Катрин Каултър
Съвършено непознати (9)

9.

Сали вирна брадичка.

— Да, господине. Чух виковете и разбира се, ви предупредих. Съжалявам единствено за това, че не я открихте, преди да бъде убита.

— Убита? — предните крака на стола, на който седеше Ралф Кийтън, рязко се удариха в дървения под. — Какво, по дяволите, искате да кажете с това „убита“? Докторът каза, че вероятно е било нещастен случай.

Куинлан много учтиво се намеси:

— Според съдебния лекар тя е била удушена. Очевидно този, който я е убил, не е предполагал, че тялото й ще бъде изхвърлено на брега. Освен това, дори не му е минало през ума, че ако евентуално бъде изхвърлена от водата, наоколо ще има някой, който да я открие. Пътеката към морето е доста опасна.

— Да не искате да кажете, че сме прекалено немощни, за да слезем по тази пътека, господин Куинлан?

— Възможно е, нали така? Сигурни ли сте, че никой от вас не я е чул да пищи през нощта? Да крещи? Да вика за помощ? Не сте ли чули нещо различно от обикновените нощни шумове?

— Беше около два часът през нощта — уточни Сали.

— Вижте, госпожице Сали — изправи се Ралф Кийтън, — всички ние разбираме, че сте много разстроена от това, че сте напуснали съпруга си, но това няма значение. Ясно ни е, че сте дошли тук да си починете и да си стъпите отново на краката. Но знаете ли, подобно нещо може да се отрази зле на една млада жена като вас. Сигурно това ви кара да чувате и да виждате странни неща.

— Не съм си въобразила, господин Кийтън. Щях да си мисля, че съм си въобразила, ако с господин Куинлан не бяхме открили женско тяло още на следващия ден.

— Ето това е — обади се Пърн Дейвис, — може да е било съвпадение. Сънували сте заради това, че сте напуснали съпруга си — или поне така ми каза Амабел — чули сте как вие вятърът, а в същото време жената е скачала от скалата. Да, това е съвпадение.

Куинлан знаеше, че тук няма да научи нищо повече. Всички те имаха готови отговори. И той, и Сали бяха чужди хора. Не бяха добре дошли, а просто любезно ги понасяха. Стори му се любопитно това, че изглежда Амабел Пърди имаше голяма власт над хората в града: никой не бе разкрил на полицаите, че Сали е тук, въпреки че тя очевидно ги притесняваше. И все пак трябваше да ги поуспокои.

— Господин Дейвис е прав, Сали — внимателно изрече той. — Кой знае? Със сигурност не и ние. Но знаете ли, просто ми се иска да си спомните нещо за Харв и Мардж Дженсън.

Хънкър Долсън се обърна толкова рязко, че падна от стола си. За момент настъпи суматоха. Куинлан незабавно се озова до него, за да се убеди, че не се е наранил.

— Аз съм един тромав, стар човек — рече Хънкър, докато му помагаше бавно да се изправи на крака.

— Какво, по дяволите, ти стана? — извика му Ралф Кийтън с почервеняло лице.

— Аз съм един тромав, стар човек — повтори Хънтър. — Иска ми се Арлийн да беше все още жива. Тя щеше да ми направи масаж и да ми приготви пилешка супа. Рамото ме боли.

Куинлан го потупа по ръката.

— Двамата със Сали ще се отбием в къщата на д-р Спайвър и ще му кажем да намине насам, става ли? Вземете два аспирина. Той няма да се забави много.

— Не, не правете това — рече Ралф Кийтън, — всичко е наред. Хънкър просто се вайка.

— Няма проблем — каза Сали — и без това щяхме да минем през къщата му.

— Добре, тогава. — Хънкър се остави приятелите му да го издърпат обратно на стола. Той потъркваше рамото си.

— Да, ще изпратим д-р Спайвър. — Куинлан разтвори чадъра и съпроводи Сали навън. Спря се за миг, когато дочу, че възрастните мъже тихо си говореха нещо. Пърн Дейвис казваше:

— Защо, по дяволите, да не ходят в къщата на Спайвър? Това някакъв проблем ли е за теб, Ралф? Хънкър не се притеснява и е прав. Чуй ме, това няма никакво значение.

— Да — обади се Гюс Айзнър, — смятам, че Хънкър не може да стигне дотам, нали така?

— Вероятно не би било разумно — промърмори Пърн Дейвис, — не, нека Куинлан и Сали отидат. Да, така ще бъде най-добре.

Ръмеше дъжд, който сякаш проникваше под дрехите им и те умираха от студ.

— Нито един от тях не е особено добър лъжец. Чудя се какво ли означаваше разговорът им?

Сали разбра за какво намеква Джеймс и я побиха тръпки, които не бяха породени от студения и влажен въздух.

— Не мога да повярвам, че си мислиш подобно нещо, Джеймс.

