Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Втора част

Стюре Мудиг се роди през 1896 в семейството на шведски имигранти в триста и двайсетакрова кравеферма в Уисконсин. В продължение на петнайсет години родителите му бяха работили като домашни прислужници и бяха сварили да спестят две хиляди долара, с които закупиха земята. Земята струваше двайсет хиляди. Първо взеха един ипотечен заем от десет хиляди, после още един от осем хиляди.

Бързо успяха да се сдобият с впряг коне, три свине майки и четирийсет млечни крави. Живееха в сглобяема барака без вода и без клозет. Там се роди Стюре. Бащата на Стюре построи първо обора, за да подслони животните, докато той и жена му живееха в палатка. После взе, че вдигна и бараката, за да могат да си имат деца, преди да е станало късно.

Родителите на Стюре бяха към четиридесетгодишни, когато се ожениха. Животът им дотогава бе преминал в дълго и пестеливо слугуване. Стюре се роди, когато майка му беше точно на четирийсет години. Едва не умря при раждането и затова Стюре си остана единственото им дете.

Той бе и единственото разточителство, което родителите му си бяха позволили в този живот, и от самото начало стана съвсем ясно, че той наистина е изключителна личност.

Рядко се срещат хора, които живеят в съгласие с името, което носят, но Стюре Мудиг бе един от тях. На шведски „мудиг“ означава „смел“ и ако трябва да се опише Стюре и като дете, и като мъж с една-единствена дума, то тази дума е „смел“; той като че ли никога не се поддаваше на обикновените страхове, които се роят във всички нас. Беше смел и в немския смисъл на думата „brav“, което ще рече: енергичен, предприемчив.

На девет месеца Стюре пристъпваше без чужда помощ и като че ли притежаваше необикновената способност да превръща звуковете в думи. На осемнайсет месеца изговаряше цели думи, а на две години умееше отчетливо да отговаря на въпроси. Скоро взе така сполучливо да имитира всички животни, сред които живееше, сякаш разговаряше с тях.

На четири години знаеше как да укроти разбесняло се теле или крава, и то само с помощта на звуците, които произвеждаше с устата си. Говореше си с котките и кучетата в стопанството, с прасетата. Удаваше му се да подражава на песента на повечето птици и на квакането на домашните пилета и патки.

 

 

Стюре обичаше да помага на родителите си. На пет години бършеше прах в цялата къща, метеше и подреждаше стаите; освен това носеше вода от кладенеца. Беше още толкова малък, че я носеше в еднолитрово ведро за мляко. Разстоянието от къщата до кладенеца беше петдесет ярда[1] и той го минаваше четири пъти, докато напълни големия резервоар в кухнята — нещо, което майка му правеше с едно отиване.

Отначало тя позволяваше да й помага, колкото да не скучае, но много скоро проумя ценните му качества. Той беше упорит, мълчалив работник, за когото и най-черният труд бе по-скоро песен, отколкото проклятие.

Макар и още съвсем малък, Стюре съзнателно се стремеше да бъде полезен. Някой може да си помисли, че това е така, защото родителите му са възрастни, угаждали са му повечко, разглезили са го в известно отношение, очаквайки прекалено много от него, но не такъв беше случаят и това се разбра много скоро.

Стюре беше рядък екземпляр. Имаше обаче един недостатък и това бе неумението му да показва любовта си. Той се възхищаваше от своите родители, уважаваше ги, но любвеобилността не беше в природата му — черта, вероятно наследена от типичното скандинавско равнодушие: родителите му също бяха сдържани хора.

А може би причината се криеше в дългите години прислужване. Бяха прехвърлили робската си преданост върху животните, които притежаваха, и най-вече върху Стюре. Докато работеше, той разви у себе си чувството за вина, заради грижите, любовта и възхищението, с които родителите му го обграждаха, заради радостта, която им даряваше. Затова се стремеше да им се отплати или по-скоро да се защити, като им служеше предано и всеотдайно. Това бе една борба за възтържествуване на доброто, на човешкото, но борба лишена от естествения плам на любовта.

Стюре още нямаше седем години, когато се научи да дои крава. Малките му ръце едва стигаха да обхванат издутото виме, но силата, волята и умението му да общува с животните заличаваха този единствен негов недостатък. Кравите сякаш сами му даваха млякото си. Стигнеше ли се до доене, нито майка му, нито баща му успяваха да напълнят ведрото колкото Стюре. Отначало бащата на Стюре го пусна да работи в обора, колкото да не лентяйства, но и тук много скоро той стана главната му отмяна.

За Стюре нямаше работа, която да е тежка, мръсна или тягостна. Чистеше свинарника с малката си лопатка и пееше. Сам развързваше балите сено и чак от хамбара мъкнеше огромни наръчи фураж за добитъка. И през цялото време не спираше да говори с животните, сякаш бе подел с тях разговор на неизчерпаема тема.

 

 

Когато стана на седем години, родителите му бяха вече сериозно обезпокоени. Стюре бе прекалено добро дете; по някакъв неведом начин той ги караше да се чувстват виновни. Нито за миг не преставаше да бъде щастлив, отзивчив и готов да помага. Това не беше естествено. Стюре по нищо не приличаше на седемгодишно момче, но те нямаха с кого да поговорят по този въпрос; стопанството им беше много отдалечено от всички други наоколо, а пък и най-близките им съседи бяха френски емигранти.

