Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (13)

Аргонавти

Дао Циен и Елайза Съмърс стъпиха за пръв път в Сан Франсиско един вторник, в два следобед, през април 1848 г. Дотогава хиляди луди глави вече бяха минали оттам на път за златните минни полета. Упорит вятър спъваше вървежа им, но денят беше ясен и двамата можаха да се насладят на прекрасната гледка към залива в цялото й великолепие. Дао Циен представляваше рядка картина с лекарската си чанта, с която никога не се разделяше, с вързопа на гръб, със сламената шапка и сарапето — шареното вълнено наметало, закупено от един от мексиканските носачи. В този град обаче външният вид бе най-маловажното от всичко. Краката на Елайза трепереха — цели два месеца не си бе служила с тях, — но и на сушата тя се усещаше не по-малко замаяна, отколкото в открито море, ала мъжките дрехи й даваха неподозирана свобода и никога не се бе усещала толкова невидима. След като преодоля чувството, че е гола, тя започна да се наслаждава на бриза, издул ръкавите на блузата и панталоните й. Свикнала да бъде пленница на корсета, сега Елайза дишаше с пълни гърди. Влачеше с мъка малкото куфарче с красиви рокли, които мис Роуз й бе приготвила с най-добри намерения, но когато я видя да се олюлява, Дао Циен го грабна и метна и него на гръб. Навитото под мишницата й кастилско одеяло тежеше не по-малко, но Елайза си даваше сметка, че не може да го захвърли, защото нощем то щеше да бъде най-ценното й притежание. С наведена глава, скрита под сламената шапка, девойката напредваше с препъване сред невъобразимата бъркотия на пристанището. Селцето Йерба Буена, основано от испанска експедиция през 1769 г., наброявало не повече от 500 жители, но щом се пръснала мълвата за златото, заприиждали търсачи на приключения. Само няколко месеца по-късно малкото селище вече се наричало с гръмкото име Сан Франсиско и славата му се носела до най-затънтените краища на света. То все още не се бе превърнало в истински град, по-скоро беше огромен лагер за мъжете, които преминаваха оттук.

Треската за злато не бе оставила равнодушен никого: ковачи, дърводелци, учители, лекари, войници, бегълци от закона, проповедници, хлебари, революционери и кротки безумци от всевъзможни раси зарязваха семейства и имущество и прекосяваха половината свят, подмамени от благородния метал. „Търсят злато, а по пътя загубват душите си“, бе повтарял неуморно капитан Кац по време на кратките религиозни служби, налагани всяка неделя на пътниците и екипажа на „Емилия“, но никой не му обръщаше внимание — всички бяха заслепени от мечтата за бързото забогатяване, което щеше да промени живота им. За пръв път в историята златото лежеше захвърлено по земята, без господар, безплатно и в изобилие, достъпно за всеки, готов да се наведе и да го вземе. Аргонавтите пристигаха от най-далечни брегове: европейци, побягнали от войни, болести и тирании, напористи и неустрашими янки, закопнели за свобода негри, орегонци и руснаци, облечени в кожи като индианците, мексиканци, чилийци и перуанци, австралийски злосторници, гладни китайски селяни, които рискуваха главите си, заради императорската забрана да напускат родината. Всички раси се смесваха по потъналите в кал пътища на Сан Франсиско.

Главните улици, очертани на широки полукръгове, чиито краища слизаха до брега, се пресичаха от други, прави, които тръгваха от върха на хълма и свършваха на кея; някои от тях бяха толкова стръмни и кални, че дори мулетата не успяваха да ги изкачат. Внезапните бурни пориви на вятъра вдигаха вихрушки от прах и пясък, но миг по-късно всичко се уталожваше и небето заискряваше безоблачно. Вече съществуваха няколко здрави постройки, десетки други в момента се строяха, като някои от тях даваха вид на бъдещи луксозни хотели, всички останали обаче бяха безредно струпани временни убежища, бараки, ламаринени, дървени или картонени колиби, магазинчета от брезент и навеси от слама. Дъждовете на отминалата наскоро зима бяха превърнали кея в блато, малкото превозни средства затъваха в калта, а за преминаване по затлачените от боклуци, счупени бутилки и други отпадъци канавки бяха нахвърляни дъски. Вади и отходни канали нямаше, кладенците бяха замърсени, холерата и дизентерията сееха смърт, освен сред китайците, които по традиция пиеха чай, и сред чилийците, израснали с нечистата вода в родината си и станали по този начин недосегаеми за обичайните бактерии. Отдадено на трескава дейност, разноликото множество гъмжеше наоколо, блъскаше се и се препъваше в строителни материали, бурета, сандъци, магарета и каруци. Носачите китайци уравновесяваха товара си в краищата на дълъг прът, без да ги е грижа дали ще цапардосат някого; снажните и кротки мексиканци изкачваха хълмовете тичешком, понесли на гръб денкове, равни на собственото им тегло; малайците и хавайците не пропускаха повод, за да се сбият; янките нахлуваха на кон в пригодените набързо магазини и мачкаха всеки, който се изпречеше на пътя им; родените по тези места калифорнийци се перчеха гордо с красивите си бродирани жакети, сребърни шпори и панталони с два реда златни капси от двете страни, от кръста до петите. Олелията от свади и произшествия се прибавяше към звънтежа на чукове, триони и кирки. Час по час проехтяваха изстрели, но никой не се стряскаше — един мъртвец повече или по-малко, нима имаше значение, кражбата на сандъче с пирони обаче привличаше на мига група възмутени граждани, готови да запретнат ръкави и лично да раздадат правосъдие. Имуществото тук бе далеч по-ценно от живота, присвояването на повече от сто долара се заплащаше с бесилка. На всяка крачка имаше комарджийници, барове и saloons, с нарисувани по стените голи жени поради липса на истински. В палатките се продаваше какво ли не, но предимно алкохол и оръжие, и при това на безбожни цени — никой нямаше време за пазарлъци. Клиентите плащаха почти винаги в злато, без да си правят труда да събират останалия по везните прах. Дао Циен отсъди, че прочутата Гум сан, Златната планина, за която толкова много бе слушал, е същински ад и изчисли, че при тези цени, спестяванията му щяха да се стопят доста скоро. Торбичката с накити на Елайза нямаше да им е от голяма полза — чистият метал бе единственото платежно средство по тези земи.

