Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (21)

Необичайна двойка

Зимните студове повалиха от пневмония няколко sing song girls в Китайския квартал, но Дао Циен не успя да ги спаси. Понякога ги заварваше още живи и успяваше да ги отведе, но два-три часа по-късно те издъхваха в ръцете му, изпепелени от треската. По онова време тайните пипала на състраданието му се бяха разпрострели из цяла Америка: от Сан Франсиско до Ню Йорк и от Рио Гранде до Канада, но тези нечовешки усилия бяха зрънце сол в океана на нещастието. Медицинската му практика вървеше добре и всичко спестено или получено от благодарни богати пациенти отиваше за закупуване на най-младите китайки. В подземния свят вече го познаваха и го наричаха „извратения“. Никой не бе виждал живо нито едно от момичетата, които той използваше, както сам обясняваше, „за опити“, но пък и никой не го беше грижа какво става отвъд прага му. Като джун и китаецът беше ненадминат и докато не предизвикаше разправии и се ограничаваше само до тези създания, смятани и без това почти за животни, щяха да го оставят на мира. На любопитните въпроси верният му помощник — единственият, от когото можеха да се получат известни сведения — отговаряше само, че изключителните познания на неговия господар, толкова полезни за пациентите, произтичат от тайнствените му опити. По онова време Дао Циен се бе преместил в хубава къща между две високи здания към края на Китайския квартал, на няколко пресечки от площад „Юниън“: там му беше клиниката, там продаваше лекарства, там криеше и момичетата, докато ги приведеше в състояние да пътуват. Елайза бе научила най-необходимото на китайски, колкото да общува на първично равнище, а останалото наваксваше с ръкомахане, рисунки и някоя и друга дума на английски. Заслужаваше да се потруди — това бе далеч по-добро, отколкото да играе ролята на глухонямото братче на доктора. Тя не можеше да пише, нито да чете на китайски, но познаваше лекарствата по миризмата, а за по-голяма сигурност бележеше шишетата с измислени от нея знаци. Непрестанно имаше голям брой пациенти, които чакаха ред за златните игли, за чудотворните билки или за утехата на Дао-Циеновия глас. Не един и двама се питаха възможно ли е този мъдър и кротък лечител да събира в същото време трупове и невръстни държанки, но понеже никой не беше съвсем наясно с наклонностите му, общността се отнасяше към него с уважение. Вярно, Дао нямаше приятели, но нямаше и врагове. Славата му се носеше извън границите на Китайския квартал и неколцина американски лекари често идваха за съвет, когато собствените им познания се окажеха безполезни, проявявайки, разбира се, голяма предпазливост, защото, да признаят, че някакъв „поднебесен“ може да ги научи на нещо, би означавало да се унизят пред всички. По този начин му се удаде да лекува редица изтъкнати особи в града и да се запознае с небезизвестната А Той.

Тя сама го повика, след като чула колко много бил помогнал на една съдийска съпруга. Нещо в дробовете й дрънчало като кастанети до такава степен, че понякога почти я задушавало. В първия миг Дао Циен понечи да откаже, но после любопитството да я види отблизо и да се убеди сам в легендите за нея взе връх. За него А Той беше змия, личен враг. С пълното съзнание за отношението му към въпросната китайка, Елайза сложи в лекарската му чанта арсеник, достатъчен да умъртви чифт волове.

— За всеки случай… — поясни тя.

— Какво за всеки случай?

— Представи си, че е много болна. Няма да искаш да страда, нали? Понякога трябва да се помогне на умиращия…

Дао Циен се разсмя от сърце, но не извади шишето от чантата. А Той го прие в един от луксозните си „пансиони“, където клиентът заплащаше по хиляда долара на сеанс, но винаги си тръгваше доволен. Освен това, както сама повтаряше: „Ако ще питате за цената, това място не е за вас“. Чернокожа прислужница в колосана униформа му отвори вратата и го поведе през няколко зали, из които се шляеха красиви момичета, облечени от глава до пети в коприна. Те, за разлика от посестримите си с не толкова голям късмет, живееха като принцеси, хранеха се три пъти дневно и всеки ден се къпеха. Къщата — истински музей на източни старинни предмети и американски дрънкулки, вонеше на тютюн, на стар парфюм и на прах. Беше три следобед, но дебелите завеси стояха спуснати — в тези стаи никога не влизаше свеж въздух. А Той го посрещна в малък, претъпкан с мебели и клетки с птички, кабинет. Оказа се по-дребна, по-млада и по-хубава, отколкото Дао си я представяше. Беше гримирана грижливо, но не носеше накити, бе облечена просто и ноктите й не бяха дълги, което обикновено беше сигурен знак за богатство и безделие. Той забеляза малките й крачета в бели пантофи. Погледът на А Той бе остър и проницателен, но невероятно гальовният й глас довя до съзнанието му спомена за Лин. По дяволите, въздъхна Дао, обезоръжен още от първата дума. Прегледа я невъзмутимо, без да издава погнусата и смущението си, като се питаше какво да й каже. Да я упрекне за нелегалната търговия бе, не само безполезно, но и опасно, току-виж, привлякъл вниманието върху собствените му занимания. Предписа й ма хуан за астмата и други лекарства за облекчаване на черния дроб, като я предупреди накратко, че докато стои затворена и при спуснати завеси, докато пуши тютюн и опиум, белите й дробове ще продължават да стенат. Изкушението да й остави отровата, с препоръката да пие по една лъжичка на ден, изпърха край него като нощна пеперуда и той изтръпна, смаян от проблесналото колебание — досега бе вярвал, че не му достига омраза, за да убие някого. Побърза да излезе, убеден, че поради рязкото му държане, А Той няма да го повика повторно.

— Е? — попита Елайза, когато го видя да се връща.

— Нищо.

— Как така нищо! Не беше ли поне малко туберкулозна? Няма ли да умре?

— Всички ще умрем. Но тя ще доживее до дълбоки старини. Здрава е като камък.

— С лошите хора е така.

На свой ред Елайза знаеше, че е застанала пред последното разклонение на пътя си и че избраната посока ще предопредели остатъка от живота й. Дао Циен беше прав: тя трябваше да си постави срок. Не можеше безкрайно да отхвърля подозрението, че се е влюбила в любовта, че е попаднала във въртопа на приказна страст, която нямаше нищо общо с действителността. Стремеше се да си припомни чувствата, накарали я да се хвърли в ужасното премеждие, но не й се удаваше. Жената, в която се бе превърнала, нямаше почти нищо общо с пощурялото момиче от миналото. Валпараисо и дрешникът принадлежаха към друга епоха, към свят, който постепенно се стопяваше в мъглата. Задаваше си по стотици пъти въпроса защо бе копняла толкова силно да принадлежи телом и духом на Хоакин Андиета, когато всъщност никога не се бе чувствала напълно щастлива в обятията му, и си го обясняваше единствено с факта, че той бе първата й любов. Когато той се появи с онези негови сандъци, тя вече беше готова, а по-нататък нагонът си бе казал думата. Просто бе отвърнала на най-могъщия и древен зов, но това се бе случило преди цяла вечност, на седем хиляди мили разстояние. Трудно й беше да каже каква е била тогава и какво бе видяла у него, но съзнаваше, че сърцето й не следва вече същата посока. Бе се уморила да го търси, дълбоко в себе си предпочиташе да не го открие, но от друга страна, не искаше и да тъне вечно в съмнения. Редно бе да приключи с този период, за да започне нова любов на чисто.

