Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Дъщеря на съдбата

Преводач: Людмила Петракиева; Катя Диманова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Испански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман; трилогия

Националност: чилийска

ISBN: 954-529-286-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2848

История

  1. — Добавяне

Дао Циен

Дао Циен се качил на малко корабче сампан и се отправил за Хонконг с намерението да започне нов живот. Сам той бил вече джун и, подготвен от най-добрия учител в Кантон да упражнява китайската народна медицина. Дължал вечна благодарност на духовете на достопочтените си предци, насочили неговата карма по този забележителен път. Ала преди всичко, решил той, трябвало да си потърси жена, защото вече прехвърлял възрастта за задомяване и безбрачието му тежало твърде много, а и липсата на съпруга била явен признак на бедност. Лелеел надежда да си намери крехка девойка с красиви нозе. Златните лотоси на избраницата не бивало да надминават три-четири инча на дължина и очаквал да са пълнички и пухкави на пипане като на неколкомесечно бебе. Възхищавал се от походката на девойките с мъничките им крачета, от ситните им, неуверени крачки с изопнати бедра, сякаш всеки миг ще паднат, от олюляването им, напомнящо за тръстиката на брега на езерцето в градината на неговия учител. Не понасял големите, мускулести и студени крака на селянките. В родния си край бил виждал отдалеч момиченца с превързани стъпала, гордост за семействата им, защото несъмнено щели да ги омъжат добре, но едва когато се запознал с проститутките в Кантон, за пръв път можал да подържи в ръце такива златни лотоси и изпаднал във възторг от кукленските бродирани пантофки, които никога не се сваляли, тъй като в продължение на дълги години обезобразените кости отделяли слуз с неприятна миризма. След като се докоснал до тях, разбрал, че изяществото им е родено в постоянна болка, а това ги правело още по-примамливи. Тогава оценил по достойнство книгите от сбирката на учителя си, посветени на женските нозе — там се изброявали пет отделни вида и осемнадесет стилови разновидности на златни лотоси. Освен това Дао Циен искал жена му да е много млада, защото красотата била краткотрайна, очертавала се към дванайсетата година и повяхвала скоро след навършване на двайсетата, както бил чувал от своя учител. Неслучайно най-прославените героини в китайската литература умирали тъкмо в момента на най-голямото си очарование. Блажени били онези, които си отивали, преди да бъдат съсипани от възрастта, защото хората ги помнели в разцвета на тяхната свежест. Имало и практически причини да предпочита току-що напъпила девойка — тя щяла да го дари със синове, а той щял лесно да укроти характера й и да я направи наистина покорна. Нямало нищо по-отблъскващо от свадливата жена. Бил виждал съпруги, способни да оплюят и да удрят плесници на мъжете и синовете си дори на улицата, пред съседите. Подобно оскърбление от ръката на жена означавало за мъжа връх на позора. На борда на сампана, понесъл го бавно през деветдесетте мили от Кантон до Хонконг, докато се отдалечавал с всяка изминала минута от предишния си живот, Дао Циен мечтаел за такова момиче, за насладата и за синовете, които щял да има с нея. Отново и отново броял парите в кесията си, сякаш чрез пресмятане можел да ги умножи, но било ясно, че не стигали за невяста с желаните качества. Въпреки това, независимо от силния копнеж, нямал намерение да се примири с какво да е и да търпи до края на дните си жена с големи крака и лош нрав.

Пред погледа му внезапно се очертали планините и зеления пейзаж на остров Хонконг, изплувал като сирена от индиговосините води на Южнокитайско море. Още щом лекият кораб, на който пътувал, се долепил до кея, Дао Циен усетил присъствието на ненавистните чужденци. И преди бил виждал някои от тях от разстояние, но сега се озовал толкова близо, че при малко повече смелост можел да ги докосне, за да се увери, че едрите, лишени от всякаква изтънченост същества са действително човеци. С изненада открил, че мнозина от тези фан уей са с огнени или жълти коси, безцветни очи и червена кожа като на варен рак. Жените, по негово мнение извънредно грозни, носели шапки с пера и цветя, навярно за да прикрият чудовищните си коси. Обличали се по невъзможен начин в корави, прилепнали към тялото дрехи и Дао Циен предположил, че затова се движат като автомати и вместо да поздравяват с вежливи поклони, отминават вдървено, без да поглеждат към никого, понасяйки мълчаливо неудобните си одежди в лятната жега. В пристанището имало дузина европейски кораби, заобиколени от хиляди азиатски съдове с всякакви размери и цветове. По улиците видял конски коли, карани от униформени кочияши, изгубени сред човешката тяга — носилки, паланкини, рикши или просто носачи, понесли клиента си направо на гръб. Силен мирис на риба го облъхнал изведнъж и му напомнил колко е гладен. Налагало се да потърси заведение за хранене, обозначено с дълги ленти от жълто платно.

Дао Циен се заситил царски в претъпкан ресторант, където всички говорели и се смеели с пълен глас, недвусмислен знак за задоволство и добро храносмилане, и вкусил от най-изисканите блюда, отдавна забравени в дома на учители по иглотерапия. Старият джун и се славел като голям лакомник и се гордеел, че в дома му са работили най-добрите кантонски готвачи, ала в края на живота си приемал само зелен чай и ориз с няколко стръка зеленчук. По времето, когато избягал от робство, Дао Циен бил мършав като многобройните болни от туберкулоза в Хонконг. Сега получил първото прилично ядене от много време и изобилието от вкусове, аромати и усещания го довело до въодушевление. В края на пиршеството изпушил с огромна наслада една лула. Излязъл на улицата и сякаш се понесъл, без да стъпва по земята, смеейки се сам като безумец — никога през живота си не се бил чувствал така препълнен от възторг и чувство на благополучие. Вдъхнал дълбоко въздуха, толкова подобен на кантонския, и решил, че ще е лесно да завоюва и този град, тъй както девет години по-рано успял да завоюва предишния. Но първо трябвало да намери пазара и квартала на лечителите и билкарите, където да си осигури място за спане и да предложи професионалните си услуги. После щял да мисли по въпроса за жената с малки нозе.

 

 

Още същата вечер Дао Циен се настанил на таванския етаж на голяма къща, разделена на части, превърната в истински мравуняк, тъй като във всяко помещение живеело отделно семейство. В неговата стая — тъмен и задушен тунел без прозорец, дълъг три метра на метър ширина — заедно с отличителната воня на мръсотията се просмуквали изпаренията от гозбите и нощните гърнета на останалите наематели. След изтънчения дом на учителя Дао сякаш попаднал в леговище на плъхове, но тогава си дал сметка, че колибата на родителите му била още по-бедна. Като несемеен мъж, не се нуждаел от повече пространство, нито от удобства, рекъл си той, а само от тясно кътче, за да си постеле рогозката и да подреди оскъдните си вещи. След време, когато се оженел, щял да си намери подходящо жилище, за да приготовлява лекарства, да приема пациенти и да се радва на подобаващите грижи на жена си. Но засега, докато установял полезни запознанства, за да получи работа, квартирата му предлагала поне покрив и известно уединение. Оставил багажа и отишъл да се изкъпе хубаво, да му избръснат челото и да му оправят плитката. Щом добил приличен вид, тръгнал, без да се мае, да търси игрален дом с цел да удвои капитала си за най-кратко време и така да поеме по пътя към успеха.

