Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
bibsityY (2015)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Катрин Каултър

Заглавие: Съвършено непознати

Преводач: Нина Гавазова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Даниела Романова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3138

История

  1. — Добавяне

27.

— Много ти знае устата, момче — засмя се Телма и потупа Куинлан по бузата. — Помогни ми да седна на стола си и ще ти разкрия всичките си трикове.

След като Куинлан я настани, тя каза:

— Кажи сега, какво чувам по Си Ен Ен — че бащата на Сали е убил човек, за когото е платил да му направят пластична операция, за да прилича на него. Той те е затворил, така ли, Сали? И после избягал?

— Точно така, Телма — отвърна тя. — Баща ми все още е на свобода за съжаление, но те ще го хванат. Показаха снимката му във всички канали. Все някой ще го забележи. Не ни е известно да е напускал страната.

— Той може да си е извадил нов паспорт — каза Томас Шрьодер. — Това изобщо не е проблем.

— Мамка му! — възкликна Куинлан. — Извини ме, Телма. Не се бях сетил за това. Прав си Томас.

— Чувала съм и по-лоши думи в живота си, Куинлан. Значи тук има още агенти на ФБР и искате да разкриете онези убийства, а?

— Да, госпожо — отговори Кори Харпър.

— Всички ние смятахме, че докторът се е самоубил, но онази жена от Портланд каза, че не било вярно.

— Съдебният лекар — уточни Дейвид. — Имах късмет, че тя беше толкова добра в работата си. В противен случай можеше да мине за самоубийство.

— Бедният Спайвър — каза Телма. — Кому е притрябвало да завира пистолет в устата му? Ами това никак не е цивилизовано.

— Не, не е.

— Що се отнася до онази млада жена с трите деца, за нея също е жалко, но в края на краищата тя не беше една от нас. Беше от проклетите околности.

— Да, Телма, живяла е на някакви си шест километра оттук — изрече Куинлан с лека ирония в гласа. — Факт е обаче, че тя умря точно тук.

Куинлан седна до Сали и когато отново заговори, тя веднага разпозна онзи негов глас — тих, успокояващ, интимно близък. Този глас можеше да измъкне информация дори и от мъртвец.

— Кажи ми, Телма, срещала ли си някога богатия чичо на Спайвър?

— Не, никога. Дори не си спомням откъде беше, ако изобщо някога съм знаела. Но всички знаеха за него и за това, че беше по-стар от самия Господ, и само ако имаме още малко търпение, той ще ритне топа и докторът ще получи парите. Разбира се, и аз имам пари, но не толкова много, колкото богатия му чичо. Всички ние се страхувахме, че старият хитрец ще изхарчи всичко по старческите домове, но просто той умрял в съня си, така ни каза Спайвър, а после той получи големия тлъст чек. Казвам ви, на него имаше повече нули, отколкото всеки един от този град някога е виждал.

— Телма, сещаш ли се за някого от града, който би могъл да познава чичото? — попита Дейвид.

— Не знам, но мога да разбера. Марта-а-а!

Викът едва не проглуши ушите на Сали. Тя примигна няколко пъти и се усмихна на реакцията на Кори, която подскочи и изпусна химикалката и бележника си.

— Ама че здрави дробове — отбеляза Куинлан.

На прага се появи Марта, като бършеше ръце в престилката си.

— Какво готвиш за вечеря, Марта? Наближава четири часът.

— Любимата ти пармиджана с патладжани, Телма, поръсена с много пармезан, чесново хлебче, толкова люто, че ще накара зъбите ти да затанцуват, а също и голяма гръцка салата с козе сирене.

— Забрави чичото, Телма — подсети я Куинлан.

— О, да. Марта, виждала ли си някога богатия чичо на Спайвър?

Марта силно се намръщи, после леко поклати глава.