Мистър и мисис Мудиг говореха със Стюре само на английски. Искаха да го направят истински американец, с всичките предимства на един кореняк. Въпреки това, помежду си те разговаряха на шведски. Шведският беше техният интимен език.

Междувременно Стюре се научи да говори и шведски, и английски; говореше шведски с родителите си, така както говореше кравешки с кравите и кучешки с кучетата.

А което е най-учудващото, английският му нямаше онзи силен акцент, който имаше английският на родителите му. Още съвсем малък сам се научи да чете английски главно с помощта на картинките от каталозите, които баща му нарязваше на листчета за клозета. Трябваше сам да се научи да чете, защото според родителите му четенето не беше сред най-ценните практически умения, задължителни за всеки човек.

На училище Стюре тръгна едва осемгодишен. Дотогава той вече въртеше половината домакинство: събираше дърва, цепеше подпалки, носеше вода, метеше, миеше пода. Сутрин пръв ставаше от сън, запалваше кухненската печка или кюмбето във всекидневната. След това отиваше в обора да помага на баща си в доенето и другите грижи около животните.

Дойдеше ли време да се отелват кравите, той често-често се промъкваше нощем при тях да провери дали всичко е наред. На два пъти спаси живота на скъпо струващи млечни крави, като още преди баща си усети, че израждането не върви нормално. Животните му се доверяваха и той умееше да „разчита“ всяко тяхно движение така добре, както умееше да тълкува и звуците, които издават.

Когато дойде време Стюре да тръгне на училище, най-доволни от всички бяха родителите му. Те вече се притесняваха заради тази негова „пестеливост“. В същото време им беше мъчно да се лишат от него, от веселата му усмивка, от песните, които си тананикаше, от приятния глас, с който непрекъснато говореше на животните, и най-вече от безценната му помощ. В деня, в който за първи път се облече за училище и сложи единствения си чифт обувки, баща му се обърна към него и рече:

— Стюре, знам, че ще бъдеш прилежен ученик.

Стюре му кимна и се усмихна. И през ум не му беше минало, че може да бъде другояче; такава възможност просто не съществуваше, но той беше свикнал да слуша.

 

 

Наред с всички други дарби Стюре умееше и да слуша. Слушаше всеки и всичко. Долавяше песента на вятъра в тревите и жуженето на насекомите. Просваше се насред полето, заслушваше се в различните звуци и жумейки, можеше да различи мушиците, бръмбарите, щурците, мравките и скакалците, които хрускаха зеленината край ушите му, и комарите, осите и пчелите, които бръмчаха над главата му.

Слушаше всички с голямо внимание и жив интерес. Той не само чуваше думите, но и разбираше смисъла и чувството вложено в тях. Освен това Стюре чуваше човешкия глас като нещо самостоятелно, като интимна музика, недоловима дори за самия говорещ, но ясна и отчетлива за изострения слух на това дете.

Бащата на Стюре продължи:

— Зная, че вече четеш по-добре от майка ти и от мен, но в клас не се мъчи да изпъкваш над другите. На тебе всичко ти се удава така лесно, че децата с право ще вземат да ти завиждат и да ти погаждат номера. Ясно ли е, Стюре?

Разбира се, че му беше ясно; ясни му бяха и всички ония неща, за които баща му не отвори дума — бащините страхове и бащината гордост.

— Тате, бъди спокоен. Ще бъда послушен, защото искам всичко да науча. Знам, че в училище ще ми бъде интересно, ще бъда доволен и искам всички около мен да бъдат доволни.

И Стюре пое. Щом превали първия хълм и къщата се изгуби от погледа му, той свали обувките и ризата си. Внимателно ги сгъна, после хукна да бяга. До училището имаше пет мили и Стюре тичаше през целия път. Обичаше да тича; така се чувстваш сроден с животните. В стопанството винаги го чакаше толкова много работа, че не му оставаше време да тича, но ето сега, появи се и тази прекрасна възможност: всеки ден да тича към училището и после към къщи. Сваляше ризата и обувките, за да не ги нацапа или скъса.

Преди да стигне училището, Стюре отново си слагаше ризата и обувките. Влизаше вътре, сядаше на чина заедно с останалите дечурлига и слушаше. Училището се състоеше от една-единствена класна стая и някои от учениците на предните чинове бяха на по седемнайсет-осемнайсет години.

Учителката им беше едно местно девойче, дето се бе изучило в гимназията в Манауа. Беше на деветнайсет години и не блестеше нито с ум, нито със способности, но затова пък беше мила. Преподаваше колкото да й минава времето, докато оня, за когото щеше да се омъжва, смогне да купи парче земя и захване свое стопанство.

Отпърво тя въобще не забеляза новото сламеноглаво първолаче на задните редици. Все се мъчеше да усмири по-големите деца. Подхвърли на Стюре един буквар само защото в него имаше много картинки. После му даде лист хартия и молив, даде и на още две негови връстничета.

