Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (12)

Пътуването

Свита в дупката си на дъното на кораба, Елайза се приближаваше към смъртта. Към тъмнината и усещането, че е зазидана за цял живот, се прибавяше смрадта — неопределима смес от мириса на сандъците и балите, на бъчвите с осолена риба и налепите по корпуса на старото корито. Отличното й обоняние, което преди й бе толкова полезно, за да оцелява дори със затворени очи, сега се бе превърнало в уред за мъчение. Единствен другар й бе чудноватата трицветна котка, погребана като нея в трюма, за да я пази от плъховете. Дао Циен я увери, че ще свикне с вонята и затворническия живот — човешкото тяло се нагажда към всичко, когато е нужно. Пътуването ще трае дълго и няма да може да излиза на въздух, добави той, затова по-добре ще е да престане да мисли, за да не полудее. Вода и храна щеше да има, обеща й Дао Циен, сам щеше да й ги набави, щом му се удадеше да се промъкне до трюма, без да буди подозрение. Бригантината беше малка, но претъпкана с народ и нямаше да е трудно да се измъква по различни поводи.

— Благодаря. Когато стигнем в Калифорния, ще ви дам тюркоазената брошка.

— Задръжте си я, вече ми платихте. Ще ви потрябва. Защо отивате в Калифорния?

— За да се омъжа. Годеникът ми се казва Хоакин. Обзе го треската за злато и замина. Каза, че ще се върне, но не мога да го чакам.

Щом корабът напусна залива на Валпараисо и навлезе в открито море, Елайза започна да бълнува. Прекара цели часове просната в мрака, изгубила човешки облик, потънала в собствените си нечистотии. Чувстваше се толкова зле, че не помнеше къде се намира и защо. Най-сетне капакът на трюма се отвори и Дао Циен се появи с парче свещ в едната ръка и чиния с храна в другата. Щом я видя, разбра, че момичето не може да сложи и хапка в устата. Хвърли вечерята на котката и тръгна да търси ведро с вода, за да почисти болната. Най-напред я накара да изпие силна отвара от джинджифил и й постави дузина от златните си игли, докато стомахът й се успокои. Елайза почти не усети как той свали всичките й дрехи, изми я внимателно с морска вода, изплакна я с чаша сладка вода и я разтри от глава до пети с балсам, препоръчван при маларични пристъпи. Скоро тя се унесе, загърната в кастилското одеяло, с котката в нозете, а Дао Циен се качи на палубата и се зае да плакне дрехите в морето, като се стараеше да не привлича внимание, въпреки че по това време моряците спяха. Пътниците, качили се на кораба във Валпараисо, страдаха също като Елайза от морската болест пред равнодушните погледи на тръгналите три месеца по-рано от Европа, които първоначално бяха преминали през същото изпитание.

През следващите дни новодошлите на борда на „Емилия“ взеха да се приспособяват към люлеенето и към привичните за дългите пътешествия занимания, а в това време състоянието на Елайза долу в трюма все повече се влошаваше. Дао Циен използваше всяка възможност, за да отскача при нея — даваше й да пие, търсеше всякакви начини да спре повръщането, но с изненада виждаше, че вместо да се подобри, страданието й се задълбочаваше. Китаецът приложи всички познати при подобни случаи методи, опита отчаян и други средства, но Елайза така и не успяваше да задържи почти нищо в стомаха си и все повече се обезводняваше. Дао разтваряше във вода, сол и захар и с безкрайно търпение й даваше да пие лъжичка по лъжичка, но и през следващите две седмици не настъпи видимо подобрение, докато накрая кожата на младата жена изтъня като пергамент — Елайза не можеше дори да се надигне, за да прави движенията, за които Дао настояваше. „Не се ли движиш, тялото ти се схваща, а умът ти се замъглява“, повтаряше той. Бригантината се отби за кратко в пристанищата на Кокимбо, Калдера, Антофагаста, Икике и Арика и всеки път той се мъчеше да я убеди да слезе на брега и да се върне у дома, уплашен от все по-окаяния й вид.

Когато отплаваха от Каляо в състоянието на Елайза настъпи пагубен обрат. Дао Циен бе успял да купи от пазара връзка листа от кока — добре знаеше лечебните свойства на това растение, както и три живи кокошки, които възнамеряваше да заколи една по една, тъй като болната се нуждаеше от нещо по-силно от оскъдните корабни дажби. От първата кокошка направи бульон с много пресен джинджифил и слезе при Елайза, решен да й го налее в устата, дори и насила. Запали фенер с китова мас и се запровира между багажите към скривалището на девойката — тя лежеше със затворени очи и не даваше признаци на живот. Под тялото й се бе образувала голяма локва кръв. Джун и ахна смаян и се наведе над нея с мисълта, че клетото момиче е намерило начин да сложи край на живота си. Не можеше да я вини — при подобни обстоятелства сам би сторил същото, помисли той. Повдигна нощницата, но не видя рана, докосна Елайза и разбра, че е още жива. Започна да я разтърсва, докато най-накрая тя отвори очи.

— Бременна съм — призна едва чуто.