— Не, само съм чувала за него. Когато положението ни се влошеше, ние започвахме да говорим за него, да обсъждаме колко е стар, какви лекарства взема, и да се опитваме да предположим кога ще почине. Не си ли спомняш, Телма? Хал Ворхийс все ни казваше, че сме като някакви вампири и че е грях да говорим за бедния старец така, сякаш отправяме молитви за смъртта му.

— Ами то така си и беше — каза Телма. — Мисля, че даже и Хал отправяше по някоя и друга молитва, когато наоколо нямаше никого. Аз самата не съм се молила, защото не бях бедна като останалите в града, но когато докторът получи чека и аз се радвах наред с всички.

— Ти живееш тук от четиридесетте години, нали, Телма? — попита Дейвид.

— Да. Дойдох тук със съпруга си Боби Нетро през 1945 година. Децата ни вече бяха пораснали и ние останахме съвсем сами в онази голяма стара къща в Детройт. Дойдохме тук и решихме, че мястото е точно като за нас. — Тя изтръгна от гърдите си дълбока въздишка, която през изкуствените й зъби прозвуча като подсвиркване. Бедният ми Боби почина през 1956 година точно след преизбирането на Айзенхауер. Нали знаеш, умря от пневмония. Но ме остави доста заможна. В края на шестдесетте взех Марта да живее при мен и не сгреших. Тя преподаваше в едно училище в Портланд, но работата не й харесваше заради всички онези хипита, наркотици и свободна любов. Аз се познавах с майка й, преди да почине, познавах и Марта. Поддържахме връзка. Ама знаеш ли, Куинлан, аз разочаровах майка й. Все още не мога да намеря съпруг за Марта, а й бях обещала. Бог ми е свидетел, че годините, през които съм търсила, са повече от зъбите в устата ми.

— Ти нямаш никакви зъби, Телма — заяви Марта. — Защо не си спестиш малко от хубавото червило с аромат на праскова, като млъкнеш за известно време и се съсредоточиш върху мисълта за патладжана с пармезан?

— Навремето зъбите ми бяха здрави като тесли. Казвам ти, Куинлан, направо е пощръкляла, навира се насам-натам, за да й зяпат в пазвата. Вземи например бедния Ед…

Марта завъртя очи с досада и излезе от стаята.

— Всъщност би ли ни разказала за децата си, Телма? — попита Куинлан.

— Две момчета, едното го убиха във войната — по време на Голямата война, не в Корея или във Виетнам. Другото, ами той си живее в Масачузетс. Пенсионира се, има големи внуци, които също имат деца, а това ме кара да се чувствам толкова стара, че направо не мога да понеса тази мисъл.

Сали се усмихна, стана, приближи се до Телма и я целуна по меката, набръчкана буза.

— Сега отивам да видя Амабел, Телма, но с Джеймс ще отседнем в онази стая в кулата.

— Ти май още го въртиш на пръста си, а, Сали? Бедното момче, няма никакъв шанс. Още щом ви видях заедно, си помислих, че за нула време ще му свалиш гащите.

— Телма, опитай кексчетата със сирене.

Телма се обърна и изгледа сърдито Марта, която току-що се беше върнала в стаята с още един поднос с кексчета.

— Ама такава си пуританка, Марта! Бас държа, че си фригидна и Ед ще трябва да ти се моли за всяка дребна услуга.

— Ще се видим по-късно — каза Сали, като се обърна с усмивка към двамата онемели от изненада агенти от Портланд, към Джеймс и към Дейвид.

— Ще дойда след малко, Сали — рече Куинлан.

Когато Сали излезе от хотела, Куинлан вече задаваше следващите си въпроси на Телма.

Денят беше прекрасен, топъл, въздухът леко пощипваше, а соленият полъх от океана галеше лицето нежно като крило на птица.

Сали пое дълбоко дъх. Пред магазина за сладолед стоеше Шери Ворхийс. Сали й махна, а тя й отвърна на поздрава. От магазина зад нея излезе Хелън Кийтън, чиято баба беше измислила рецептата за сладоледа, погледна към Сали и също й махна. Такива приятни жени! Със сигурност не знаят нищо за убийствата или за изчезналите хора.