В края на ноември терзанията на Елайза станаха непоносими и без да каже дума на Дао Циен, тя се запъти към вестника да поговори с прочутия Джейкъб Фриймънт. Поканиха я в редакцията, където неколцина журналисти се трудеха на бюрата си сред невъобразима бъркотия. Посочиха й малък кабинет зад стъклена врата и тя се отправи натам. Застана пред масата и зачака грингото с червеникави бакенбарди да вдигне очи от книжата. Беше човек на средна възраст, с луничава кожа и сладникав дъх на свещи. Пишеше с лявата ръка, подпрял чело с дясната, така че лицето му не се виждаше, но изведнъж, зад полъха на пчелен восък, Елайза долови позната миризма, която извика в паметта й нещо далечно и неясно от нейното детство. Наведе се леко към него, душейки крадешком, но в същия миг журналистът вдигна глава. Изненадани, двамата останаха загледани един в друг от смущаващата близост, докато накрая едновременно се отдръпнаха назад. Тя го позна по миризмата, въпреки изминалите години, очилата, бакенбардите и облеклото на янки. Това бе неуморимият обожател на мис Роуз от Валпараисо, англичанинът, който не пропускаше музикалните вечери всяка сряда. Елайза толкова се слиса, че не успя да побегне.

— Какво мога да направя за теб, млади момко? — запита я Джейкъб Тод, докато сваляше очилата си, за да ги почисти с носната си кърпа.

Подготвената реч се изпари от ума на Елайза. Тя остана с отворена уста, стиснала шапка в ръка, убедена, че щом тя го е разпознала, той също ще се досети коя е, но вестникарят надяна внимателно очилата си и повтори въпроса, без да я поглежда.

— Дойдох заради Хоакин Муриета… — измънка девойката и гласът й прозвуча по-тъничък от всякога.

— Сведения за разбойника ли ми носиш? — заинтересува се веднага журналистът.

— Не, не… Точно обратно, идвам да ви питам за него. Трябва да го видя.

— Изглеждаш ми познат, младежо… Не сме ли се срещали преди?

— Не вярвам, господине.

— Чилиец ли си?

— Да.

— Преди няколко години и аз поживях в Чили. Красива страна. Защо искаш да видиш Муриета?

— За нещо много важно.

— Боя се, че не мога да ти помогна. Никой не знае къде се крие.

— Но нали разговаряте с него?

— Само когато Муриета ме потърси. Реши ли, че някой от подвизите му трябва да се появи във вестника, той сам ми се обажда. Не е от най-скромните, обича славата.

— На какъв език се разбирате?

— Моят испански е по-добър от неговия английски.

— Кажете ми, господине, какво е произношението му: чилийско или мексиканско?

— Не бих могъл да определя. Пак ти повтарям, младежо, не мога да ти помогна — отвърна журналистът и се изправи, за да сложи край на разпита, който започваше да го притеснява.

Елайза се сбогува набързо, а той се загледа след нея, замислен и леко смутен, докато тя се отдалечаваше сред редакционната бъркотия. Този хлапак му изглеждаше познат, но откъде? Няколко минути по-късно, когато посетителят се бе скрил вече от погледа му, Фриймънт изведнъж си спомни заръката на капитан Джон Съмърс и образът на Елайза проряза като светкавица паметта му. На мига свърза името на бандита с Хоакин Андиета и разбра повода на това посещение. Сподави вика си и хукна към улицата, но от момичето нямаше и следа.

 

 

Най-важната работа на Дао Циен и на Елайза Съмърс започваше вечер. Под прикритието на мрака те се оправяха с телата на клетниците, които не бяха успели да спасят, а останалите отвеждаха до другия край на града при приятелите си квакерите. Едно по едно момичетата се измъкваха от ада, за да се хвърлят слепешком в премеждие, от което връщане назад нямаше. Трябваше да изоставят всякаква надежда за завръщане в Китай и за среща със семействата си, някои от тях нямаше дори да продумат повече на родния си език, нито да видят друго лице от своята раса, налагаше се да усвоят занаят и да се трудят здраво до края на дните си, но това щеше да бъде рай в сравнение с преживяното. Онези, които Дао успяваше да откупи, се приспособяваха по-лесно. Те бяха доплавали до тези брегове в сандъци, изтерзани от похотливото и нечовешко отношение на моряците, но въпреки всичко не бяха напълно съсипани и все още пазеха известни съпротивителни способности. Докато спасените в последния миг от гибел в „болницата“ нямаше да се отърват никога от страха — той щеше да ги разяжда отвътре, като болест на кръвта, до последния им дъх. Дао Циен очакваше, че след време ще започнат да се усмихват поне понякога. Когато несретниците възвърнеха силите си и осъзнаеха, че оттук нататък няма да бъдат принуждавани да се подчиняват на мъжете по задължение, но че ще трябва вечно да се крият, Дао и Елайза ги отвеждаха в дома на приятелите си аболиционисти от underground railroad — така се наричаше тайната организация за подпомагане на избягали роби, чиито членове бяха ковачът Джеймс Мортън и братята му. Те посрещаха бегълците от щатите, където робството все още не беше забранено, и им помагаха да се установят в Калифорния. В случая обаче следваше да действат в обратна посока — да изведат китайките от Калифорния и да ги откарат далеч от търговците на плът и престъпните шайки, да им осигурят подслон и възможност за препитание. Квакерите поемаха риска с религиозен плам — за тях момичетата бяха невинни жертви на човешката злина, изпитание, пред което сам Бог ги изправяше. Безкрайно радушният прием често караше китайките да настръхват и да застават ужасени нащрек — те не бяха свикнали да получават обич, — ала добрите люде с много търпение успяваха полека-лека да сломят съпротивата им. Квакерите ги караха да заучат най-необходимите изрази на английски, запознаваха ги накратко с американските нрави, показваха им на картата къде точно се намират и се стремяха да ги въведат в някой занаят, докато чакат Бабалу Лошия да ги отведе.

Великанът най-сетне бе открил отличен начин да разгърне заложбите си на неуморен пътешественик, страстен любител на приключенията и неповторим майстор в умението да не заспива по цели нощи. Щом го зърнеха, sing song girs побягваха настръхнали и покровителите им трябваше дълго да ги увещават, за да ги успокоят. Бабалу беше запомнил кратка китайска песничка и два-три фокуса и ги използваше, за да смае момичетата и да смекчи уплахата от първата им среща, но за нищо на света не се отказваше от вълчите кожи, бръснатия череп, пиратските халки и страховитото си въоръжение. Той оставаше няколко дни, докато убеди поверениците си, че не е демон и не възнамерява да ги изяде, след което ги повеждаше в нощта. Разстоянията бяха изчислени така, че да пристигат в следващото убежище призори и да почиват през деня. Придвижваха се на коне — каруцата би била безполезна, — тъй като в повечето случаи пътуваха направо през полето и избягваха пътищата. Великанът бе открил, че ако човек умее да се оправя с посоките, пътуването нощем е далеч по-безопасно, защото мечките, змиите, злосторниците и индианците също спят, както всички останали на този свят. Бабалу предаваше момичетата в сигурни ръце — при други членове на широката „Мрежа на свободата“. Накрая някои от китайките попадаха в орегонски стопанства, в канадски перачници или в мексикански работилници, други започваха работа като прислужници, имаше дори такива, които се омъжваха. Дао Циен и Елайза научаваха вестите чрез Джеймс Мортън — той следеше дирята на всеки спасен от организацията му беглец. Понякога те получаваха писмо отдалеч и намираха вътре лист със зле надраскано име, сухи цветенца или рисунка; тогава се поздравяваха взаимно с избавлението на още една sing song girl.

