Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Дъщеря на съдбата

Преводач: Людмила Петракиева; Катя Диманова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Испански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман; трилогия

Националност: чилийска

ISBN: 954-529-286-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2848

История

  1. — Добавяне

Опетнени гълъбици

През декември зимата се спусна внезапно до подножието на планината и хиляди златотърсачи трябваше да изоставят участъците си и да слязат в селищата в очакване на пролетта. Снегът милостиво разстла своя плащ върху обширните площи, надупчени от ордите алчни мравки, и малкото останало злато отново потъна в благодатния покой на природата. Джоу Трошикокали закара кервана си до едно от селцата, изникнали наскоро по протежение на Главната жила, и нае бараки, за да прекарат там зимата. Тя продаде мулетата, купи голямо дървено корито за къпане, печка за кухнята и две други за отопление, няколко парчета евтин плат и руски ботуши за подопечните си — дъждът и снегът го налагаха. Нареди на всички да се захванат с основното почистване на помещенията и с ушиването на завеси, които да отделят стаите, а после сама подреди ложетата с балдахин, огледалата в позлатени рамки и пианото. Веднага след това предприе посещения на добра воля из кръчмите, в магазина и ковачницата, средища на обществения живот. Селището си имаше нещо подобно на вестник — лист с вести, отпечатван на вехта машина, докарана дотук от другия край на континента — и Джоу се възползва от него, за да обяви дискретно услугите си. Освен момичета, тя предлагаше най-добрия ром от Куба и Ямайка, както сама наричаше смъртоносната течност в бутилките, способна да прекърши полета на всяка душа, „горещи книги“ и няколко игрални маси. Имаше и друг бардак, но новото винаги беше за предпочитане. Шефката на старото заведение поведе начаса подмолна война от клюки срещу съперниците си, но се въздържа от явен сблъсък с внушителната двойка Трошикокали — Бабалу Лошия. В бараката човек можеше да лудува на воля зад набързо опънатите завеси, да танцува под звуците на пианото, както и да разиграва значителни суми под зоркия поглед на госпожата, която не допускаше под покрива си побои и мошеничества, освен своите собствени. Елайза виждаше мъже, загубили за няколко вечери спечеленото с месеци титаничен труд, да плачат на гърдите на момичетата, спомогнали за тяхното ограбване.

Много скоро златотърсачите се привързаха към Джоу. Въпреки корсарския си вид, тя имаше майчинско сърце, което обстоятелствата през тази зима извадиха на показ. Избухналата епидемия от дизентерия повали половината население и умори не един и двама. Само да чуеше, че някой бере душа в отдалечената си колиба, Джоу заемаше двойка коне от ковачницата и отиваше с Бабалу да помогне на несретника. Често ги придружаваше и ковачът — достоен за уважение квакер, който не одобряваше занаята на това женище, но бе винаги готов да помогне на ближния. Джоу приготвяше храна за болния, измиваше го и изпираше дрехите му, а за утеха му прочиташе за стотен път писмата от далечното семейство, докато Бабалу и ковачът изриваха снега, донасяха вода, цепеха дърва и ги натрупваха край огнището. Ако човекът беше много зле, Джоу го увиваше в одеяла, мяташе го като чувал напреко на седлото и го откарваше у дома, където гълъбиците поемаха грижите за него като истински милосърдни сестри, щастливи от възможността да се почувстват добродетелни. Не можеха да сторят кой знае колко много, освен да карат пациентите си да поглъщат литри подсладен чай, за да не се обезводнят окончателно, да ги поддържат чисти, на топло и в покой, с надеждата, че разстройството няма да пресуши душата им, а треската — да изпепели мозъка им. Някои от заразените предаваха Богу дух, други идваха на себе си след седмици. Джоу единствена си правеше труда да се опълчи на зимата и да отиде до най-затънтените колиби, където неведнъж заварваше тела, превърнати в кристални статуи. Не всички ставаха жертва на болестта, имаше и такива, които налапваха дулото, защото не устояваха на режещите болки в стомаха, на самотата и виденията. На няколко пъти Джоу бе принудена да затваря заведението, защото подът на бараката бе осеян с болнични постели, а гълъбиците й не смогваха да се оправят с пациентите. Шерифът на селото се разтреперваше, когато Джоу, с холандската лула в уста, застанеше пред него и с гръмовния си глас на пророк започваше да настоява за помощ. Никой не можеше да й откаже. Същите мъже, които с дивотиите си бяха спечелили лоша слава на селището, сега се поставяха покорно в нейна услуга. Не разполагаха с нищо подобно на болница, единственият лекар бе претоварен и Трошикокали съвсем естествено поемаше задачата да задвижи всички лостове в извънредното положение. Щастливците, които Джоу успяваше да измъкне от лапите на смъртта, се превръщаха в нейни безусловни длъжници. По този начин тя изплете през зимните месеци мрежа от познанства, които щяха да й се притекат на помощ по време на пожара.