Той сви рамене.

— Предполагам, че не трябваше да казвам нищо. Просто го забрави, Сали.

Тя обаче не можеше да го забрави.

— Те са възрастни. Ако си спомнят семейство Дженсън, то тогава просто се страхуват да си го признаят. Колкото за другото, беше безобидно.

— Възможно е.

Стигнаха до дома на Спайвър без повече разговори и Куинлан почука на прясно боядисаната бяла врата. Дори на приглушената сутрешна светлина къщата изглеждаше добре поддържана. Точно като всички останали къщи в този проклет малък град.

Никакъв отговор.

Куинлан почука отново и извика:

— Доктор Спайвър? Куинлан е. Идваме заради Хънкър Долсън. Той падна и си удари рамото.

Никакъв отговор.

Мрачни предчувствия започнаха да обземат Сали.

— Трябва да е излязъл с някого — каза тя, но трепереше.

Куинлан завъртя дръжката на вратата. За негова изненада тя не беше заключена.

— Да видим — рече и отвори. В къщата бе топло, а печката беше включена.

Лампите не бяха запалени, а трябваше да бъдат, защото навън бе мрачно.

— Доктор Спайвър?

Внезапно Джеймс се обърна, хвана я за раменете и каза:

— Искам да останеш в коридора, Сали. Не мърдай от тук.

Тя просто му се усмихна.

— Ще проверя в гостната и трапезарията. Защо ти не погледнеш на горния етаж? Той явно не е тук, Джеймс.

— Вероятно. — Той се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Сали усети топлината. Ставаше все по-горещо, почти непоносимо и от това устата й пресъхваше. Тя включи осветлението в коридора. Странно, но това не помогна. Все още бе прекалено тъмно. Всичко бе толкова спокойно, толкова неподвижно. Въздухът сякаш не помръдваше. Тя се опита да поеме дълбоко дъх, но не успя. Погледна към арката, под която се минаваше, за да се влезе в гостната.

Нямаше желание да влиза там, обаче се насили и тръгна. Искаше й се Джеймс да е до нея, да й говори, да прогони ужасяващото спокойствие. За Бога, сигурно старецът просто не си беше вкъщи.

Отново се опита да вдиша дълбоко. Направи още една крачка. Застана под арката и бързо светна лампите. Видя дебелия килим и лампата от Тифани, която Спайвър бе съборил, защото не я бе видял. От това, което виждаше сега, тя явно не бе счупена или повредена. Сали влезе в гостната.

— Доктор Спайвър? Тук ли сте?

Не получи отговор.

Огледа се наоколо, не желаеше да продължи напред, нито да направи дори още една крачка навътре в стаята. Видя някакви неясни очертания, които се движеха бързо. Чу силно тупване върху дървения под, а след това и скърцащия звук на люлеещ се стол. Отнякъде долетя силно и възмутено мяукане и след това една голяма сива котка скочи от облегалката на канапето и се приземи в краката й. Сали изпищя. После се разсмя — ужасяващ смях, който звучеше налудничаво.

— Добро котенце — каза, а гласът й беше толкова слаб, че се учуди как все още диша. Котката избяга.

Сали чуваше скърцането на люлеещия се стол. С усилие потисна писъка, който се надигна в гърлото й. Котката се бе ударила в стола и той се бе разлюлял — нищо повече. Пое си дълбоко дъх и бързо отиде до най-далечния ъгъл на гостната. Столът се клатеше, сякаш някой го натискаше и го караше да се движи. Тя заобиколи и мина пред него.

Въздухът беше неподвижен и замрял като отпуснатия възрастен човек, чиято ръка докосваше земята, а главата му бе клюмнала на гърдите. При движението на стола ноктите на ръката му тихо проскърцваха по пода. Звукът беше като от пистолет със заглушител. Писъкът й бе приглушен, тъй като бе захапала юмрука си. Няколко пъти рязко си пое въздух. Гледаше като омагьосана към капките кръв, които се стичаха бавно и едва забележимо от края на средния му пръст. Обърна се и изтича обратно в коридора. Изкрещя, а гласът й бе дрезгав от ужаса и напъна за повръщане.

— Джеймс! Доктор Спайвър е тук! Джеймс!

* * *

— Някои се чудят, госпожице Брандън, дали ако не бяхте тук, щеше да има два смъртни случая.

Сали седеше на крайчеца на канапето на Амабел с притиснати в скута ръце и се люлееше бавно напред-назад точно като стария Спайвър в стола си. Джеймс седеше на облегалката на канапето, неподвижен като мъж, който се е скрил в храстите и очаква приближаването на жертвата си. Дейвид Маунтабенк се чудеше как му бе хрумнала тази мисъл. Вече бе убеден, че Джеймс Куинлан е професионалист — разбра го от начина, по който той се бе справил със ситуацията в къщата на Спайвър — по-професионално, отколкото щеше да го направи самият Дейвид.

