Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (4)

Лоша слава

Джейкъб Тод съжали за заминаването на Фелисиано и Паулина, защото бе завързал добро приятелство с милионера от мината и размирната му съпруга. Радушието, с което го обграждаха младите предприемачи, се равняваше на неприязънта, която започваше да изпитва към членовете на клуб „Унион“. Също като него самия новите индустриалци бяха проникнати от европейски идеи и бяха носители на свободолюбиви и напредничави убеждения, за разлика от старата, изостанала с половин век земевладелска олигархия. Под леглото му лежаха на купчина още сто и седемдесет библии, но вече бе забравил за тях, понеже отдавна бе изгубил облога. Бе усвоил достатъчно испански, за да се справя самостоятелно, и макар без ответ, все още бе влюбен в Роуз Съмърс — две сериозни причини да остане в Чили. Постоянните насмешки на младата жена се бяха превърнали в очарователна привичка и не го обиждаха. Приемаше ги по навик, шеговито, и им отвръщаше незлобливо, като в игра на топка, чиито тайни правила бяха известни само на тях двамата. Сближи се с някои интелигенти и прекарваше с тях по цели нощи в спорове върху френските и немските философи или върху научните открития, разширили обхвата на човешкото познание. Разполагаше с много време за размисъл, четене и разговори. Насъбраните идеи записваше в овехтяла от употреба дебела тетрадка, а значителна част от доходите си харчеше за книги, като ги поръчваше в Лондон или ги купуваше от книжарница „Сантос Торнеро“ в квартал „Алмендрал“. Между другото това бе кварталът на французите и там се намираше най-хубавият публичен дом във Валпараисо. А в книжарницата си даваха среща представители на интелигенцията и начеващи писатели. Тод четеше по цели дни, след това заемаше книгите на другарите си, а те ги превеждаха криво-ляво, отпечатваха ги в нескопосани брошурки и ги предаваха от ръка на ръка.

Най-млад от групата на интелигентите беше Хоакин Андиета, едва осемнадесетгодишен, чието естествено призвание на водач заместваше липсата на опит. Пламенен по природа, той изпъкваше още повече поради младостта и бедността си. Хоакин не бе човек на словото, а на действието, един от малцината, надарени с достатъчна прозорливост и смелост, за да превърнат в революционен устрем книжните идеи, докато останалите предпочитаха да ги предъвкват до безкрай, насядали край бутилката в задната стаичка на книжарницата. Андиета привлече вниманието на Тод от самото начало. У младежа имаше някакво неспокойствие и въодушевление, които го привличаха. Бе забелязал оръфаното му куфарче и протрития плат на костюма му, излинял и излъскан като лучена люспа. За да не се виждат дупките на подметките му, никога не се разполагаше с вдигнати нозе и не сваляше сакото, защото, както предполагаше Тод, ризата му сигурно бе цялата в кръпки и снадки. Нямаше прилично палто, но и посред зима скачаше още в зори, готов да тръгне пръв да разнася брошури и да разлепя възвания към работниците, за да се вдигнат на бунт срещу своеволията на работодателите, или към моряците, за да въстанат срещу капитаните и корабните компании — дейност в повечето случаи безполезна, тъй като материалите попадаха сред предимно неграмотни хора и призивите за справедливост оставаха да висят на произвола на вятъра и човешкото безразличие.