Елайза с усилие си проправяше път през тълпата, залепена за Дао Циен и благодарна на мъжките дрехи, защото никъде наоколо не се забелязваха жени. Седемте пътнички от „Емилия“ бяха съпроводени с най-големи почести до един от многобройните saloons, където по всяка вероятност вече заработваха двеста и седемдесетте долара за плаването, които дължаха на капитан Винсент Кац. Дао Циен бе научил от докерите, че градът е разделен на райони и че всяка националност живее на определено място. Предупредиха го да не се доближава до квартала на разбойниците австралийци — можели да ги нападнат просто така, за забавление, и му посочиха купчината палатки и колиби, където живеели китайците. Точно натам се запъти той.

— Как ще открия Хоакин в тази бъркотия? — проплака Елайза, с усещането, че е изгубена и безсилна.

— Щом има китайски квартал, трябва да има и чилийски. Потърси го.

— Не мисля да се отделям от теб, Дао.

— Довечера се връщам на кораба — предупреди я той.

— За какво? Златото не те ли привлича?

Дао Циен ускори ход и тя се насили да стори същото, за да не го изгуби от очи. Така стигнаха до Китайския квартал или Little Canton, както го наричаха — няколко мръсни улички, където той веднага се почувства у дома си, защото наоколо не се мяркаше нито един фан уей, въздухът бе напоен със сладостните миризми на родната кухня и звучеше позната реч, предимно на кантонски. Елайза от своя страна сякаш бе попаднала на друга планета — не разбираше нито дума, струваше й се, че всички са много ядосани, понеже крещяха и ръкомахаха. И тук не видя жени, но Дао й посочи няколко прозорчета с железни решетки, зад които надничаха отчаяни лица. От два месеца не бе ходил при жена и тези тук го привличаха, но той прекалено добре познаваше пораженията на венерическите болести, за да се излага на опасност с някоя от подобна долна проба. Това бяха селски момичета от най-затънтените китайски области, купени за шепа монети и доведени насила. В главата му изплува спомена за собствената му сестра — баща им също я беше продал, и внезапното желание да повърне го преви на две.

— Какво ти става, Дао?

— Лоши спомени… Тези момичета са робини.

— Нали казват, че в Калифорния нямало роби?

Влязоха в ресторант, обозначен с обичайните жълти ленти. Вътре беше претъпкано с мъже: насядали рамо до рамо покрай дълга маса, всички те се хранеха с шеметна бързина. Почукването на пръчките в паниците и разговорът с пълен глас бяха като музика за ухото на Дао Циен. Двамата изчакаха прави двойната опашка и накрая успяха да седнат. Избор нямаше — взимаш това, което ти дават. Искаше се майсторлък, за да хванеш чинията в полет, преди някой по-ловък да я е пресрещнал, но Дао Циен сполучи да осигури една за Елайза и втора за себе си. Тя се втренчи с недоверие в зелената течност, в която плуваха белезникави влакна и желирани пихтии. Гордееше се, че познава всяка подправка по миризмата, но това тук дори не й се струваше годно за ядене — приличаше на блатясала вода с попови лъжички, но поне нямаше да й се налага да използва пръчиците и можеше да го изсърба направо от купата. Гладът надви колебанията и Елайза реши да опита, докато опашката от нетърпеливи клиенти зад гърба й я пришпорваше с викове. Ястието се оказа превъзходно и тя с удоволствие щеше да хапне още, ако Дао Циен й бе дал възможност, но той я хвана за ръката и я повлече навън. Най-напред обиколиха близките магазини — Дао трябваше да попълни запасите в лекарската си чанта и да поговори с китайските билкари от града, — после хлътнаха в една от многобройните комарджийници в квартала — дървена постройка, с претенции за лукс, накичена с рисунки на полуголи сластни хетери. Златният пясък се претегляше и се заменяше за монети, по шестнадесет долара на унция, или цялата торбичка се поставяше на масата. По-голямата част от клиентите бяха американци, французи и мексиканци, но имаше и златотърсачи от Хаваи, Чили, Австралия и Русия. Най-разпространените игри бяха мексиканската „монте“ и френските „ланскене“ и „двадесет и едно“. Тъй като китайците предпочитаха фан тан и залагаха само по няколко цента, те не бяха добре дошли на масите за скъпи удоволствия. Сред играчите не се забелязваше нито един негър, макар че наоколо се въртяха неколцина чернокожи; те обаче се грижеха за музиката и за сервирането по масите. Дао и Елайза научиха, че ако влезели в бар или комарджийница, цветнокожите получавали по едно питие безплатно, след което трябвало да си излязат, за да не ги изхвърлят с ритници. В заведението имаше и три жени — две мексиканки с големи искрящи очи, облечени в бяло, които палеха цигара от цигара, както и една хубавичка и попреминала французойка, с пристегнат корсет и плътен грим. Всички те обикаляха масите и подканваха към игра и пиене, като доста често изчезваха под ръка с някои от клиентите зад тежка завеса от червен брокат. Дао Циен научи, че взимали по унция злато за час компания в бара и по неколкостотин долара, за да прекарат цялата нощ само с един мъж. Французойката обаче била по-скъпа и не се занимавала с китайци и негри.

