Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (19)

Леки момичета

През лятото на 1851 г. Джейкъб Фриймънт реши да направи интервю с Хоакин Муриета. Бандитите и пожарите бяха най-злободневните теми в Калифорния, те държаха хората в ужас и даваха хляб на пресата. Престъпността се разрастваше, а в полицията, съставена до голяма стенен от злосторници, заинтересувани да защитят по-скоро своите съучастници, отколкото населението, се вихреше корупция. След поредния голям пожар, изпепелил голяма част от Сан Франсиско, гневни граждани създадоха Охранителен комитет начело с небезизвестния Сам Бранън — мормонът, който през 1848 г. бе разпространил новината, че е открито злато. Запретнали водоноските с въжета, пожарникарите тичаха нагоре-надолу по хълма, но още преди да стигнат до определена сграда, вятърът подкарваше пламъците в друга посока. Огънят лумна, когато австралийските „хрътки“ заляха с керосин магазина на един търговец, отказал да им плати, за да го охраняват, а после хвърлиха вътре запалена факла. Предвид равнодушието на властите, Комитетът реши да действа по свое усмотрение. Вестниците тръбяха: „Колко престъпления бяха извършени в този град за една година? И кой бе обесен или наказан за тях? Никой! Колко хора бяха простреляни или намушкани с нож, нападнати или пребити и кой бе осъден за това? Не одобряваме саморазправата, но кой би могъл да знае какво ще предприеме възмутеният гражданин, за да се защити?“ И народът пое почина на Линч. Охранителите тутакси запретнаха ръкави и окачиха на бесилката първия изпречил се на пътя им подозрителен тип. Членовете на Комитета се множаха с всеки изминал ден и работеха с такова трескаво настървение, че за пръв път разбойниците взеха да избягват действия посред бял ден. В подобен климат на насилие и мъст образът на Хоакин Муриета бе на път да се превърне в знаме. Джейкъб Фриймънт се грижеше да разпалва огъня на неговата слава; злободневните му статии бяха създали герой за испаноезичните и демон за янките. Пишеше, че бандитът имал многолюдна банда и талант на пълководец, твърдеше, че е повел война на внезапните набези, срещу които властите са безсилни. Нападал коварно и мълниеносно, стоварвал се върху жертвите като проклятие и изчезвал безследно на мига, за да се появи малко след това, като с магическа пръчка, на стотина мили по-нататък и да нанесе друг нечувано дързък удар. Фриймънт подозираше, че става дума не за един, а за неколцина души, но се пазеше да го изрече, за да не развенчае легендата. В замяна на това вдъхновено го наричаше „Калифорнийският Робин Худ“, с което веднага запали искрата на расовите разпри. За американците Муриета въплъщаваше всичко най-омразно у „мърльовците“; предполагаше се, че мексиканците го крият, набавят му оръжие и провизии, задето обира янките с цел да помогне на своите. Сънародниците му бяха загубили във войната земите на Тексас, Аризона, Ню Мексико, Невада, Юта, половината от Колорадо и Калифорния и за тях всяко нападение срещу гринговците беше израз на родолюбие. Губернаторът предупреди вестника, че не е благоразумно да превръщат престъпника в герой, но името вече бе събудило въображението на хората. Фриймънт получаваше десетки писма: една девойка от Вашингтон дори изказваше готовност да преплава половината свят, за да се венчае за разбойника, мнозина спираха журналиста на улицата и го разпитваха подробно за знаменития Хоакин Муриета. Без да му е виждал очите, Фриймънт го описваше като младеж с мъжествена осанка, с черти на испански благородник, храбър като бикоборец, попаднал случайно на богат участък, по-богат от много други, близо до Главната жила. Реши да направи интервю с въпросния Хоакин, ако той изобщо съществуваше, и да издаде негова биография, а окажеше ли се, че става дума само за предание, току-виж, излязъл цял роман. Тогава задачата на автора щеше да бъде чисто и просто да го напише в героичен тон за радост на читателите. Според Фриймънт Калифорния се нуждаеше от свои митове и легенди, за американците тя бе новосъздаден щат и те искаха с един замах да заличат предишната история на индианци, мексиканци и калифорнийци. Нима имаше по-подходящ герой от един бандит за тази земя на безпределни пространства и самотни мъже, отворена за завоевание и насилие? Хвърли най-необходимото в един куфар, запаси се с достатъчен брой тетрадки и моливи и тръгна да търси своето действащо лице. Дори не помисли за опасностите, смяташе, че двойното безочие — на англичанин и на журналист — ще го предпази от всякакви беди. От друга страна вече се пътуваше сравнително удобно, имаше пътища, а между селищата, където мислеше да прави своите проучвания, се движеше редовно дилижанс — не беше както преди, в началото на кариерата му на репортер, когато трябваше да се друса на гърба на муле и да си проправя сам път през страховити хълмове и лесове, разчитайки единствено на нескопосани карти, с чиято помощ човек можеше безспирно да обикаля в кръг. Пътешествието му даде възможност да огледа промените в района. Малцина бяха забогатели от златото, но благодарение на хилядите луди глави Калифорния бе започнала да се цивилизова. Без треската за злато завоюването на Запада би се забавило с няколко века, записа журналистът в бележника си.