Ковачът се казваше Джеймс Мортън и бе един от редките примери за добър човек. Той питаеше непоклатима любов към цялото човечество, дори към противниците си по убеждения, за които смиташе, че грешат от невежество, а не поради вродена лошотия. Неспособен на каквато и да било низост, той не можеше да си я представи у ближния и предпочиташе да вярва, че чуждата поквара е отклонение на характера, което можеше да се заглади чрез светлината на благочестието и обичта. Ковачът произхождаше от стар квакерски род от Охайо и заедно с братята си членувал в тайна верига, която помагала на избягали роби да се укрият и да преминат в свободните щати или в Канада. Дейността им предизвикала гнева на привържениците на робството и една нощ ожесточена тълпа нападнала стопанството им и го подпалила, а Мортънови гледали безучастно, защото вярата им не позволявала да вдигат оръжие срещу себеподобните. Семейството се видяло принудено да напусне земята си, роднините се разпръснали, но не прекратили тесните връзки помежду си, тъй като принадлежали към човеколюбивата мрежа на аболиционистите. Джеймс не смяташе търсенето на злато за почтено средство за препитание, защото не беше нито производство, нито услуга. Богатството настървява душата, усложнява живота и поражда нещастие, твърдеше той. От друга страна, златото беше мек метал, негоден за коване на инструменти, и той недоумяваше защо другите толкова лудеят по него. Висок, снажен, с гъста, лешникова на цвят брада, с небесносини очи и едри, белязани от многобройните изгаряния ръце, Джеймс бе самото превъплъщение на бога Вулкан, озаряван от ковашката пещ. В селището имаше още само трима квакери — трудолюбиви семейни люде, винаги доволни от съдбата си, единствените, които не ругаеха, не пиянстваха и не посещаваха бардаците. Те се събираха редовно, изповядваха вярата си без превземки, като залагаха най-вече на личния пример, и търпеливо очакваха пристигането на група техни събратя от източните щати, които да попълнят общността им. Мортън често се отбиваше в бараката на Трошикокали, за да помага в грижите за пострадалите от епидемията, и там се запозна с Естер. Започна да я посещава, плащаше й за пълна услуга, но само сядаше край нея да си говорят. Не разбираше защо бе избрала подобен начин на живот.

— Предпочитам хиляди пъти сегашния си живот пред камшиците на баща ми.

— Защо те биеше той?

— Обвиняваше ме, че предизвиквам похот и подбуждам към грехопадение. Смяташе, че Адам щял да е още в рая, ако Ева не го била изкусила. Може и да е бил прав, виждаш как си изкарвам хляба…

— Има и други видове работа, Естер.

— Тази не е толкова лоша, Джеймс. Затварям очи и не мисля за нищо. Само няколко минути и минават бързо.