 

 

Незабележима под прикритието си на китайче, Елайза се отпусна изтощена в един ъгъл, а Дао захвана разговор с околните, за да събере подробности относно златото и живота в Калифорния. Закрилян от спомена за Лин, той по-леко устояваше на женското изкушение, отколкото на хазарта. Почукването на плочките за фан тан и на заровете по масите го зовеше с глас на сирена. При вида на играчите с тестета карти в ръце, Дао почувства как се изпотява, но успя да се въздържи, защото бе твърдо убеден, че наруши ли дадения обет, късметът ще го напусне завинаги. Години по-късно, след много премеждия, Елайза го запита какъв късмет е имал предвид тогава и той отвърна, без да се замисли: късметът, че съм жив и че те бях срещнал. Същия ден Дао научи, че златни залежи имало край реките Сакраменто, Американска, Сан Хоакин и в стотиците им уширения, че на географските карти не можело много да се вярва и че разстоянията били огромни. Леснодостъпното злато на повърхността започвало да става рядкост. Вярно, имало и късметлии, които попадали на къс злато с размера на обувка, но повечето се задоволявали с шепа прах, добит с нечовешки усилия. Казаха му, че за златото се говори много, а почти никак за жертвите, които изисква. Трябвало да изкараш поне унция на ден, за да си на печалба, и то, при условие че си готов да живееш като куче, тъй като всичко тук било прекалено скъпо и златото изчезвало, докато се обърнеш. За сметка на това забогатявали търговците и лихварите или такива като някакъв негов земляк, който от пране на дрехи за няколко месеца успял да си построи огромна къща и сега възнамерявал да се завърне в Китай, да си купи две-три жени и да се захване да създава синове. Или като онзи другият, който давал пари на заем в една комарджийница с десет на сто лихва на час, тоест повече от осемдесет и седем хиляди на година. Разказваха се най-невероятни случки за огромни късове злато, за купища златен прах, примесен с пясък, за жили в кварцови скали, за мулета, които откъртвали канари с копито, а отдолу лъсвало съкровище, но за да натрупаш богатство, се искало непосилен труд и късмет. На янките им липсвало търпение, те не умеели да работят задружно, а безредието и алчността ги погубвали. Мексиканците и чилийците разбирали от рудодобив, но харчели прекомерно, орегонците и руснаците пилеели времето си в побоища и пиянство. Виж, китайците колкото и малко да притежавали, винаги извличали полза, защото били скромни, не се напивали и работели като мравки по осемнадесет часа на ден, без да почиват и да хленчат. Предупредиха го, че фан уей приемали на нож успеха на азиатците и човек трябвало да се преструва, да се прави на глупак и да не ги предизвиква, иначе щял много да пати, както мексиканците. Да, имало и чилийски лагер, добавиха, но бил малко далеч от центъра — горе на хълма, вдясно, — наричали го Малко Чили, но сега било твърде късно да тръгва натам самичък с малоумния си брат.

— Връщам се на кораба — обяви Дао Циен на Елайза, когато най-сетне излязоха от комарджийницата.

— Много съм замаяна, имам чувството, че ще падна.

— Ти беше много болна. Трябва да се храниш добре и да почиваш.

— Няма да се оправя сама, Дао. Моля те, не ме изоставяй още…

— Аз имам договор, капитанът ще прати да ме търсят.

— И кой ще изпълни заповедта? Всички кораби са изоставени. На борда няма жива душа. Колкото и да вика капитанът, никой от моряците му няма да се върне.

Какво ще правя с нея, запита се Дао Циен на висок глас, но на кантонски. Уговорката им приключваше в Сан Франсиско, но как да я зареже на подобно място. Беше попаднал в капан, поне докато тя не укрепнеше, не се свържеше с други чилийци или не откриеше своя любим, който все повече й се изплъзваше. Едва ли ще е много трудно, реши Дао. Въпреки безредието в Сан Франсиско, за китайците никъде нямаше тайни, можеше спокойно да изчака до следващия ден и да я придружи до Малко Чили. Падането на нощта бе придало призрачни отсенки на всичко наоколо. Повечето жилища бяха от платнища и със запалените вътре газеничета, те изглеждаха прозрачни и искряха като диаманти. Факлите и огньовете по улиците, както и музиката от заведенията за комар, допълваха впечатлението за недействително видение. Дао Циен взе да се озърта къде да прекарат нощта и погледът му се спря на голяма барака: двадесет и пет метра дълга и осем широка, скована от дъски и ламарини, отмъкнати от заседналите кораби, и увенчана с надпис „Хотел“. Вътре бяха подредени два ката високи нарове — прости дървени полици, където човек можеше да легне със свити нозе, а на дълга маса в дъното се продаваше алкохол. Прозорци нямаше, въздух влизаше само през процепите на дъсчените стени. Правото да преспиш тук със собствена постеля се придобиваше срещу един долар. Пристигналите първи заемаха наровете, а останалите се просваха на пода; Дао и Елайза обаче не получиха нар, макар да имаше все още свободни, защото били китайци. Те се изтегнаха на пода, с дрехите на вързоп вместо възглавница, а мексиканското сарапе и кастилското одеяло вместо завивка. Скоро помещението се изпълни с най-невероятни на вид мъже от различни раси, които лягаха близо един до друг в плътни редици, както си бяха облечени и с оръжие в ръка. Вонята на мръсотия, на тютюн и на човешки изпарения, заедно с хъркането и неестествените гласове на попадналите в плен на кошмарите си, пречеха на съня, но Елайза беше толкова изтощена, че не усети как часовете отлетяха. Призори тя се събуди премръзнала, долепена за гърба на Дао Циен, и тогава усети неговия дъх на море. На кораба тя се объркваше от безкрайната водна шир наоколо, но тази нощ разбра, че това е особеният телесен аромат на този мъж. Елайза затвори очи, притисна се още по-плътно до него и скоро отново заспа.