От време на време се налагаше Елайза да споделя спалнята за ден-два с току-що доведено момиче, но дори в тези случаи тя не разкриваше, че е жена — това знаеше единствено Дао. Нейната стая беше най-хубавата в цялата къща: просторно помещение, зад лекарския кабинет на приятеля й, с два прозореца към вътрешния двор, където двамата отглеждаха лековитите билки за кабинета и ароматните треви за кухнята. Често си мечтаеха за по-голям дом и истинска градина не само от практична гледна точка, а също така за радост и наслада на очите и на душата, градина с най-красивите китайски и чилийски растения, с беседка, където привечер да пият чая си, а сутрин да се любуват на възхитителните изгреви над залива. Дао Циен бе забелязал стремежа на Елайза да създаде уют, старанието, с което тя почистваше и подреждаше, упорството да поддържа винаги свежи малките букети цветя в стаите. Преди ме бе имал възможност да се радва на подобна изтънченост — бе израснал в нищета, в къщата на учителя по иглотерапия липсваше женска ръка, която да я направи приятна за живеене, а Лин бе толкова крехка, че не й оставаха сили за домакинската работа. За разлика от нея Елайза притежаваше инстинкта на птица да свива гнездо. Тя харчеше за дома им част от онова, което припечелваше в локала, където свиреше на пиано няколко вечери през седмицата, както и от продажбата на банички и сладкиши в Чилийския квартал. Така бе набавила пердета, покривка от дамаска, кухненски съдове, порцеланови чинии и чаши. Научена на добри маниери, Елайза превръщаше в ритуал единственото ядене, което споделяха дневно — поднасяше ястията изискано и поруменяваше от удоволствие при похвалите му. Домашните задължения се вършеха сами, като по чудо, сякаш великодушни духове почистваха кабинета нощем, подреждаха архива, влизаха скришом в стаята на Дао Циен, за да вземат дрехите за пране, да зашиват копчетата, да изчеткват костюмите и да сменят водата на розите върху масата.

— Не ме притеснявай с вниманието си, Елайза.

— Ти каза, че китайците очакват от жените да им прислужват.

— Така е в Китай, но аз никога не съм имал подобен късмет… Ще ме разглезиш.

— Точно за това става дума. Мис Роуз казваше, че за да покориш един мъж, трябва първо да го привикнеш към добър живот, а ако почне да се държи зле, да престанеш да го глезиш за наказание.

— Мис Роуз не си ли остана стара мома?

— По своя воля, не поради липса на възможности.

— Не смятам да се държа зле, но после как ще живея сам?

— Никога няма да живееш сам. Не си съвсем грозен и все ще се намери някоя жена с големи крака и лош характер, готова да се омъжи за теб — отговори Елайза, а Дао се разсмя очарован.

Той бе купил изящни мебели за нейната стая, единствената обзаведена с известен разкош. Когато се разхождаха заедно из квартала, Елайза често изразяваше възхищението си от традиционните китайски мебели, като обясняваше: „Те са изключително красиви, но са прекалено тежки. Би било грешка да се слагат по много“. Дао й подари легло и гардероб от тъмно резбовано дърво, после тя си избра маса, столове и бамбуков параван. Пред копринената кувертюра, каквато биха сложили в Китай, предпочете европейската от бял лен, с големи възглавници от същия материал към нея.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш този разход, Дао?

— Мислиш за sing song girls…

— Да.

— Ти веднъж каза, че всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги купим до една. Не се тревожи, имаме достатъчно средства.

Елайза намираше хиляди находчиви начини да му се отплати: тактично се съобразяваше с мълчанието му и с часовете, в които той учеше, старателно помагаше в кабинета, проявяваше смелост при спасяването на момичетата. Но най-ценният дар за Дао Циен беше несломимата жизненост на приятелката му — тя го подтикваше към действие, когато сенките се спуснеха над него и заплашваха да го обсебят окончателно. „Ако си тъжен, губиш сили и не можеш да помагаш никому. Хайде да се поразходим, искам да подишам горски въздух, китайският квартал мирише на соев сос“, и го отвеждаше с кола извън града. Двамата прекарваха деня на открито и тичаха като деца, а през нощта той спеше като младенец и се събуждаше отново радостен и бодър.

 

 

Капитан Джон Съмърс хвърли котва в пристанището на Валпараисо на 15 март 1853 г., изтощен от пътуването и от прищевките на работодателката си, чието последно хрумване бе да докара на буксир от чилийския юг парче лед с размерите на китоловен кораб. Беше си наумила да произвежда близалки и сладоледи за продан — цените на плодовете и зеленчуците бяха паднали значително, тъй като селското стопанство в Калифорния бе започнало да се развива. За няколко години златото бе привлякло четвърт милион заселници, но благодатните дни постепенно отминаваха. Въпреки това Паулина Родригес де Санта Крус не възнамеряваше да напуска Сан Франсиско. Беше отворила непокорното си сърце за този град на безстрашни пришелци, където обществото все още не се бе разслоило. Сама надзираваше строителството на бъдещия си дом — палат на върха на хълма, от който се откриваше най-красивата гледка към залива, но очакваше четвъртото си дете и искаше да го роди във Валпараисо: там майка й и сестрите й щяха да я глезят до премала. Баща й бе получил своевременен апоплектичен удар, който скова половината му тяло и поразмекна мозъка му. Недъгавостта не промени характера на Агустин дел Валие, но насади у него страха от смъртта и, разбира се, от ада. Не е хубаво да се отправиш към отвъдното с върволица смъртни грехове зад гърба си, му бе повтарял неуморно неговият сродник, епископът. От предишния женкар и нечестивец не бе останала и следа, но не от разкаяние, а защото изнемощялото му тяло не го биваше вече за подобни волности. Всеки ден той отиваше в домашния параклис и понасяше мъжки четенето на евангелските текстове и безкрайните молитви на жена си. Тока обаче не го направи по-благ към наематели и прислуга. Агустин дел Валие продължаваше да се отнася деспотично към семейството си и към всички останали, но част от промяната у него се прояви във внезапната му и необяснима любов към Паулина, дъщерята, заминала надалеч. Вече бе забравил как я заклейми заради бягството от манастира и заради брака й с еврейската издънка, чието име все не можеше да си спомни — сред хората от неговата класа подобна фамилия не съществуваше. Писа й, наричайки я своя любимка и единствена наследница на неговата решителност и нюх към сделките, и молейки я да се завърне в родното огнище, за да прегърне клетия си баща, преди да е предал Богу дух. Старият май е много зле, вярно ли е, бе попитала с надежда Паулина в едно от писмата до сестрите си. Но той не беше толкова зле и по всяка вероятност щеше да живее още дълго и да трови живота на всички наоколо от инвалидната си количка. Така или иначе, този път на капитан Съмърс му се наложи да превози работодателката си заедно със зле възпитаната й челяд, вечно замаяните от морската болест прислужници, купищата багаж, двете млечни крави заради децата и трите кученца с панделки на ушите, като френски куртизанки, на мястото на палето, цамбурнало в открито море при първото пътуване. Плаването му се видя безкрайно, а от мисълта, че много скоро ще трябва да върне Паулина обратно в Сан Франсиско заедно с целия й цирк, веднага го втрисаше. За пръв път в дългия си живот на мореплавател капитанът се запита дали да не се оттегли от поста си и да прекара на сушата дните, които Господ му е отредил. Брат му Джереми го чакаше на кея и го отведе у дома, като извини отсъствието на Роуз с поредния й пристъп на мигрена.

— Нали знаеш, покрай рождения ден на Елайза винаги се поболява. Така и не се оправи след смъртта на момичето — додаде той.

— Точно затова искам да поговорим.