Теми не му липсваха: като премеждията на младия златотърсач, осемнайсетгодишен хлапак, който за година нечовешки труд успял да събере десетте хиляди долара, необходими да се завърне в Оклахома и да купи ферма за своите родители. Един слънчев ден, докато слизаше към Сакраменто по склоновете на Сиера Невада, Фриймънт се натъкна на група безпощадни мексиканци или чилийци — така и не се разбра. Знаеше се само, че са говорели на испански, защото бяха имали безочието да оставят надпис на този език, издълбан с нож върху парче дърво: „Смърт на янките“. И понеже им било малко да го пребият и ограбят, взели, че го завързали гол за едно дърво и го намазали с мед от глава до пети. Два дни по-късно, когато патрулът го открил, той вече не бил на себе си, а комарите били направили кожата му на решето.

Фриймънт бе изпитал журналистическия си талант в нездравата тематика със сърцераздирателното описание за гибелта на Хосефа — млада мексиканка от един танцувален салон. Веднъж, в Деня на независимостта, когато тъкмо влизаше в Даунвил, той се озовал насред шумно тържество, обилно поливано с алкохол начело с местния кандидат за сенатор. Някакъв пиян златотърсач нахлул неканен в стаята на Хосефа, но тя го отблъснала и забила нож право в сърцето му. Когато Джейкъб Фриймънт пристигнал, тялото вече бе положено върху една маса, покрито с американското знаме, а насъбралите се близо две хиляди, озверели от расовата ненавист фанатици, настояваха Хосефа да бъде обесена. Невъзмутима, с петна от кръв по бялата блуза, мексиканката пушеше цигара, сякаш крясъците не се отнасяха до нея, и с бездънна омраза разглеждаше лицата на мъжете, с пълното съзнание каква запалителна смес от агресивност и плътско желание буди у тях. Някакъв лекар се осмели да се застъпи за нея, като обясняваше, че е действала в своя защита и че като убият Хосефа, ще затрият и детето в утробата й, но тълпата го принуди да млъкне със заплахата, че и него ще окачат на въжето. Довлякоха насила още трима ужасени доктори, за да прегледат Хосефа, и след като те заявиха, че не е бременна, импровизираният съд издаде присъдата за броени минути. „Мърльовците не бива да се разстрелват, те трябва да бъдат справедливо наказвани и да увисват на бесилката с цялата тежест на закона“, заяви един от заседателите. Фриймънт присъстваше за пръв път на саморазправа и описваше с пламенни слова как в четири следобед понечили да повлекат мексиканката към моста, където бесилката вече била издигната, но Хосефа се изтръгнала гордо и сама тръгнала към лобното си място. Хубавицата изкачила стъпалата без чужда помощ, с увита около глезените пола, сама надянала примката на врата си, оправила черните си плитки и се простила с храброто „Сбогом, господа“, с което изумила журналиста и посрамила всички останали. „Хосефа умря не защото беше виновна, а защото беше мексиканка. В Калифорния за пръв път линчуват жена. Каква загуба, след като жените тук са толкова малко!“, пишеше Фриймънт в края на статията си.