Дао Циен се хвана с две ръце за главата и се завайка на родния си диалект — не бе го използвал от петнайсет години: да би знаел, никога нямало да й помогне, как изобщо й е дошло на ум да тръгне за Калифорния в това състояние, луда ли е била, остава само да пометне, ами ако умре, с него е свършено, каква беля му бе докарала на главата и как не се беше сетил защо е бързала толкова да се махне от Чили. Прибави клетви и проклятия на английски, но тя отново бе изпаднала в несвяст и упреците му не достигнаха до нея. Прегърна я и я залюля като бебе, докато гневът му постепенно преля в безкрайно съжаление. За миг помисли да се яви при капитан Кац и да му признае цялата истина, но как ли щеше да реагира той. Холандецът лутеранин се отнасяше към жените на борда като към прокажени и вероятно щеше да побеснее, когато разбереше, че вози още една пътничка, и то скрита в трюма, на всичко отгоре на смъртно легло. Какво ли наказание щеше да наложи на него самия? Не, изключено беше да сподели с някого. Единственият изход бе да изчака Елайза да предаде богу дух, ако такава бе кармата й, а после да изхвърли тялото в морето заедно с торбите боклук от кухнята. Започнеше ли да страда прекалено, би й помогнал да умре достойно.

Вече се бе запътил към изхода, когато осезателно усети странно присъствие. Сепнат, вдигна фенера и в осветения от мъждукащия пламък кръг видя съвършено ясно своята любима Лин. Гледаше го отблизо, с присъщото й насмешливо изражение на прозрачнобялото лице, което беше най-големият й чар. Носеше зелената атлазена рокля със златна бродерия, която пазеше за официални случаи, косата й бе събрана в най-обикновен кок, закрепен с две пръчици от слонова кост, а зад ушите й пламтяха два свежи божура. Така я бе видял за последен път, когато съседките я подготвиха за погребалния обред. Присъствието на съпругата му в трюма бе толкова истинско, че го прониза страх: духовете, колкото и добри да са били приживе, обикновено се отнасяха жестоко към смъртните. Понечи да избяга към изхода, но тя препречи пътя му. Разтреперан, Дао Циен падна на колене, без да изпуска фенера, единствената му връзка с действителността. Реши да прогони с молитва демоните, в случай че бяха приели образа на Лин, за да го объркат, но не успя да си спомни нужните думи и от устните му се отрони само продължителен стон от любов към нея и печал по отминалите дни. Тогава с незабравимата си нежност Лин сведе глава над него толкова близо, че ако бе посмял, можеше да я целуне, а тя му прошепна, че не идва от толкова далеч, за да го плаши, а за да му припомни задълженията на достоен лекар. Тя самата едва не бе умряла от кръвоизлив след раждането на дъщеря им, но тогава той бе успял да я спаси. Защо сега не стори същото и за това момиче? Какво бе станало с нейния скъп Дао? Нима бе загубил доброто си сърце, нима се бе превърнал в буболечка? Кармата на Елайза е друга, не да умре преждевременно, увери го Лин. Щом една жена е готова да прекоси света, погребана в подобно скривалище, за да открие любимия човек, то е защото вътре в нея е скрита могъща сила ци.

— Твой дълг е да й помогнеш, Дао. Ако умре, без да види своя любим, никога няма да намери покой и призракът й ще те преследва вечно — предупреди го Лин и тутакси изчезна.

— Почакай! — изхлипа мъжът, протегнал ръце, за да я задържи, но дланите му останаха празни.

Дао Циен дълго лежа на пода, докато се съвзе и обезумялото му сърце престана да препуска, а лекият аромат на Лин постепенно се стопи в трюма. Не си отивай, не си отивай, повтаряше той, сразен от любовта. Най-сетне събра сили и се изправи, отвори вратата и излезе на чист въздух. Беше прохладна нощ. Тихият океан светлееше под сребристите лунни лъчи, а лекият бриз издуваше старите платна на „Емилия“. Някои от пътниците вече се бяха прибрали или играеха на карти в кабините, други бяха опънали хамаци за през нощта сред разхвърляните механизми, конски амуниции и багажи, задръстили палубите, трети стояха на кърмата и се любуваха на играта на делфините в разпенената диря зад кораба. Дао Циен с благодарност отправи очи към огромния небесен купол. За пръв път след смъртта си Лин го посещаваше без стеснение. Преди да стане моряк, той бе усещал присъствието й няколко пъти съвсем наблизо, особено когато потъваше в дълбока медитация, но в тези случаи лесно можеше да обърка безплътното присъствие на духа й със скръбта на вдовеца. Обикновено Лин минаваше покрай него, докосваше го леко с пръсти, но той така и не успяваше да разбере тя ли е в действителност, или всичко е по-скоро плод на изтерзаната му душа. В случая обаче нямаше никакво съмнение — там долу, в трюма, засмяното лице на Лин му се бе явило съвсем ясно, като отражението на луната върху морската шир. Изпълни го щастие, че отново не е сам, както в отколешните нощи, когато тя заспиваше сгушена в обятията му в любовна премала.

Дао Циен се запъти към каютата. Тясната му дървена койка бе далеч от чистия въздух, който се процеждаше единствено през вратата. Невъзможно бе да се спи в спареното, вмирисано мъжко помещение, но откак бяха напуснали Валпараисо не му се бе налагало да се прибира вътре, защото бе лято и той лягаше вън на палубата. Потърси сандъка си, закован за пода, за да не го лашкат вълните, извади ключовете от пазвата си, свали катинара и измъкна лекарската чанта и шишенце лауданум. После открадна двойна доза сладка вода и потърси в кухнята парцали, поради липса на нещо по-добро.