— Хайде сега, теглете чертички и ченгелчета, като гледате от буквара. Да видим дали вашите ще излязат толкова хубави, колкото са тези тук, напечатаните.

И тя се усмихна, а Стюре й отвърна със своята обезоръжаваща усмивка. Първо не разбра какво точно значи това да „теглиш чертички и ченгелчета“. Знаеше какво значи да „теглиш вода“ от кладенеца, или кон да „тегли каруца“, или да „теглиш кибрита“ на нещо, или да „теглиш тетивата“ на малкия лък, който сам си бе направил. Освен това беше чувал баща му да казва, че коминът не „тегли“, но никога не беше чувал да се „теглят чертички и ченгелчета“.

Но той прочете буквара за първо отделение от кора до кора няколко пъти, огледа се напред-назад да види какво правят останалите деца, пак погледна в буквара и разбра. После учителката им каза да нарисуват една картина, като гледат от учебника. Отначало и това не знаеше да направи, но пак се огледа наоколо, прегледа рисунките в буквара и разбра: рисуването беше също като това да се научиш да мучиш, като имитираш кравата, само че върху хартия и с молив.

И като проумя това, Стюре се залови да прерисува всички картинки от буквара. Рисунките му излязоха почти съвършени. Тази работа му допадна. По всичко личеше, че тук ще му хареса повече, отколкото очакваше. Оказа се, че рисунките му са по-добри от тези в учебника, защото в буквара почти всички уроци разказваха за животни, затова и картинките показваха животни. И като рисуваше животните, Стюре постоянно черпеше от собствените си наблюдения върху тях. Другите хлапетии, като го видяха как рисува, веднага се скупчиха около него. Това беше истинско вълшебство. Рисуваше със замах, като че ли следва невидимите очертания на вече готова картина.

Като забеляза, че вместо да рисуват, първолаците са се струпали и зяпат Стюре, учителката веднага отиде да провери какво става там.

Така започна училището на Стюре Мудиг.

Много скоро учителката разбра, че Стюре вече няма полза от нея, защото и по смятане, и по четене той с лекота отговаряше и на най-трудните й въпроси. Той я помоли да взема за вкъщи няколко книги, определени за дванайсет-тринайсет годишни ученици, и тя веднага му разреши с готовност и дори с трепет в душата. Същия следобед той се върна у дома си тичешком, с боси крака и гол гръб, с книгите, увити заедно с обувките в груботъканата му риза, която майка му беше ушила. Нямаше опасност ризата да се изцапа, защото подметките му рядко докосваха земята.

Стюре веднага се залови да помага на баща си при доенето на кравите. Показа на двамата книгите, които бе взел, но тъй като никой от тях не четеше английски добре, те само подметнаха, че щом ходи на училище, естествено е и книги да носи, а всъщност бяха доволни, че най-накрая Стюре е заприличал на дете като всяко друго.

Същата вечер, след като се нахраниха и след като помогна на майка си да измие чиниите, а на баща си да подостри коловете за новата ограда, която се канеха да вдигнат край нивата, Стюре изчете новите си книги. Изчете всяка по два пъти. В едната се разказваше за древна Елада и за враждата между Спарта и Атина. Стюре така и не успя да реши на чия страна да застане. Харесваше атиняните заради любовта им към науката, но дисциплината и решителността на спартанците като че ли повече му допадаха.

Другата книга беше учебник по алгебра. Загадъчната красота на уравненията го омагьоса и го наведе на мисълта, че всичко в природата си има свое място.

 

 

В училище Стюре много скоро взе да помага на младата си учителка. Всъщност учителят стана той. По природа беше търпелив и умееше да предаде знанията си така, че на децата веднага им ставаше ясно. Притежаваше някакво шесто чувство, с помощта на което към всеки подхождаше различно, същото онова чувство, което му помагаше да общува с кравите и с другите животни.

Въпреки че винаги беше усмихнат и приветлив, дори към най-тъпите ученици, някои от батковците го намразиха. Ето от това се бе опитвал да го предпази баща му. Напразно.

Но когато тази шайка от дангалаци наобиколи Стюре в училищния двор, те и не подозираха какво ги чака. Предстоеше им да научат нещо съвсем ново за Стюре Мудиг. Първо, че той бе наистина мудиг, сиреч смел. Никой от тях обаче не говореше шведски и следователно нямаше откъде да знае това. Тогава видяха как Стюре без никакво усилие, с усмивка на уста, можеше да се изплъзва като заек, да се кьоска като козел и да бяга като сърна. Притиснеха ли го натясно, можеше да се изплъзне като змия, да дращи като котка и да мята къчове като катър. Осемгодишното русоляво хлапе беше направо неузнаваемо. Така че не след дълго дангалаците разбраха, че ще е по-добре да го оставят на мира.

Не мина време и те, като малчуганите, взеха да го ценят и обичат. Трудно е да мразиш човек с усмивка като тази на младия Стюре Мудиг. Тя просто огряваше лицето му, щом те зърне, сякаш иска да ти каже: „твой човек съм, не се бой“.