Мис Роуз осъзна голямата си обич към Елайза едва когато момичето изчезна; тогава усети колко късно идва увереността й в майчинските чувства. Обвиняваше се за годините, в които я бе обичала половинчато, между другото и безразборно — колко пъти бе забравяла за съществуването на детето, увлечена в собствените си лекомислени занимания, а когато внезапно се сетеше за него, откриваше, че е прекарало цяла седмица на двора сред кокошките. Елайза най-много приличаше на дъщерята, която мис Роуз никога нямаше да има, почти седемнадесет години тя бе нейна приятелка и другар в игрите, единственият човек на света, който я докосваше. Мис Роуз чувстваше тялото си наболяло от най-обикновена самота. Ах, как тъгуваше по дните, когато двете с малката се плискаха щастливи в ухаещата на мента и розмарин вода. Спомняше си малките и сръчни ръчички на Елайза, които миеха косата й, разтриваха врата й, заглаждаха ноктите й с парченце велур и й помагаха да се среше. Нощем стоеше будна и очакваше да чуе стъпките на детето, което ей сега ще й донесе чашката с анасонов ликьор. Как копнееше да усети отново на челото си целувката на Елайза за лека нощ. Мис Роуз престана да пише и напълно прекрати музикалните вечери, заемали преди основно място в обществените й изяви. Дори кокетството й я напусна — тя се примири, че няма да остарее красиво, както си бе мечтала: „На моята възраст от една жена се очаква главно да се държи достойно и да мирише добре“, повтаряше тя. През всичките тези години не си уши нито една нова рокля, обличаше старите, без дори да забелязва, че вече не са на мода. Салончето за шев пустееше, а сбирката от бонета и шапки избеляваше в кутиите, защото мис Роуз бе решила да излиза навън само с черно наметало, подобно на чилийките. Тя запълваше часовете си, като препрочиташе класиците и свиреше скръбни творби на пианото. Скучаеше целенасочено и методично, като вид наказание. Отсъствието на Елайза се оказа добър предлог, за да се потопи в траур за претърпените страдания и загуби през четирийсетте години на своя живот и най-вече за липсата на любов. Липса, която усещаше като трън под нокътя, постоянна болка под сурдинка. Разкайваше се, че бе отгледала детето в лъжа, питаше се защо бе измислила приказката за кошницата с чаршафче от батиста, невероятната визонова завивка и златните монети, когато истината щеше да бъде далеч по-насърчителна. Елайза имаше право да знае, че обожаваният от нея вуйчо Джон е всъщност неин баща, че самата тя и Джереми са й леля и чичо, че принадлежи към семейство Съмърс, а не е сираче, прибрано по милост. Припомняше си с ужас как бе завлякла момиченцето в онова сиропиталище, за да го сплаши. На колко ли годинки беше то тогава? На осем или на девет, съвсем дете. Ако можеше да започне отначало, би била съвършено различна майка… Най-напред щеше да я подкрепи, когато се влюби, вместо да й обявява война; ако го бе сторила, Елайза щеше да е жива и здрава, въздишаше мис Роуз, и се чувстваше виновна, че при бягството си момичето бе намерило смъртта. Трябваше да се сети за собствените си премеждия и да проумее, че при първата любов жените от тяхното семейство обезумяват. Най-печалното бе, че нямаше с кого да си продума за Елайза — мама Фресия бе изчезнала, а брат й Джереми стискаше устни и напускаше стаята, колчем му споменеше за малката. Мъката й тровеше всичко наоколо и през последните четири години в къщата витаеше тягостна мавзолейна атмосфера. Мис Роуз бе занемарила до такава степен храненето, че утоляваше глада си предимно с чай и английски бисквити. Не бе успяла да намери прилична готвачка — не беше и търсила особено старателно. Бе станала равнодушна дори към реда и чистотата; във вазите нямаше цветя, а половината растения в градината вехнеха забравени. Цели четири зими поред пъстрите завеси оставаха да висят в хола и никой не си правеше труда да ги смени в края на сезона.

Джереми не упрекваше сестра си и поглъщаше каквото и да сложеха пред него, мълчеше си дори когато ризите му бяха зле изгладени, а костюмите неизчеткани. Беше прочел, че при неомъжените жени настъпвали опасни изменения. В Англия били открили чудотворен лек срещу старомоминската неуравновесеност: прегаряли с нагорещено желязо някои местенца, но тези новости не бяха дошли още до Чили и тук подобни болежки продължаваха да се церят със светена вода. Така или иначе, въпросът беше щекотлив и не следваше да бъде засяган пред Роуз. Не му идваше на ум как да я успокои, прекалено вкоренен беше навикът да крият тайните си един от друг и да не споделят нищо. Стремеше се да я зарадва с дребни подаръци, закупени от контрабандистите по корабите, но не разбираше от жени и обикновено пристигаше с ужасни боклуци, които скоро потъваха на дъното на гардероба. Джереми не подозираше колко често сестра му се бе доближавала до него, докато той пушеше в креслото си, готова да падне в нозете му, да захлупи глава на коленете му и да изплаче мъката си, но в последния миг се бе отдръпвала уплашена — всяка дума на обич помежду им прозвучаваше като насмешка и непростима разчувстваност. Напрегната и тъжна, Роуз спазваше външно приличие по навик, с усещането, че само корсетът я държи и че свали ли го, мигом ще се разпадне на парчета. От предишната жизнерадостна и палава Роуз, от дръзките й мнения и бунтарство, от неуморната й любознателност не бе останала и следа. Тя се бе превърнала в онова, от което най-много се боеше: стара мома викторианка. „От промяната е, на тази възраст жените стават неустойчиви“, бе отсъдил аптекарят германец, и й бе предписал валериан за нервите и рибено масло за бледия тен.

Капитан Джон Съмърс повика сестра си и брат си в библиотеката, за да им съобщи новината:

— Помните ли Джейкъб Тод?

— Онзи, който ни залъгваше с приказки за мисиите в Огнена земя? — попита Джереми Съмърс.

— Същият.

— Той беше влюбен в Роуз, ако добре помня — усмихна се Джереми с мисълта, че поне не му се бе наложило да приеме за зет въпросния измамник.

— Сменил е името си. Сега се казва Джейкъб Фриймънт и работи като журналист в Сан Франсиско.

— Гледай ти! Значи е вярно, че в Съединените щати всеки мошеник може да започне наново.

— Джейкъб Тод плати достатъчно за грешката си. Струва ми се чудесно, че има страна, която предлага втора възможност.

— А честта е без значение, така ли?

— Честта не е единственото нещо на света, Джереми.

— Нима има и нещо друго?

— Какво ни интересува Джейкъб Тод? Предполагам, че не сме се събрали, за да си говорим за него, нали Джон — измърмори Роуз зад кърпичката си, напоена с ванилова есенция.

— Срещнах Джейкъб Тод-Фриймънт преди да отплавам насам. Той твърди, че е видял Елайза в Сан Франсиско.

Мис Роуз помисли, че ще припадне за пръв път в живота си. Усети как сърцето й подскочи, как вените на слепоочието й затуптяха до пръсване и как вълна от кръв нахлу в лицето й. Останала без дъх, тя не успя да промълви нито дума.

— На този човек не може да се вярва! Ти сам ни разказа за жената, която ти се заклела, че се запознала с Елайза на някакъв кораб през 1849 г. и че я е видяла как умира — изсъска Джереми Съмърс, като крачеше широко покрай библиотеката.

— Така е, но тя не беше цвете за мирисане. Носеше брошката, която лично подарих на Елайза, но може да я е откраднала и да ме е излъгала от страх. Каква причина ще има Джейкъб Фриймънт да ме лъже?

— Никаква, само дето е измамник по природа.

— Престанете, моля ви — проплака мис Роуз, след като положи огромно усилие, за да извади глас. — Единственото важно нещо е, че някой е видял Елайза, че тя не е мъртва и можем да я намерим.

— Не се заблуждавай, скъпа. Това е поредната измислица, не виждаш ли? За теб ще бъде ужасен удар, ако излезе, че всичко е лъжа — предупреди я Джереми.

Джон Съмърс им разказа с подробности за срещата на Джейкъб Фриймънт с Елайза, като не пропусна да спомене, че била облечена в мъжки дрехи, но изглеждала напълно естествено в тях и журналистът не се усъмнил нито за миг, че пред него стои момче. Добави как двамата с Фриймънт отишли в Чилийския квартал да разпитват за нея, но понеже не знаели под какво име да я търсят, никой не можал, или не пожелал, да им каже нищо. Нямало съмнение, че Елайза е отплавала за Калифорния по следите на своя любим, но очевидно нещо се е объркало и те не са се срещнали, тъй като целта на посещението й при Джейкъб Фриймънт била да пита за някакъв разбойник с подобно име.

— Трябва да е той. Хоакин Андиета е крадец. Напусна Чили, за да избяга от правосъдието — процеди Джереми Съмърс.