Въпреки превратностите на професията, Естер бе съхранила свежестта на двайсетте си години и сдържаното й, кротко държане, твърде различно от това на посестримите й, придаваше известен чар на момичето. У нея нямаше и капка кокетство, беше закръглена, с благодушно овче лице и яки селски мишци. Сравнена с другарките си, Естер бе най-малко надарена, но кожата й сияеше, а в очите й се четеше нежност. Неусетно ковачът взе да я сънува, да я вижда сред искрите на ковашката пещ, в блясъка на нагорещения метал и в безоблачното небе, и в крайна сметка бе принуден да обърне внимание на памукообразната материя, която постепенно обвиваше сърцето му и заплашваше да го задуши. Да се влюби в лека жена! По-голяма беда не можеше да го сполети — как щеше да се оправдава пред Господа и пред своите събратя? Твърдо решен да надвие изкушението с пот, той се затвори в ковачницата и се впусна да работи като обезумял. Някои нощи свирепите удари на чука кънтяха чак до сутринта.

Елайза най-сетне имаше постоянен адрес и тя незабавно писа на Дао Циен до китайския ресторант в Сакраменто, за да му съобщи новото си име Елиас Андиета и да му поиска съвет как да се бори с дизентерията — единственият лек, който тя знаеше против заразата, бе парче сурово месо, завързано върху пъпа с червен вълнен парцал, както правеше мама Фресия в Чили, но той не носеше желаното облекчение. Китаецът болезнено й липсваше, понякога се събуждаше, прегърнала Том Без Племе, и със замъглено от съня съзнание, си представяше, че това е Дао Циен, но миризмата на дим от момчето я връщаше към действителността. Никой не притежаваше свежия дъх на море на нейния приятел Дао. Не ги деляха много мили, но суровият климат правеше пътя труден и опасен. Елайза бе решила да тръгне с раздавача, както бе правила и в други случаи, и да продължи издирването на Хоакин Андиета, но докато чакаше сгоден случай, седмиците се изнизаха. Не само зимата възпрепятстваше намеренията й. През онези дни в южната част на Главната жила бе възникнало напрежение между златотърсачите янки и чилийците. Отегчени от чуждото присъствие, американците решили да се съюзят и да ги прогонят. Чилийците обаче им се опълчили най-напред с оръжие, а после и пред съдията, който признал правата им. Вместо да смути нападателите съдебната заповед само ги ожесточила: неколцина чилийци увиснали на бесилката, други били хвърлени в дълбока пропаст, а оцелелите трябвало да се спасяват с бягство. Отговорът бил появата на банди от отмъстители по примера на мексиканците. Елайза си даде сметка, че не бива да рискува — достатъчно бе, че е предрешена като млад латиноамериканец, за да й припишат Бог знае какви престъпления.

В края на януари 1850 г. падна незапомнена поледица, една от най-страшните по тези краища. Никой не смееше да се подаде навън, селото изглеждаше замряло и повече от десет дни нито един клиент не почука на вратата. Беше толкова студено, че въпреки непрестанно бумтящите печки, водата в легените замръзваше; през някои нощи вкарваха вътре дори коня на Елайза, за да не последва съдбата на други добичета, които осъмваха превърнати в буца лед. Жените спяха по две на легло, а тя се гушваше с индианчето — бе започнала да изпитва към него ревностна и ожесточена обич, на която то отвръщаше с мрачна преданост. Само Трошикокали можеше да съперничи на Елайза в обичта на малкия. „Един ден ще си родя силно и храбро момче като Том Без Племе, но много по-весело от него. Това дете никога не се смее“, пишеше Елайза на Дао Циен. Бабалу Лошия бе отвикнал да спи нощем и през дългите часове на мрака кръстосваше бараката от единия до другия й край, надянал руските ботуши, увит в проскубаните си кожи и с одеяло на раменете. Беше престанал да се бръсне и главата му се покри с къса вълча четина, досущ като дрехата му. А с нахлупената до ушите патешко жълта вълнена шапка, изплетена от Естер, имаше вид на бебе страшилище. Именно той долови в онова утро лекото потропване и успя да го отличи от шумовете на виелицата. Великанът надзърна навън, с револвер в ръка, и забеляза някакъв безформен вързоп в снега. Разтревожен, той повика Джоу и двамата успяха да го довлекат вътре, като се опитваха да попречат на вятъра да откърти входната врата. Пред тях лежеше полузамръзнал непознат човек.