Дао Циен започнал да залага на фан тан и след по-малко от два часа изгубил всичките си пари, а медицинските инструменти запазил само защото не се бил сетил да ги вземе със себе си. В игралната зала ехтели толкова силни крясъци, че залозите се правели със знаци през гъстия тютюнев дим. Включил се в много проста игра с шепа жетони, захлупени под чаша. Събирали облозите, броели жетоните по четири наведнъж и който отгатнел колко остават — един, два, три или нито един — печелел. Дао Циен едва смогвал да следи с поглед ръцете на мъжа, който хвърлял и броял жетоните. Сторило му се, че онзи не играе честно, но да го обвини пред всички щяло да е толкова голяма обида, че в случай на грешка би я заплатил с живота си. В Кантон край игралните домове всеки ден събирали труповете на несполучили дръзки играчи, а Хонконг едва ли се различавал много в това отношение. Прибрал се в таванската си бърлога, проснал се на рогозката и заплакал като дете, спомняйки си как го налагал с пръчката престарелият му възпитател. Отчаянието му траяло до следващия ден, когато проумял с потресаваща яснота своето нетърпение и гордост. Тогава се разсмял от сърце на урока, убеден, че немирният дух на неговия наставник е излязъл на пътя му, за да го научи на още нещо. Сред пълния мрак го била разбудила глъчката вкъщи и на улицата. Било късно сутринта, но в неговата дупка не прониквал нито лъч естествена светлина. Облякъл пипнешком единствената смяна чисти дрехи, все още смеейки се сам на себе си, грабнал лекарската чанта и тръгнал към пазара. В района, където били подредени сергиите на татуировчиците, с навесени от горе до долу по тях парчета плат или хартия, изпъстрени с рисунки, се предлагали хиляди модели, от сдържани цветчета в индиговосин туш до приказни дракони в пет цвята, с разперени криле и огнен дъх, достатъчно големи, за да украсят целия гръб на як мъж. Дао Циен прекарал половин час в пазарлъци и най-сетне се споразумял с някакъв художник да получи татуировка срещу отвара за прочистване на черния дроб. За по-малко от десет минути човекът изписал отгоре на дясната му ръка, с която залагал, думичката „не“ с красиви строги линии.

— Ако останете доволен от лекарството, препоръчайте услугите ми на приятелите си — помолил го Дао Циен.

— Ако останете доволен от татуировката, направете същото — отвърнал художникът.

Дао Циен винаги казвал, че татуировката му донесла късмет. Излязъл от магазинчето сред олелията на пазара, запробивал си път с блъскане и с лакти в навалицата по тесните улички. Не се мяркал нито един чужденец и тържището изглеждало съвсем като кантонското. Глъчката отеквала като грохот на водопад, продавачите хвалели качествата на стоката си, а клиентите се пазарели с цяло гърло сред оглушителната врява на птиците в клетките и ревовете на животните, чакащи ред да минат под ножа. Вонята на пот, живи и умрели животни, изпражнения и боклуци, подправки, опиум, гозби и всевъзможни продукти и твари от земята, въздуха и водата, била толкова наситена, че можела да се пипне с ръка. Видял някаква жена да продава раци. Измъквала ги живи от чувал, попарвала ги за няколко минути в котел с вода, гъста и лепкава като тиня, после ги изваждала с цедката, потапяла ги в соев сос и ги предлагала на минувачите върху къс хартия. Ръцете й били покрити с брадавици. Дао Циен се договорил с нея да му дава обед в продължение на един месец в замяна на лек за нейния недостатък.

— А, виждам, че много обичате раците — рекла тя.

— Не мога да ги понасям, но ще ги ям за наказание, за да не забравя никога един урок и да го запомня завинаги.

— А ако до месец не ме излекувате, кой ще ми върне изядените раци?

— Ако до месец сте още с брадавици, ще изгубя доброто си име. Кой ще купува тогава лекарствата ми? — засмял се Дао.

— Тъй да бъде.

Ето как Дао Циен започнал новия си живот като свободен човек в Хонконг. За два-три дни възпалението на ръката му преминало и линиите на татуировката заприличали на ясно очертани синкави вени. В продължение на месец, докато обикалял сергиите на пазара, за да предлага лечителските си умения, ядял само варени раци по веднъж на ден и толкова отслабнал, че можел да пъхне монета във вдлъбнатините между ребрата си. Всяко животинче, което поднасял към устата си, борейки се с отвращението, го карало да си спомня с усмивка за своя учител, комуто също не допадали раците. Брадавиците на жената изчезнали за двайсет и шест дни и тя от благодарност разнесла добрата новина из целия квартал. Предложила му раци за още един месец, ако я излекува от пердетата на очите, но Дао решил, че вече е наказан достатъчно и може да си позволи да не вкусва такива гадини до края на живота си. Вечер се прибирал в своята хралупа капнал от умора, броял монетите на светлината на свещта, прибирал ги скришом под една дъска на пода, а после сгрявал вода на мангала, за да прокара глада си с чай. От време на време, когато нозете или волята му отмалявали, си купувал паничка ориз, малко захар или лула опиум и дълго им се наслаждавал, благодарен, че на света има такива прекрасни дарове като утешението на ориза, сладостта на захарта и несравнимите блянове на опиума. Харчел само за наема, за уроци по английски, за бръснене на челото си и за пране на дрехите, защото не бивало да ходи като просяк. Учителят му се обличал като истински мандарин. „Безупречният външен вид е белег на добро възпитание — не е все едно дали си джун и или селски знахар. Колкото по-беден е болният, по-разкошни трябва да са твоите дрехи, от уважение към него“, наставлявал го той. Малко по малко Дао Циен взел да се прочува, най-напред между хората от пазара и техните роднини, а после из квартала край пристанището, където лекувал моряците от рани след побоища, скорбут, венерически язви и отравяния.