На следващия ден двамата тръгнаха да търсят Малко Чили. Тя веднага го позна по чилийското знаме, което се вееше безгрижно на върха на един прът, както и по особените островърхи шапки по главите на мнозина от мъжете. Всички в претъпканите с народ осем или десет махали, включително неколцината деца и жени, доплавали дотук със съпрузите си, бяха заети с някаква работа или търговия. Палатките, колибите и дървените къщички стърчаха сред безразборно пръснатите инструменти и боклуци; имаше и кръчми, набързо пригодени хотели и локали. Смяташе се, че в квартала пребивават няколко хиляди чилийци, но никой не ги беше броил, от друга страна, той бе само временно убежище за новопристигналите. Елайза се почувства щастлива, щом чу родния си език и видя съблазнителния надпис „пекенес и чунчулес“ върху магазинче от парцаливо платнище. Приближи се и като се стремеше да прикрие чилийското си произношение, поиска порция от второто. Дао Циен се загледа в необичайната храна, поднесена върху парче вестник поради липса на чиния, и се запита какво ли, по дяволите, е това. Тя му обясни — свински чревца, изпържени в мас.

— Вчера аз ядох от твоята китайската супа. Днес ти ще ядеш от моите чилийски „чунчулес“ — разпореди се тя.

— Как тъй говорите испански? — заинтересува се любезно продавачът.

— Моят приятел не говори, само аз, понеже съм бил в Перу — отвърна Елайза.

— А какво търсите тук?

— Един чилиец на име Хоакин Андиета.

— За какво ви е?

— Имаме да му казваме нещо. Познавате ли го?

— Много народ се изниза оттук през последните месеци. Всички остават само ден-два и хукват към златните залежи. Някои се връщат, други — не.

— А Хоакин Андиета?

— Не си го спомням, но ще запитам.

Елайза и Дао Циен седнаха да хапнат под сянката на близкия бор. След двадесетина минути продавачът се завърна заедно с късокрак и широкоплещест мъж, с черти на индианец от севера, който заяви, че Хоакин Андиета се бил отправил към рудниците край Сакраменто още преди няколко месеца, макар че никой тук не обръщаше внимание на календара, ни то водеше сметка за чуждите митарства.

— Тръгваме за Сакраменто, Дао — реши Елайза, щом се отдалечиха от Малко Чили.

— Все още не бива да пътуваш. Трябва да си починеш известно време.

— Ще почивам, когато го открия.

— Предпочитам да се върна при капитан Кац. Мястото ми не е в Калифорния.

— Какви ги говориш? Кръв ли тече във вените ти или вода? На кораба няма никого, освен капитана с неговата Библия. Цял свят търси злато, а ти държиш да си останеш готвач с жалка заплата.

— Не вярвам в лесното забогатяване. Искам да живея спокойно.

— Добре, ако не златото, все нещо друго ще те заинтересува…

— Искам да уча.

— Какво да учиш? Та ти толкова много знаеш.

— Напротив, все още нищо не знам!

— Тогава си попаднал на най-подходящото място. Тази страна ти е напълно непозната. Тук има нужда от лекари. Колко хора мислиш, че има в мините? Хиляди! И всичките се нуждаят от доктор. Това е земя на възможностите, Дао. Ела с мен в Сакраменто. Освен това, ако не дойдеш, едва ли ще стигна далеч.

 

 

Срещу шепа монети, заради окаяните условия на лодката, Дао Циен и Елайза отплаваха на север през огромния залив на Сан Франсиско. Гемията беше толкова претъпкана с пътници и сложните им миньорски принадлежности, че човек не можеше да се обърне в тясното пространство, задръстено от сандъци, инструменти, кошове и чували с провизии, барут и оръжие. Капитанът и помощникът му бяха янки и имаха вид на разбойници, обаче бяха добри моряци и не пестяха оскъдните хранителни запаси и дори бутилките си с алкохол. Дао Циен се спазари с тях за пътуването на Елайза, а него самия се съгласиха да превозят срещу работа на борда. През първия ден пасажерите, до един с револвери, ножове и ками на кръста, си разменяха предимно ругатни заради случаен ритник или лакът, неизбежни при подобна теснотия. Призори на втория ден, след дългата, студена и влажна нощ, прекарана на котва край брега, тъй като не бе възможно да плават в тъмнината, всички се чувстваха заобиколени от врагове. Наболата брала, мръсотията, отвратителната храна, комарите, липсата на попътен вятър и течение, възбуждаха още повече духовете. Единствено Дао Циен, който не кроеше планове и пътуваше без цел, бе във ведро настроение и когато не се бореше с платното, се любуваше на невероятната гледка на залива. В замяна на това Елайза беше напълно отчаяна от ролята си на глухонямо слабоумно китайче. Дао Циен я представи накратко като по-малкия си брат, успя да я настани на що-годе защитено от вятъра място и тя седеше там толкова мирно и тихо, че много скоро всички забравиха за съществуването й. Кастилското одеяло бе подгизнало от влагата, зъбите й тракаха от студ, краката й се бяха схванали и само мисълта, че се приближава с всяка минута до Хоакин, й вдъхваше сили. Поставяше ръка на гърдите си, където криеше любовните писма, и си ги повтаряше наум. На третия ден пътниците вече не бяха толкова войнствено настроени и лежаха унили в мокрите си дрехи, леко замаяни от алкохола и доста обезкуражени.

Заливът се оказа много по-обширен, отколкото предполагаха, а разстоянията, отбелязани на наивните им географски карти, нямаха нищо общо с истинските мили и тъкмо когато всички мислеха, че са достигнали целта си, се оказа, че им предстои да прекосят още един залив, Сан Пабло. По цялото протежение на брега се мержелееха биваци и лодки, претъпкани с хора и стоки, а зад тях — непрогледни лесове. Но и тук плаването не свърши: наложи се да преминат през развълнуван канал, после през трети залив, Суисун, през който напредваха още по-бавно и трудно, а след това да свърнат по широка и дълбока река, която ги отведе до Сакраменто. Най-сетне бяха наближили земята, където бе открит първият къс самородно злато. Дребната люспа, не по-голяма от женски нокът, бе предизвикала шеметно нашествие и бе променила облика на Калифорния и душата на американската нация, както няколко години по-късно щеше да напише новоизлюпеният журналист Джейкъб Тод. „Съединените щати са основани от пътешественици, първопроходци и скромни заселници, готови да се трудят здраво и да не отстъпват пред трудностите. Златото извади на показ най-лошото от американския нрав: алчността и насилието.“