— Тази седмица продаваме сладолед с вкус на банан и орехи — извика Хелън. — Елате и го опитайте с господин Куинлан. Не е точно по рецепта на баба ми, но аз обичам да експериментирам с нови аромати. Ралф обожава банан с орехи. Казва, че е толкова вкусно, та сигурно е адски вредно.

Сали си спомни, че Ралф Кийтън беше собственик на погребалното бюро. Видя стария Хънкър Долсън, ветерана от Втората световна война, който винаги носеше двата си медала забодени върху джоба на фланелената си риза. Той повдигна провисналите си панталони и извика:

— Станала си известна, Сали Бренърд. Докато живееше тук, не разбрахме, че си луда. Ама сега май се оказа, че не си луда, а? Мисля, че медиите ти бяха много сърдити, че не си била луда. На тях лудите и злото им харесват повече от невинността и жертвите.

— Да — извика Пърн Дейвис. — На медиите много им се искаше да си пълно куку. С голямо неудоволствие съобщиха, че не си. След това се захванаха с баща ти.

— Радвам се, че най-накрая го направиха — отговори Сали.

— Недей да се притесняваш за баща си, Сали — извика Гюс Айзнър. — Показваха лицето му повече от това на президента. Ще го пипнат.

— Да — потвърди Хънкър Долсън. — Щом медиите забият куките си в него, ще забравят всичко останало. Винаги стана така. За тях всяка нова история е новината на деня.

— Надявам се да е така — извика тя.

— Жена ми, Арлийн, гасна години наред на люлеещия се стол — изрече с безизразен глас Хънкър, като опъваше старите си тиранти. — Години наред, преди да почине.

— Хънкър иска да каже, че не била съвсем наред с главата.

— Тези неща се случват понякога — отговори тя, но вероятно не достатъчно високо, за да я чуят.

Четиримата мъже бяха прекратили играта си и гледаха Сали. Дори и след като се обърна и тръгна надолу по красивата дървена пътечка, боядисана по края със свежа бяла боя към къщата на Амабел, тя усещаше погледите им. Видя Велма Айзнър, съпругата на Гюс, и й махна. Велма не я забеляза и продължи да върви с наведена глава към магазина на Пърн Дейвис.

Къщата на Амабел изглеждаше като пролетна приказка. Около нея в идеален ред имаше лехи с виолетови ириси, бели божури, жълти минзухари и оранжеви макове. Тя се огледа и видя кутии с цветя и градинки, пълни със свежи цветя. Безброй оранжеви макове и жълти нарциси. Какъв прекрасен град. Жителите му се гордееха с къщите и градините си. Всички улици бяха много чисти.

Запита се дали Коув има викториански град близнак в Англия.

Спомни си какво беше казал Джеймс за всички онези изчезнали хора. Знаеше какво има предвид, но не можеше да го приеме. Просто не можеше. Беше немислимо.

Тя се качи на верандата на Амабел и почука на вратата. Никой не отговори. Почука още веднъж, след това извика.

Леля й не беше вкъщи. Е, сигурно скоро щеше да се върне.

Сали знаеше къде трябва да отиде.

* * *

Застана в средата на гробището. То беше кръгообразно като най-старите гробове бяха разположени в самия център. И то беше добре поддържано. Тревата беше прясно окосена и излъчваше онзи прекрасен аромат на сено. Внимателно положи ръка върху една мраморна надгробна плоча, на която пишеше:

Илайджа Батъри

най-добрият барман в Орегон

Починал на 2 юли 1897 г.

На 81 пълноценни години

Улеите на буквите бяха грижливо повторени и освежени. Тя разгледа и другите надгробни плочи, някои от които невероятно украсени, други, които вероятно първоначално са били само дървени кръстове, очевидно са били подменяни многократно. Тези, които не са устояли на времето, са били сменени.