Джейкъб Тод скришом направи някои проверки и откри, че приятелят му работи в Британската компания за внос-износ. Срещу нищожна заплата, с изнурително работно време, водеше регистъра на стоките, доставени в кантората на пристанището, и от него се изискваше да ходи с колосана яка и лъснати обуща. Животът му протичаше в непроветрено, зле осветено помещение, задръстено от безкрайни редици бюра и от купища потънали в прах книжа и дебели тефтери, които никой не поглеждаше с години. Тод попита за него Джереми Съмърс, но той не можа да си го спомни; навярно го виждал всеки ден, отвърна, но не поддържал лични връзки с подчинените си и трудно можел да назове всекиго по име. От други източници подразбра, че Андиета живее с майка си, но не научи нищо за баща му. Реши, че навярно е бил случаен моряк, а майка му е от жените без късмет, непринадлежащи към никоя обществена прослойка, може би незаконородена дъщеря или пък отхвърлена от семейството си. Хоакин Андиета имаше андалуски черти на лицето и мъжествената привлекателност на млад бикоборец. Излъчваше увереност, сила и самообладание, движенията му бяха отмерени, погледът — изразителен, а гордостта му — покъртителна. Противопоставяше се на утопичните идеали на Тод с непоклатим усет за действителността. Тод проповядваше създаването на общество на равнопоставеност, без свещеници и полицаи, управлявано демократично под знака на всеобщ неоспорим нравствен закон.

— Витаете в облаците, мистър Тод. Чака ни твърде много работа и не си струва да губим време в обсъждане на измислици — прекъсваше го Хоакин Андиета.

— Но как ще създадем съвършеното общество, ако първо не си го представим? — не се съгласяваше Тод, размахал все по-дебелата си тетрадка, с вмъкнати в нея планове на идеални градове — в тях жителите им отглеждаха заедно земеделски култури за изхранване, а децата растяха здрави и щастливи под грижите на общността, защото, щом частната собственост беше премахната, никой не можеше да има власт над децата.

— Трябва да сложим в ред плачевното си сегашно съществуване. Първо следва да привлечем работниците, безимотните и индианците, да раздадем земя на селяните и да отнемем властта на църквата. Налага се да променим Конституцията, мистър Тод. У нас гласуват само собствениците, с други думи управляват богатите. Сиромасите не се броят за нищо.

Първоначално Джейкъб Тод измисляше заплетени начини, за да подпомогне приятеля си, но скоро се принуди да се откаже, защото намеренията му оскърбяваха Хоакин. Възлагаше му разни поръчки, за да има повод да му даде пари, но Андиета изпълняваше задачите съвестно, а сетне решително отклоняваше каквото и да било заплащане. Когато Тод му предлагаше пура, чаша бренди или пък чадъра си в някоя дъждовна вечер, Андиета ги отблъскваше с ледено високомерие, необяснимо и дори обидно за приятеля му. Младежът никога не говореше за личния си живот или за миналото си, появяваше се за кратко, сякаш от нищото, прекарваше няколко часа в бунтарски разговори или разгорещени четения в книжарницата, а към края на вечерта се изпаряваше. Не разполагаше с никакви пари, за да се отбие с останалите в кръчмата, и не приемаше покани, за които не можеше да се отплати.

Една вечер Тод не се сдържа и го проследи из плетеницата от улички край пристанището, като се криеше в сянката на портите и на завоите на неугледните пресечки, според хората закривени нарочно, за да не се промъкне дяволът. Видя как Хоакин Андиета запретна панталони, свали си обущата, уви ги във вестник и грижливо ги сложи в куфарчето, а оттам извади селски галоши и ги нахлузи. В късния час наоколо се мяркаха само неколцина заблудени минувачи и бездомни котки, които ровеха из боклуците. С усещането, че е като крадец, Тод закрачи в мрака почти по петите на приятеля си. До слуха му достигаше как той диша учестено и постоянно трие ръце, за да се пребори с бръснещия леден вятър. Стъпките му го отведоха при скупчени край общ двор бордеи, до които се достигаше по една от характерните за града тесни улички. Вонята на урина и изпражнения го блъсна в носа — в тези квартали службите по чистотата с дългите си куки за отпушване на каналите минаваха рядко. Разбра защо Андиета предвидливо бе свалил единствените си обуща — не виждаше къде стъпва и нозете му потъваха в смрадлива каша. В безлунната нощ единствените светлинки се процеждаха изпод разнебитените капаци на прозорците, много от тях без стъкла, запушени с картон или дъски. През цепнатините се провиждаше вътрешността на жалките стаички, осветени от мъждиви свещи. Леката мъгла придаваше на картината недействителен вид. Различи как Хоакин Андиета драсна клечка кибрит, затуляйки я с тялото си от вятъра, извади ключ и на трепкащата светлина на пламъчето отвори една от вратите. „Ти ли си, синко?“ — съвсем ясно се чу женски глас, по-звучен и по-младежки от очакваното. Вратата бързо се захлопна. Тод дълго стоя в мрака, загледан в къщурката, с огромно желание да почука, продиктувано не от любопитство, а от прилив на замайваща топлота към приятеля му. „По дяволите, държа се като идиот“, промърмори той най-сетне. Обърна се и тръгна към клуб „Унион“ да пийне нещо и да прегледа вестниците, но още по пътя се отказа, безсилен да понесе контраста между нищетата, останала зад гърба му, и салоните с кожени мебели и кристални лампи. Прибра се в стаята си, изгарян от огъня на състраданието, много подобен на треската, от която едва не умря през първата седмица от престоя си в Чили.