Едва успяха да го съживят. Докато Бабалу го разтриваше и се стараеше да му налее бренди в устата, Джоу събуди гълъбиците и им нареди да разпалят огъня в печките, да сгреят вода и да напълнят коритото. Потопиха вътре посинелия странник и го държаха така, докато най-сетне той взе да идва на себе си и отрони няколко думи. Носът, краката и ръцете му бяха попарени от студа. Бил селянин от мексиканския щат Сонора, тръгнал като хиляди свои сънародници към златните залежи на Калифорния, обясни им той. Наричал се Джак — име на гринго, което очевидно не беше неговото, но пък и никой в този дом не използваше собственото си име. През следващите часове непознатият на няколко пъти се изправяше пред прага на смъртта, но точно когато изглеждаше, че повече нищо не може да се направи за него, той се връщаше от отвъдното и поглъщаше няколко глътки алкохол. Към осем часа, когато най-сетне бурята утихна, Джоу каза на Бабалу да отиде да доведе доктора. Мексиканецът, който до този миг лежеше неподвижен и дишаше на пресекулки като риба, я чу, отвори очи и стресна всички със страховито си „не“. Никой не бивало да знае, че е тук, настоя той толкова ожесточено, че не посмяха да му противоречат. Обясненията бяха излишни, явно имаше вземане-даване с правосъдието, а селото с бесилка на площада бе последното място на света, където беглец би потърсил убежище. Само страшната буря го бе принудила да похлопа на вратата им. Елайза не каза нищо, но не бе изненадана от съпротивата на мексиканеца — тя подушваше злото у него.

След три дни Джак бе вече възвърнал част от силите си, но му окапа върхът на носа, а пръстите на едната му ръка започнаха да почерняват и да гангренясват. Ала и този път не успяха да го убедят, че намесата на лекар е неизбежна — предпочитал да се разложи лека-полека, отколкото да увисне на бесилката, заяви им той. Джоу Трошикокали събра хората си в другия край на бараката и шепнешком стигнаха до заключението, че пръстите трябва да бъдат отрязани. Всички обърнаха очи към Бабалу Лошия.

— Аз? Дума да не става!

— Бабалу, кучи сине, не ми се прави на госпожица! — викна разярена Джоу.

— Направи го ти, Джоу, не ме бива за тази работа.

— След като разсичаш цял елен на части, ще се справиш и с това. Какво толкова, два нищо и никакви пръста!

— Да посегнеш на животно, е едно, а на християнин съвсем друго.

— Не мога да повярвам! Ама че копеле, с ваше извинение, момичета, да ми откаже такава дребна услуга! Малко ли съм направила за теб, неблагодарнико!

— Прощавай, Джоу, но никога не съм посягал на човешко същество…

— Какви ги дрънкаш! Нали уж беше убиец! Защо си лежал в затвора?

— За кражба на добитък — призна великанът, готов да заплаче от унижение.

— Аз ще се заема — намеси се Елайза пребледняла, но решително.

Всички се втренчиха смаяни в нея. Дори Том Без Племе изглеждаше по-годен за подобна операция от слаботелесното Чилийче.

— Трябва ми много остър нож, чук, игла, конец и чисти парцали.

Бабалу се хвана за главата ужасен и седна на пода, а жените започнаха да подготвят необходимото в почтително мълчание. Елайза преговори наум наученото при Дао Циен в Сакраменто, когато вадеха куршуми и зашиваха рани. Щом тогава го бе вършила, без да трепне, защо да не го стори и сега, помисли си тя. Най-важното според приятеля й бе да се избегне кръвоизлива и възпалението. Не беше го виждала да отстранява крайници, но когато лекуваха нещастниците с отрязани уши, той споделяше, че по други географски ширини за същото престъпление режели ръце и крака. „Брадвата на палача е бърза и не оставя тъкан върху чуканчето“, бе казал тогава Дао Циен, като се позоваваше на уроците на доктор Ебенизър Хобс, който имал опит с ранени от войната и му бе показал как да го прави. Слава Богу, че в случая става дума само няколко пръста, рече си Елайза.