Преди да изтече годината, Стюре вече помагаше и на най-големите ученици в класната стая. Изглежда, притежаваше някакво специално умение да открива затрудненията, които всеки от тях срещаше с материала.

Мис Хендерсън, учителката му, не напусна веднага, въпреки че нейният кандидат бе намерил подходящо парче земя, бе платил за него и вече вдигаше обора, но тя реши да остане в училището още година — най-вече за да види какво ще стане със Стюре. Пък и по-добре да изчака, докато годеникът й построи и подреди къщата.

У дома Стюре взе да се интересува все повече и повече от техника. С подръчни материали успя да измайстори помпа, която свърза с най-обикновена вятърна мелница и по този начин докара водата от кладенеца в кухнята. Измисли такива резета за вратните помежду нивите, че човек лесно да ги отваря, но никоя крава да не може да ги мръдне. Преди използваха парче тел, което увиваха около диреците, но бавна работа е, докато го отвиеш, отвориш вратнята и пак го завиеш.

В обора си устрои малка ковачница и започна да прави простички съдове и инструменти за работата в полето. И там изобрети онзи плуг, който можеше да реже земята надълбоко, без да е нужна кой знае каква сила, за да го водиш.

До този момент баща му използваше теглен от кон или муле плуг с обикновен лемеж, който отрязва почвения пласт и го обръща върху отметателната дъска. Имаше и чифт дръжки. Такъв плуг искаше много сила и умение, за да стане оранта. Трябваше сила, за да го врежеш в земята, и животински напън, за да изкараш докрай браздата, като в същото време внимаваш и да не я изкривиш. Стюре неведнъж се бе опитвал да оре, за да облекчи баща си в тази най-черна работа, но това просто не бе по силите му.

В ковачницата си, в обора, той измисли нов вид лемеж и специално го закали. Имаше формата на обърнато наопаки „Т“ и приличаше на птица е разперени криле. Закрепи палешника на „Т-то“ под такъв ъгъл, че той сам влизаше в земята само от теглителната сила на коня или мулето. А врежеше ли се, обръщаше земята на две страни.

След това Стюре си направи нов вид дръжки на плуга по собствен размер. Те бяха подобни на татковите му, но за момче като него и по-дълги, за да може по-леко да маневрира.

Щом впрегна мулето в новия си плуг, той тръгна като по масло. Лемежът хлътна в почвата от най-малкия натиск, а после, опрян на дръжките му, той стабилно подкара разперения плуг, който хем по-рядко изскачаше на повърхността, хем по-малко кривеше браздата.

Бащата на Стюре не можа да повярва на очите си, когато една събота сутрин стана и видя, че горната част на южната нива е цялата изорана. Още в три сутринта Стюре бе хванал ралото, за да изненада баща си с новото изобретение. Вече беше на дванайсет години и макар да не бе едър, притежаваше необикновена за възрастта си сила.

След това Стюре се залови да разшири и усъвършенства вятърната си мелница, та да произвежда електричество. Околността на Манауа нямаше друго стопанство с електричество. Изработи крилата на мелницата в малката си работилница, после взе да чете наръчници по електротехника, докато най-накрая успя да сглоби малък електрически генератор с намотки от медна жица. В обора и кухнята замъждука плаха светлина. Това беше подаръкът, с който зарадва майка си и баща си в навечерието на тринайсетия си рожден ден.

Горе-долу по същото време мис Хендерсън, учителката на Стюре, реши, че той вече съвсем няма какво да научи от нея. И тогава му даде препоръка за гимназията в Манауа, която сама бе посещавала и до която имаше още петнайсет мили път. Към препоръката приложи за доказателство негови работи и въпреки хлапашката си възраст Стюре бе приет за гимназист.

Родителите на Стюре дълго премисляха, преди да решат дали да го пратят в Манауа. Те изцяло разчитаха на него и не само заради невероятната му сръчност, отзивчивост и трудоспособност, но и заради веселия му нрав, но все пак добре знаеха, че ще сторят голяма грешка, ако лишат Стюре от възможността да стане част от голямата американска мечта; той трябваше да се изучи. На младини за тях самите гимназията бе повече от дързък блян.

Стюре ги увери, че той ще успее да посещава гимназията, без да занемари работата си в стопанството. Единственото нещо, за което помоли, бе велосипед. Родителите му не можеха да му откажат. Стопанството им процъфтяваше главно благодарение на неговия неуморен труд и неговите нововъведения, така че колкото за един велосипед, пари щяха да се намерят.

До Ошкош на езерото Уинебаго имаше повече от трийсет мили, които Стюре извървя пеш, защото именно оттам се надяваше да си купи велосипед.

 

 

Хиляда деветстотин и осма година. В Ошкош Стюре за първи път зърна автомобил. Хуква след него по улицата само и само по-дълго да го гледа, да го чува, да го души. Това, че той може да върви сам, без да го тегли крава, муле или кон, му се струва най-вълшебното чудо на света. Чувал е за автомобили, но никога не ги е виждал на живо.

После открива една работилница, в която продават велосипеди. Прекарва там целия следобед — зяпа как ги поправят, разглежда различните модели, видове гуми и кормила. В един момент собствениците се усъмняват в този хлапак, който така безцеремонно се мотае наоколо и следи всеки техен жест.