Дирите на Хоакин Муриета отведоха журналиста до вече напълно оформени селища с училище, библиотека, църква и гробище, както и до други, където единственият признак за култура бяха бардакът и затворът. Виж, saloons имаше навсякъде, те бяха средищата на обществения живот. Точно там отсядаше Джейкъб Фриймънт и започваше да разпитва, като по този начин очертаваше с малко истина и повече измислици пътя — или легендата — за Хоакин Муриета. Кръчмарите описваха разбойника като кръвожаден испанец, облечен в кожа и черно кадифе, с големи сребърни шпори и нож на пояса, яхнал най-буйния ат на земята. Разказваха как влизал самоуверено сред звън от шпори, следван от шайката си злодеи, хвърлял сребърни долари върху тезгяха и поръчвал по чаша за всички присъстващи. Никой не смеел да откаже, дори най-големите смелчаци пиели мълчаливо под стрелкащия поглед на този грубиян. Според властниците обаче във въпросното лице нямало нищо особено, ставало дума за най-обикновен престъпник, способен на нечувани жестокости, който успявал да се измъкне от правосъдието само заради подкрепата на „мърльовците“. Чилийците твърдяха, че бил техен сънародник и произхождал от някакво село на име Кильота, изтъкваха, че бил верен другар и никога не пропускал да се отплати за сторена услуга, поради което било по-благоразумно да го подкрепят. Мексиканците, от своя страна, се кълняха, че бил образован младеж, потомък на стар благороднически род от Сонора и че е станал злосторник за отмъщение. Комарджиите го смятаха за голям майстор в играта на монте, но го избягваха, понеже имал невероятен късмет с картите и не се колебаел да извади ножа при най-дребния повод. Белите проститутки умираха от любопитство — шушукаше се, че красивият и щедър левент притежавал неуморен член, като на млад жребец, докато латиноамериканките не се и надяваха да го видят. Според техните разкази Хоакин Муриета имал навика да им дава незаслужено бакшиш, въпреки че никога не се възползвал от услугите им, защото бил верен на своята годеница. Едни го описваха като среден на ръст, с черна коса и блестящи като въглени очи, боготворен от бандата си, неудържим пред препятствията, жесток с враговете си и галантен към жените. Други твърдяха, че бил грубиян, имал вид на роден престъпник, че лицето му било разсечено от грозен белег и че в него нямало нищо привлекателно, благородно и изискано. Джейкъб Фриймънт отсяваше мненията, които най-добре прилягаха на собствената му представа за разбойника, и като такъв го рисуваше в писанията си — винаги достатъчно двусмислени, за да може да се отметне, в случай че налети изневиделица на своя герой. Кръстосва нагоре-надолу през четирите месеца на лятото, без да го открие, но въз основа на различните разкази построи геройска и подобна на приказка биография. Тъй като не желаеше да признае поражението си, журналистът сам измисляше кратки срещи по късна доба из мрачни пещери и горски дъбрави. Нямаше кой да го обори. Мъже с маски на лицата го водеха на кон с вързани очи: не знаел кои са, но говорели на испански, пишеше той. Трескавото красноречие, с което преди години бе описвал в Чили патагонските индианци от Огнена земя, без кракът му да е стъпвал там, сега му идваше на помощ, за да изгради въображаем образ на разбойника. Постепенно Фриймънт започна да се влюбва в творението си и накрая сам си повярва, че го познава лично, че тайните срещи по пещерите са истина и че издирваният лично го е натоварил да описва подвизите му, защото се смятал за закрилник на онеправданите испанци, а и все някой трябвало да поеме задачата да отреди нему и на делото му подобаващо място в зараждащата се история на Калифорния. Журналистическият материал беше малко, но литературният — напълно достатъчен за романа, който Джейкъб Фриймънт се готвеше да напише през зимата.