Беше се оказало невъзможно да скрият от него обекта на Елайзината любов. На мис Роуз й се наложи дори да признае, че често посещава майката на Хоакин Андиета с надеждата да научи някоя вест и че клетата жена, все по-бедна и по-болна, вече била напълно убедена, че синът й е мъртъв. Според нея нямало друго обяснение за продължителното му мълчание. Бе получила писмо от Калифорния, с дата от февруари 1849 г., седмица след пристигането му, в което той споделял плановете си да се отправи към златните залежи и оттеглял обещанието си да й пише на всеки петнайсет дни. Оттам насетне нито дума — Хоакин пропаднал вдън земя.

— Не ти ли се струва странно, че Джейкъб Тод е познал Елайза извън присъщата й среда, и то предрешена като мъж? — запита Джереми Съмърс. — Та той я помни като малко момиче. Колко години са минали оттогава? Поне шест или седем. Как е могъл да си представи, че Елайза е в Калифорния? Просто не може да бъде.

— Преди три години сам му разказах какво се е случило и той ми обеща да я потърси. Описах му я най-подробно, Джереми. Освен това Елайза не се бе променила особено — когато изчезна, тя все още приличаше на момиченце. Джейкъб Фриймънт я издирва доста дълго, докато не му казах, че по всяка вероятност е мъртва. Сега ми обеща отново да опита, мисли дори да наеме детектив. Надявам се да ви донеса новини при следващото пътуване.

— Защо не забравим веднъж завинаги тази история? — въздъхна Джереми.

— Защото тя ми е дъщеря, за Бога! — възкликна капитанът.

— Отивам в Калифорния да търся Елайза! — прекъсна ги мис Роуз и се изправи.

— Никъде няма да ходиш! — избухна по-големият й брат.

Но тя вече бе излязла. Новината вля струя нова кръв у мис Роуз. Тя беше напълно уверена, че ще намери осиновената си дъщеря и за пръв път от четири години насам виждаше причина, за да продължи да живее. Откри с удоволствие, че силите й са непокътнати, че са стояли свити в някое тайно ъгълче на сърцето и сега са готови да й служат както преди. Главоболието й изчезна като по чудо, тя започна да се поти и когато повика прислужниците, за да я придружат до дрешника да потърси куфарите, бузите й пламтяха от въодушевление.

 

 

През май 1853 г. Елайза прочете във вестника, че Хоакин Муриета и неговият сподвижник Джак Трите Пръста нападнали лагера на шестима мирни китайци, завързали ги за плитките и им прерязали гърлата, а после окачили главите им на едно дърво като грозд пъпеши. По пътищата вилнееха разбойници, всички в околността се чувстваха застрашени и бяха принудени да се придвижват на големи групи, въоръжени до зъби. Злосторниците посичаха американски златотърсачи, френски авантюристи, амбулантни търговци евреи и всеки самотен странник, независимо от расата му, но по правило не нападаха индианци, нито мексиканци — за тях се грижеха гринговците. Наплашени, хората залостваха врати и прозорци, мъжете будуваха със заредени мушки, а женете се криеха — никоя не искаше да попадне в ръцете на Джак Трите Пръста. Виж, за Муриета се говореше, че никога не посягал на жени и дори бил измъкнал не една девойка от лапите на закоравелите престъпници от неговата шайка. Хановете отказваха подслон на пътниците от страх да не би някой от тях да се окаже Муриета. Никой не го беше виждал с очите си и описанията си противоречаха, но статиите на Фриймънт постепенно бяха създали около разбойника романтичен ореол, който повечето читатели приемаха за истински. В Джаксън се сформира първата група доброволци, готови да тръгнат по дирите на бандата, много скоро и най-малкото селище си имаше своя дружина от отмъстители и започна небивал лов за човешки глави. Всеки, който говореше на испански, попадаше под подозрение, за няколко седмици бяха линчувани повече хора, отколкото през четирите предишни години. Достатъчно бе да продумаш на испански, за да се превърнеш в обществен враг и да си навлечеш гнева на шерифи и полицейски началници. Гаврата достигна върха си, когато бандата на Муриета, следвана по петите от хайка американски стражари, решила да кривне от пътя, за да нападне лагер на китайци. Американците пристигнали секунди по-късно и заварили неколцина мъртъвци и още толкова в предсмъртни мъки. Мълвеше се, че Хоакин Муриета се вбесявал от азиатците, защото рядко вдигали ръка да се защитят, дори да били въоръжени, а „поднебесните“ толкова се бояха от него, че изпадаха в ужас само при споменаване на името му. Най-упоритият слух беше, че престъпникът въоръжава армия и възнамерява да вдигне въстание с помощта на местни мексикански фермери, да разбунтува испаноезичното население, да изколи американците, да върне Калифорния на Мексико и да я обяви за независима република.

Притиснат от всеобщото недоволство, губернаторът подписа указ, с който упълномощаваше капитан Хари Лав и група от двайсет доброволци да заловят Хоакин Муриета в срок от три месеца. Гласувана им беше и заплата от сто и петдесет долара месечно на човек, което далеч не беше много, при положение че всеки сам трябваше да си набави кон, оръжие и провизии; въпреки всичко след по-малко от седмица дружината бе готова да потегли. Обявиха и награда от хиляда долара за главата на Хоакин Муриета. По този повод Джейкъб Фриймънт отбеляза във вестника, че след като се осъжда на смърт човек с неустановена самоличност, с недоказани престъпления, без съд и присъда, задачата на капитан Лав е равносилна на саморазправа. Елайза изпита необяснима смесица от ужас и облекчение. Тя не искаше Хоакин да бъде убит, но, от друга страна, смяташе, че тези мъже са единствените, които биха могли да го открият. Щеше й се да сложи край на неизвестността, беше се уморила да протяга ръце към сенките. Във всеки случай вероятността капитан Лав да успее, бе нищожна, при положение че толкова много смелчаци преди него се бяха провалили — Хоакин Муриета изглеждаше неуловим. Говореше се, че само сребърен куршум можел да го покоси — случвало се било да изпразнят от упор в гърдите му цели два пистолета, но ето че той продължаваше да препуска из околностите на Калаверас.

— Ако този изверг е твоят любим, по-добре никога да не го настигнеш — заяви Дао Циен, когато тя му показа изрезките от вестниците, събирани повече от година.

— Мисля, че не е той…

— Откъде знаеш?

Насън Елайза виждаше предишния си възлюбен в същия износен костюм и изнищени, но добре изпрани и изгладени ризи от времето, когато се любеха във Валпараисо. Той й се явяваше с печалното си изражение, дълбок поглед и мирис на сапун и свежа пот, хващаше я за ръката както тогава и й говореше разпалено за демокрацията. Понякога двамата лежаха върху купчината завеси в дрешника един до друг, без да се докосват, напълно облечени, а морският вятър навън караше дърветата да стенат. Но винаги, при всеки сън, върху челото на Хоакин блестеше ярка звезда.

— Какво означава това? — поиска да узнае Дао Циен.

— Лошите хора не носят светлина на челото си.

— Това е само сън, Елайза.

— Не един, а много сънища, Дао.

— Тогава не търсиш верния човек.

— Може би, но не съм си губила времето — отвърна тя, без повече обяснения.