Трошикокали се зае да упоява пациента с алкохол, докато той изпадна в несвяст, а в това време Елайза дезинфектираше ножа, нажежавайки го до червено. Тя нареди да сложат Джак на един стол, накваси ръката му в леген с уиски и после я постави на ръба на масата с разтворени пръсти. Измърмори една от молитвите на мама Фресия и когато реши, че е готова, направи знак на момичетата да хванат здраво пациента. Опря ножа върху пръстите му, удари силно с чука и острието потъна, сряза чисто костите и остана забито в масата. От корема на Джак се изтръгна дълбоко стенание, но той беше така упоен, че дори не усети кога Чилийчето го заши, а Естер го превърза. Мъчението приключи за броени минути. Елайза гледаше втренчено отрязаните пръсти и с усилие потискаше желанието си да повърне, докато гълъбиците налагаха Джак върху една от рогозките. Бабалу Лошия, който бе стоял възможно най-далеч от зрелището, се приближи срамежливо с бебешката шапка в ръце.

— Ти си истински мъж, Чилийче — прошепна той с възхищение.

 

 

През март Елайза навърши тихомълком осемнайсет години и все още се надяваше, че рано или късно Хоакин Андиета ще се появи на прага, както според думите на Бабалу би сторил всеки мъж на сто мили наоколо. Джак, мексиканецът, се възстанови за няколко дни и една нощ се измъкна, без да се сбогува с никого, още преди да са му зараснали пръстите. Той беше зловеща личност и всички се зарадваха, когато си отиде. Говореше малко и вечно стоеше нащрек, готов да скочи и да нападне при най-дребния повод. Не показа благодарност за помощта, напротив — когато изтрезня и разбра, че са му отрязали пръстите, с които стреля, той избълва куп ругатни, клетви и заплахи, че кучият син, който е осакатил ръката му ще заплати с живота си. Това вече извади Бабалу от търпение. Великанът сграбчи мексиканеца като кукла, вдигна го пред очите си, впи поглед в него и изрече с глас, който вещаеше буря:

— Аз, Бабалу Лошия, ти отрязах пръстите. Нещо да кажеш?

Когато престана да го тресе, Джак реши да се позабавлява с някоя от гълъбиците, но те вкупом го отблъснаха — не бяха склонни да му дават нищо даром, а джобовете му бяха празни, както бяха установили, докато го събличаха, за да го потопят в коритото в нощта, когато се довлече посинял от студ. Джоу Трошикокали си направи труда да му обясни, че ако не бяха отрязали пръстите му, той е щял да се прости с ръката или дори с живота си, та по-добре било да благодари на Бога, че бе паднал пред прага им. Елайза не позволяваше на Том Без Племе да се доближава до злодея, а и тя пристъпваше към него само когато му носеше храна или му сменяше превръзките — гнетеше я осезаемата воня на злост около този човек. Бабалу също не можеше да го търпи и докато Джак беше при тях, избягваше да му говори. Великанът смяташе момичетата за свои сестри и побесняваше, когато Джак се обръщаше към тях с непристоен език. Бабалу не бе и помислял да прибегне до професионалните услуги на другарките си, дори в случаите на крайна необходимост — за него това бе равносилно на кръвосмешение, а когато нагонът го притиснеше, той отскачаше до заведението на съперниците. Съветваше и Чилийчето да постъпи по същия начин, ако някой ден се излекува от калпавите си женски привички.

Веднъж, когато поднасяше на Джак чиния със супа, Елайза най-сетне се престраши да го запита за Хоакин Андиета.

— Муриета? — отзова се той недоверчиво.

— Андиета.

— Не го познавам.

— Може би говорим за един и същ човек — предположи Елайза.

— Какво искаш от него?

— Той ми е брат. Дойдох от Чили, за да го открия.

— Как изглежда брат ти?

— Не много висок, с черна коса и очи, с бяла кожа, като мен, но не си приличаме. Той е слаб, мускулест, храбър и пламенен. Когато заговори, другите млъкват.