Тъкмо тръгваше обратно към трюма, когато някой го хвана за ръката. Обърна се стреснат и видя една от чилийките — въпреки изричната заповед на капитана да не си подават носа от кабината след залез-слънце, тя бе излязла на лов за клиенти. Веднага я позна. От всички жени на борда, Асусена Пласерес беше най-симпатична и най-дръзка. През първите дни тя единствена проявяваше готовност да помогне на пътниците, изтерзани от морска болест, постара се да облекчи и положението на младия моряк, който бе паднал от мачтата и си бе счупил ръката. Това й спечели уважението дори на строгия капитан Кац и оттук нататък той си затваряше очите пред нейните волности. Асусена раздаваше безплатно грижите си като милосърдна сестра, но дръзнеше ли някой да посегне към стегната й плът, трябваше да плаща в брой — доброто сърце не бива да се бърка с глупостта, казваше тя. „Нямам друг капитал, трябва да го пазя, иначе закъде съм“ — обясняваше тя, потупвайки се весело по задника. Асусена Пласерес се обърна към Дао Циен с четири разбираеми на всеки език думи: шоколад, кафе, тютюн, бренди. Както правеше винаги когато минаваше край него, тя му показа с безочливи жестове, че е готова да предостави прелестите си в замяна на някоя от споменатите луксозни стоки, но джун и я отблъсна и продължи пътя си.

 

 

Дао Циен прекара голяма част от нощта край Елайза, която гореше в треска. С нерешителна нежност той посвети на немощното тяло ограничените средства от чантата си и своя дългогодишен опит, докато най-сетне от утробата на болната се отдели кървав къс месо. Дао Циен го огледа на светлината на фенера и успя да установи със сигурност, че зародишът е на няколко седмици и е цял. За да изчисти напълно корема й, той постави игли по ръцете и краката на пациентката, предизвиквайки силни контракции. Когато се убеди в резултата, въздъхна облекчено — оставаше само да помоли Лин да се намеси, за да предотврати възпалението. До тази нощ Елайза бе за него търговска сделка и залогът — перлената огърлица, — лежеше на дъното на сандъка му. Тя бе просто непознато момиче, към което като че ли не изпитваше личен интерес, поредната фан уей с големи крака и борбен нрав. Трудно щеше да си намери съпруг, след като явно не проявяваше никаква склонност да се хареса или да се подчинява на мъжа. А сега, след помятането, нямаше да успее да се задоми никога. Дори любовникът й, ако изобщо го откриеше някой ден, не би я взел за жена, след като веднъж вече я бе зарязал. Дао признаваше, че за чужденка Елайза не е съвсем грозна, в издължените й очи имаше нещо азиатско, а и косата й беше дълга, черна и лъскава като опашка на напет императорски кон. Ако беше русолява или рижава като дявол — доста често бе виждал такива, след като напусна Китай, — може би нямаше дори да я погледне, ала приемливата външност и дръзкият нрав не щяха да й помогнат. С такъв лош късмет за нея нямаше надежда, щеше да свърши като проститутка в Калифорния. В Кантон и Хонконг познаваше много подобни на Елайза. Голяма част от лечителските си познания бе натрупал чрез продължителната практика върху телата на тези несретници, съсипани от побоища, болести и опиати. Неведнъж през дългата нощ Дао Циен си помисли дали не е по-благородно да я остави да умре, въпреки препоръките на Лин, и по този начин да я спаси от ужасната участ, но си каза, че след като му е платила предварително, е длъжен да изпълни своята част от уговорката. Не, това не е единствената причина, заключи той, понеже още от самото началото се питаше защо се съгласи да вкара момичето тайно на борда. Рискът бе огромен и той не бе убеден, че е извършил подобна лудост само заради скъпите перли. Нещо в смелия порив на Елайза го бе развълнувало, нещо в крехкото й тяло и бурните й чувства към любимия човек му напомняше за Лин.

Най-сетне, призори, Елайза спря да кърви. Чезнеше в треска и зъзнеше, въпреки непоносимата жега в трюма, но пулсът й се успокои и тя задиша по-спокойно в съня си. Опасността обаче още не бе отминала. На Дао Циен му се искаше да остане и да бди над нея, но си даде сметка, че скоро ще съмне и камбаната ще го призове да застъпи на смяна. Повлече се изтощен към палубата, строполи се върху голите дъски и спа като младенец, докато дружеското подритване на един от моряците не го върна към задълженията му. Натопи глава във ведро с морска вода, за да се разсъни, и все още замаян, тръгна към камбуза да вари овесената каша за закуската. Всички, дори строгият капитан Кац, я поглъщаха без възражения, освен чилийците, които негодуваха в хор, макар да разполагаха с най-много провизии, тъй като бяха дошли на борда последни. Останалите бяха изчерпали запасите си от тютюн, алкохол и лакомства през месеците, преди да стигнат до Валпараисо. Говореше се, че някои от чилийците са аристократи и затова не можели да си перат гащите, нито да си приготвят сами вода за чая. Част от пътниците от първа класа бяха довели със себе си слуги и смятаха да ги използват в златните мини, понеже и през ум не им минаваше, че могат лично да си цапат ръцете. Други предпочитаха да плащат на моряците, за да ги обслужват, тъй като жените дружно бяха отказали да им слугуват — щяха да печелят десеторно повече, ако ги приемаха по за десет минути в кабината, за какво тогава да им перат бельото. Екипажът и останалите пасажери се подиграваха на глезените господинчовци, но не си позволяваха да го правят очи в очи. Чилийците имаха добри обноски, изглеждаха скромни, държаха се любезно и кавалерски, но и най-слабата искра бе достатъчна, за да възпламени самолюбието им. Дао Циен гледаше да не се захваща с тях. Тези мъже не криеха презрението си към него и към двамата негри, качили се на бригантината в Бразилия, които, макар да бяха заплатили пълната цена на билета, единствени не разполагаха с кабина и нямаха право да сядат на една маса с всички останали. Китаецът предпочиташе петте простовати чилийки с техния здрав практически усет, постоянно добро настроение и майчински пориви, проявявани при извънредни обстоятелства.