Единият се изстъпва пред Стюре.

— Ей, хлапе! К’во търсиш тука, бе? Казвай де, к’во искаш? Дял ден се усукваш отвън. Туй да не ти е цирк?

Стюре веднага му пуска една от своите усмивки, с които казва: „Не бой се, твой човек съм аз“. Уж гледаше да стои по-настрана, защото знае, че и човекът е като животното: плаши се като го гледаш по-дълго и настойчиво.

— Ще ми се да купя колело, затова гледам. Искам да видя какви ги имате.

— Ти, момче, случайно да знаеш, че тия колела ние не ги раздаваме. Тия колела пари струват.

— Зная, разбира се. Мисля, че за едно парите ми ще стигнат. Само че първо искам да ги изуча и после ще си купя.

— Онова там виждаш ли го?

Човекът му посочва един опрян на стената велосипед: и двете му колела с еднакъв размер, с верига на задното колело и пневматични гуми. Не е ново, но има вид на току-що ремонтирано и стегнато.

— Та викам ти, онова там струва дванайсет долара. Искаш ли го, а, малчуган?

Стюре отива при велосипеда и започва най-съсредоточено да го разглежда. Опипва веригата, хваща кормилото, друсва го няколко пъти да види как са гумите, пък и колко здрава е рамката.

Мъжът смигна на другите работници от магазина. Късно лято е и те всички са по долни ризи, потни и мръсни. Кимва им с глава към Стюре.

— Виж к’во, момче, ако имаш пари, може и за по-малко да ти го дам. Да кажем единайсет долара и половина.

Мъжът е сигурен, че както на всички други хлапаци и на тоя меракът му е само да клечи наоколо и да зяпа.

Стюре продължава да преглежда велосипеда, като че ли е крава или болно теле. Прокарва пръсти по него, опипва всеки болт и заварка, отваря си очите да не би да има нещо изкривено или повредено.

— Може ли да покарам това колело?

— А знаеш ли как, а, момче?

— Не, ама и без това ще трябва да се науча, за да ходя с него на училище.

Наизлезлите механици са се втренчили в Стюре. По всичко личи, че ще стане забавно — кратна пауза в тягостното еднообразие на уморителното им ежедневие.

— Виж к’во, момче. Ако успееш да стигнеш оттук до ей оная улица, без да паднеш, ще ти го подаря за десет долара.

И той смигна на работниците през рамо. Вече никой не работи. Някои са застанали с ръце на кръста, а други още държат инструментите си. Един прекрачва велосипеда, който поправя, сяда отгоре му и повдига кепето си с палец.

Стюре избутва колелото извън работилницата, а механиците излизат по петите му, да не би да изпуснат нещо. Стюре вече е изучил машинката достатъчно внимателно, ясно му е, че за да потегли, той трябва първо здравата да я засили, защото иначе тя ще се килне на една страна. Забелязал е, че й липсват спирачки. По онова време велосипедите още нямат свестни спирачки. Значи единственият начин да се спре, е или като скочи в движение, или като задържи гумата с ръка. Освен това трябва да се пази и от бързо въртящите се педали. Тогава велосипедите още нямат свободен венец, нито ръчни спирачки, нито контра. Стюре проверява дали, като прекрачи рамката, пръстите му докосват земята. Не, не стигат. Значи спирането може да стане само в движение: ще се опре на кормилото, ще се мести встрани с двата крака, а сетне ще спре колелото, като го изправи на задната му гума. Неведнъж е яздил крава, докато прибира стадото от полето, и неведнъж е репетирал точно този скок, така че няма страшно.

Нагласява педала, засилва колелото и се метва отгоре му. Клатушка се наляво-надясно, но след няколко ярда поема по права линия. Ето вече стига улицата. Успява! Успява да се задържи главно с помощта на силните си крака, невероятната си ловкост и удивителното си чувство за равновесие. Трябва да е бил най-младият велосипедист в цял Ошкош. По онова време велосипедите са предимно за възрастни, в никакъв случай играчки за дечурлига.

В края на улицата го чака завой и това не е никак проста работа, но Стюре знае, че трябва да наклони тялото си в посока на завоя и успява. След това натиска мъжки педалите, защото по обратния път до работилницата има леко възвишение. Всички механици от работилницата са наизлезли да го гледат. Готови са да го подхванат, като рече да спира, но Стюре здраво стиска кормилото, премята се светкавично от едната страна на колелото и цялото го изправя, също като кон, когато рязко му дръпнеш юздата назад.

Миг мълчание, след което механиците започват възторжено да му ръкопляскат. Майсторът се приближава и гальовно разрошва косата му.

— Много те бива бе, момче. Направи ме за пет пари тука пред моите хора. Бях готов да се обзаложа, че никога не си помирисвал велосипед, ама ти сигурно работиш я в някой цирк, я бог знае къде, а? Никога не съм виждал някой отведнъж да се оправя с такова колело; бях сигурен, че ще си счупиш врата.

Стюре само се усмихва с грейнали от щастие очи и гледа майстора право в лицето. Возенето, скоростта, чувството за контрол и управление, всичко това го е въодушевило.