Година преди това, когато пристигна в Сан Франсиско, Дао Циен се залови да завързва необходимите познанства, за да упражнява няколко месеца занаята си на джун и. Беше спестил малко пари, но възнамеряваше бързо да ги утрои. Докато в Сакраменто китайската общност наброяваше около седемстотин мъже и девет-десет проститутки, в Сан Франсиско имаше хиляди вероятни клиенти. Освен това безброй кораби кръстосваха ежедневно океана — някои господа изпращаха ризите си за пране в Хаваи или в Китай поради липса на течаща вода в града. Това даваше възможност на Дао да заръчва билки и лекарства от Кантон без никакви затруднения. Тук нямаше да се чувства толкова самотен, колкото в Сакраменто, в града работеха неколцина китайски лекари, с които би могъл да обменя пациенти и знания. Не предвиждаше да отваря кабинет — трябваше да пести, но защо да не се сдружи с някой друг, вече утвърден джун и. След като се настани в хотел, Дао Циен тръгна да обикаля квартала, плъзнал във всички посоки като октопод. Със здравите си постройки, хотели, ресторанти, перални, пушални за опиум, вертепи, пазарища и фабрики той бе добил облика на крепост. Там, където преди се предлагаха долнокачествени дрънкулки, сега се издигаха магазини за старинни предмети от Изтока, за порцелан, емайл, бижута, коприна и слонова кост. Те привличаха богатите търговци, не само китайци, но и американци, които купуваха, за да продават в други градове. Стоката бе изложена в пъстроцветно безредие, но най-ценните вещи, достойни за познавачи и колекционери, не се виждаха, те се показваха в задната част на магазина само на сериозни клиенти. Имаше и локали с тайни стаички за заклетите комарджии, където, далеч от хорското любопитство и погледа на властите, се залагаха огромни суми, сключваха се нечисти сделки и се упражняваше натиск. Американската управа нямаше власт над китайците, те живееха в собствен свят, със своя език, своите обичаи и по древните си закони. „Поднебесните“ не бяха добре дошли никъде, гринговците ги смятаха за най-долна проба от всички нежелани чужденци, наводнили Калифорния, и не можеха да им простят, че преуспяват. Тормозеха ги както и където могат, нападаха ги на улицата, обираха ги, палеха магазините и домовете им, избиваха ги безмилостно, но китайците не се стряскаха от нищо. Бяха се оформили пет тун или братства, които си поделяха населението. Всеки новопристигнал се приобщаваше към едно от тях, тъй като нямаше друг начин да получи закрила, работа и гаранция, че, когато умре, тялото му ще бъде пренесено в Китай. Дотогава Дао Циен се бе въздържал да се присъедини към определен тун, но сега вече се налагаше да го стори и избра най-многолюдния, съставен предимно от кантонци. Скоро го свързаха с други джун и и му обясниха правилата на играта. Мълчание и вярност преди всичко — онова, което ставаше в квартала, не биваше да излиза извън рамките на неговите улици. Никаква полиция дори ако въпросът е на живот и смърт, споровете се разрешават в самата общност — нали затова са тези тун. Фан уей бяха винаги всеобщият враг. Дао Циен отново попадна в плен на привичките, йерархията и ограниченията от времената в Кантон. След няколко дни вече всички знаеха името му и при него започнаха да идват повече пациенти, отколкото бе в състояние да поеме. Дао реши, че при това положение е излишно да търси съдружник, можеше да отвори собствен кабинет и да натрупа пари по-бързо, отколкото бе предполагал. Нае две стаи на горния стаж над някакъв ресторант — едната за живеене, а другата за работа, окачи табела на прозореца и нае млад помощник, който да хвали уменията му и да посреща пациентите. За първи път приложи похвата на доктор Ебенизър Хобс за записване на болните. Дотогава бе разчитал на паметта и усета си, но предвид нарасналата клиентела, се зае да съставя архив, в който отбелязваше приложеното лечение.