За шест месеца Дао Циен си спечелил постоянни клиенти и започнал да се замогва. Преместил се в стая с прозорец, обзавел я с голямо легло, необходимо за след женитбата, кресло и английска писалищна маса. Купил си също и някои дрехи, тъй като от години мечтаел да се облича добре. Поставил си за задача да научи английски, защото бързо схванал в чии ръце е властта. Шепа британци управлявали Хонконг, създавали и прилагали законите, ръководели търговията и политиката. Фан уей живеели в отделни квартали и поддържали връзки само с богатите китайци, за да въртят търговия, но само на английски. А огромното мнозинство от китайците пребивавали в същото пространство и време като тях, но сякаш не съществували. Най-изтънчените стоки заминавали през Хонконг направи за салоните в Европа, където хората се пристрастили към далечната хилядолетна култура. Китайските изделия били на мода. В облеклото коприната будела повсеместен възторг, изящни мостчета с фенери и печални върби изниквали къде ли не, по подражание на изумителните тайни градини в Пекин, над градинските беседки се извисявали покриви като на пагоди, а орнаментите с дракони и вишневи цветове се повтаряли до втръсване. В нито един заможен английски дом не липсвал източен салон с параван от Коромандел[1], фигурки от порцелан и слонова кост, ветрила, бродирани със забранения бод от детски ръце, и императорски канарчета в резбовани клетки. Корабите пренасяли тези съкровища към Европа, но не се връщали празни, а внасяли от Индия опиум за контрабандна продажба и всякакви дрънкулки, разорителни за дребното местно производство. За да търгуват в собствената си страна, китайците трябвало да се състезават с англичани, холандци, французи и американци. Ала голямата беда бил опиумът. В Китай го използвали от векове за отмора и за медицински цели, но когато англичаните наводнили пазара, опиумът се превърнал в стихийно бедствие. Проникнал във всички прослойки, изсмукал силите на обществото и го разложил като мухлясал хляб.

Първоначално китайците гледали на пришелците с презрение, погнуса и извънмерното превъзходство на хора, смятащи себе си за единствените просветени създания на света, но за няколко години се приучили да уважават чужденците и да се боят от тях. От своя страна европейците изпитвали същото чувство на расово превъзходство, убедени, че са вестоносци на цивилизацията в земите на мръсен, грозен, непълноценен, шумен, продажен и див народ, който ядял котки и змии и убивал собствените си новородени дъщери. На малцина било известно, че китайците имали своя писменост хиляда години преди тях. Докато търговците налагали културата на опиатите и насилието, мисионерите се заели с покръстването. Християнството трябвало да се разпростре на всяка цена, защото нямало друга истинска вяра, а това, че Конфуций живял петстотин години преди Христа нищо не означавало. Нашествениците не желаели да признаят китайците за хора, но се мъчели да спасят душите им и им се отплащали с ориз, когато приемали Евангелието. Новите християни изяждали дажбата си от божия подкуп и се отправяли към следващата църква да се покръстят отново, крайно развеселени от приумицата на фан уей да проповядват вярата си, сякаш била единствено възможната. За китайците с тяхната практичност и веротърпимост духовността била по-близо до философията, отколкото до религията — била въпрос на нравственост, в никакъв случай на догма.

Дао Циен вземал уроци при свой сънародник, който говорел английски гъгниво и не произнасял съгласните, но писмено владеел езика напълно правилно. За разлика от китайските знаци европейската азбука се оказала изключително проста и след пет седмици Дао Циен четял британски вестници, без да се затруднява от буквите, макар че през няколко думи трябвало да отваря речника. Вечер учел по цели часове. Усещал липсата на почитания си наставник, насадил завинаги у него жаждата за знание, също тъй упорита като жаждата за алкохол у пияницата или за власт у кариериста. Нямал вече достъп до библиотеката на стареца, нито до неизчерпаемия му опит, нямало как да го помоли за съвет, нито да се допита до него за признаците на едно или друго неразположение. Лишен от водач, Дао се чувствал като осиротял. От смъртта на наставника си не съчинявал и не четял стихове, не намирал време да се възхищава на прекрасните гледки, да се самовглъбява в размисъл и да изпълнява всекидневните обреди и правила, облагородявали по-рано съществуването му. Долавял шум вътре в себе си и тъгувал за покоя на мълчанието и уединението, които наставникът му внушавал да пази като най-ценна придобивка. Докато упражнявал занятието си, откривал нови страни от сложната природа на човешките същества, емоционалните различия между мъжете и жените, болестите, подлежащи на изцеление само с лекарства, и разстройствата, изискващи освен това магията на добре премереното слово. Нямало обаче с кого да сподели опита си. Мечтата да си купи съпруга и да създаде семейство не напускала съзнанието му, но била призрачна и безплътна, като красив пейзаж, изрисуван върху коприна, докато в същото време желанието да си достави книги, да учи и да си намери нови наставници, готови да му помогнат по пътя към знанието, се превръщало в натрапчива страст.

Така стояли нещата, когато Дао Циен се запознал с доктор Ебенизър Хобс, английски аристократ, у когото нямало и следа от високомерие и който, за разлика от другите европейци, бил запленен от своеобразието на града. Дао видял англичанина за пръв път на пазара, заровил нос в билките и отварите в магазинчето на някакви знахари. Знаел само десет думи на мандарински, но ги повтарял толкова гръмко и убедено, че край него се събрала група от хем подигравателно настроени, хем удивени хора. Хобс привличал вниманието отдалеч, тъй като стърчал с една глава над масата от китайци. Дао Циен никога не бил срещал чужденец на пазара, твърде отдалечен от обичайните за англичаните мести, и се приближил да го разгледа отблизо. Оказал се все още млад, сух и висок човек, с благородни черти на лицето и големи сини очи. Дао Циен с радост установил, че разбира десетте израза на въпросния фан уей, а и сам знаел поне още толкова думи на английски, тъй че вероятно можели да разговарят. Поздравил го със сърдечен поклон и англичанинът му отвърнал, повтаряйки неумело жестовете му. Двамата се усмихнали, после се разсмели, предизвиквайки любезния смях на околните. Сред растящото веселие на зяпачите повели задъхан разговор от всичко двайсет зле произнесени думи и смешни ръкомахания като в улична пантомима. Скоро насъбралата се многолюдна тълпа се превивала от смях, а уличното движение се задръстило. Незабавно пристигнал британски конен полицай и наредил на множеството да се разотиде. Така между двамата мъже възникнал здрав съюз.