Такова бе положението в края на 1845 г., когато търговският морски флот на Великобритания назначи във Валпараисо капелан, за да се погрижи за духовните потребности на протестантите. Той пристигна, готов да се опълчи срещу католиците, да съгради непоклатима англиканска крепост и да вдъхне нови сили на паството си. Първата му служебна задача бе да провери сметките на подготвяната мисия до Огнена земя, от чиито резултати не се забелязваше и следа. Джейкъб Тод си издейства от Агустин дел Валие покана за имението му, с надеждата, че така ще даде време на новодошлия пастор да изпусне пара, но когато се прибра след две седмици, установи, че капеланът не е забравил неговия въпрос. Известно време Тод намираше разни предлози, за да го избягва, но в края на краищата се наложи да застане пред одитор, а сетне и пред комисия на Англиканската църква. Заплете се в мрежа от все по-невероятни обяснения, въпреки че числата недвусмислено разкриваха злоупотребата. Възстанови парите от остатъка в сметката, но името му пострада непоправимо. За Тод настъпи краят на събиранията в сряда у Съмърсови и повече никой от чуждестранната колония не го покани, по улицата познатите го избягваха и всички, подхванали с него някакви съвместни сделки, ги прекратиха. Мълвата за измамата достигна до чилийските му приятели и те твърдо, макар и без много шум, му намекнаха да не се мярка в клуб „Унион“, за да не бъде отстранен най-позорно. Не го приемаха нито да играе крикет, нито в бара на Английския хотел и скоро той остана напълно сам, защото дори приятелите либерали му обърнаха гръб. Цялото семейство Дел Валие престана да го поздравява, освен Паулина, с която Тод от време на време поддържаше връзка по пощата.

Паулина бе родила първото си дете на север и по писмата й личеше, че е доволна от битието си на омъжена жена. Фелисиано Родригес де Санта Крус, за когото се говореше, че богатее все повече, се бе оказал необикновен съпруг. Бе убеден, че дързостта, проявена от Паулина, когато бе избягала от манастира и надвила семейната воля, за да се омъжи за него, не бива да се хаби в домакинската работа, а следва да намери приложение в полза на тях двамата. Възпитана като госпожица, Паулина едва знаеше да чете и да смята, но изпитваше истинска страст към сделките. Първоначално Фелисиано се изненада от интереса й към подробностите около изкопните работи и превоза на рудата, а също и към колебанията на борсата, но скоро привикна да се съобразява със свръхчовешкия усет на жена си. Благодарение на съветите й, на седмия месец след сватбата той придоби огромни печалби от спекулации със захар. От благодарност й поднесе деветнайсеткилограмов чаен сервиз от ковано перуанско сребро. Паулина едва се движеше с тежката издутина на първото дете в утробата си, но отхвърли подаръка, без да вдига поглед от терличките, които плетеше.