— И Хоакин Муриета е такъв, но той не е чилиец, а мексиканец.

— Сигурен ли сте?

— Не съм сигурен в нищо, но ако видя Муриета, ще му кажа, че го търсиш.

На следващата нощ Джак изчезна и повече не чуха дума за него. Две седмици по-късно обаче пред вратата на бараката се появи изневиделица торба с две либри кафе. След малко, когато започна да приготвя закуската, Елайза я отвори и видя, че това не е кафе, а злато на прах. Според Джоу Трошикокали торбата можеше да идва от всеки един от болните златотърсачи, за които се бяха грижили през последните месеци, но сърцето на Елайза подсказваше, че точно Джак я е оставил като вид отплата. Този човек не желаеше да дължи услуга никому. В неделя чуха, че шерифът организира хайка за убиеца на някакъв миньор — бяха го намерили в колибата му, където зимувал сам, с девет рани от нож в гърдите и с изхвръкнали очи. От златото му нямало и помен, а заради жестокостта на убийството го приписаха на индианците. Джоу Трошикокали не искаше да си създава неприятности и зарови двете либри злато под един дъб, като нареди изрично на всички да си затварят устата и да не споменават дори на шега за мексиканеца с отрязаните пръсти и за торбата с кафе. През следващите два месеца стражарите избиха половин дузина индианци и забравиха за случая — имаха далеч по-спешни проблеми за решаване, — а когато вождът на племето се появи и достойно поиска обяснение, очистиха и него. Индианци, китайци, негри и мулати нямаха право да свидетелстват в съда срещу белокожи. Само Джеймс Мортън и другите трима квакери от селото се осмелиха да се опълчат на множеството, готово за саморазправа. Те застанаха с голи ръце пред осъдения, рецитирайки откъси от Библията, в които се запретяваше убийството на ближния, но тълпата бързо ги изтласка. Никой не знаеше за рождения ден на Елайза и затова не го отпразнуваха, но, така или иначе, нощта на 15 март щеше да остане паметна за нея и за всички останали. Клиентите отново се бяха завърнали в бараката, гълъбиците бяха непрестанно заети, Чилийчето свиреше на пианото с искрено въодушевление, а Джоу правеше жизнерадостни сметки. Въпреки всичко зимата не се бе оказала толкова тежка, най-лошото от епидемията бе на път да отмине и по рогозките вече нямаше болни. Дванайсетината златотърсачи, които се бяха събрали тази вечер, си пийваха умерено, докато бурята навън чупеше клоните на боровете. Адът се разрази към единайсет. Никой не можа да обясни как бе започнал пожара, а Джоу така и си остана с подозренията към другата мадам. Дъските пламнаха като фишеци, а в следващия миг вече горяха и завесите, копринените парцали и драперии над леглата. Всички избягаха навън невредими, като дори успяха да се наметнат, а Елайза не пропусна да грабне тичешком и тенекиената кутия с безценните писма. Пламъците и димът бързо обгърнаха заведението и след по-малко от десет минути то гореше като факла пред безпомощните погледи на полуголите жени и замаяните им клиенти. Изведнъж Елайза преброи с поглед присъстващите и с ужас установи, че Том Без Племе липсва. Детето бе останало да спи в общото им легло. Обезумяла, тя не видя как смъкна наметката от раменете на Естер, уви главата си и се стрелна напред, пробивайки с рамо тънката дървена преграда в пламъци, следвана от Бабалу, който се опита да я спре с крясъци и недоумяваше защо Чилийчето скача в огъня. Момченцето стоеше като истукано сред пушеците, с ужасени очи, но съвършено спокойно. Елайза хвърли наметката върху главата му и се опита да го вдигне на ръце, но то се оказа прекалено тежко и пристъп на кашлица я преви на две. Тя падна на колене, като блъскаше Том да бяга навън, но той се закова до нея. И двамата щяха да се превърнат в пепел, ако в същия миг не бе нахлул Бабалу и не ги бе изнесъл тичешком под мишница, като пакети. Събралото се отвън множество го посрещна с бурни ръкопляскания.