Един следобед, в началото на лятото, помощникът му се появи с написан на листче адрес и с молбата да отиде там възможно най-скоро. Дао приключи с пациентите за деня и тръгна. Дървената двуетажна сграда, украсена с дракони и хартиени лампи, се намираше в самия център на квартала. От пръв поглед разбра, че става дума за публичен дом. Зад решетките на тесните прозорчета, от двете страни на входа, надничаха детски лица и приканваха на кантонски: „Влезте и направете каквото желаете с красиво китайско момиче“. И добавяха на невъзможен английски за бели посетители и моряци от всякакви раси: „Два за гледане, четири за пипане, шест, за да го направите“, като същевременно пъчеха жалки гърдички и правеха на минувачите неприлични изкусителни жестове — плачевна пантомима, като се имаше предвид от кого идваше. Дао Циен ги бе виждал неведнъж — всеки ден минаваше по същата улица и скимтенето на тези sing song girls^[1] го преследваше, защото го връщаше към спомена за родната му сестра. Какво ли бе станало с нея? Сега щеше да е на двайсет и три, ако изобщо е жива, което е малко вероятно, разсъждаваше той. Най-бедните сред бедните започваха да проституират много рано и рядко доживяваха до осемнайсетгодишна възраст; на двайсет, ако имаха злата участ да оцелеят дотогава, вече приличаха на старици. Мисълта за изгубената сестра го караше да избягва китайските бардаци и когато желанието го принудеше, търсеше жени от друга раса. Отвори му зловеща старица с почернена коса и изрисувани с въглен вежди, която го поздрави на кантонски. След като си изясниха, че принадлежат към един и същи тун, тя го поведе навътре. Стаичките на момичетата бяха наредени по протежението на дълъг и вонящ коридор и Дао Циен забеляза, че глезените на някои от тях са завързани за леглата с вериги. В полумрака се разминаха с двама мъже, които пътем закопчаваха панталоните си. Китайката се провираше през лабиринт от проходи и стълбища и след като прекосиха цялото каре, двамата заслизаха по прогнили стъпала към тъмнината. Тя направи знак на Дао да почака и известно време, което му се стори цяла вечност, той остана сам в мрака, като долавяше, сякаш под сурдинка, само шума от близката улица. Изведнъж чу слабо цвъртене и усети леко докосване до глезена, ритна с крак и реши, че е улучил нещо, по всяка вероятност плъх. Старицата се върна със свещ в ръка и го съпроводи по други криволичещи коридори до залостена врата. Измъкна ключ от джоба си и започна да се бори с катинара, докато най-накрая го отвори. Вдигна свещта и освети стая без прозорци, където нямаше нищо друго, освен дървен нар, висок няколко инча от пода. Зловонието ги блъсна в лицата и се наложи да запушат носа и устата си, за да влязат. Върху нара лежеше сгърчено телце, а до него — празна чаша и угаснал светилник.

— Прегледайте я — заповяда жената.

Дао Циен обърна тялото и установи, че е вкочанено. Беше момиче на около тринайсет години, с две петна от руж по страните и множество белези по ръцете и краката, облечено само с тънка риза. Виждаше се, че е кожа и кости, но очевидно не беше починало от глад или от болест.

— Отрова — отсече той без колебание.

— Какво говорите? — разсмя се жената, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.

Дао Циен трябваше да се подпише, че причините за смъртта са естествени. Старицата надникна в коридора, удари няколко пъти по малък гонг и скоро се появи мъж, който пъхна трупа в чувал, метна го на рамо и го отнесе, без да продума; в това време сводницата сложи двайсет долара в ръката на джун и. После отново тръгнаха през безкрайни лабиринти, докато го изведе до изхода. Дао Циен се озова на друга улица и доста време се лута, преди да намери пътя към дома си.

На следващия ден той се върна на същия адрес. Момичетата с нарисувани лица и безумен поглед отново бяха там и приканваха клиенти на два езика. Преди десет години, в Кантон, Дао Циен бе започнал лекарската си практика с проститутки — използваше ги като наемна плът за опити със златните игли на учителя по иглотерапия, но никога не се бе замислял за душите им. Смяташе ги за едно от неизбежните злини на света, за поредната грешка на Създателя — опозорени създания, които страдаха, за да изкупят прегрешенията си от предишни животи и да изчистят кармата си. Той изпитваше съжаление към тях, но не му беше идвало на ум, че съдбата им може да се промени. Те чакаха злото в килиите си без право на избор, като кокошките в клетки на пазара — така бяха орисани, такава беше управията на този свят. Дао бе минавал хиляди пъти по същата улица, но не бе обръщал внимание на малките прозорчета, на лицата зад решетките и подадените от тях ръце. Той имаше бегла представа за положението им на робини, но в Китай горе-долу всички жени бяха такива — по̀ късметлийките робуваха на бащи, съпрузи или любовници, други се трудеха от сутрин до здрач за господарите си, но голяма част бяха като момичетата тук. Тази сутрин обаче Дао не ги гледаше със същото равнодушие, нещо в него се бе пречупило.