През целия работен ден беше като сомнамбул и непрекъснато мислеше за Елайза, но до вечерта не остана нито свободен миг, за да отскочи да я види. Късно сутринта моряците уловиха огромна акула. Тя дълго се мята и пляска заплашително с опашка по палубата и никой не посмя да се приближи да й нанесе последния удар. Като готвач Дао Циен трябваше да наблюдава дейностите по одирането и разрязването й на парчета, да сготви част от месото и да осоли останалото, а в това време моряците търкаха с четки кръвта от дъските. Пътниците пък почетоха грозното зрелище с последните бутилки шампанско, предвкусвайки вечерния пир. Запази сърцето, за да свари супа на Елайза, а хрилете реши да изсуши, понеже струваха цяло състояние на пазара за възбудителни средства. Часовете се нижеха в работа около акулата, а Дао Циен си представяше как Елайза умира в търбуха на кораба. Изпита бурна радост, когато слезе и установи, че е жива и изглежда по-добре. Кръвоизливът беше спрял, каната с вода беше празна и по всичко личеше, че от време на време през дългия ден тя е идвала на себе си. Отправи няколко благодарствени думи към Лин за помощта. Елайза с мъка отвори очи, устните й бяха сухи, а лицето — зачервено от треската. Помогна й да се изправи и я накара да изпие силна отвара от тангуей срещу кръвоизливи. Когато се увери, че тя не повръща напитката, добави и няколко капки мляко, които Елайза жално изгълта. Посъживена, тя заяви, че е гладна и поиска още мляко. Кравите на борда, непривикнали на морски пътешествия, даваха малко мляко, бяха съвсем измършавели и се говореше, че щели да ги заколят. За Дао Циен пиенето на мляко беше отвратителен навик, но от приятеля си Ебенизър Хобс знаеше колко полезно е то при загуба на кръв. Щом Хобс го използваше в диетата на тежко ранени, защо да не даде същия резултат и в този случай, помисли той.

— Ще умра ли, Дао?

— Още не — усмихна се той, милвайки я по главата.

— Колко остава до Калифорния?

— Много. Не мисли за това. Сега трябва да отидеш по малка нужда.

— Не, моля те — запротестира тя.

— Как така не? Трябва!

— Пред теб?

— Аз съм джун и. Не бива да се срамуваш от мен. Вече видях всичко, което имаше за гледане по тялото ти.

— Не мога да мръдна, няма да издържа пътуването, Дао, предпочитам да умра… — изхълца Елайза и се подпря на него, за да седне на гърнето.

— Кураж, момиче! Лин каза, че притежаваш силно ци и още не си стигнала дотам, че да умреш насред пътя.

— Кой казва така?

— Няма значение.

Тази нощ Дао Циен разбра, че не може да се грижи за нея сам, нуждаеше се от помощ. На другия ден, веднага щом жените излязоха от кабината си и се настаниха, както обикновено, на кърмата, за да перат, да сплитат коси, да пришиват пера и мъниста по работните си одежди, той направи знак на Асусена Пласерес, че иска да говори с нея. По време на пътуването нито една от жените не се бе докарвала с премяната си на уличница — всички носеха тъмни плътни поли, блузи без украшения и чехли, а привечер се загръщаха с наметала, косите им бяха сплетени на две плитки на гърба и не използваха грим. Имаха вид на група селянки, заети с домашните си задължения. Чилийката смигна весело на посестримите си и го последва в кухнята. Дао Циен й връчи голямо парче шоколад, откраднат от запасите на капитана, и се помъчи да й обясни каква е работата, но бързо изгуби търпение, тъй като тя не знаеше дума английски. Асусена Пласерес помириса шоколада и на кръглото й индианско лице светна усмивка. Взе ръката на готвача и я сложи върху гърдите си и посочи празната в този час женска кабина; той обаче се дръпна, хвана я здраво и я поведе към трюма. Асусена, озадачена и заинтригувана, направи слаб опит да се освободи, но той не й даде възможност, отвори капака и я побутна по стълбичката с успокоителна усмивка. Останаха няколко секунди в мрака, докато той напипа окачения на една от гредите фенер и го запали. Асусена се закиска: най-накрая този опак китаец беше проумял за какво става дума. Никога не го бе правила с азиатец и беше много любопитна да разбере дали и неговият орган е като на другите мъже, но готвачът не понечи да се възползва от уединението им, ами я повлече за ръката през лабиринта от багажи. Тя се уплаши да не би да е полудял и взе да се тегли, но той не я пусна и я застави да продължи напред, докато фенерът освети скривалището на Елайза.

— Исусе Христе! — възкликна Асусена, като я видя и се закръсти ужасена.

— Кажи й да ни помогне — обърна се Дао Циен към Елайза на английски, след като я разтърси, за да дойде на себе си.