Ебенизър Хобс съзнавал ограниченията в своя занаят не по-зле от Дао Циен в неговия. Хобс мечтаел да овладее тайните на източната медицина, смътно очертали се пред него по време на пътуванията му из Азия, особено начините за обезболяване чрез игли, поставени в нервните окончания, и подбора на растения и треви за лекуване на редица страдания, обявени в Европа за смъртоносни. Дао Циен пък бил привлечен от западната медицина с настъпателните й подходи, напълно различни от неговото собствено проникновено майсторство, целящо да постигне равновесие и хармония, търпеливо да пренасочи отклонената жизнена сила, да предотврати заболяването и да установи причините за различните му прояви. Дао Циен никога не се бил занимавал с хирургия, а подготовката му по анатомия, извънредно прецизна по отношение на пулса и точките за иглотерапия, се основавала само на гледане и опипване. Помнел наизуст анатомичните рисунки от библиотеката на бившия си учител, но не помислял да разреже някой труп. Тази практика била непозната в китайската медицина — мъдрият му учител, отдал целия си живот на изкуството на изцелението, почти не бил виждал вътрешните органи и не бил в състояние да постави диагноза, ако симптомите не съвпадали с известните му описания. От своя страна Ебенизър Хобс пък се усъвършенствал, като разрязвал трупове и изследвал причините на болестите. Дао Циен направил първата крачка по този път в мазето на английската болница през една разтърсвана от тайфуна нощ, като помощник на доктор Хобс, който пък същата сутрин за пръв път поставил игли за облекчаване на мигрена в кабинета, където работел Дао Циен. Някои от мисионерите в Хонконг се стремели да лекуват телата едновременно с покръстването на душите на енориашите си и доктор Хобс поддържал отлични отношения с тях. В сравнение с британските колониални лекари евангелистите били много по-близо до местното население и не криели колко са впечатлени от азиатската медицина. Тъкмо те отворили вратите на малките си болници за младия китайски лекар. Влечението на Дао Циен и Ебенизър Хобс към науката и научните опити ги довело по естествен път до взаимно приятелство. Срещали се едва ли не тайно, защото, ако за дружбата им се разчуело, рискували да се посрамят — нито европейските, нито китайските пациенти допускали, че другата раса е способна да ги научи на неща.

 

 

Веднага щом финансите на Дао Циен се пооправили, желанието да си купи съпруга отново завладяло мислите му. Когато навършил двадесет и две години, пресметнал още веднъж спестяванията си, както често правел, и с радост установил, че ще му стигнат за жена с малки нозе и мек нрав. Тъй като не можел да разчита на родителите си да му помогнат, както повелявал обичаят, трябвало да прибегне до посредник. Показали му портретите на няколко кандидатки, но всички му се сторили еднакви, защото не бил в състояние да си представи външността на момичето, а още по-малко същината му само по беглите рисунки с туш. Не било позволено да зърне годеницата със собствените си очи, нито да чуе гласа й, както му се искало, нямал и родственица, за да го направи вместо него. Можел да види само нозете на девойката изпод спусната завеса, но го предупредили, че и това не било сигурен знак, защото посредниците често мамели клиентите и им показвали златните лотоси на някоя друга жена. Оставало да се довери на съдбата. Бил на път да реши въпроса с помощта на заровете, но татуировката на дясната ръка му припомнила миналите комарджийски патила и предпочел да възложи задачата на духовете на майка си и на своя учител. Посетил пет храма, навсякъде оставил дарове, допитал се до пръчиците на И Дзин[2] и те потвърдили, че моментът е подходящ да си избере невяста. Методът се оказал добър. Приключили скромните обреди, защото Дао нямал пари за разточителна сватба, и когато повдигнал червената копринена кърпа от главата на младоженката, видял пред себе си очарователно лице, с упорито вперен в земята поглед. Три пъти повторил името на девойката, докато тя се осмелила да го погледне с плувнали в сълзи очи, разтреперана от ужас.

— Ще бъда добър с теб — й обещал той, не по-малко развълнуван от нея.

От мига, когато свалил червеното покривало, Дао вече обожавал избраницата си. Любовта го сполетяла изневиделица — не предполагал, че между мъж и жена могат да съществуват такива отношения. Никога не бил чувал някои да изповядва подобна любов, срещал бил смътни загатвания за това само в класическата литература, сред чиито задължителни теми на поетично вдъхновение били девойките, както природните картини и луната. Но в действителност смятал, че жените са същества, предназначени единствено за труд и за разплод, като селянките, сред които бил израснал, или пък скъпи предмети за украса. Лин не се вписвала в нито една от двете групи — била загадъчна и сложна личност, способна да го обезоръжи със смеха си и да го предизвика с въпросите си. Разсмивала го както никой друг, измисляла за него невероятни истории, увличала го в игри на думи. В присъствието на Лин всичко сякаш засилвало с неотразим блясък. Чудното откритие на интимната близост с друго човешко същество било за Дао Циен най-дълбокото изживяване до този момент. С проститутките се срещал като забързан петел и не отделял време, нито любов, за да опознае някоя от тях истински. Но да отвори очи сутрин и да види Лин, заспала до него, го карало да се смее от щастие, а в следващия миг да трепери от безпокойство. А ако някоя сутрин тя не се събудела? Сладкият аромат на потта й в любовните нощи, крехката линия на веждите й, вдигнати с постоянен израз на изумление, неописуемата гъвкавост на талията й — всичко у нея го карало да прелива от нежност. О, а как се смеели заедно! Ето кое било най-хубавото от всичко — необузданата радост от взаимната им любов. Книгите за под възглавката на стария учител, причинявали в годините на юношеството му толкова безплодни вълнения, се оказали много полезни в миговете на наслада. Както се полагало на млада, добре възпитана девица, Лин била скромна във всекидневното си държане, но щом изчезнал страхът от съпруга й, бликнала нейната непринудена и страстна женствена природа. За кратко жадната ученичка усвоила двеста двадесет и двата начина да се люби и неизменно готова да го следва в този лудешки бяг, карала мъжа си да измисля нови. За щастие на Дао Циен, подробните знания, получени на теория в библиотеката на наставника му, включвали безброй похвати да достави удоволствие на жената и той знаел, че настойчивостта е далеч по-важно от силата. Пръстите му били привикнали да долавят различните туптения на тялото и намирал със затворени очи най-чувствителните точки, затова топлите му, уверени ръце, които умело облекчавали болката на пациентите му, се превърнали за Лин в извор на безкрайна наслада. Освен това Дао установил неща, което достопочтеният джун и пропуснал да му предаде — най-възбудителното средство била любовта. В леглото двамата били толкова щастливи, че нощем всички житейски неприятности изчезвали. А неприятностите били многобройни, както станало ясно много скоро.