Предната нощ дори не се опита да заспи. След като напусна бардака, той отиде направо в обществената баня, където дълго се полива, за да отмие черната енергия на своите болни и обзелата го непреодолима тревога. Когато се прибра, освободи помощника и си запари жасминов чай, за да се прочисти. Не беше слагал залък в уста от часове, но сега нямаше време за ядене. Съблече се, запали свещ и тамян, коленичи, с чело опряно в пода, и начена молитва за душата на мъртвото момиче. После премина към медитация и в продължение на часове стоя напълно неподвижен, докато смогна да се отдели от уличния шум и миризмите на ресторанта и да се потопи в пустотата и безмълвието на собствения си дух. Не знаеше колко време е седял така, зовейки безспирно Лин, докато най-сетне безплътният призрак го чу от тайнствените селения, които обитаваше, и започна бавно да си проправя път към него. Отначало се приближи леко, като въздишка, едва доловимо, а после все по-осезателно, докато Дао почувства присъствието му пределно ясно. Той усети Лин не между четирите стени на стаята, а в гърдите си, седнала спокойно точно в средата на сърцето му. Дао Циен не помръдна и не отвори очи. Остана цели часове в същото положение, отделен от тялото си, зареян из сияйното пространство в съвършено единение с нея. Призори, когато и двамата се убедиха, че няма повече да се изпускат от очи, Лин нежно се сбогува. Тогава се появи учителят по иглотерапия, с насмешливото си изражение от най-добрите времена, преди да го налегне старческото слабоумие, и остана край него за компания и за да отговаря на въпросите му до изгрев-слънце, когато кварталът се събуди и се чу тихото почукване на помощника на вратата. Свеж и бодър, Дао Циен се изправи и отиде да отключи.

— Затвори кабинета. Днес няма да преглеждам пациенти, имам друга работа — обяви той.

Проучванията на Дао Циен от този ден промениха съдбата му. Момичетата зад решетките идваха от Китай, събираха ги от улицата или бащите им ги продаваха срещу обещанието, че отиват да се задомят в Златната планина. Агентите подбираха най-здравите и евтините, а не най-красивите, освен ако нямаха нарочна заръка от богати клиенти, които си търсеха държанки. А Той, лукавата китайка, на която бе хрумнало да пробие дупки в стената, за да я гледат, бе станала най-големият вносител на млада плът в града. За веригата си от заведения тя купуваше момичета в пубертета, защото по-лесно се опитомяваха — и без това не издържаха дълго. Тя започваше да добива известност и да забогатява, парите се стичаха от всички страни, бе си купила дори малък дворец в Китай, където да се оттегли на старини. Гордееше се, че е азиатската мадам с най-много връзки не само сред сънародниците си, а и сред влиятелните американци. А Той обучаваше момичетата да измъкват сведения от клиентите и по този начин узнаваше личните тайни, политическите игри и слабостите на властниците. Когато подкупите не даваха резултат, тя пускаше в действие изнудването. Никой не смееше да й се опълчи — всички, от губернатора надолу, имаха какво да крият. Товарите с робини влизаха през кея на Сан Франсиско без законови спънки и посред бял ден. Разбира се А Той не беше единствената нарушителка, порокът бе сред най-доходните и успешни дейности в Калифорния наред със златните рудници. Разходите бяха незначителни, а момичетата — евтини, докарваха ги в трюма на корабите в големи подплатени сандъци. Те пътуваха седмици наред в пълно неведение къде отиват и защо, а дневна светлина виждаха само когато дойдеше ред да се учат на занаят. Моряците с радост им даваха уроци по време на плаването и докато хвърлеха котва в Сан Франсиско, девойките вече бяха загубили и последната си капка невинност. Някои от тях измираха от дизентерия, холера или от обезводняване, други успяваха да скочат от палубата при поредната баня с морска вода. Останалите оставаха пленници: не говореха английски, не познаваха новата страна, нямаха към кого да се обърнат. Подкупените и миграционни служители си затваряха очите пред вида на момичетата и подпечатваха, без да четат подправените документи за осиновяване или женитба. На кея ги чакаше стара проститутка, в чиито гърди професията бе оставила черен камък вместо сърце, и ги подкарваше с пръчка, като добитък, през самия център на града, пред погледа на всеки, който пожелаеше да ги види. Едва прекрачили прага на Китайския квартал, те потъваха завинаги в подземните криволици от тайни стаички, лъжливи коридори, вити стълби, прикрити врати и двойни стени, където полицаите никога не подаваха нос, защото според техните разсъждения всичко, което ставаше там, беше „работа на жълтите“ — раса от извратени хора, с които е по-добре да си нямаш работа.

