за тукашните хора. Така се случи, че взехме на игра неща, които са твърде сериозни.

— О, Кеп. Ужасно съжалявам; съжалявам за всичко.

— И аз, Сал.

Кеп я прегръща, стиска я в обятията си, а лекият дъждец вече се усилва. Той се навежда към нея и й пошепна нещо в ухото.

Сали се притиска в Кеп и плаче неутешимо.

 

 

Дики се отскубва от Мърф. Изтичва покрай родителите си, без да се спре, и продължава надолу по морската алея. Здраво притиска Канибал. Тича с все сили и плаче, плаче така, че дъх не може да си поеме. И докато тича по дъсчената алея — прогизнала и хлъзгава от дъжда — лампите от двете й страни светват и локвите лумват в електрически отблясъци.