За пръв път от четири години Елайза отново започваше да усеща тялото си, останало на заден план от мига, в който Хоакин Андиета й каза сбогом в Чили на злощастния 22 декември 1848 г. В натрапчивото си желание да го настигне, тя се бе отказала от всичко, включително от женската си същност. Боеше се, че е загубила женствеността си някъде по пътя и се е превърнала в чудато безполово създание. На няколко пъти, докато препускаше из планини и лесове, брулена от безмилостния вятър, паметта й я връщаше към съветите на мис Роуз, която се къпеше в мляко и не допускаше слънчев лъч да докосне порцелановата й кожа, но тогава не можеше да се спира на подобни разсъждения. Понасяше трудностите и мъките, защото нямаше избор. Смяташе тялото си, наред с мислите, паметта и обонянието си, за неделима част от своята природа. Преди не разбираше какво има предвид мис Роуз, когато й говори за душата, тъй като не съумяваше да я отдели от цялостната си личност, но сега вече започваше да долавя естеството й. Душата беше нещо непроменимо. Докато тялото бе свирепият звяр, който след години затишие се събуждаше неукротен и зареден с неотложни изисквания. Възкръсваше, за да й припомни пламъка на желанието, което бе вкусила за кратко в дрешника. Оттогава Елайза не бе изпитвала истинска потребност от любов или физическа наслада, сякаш тази част от нея бе потънала в дълбок сън. Отдаваше го на болката, че е била изоставена от любимия, на ужаса, че е бременна, на лутането из лабиринтите на смъртта в трюма, на покрусата от помятането. Беше изстрадала толкова много, че страхът да изпадне в подобно положение се бе оказал по-силен от порива на младостта. Мислеше, че за любовта се плаща прекалено висока цена и че като че ли е по-добре човек изобщо да я избягва, ала през последните две години, прекарани край Дао Циен, нещо вътре в нея се бе преобърнало и любовта и желанието изведнъж взеха да й се струват неизбежни. Необходимостта да се облича като мъж тегнеше на врата й като камък. Спомените я връщаха към салончето за шев, където сега мис Роуз вероятно довършваше поредната прекрасна рокля и усещаше как я залива вълна от тъга по свидните вечери от детството, по чая в пет следобед, поднесен в сервиза, който мис Роуз бе наследила от майка си, по задъханото обикаляне из корабите, за да си купуват контрабандни дрънкулки. Какво ли бе станало с мама Фресия? Виждаше я как мърмори из кухнята, пухкава, топла, с лъх на босилек, винаги с черпак в ръка и вряща тенджера на печката, като ласкава вълшебница. Изпитваше болезнена тъга по женското единомислие от миналото, напрегнато желание да се почувства отново жена. В стаята нямаше голямо огледало, за да види женското същество, което напираше да се наложи. Мечтаеше да се огледа гола. Понякога сутрин се будеше разтърсена от шеметни сънища, където върху образа на звездочелия Хоакин Андиета се наслагваха други видения, породени от еротичните книги, които преди четеше на глас за гълъбиците на Трошикокали. Тогава го бе правила със забележително безразличие, тъй като описанията не извикваха нищо у нея, но ето че сега нахлуваха в съня й, за да я измъчват като похотливи призраци. Сама в красивата си стая с китайски мебели, Елайза започваше да се изследва очарована още с процежданото на първите утринни лъчи през прозореца. Събличаше пижамата и оглеждаше с любопитство частите от тялото си, които успяваше да зърне, а останалите обхождаше пипнешком, както преди години, във времената, когато откриваше любовта. Установяваше, че не се е променила особено. Беше по-слаба, но в същото време видимо по-силна. Ръцете й бяха загорели от слънцето и работата, но всичко останало бе светло и гладко, каквото го помнеше. Струваше й се изумително, че макар и толкова дълго притискани от пояса, гърдите й бяха останали същите — малки и твърди, със зърна като нахут. Тя разпускаше плитки — не се бе подстригвала от четири месеца, — събираше ги на гъста опашка на тила, затваряше очи, разклащаше глава и се наслаждаваше на чувството за тежест и плът, сякаш косата й беше жива. Колко странна й изглеждаше тази почти непозната жена с добре очертани бедра и ханш, с тънка талия, къдрав и жилав мъх на пубиса, твърде различен от правите и гъвкави коси на главата. Вдигаше едната си ръка, за да премери дължината й, да прецени формата й, да огледа отдалече ноктите си, а с другата опипваше хълбока, релефа на ребрата, вдлъбнатината на мишницата, очертанията на целия крайник. Спираше на най-чувствителните точки на китката и сгъвката на лакътя, като се питаше дали и Дао го е гъдел на същите места. Докосваше коси, рисуваше ушите си, дъгата на веждите и линията на устните, обхождаше с пръст устата отвътре, а после го поставяше върху зърната на гърдите, които щръкваха при допира с топлата слюнка. Прокарваше плътно ръце по бедрата, за да запамети формата им, а после по-нежно, за да усети гладката кожа. Сядаше на леглото и се опипваше от стъпалата до слабините, изненадана от почти незабележимия златист мъх по краката си. Разтваряше бедра и докосваше тайнствената цепнатина на вагината, нежна и влажна, търсеше издутината на клитора, средоточие на желания и смут, а докоснеше ли я, пред нея на мига изникваше образа на Дао Циен. Не Хоакин Андиета, чието лице едва си спомняше, а верният й приятел идваше да подхрани трескавото й въображение с неустоима смесица от пламенни прегръдки, нежни ласки и споделен смях. Накрая подушваше ръце, възхитена от силния дъх на сол и зрели плодове, който тялото й излъчваше.

 

 

Три дни след като губернаторът обяви цена за главата на Хоакин Муриета, в пристанището на Сан Франсиско хвърли котва параходът „Нордърнър“ с двеста седемдесет и пет чувала писма и Лола Монтес на борда. Това бе най-известната куртизанка в Европа, но нито Дао Циен, нито Елайза бяха чували името й. Двамата се намираха по случайност на кея — бяха отишли да приберат пратката с китайски лекарства, които им носеше от Шанхай един от моряците. Отначало решиха, че причината за карнавалната олелия е пощата — никога не бе пристигал толкова изобилен товар, — но празничната заря ги извади от заблуждение. От града, навикнал на всякакъв род чудеса, се бе стекла тълпа от мъже, любопитни да зърнат несравнимата Лола Монтес, която пристигаше откъм Панамския провлак, предшествана от фанфарите на славата си. Неколцина щастливци я свалиха на ръце от кораба с почести, достойни за кралица. И точно такова беше поведението на прочутата амазонка, докато приемаше възторжените възгласи на почитателите си. Шумотевицата изненада Елайза и Дао Циен, защото те нямаха представа коя е красавицата, но околните бързо ги осведомиха: незаконородена ирландка с най-обикновено потекло, която се представяше за благородна балерина и испанска актриса. В танците беше по-тромава и от гъска, а артистичността й се свеждаше до прекомерна суета, но името й предизвикваше разюздани видения на велики съблазнителки от Далила до Клеопатра. Точно затова пощурялото множество се стичаше да я приветства. Мъжете идваха не заради таланта й, а за да се уверят с очите си в страховитата й проклетия, в легендарната й хубост и необуздан нрав. Безочието и дързостта бяха единствената й дарба, но очевидно беше напълно достатъчна, за да пълни тя театрите, да харчи колкото цяла войска, да трупа накити и обожатели и да си позволява епични гневни изблици. Бе обявила война на йезуитите, бяха я изгонили от няколко града, но върховният й подвиг бе разбитото кралско сърце. Лудвиг I Баварски бил добър, благоразумен и пестелив човек цели шейсет години, докато Лола Монтес не се изпречила на пътя му и с няколко смъртоносни завъртания не го превърнала в кукла на конци. Монархът загубил ума, здравето и честта си, а тя опразнила хазната на малкото му кралство. Влюбеният Лудвиг й дал всичко, което пожелала, включително титлата графиня, но не успял да накара поданиците си да я харесат. Ужасните обноски и невижданите прищевки на дамата будели ненавист у гражданите на Мюнхен и накрая те се изсипали на улицата и поискали изгората на краля да бъде прогонена. Вместо да подвие опашка, Лола посрещнала тълпата с камшик в ръка и ако не били верните й слуги да я напъхат насила в каретата и да я закарат до границата, хората щели да я разкъсат. Обезумял от отчаяние, Лудвиг I се отказал от престола, готов да я последва в изгнанието, ала без корона, власт и банкова сметка господинът не струвал вече пукната пара и красавицата просто му обърнала гръб.