— Така е, сър. Ако нямате нищо против, аз бих желал да купя това колело. Ще донеса парите след пет минутки.

Стюре се втурна да бяга, а мъжете пак прихват да се смеят. Никой от тях и не подозира, че Стюре наистина се кани да купи колелото, смеят се, задето хлапето успя да метне шефа им и да се повози безплатно.

И пак се прибират в работилницата. Стюре изтичва зад ъгъла, изважда парите от подплатата на жакета си, където ги е пришил. Има си петнайсет сребърни долара.

Отброява десет и набързо пришива обратно останалите пет. От петгодишна възраст Стюре се изкърпва сам. Вечер с удоволствие помага на майка си да прави юргани и ватенки. Умее да шие с майсторска сръчност и точност. Откъсва със зъби конеца и забожда обратно иглата в яката на жакета си, където винаги я държи. Поставя на върха й парченце дървесна кора като предпазител. За Стюре иглата е ценна вещ.

Здраво стиснал в ръката си десетте долара, Стюре се връща тичешком в работилницата. Отива право при шефа.

— О, ей го тоя малчуган пак довтаса. Хареса ти да се возиш без пари, а? Ще взема да ти дам още веднъж, че пак да го видя оня номер с рипането.

— Дойдох да купя велосипеда. Ето, така добре ли е? Нали ми казахте, че ако направя едно кръгче, без да падна, ще ми го продадете за десет долара?

Майсторът се обляга назад и плъзва поглед през разперените като кормило мустаци и бирено търбухче към дребното жилаво русоляво момче.

— Така ли рекох?

Хвърля едно око към другите механици в работилницата и се подсмихва. Те пак са зарязали работата и гледат с интерес.

— Слушай сега к’во ще ти кажа аз на тебе. Ако до пет минути ми изсипеш ей тук в шепата десет долара, връщам ти петдесет цента да се почерпиш. К’во ще кажеш. Иначе да си обираш крушите, че заради твойте номера за пет пари работа не сме свършили от сутринта.

И скръства мускулестите си ръце. Стюре разтваря дланта си с десетте сребърни долара. Майсторът източва врат напред, зяпва с уста, а ръцете му недоумяващо увисват встрани.

— Сър, ако протегнете ръка, ще наброя в шепата ви десет долара. А въпросните петдесет цента задръжте, за да ни е чиста сметката. Вие, разбира се, не сте знаели, че парите са у мен.

Стюре започва да брои парите в ръката на майстора. Всички механици са се скупчили наоколо.

— Ей, шефе, ръфни парата, да не излезе после, че са тенекиени или к’во там.

Но майсторът знае, че това са истински, честно припечелени, почтено изсечени американски долари. Стюре продължава да брои на глас, за да чуват всички.

— Ето ви ги, сър, десет на брой. Бихте ли ми написали разписка, за да не каже някой, че съм откраднал велосипеда.

Отпърво никой не шуква. После цялата работилница гръмва от силен мъжки смях. Зашляпаха се един друг по бедрата и по гърбовете. А майсторът стои, втрещил се е в дланта си.

— А защо пък ти да не си откраднал тези пари, а?

Стюре му мята един поглед — открит и посмутен, но съвсем красноречив.

— Защото ви казвам, че не съм, сър. Спечелил съм ги заедно с родителите, си в нашето стопанство и това е първото нещо в живота, което си купувам, и се надявам тепърва да се радвам на този велосипед.

Стюре отива до колелото и собственически хваща кормилото му. Чака.

— Сър, моля ви да побързате с разписката, защото път ме чака. Трябва да се прибера по светло. Не ми се ще да ожуля този красив велосипед в някоя бабуна в тъмното, да спукам гума или да му изкривя рамката.

— Абе ти, момче, откъде си и от къде на къде някакви си кравари ще имат по десет долара да си купуват най-луксозния ми велосипед? Ей това искам да знам! Като ми отговориш, аз ще ти дам ония петдесет цента и ще си друсаме ръцете, нищо, че това ще ти е първата честна печалба в живота.

— Живея недалеч от Манауа и парите си печелим с усърден труд, пък и пестим повечко, не харчим.

— А как, по дяволите, успя да дойдеш от Манауа до Ошкош? Туй са повече от трийсет мили, и то какви!

Стюре пак разцъфна в една от вълшебните си, леко начумерени усмивки. Че как да стигне? Да не би да вземе да впряга цял кон за такова късо разстояние, велосипеда още го нямаше, а да не говорим за някои от ония автомобили.

— Вървях, сър. Всъщност не съвсем, истината е, че тичах. Много ми се щеше да видя истински велосипед, да го изуча и затова. Тук няма къде да нощувам, трябва да се прибера у дома днес, няма начин.

— И кое време тръгна оттам?

— Около час преди изгрев.

— Но нали беше тук по обяд. Да не би да искаш да кажеш, че си взел трийсет мили за някакви си седем часа?

— Така излиза. Бързичко тичах, сър. Бихте ли ми дали разписката и да вървя? Мама ще се безпокои, ако не се върна, макар и по здрач. Вярно, с колелото ще стигна по-бързо, но все пак, време е да потеглям.