Духовете, призовани от Дао Циен на помощ при избора на съпругата му, изпълнили задачата си безпогрешно — Лин била с превързани нозе, а освен това тиха и кротка като катеричка. Но на Дао Циен не му дошло на ум да помоли духовете да бъде освен това силна и здрава. Неуморимата нощем жена се превръщала денем в недъгава нещастница. С обезобразените си нозе едва можела да извърви няколко пресечки. Наистина, крачела с лекото изящество на тръстика, подухвана от вятъра, както би я описал престарелият учител в някое свое стихотворение, но да отиде до близкия пазар, за да купи зелка за вечеря, било истинско изтезание за нейните златни лотоси. Тя никога не се оплаквала на глас, но стигало човек да я види как се облива в пот и хапе устни, за да отгатне колко усилия й струва всяко движение. Не били здрави и дробовете й. Дишала с остро подсвиркване като на щиглец, през сезона на дъждовете носът й течал, а през сухия сезон се задушавала, понеже горещият въздух засядал между зъбите й. Не помагали нито билките на мъжа й, нито сиропите на неговия приятел, английския лекар. Когато забременяла, страданията се умножили, защото крехкият й скелет едва издържал тежестта на плода. На четвъртия месец съвсем престанала да излиза и се заседявала морно пред прозореца да гледа как животът преминава по улицата. Дао Циен наел две прислужнички, за да поемат домашната работа и да я наглеждат, защото се боял Лин да не умре, докато той не е вкъщи. Удвоил работните си часове и за пръв път, колкото и да се срамувал, взел да настоява пред пациентите да му плащат. Долавял как учителят му припомня с неодобрителен поглед, че е длъжен да служи, без да очаква възнаграждение, защото „колкото повече знае човек, по-голям е дългът му към ближните“. Ала не можел да лекува безплатно или срещу взаимни услуги, както дотогава, защото всяка стотинка му била нужна, за да осигури удобства на Лин. По онова време разполагал с втория етаж на старинна къща, където настанил жена си в разкош, невиждан дотогава от никого от тях двамата, но не бил доволен. Решил да намери жилище с градина, за да предложи на Лин красота и чист въздух. Приятелят му Ебенизър Хобс му обяснил — след като сам той отказвал да види очевидното, — че туберкулозата й е много напреднала и никаква градина няма да я излекува.

— Вместо да работите от изгрев-слънце до среднощ, за да й купувате копринени дрехи и скъпи мебели, стойте при нея колкото може повече, доктор Циен. Радвайте й се, докато я имате — съветвал го Хобс.

Двамата лекари били съгласни, всеки от гледна точка на собствения си опит, че раждането ще бъде решителното изпитание за Лин. Никой от тях не бил запознат с тази специалност, тъй като и в Европа, и в Китай с нея се занимавали акушерките, но решили да се подготвят. Не можели да се доверят на уменията на някоя груба простачка, за каквито смятали всички жени от този занаят. Виждали били как бабите работят с мръсни ръце, как баят и изтръгват бебето по най-първобитен начин от утробата на майката, и решили да отърват Лин от подобно ужасно изживяване. Ала младата жена не била съгласна да ражда пред двама мъже, още повече че единият бил фан уей с безцветни очи, неспособен дори да говори човешки език. Помолила мъжа си да повика кварталната акушерка, понеже най-обикновеното приличие не й позволявало да разтвори бедра пред чуждестранния дявол, но Дао Циен, винаги готов да изпълнява волята й, този път останал непреклонен. Накрая се споразумели, че за нея ще се погрижи лично той, а Ебенизър Хобс ще чака в съседната стая и при нужда ще го подпомага със съвети.

 

 

Първият предвестник на раждането бил астматичен пристъп, който без малко щял да струва живота на Лин. Усилието да диша се сляло с усилието й да изтласка детето от утробата си и нито Дао Циен с цялата си любов и всички свои знания, нито Ебенизър Хобс с теоретичната си подготовка били в състояние да й помогнат. След десет часа, когато стоновете на майката преминали в продрано хриптене на удавник, а бебето с нищо не показвало, че ще се роди, Дао Циен хукнал да търси акушерката и въпреки отвращението си я довлякъл едва ли не насила. Както се опасявали Циен и Хобс, жената се оказала вмирисана старица и било невъзможно да обменят с нея никакви медицински възгледи, защото тя нямала възгледи, а дълъг опит и отколешен усет. Най-напред изблъскала с един замах двамата мъже и им забранила да надзъртат иззад завесата, отделяща двете спални. Дао Циен тъй и не разбрал какво става оттатък, но се успокоил, когато чул Лин да диша свободно и да вика силно. През следващите часове, докато Ебенизър Хобс спял уморен в креслото, а Дао Циен отчаяно се допитвал до духа на учителя си, Лин довела на бял свят безжизнено момиченце. Тъй като било от женски пол, нито бабата, нито бащата си дали труда да го съживят, а и двамата се хвърлили да спасяват живота на майката, чиито оскъдни сили се изчерпвали заедно с кръвта, която изтичала между бедрата й.

Лин почти не съжалила за смъртта на момиченцето, сякаш се досещала, че животът няма да й стигне, за да го отгледа. Съвзела се бавно от тежкото раждане и известно време се старала да бъде отново забавната другарка в нощните игри. Със същата самовзискателност, с която сдържала болките в нозете, тя се преструвала, че копнее за страстните прегръдки на съпруга си. „Плътската любов е пътуване, заветно пътуване“, казвала му тя често, но вече нямала сили да го придружава. Дао Циен толкова жадувал за нейната любов, че някак съумял да не забележи нито един от издайническите признаци и упорито си внушавал, че Лин е същата както преди. От години мечтаел за мъжки рожби, но сега единствената му мисъл била да предпази съпругата си от нова бременност. Обичта му към Лин прераснала в благоговение, което изповядвал само пред нея, защото смятал, че никой не би разбрал всеобхватната му любов към една жена — никой не познавал Лин като него, никой не предполагал как озарила тя живота му. Щастлив съм, щастлив съм, повтарял си той, за да прогони мрачните предчувствия, които го връхлитали при най-малкото отпускане. Но не бил щастлив. Вече не се смеел с предишната лекота и когато бил с Лин, едва успявал да й се нарадва, освен в някои откъслечни мигове на съвършено физическо удовлетворение, защото неотклонно я наблюдавал с тревога, мислел непрекъснато за здравето й, съзнавайки колко е крехка, и отмервал трептенията на дишането й. Намразил нейните златни лотоси, които в началото на брачната им връзка целувал, обсебен от порива на желанието. Ебенизър Хобс смятал, че Лин има нужда да се разхожда продължително време на чист въздух, за да укрепнат дробовете й и да добие апетит, но тя едва успявала да направи десет крачки и й прималявало. Дао не можел да стои през цялото време при жена си, както го съветвал Хобс, защото се налагало да издържа и нея, и себе си. Всяка минута далеч от къщи му се струвала пропиляна в нещастието, открадната от любовта. Поставил в служба на любимата си всички правила и знания, усвоени през дълголетната медицинска практика, ала година след раждането Лин била само сянка на предишната жизнерадостна девойка. Мъжът й се опитвал да я разведри, но никой от двамата вече не се смеел искрено.