— По-добре открий сметка на мое име в някоя лондонска банка и отсега нататък внасяй в нея двадесет на сто от печалбите, които ти осигуря.

— Но защо? Нима не ти давам всичко, каквото пожелаеш, че и много повече? — възкликна Фелисиано обидено.

— Животът е дълъг и пълен с изненади. Не искам един ден да бъда окаяна вдовица, при това с деца — поясни тя, поглаждайки корема си.

Фелисиано излезе, като затръшна вратата след себе си, ала вроденото му чувство за справедливост надделя над огорчението му на оскърбен съпруг. Освен това си помисли, че двайсетте процента щяха да бъдат силен подтик за Паулина. Изпълни молбата й, макар никога да не бе чувал за семейна жена със собствени пари. Щом като съпругата не можеше да пътува сама, да подписва юридически документи, да търси правосъдие, да купува и продава нищо без разрешение на съпруга си, още по-малко й се полагаше банкова сметка, с която да се разпорежда по своя воля. Как ли щеше да го обясни в банката и пред съдружниците си?

— Елате при нас на север. Бъдещето е в мините, там ще започнете отначало — предложи Паулина на Джейкъб Тод, когато при едно от кратките си посещения във Валпараисо разбра, че е изпаднал в немилост.

— Но какво ще правя аз там, приятелко моя? — въздъхна той.

— Ще продавате библии — закачи го Паулина, но трогната от дълбоката печал на Тод, веднага му предложи дома си, приятелството си и работа в предприятията на мъжа си.

Ала Тод бе толкова обезкуражен от лошия си късмет и общественото клеймо, че не събра сили, за да се изправи пред нови премеждия на север. Предприемчивостта и жизнелюбието, които преди движеха постъпките му, сега бяха заменени от натрапчивото желание да си възстанови изгубеното добро име.

— Аз съм съкрушен, госпожо, нима не виждате! Мъжът, лишен от чест, е все едно мъртъв.

— Сега времената са други — успокои го Паулина. — По-рано опетнената чест на жената се измиваше само с кръв. Но вие лично сте свидетел, мистър Тод, че в моя случай се изми с кана топъл шоколад. А мъжката чест е много по-издръжлива от нашата. Не се отчайвайте.