— Ти ми взе ума бе, момче!

А един от механиците се провиква измежду спиците на колелото, което поправя.

— И още как, Пат. Хайде сега дай на момчето разписката и рестото, та да има време да ги извърти тия трийсет мили до къщи. Като го гледам, ще ги вземе за четири часа и ще стигне тъкмо за вечеря.

Така приключи тази случка. Стюре грабна велосипеда и бясно го яхна по черните коларски пътища и пътечки, право към къщи. Прибра се в десет, точно когато и най-бледата светлинка на небето вече гаснеше. Стюре се чувстваше виновен, защото бе пропуснал и двете издоявания през деня, но сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за велосипеда. Той го вкара напрано в кухнята да го видят майка му и баща му. Те вече се бяха приготвили да си лягат. Стюре взе един стар парцал и кофа вода, за да измие калта и прахта от колелото, та да могат и родителите му да се порадват на истинския му вид, в който Стюре го бе зърнал за първи път.

— Татко, с него направо летя. Дори комарите не могат да ме стигнат. През целия път нито едно ухапване, погледни! — И той протяга тънките си, голи, но не и крехки ръце.

— Мамо, като си седнал отгоре, всичко виждаш. Освен това прибрах се два пъти по-бързо, отколкото като тичах на отиване. Само си помисли: два пъти по-бързо!

 

 

Същия септември Стюре тръгна в гимназията. Помагаше на баща си при сутрешното издояване на кравите, а след това се мяташе на велосипеда и потегляше за училище. Наоколо земята беше повечето равнинна, но пътят до училището се изкачваше по един дълъг, макар и не много стръмен баир. Стюре тръгваше с работните си дрехи, направо след доенето, а дрехите за училище завързваше на гърба си заедно с обяда.

Пристигнеше ли в училище, той първо заключваше велосипеда, а след това отиваше в мъжката съблекалня да се преоблече. Работните си дрехи от фермата скътваше на едно тайно местенце над клозетите. Гимназията беше голяма и имаше вътрешни тоалетни.

Стюре бързо навлезе в учебния материал. Отначало другите ученици го смятаха за някое любознателно хлапе, дошло просто да посещава часовете им. Не че Стюре беше дребен, но все пак бе тринайсетгодишен, което ще рече две години по-малък от останалите. За няколко седмици обаче съучениците му разбраха как стоят нещата. Участието му в клас, въпросите, които задаваше, резултатите от първите писмени работи и изпитванията на дъската веднага го отличиха. Учителите, първоначално скептични при вида на такъв малък гимназист, много скоро взеха да гледат на него с умиление заради изключителната бързина, с която усвояваше материала. Учителят на Стюре по алгебра просто не можеше да му се начуди, смайваше го лекотата, с която решаваше по-сложните задачи, обикновено предназначени за най-добрите ученици. Учителят му по латински твърдеше, че сигурно е учил латински и преди това; човек не може да запамети и свободно да използва един нов, чужд език, без да го е учил предварително. Стюре, разбира се, не знаеше това, но до Коледа няколко от учителските съвети се занимаваха изключително и само с него.

Часовете в училище бяха истинско удоволствие за Стюре, но тъй като след последния звънец трябваше веднага да тръгва обратно, не му оставяше време да дружи със съучениците си. През голямото междучасие изяждаше филия черен домашен хляб и парче твърдо сирене. Училищната библиотека му се струваше като страна на чудесата и именно там ходеше да обядва. Много скоро обаче му дадоха да разбере, че библиотеката не е място за дъвчене, затова предварително си накъсваше хляба и сиренето на залци, натъпкваше ги в джобовете си и скришом ги пъхаше в устата си.

И все пак умът на Стюре продължаваше да бъде в плен на велосипеда. Купи си верига и катинар, за да го заключва към един стълб до вратата на училищния двор. Непрекъснато мислеше какво да направи, че да го накара да върви по-бързо и по-леко по нагорнището към училището и в същото време как да задържа педалите на връщане, без да се изморява. След много опити, той си изработи два чифта курбели, с помощта на които свързваше педалите към зъбчатото колело. Единият чифт бяха много къси — около четири инча, а другият — дълги, толкова дълги, колкото позволяваше разстоянието, без педалите да задират в земята. На отиване към училище използваше дългия чифт курбели и педалите се въртяха с далеч по-малко усилие. Късия чифт носеше заедно с училищните си дрехи, учебниците и обяда. На връщане на мястото на дългите слагаше късите и се движеше с много по-голяма скорост, като успяваше да се прибере вкъщи навреме за доенето на кравите. Всъщност, яхнал този велосипед надолу по хълма към къщи, той трябва да е бил най-бързо движещото се човешко същество на сто мили околовръст.

Благодарение на изобретението, взе да се прибира у дома много преди времето за доене и затова реши, че ще е по-добре да поостава още половин час в библиотеката, където беше тихо и имаше стабилно и силно електрическо осветление.