Капитанът на гемията им обясни, че Сакраменто бил изникнал от нищото през последната година. Пристанището беше задръстено от всевъзможни плавателни съдове, градът разполагаше с добре очертани улици, дървени къщи и сгради, магазини, църква и голям брой локали, барове и вертепи, но въпреки това изглеждаше като след корабокрушение, осеян с чували, седла, сечива и всякакъв вид боклуци, захвърлени безразборно от забързаните към златните залежи мъже. Големи черни птици кръжаха над отпадъците, а мухите си устройваха сред тях истински пиршества. Елайза изчисли, че за няколко дни ще смогне да преброди селището къща по къща — едва ли щеше да е кой знае колко трудно да открие Хоакин Андиета. Пътниците в лодката, вече по-самоуверени и дружески настроени покрай близостта на пристанището, споделяха последните глътки алкохол, сбогуваха се с яки потупвания по гърба и пееха в хор нещо за някаква Сузана, за изумление на Дао Циен, който не разбираше внезапното им превъплъщение. Двамата с Елайза слязоха първи, тъй като почти нямаха багаж, и без колебание се отправиха към китайския стан, където получиха храна и подслон, под навес от промазано с восък платнище. Елайза не можеше да следва разговорите на кантонски, единственото й желание бе да започне да разпитва за своя любим, но Дао Циен й напомни, че трябва да мълчи и я помоли за малко търпение. Същата нощ на джун и му се наложи да намести изкълченото рамо на свой сънародник. Той успя да върне ставата на мястото й, с което начаса си спечели уважението на целия лагер.

На следващата сутрин Дао и Елайза тръгнаха да търсят Хоакин Андиета. Забелязаха, че спътниците им от лодката вече бяха готови да потеглят към златните залежи. Някои от тях бяха успели да се сдобият с мулета за багажа, но повечето щяха да вървят пеш и да изоставят голяма част от принадлежностите си. Двамата обиколиха цялото селище, без да открият и следа от този, когото диреха. Някакви чилийци все пак си спомниха за човек с подобно име, минал оттук преди месец-два. Посъветваха ги да продължат нагоре по реката, където може би щели да попаднат на него, макар че всичко било въпрос на късмет. Един месец беше цяла вечност. Никой не водеше сметка кой е бил тук предишния ден, чуждите имена или съдби не интересуваха никого. Всички мислеха единствено за златото.

— Какво ще правим, Дао? — Ще се хванем на работа. Без пари сме заникъде — отвърна той и я загърна с парче платнище, намерено сред изоставените отпадъци.

— Не мога да чакам! Трябва да намеря Хоакин! Имам малко пари.

— Чилийски реали? Едва ли ще са ни от полза.

— А останалите накити? Все нещо ще взема за тях…

— Запази си ги, тук струват малко. Налага се да работим, за да си купим муле. Баща ми бродеше от село на село като лечител. Както и дядо ми. И аз мога да върша същото, но тук разстоянията са огромни. Трябва ми муле.

— Муле? Вече си имаме едно — ти. Голям инат си!

— Не по-голям от теб.

Те събраха колове и дъски, поискаха назаем инструменти и си построиха жилище с брезентов покрив: паянтова колиба, готова да се срути при първата виелица, но която поне щеше да ги предпазва от нощната роса и пролетните дъждове. Мълвата за уменията на Дао Циен вече се бе разпространила и скоро заприиждаха пациенти — първо китайци, които се убедиха със собствените си очи в невероятната дарба на новия джун и, после мексиканци и чилийци и накрая неколцина американци и европейци. Когато научиха, че Дао Циен е не по-малко вещ от всеки един от тримата бели доктори, а взима по-евтино, мнозина от тях превъзмогнаха ненавистта си към „поднебесните“ и решиха да изпробват азиатската наука. През следващите дни Дао Циен беше толкова зает, че се наложи Елайза да му помага. Тя гледаше очарована как изящните му и сръчни пръсти измерват различния пулс на ръцете и краката, как опипват сърцето на болния, сякаш го галят, как вкарват игли в тайнствените, известни като че ли само нему точки. На колко ли години беше този човек? Запита го веднъж и той й отвърна, че ако брои всичките си превъплъщения, ще излязат горе-долу седем или осем хиляди. Според нея Дао беше на около трийсет, макар че на моменти, когато се засмееше, й се струваше по-млад и от самата нея. Но наведеше ли се съсредоточено над болния, той изглеждаше древен като костенурка и тогава й беше по-лесно да повярва, че на раменете му тежат много, много векове. Наблюдаваше го възхитена как разглежда чашата с урина на пациентите, способен да определи скритите болежки по миризмата и цвета й, или как изучава с лупа зениците, за да установи какво липсва или е в излишък в организма. Понякога китаецът просто слагаше ръце върху корема или главата на болния, притваряше очи и създаваше впечатлението, че потъва в дълбок сън.

— Какво правеше? — питаше го след това Елайза.

— Усещах болката и преливах енергия. Отрицателната енергия носи страдания и болести, а положителната може да лекува.

— Какво е това положителна енергия, Дао?

— Нещо подобно на любовта — топлина и светлина.

Ваденето на куршуми и лекуването на рани от нож бяха обичайни занимания и Елайза вече не изпитваше ужас от кръвта; тя се научи да зашива човешката плът със същото спокойствие, с което преди бе бродирала чаршафите за чеиза си. Хирургическата практика при англичанина Ебенизър Хобс се оказа безкрайно полезна за Дао Циен. Тези земи гъмжаха от отровни змии и ухапаните не бяха рядко явление — те пристигаха, подпухнали и посинели, на раменете на другарите си. Замърсената вода разнасяше безпрепятствено холерата, срещу която никой не знаеше лек, както и други болести със страшни, но невинаги пагубни последици. Дао Циен взимаше малко пари, но винаги предварително — от собствен опит знаеше, че уплашеният плаща без възражения, докато усетилият облекчение, тръгва да се пазари. В такива моменти той си представяше укоризнения поглед на стария си учител, ала бързо го отблъскваше, като промърморваше: „Не мога да си позволя да бъда великодушен при подобни обстоятелства, учителю“. Цената не включваше упойка — всеки, който диреше облекчението на опиата или на златните игли, трябваше да плати допълнително. Дао правеше изключение само за крадците, които, след набързо проведен процес, биваха подлагани на бичуване или им режеха ушите — миньорите се хвалеха със скоростното си правосъдие, никой не беше склонен да пилее пари за затвори и охрана.