Фелисиано Родригес де Санта Крус не бе забравил съдействието на Тод от времето на любовните му патила с Паулина и понечи да му заеме пари, за да се отчете докрай за мисията, но Тод предпочете да е в дълг към протестантския пастор, а не към приятеля си, след като с честта му, тъй или иначе, бе свършено. Малко по-късно трябваше да се раздели с котките и с тортите, защото вдовицата англичанка го пропъди от пансиона след безконечна обвинителна реч. Добрата жена удвоила старанията си в кухнята, заделяла средства за разпространение на вярата в далечните земи, сковани от вечна зима, огласяни денем и нощем от зловещия вой на вятъра, както се изразяваше Джейкъб Тод, опиянен от собственото си красноречие. Узнала каква е съдбата на нейните спестявания в ръцете на измамния мисионер, хазяйката избухна в справедлив гняв и го прогони от дома си. С помощта на Хоакин Андиета, който му потърси друго жилище, Тод се пренесе в един от скромните пристанищни квартали, в малка стаичка, но затова пък с изглед към морето. Къщата, собственост на чилийско семейство, необременена от европейските претенции на предишната, бе строена отдавна от варосан кирпич с покрив от червени керемиди и се състоеше от вестибюл при входа, голяма стая без почти никакви мебели, използвана като всекидневна, трапезария и съпружеска спалня, друга, по-малка стая без прозорец, където спяха всички деца, и още една в дъното за наематели. Стопанинът работеше като учител, а жена му подпомагаше семейния бюджет, като лееше свещи в кухнята. Миризмата на восък изпълваше дома. Тод долавяше сладникавия аромат, пропит в книгите, дрехите, косите и дори в душата му и дотолкова бе проникнат от него, че много години по-късно, на другия край на света, щеше все още да лъха на свещи. Когато излизаше навън, не напускаше мизерните улички край пристанището, където никой не се интересуваше от доброто или лошото име на червенокосия чужденец. Хранеше се в бедняшките гостилници и прекарваше по цели дни сред рибарите, като им помагаше в поддръжката на мрежите и лодките. Физическите усилия му се отразяваха добре и по за няколко часа успяваше да забрави наранената си гордост. Посещаваше го само Хоакин Андиета. Двамата се затваряха да разговарят за политика и да си разменят трудове на френските философи, в това време в съседната стая топуркаха децата на учителя, а восъкът за свещите се точеше като нишка разтопено злато. Хоакин Андиета изобщо не спомена за мисионерските пари, макар че нямаше как да не е чувал за тях, тъй като историята бе нашумяла и се обсъждаше на висок глас в продължение на седмици. Тод се опита да му обясни, че не бе имал никакво намерение да извърши измама и че всичко се дължи на неспособността му да се справя с числата, на пословичното му безредие и на лошия му късмет, ала Хоакин Андиета постави пръст пред устните си в общоизвестния знак за мълчание. Засрамен, в момент на разнеженост, Джейкъб Тод неумело го прегърна, а Андиета го притисна за миг, но веднага рязко се отдръпна, изчервен до уши. И двамата отстъпиха едновременно, смутени, без да разбират как са нарушили основното правило на поведение, забраняващо физическия допир между мъже, освен в бойна или спортна схватка. През следващите месеци англичанинът започна да пропада, занемари се и често се скиташе небръснат с дни, вмирисан на свещи и алкохол. Когато прекалеше с джина, ругаеше безспир, като умопобъркан, правителствата, английското кралско семейство, военните и полицаите, системата на класовите привилегии, сравнявайки я с кастовата система в Индия, религията изобщо и християнството в частност.

— Трябва да си заминете оттук, мистър Тод, инак ще полудеете — се осмели да го посъветва веднъж Хоакин Андиета, след като му се притече на помощ на площада, тъкмо когато стражарите се готвеха да го отведат.

Точно тъй го свари да проповядва като смахнат насред улицата капитан Джон Съмърс, чиято шхуна бе хвърлила котва в пристанището преди седмици. Край нос Хорн ветроходът бе пострадал силно и се наложи дълго да го поправят. Джон Съмърс бе прекарал цял месец при Джереми и Роуз. Затова реши, щом се върне в Англия, да си потърси работа на някой от модерните параходи, тъй като не бе склонен да изтърпи още едно пленничество в семейния кафез. Обичаше близките си, но предпочиташе да са на разстояние от него. Дотогава бе отхвърлял мисълта да командва параход, защото не си представяше морето без очарованието на платната и ветровете — истинското доказателство за качествата на капитана, — но все пак трябваше да признае, че бъдещето бе в новите кораби, по-големи, по-сигурни и по-бързи. Когато забеляза, че косата му капе, естествено, хвърли вината върху заседналия живот. Досадата скоро започна да му тежи като желязна броня и той често бягаше вън от къщи и сновеше по пристанището като звяр в клетка. Разпознал капитана, Джейкъб Тод спусна ниско периферията на шапката си и се престори, че не го е видял, за да си спести горчивината на още една проява на незачитане, но Съмърс го спря и го поздрави с дружеско потупване по раменете.

— Хайде да пийнем нещо, приятелю! — И го задърпа към близкия бар.

Заведе го до едно от кътчетата на пристанището, познати на постоянните посетители с чистите си питиета, където освен това предлагаха едно-единствено блюдо с напълно заслужена слава — пържена змиорка с картофи и салата от суров лук. Тод, който по онова време често забравяше да яде и постоянно страдаше от безпаричие, подуши приказния аромат на риба и му се стори, че ще припадне. Вълна на благодарност и наслада навлажни очите му. От учтивост Джон Съмърс отклони поглед, докато той опразни чинията до последната троха.