Нищо в този град ли не беше забравено? Всичко ли трябваше да бъде съвършено, дори и надгробните плочи?

Тя започна да се отдалечава от центъра на гробището. Естествено, надгробните плочи ставаха все по-нови. Тя разгледа тези от двадесетте, тридесетте, четиридесетте, всички до осемдесетте години. Хората, предвидили местоположението на гробището, наистина са били много прецизни, като са започнали са го използват от средата навън, така че ако искаш да те погребат тук през деветдесетте, ще бъдеш почти до самия му край.

На четвъртия ред от центъра навън намери гроба на Боби Нетро. Беше идеално поддържан.

Доколкото можеше да предположи, бяха се придържали към това кръгообразно разположение от самото начало. Сега имаше толкова много гробове. Тя си помисли, че когато първите заселници са решили да направят гробището си тук, те са сметнали, че парцелът, който заделят, е огромен. А всъщност не беше. Беше останало много малко място, тъй като западната страна на гробището граничеше със скали, а източната и северната — с църквата и с нечия къща. На юг достигаше до единствената пътека, която водеше покрай скалите.

Тя тръгна към западния край на гробището. Тук гробовете бяха пресни и също така добре поддържани като останалите. Наведе се, за да разгледа надгробните плочи. Върху тях бяха изписани само имена, дати на раждане и смърт, но нищо повече. Нищо индивидуално, нищо лично, нищо от рода на „той беше прекрасен съпруг и баща“ или „тя беше прекрасна съпруга и майка“. Само бегла информация.

Сали извади малък бележник от чантата си и започна да преписва имената от надгробните плочи. Обиколи периферията на гробището, като преписа около тридесет имена. Всички тези хора бяха починали през осемдесетте години.

Нещо не беше в ред. Това беше градче, което намаляваше с всяка изминала година. А само за осем години бяха починали тридесет човека. Тя предположи, че все пак е възможно. Може би някаква епидемия беше отнела живота на всички тези хора.

След това нещо друго й направи впечатление и тя усети как косата й настръхна.

На всички надгробни плочи бяха написани имена на мъже. Нямаше нито едно женско име. Нямаше и детски имена. Само имена на мъже. На една от плочите беше написано само „Били“ и датата на смъртта. Нищо повече. Какво ставаше тук? Нито една жена ли не беше починала през този период? Това не беше логично.

Тя притвори очи за момент и се запита какво, по дяволите, беше открила. Знаеше, че трябва да занесе този списък на Дейвид и на Джеймс. Трябваше да се увери, че тези хора са живели и са починали тук. Трябваше да се увери, че тези хора нямат нищо общо с всички онези безследно изчезнали. При мисълта, че може би между тях имаше някаква връзка, й се прииска да накара Джеймс да избягат от града колкото се може по-скоро.

Докато гледаше към една от надгробните плочи, тя поклати учудено глава. Името беше странно — Люсиен Грей. Беше необичайно име, но какво от това. Всички те бяха местни хора, които по някаква случайност бяха починали за период от осем години. Да, и то само мъже. Тя се улови, че търси гроб на Харви Дженсън. Естествено, такъв нямаше. Но имаше плоча с името на Люсиен Грей. И изглеждаше съвсем скорошна.

Започна да се изпотява.

Не, не. Този град беше истински. Този град беше населен с добри хора, а не със зло и смърт, повече смърт, отколкото можеше да си представи.

Сложи бележника си в чантата си. Нямаше желание да се връща в къщата на Амабел.

Страхуваше се.

Защо онази нещастна жена, чиито писъци беше чула в две поредни нощи, беше затворена?

Дали беше видяла нещо, което не е трябвало да вижда?

Защо е бил убит Спайвър? Дали той е убил жената и после някой от града е разбрал и го е застрелял за възмездие?

Тя се опита да се освободи от тези мисли. Мразеше да изпитва страх. Прекалено дълго се беше страхувала.