— Защо не взимаш пари от престъпниците? — бе го запитала Елайза.

— Защото предпочитам те да ми дължат услуга — беше отговорът.

 

 

Дао Циен изглеждаше склонен да се установи на това място. Не го сподели с приятелката си, но не възнамеряваше да се мести, за да даде време на Лин да го открие. Жена му не се бе свързвала с него вече няколко седмици. Елайза от своя страна броеше часовете и гореше от желание да продължи пътуването и колкото повече дни минаваха, толкова по-противоречиви чувства я обземаха към нейния другар по премеждия. Благодарна му беше за закрилата и грижите, с които я обграждаше — следеше я да се храни добре, завиваше я нощем, даваше й билки и й слагаше игли за укрепване на телесната ци, както й обясняваше, но спокойствието му, което тя тълкуваше като липса на решителност, я изкарваше от равновесие. Понякога ведрото изражение и усмивка на Дао й се струваха пленителни, друг път я вбесяваха. Елайза не разбираше пълното му безразличие към възможността да си опита късмета в рудниците, докато всички наоколо, особено неговите сънародници китайци, не мислеха за нищо друго.

— И теб не те интересува златото — отвърна невъзмутимо той на упрека й.

— Аз дойдох за друго! Ти защо дойде?

— Защото бях моряк. Не мислех да оставам, докато ти не настоя.

— Ти не си моряк, а лекар.

— Тук пак мога да бъда лекар, поне за известно време. Права беше, в тази страна има много неща за учене.

Точно на това се посвети Дао през последвалите дни. Той се свърза с местните жители, с намерението да научи повече за церовете на техните шамани. Покрай нашествието на златотърсачите, малобройните групи скитащи индианци, облечени в мръсни кожи от койоти и европейски дрипи, бяха изгубили всичко. Те бродеха без цел с уморените си жени и гладни деца, опитваха се да промиват злато в тънките си ракитови кошове, но едва попаднали на подходящо място, биваха прогонвани с оръжие. Оставеха ли ги на мира, индианците образуваха малки поселища от колиби и палатки и се установяваха за кратко, докато ги принудеха да тръгнат наново. Те се сприятелиха с китаеца, приемаха го с уважение, защото го считаха за medicine man — учен човек, и им беше приятно да споделят с него своите познания. Елайза и Дао Циен сядаха заедно с тях около дупката с горещи камъни, върху които местните варяха каша от жълъди или печаха горски семена или скакалци — любимо лакомство на Елайза. После пушеха и разговаряха на чудата смесица от английски, знаци и няколкото думи на родния си език, които помнеха. През онези дни изчезнаха тайнствено неколцина златотърсачи янки, телата им не бяха открити, но другарите им набедиха индианците, че са ги очистили и за отмъщение нахлуха в едно от селата им, плениха четиридесет жени и деца, а седмина от мъжете убиха за назидание.

— Щом така се отнасят с коренните жители, господари на тези земи, представям си как ще се държат с китайците, Дао. Трябва да станеш невидим, като мен — каза ужасена Елайза, когато научи за станалото.

Но Дао Циен нямаше време да усвоява умения за невидимост, той бе зает с изучаването на растенията. Предприемаше дълги походи, събираше образци и ги сравняваше с използваните в Китай. Наемаше два коня или двамата изминаваха много мили пеш под безмилостното слънце; стигнеха ли до някое ранчо, Елайза му служеше за преводач — мексиканците живееха в района от поколения и познаваха природата. Наскоро те бяха изгубили Калифорния във войната със Съединените щати и обширните стопанства, давали преди работа и подслон на стотици ратаи, като в голяма задруга, сега пустееха. Договореното между двете страни бе останало само на хартия. Първоначално вещите в рудодобива мексиканци показвали на новодошлите начините за добиване на злато, но с всеки изминал ден все повече чужденци нахлували в земите, които те смятали за свои. На практика гринговците ги презирали точно толкова, колкото и представителите на всяка друга раса. И започнало безкрайно преследване на испаноезичните: отказвали им правото да разработват рудниците, защото не били американци, а в същото време приемали за такива австралийските злосторници и европейски пройдохи. Хиляди безработни ратаи опитвали късмета си в мините, но когато тормозът на американците ставал нетърпим, те се преселвали на юг или поемали пътя на разбойници. В стопанствата на някои от малцината останали семейства Елайза имаше възможност да прекара известно време сред жени — рядко удоволствие, което за малко я връщаше към щастливите дни в кухнята на мама Фресия. Само в такива мигове тя напускаше задължителното си мълчание и разговаряше на родния си език. Снажните и щедри матрони, които се трудеха рамо до рамо с мъжете си и в най-трудните мигове, загрубели от усилия и лишения, се умиляваха при вида на дребното китайче и го слушаха смаяни да говори испански като самите тях. Те с радост споделяха тайните на природата, използвани от мексиканците векове наред за облекчаване на различни болки, както и рецептите на вкусните си гозби, които Елайза записваше в тетрадка, убедена, че рано или късно, ще й бъдат от полза. Междувременно джун и заръча да му изпратят от Сан Франсиско западните лекарства, които в Хонконг се бе научил да използва от приятеля си Ебенизър Хобс. Освен това разчисти парче земя край колибата, огради го, за да го опази от елените, и засади основните билки за своя занаят.