Един ден Лин вече не могла да се вдигне от леглото. Задушавала се, силите й се изчерпвали, кашляла кръв и напразно се опитвала да си поеме въздух. Освен няколко лъжички постна супа, отказвала всичко друго, защото яденето я изтощавало. Спяла на пресекулки в кратките моменти, когато кашлицата й се успокоявала. Дао Циен си дал сметка, че от шест седмици дишането й звучало като хрипливо хъркане, сякаш лежала под вода. Душата му се свивала в ужас, когато я вдигал на ръце и усещал как линее. Виждал колко е измъчена и съзнавал, че смъртта навярно ще й донесе облекчение, ала в злокобната утрин, когато осъмнал със студеното тяло на Лин в обятията си, помислил, че и той ще умре. Ужасен протяжен вик, роден в самите недра на земята като рева на вулкан, разтърсил къщата и разбудил квартала. Надошли съседите, изкъртили вратата с ритници и го намерили да вие гол насред стаята, прегърнал жена си. Наложило се да го откъснат от трупа насила и едва го удържали, докато дошъл Ебенизър Хобс и го принудил да погълне огромно количество лауданум, достатъчно да приспи и лъв.

Дао Циен потънал във вдовството си, отчаян до краен предел. Издигнал олтар с портрета на Лин и някои нейни вещи и по цели часове безнадеждно ги съзерцавал. Престанал да се занимава с пациентите си и вече не споделял с Ебенизър Хобс часовете за научни изследвания, което било основата на тяхната дружба. Противни му били съветите на англичанина, че „клин клин избива“ и че най-добрият начин да преодолее траура е да отиде в някой публичен дом край пристанището, където щели да му предложат колкото жени искал с безформени крака, както Хобс наричал златните лотоси. Как можел да произнесе подобно кощунство? Нямало кой да замести Лин и никога нямало да обикне друга — в това Дао Циен бил уверен. По онова време приемал от Хобс само пълни бутилки с уиски. Прекарал цели седмици упоен от алкохола, докато свършил парите и започнал малко по малко да разпродава или да залага имуществото си, а когато не можел вече да си плаща наема, нямало как и се пренесъл в мизерен хотел. Тогава си спомнил, че е джун и и отново се захванал за работа, ала изпълнявал задълженията си пряко сили, ходел в мръсни дрехи, с несресана плитка и небръснато лице. Тъй като се ползвал с добро име, пациентите понасяли запуснатия му вид и пиянските му грешки с примирението на бедняци, но не след дълго престанали да прибягват до услугите му. Ебенизър Хобс също не го търсел, за да лекува тежките случаи, понеже не се доверявал на преценките му. Дотогава двамата се допълвали много добре — англичанинът за пръв път започнал да оперира смело, благодарение на силните лекарства и на златните игли, които успокоявали болката, намалявали кръвоизливите и ускорявали зарастването на раните, а китаецът усвоил работата със скалпела и други средства на европейската наука. Но с несигурни ръце и замъглени от алкохола и сълзите очи Дао Циен ставал опасен и от него нямало полза.

 

 

През пролетта на 1847 г. съдбата на Дао Циен отново се преобърнала внезапно, както се случвало вече няколко пъти в живота му. Той губел все повече редовни пациенти, а и мълвата за провала му като лекар се разнесла, затова се видял принуден да тръгне из най-долнопробните пристанищни квартали, където никой не искал от него препоръки. Сблъсквал се с обичайните случаи — пребити, наръгани с нож, ранени от куршум. Една вечер повикали спешно Дао Циен в някаква кръчма, за да зашие раните на моряк, пострадал при незапомнено сбиване. Посочили му задната стаичка на заведението, където мъжът лежал в безсъзнание с разцепена като пъпеш глава. Противникът му, норвежки великан, вдигнал тежка дървена маса и я размахал като боздуган, за да се отбранява от нападателите си — група китайци, решени да го смажат от бой. Те се нахвърлили вкупом срещу норвежеца и щели да го направят на кайма, ако не му се били притекли на помощ още неколцина северни матроси, запили се в същата кръчма, и така започналото пиянско спречкване прераснало в междурасово сражение. Когато Дао Циен пристигнал, годните да вървят отдавна били изчезнали. Норвежецът се качил невредим обратно на кораба си под охраната на двама английски полицаи, а на местопроизшествието се мяркали само кръчмарят, жертвата, простряна в последни издихания, и един щурман, успял някак да се отърве от служителите на реда. Ако бил европеец, раненият сигурно щял да бъде настанен в британската болница, ала тъй като бил азиатец, пристанищните власти не се трогнали особено.

От пръв поглед на Дао Циен му станало ясно, че нищо не може да направи за клетника с размазан череп и изтекъл мозък. Така и казал на щурмана, брадясал английски грубиян.

— Проклет китаец! Не можеш ли да попиеш кръвта и да му зашиеш главата? — викнал онзи.

— Черепът му е размазан, какво да шия? Оставете го да умре спокойно.

— Как така ще умре?! Корабът вдига котва на разсъмване и човекът ми трябва на борда! Той е готвачът ни!

— Съжалявам — отвърнал Дао Циен и почтително се поклонил, като се мъчел да прикрие отвращението си от недодялания фан уей.

Щурманът поръчал бутилка джин и поканил Дао Циен да пийне с него. „Щом за готвача нямало никаква надежда, нищо не пречело да вдигнат по чаша в негова памет, та после проклетият му призрак, мътните го взели, да не дойде да го дърпа за краката нощем“ — рекъл той. Настанили се да се напият спокойно на няколко крачки от смъртника. От време на време Дао Циен се навеждал, за да му измери пулса, пресмятайки, че му остават не повече от няколко минути живот, но мъжът излязъл по-издръжлив от очакваното. В това време джун и не забелязвал как англичанинът му налива чаша след чаша, а своята едва докосва. Скоро всичко се завъртяло пред очите му и забравил защо изобщо се намира в кръчмата. Час по-късно, след няколко последни гърча, пациентът му издъхнал, но Дао Циен тъй и не разбрал, защото се търкалял в несвяст на пода.

Събудил се по пладне, облян от ярката светлина на грейналото слънце, с огромно усилие отворил очи, надигнал се криво-ляво и се намерил заобиколен от небе и вода. Доста време му било нужно, за да осъзнае, че лежи по гръб върху голямо кълбо от въжета насред палубата на някакъв кораб. Плисъкът на вълните в стените на корпуса кънтял в главата му, сякаш биели огромни камбани. Сторило му се, че чува гласове и викове, но не бил сигурен, защото като нищо можело да се е продънил в ада. Успял да застане на колене и да пропълзи няколко метра, но му се доповръщало и се строполил по очи. Не след дълго върху главата му внезапно се изляла кофа ледена вода и непознат глас му заговорил на кантонски. Вдигнал очи и видял приятно безбрадо лице да го поздравява с широка усмивка на почти беззъбата си уста. Нова кофа с морска вода го извадила от вцепенението. Младият китаец, който така старателно го поливал, се навел над него и се закикотил с цяло гърло, пляскайки се по бедрата, сякаш плачевното му състояние било до немай-къде комично.