 

 

Стюре изкара гимназията, като всеки ден въртеше педалите от училище до вкъщи и обратно. Зиме върху гумите на велосипеда навиваше въже, за да не поднасят при сняг или поледица. Дори в дни, когато преспите стигаха до втория етаж на къщата им, той навличаше снегоходките и пак не пропускаше училището. На два пъти бе единственият явил се в училището ученик.

В стопанството стадото им се увеличи с още десет крави и това, разбира се, означаваше повече работа при доенето, така че много скоро престоят на Стюре в училището отново трябваше да се ограничи в рамките на учебните часове. Междувременно той успя да изчете почти всички книга от училищната библиотека. Тези книги той сякаш не ги четеше, а направо ги поглъщаше. Вечер четеше каквото му падне; усамотяваше се под предлог, че си готви уроците, които си научаваше още през междучасието в библиотеката.

Стюре се интересуваше от света. Не го свърташе на едно място, щеше му се да пътува, да види повече неща. Заработи още по-мъжки в стопанството, но знаеше, че не тук иска да прекара целия си живот.

Завърши гимназията на шестнайсет години с всички възможни грамоти и награди, но нямаше никакви изгледи да продължи било в колеж, било в университет.

Помогна на баща си да направи пристройка на обора и двамата заедно построиха вътре тоалетна и баня с вана. Бащата и майката на Стюре живееха във вечно удивление от сина си, но и във вечна тревога. Той като че ли вече не се усмихваше много-много. Престана да разговаря с животните. Само четеше книги.

Взе да увещава родителите си да си купят трактор. Писа на разни фирми и получи купища каталози с най-различни видове трактори. Показа ги на майка си и баща си и се опита да им обясни колко и каква работа ще свършат с помощта на един такъв трактор и как стопанството ще процъфти, но не им стигаха пари, а простите им пестеливи шведски умове не можеха да си представят, че ще вземат на заем; стигаха им ипотечните дългове, които изплащаха.

В живота на Стюре липсваха момичета. В училище не посещаваше забавите, отчасти защото беше най-малкият, а и твърде дребен, но най-вече защото момичешката непредвидимост го плашеше. Стюре обичаше всичко да следва ясна логика и определена посока. Повечето неща той разбираше с лекота, а онези, които не разбираше, просто отбягваше. Опитваше се да отбягва болестите, изкуството, музиката и момичетата. И това беше още една слабост на Стюре. Той ценеше постоянството и предвидимостта много повече от промяната и случайността.

Техниката, независимо каква, продължаваше да го интересува все така живо. Машините са човешко изобретение, следователно те са разбираеми за човека. Също като математиката. Чувстваше, че ако разполага с време да се съсредоточи, би могъл да проумее всяка машина или да реши всяко уравнение, измислено от друг. Чувстваше още, че сам би могъл да измисли машина или уравнение.

Всъщност той изобрети много машини; една от тях беше машината за пране. Задвижваше се от вятърната мелница, която въртеше напред-назад лопати в едно огромно корито. Само дето не успя да предума майка си да я използва; тя се боеше от нея, както и от всяка машина изобщо. Затова Стюре пое прането в свои ръце. Освен това взе да майстори и някаква механична система за доене на крави. Пак с помощта на вятърната мелница искаше да задвижи вакуумни помпи, но не можа да регулира нагнетателните клапани и млякото се изкачваше по вакуумните маркучи, вместо да изтича към ведрата.

Успя да си направи и малко лампово радио, с което хващаше музика от Ошкош. От тази машинка майка му не се боеше. За нея тя беше това, което бе четенето за Стюре — начин да се махнеш, без да напускаш пределите на фермата.

Когато избухна Първата световна война, Стюре взе да я следи с голям интерес. Този страховит сблъсък на мъже с мъже, в който хиляди загиваха, му се струваше абсолютно лишен от всякаква логика. Той не познаваше друго животно, което доброволно да участва в такава безумна оргия от убийства, осакатявания и разруха. Всеки ден отиваше до Манауа за вестник, купуваше го и бързаше да се прибере с велосипеда. Вестникът стана част от ежедневното му четене. Почти нямаше книга от училищната или градската библиотека, която да не е чел, така че вестникът попълни и без това съществуващата празнина от отреденото му за четене време, както и знанията му за света.

През 1917 година Стюре стана на двайсет и една и бе един от първите мобилизирани в цялата област. Прие го със смесени чувства. Не му се щеше да оставя стопанството в ръцете на застаряващите си родители. По онова време те бяха на шейсет. Нито пък му се щеше да го убият.

Но му харесваше възможността да пътува, да види нещичко от останалия свят и сам да прецени същността на тази кланица в Европа. До момента, в който Стюре се качи на влака, дето трябваше да го откара до тренировъчния лагер във Форд Бенинг, щата Джорджия, той все още не беше ходил по-далеч от Ошкош, все още не беше целувал момиче, дори не бе държал момичешка ръка.

Потънали в сълзи, родителите му го разцелуваха за довиждане и го увериха, че добре ще стопанисват фермата, докато го няма. Те хем се страхуваха за него, хем се гордееха. Мобилизацията беше част от представата за истински американец, който отива да се сражава за родината си.

Бележки

[1] Мярка за дължина, равна на 0.91 м. Б.ред.