Четвърт час бе нужен на Елайза, за да преведе с усилие кратките разпореждания на Дао Циен, който бе извадил тюркоазената брошка от торбичката с накити и я размахваше пред очите на разтреперената Асусена. Сделката обясни й той, се състоеше в това да слиза два пъти дневно да мие Елайза и да я храни, без никой да разбере. Ако изпълнеше задачата, в Сан Франсиско щеше да получи брошката, но кажеше ли и дума на някого, с нея бе свършено. Китаецът бе свалил ножа от пояса си и го размахваше с едната ръка пред носа й, а с другата държеше високо брошката, та посланието да стане пределно ясно.

— Разбра ли?

— Кажи на тоя нещастен китаец, че разбирам. Да си прибере ножа, че току-виж, ме заклал, без да иска.

Елайза се бори безкрайно дълго с пристъпите на треската, подпомагана от Дао Циен нощем и от Асусена Пласерес денем. Перуанката използваше ранните утринни и следобедни часове, когато повечето пътници дремеха, за да се промъкне крадешком до кухнята и да вземе ключа от Дао. В началото слизаше в трюма примряла от ужас, но скоро природната й доброта, а и брошката надделяха над страха. Първо обтриваше Елайза с насапунисан парцал, за да отстрани потта от агонията, после я хранеше ту с кашичките от мляко и овес, ту с подсилена с тангуей кокоша супа с ориз, които Дао Циен вареше. За билките спазваше неговите указания, а по свое решение веднъж дневно й даваше чаша отвара от пореч. Сляпо вярваше в този лек за прочистване на корема от бременност. Пореч и иконка на Кармилската Света Богородица бяха първото, което тя и другарките й по приключение бяха сложили в багажа си — без въпросната закрила пътищата на Калифорния трудно щяха да бъдат пребродени. Болната остана в селенията на смъртта до сутринта, когато хвърлиха котва в пристанището на Гуаякил — невзрачна махала, почти погълната от пищната екваториална растителност. Малко кораби приставаха тук, и то главно, за да се снабдят с тропически плодове и кафе, но капитан Кац бе поел обещанието да предаде няколко писма на семейство холандски мисионери. Кореспонденцията плаваше с него повече от шест месеца, а той не бе от хората, способни да пренебрегнат задълженията си. Предишната нощ бе горещо като в пещ и треската изцеди от Елайза и последната капка пот. Накрая болната заспа и засънува, че се катери боса по нажежените склонове на изригващ вулкан. Събуди се подгизнала, но с прояснено съзнание и хладно чело. Всички пътници, включително жените и голяма част от екипажа, слязоха за няколко часа да се разтъпчат, да се окъпят в реката и да се наядат до насита с плодове, по Дао Циен остана на кораба, за да научи Елайза как да пали и да пуши лулата, която бе извадил от багажа си. Чудеше се по какъв начин да лекува момичето — в такива случаи би дал мило и драго за съветите на мъдрия си учител. Разбираше колко е важно да й осигури спокойствие, за да й помогне да издържи затворена в трюма, но от друга страна, тя се бе обезкървила, а наркотикът можеше да разреди още повече малкото останала в тялото й кръв. Взе решението с колебание и след като помоли Лин да бди отблизо над съня на Елайза.

— Опиум. Ще те унася, та времето да мине по-бързо.

— Опиум? От него човек губи разсъдъка си!

— Ти и без това си го изгубила, какво повече — усмихна се Дао.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Точно така. Не успях, когато кръвта ти изтичаше и сега ще го постигна с опиум.

— Ох, Дао, страх ме е…

— Вреди многото опиум. По малко е добра утеха, а аз ще ти дам много малко.

Елайза не разбра колко е много и колко е малко. Дао Циен й даваше от своите отвари — кост от дракон и черупка от стрида, а опиума отмерваше така, че да й осигури няколко часа благодатен унес, но без да й позволява да се изгуби в рая, от който връщане назад нямаше. Тя прекара следващите седмици залутана из непознати галактики, далеч от мръсната бърлога, където лежеше тялото й, и се будеше само когато слизаха да я нахранят, да я измият и да я накарат да прави по няколко крачки из теснините на трюма. Не усещаше мъчителното съжителство с бълхите и въшките, нито отвратителната воня, която я тормозеше в началото, защото опиумът притъпяваше забележителното й обоняние. Влизаше и излизаше от сънищата си неусетно, после дори не ги помнеше, но Дао Циен се оказа прав — времето изтече неусетно. Асусена Пласерес не разбираше защо Елайза пътува при такива условия. Никоя от другите пътнички не бе платила за билет — бяха се разбрали с капитана да му се издължат при пристигането в Сан Франсиско.

— Ако слуховете са верни, там само за един ден можеш да спечелиш петстотин долара. Миньорите плащат в чисто злато. От месеци не са виждали жени и вече едва издържат. Говори с капитана, ще му платиш, като пристигнеш — настояваше Асусена в миговете, когато Елайза идваше на себе си.

— Аз не съм като вас — отвръщаше момичето, зареяно в сладостната мъгла на опиата.