— Къде съм? — успял да изломоти Дао Циен.

— Добре дошъл на борда на „Либърти“! Плаваме в посока на запад, както изглежда.

— Но аз не желая да ходя никъде! Трябва веднага да сляза!

Нов смях посрещнал искането му. Когато най-сетне овладял кискането си, младежът му обяснил, че са го „наели“ по същия начин, както и самия него няколко месеца по-рано. Дао Циен помислил, че ще припадне. Похватът бил известен. Ако не достигали мъже за попълване на екипажа, въпросът бързо се решавал, като напивали или цапардосвали по главата по-лековерните, за да ги качат на кораба против волята им, докато са замаяни. В открито море животът бил суров и ниско платен, а злополуките, недохранването и болестите покосявали всички наред. При всеки курс умирали по неколцина, телата им свършвали на океанското дъно и никой не си спомнял повече за тях. Капитаните обикновено били пълновластни господари, не давали сметка пред никого и наказвали всяко провинение с побой. В Шанхай дори се стигнало до джентълменско споразумение между капитаните да не отвличат свободни мъже и да не си отнемат един другиму моряците. Преди договорката всеки, който слизал да пийне на пристанището, рискувал да осъмне на друг кораб. Така щурманът на „Либърти“ решил да замести мъртвия готвач с Дао Циен — за него всички „жълти“ били еднакви и нямало никаква разлика дали е един или друг. След като го напоил, накарал да го качат на борда. Преди Дао да се събуди, наложили палеца му под договора и го обвързали на служба за две години. Смисълът на случилото се бавно се очертал в притъпения мозък на Дао Циен. Дори не му минало през ум да окаже съпротива, защото това било равнозначно на самоубийство, но се зарекъл да избяга, щом спрат на сушата, в която и да е точка на земното кълбо.

Младежът му помогнал да се вдигне на крака и да се умие, после го отвел в трюма на кораба, където се намирали каютите и хамаците. Посочил му неговото място и сандъка, в който му се полагало да прибере вещите си. Дао Циен смятал, че е изгубил всичко, но видял чантата с медицинските инструменти върху определения му за спане нар. Щурманът съобразил да я прибере. Но портретът на Лин останал в нейния олтар. Дао с ужас осъзнал, че духът на жена му навярно няма да успее да го намери сред океана. Първите дни на плаването се оказали мъчителни, било му зле и на моменти се изкушавал да скочи през борда и веднъж завинаги да сложи край на страданията. Но щом успял да се задържи изправен на нозете си, го пратили в първобитния камбуз, където съдините висели на куки и при всяко поклащане се блъскали с оглушително дрънчене. Пресните продукти, купени от Хонконг, бързо свършили и скоро не останало нищо друго освен риба и осолено месо, фасул, захар, мас, червясало брашно и толкова стар сухар, че нерядко се налагало да го разбиват с чук. Гозбите неизменно се заливали със соев сос. За всеки моряк имало и по половин литър ракия на ден за промиване на мъката и за жабурене, защото възпалените венци били едно от изпитанията на морския живот. За капитанската трапеза пък Дао Циен разполагал с яйца и английски конфитюр, но го предупредили да ги брани с цената на живота си. Дажбите били пресметнати да стигнат за цялото пътуване, освен в случай на природно бедствие, като буря, която да ги отклони от пътя, или безветрие, което да ги принуди да спрат на място. Допълвали наличностите с прясна риба, уловена по пътя в мрежите. От Дао Циен не се очаквали готварски способности — задачата му била да надзирава храната, алкохола и прясната вода, разпределени на човек, да внимава да не се развалят продуктите и да не ги изгризат плъховете. Освен това трябвало да дава наряди по почистването и поддръжката на кораба като всеки друг моряк.

След седмица започнало да му харесва да е на чист въздух, да върши тежка работа и да общува с хора, събрани от четирите посоки на света, всеки със своята история, своите неволи и своите умения. По време на почивките някой засвирвал на някакъв инструмент или сядали на групи да си разказват приказки за морски призраци и за чудно красиви жени в далечни пристанища. Членовете на екипажа били родом от различни места, говорели на различни езици, имали различни обичаи, но ги свързвало нещо подобно на приятелство. Съзнанието, че са откъснати от света и се нуждаят един от друг, превръщало в другари мъже, които на сушата не биха се погледнали. Дао Циен отново започнал да се смее, както не се бил смял отпреди заболяването на Лин. Една сутрин щурманът го повикал, за да го представи лично на капитан Джон Съмърс, когото Дао бил виждал само отдалеч на командния мостик. Озовал се пред висок, обветрен в разни географски ширини мъж, с тъмна брада и стоманен поглед. Капитанът се обърнал към него чрез офицера, който говорел малко кантонски, но Дао му отговорил на своя книжовен английски, с подчертано аристократичното произношение, усвоено от Ебенизър Хобс.

— От мистър Огълсби чувам, че си нещо като лечител.

— Аз съм лекар — джун и.

— Лекар ли? Как така лекар?

— Китайската медицина е с доста векове по-стара от английската, капитане — леко се усмихнал Дао Циен, повтаряйки буквално думите на приятеля си Ебенизър Хобс.

Капитан Съмърс вдигнал вежди, разгневен от нахалството на дребния човечец пред него, но истината го обезоръжила. Разсмял се искрено.

— Хайде, мистър Огълсби, налейте по чаша бренди. Да се чукнем с доктора. Това е рядък случай — за пръв път имаме свой лекар!

 

 

Дао Циен не изпълнил заканата си да избяга на първото пристанище, в което „Либърти“ хвърлил котва, защото нямало къде да отиде. Да се върне към отчаяното си съществуване на вдовец в Хонконг, било също толкова безсмислено, колкото и да се носи по морето. Било все едно дали е там, или тук, а като моряк щял поне да пътува и да опознае методите за лечение по света. Измъчвала го само мисълта, че при това скиталчество сред вълните Лин едва ли ще го открие, макар да зовял името й в четирите посоки на света. На първото пристанище слязъл като другите матроси с разрешение да остане на сушата шест часа, но вместо да пилее времето по кръчмите, отишъл на пазара да търси подправки и билки по заръка на капитана. „Щом си имаме доктор, ще ни трябват и лекарства“, рекъл му той. Връчил му кесия с точно отброени монети и го предупредил, че ако му хрумне да избяга или да го измами, щял да го търси, докато го хване, и щял да му пререже гърлото със собствените си ръце, защото още не бил роден човекът, способен безнаказано да се подиграе с него.

— Ясно ли е, китаецо?

— Ясно е, англичанино.

— Ще се обръщаш към мен с „господине“!

— Да, господине — отвърнал Дао Циен, свеждайки очи, защото привиквал да не гледа белите в лицето.