Шерифът усещаше, че Куинлан се тревожи за Сали Брандън, но имаше и още нещо, което явно криеше, и това никак не му харесваше — той мразеше да не е наясно с нещата.

— Не сте ли съгласна, госпожице Брандън? — попита малко по-настойчиво. Сали изглеждаше прекалено бледа и измъчена, но той трябваше да открие какво, по дяволите, ставаше тук.

— Да — прошепна тя.

— Добре. — Той се обърна към Куинлан и му се усмихна. — Всъщност вие със Сали сте пристигнали почти по едно и също време. Това е твърде странно съвпадение, нали?

Джеймс си помисли, че Дейвид Маунтабенк се беше приближил доста близо до истината, но нямаше никаква вероятност да знае каквото и да е. Можеше да прави само догадки.

— Да — отвърна той, — но аз не бих обърнал особено внимание на този факт. Амабел скоро ще се върне. Сали, искаш ли чай?

— Ноктите на ръката му дращеха по пода. Това ужасно ме уплаши.

— Това би уплашило и мен — съгласи се Дейвид. — Е, значи и двамата сте се озовали там само защото Хънкър Долсън е паднал от стола си и си е навехнал рамото.

— Да — отвърна Джеймс, — така е. Ние просто се представихме като добри съседи. Обаче двама от възрастните мъже казаха, че Хънкър не трябвало да отива при доктора, трябвало да ни оставят ние да го повикаме, защото било време.

— Значи според вас те са знаели, че той е мъртъв, и са искали вие със Сали да го откриете?

— Нямам представа. Звучи наистина глупаво. Просто реших да ви кажа всичко.

— Мислите ли, че се е самоубил?

— Според ъгъла, под който се е застрелял, начина, по който е паднало оръжието, и начина, по който се е сгърчило тялото, смятам, че е възможно. Все пак вашият съдебен лекар ще установи това, нали?

— Понсър е добър, но не чак толкова. Не е много опитен. Ще му възложа случая, но ако не е сигурен, ще се обадя в Портланд.

В този момент Сали вдигна поглед.

— Джеймс, ти наистина ли смяташ, че може да се е самоубил?

Той кимна. Искаше му се да каже още нещо, но знаеше, че не може дори шерифът да не беше тук. Трябваше да се въздържи и да не й казва нищо. Беше прекалено трудно.

— Защо би направил това?

Куинлан сви рамене.

— Може да е бил в последния стадий на някоя коварна болест, Сали. Вероятно много го е боляло.

— Или може би е знаел нещо и не е имал сили да го понесе. Самоубил се е, за да защити някого.

— Откъде ви хрумна това, госпожице Брандън?

— Не зная, шерифе. Всичко е толкова противно. След като открихме онази жена, Амабел ми каза, че тук никога нищо не се случвало. Най-голямото събитие било, че Форцепс — котката на Спайвър, се заклещила на стария бряст в задния му двор. Какво ще стане с нея сега?

— Ще се погрижа Форцепс да си намери нов дом. По дяволите, обзалагам се, че някое от децата ми ще започне да ме умолява да заведа проклетото животно у дома.

— Дейвид, защо просто не започнеш да я наричаш Сали?

— Добре, ако нямаш нищо против, Сали. — Когато тя кимна, той отново си помисли колко позната му изглежда, но не можеше да се досети откъде. Вероятно приличаше на някоя жена, която е познавал преди години.

— Може би ние с Джеймс трябва да си заминем, за да не се случва нищо повече.

— Всъщност не можеш да напускаш Коув. Ти си открила второто тяло. Куинлан, искаш ли с теб заедно да направим чай на Сали?

Тя ги наблюдаваше, докато излизаха от малката гостна. Шерифът се спря до една от картините на Амабел, която изобразяваше портокали, гниещи в купа. Платното беше доста смущаващо.

Сали потрепери. За какво ли искаше да разговаря шерифът с Джеймс?

* * *

Дейвид Маунтабенк наблюдаваше Куинлан, който наля вода в стария чайник и включи печката.

— Кой си ти? — попита той.

Джеймс се усмихна. След това взе чаши и чинийки от шкафа.

— Искаш ли захар или мляко, шерифе?

— Не.

— Ами малко бренди? Сипвам го в чая на Сали.

— Не, благодаря. Отговори ми, Куинлан. Няма начин да си частен детектив, по дяволите! Прекалено си добър. Имаш опит. Знаеш как да правиш неща, за които обикновените хора изобщо не биха се сетили.

— Е, по дяволите! — Джеймс извади портфейла си и го разтвори. — Специален агент Джеймс Куинлан, шерифе. ФБР. Приятно ми е да се запознаем.

— Мили Боже — възкликна Дейвид, — тук си под прикритие. Какво, по дяволите, става?