— С една дума, лошото име е единственото й достойнство — отсъди Дао Циен.

Неколцина ирландци разпрегнаха конете от каретата на Лола, заеха мястото им и я докараха до хотела по посипаните с цветя улици. Славното шествие мина досами Елайза и Дао Циен.

— Само това липсваше в тази страна на безумци — въздъхна китаецът, без да удостои с повторен поглед хубавицата. Развеселена и очарована, Елайза последва карнавалното шествие няколко пресечки по-нататък, а край нея трещяха ракети и изстрели във въздуха. Лола Монтес държеше шапката си в ръка, черната й коса бе сресана на път по средата, къдриците покриваха ушите й, а смаяните й очи бяха с цвят на нощна синева; беше облечена с пола от лилаво кадифе, блуза с дантели около врата и по маншетите, и къс, пошит с мъниста, бикоборски жакет. Държеше се насмешливо и предизвикателно, с пълното съзнание, че въплъщава най-първичните желания и тайни на мъжете и олицетворява онова, от което най-силно се бояха блюстителите на добродетелните нрави; тя беше порочен кумир и тази роля безкрайно много й харесваше. В изблик на въодушевление някой хвърли шепа златен прах, който полепна по косите и дрехите на Лола и тя сякаш засия. Победоносният и дързък вид на младата куртизанка разтърси Елайза. Както все по-често напоследък, тя си спомни за мис Роуз и отново почувства как я залива вълна от състрадание и нежност. Представи си я здраво стегната в корсета, с изопнат гръб и пристисната талия, да се поти под петте си фусти: „Сядай с прибрани крака, ходи изправена, не бързай, говори тихо, усмихвай се, не криви лице, за да не се набръчкаш, мълчи си и давай вид, че ти е интересно — на мъжете им е приятно жените да ги слушат“. Мис Роуз, винаги отзивчива и ухаеща на ванилия… Припомни си я обаче и във ваната, едва закрита от мократа риза, с блеснали от смеха очи и разрошени коси, поруменяла, освободена и доволна, да й шепне на ухото: „Една жена може да направи каквото поиска, Елайза, стига да го прави прикрито“. А ето че Лола Монтес изобщо не се прикриваше, беше преминала през повече премеждия и от най-смелия златотърсач, и то със самочувствието на жена, здраво стъпила на земята. Тази вечер Елайза се прибра умислена в стаята си и скришом, сякаш вършеше грях, открехна куфара с роклите. Когато за пръв път тръгна по следите на своя любим, остави багажа си в Сакраменто, но Дао Циен го бе запазил с мисълта, че един ден може да послужи. Когато Елайза отвори капака, нещо изпадна на пода и тя с изненада видя, че това е перлената огърлица, с която бе платила на Дао Циен, за да я качи на кораба. Дълго стоя развълнувана с гердана в ръка. После изтупа роклите и ги подреди върху леглото — бяха измачкани и миришеха на изба. На следващия ден ги занесе в най-добрата перачница на Китайския квартал.

— Ще напиша писмо на мис Роуз, Дао — обяви тя.

— Защо?

— Тя ми е като майка. Щом аз я обичам толкова, вероятно и тя ме обича по същия начин. Минаха четири години без никаква вест и сигурно си мисли, че съм мъртва.

— Искаш ли да я видиш?

— Разбира се, но това е невъзможно. Ще й пиша само за да я успокоя, но би било чудесно, ако можеше да ми отговори. Да й дам ли нашия адрес?

— Нима искаш семейството ти да те намери… — запита той с пресекнал глас.

Елайза се втренчи в мъжа пред себе си и изведнъж разбра, че никога не е изпитвала толкова голяма близост към някого на този свят, както в този миг към Дао Циен. Почувства китаеца в кръвта си с такава древна и свирена увереност, че се изуми колко време е прекарала край него, без да забележи. Дао й липсваше, макар да го виждаше всеки ден. Мъчно й беше за безгрижните времена, когато бяха добри приятели и всичко изглеждаше по-лесно, но и не желаеше да се върне назад. Сега между тях имаше нещо недоизказано, нещо много по-сложно и обаятелно от старата им дружба.

 

 

Роклите и фустите й се бяха върнали от пералнята и лежаха на леглото, увити в хартия. Елайза отвори куфара и извади белите чорапи и ботинките, но остави корсета. Усмихна се при мисълта, че никога не се бе обличала като млада дама, без чужда помощ, после надяна фустите и изпробва една по една роклите, за да избере най-подходящата за случая. Чувстваше се чужденка в тези дрехи, оплете се в панделките, дантелите и копчетата, нужни й бяха няколко минути, за да закопчае ботинките и да запази равновесие под толкова пластове дантели, но с всяка нова вещ, превъзмогваше колебанията и се убеждаваше в желанието си да бъде отново жена. Мама Фресия я предупреждавате за опасностите на женствеността: „Тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб каквото си ще“, мърмореше тя, но тази угроза вече не плашеше Елайза.

Дао Циен тъкмо бе свършил последния преглед за деня. Стоеше по риза, без жилетката и вратовръзката, които неизменно носеше от уважение към пациентите си, следвайки съветите на учителя си по иглотерапия. Потеше се, защото слънцето още не залязваше, а това бе един от малкото горещи юлски дни, и си мислеше, че едва ли някога ще свикне с приумиците на времето в Сан Франсиско, където лятото приличаше на зима. Сутрин осъмваха с ярко слънце, но няколко часа по-късно през „Голдън гейт“ нахлуваше гъста мъгла или духваше морският вятър. Когато Елайза влезе, Дао поставяше иглите в спирт и подреждаше шишенцата с лекарства. Помощникът му си бе тръгнал, през тези дни не се грижеха за нито една sing song girl, така че двамата бяха сами в къщата.

— Искам да ти покажа нещо, Дао — каза тя.

Той вдигна поглед и от смайване изтърва шишето, което държеше. Елайза се бе пременила в изискана тъмна рокля, с бяла дантела около врата. Само два пъти я беше виждал в женски дрехи, когато се запознаха във Валпараисо, но не бе забравил как изглеждаше тогава.

— Харесвам ли ти?

— Ти винаги ми харесваш — усмихна се той и свали очилата, за да й се полюбува отдалеч.

— Това е неделната ми рокля. Облякох я, защото искам да се снимам. Вземи, това е за теб — подаде му тя малка торбичка.

— Какво има вътре?

— Спестяванията ми… За да купиш още едно момиче, Дао. Мислех да тръгна да търся Хоакин това лято, но няма да го направя. Вече знам, че никога няма да го открия.

— Изглежда, всички търсим едно, а откриваме друго.

— Ти какво търсеше?

— Знания, мъдрост, вече не помня. В замяна на това намерих sing song girls и ти видя в какво се забърках.

— Господи, у този човек няма и капка романтика! Поне от любезност да беше казал, че си срещнал мен.

— Щях да те срещна при всички случаи, така сме били орисани.

— Не започвай с приказките за прераждането…

— Защо не? При всяко прераждане, откриваме себе си, докато не изчистим кармата си.

— Звучи много страшно! Така или иначе, няма да се върна в Чили, но няма и да се крия повече, Дао. Сега искам да бъда аз.

— Винаги си била ти.

— Моят живот е тук. С една дума, ако искаш да ти помагам…

— А Хоакин Андиета?

— Може би звездата на челото означава, че е мъртъв. Представяш ли си? Предприела съм напразно това ужасяващо пътуване.

— Нищо не е напразно в нашия живот, Елайза. Човек просто си върви, без да стига доникъде.

— Пътят, който изминахме заедно не беше никак лош. Ела с мен, ще се снимам и ще пратя портрета на мис Роуз.

— Може ли един и за мен?