Момичетата се изправяха пред съдбата си в огромно подземие, наричано язвително „Зала на кралицата“. Оставяха ги да починат една нощ, изкъпваха ги, нахранваха ги, а понякога ги принуждаваха да изпият и чаша алкохол, за да притъпят съзнанието им. В часа на търга ги отвеждаха голи в помещение, претъпкано с купувачи от всякакъв възможен вид, които ги опипваха, оглеждаха зъбите им, завираха пръсти, където им се щеше, и накрая предлагаха цена. Някои от клетниците попадаха в луксозните вертепи или в харемите на богаташи, по-якичките обикновено отиваха в ръцете на фабриканти, миньори или китайски селяни, за които щяха да работят до края на краткия си живот, но повечето оставаха в душегубките на Китайския квартал. По-възрастните ги учеха на занаят: как да различават златото от бронза, за да не ги измамят при плащането, как да привличат клиентите и да ги задоволяват, без да се оплакват, колкото и унизителни и болезнени да бяха мъжките прищевки. За да се придаде на сделката законен вид, момичетата подписваха договор, който не можеха да прочетат. Според документа те се продаваха за пет години, но всичко бе така нагласено, че да не могат никога да се измъкнат. За всеки ден болест им се добавяха по две седмици служба, а опитаха ли се да бягат, оставаха робини до гроб. Живееха една връз друга в стаи без прозорци, разделени само с плътни завеси, обречени на каторжен труд до последния си дъх. Точно натам се отправи Дао Циен онази сутрин, придружен от духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. Невръстна девойка по блуза го отведе за ръка зад пердето, където имаше мръсен сламеник, протегна длан и му каза първо да плати. След като получи шестте долара, легна по гръб и разтвори крака с вперени в тавана очи. Зениците й бяха безжизнени, дишаше с усилие и той разбра, че е упоена. Седна до нея, свали блузата й и понечи да я погали по главата, но тя изпищя и се сви, оголила зъби, готова да го ухапе. Дао Циен се отдръпна и й заговори на кантонски, без да я докосва. Докато равният му глас постепенно я успокояваше, той успя да огледа пресните белези по тялото й. Накрая невръстната китайка започна да отговаря на въпросите му повече с ръце, отколкото с думи, сякаш бе загубила дар слово, и така той научи някои подробности от пленничеството й. Не можа да му каже от колко време с тук — напълно безсмислено бе да води сметка, но едва ли беше дошла отдавна, тъй като още си спомняше за семейството си в Китай с жалостиви подробности.

Когато пресметна, че минутите за пребиваването му зад завесата са изтекли, Дао Циен си излезе. На входа стоеше същата старица, която го бе посрещнала и предишната вечер, но не даде вид, че го е познала. Оттам китаецът тръгна да разпитва из кръчмите, игралните домове и пушалните за опиум, после посети други лекари в квартала, докато постепенно сглоби частите от мозайката. Щом малките sing song girls заболеели прекалено тежко, за да продължат да вършат работа, ги отвеждали в „болницата“ — така наричаха тайното подземие, където бе попаднал предната нощ, и ги оставяли там с чаша вода, малко ориз и светилник с гориво за няколко часа. Вратата се отваряла отново едва след няколко дни, когато влизали, за да установят смъртта им. В случай че заварели момичетата живи, първата грижа била да ги довършат — нито едно от тях не виждало повече бял свят. Бяха повикали Дао Циен, защото редовният джун и отсъстваше.

Девет месеца по-късно Дао щеше да каже на Елайза, че хрумването да помогне на момичетата не е било негово, а на Лин и на учителя по иглотерапия.

— Калифорния е свободен щат, Дао, тук няма роби. Обърни се към американските власти.

— Свободата не стига за всички. Американците са слепи и глухи, Елайза. Тези момичета са невидими, като безумците, просяците и кучетата.

— И китайците ли не се интересуват?

— Някои като мен — да, но никой не е склонен да рискува живота си, като се опълчи на престъпните организации. Повечето смятат, че щом в Китай се постъпва по този начин от векове, няма причина да възразяват срещу това, което става тук.

— Какви жестоки хора!

— Това не е жестокост. Просто в моята страна човешкият живот не се цени. Хората са много и винаги се раждат повече деца, отколкото могат да бъдат изхранени.

— Но според теб тези момичета не са за изхвърляне, Дао…

— Не са. От Лин и от теб научих много неща за жените.