— За Бога, Дао! Нима мислиш да останеш тук, докато поникнат тези рахитични треви? — развика се Елайза, когато видя повехналите стъбла и пожълтелите листа, но в отговор получи само неясно махване с ръка.

Тя чувстваше, че всеки изминал ден я отдалечава от целта, че Хоакин Андиета навлиза все по-дълбоко в дебрите на непознатите земи, вероятно по посока на планините, докато тя си губи времето в Сакраменто и играе ролята на слабоумния брат на някакъв китайски знахар. Често наричаше Дао Циен с най-обидни прозвища, но имаше благоразумието да ги казва на испански; сигурно и той правеше същото, когато се обръщаше към нея на кантонски. Двамата бяха усвоили до съвършенство езика на знаците, за да общуват пред хората, без да си говорят, и поради близкото сътрудничество започнаха толкова да си приличат, че вече никой не се съмняваше в роднинската им връзка. Когато не бяха заети с пациенти, те тръгваха да обикалят из пристанището и магазините, да завързват нови приятелства и да разпитват за Хоакин Андиета. Елайза готвеше и много скоро Дао Циен свикна с нейните ястия, но понякога все пак прескачаше до китайските закусвални в града, където можеше да се натъпче до насита за няколко долара — нищожна цена, имайки предвид, че глава лук струваше един долар. Пред чужди хора двамата се разбираха с ръкомахане, но останеха ли насаме, разговаряха на английски. Но въпреки че на моменти се обиждаха взаимно на двата езика, през повечето време те работеха рамо до рамо, като добри другари, и доста често намираха поводи за смях. Дао не преставаше да се учудва, че успява да споделя веселието с Елайза, въпреки многобройните езикови препятствия и културни различия. Но именно различията му даваха поводи за смях — не беше за вярване, че една жена е способна да върши и да изрича подобни дивотии. Той я наблюдаваше с любопитство и неизказана нежност, неведнъж замлъкваше очарован от нея, приписваше й воинска смелост, но видеше ли я отпаднала, тя се превръщаше за него в малко момиченце и го обземаше желание да я закриля. Макар и понапълняла и с по-добър цвят на лицето, Елайза очевидно бе още твърде немощна. Щом слънцето залезеше, главата й клюмваше, тя се пъхваше под одеялото си и заспиваше, а Дао сядаше до нея. Толкова привикнаха към часовете на близост, когато дишаха в съзвучие, че насън телата им се нагаждаха сами и щом единият се обърнеше, веднага се обръщаше и другият, за да не се отлепят. Понякога се събуждаха омотани в завивките, с преплетени ръце и крака. Отвореше ли очи пръв, китаецът се наслаждаваше на мига, който го връщаше към щастливите времена с Лин, и не смееше да помръдне, за да не усети Елайза надигналото се у него желание. Дао не подозираше, че и тя изпитва същото, благодарна за това мъжко присъствие, което й даваше възможност да си представи какъв щеше да бъде живота й с Хоакин Андиета, ако бяха извадили малко повече късмет. Нито един от двамата не споменаваше за тези нощни случки, сякаш не забелязваха успоредното си съществуване. Щом наденеха дрехите, тайната омая на прегръдките изчезваше и те отново се превръщаха в двама братя. В редки случаи Дао Циен предприемаше сам тайнствени нощни похождения, от които се завръщаше крадешком. Елайза избягваше да го разпитва, защото подушваше всичко — беше ходил при жена, различаваше дори сладникавите парфюми на мексиканките. Разтреперана от страх в тъмнината, тя замираше погребана под завивката, стискаше ножа, примряла от страх, напрягаше слух за най-лекия шум и го зовеше с мисъл. Не можеше да си обясни защо й се иска да заплаче, сякаш е била измамена. Елайза смътно разбираше, че мъжете вероятно са различни, защото тя самата не изпитваше никаква потребност от секс. Целомъдрените нощни прегръдки задоволяваха напълно жаждата й за близост и ласки, но дори когато мислеше за бившия си любим, тя не усещаше тревожната възбуда от миговете в дрешника. Питаше се дали при нея любовта и страстта не се събираха в едно и когато липсваше първото, естествено, не се появяваше и второто, или пък дългото боледуване на кораба не бе разстроило нещо основно в тялото й. Веднъж се осмели да попита Дао Циен ще може ли някога отново да има деца, тъй като от няколко месеца нямаше менструация, но той я увери, че щом възстанови силите и здравето си, всичко щяло да си дойде на мястото — нали затова й слагал иглите. Когато приятелят й се плъзваше мълчаливо до нея след поредния си набег, тя се преструваше, че спи дълбоко, макар да оставаше будна с часове, омерзена от миризмата на друга жена помежду им. Откакто бяха стъпили на брега в Сан Франсиско, Елайза се бе върнала към целомъдреното държане, на което я беше научила мис Роуз. През седмиците, прекарани на борда, Дао Циен я беше виждал гола и я познаваше отвътре и отвън, но се досети каква е работата и не й задаваше други въпроси, освен как се чувства. Дори когато й поставяше иглите, внимаваше да не накърни нейната свенливост. Никога не се събличаха един пред друг и бяха стигнали до мълчаливото съгласие да използват насаме дупката зад колибата, която играеше ролята на нужник, но всичко останало споделяха — от парите до дрехите. Много години по-късно, когато преглеждаше записките в дневника си от онези месеци, Елайза се питаше удивена защо никой от двамата не бе признал несъмненото привличане, което ги теглеше един към друг, защо бяха разчитали на прикритието на съня, за да се докосват, а през деня се преструваха на безразлични. И дойде до заключението, че любовта с човек от друга раса им е изглеждала невъзможна, смятали са, че на света няма място за подобна двойка.

— Ти мислеше единствено за своя възлюбен — поясни й Дао Циен, чиято коса бе започнала да посивява.

— А ти за Лин.

— В Китай човек може да има няколко жени, а Лин винаги е проявявала разбиране.

— Отвращаваха те и големите ми крака — присмя му се тя.

— Правилно — отвърна той най-сериозно.