Хванати за ръка, те отидоха пеш до площад „Юниън“, където имаше няколко фотографски ателиета, и избраха най-лъскавото. На витрината бе изложена поредица от снимки на златотърсачи от 49 г.: младеж със светла брада и решителен вид, с кирка и лопата в ръце; група рудокопачи по ризи, втренчени в камерата със сериозно изражение, китайци на брега на някаква река; индианци, промиващи злато в тънките си ракитени кошове, семейства заселници, застанали пред покритите си с платнища каруци. Дагеротипите бяха последният вик на модата — те бяха връзката с далечните роднини, доказателство за преживяната златна одисея. Говореше се, че в градовете на Изток мнозина мъже се снимали с миньорски сечива, без да са стъпвали в Калифорния. Елайза бе убедена, че фотографията, това невероятно изобретение, ще измести напълно художниците, които рядко успяваха да постигнат прилика.

— Мис Роуз има портрет с три ръце, Дао. Дело на прочут майстор, но не помня името му.

— С три ръце ли?

— Е, художникът я нарисувал с две, но тя си добавила третата. Брат й Джереми припада, като види портрета.

Елайза си бе наумила да постави снимката в тънка позлатена метална рамка върху червено кадифе за бюрото на мис Роуз. Носеше и писмата на Хоакин Андиета, за да ги увековечи, преди да ги унищожи. Претъпкано с декори, ателието наподобяваше малък театър: имаше завеси с цветни беседки и езерца с чапли, картонени гръцки колони, гирлянди от рози и дори препарирана мечка. Фотографът се оказа припряно човече, което говореше със заекване и подскачаше като жаба, докато подбираше необходимото. След като уточниха подробностите, той постави Елайза пред някаква маса, с любовните писма в ръка, и намести зад гърба й желязна рамка, с подпора за врата — доста подобна на онази, която мис Роуз й поставяше при уроците по пиано.

— Слагам ви я, за да не мръднете. Гледайте право в апарата и не дишайте.

Човечето изчезна зад черен парцал и след секунда Елайза бе заслепена от бяла светкавица, а от миризмата на опърлено се разкиха. За втория портрет остави писмата настрана и помоли Дао Циен да й помогне да си сложи перлената огърлица.

 

 

На следващия ден Дао Циен излезе много рано да си купи вестник, както правеше винаги преди да отвори кабинета, и видя заглавията в шест колони: бяха застреляли Хоакин Муриета. Върна се у дома, притиснал вестника към гърдите си, като се питаше как да съобщи на Елайза и как ще приеме тя вестта.

На 24 юли призори, след тримесечно препускане напосоки и слепешком из Калифорния, капитан Хари Лав и двайсетте му наемници се озовали в долината Туларе. Вече им било дошло до гуша да преследват призраци и да тичат по измамни следи, знойният пек и комарите ги били изнервили до крайност и всички започвали да се гледат с омраза. Да яздиш нахалост три месеца през лятото из безводните хълмища, под безмилостното слънце, беше прекалено голяма жертва за получената нищожна заплата. По селата бяха забелязали обяви: „Хиляда долара награда за главата на разбойника“, на някои от които отдолу било надраскано: „А аз давам пет хиляди“ с подпис „Хоакин Муриета“. Хората им се подигравали, а до крайния срок оставали едва три дни, но ако се върнели с празни ръце, нямало да видят и цент от хилядата долара на губернатора. Но това бил, изглежда, щастливият им ден, защото, почти изгубили надежда, те ненадейно се натъкнали на седмина мексиканци, спрели под някакви дървета.

По-късно капитанът щеше да разказва, че дрехите и снаряжението им били прекалено скъпи, а конете от сой — още един повод за съмнение, — поради което той се приближил към тях и настоял да се представят. Вместо да се подчинят, заподозрените се втурнали към конете си, но преди да успеят да наскачат по седлата, хората на Лав ги обкръжили. Единственият, който с олимпийско спокойствие стигнал до коня си, без да обръща внимание на нападателите, сякаш не е чул предупреждението, имал вид на техен командир. Носел само нож, затъкнат в колана, останалите му оръжия висели на седлото, но той дори не посегнал към тях, защото капитанът насочил пистолет към челото му. По-късно Лав щеше да напише в доклада си, че останалите мъже от шайката, които наблюдавали зорко събитията от няколко крачки, готови да се притекат на помощ на своя водач при най-малката небрежност от страна на охранителите, изведнъж направили отчаян опит да побегнат, вероятно с намерението да отвлекат вниманието на преследвачите си, а в това време командирът им се метнал с невероятен скок на буйния си жребец, поваляйки всички пред себе си. Ала не стигнал много далеч — изстрел от пушка улучил животното и то се строполило на земята с обляна в кръв муцуна. Тогава ездачът, който по думите на капитан Лав, не бил друг, а самият Хоакин Муриета, се спуснал да бяга като елен и не им оставал друг изход, освен да изпразнят револверите си в гърдите на злодея.

— Не стреляйте повече, свършихте си работата — изрекъл той, преди да рухне, покосен от смъртта.

Това бе драматичната история, поместена в печата, но нито един от разбойниците не бе останал жив, за да разкаже какво точно се бе случило. Безстрашният капитан Хари Лав отрязал с един замах главата на предполагаемия Муриета. Някой забелязал недъгавата ръка на друга от жертвите и на часа решили, че става дума за Джак Трите Пръста, поради което обезглавили и него, а за всеки случай отсекли и сакатата ръка. Двадесетте отмъстители препуснали в галоп към близкото селище, което се намирало само на няколко мили, но поради адската горещина надупчената от куршумите глава на Джак Трите Пръста започнала да се разпада, и те я захвърлили край пътя. Преследван от мухите и зловонието, капитан Хари Лав си дал сметка, че се налага да съхрани останките, иначе нямало да стигне до Сан Франсиско, за да си получи заслужената награда, поради което ги напъхал в две стъкленици с джин. Капитанът бе посрещнат като герой — най-сетне някой бе избавил Калифорния от най-страшния злосторник в нейната история. Нещата обаче не са съвсем ясни, цялата работа намирисва на заговор, изтъкваше Джейкъб Фриймънт. Първо никой не можеше да докаже, че събитията са се развили точно по начина, по който ги описваха Хари Лав и хората му; не беше ли твърде подозрително да се натъкнат на мексиканците след тримесечно безплодно кръстосване в най-удобния за капитана час? Нямаше и кой да разпознае Хоакин Муриета: самият журналист бе ходил да види главата, но не бе успял да установи дали наистина принадлежи на разбойника, когото той познавал лично, макар да признаваше, че имало известна прилика.

 

 

Няколко седмици тленните останки на предполагаемия Хоакин Муриета и ръката на омразния му съучастник Джак Трите Пръста стояха изложени в Сам Франсиско, преди да ги понесат на победоносно шествие из цяла Калифорния. Опашката от любопитни обикаляше квартала и не остана човек, който да не е видял отблизо злокобната плячка. Елайза бе сред първите, които отидоха. Дао Циен я придружи, защото не искаше да я остави сама в подобно изпитание, въпреки че тя бе приела новината със смайващо спокойствие. След безконечно чакане под палещото слънце редът им най-сетне дойде и те влязоха в сградата. Елайза се вкопчи в ръката на Дао Циен и пристъпи решително, без да мисли за реката от пот, която струеше по дрехите й, и за разтрепераното си до мозъка на костите тяло. Озоваха се в мрачна зала, осветявана единствено от мъждукащите пламъци на жълтеникави свещи с дъх на смърт. По стените се стелеше черен креп, а в ъгъла набеден пианист с мъки сглобяваше погребалните акорди, по-скоро с примирение, отколкото с искрено чувство. Върху маса, покрита също с траурни дипли като катафалка, светлееха две стъкленици. Елайза замижа и се остави на Дао Циен да я води, убедена, че барабанните удари на сърцето й заглушават звуците на пианото. Спряха, тя усети натиска от ръката на приятеля си върху своята, пое дълбоко въздух и отвори очи. Остана загледана в главата няколко секунди, след което позволи да бъде повлечена навън.

— Той ли беше? — запита Дао Циен.

— Вече съм свободна… — отвърна тя, здраво стиснала ръката му.