— Какво ще правиш?

— Трябваше да те послушам, когато ми казваше да тръгна да търся злато, помниш ли? Ако бях богат, щях да ги купувам.

— Обаче не си. А и всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги откупиш до една. Трябва да се прекрати незаконната търговия.

— Това е невъзможно, но ако ми помогнеш, може да спася поне някои от момичетата…

Дао й разказа как през последните месеци успял да избави единайсет китайки, но само две от тях оживели. Подходът му бил опасен и не особено успешен, но не можел да измисли друг. Предложил да лекува безплатно болните и бременните, при условие че му предават тези, които са на смъртно легло. Подкупвал старите проститутки, за да му се обаждат, когато дойдело време да пратят поредната sing song girl в „болницата“, тогава пристигал с помощника си, натоварвали умиращата на носилка и я отнасяли. „За опити“, обяснявал Дао Циен, макар че почти никога не му задавали въпроси. Момичето вече не струвало пукната пара и особената извратеност на доктора им спестявала грижата да се отърват от нещастницата. Преди да вземе болната, Дао Циен издавал смъртен акт, но настоявал да му предадат подписания от нея работен договор, за да избегне бъдещи искания. В девет от случаите вече нищо не можело да се направи за клетниците и той просто се стараел да облекчи последните им мигове. Две от тях обаче бяха оживели.

— Къде са те сега? — попита Елайза.

— Оставих ги у дома. Още са слаби, едната не е много с всичкия си, но ще се оправят. Поверих ги на помощника си, докато те открия.

— Ясно.

— Не мога да ги държа повече затворени.

— Защо не ги пратим обратно на семействата им в Китай?

— Не! Ще ги продадат отново в робство. Тук поне има вероятност да се спасят, но не знам как.

— Щом властите не помагат, ще се намерят добри хора. Да се обърнем към църквите и мисионерите.

— Кой християнин ще се загрижи за някакви си китайки?

— Трябва да имаш повече вяра в човешкото сърце. Дао!

Елайза остави приятеля си да пие чай с Джоу Трошикокали, уви един от току-що опечените хлябове и се запъти към ковача. Завари Джеймс Мортън полугол, с кожена престилка и парцал около главата, да се поти пред наковалнята. Жегата вътре беше непоносима, миришеше на дим и на горещ метал. Бараката беше дървена, с пръстен под и двойна врата, която зиме и лете зееше отворена в работните часове. Най-отпред стърчеше висока маса, където се посрещаха клиентите, а малко по-навътре пламтеше огнището. По стените и по гредите на тавана висяха железа, работни сечива и изработени от Мортън подкови. В дъното стълба с перило водеше към тавана, който играеше ролята на спалня, скрита от погледите на посетителите с мушамена завеса. Обзавеждането долу се състоеше от глинен съд за къпане и маса с два стола, единствената украса бяха американското знаме на стената и три диви цветенца в чаша върху масата. Обляна в пот, Естер гладеше планина от дрехи, помъкнала огромния си корем, ала не спираше да си тананика, докато движеше тежката, пълна с въглени, ютия. Любовта и бременността я бяха разхубавили и спокойствието създаваше около нея сияен ореол. Переше чужди дрехи, работа не по-лека от тази на мъжа й пред чука и наковалнята. Три пъти седмично Естер натоварваше количка с мръсно пране, отиваше на реката и прекарваше голяма част от деня на колене, със сапун и четка в ръце. Ако имаше слънце, изсушаваше дрехите по камъните, но доста често й се налагаше да ги връща мокри, след което веднага да пристъпи към колосването и гладенето. Джеймс Мортън се бе помъчил да я убеди да се откаже от мъчителния труд, но тя не желаеше бебето й да се роди в ковачницата и пестеше всеки петак, за да може семейството да се премести в прилична къща в селото.

— Чилийче! — възкликна Естер и прегърна крепко Елайза за добре дошла. — Откога не сме те виждали насам.

— Колко си хубава, Естер! Всъщност дойдох да говоря с Джеймс — отвърна Елайза, докато й подаваше хляба.

Ковачът остави железата, избърса с кърпа потта и отведе Елайза на двора, където Естер ги последва с три чаши лимонада. Вечерта беше хладна, а небето — покрито с облаци, но зимата беше още далеч. Въздухът ухаеше на сено и влажна пръст.