Асусена Пласерес успя да накара Елайза да й разкаже, в моменти на просветление, част от историята си. Мисълта, че помага на момиче, избягало заради своя любим, начаса завладя въображението й и оттам насетне се грижеше за болната с още по-голямо старание. Вече не само изпълняваше задължението да я храни и мие, а оставаше край нея просто за да я погледа как спи. Когато Елайза беше будна, тя й описваше собствените си патила, учеше я как да се моли — по нейно мнение това бе най-добрият начин да прекарваш часовете, без да мислиш, и същевременно да спечелиш Всевишния с най-малко усилия. За жена с моята професия, увери я тя, по-добро средство няма. Перуанката спестяваше съвестно част от доходите си, за да купи индулгенции от църквата и да намали по този начин дните, предопределени й за чистилището в бъдещия живот, макар че според нейните сметки, никога нямаше да си набави достатъчно, за да изплати всички свои грехове. Седмиците минаваха, а Елайза не знаеше дали е ден, или нощ. От време на време смътно долавяше женско присъствие край себе си, но после заспиваше и се събуждаше объркана, неспособна да определи кого е видяла насън — Асусена Пласерес или младата жена с черни плитки, сплескан нос и изпъкнали скули, каквато вероятно е била мама Фресия в младини.

 

 

Когато Панама остана назад, времето се захлади. Заради страха си от жълтата треска капитанът бе забранил да се слиза на сушата и бе изпратил лодка само с неколцина моряци, за да попълнят запасите от сладка вода, тъй като тази, която им оставаше, беше съвсем малко и се бе превърнала в тиня. Отминаха Мексико и когато „Емилия“ навлизаше във водите на Северна Калифорния, настъпи зимата. Студът и влагата изместиха задухата от началните месеци на плаването и всички наизвадиха от куфарите кожени шапки, ботуши, ръкавици и вълнени фусти. Бригантината поздравяваше отдалеч корабите, с които се разминаваше от време на време, но не намаляваше ход. При всяка религиозна служба капитанът благодареше на Бога за попътните ветрове — чувал бе за кораби, отклонявали се чак до Хаваите, дори по-надалеч, докато търсели благоприятен тласък в платната. Освен игривите делфини, тържествено се появиха огромни китове и дълго плаваха край ветрохода. Привечер, когато отблясъците на залеза обагряха водата в червено, могъщите морски бозайници се любеха сред кипналата златиста пяна и се зовяха с тръбен подводен рев. Понякога в нощната тишина, те толкова се доближаваха до борда, че звукът от тежкото им и загадъчно присъствие се долавяше съвършено ясно. Пресните продукти бяха изчерпани, запасите от суха храна също привършваха, а единствените развлечения бяха игрите на карти и риболовът. Пътниците спореха по цели часове за най-дребни подробности във връзка с дружествата, създадени за златото. Някои от тях имаха железен военен устав и дори униформи, а други бяха по-свободни. Основната цел на всички обаче бе да се обединят, за да си осигурят средства за пътуването, снаряжението, разработването на рудниците и превозването на златото, а след това да си поделят печалбите по равно. Не знаеха нищо за терена, нито за разстоянията. Според правилата на едно от дружествата членовете му трябваше да се прибират всяка вечер на кораба — там възнамеряваха да живеят в продължение на месеци, и да оставят добитото през деня злато на съхранение в обща каса. Капитан Кац им обясняваше, че няма да могат да използват „Емилия“ като хотел, тъй като той самият възнамеряваше да тръгне обратно за Европа час по-скоро, а мините са на стотици мили от пристанището, но те изобщо не го слушаха. Плаваха от петдесет и два дни, еднообразието на безбрежната морска шир опъваше нервите и пререканията избухваха при най-малък повод. Когато някакъв чилиец едва не изпразни пушката си в американския моряк, около когото Асусена Пласерес прекалено явно се усукваше, капитан Винсент Кац иззе оръжията, включително и бръсначите, като обеща, че ще ги върне, щом Сан Франсиско се появи на хоризонта. Право да върти ножове имаше единствено готвачът, на него се падаше и неблагодарното задължение да коли едно по едно домашните животни. След като и последната крава се озова в казана, Дао Циен извърши сложен обред, за да измоли опрощение от пожертваните животни и да се прочисти от пролятата кръв, а после дезинфекцира ножа си, прекарвайки го многократно през пламъка на факла.

Когато корабът навлезе в калифорнийски води, Дао Циен постепенно спря успокоителните билки и опиума, засили храната и застави Елайза да прави упражнения, за да може сама да излезе от своя затвор. Асусена Пласерес я сапунисваше търпеливо и дори намери начин да й измие косата с малки чашки вода, докато разказваше случки от тъжния си живот на уличница и весели измислици как ще забогатее в Калифорния и как ще се върне в Чили като дама, с шест сандъка рокли на царица и златен зъб. Дао Циен си блъскаше главата как да изведе Елайза от кораба, но след като бе успял да я качи в чувал, можеше да прибегне до същото и сега. Веднъж слязла на сушата, девойката вече преставаше да бъде негова грижа. Мисълта да се отърве завинаги от нея пораждаше у него смесица от огромно облекчение и необяснимо безпокойство.