— Проклет малчуган! Какво правеше там вътре! — кореше Джоу индианчето, като го прегръщаше, целуваше и щипеше, за да си поеме дъх.

Ако бараката не беше толкова настрана, щеше да пламне цялото село, отбеляза после шерифът, а той имаше опит с пожарите — често явление по тези места. Заревото привлече дузина доброволци, които се хвърлиха да гасят пламъците начело с ковача, ала вече беше прекалено късно и те успяха да спасят единствено коня на Елайза — в първоначалната бъркотия никой не се бе сетил за него и той стоеше завързан под навеса, обезумял от ужас. Тази нощ Джоу Трошикокали загуби всичко, което притежаваше на този свят, и за пръв път я видяха да пада духом. Прегърнала детето, тя проследи опустошението, без да може да сдържи сълзите си, и когато останаха само няколко димящи главни, зарови лице в огромните гърди на Бабалу, чиито вежди и мигли бяха здравата опърлени. До този момент четирите момичета смятаха господарката си за непоклатима, но щом я видяха да рухва, също избухнаха дружно в плач: грозд от фусти, разрошени коси и разтреперана плът. Но мрежата за взаимопомощ бе започнала да действа още преди да е угаснал огънят и за по-малко от час бе намерено убежище за всички в няколко къщи на селото, а един от златотърсачите, когото Джоу бе спасила от дизентерията, тръгна да събира парични подаяния. Чилийчето, Бабалу и момчето — тримата мъже в групата, — прекараха нощта в ковачницата. Джеймс Мортън сложи два дюшека с дебели завивки край неугасващото ковашко огнище и поднесе на своите гости великолепна закуска, приготвена старателно от съпругата на проповедника, който в неделя громеше велегласно безсрамното упражняване на порока, както сам наричаше дейността на двата бардака.

— Сега не е време за превземки, клетите християни зъзнат — заяви съпругата на преподобния, когато се появи в ковачницата със заешка яхния, гърненце шоколад и канелени сладки.

Същата госпожа обиколи селото, за да събере дрехи за останалите по фусти гълъбици и благопристойните дами проявиха щедрост. Всички те избягваха да минават покрай локала на другата мадам, но Джоу Трошикокали уважаваха, защото по време на епидемията им се бе наложило да опират до нея. Доста време четирите разпътници ходиха облечени като непорочни девици, със закопчани от горе до долу рокли, докато си набавят по-привлекателни одежди. В нощта на пожара жената на пастора пожела да отведе Том Без Племе у дома, но детето се вкопчи във врата на Бабалу и никой не можа да го откъсне оттам. Великанът прекара дълги безсънни часове край Чилийчето и момчето, свити на кравай под двете му ръце, възмутен от изненаданите погледи на ковача.

— Не си го и помисляй, човече. Не съм обратен — избоботи обидено Бабалу, без да се отделя от спящите.

Подаянията на миньорите и съдържанието на заровената под дъба торба с кафе позволиха на пострадалите да се сдобият с толкова удобен и приличен дом, че Джоу Трошикокали се замисли дали да не се откаже от предприятието на колела и да се установи най-сетне на едно място. Докато други селища изчезваха, когато златотърсачите тръгнеха към нови находища, това тук растеше, утвърждаваше се и дори имаше предложение да му се даде по-достойно име. След края на зимата нови попълнения от луди глави щяха да запълзят към полите на планината и съперницата на Джоу Трошикокали вече се подготвяше. Джоу разполагаше само с три момичета — беше ясно, че ковачът ще й отнеме Естер, но все някак щеше да се оправи. С милосърдните си дела тя бе спечелила известно уважение и не желаеше да го загуби — за пръв път в бурния си живот не се чувстваше отхвърлена от обществото. Това бе много повече от всичко, което бе постигала сред холандците в Пенсилвания, а и на нейната възраст мисълта да хвърли котва не беше съвсем за пренебрегване. Когато узна за намеренията й, Елайза реши, че ако през пролетта Хоакин Андиета или Муриета — не се появи, тя ще се сбогува с приятелите си и ще продължи да го търси.