— Никога не съм одобрявал идеята за мисия сред индианците — каза Съмърс тъкмо когато Тод се питаше дали капитанът е осведомен за финансовото произшествие. — Горките хора не заслужават злочестината да бъдат покръстени. Какво смятате да правите сега?

— Върнах това, което оставаше в сметката, но все още дължа значителна сума.

— И не сте в състояние да я платите, нали?

— Засега не, но…

— Никакво „но“! Дадохте на благочестивите християни възможност да се почувстват добродетелни, а сега сте им осигурили повод за вълнение за доста време напред. Развлечението им е излязло евтино. Като ви питам какво смятате да правите, имам предвид бъдещето ви, не дълговете.

— Нямам никакви планове.

— Приберете се с мен в Англия. Тук няма място за вас. Колко са чужденците в това пристанище? Шепа непрокопсаници и всички се познават. Бъдете сигурен, няма да ви оставят на мира. А в Англия ще се изгубите сред множеството.

Джейкъб Тод се загледа в дъното на чашата си с толкова отчаяно изражение, че капитанът се изсмя.

— Не ми казвайте, че сте още тук заради сестра ми Роуз!

Беше точно така. Положението на отблъснатия от всички Джейкъб Тод щеше да е по-поносимо, ако мис Роуз бе проявила поне малко отзивчивост и разбиране, но тя отказа да го приеме и върна неразпечатани писмата, в които той се мъчеше да изличи петното. Тод тъй и не разбра, че посланията не бяха достигнали до получателката, защото Джереми Съмърс, пренебрегвайки правилото за взаимно уважение с Роуз, бе решил да предпази сестра си от собственото й добро сърце и да не й позволи да извърши още някоя непоправима глупост. Капитанът също не знаеше за това, но отгатна предпазните мерки на Джереми и си рече, че при дадените обстоятелства и той самият навярно би постъпил по същия начин. Представата за сърцераздирателния продавач на библии в ролята на кандидат за ръката на Роуз му се струваше ужасна. Като никога бе на едно мнение с Джереми.

— Толкова очевидни ли са били намеренията ми към мис Роуз? — запита с неудобство Джейкъб Тод.

— Да кажем, че не са тайна, приятелю.

— Боя се, че за мен няма никаква надежда някой ден тя да откликне на чувствата ми.

— И аз се боя от същото.

— Бихте ли ми оказали огромната добрина да ми съдействате, капитане? Ако мис Роуз ме приеме поне веднъж, бих й обяснил…

— Не разчитайте на мен да се правя на сводник, Тод. Ако Роуз споделяше чувствата ви, досега щеше да го е показала. Уверявам ви, сестра ми не е от свенливите. Пак повтарям — единственият ви изход е да се махнете от това проклето пристанище, тук ще се превърнете в просяк. Корабът ми тръгва след три дни за Хонконг, а оттам — за Англия. Пътуването ще трае дълго, но вие за никъде не бързате. Свежият въздух и тежкият труд са сигурно лекарство против неблагоразумието на любовта. Повярвайте ми, аз се влюбвам във всяко пристанище, но оздравявам, щом се върна в морето.

— Нямам пари за билет.

— Ще работите като моряк, а вечер ще играете карти с мен. Ако не сте забравили комарджийските номера от преди три години, когато ви докарах в Чили, със сигурност ще ме оскубете, докато плаваме.

След няколко дни Джейкъб Тод се качи на кораба много по-беден, отколкото бе пристигнал. На кея го изпрати само Хоакин Андиета. Мрачният млад човек бе помолил за разрешение да отсъства от работа за час. Сбогува се с Джейкъб Тод с крепко ръкостискане.

— Пак ще се видим, приятелю — рече англичанинът.

— Едва ли — отговори чилиецът, надарен с по-верен усет за съдбата.