Няколко левги преди да стигне целта си, „Емилия“ заплава край северните брегове на Калифорния. Асусена Пласерес се удиви колко много приличали те на чилийските и заяви, че сигурно са обикаляли в кръг като лангусти и отново са пред Валпараисо. Хиляди морски лъвове и тюлени скачаха от скалите и падаха тежко във водата сред невъобразимия писък на чайки и пеликани. По високите брегове не се виждаше жив човек, нямаше следа от селища, нито сянка от индианците, обитавали според мълвата тези омагьосани земи от векове. Най-сетне наближиха високите скали — знак, че скоро ще се появи протокът Златни врата, прочут като „Голдън гейт“, входът към залива на Сан Франсиско. Гъста мъгла обгърна кораба като с плащ — на половин метър не се виждаше нищо и капитанът, от страх да не се разбият, нареди да спрат и да хвърлят котва. Бяха много близо и нетърпението на пътниците бе прераснало в безредие. Всички говореха едновременно, бързаха да стъпят на твърда земя и жадни за богатства, да хукнат към златните залежи. През последните дни повечето дружества за разработване на рудниците се бяха разпаднали, безделието по време на дългия морски преход бе превърнало предишните съдружници във врагове и всеки мислеше единствено за себе си, потънал в планове за приказни съкровища. Не липсваха и пътници, които взеха да се обясняват в любов на проститутките с твърдото намерение да поискат от капитана да ги венчае, преди да слязат на сушата — бяха чули, че по тези диви земи най-рядкото нещо били жените. Една от перуанките прие предложението на някакъв французин, който след продължителното плаване бе забравил дори името си, но капитан Винсент Кац отказа да извърши обреда, щом научи, че господинът имал жена и четири деца в Авиньон. Останалите пътнички отблъснаха решително кандидатите — те, както сами казваха, предприели мъчителното пътешествие, за да бъдат свободни и да забогатеят, а не за да слугуват безплатно на първия предложил им брак дрипльо.

Въодушевлението на мъжете постепенно започна да се изпарява с часовете, през които им се наложи да стоят неподвижно, потънали в млечното небитие на мъглата. Най-сетне на втория ден небето изведнъж се проясни, вдигнаха котва и се впуснаха с издути платна в последния етап на безконечното плаване. Пътници и екипаж излязоха на палубата и впериха очи с възхита в теснината на „Голдън гейт“ — шест мили, под тласъка на априлския вятър под безоблачното небе. От двете страни, прорязани като с нож от дълговечната дейност на вълните, се извисяваха увенчани с гори крайбрежни възвишения. Тихият океан оставаше зад тях, а пред очите им се ширеше вълшебен залив като езеро със сребристи води. Залп от възклицания оповести края на мъчителното пътешествие и началото на премеждието със златото на всички тези мъже и жени, както и на двайсетимата моряци, които в същия миг решиха да зарежат кораба на произвола на съдбата му и да хукнат и те към рудниците. Равнодушни останаха само холандският капитан Винсент Кац, изправен на поста си до руля, без никакъв признак на вълнение — златото не го интересуваше, единственото му желание бе да се върне навреме в Амстердам, за да прекара Коледа със семейството си, — и Елайза Съмърс на дъното на платнохода, която узна, че са пристигнали доста по-късно.

 

 

Първата изненада за Дао Циен, когато навлязоха в залива, бе гората от мачти отдясно. Невъзможно бе да ги преброи, но пресметна, че хаотично изоставените, като след битка съдове са над стотина. На сушата и най-простият ратай печелеше на ден повече, отколкото морякът за месец плаване, мъжете бягаха не само заради златото, а и заради изкушението да натрупат пари от товарене на чували, печене на хляб или подковаване на коне. Някои от обезлюдените кораби бяха превърнати в кръчми или временни хотели, други гниеха, затлачени от морски водорасли и гнезда на чайки. След това Дао Циен откри града, разположен като ветрило по склоновете на хълмовете — пръснати в безредие палатки, дъсчени и картонени колиби, както и няколко прости, но солидни постройки, първите във възникващото населено място. Хвърлиха котва и посрещнаха първата лодка. Тя обаче не бе на пристанищната управа, както предполагаха, а на някакъв чилиец, забързан да каже на сънародниците си добре дошли и да прибере пощата. Оказа се Фелисиано Родригес де Санта Крус, заменил звънкото си име с това на Феликс Крос, за да го произнасят по-лесно янките. Много от пътниците бяха негови лични приятели, но никой не го позна — от предишното конте в сюртук и лъскави от брилянтина мустаци, което помнеха от Валпараисо, нямаше и следа. Пред тях стоеше несресан пещерен човек, със смугло като на индианец лице, с дрехи на планинец, руски ботуши до над коленете и два револвера на кръста, а след него вървеше негър с не по-малко дивашки вид, въоръжен като разбойник. Той беше избягал роб, станал свободен човек със стъпването си в Калифорния, но понеже не издържал несгодите на миньорския живот, предпочел да си изкарва хляба като наемен убиец. Когато Фелисиано се представи, пътниците го поздравиха с възторжени викове, пренесоха го едва ли не на ръце до първа класа и го заразпитваха един през друг. Вълнуваше ги само дали рудата е наистина в такова изобилие, както се твърдеше, а той отвърна, че имало дори много повече и измъкна от кесията си жълтеникаво парче, подобно на смачкана фъшкия, като изяви готовност да замени тази половинкилограмова буца злато за всичкия алкохол на борда, ала до сделка не се стигна — бяха останали само три бутилки, другото бе пресушено по пътя. Златният къс бил намерен, по думите му, от храбрите миньори, които сам бил довел от Чили и сега работели за него по брега на Американската река. След като вдигнаха наздравица с последните глътки алкохол и Фелисиано получи писмата от жена си, чилиецът се зае да ги поучава как да оцелеят по новите места.

— Преди няколко месеца имахме кодекс на честта и дори най-големите пройдохи се държаха както трябва. Можеше да оставиш златото в палатката си без надзор и никой нямаше да го докосне, но нещата се промениха. Сега властва законът на прерията, алчността е единственият господар. Не се разделяйте с оръжието, движете се по двойки или на групи. Това тук е земя на престъпници — добави той.