През юни настана знойно лято, комарите се умножиха, змиите наизлязоха от дупките си и плъпнаха необезпокоявани навред, а тревите на Дао Циен пораснаха високи като в Китай. Ордите аргонавти продължаваха да прииждат все по-начесто и все по-многобройни. Тъй като Сакраменто беше входно пристанище, не го последва участта на десетки други селища, които никнеха като гъби покрай златните находища, развиваха се с шеметна бързина и по същия начин изчезваха, когато леснодостъпната руда се изчерпеше. Градът се разширяваше с минути, строяха се нови магазини, земята вече не се подаряваше както в началото, а се продаваше толкова скъпо, колкото и в Сан Франсиско. Имаше наченки на управа, която често заседаваше по градски въпроси. Появиха се спекуланти, казуисти, евангелисти, професионални комарджии, разбойници, сводници с рояци леконравни момичета, както и други глашатаи на прогреса и цивилизацията. Стотици мъже с разпалени надежди и стремежи минаваха оттук, на път за златоносните минни полета, други се връщаха, съсипани и болни, след месеци нечовешки труд, готови да прахосат спечеленото. Броят на китайците растеше от ден на ден и скоро се зародиха няколко враждуващи групи тонг — затворени общности, чиито членове си помагаха взаимно като братя в ежедневните трудности и задължения, но от друга страна, създаваха условия за подкупи и престъпления. Сред новопристигналите имаше още един джун и, с когото Дао Циен прекарваше часове на пълно щастие, докато сравняваха видове лечения и цитираха Конфуций. Той напомняше на Дао за Ебенизър Хобс, защото не се примиряваше с преповтаряното на обичайните способи и винаги търсеше нови начини.

— Трябва да изучим медицината на фан уей, нашата не ни е достатъчна — казваше младежът, и Дао беше напълно съгласен с него, защото, колкото повече знания трупаше, толкова по-натрапчиво бе чувството, че нищо не знае и че цял живот няма да му стигне, за да научи всичко, което му остава.

Елайза се залови да прави емпанадас — банички с различен пълнеж — и започна да ги продава на твърде добра цена първо на чилийците, а после и на янките, които бързо ги харесаха. Отначало ги приготвяше с плънка от телешко, когато успееше да си го набави от мексикански скотовъдци, слезли със стадата си откъм Сонора, но тъй като то обикновено рядко се намираше, тя реши да опита с месо от елен, заек, дива гъска, костенурка, сьомга и дори от мечка. Редовните й клиенти поглъщаха всичко с наслада, защото другата възможност беше боб в гърне и осолено свинско, неизменната прехрана на златотърсачите. Никой нямаше време да ходи на лов, да хвърля въдици или да готви, зеленчуци и плодове не можеха да се доставят, а млякото беше по-голям лукс и от шампанското; виж, брашно, мазнина и захар не липсваха, орехи и шоколад — също, имаше и някои подправки, сухи праскови и сливи. Елайза правеше торти и сладки с не по-малък успех от банички, хвана се дори хляб да пече, като сама си измайстори фурна по спомените за тази на мама Фресия. Ако успееше да се снабди с яйца и сланина, окачваше обява, че предлага закуска, и тогава мъжете се нареждаха на опашка, за да седнат под жаркото слънце край голяма паянтова маса. Вкусната храна, приготвена от глухонямото китайче, им напомняше неделите у дома с далечното семейство. Обилната дажба от пържени яйца със сланина, още топъл хляб, плодов сладкиш и кафе на корем струваше три долара. Въодушевени и благодарни, някои от клиентите, които от дълги месеци не бяха опитвали нищо толкова вкусно, оставяха по долар допълнително в паничката за бакшиши. Един ден, в средата на лятото, Елайза застана пред Дао Циен със спестяванията си в ръка.

— С това ще можем да купим коне и да тръгнем — обяви тя.

— Къде?

— Да търсим Хоакин.

— Аз нямам желание да го намеря и оставам.

— Не искаш ли да опознаеш страната? Тук има много за гледане и за учене, Дао. Докато аз търся Хоакин, ти можеш да придобиеш прословутата си мъдрост.

— Билките ми растат, а и не обичам да се шляя напред-назад.

— Добре. Аз тръгвам.

— Сама няма да стигнеш далеч.

— Ще видим.

Тази нощ всеки от тях спа в своя край на колибата и не размениха нито дума. На другия ден Елайза излезе рано, за да си набави необходимото за пътуването — нелека задача за глухоням човек, но в четири следобед се върна, повела грозноват и доста поохлузен, но як мексикански жребец. Беше си купила още ботуши, две ризи, дебели панталони, кожени ръкавици, широкопола шапка, няколко торби със сухи провизии, тенекиена чиния, чаша и лъжица, прилична стоманена кама, манерка за вода, пистолет и пушка, с които не умееше да борави, а още по-малко да стреля. Прекара останалата част от следобеда в подреждане на багажа, заши накитите и останалите пари в памучен пояс — същият, който използваше, за да приплесква гърдите си, където неизменно носеше тъничката връзка любовни писма. Примири се, че ще трябва да остави куфара с роклите, фустите и ботинките, които още пазеше. От кастилското одеяло си измайстори нещо подобно на седло, както много пъти бе виждала да го правят в Чили, съблече носените през последните месеци дрехи на Дао Циен и ги замени с току-що купените. После наточи камата в кожен каиш и отряза косата си до тила. Дългата й черна плитка падна на пода като мъртва змия. Елайза надникна в парченце счупено огледало и остана доволна — с изцапано лице и удебелени с парче въглен вежди щеше да бъде неузнаваема. В това време Дао Циен пристигна от поредната си среща с другия джун и и в първия миг не позна въоръжения каубой, нахлул в дома му.

— Утре тръгвам, Дао. Благодаря за всичко, ти си повече от приятел, ти си ми като брат. Много ще ми липсваш.

Дао Циен не отговори. Когато се стъмни, тя легна облечена в единия ъгъл, а той седна отвън на летния бриз да брои звездите.