Първата му изненада била откритието, че Китай не е единственият център на вселената. Имало и други култури, наистина не толкова развити, но много по-силни. Дотогава не си представял, че британците управляват значителна част от света, както и не подозирал, че други фан уей са господари на обширни колонии в далечни земи, разположени на четири континента, както се постарал да му обясни капитан Джон Съмърс в деня, когато Дао му извадил развален зъб край бреговете на Африка. Извършил операцията чисто, почти безболезнено, благодарение на комбинацията от златните игли, набодени в слепоочията, и втрит във венеца мехлем от карамфил и евкалиптово масло. Когато приключил и пациентът, доволен и признателен, седнал да си доизпие бутилката, Дао Циен се осмелил да запита накъде са тръгнали. Смущавало го, че се носи насам-натам слепешката и пред очите му е само мъглявата линия на хоризонта между безкрая на небето и морската шир.

— Пътуваме към Европа, но за нас това няма значение. Ние сме моряци, живеем на вода. Искаш ли да се прибереш вкъщи?

— Не, господине.

— Имаш ли някъде семейство?

— Не, господине.

— Значи ти е безразлично дали пътуваме на север или на юг, на изток или на запад, тъй ли?

— Да, но искам да зная къде съм.

— Защо?

— За в случай че падна зад борда или корабът потъне. Духът ми ще трябва да е наясно къде е, за да се прибере в Китай, инак ще се скита без посока. Небесните порти са в Китай.

— Какви ги измисляш? — разсмял се капитанът. — Значи, за да идеш в рая, трябва да умреш в Китай? Погледни картата, човече. Вярно, твоята страна е най-голямата, но има още много свят извън нея. Ето, тук е Англия, тя е малък остров, но ако прибавиш колониите ни, ще видиш, че в наши ръце е повече от половината земя.

— Как е възможно?

— Както в Хонконг — с войни и с подлости. Съчетаваме могъщество по море, алчност и чувство за ред. Не сме по-висши, а по-жестоки и по-решителни. Не се гордея много, че съм англичанин, но когато пропътуваш толкова, колкото аз, и ти няма да се гордееш, че си китаец.

През следващите две години Дао Циен стъпил на твърда земя три пъти, единият от тях в Англия. Смесил се с простолюдието на пристанището, вървял по улиците на Лондон и наблюдавал новостите с очи на удивено дете. Фан уей били пълни с изненади — от една страна им липсвала всякаква изтънченост и се държали като диваци, но от друга били способни на чудни изобретения. Дао установил, че и в родината си англичаните страдат от същата надменност и невъзпитание, проявявани и в Хонконг — отнасяли се към него без никакво уважение, а вежливостта и културното поведение им били напълно чужди. Допила му се бира, но го изблъскали от кръчмата — не пускаме тук жълти кучета, му викнали. Скоро се събрал с други азиатски моряци, отишли в заведението на някакъв стар китаец и там седнали да ядат, да пият и да пушат на спокойствие. Докато слушал разказите на останалите, Дао проумял колко много още му предстои да види, но стигнал до заключението, че първо трябва да се научи да използва юмруците си и ножа. Каква полза от знанията, ако човек не е в състояние да се защити! Мъдрият учител по иглотерапия бил пропуснал да му преподаде и това основно правило.

През февруари 1849 г. „Либърти“ хвърлил котва във Валпараисо. На следващия ден капитан Джон Съмърс го повикал в каютата си и му връчил писмо.

— Дадоха ми го на пристанището — за теб е, от Англия.

Дао Циен взел плика, лицето му порозовяло и грейнало в широка усмивка.

— Само не казвай, че е любовно послание! — пошегувал се капитанът.

— По-хубаво е — отвърнал Дао и го мушнал под ризата си. Писмото можело да е само от приятеля му Ебенизър Хобс — първото, което получавал през двете години, прекарани на кораба.

— Ти свърши добра работа, Циен.

— Мислех, че не ви харесва яденето ми, господине — усмихнал се Дао.

— Като готвач нищо не струваш, но разбираш от медицина. За две години при нас не е умрял нито един човек и няма нито един болен от скорбут. Знаеш ли какво означава това?

— Късмет.

— Договорът ти изтича днес. Сигурно можех да те напия и да те накарам да подпишеш нов. С друг навярно бих постъпил така, но на теб дължа някои услуги, а аз винаги уреждам дълговете си. Искаш ли да продължиш с мен? Ще ти увелича заплатата.

— Накъде?

— Към Калифорния. Напускам този кораб. Наскоро ми предложиха да поема параход, а аз от години очаквам такава възможност. Ще се радвам да дойдеш.

Дао Циен бил чувал за параходите и изпитвал паника от тях. Само крайно припрени люде можели да измислят огромните котли, пълни с вряла вода, за да произвеждат пара и да задвижват някакви адски машинарии. Нима не било по-хубаво да се пътува с бързината на вятъра и морските течения? Защо да се предизвиква природата? Носели се слухове как котлите избухвали в открито море и попарвали моряците живи. Парчета човешки тела, сварени като скариди, се разхвърчавали във всички посоки за храна на рибите, а душите на нещастниците, разкъсани сред грохота на взрива и вихрите пара, никога нямало да се приберат при дедите си. Дао Циен ясно си спомнял как изглеждала малката му сестричка, след като я залял котелът с вряща вода, спомнял си също как стенела от ужасните болки и как се виела в предсмъртни мъки. Не смятал да поема такъв риск. Не го блазнело особено златото в Калифорния, пръснато като скални късове по земята, както се приказвало. Нищо не дължал на Джон Съмърс. Капитанът бил малко по-търпелив от повечето фан уей и се отнасял към екипажа доста справедливо, но не бил негов приятел и никога нямало да бъде.

— Не, благодаря, господине.

— Не искаш ли да видиш Калифорния? Може да се замогнеш бързо и да се прибереш в Китай като богаташ.

— Да, но на кораб с платна.

— Защо? Параходите са по-надеждни и по-бързи.

Дао Циен не пожелал да обясни причините. Замълчал със сведени очи, с шапка в ръка, докато капитанът допил уискито си.

— Не мога да те задължа — рекъл най-сетне Съмърс. — Ще ти дам препоръчително писмо до приятеля ми Винсент Кац, капитан на бригантината „Емилия“ — той също вдига котва на път за Калифорния тези дни. Доста своенравен холандец, много религиозен и строг, но е добър човек и добър моряк. Ще пътуваш по-бавно, но не е изключено да се видим в Сан Франсиско и ако съжалиш за избора си, можеш да се върнеш да работиш при мен.

Капитан Джон Съмърс и Дао Циен си подали ръка за първи път.

Бележки

[1] Европейското наименование на югоизточната част от крайбрежието на Индия. — Б.пр.

[2] Древнокитайско гадателско изкуство. — Б.пр.