Няколко лодки бяха наобиколили кораба и мъжете в тях приканваха гръмогласно към всевъзможни сделки — бяха готови да купят всичко, защото на брега щяха да го препродадат на петорна цена. Много скоро неподготвените пътници щяха да открият изкуството на спекулата. Следобед се появи началникът на пристанището заедно с митнически служител, следвани от две ладии с мексиканци и китайци, които предложиха услугите си при разтоварването на кораба. Вземаха скъпо и прескъпо, но нямаше избор. Местният управник не прояви никакво намерение да проверява паспорти или да установява самоличността на пътниците.

— Документи ли? Какво говорите! Намирате се в рая на свободата. Хартийките с печати не важат — обяви той.

Към жените обаче прояви жив интерес. Хвалеше се, че винаги пръв изпробвал поред абсолютно всички пристигнали в Сан Франсиско, макар да не били толкова много, колкото му се искало. Разказа, че първите представителки на нежния пол, появили се в града преди няколко месеца, били посрещнати от тълпа въодушевени мъже, които с часове чакали на опашка реда си и плащали с чисто злато — на прах, на късове, на монети и дори на кюлчета. Ставало дума за две смели американски момичета от Бостън, пристигнали на брега на Пасифика през Панамския провлак. Предлагали прелестите си на онзи, който плащал най-добре, и на ден изкарвали колкото за цяла година при нормални условия. Оттогава били пристигнали повече от петстотин жени, главно мексиканки, чилийки и перуанки, плюс няколко американки и французойки, но въпреки това броят им бил нищожен в сравнение с набъбващата лавина от млади самотни мъже.

Асусена Пласерес не успя да чуе новините на американеца, защото Дао Циен я помъкна към трюма, щом разбра за присъствието на митническия служител. Изключено бе да свали Елайза на рамото на никой докер, както я беше качил — сигурно щяха да проверяват чувалите. Като ги видя, Елайза се смая — двамата бяха неузнаваеми. Той бе облякъл дълга риза и току-що прани панталони, гъстата му плитка лъщеше като намазана с олио, а челото и лицето му бяха гладко обръснати, докато Асусена Пласерес бе заменила селските дрехи с бойна синя рокля с пера по деколтето, високо вдигнатата й коса бе увенчана с шапчица, а страните и устните й бяха ярко начервени.

— Пътуването свърши и още си жива, момиче — обяви весело тя.

Смяташе да заеме на Елайза някоя от леконравните си рокли и да я изведе от кораба, все едно е от тяхната група — твърде смислена идея, защото, както й обясни, най-вероятно точно това щеше да е занятието й на сушата.

— Дойдох да се омъжа за годеника си — отвърна Елайза за стотен път.

— Какъв годеник бе, момиче. Ако трябва да си продаваш задника, за да ядеш, ще го продаваш. На твоя хал няма какво да пробираш.

Дао Циен ги прекъсна. След като в продължение на два месеца на борда бяха пътували седем жени, нямаше как да слязат осем, разсъждаваше той. Беше разгледал внимателно рояка мексиканци и китайци, които се бяха качили на ветрохода, за да го разтоварят, и сега очакваха заповедите на началника и на митничаря. Каза на Асусена да прибере дългата коса на Елайза в плитка като неговата, а той отиде да й донесе кат от собствените си дрехи. Облякоха девойката в панталон и препасана с въже блуза, а на главата й нахлупиха сламена шапка. Елайза бе отслабнала много през двата месеца, докато се луташе из безизходицата на ада и сега изглеждаше тънка и прозрачна като оризова хартия. В прекалено широките за нея дрехи на Дао Циен тя приличаше на тъжно, недохранено китайче. Асусена Пласерес я стисна в яките си ръце на перачка и развълнувано я млясна по челото. Беше я обикнала и дълбоко в себе си се радваше, че Елайза има годеник, който я чака — не можеше да си я представи, подложена на житейските издевателства, които тя самата понасяше.

— Същинско гущерче — засмя се Асусена Пласерес.

— Ами ако ме открият?

— Какво лошо може да ти се случи? Кац да те накара да си платиш пътуването. Можеш да го платиш със скъпоценностите, нали са за това? — успокои я жената.

— Никой не бива да знае, че си тук. Така капитан Съмърс няма да те търси в Калифорния — добави Дао Циен.

— Ако ме намери, ще ме върне обратно в Чили.

— Защо? Нали вече си обезчестена. Богатите не търпят подобни работи. Семейството ти сигурно се радва, че си изчезнала, така няма да им се наложи да те изхвърлят на улицата.

— Само толкова? В Китай биха те убили за това, което си направила.

— Стига, китаецо, не сме в твоята страна. Не плаши малката. Излез си спокойно.

— Елайза, никой няма да те забележи. Няма да им е до теб, ще гледат мен — увери я Асусена Пласерес и се сбогува сред вихър от сини пера, с тюркоазената брошка, бодната на деколтето.

Така и стана. Петте чилийки и двете перуанки, в пищни завоевателни премени, бяха събитието на деня. Слязоха в лодките по въжена стълба, предхождани от седмината моряци късметлии, теглили жребий за честта да поддържат над главите си задниците на жените, сред хор от дюдюкания и ръкопляскания от страна на стотиците любопитни зяпачи, струпани на брега, за да ги посрещнат. Никой не обръщаше внимание на мексиканците и китайците, които като върволица мравки си предаваха багажите от ръка на ръка. Елайза слезе в една от последните лодки заедно с Дао Циен, който обяви на сънародниците си, че момчето е глухонямо и леко слабоумно, затова е излишно да се опитват да говорят с него.