Катрин Каултър
Съвършено непознати (26)

26.

Денят беше топъл, във въздуха се усещаше солената влага от океана, а слънцето грееше високо в небето. Докато помагаше на Сали да слезе от взетата под наем кола, Куинлан си помисли, че Коув е много красив град.

— Прилича на пощенска картичка — каза тя, като се огледа наоколо. — Ето, четиримата старци, играещи на карти. Виж, пред магазина за сладолед има паркирани поне шест коли. Ето я и Марта, излиза от супермаркета „Сейфуей“ с две торби. Ето го и преподобният Ворхийс, който върви с наведена глава, сякаш иска да се изповяда пред някого, че е извършил голям грях. Как би могло тук да се случи нещо лошо? Всичко изглежда идеално. Тук е спокойно, никой не избяга, размахвайки брадва, никой не крещи, няма деца, които драскат по стените.

— Ами да — отговори Куинлан.

— Какво има?

Той поклати глава. Имаше предчувствие. Стисна ръката й и само каза:

— Всичко е прекалено идеално. Чудя се защо е така? Как стана така идеално? Виж тази боя, Сали. Прясна е. Няма нищо порутено. Няма нищо старо.

— Стига с това живописно местенце. В два часа в заведението на Телма имаме среща с Дейвид и с двама агенти на ФБР от управлението в Портланд. Вече е почти два.

— Ще се видя с тях и после ще отида при Амабел. Имаш ли нещо против?

Той отново изглеждаше угрижен и тя го потупа по ръката.

— Да не мислиш, че ще ме затвори в мазето? Не ставай глупав, Джеймс. Тя ми е леля.

— Добре. Ще дойда веднага щом мога. Кажи го и на Амабел.

Дейвид Маунтабенк изглеждаше уморен. Когато представи Куинлан на двамата агенти — мъж и жена, съвсем нямаше вид на безгрижен летовник. Неприятно му беше да му се бъркат в работата, а това се случваше понякога, когато дойдеха федералните и започваха да се отнасят с местните органи на властта като със селяндури. В миналото това често се случваше, сега по-рядко. Искрено се надяваше, че случаят не беше такъв. По време на шестседмичното обучение в Куантико агентите биваха инструктирани никога да не отнемат прерогативите на местните власти.

Може би грешеше. Може би Дейвид просто беше потиснат от убийствата. Знаеше, че на негово място той също щеше да е потиснат.

Кори Харпър и Томас Шрьодер също не изглеждаха доволни. Поздравиха се и седнаха в салона на Телма. Марта влезе и се усмихна.

— Сали! Господин Куинлан! Колко се радвам отново да ви видя! Кафе за всички? Или парче от специалния ми солен кекс със сирене?

— О, кекс със сирене? — възкликна Куинлан и я целуна по бузата.

— По-хубав е, от които и да е солен кекс със сирене в цял Ню Йорк — каза тя и прегърна Сали. — Вие, приятели, си гледайте работата. Веднага се връщам.

— Как е Телма, Марта? — попита младата жена.

— В момента се конти. Не за теб, Сали, а за господин Куинлан. Можете ли да си представите, дори ме накара да изляза и да й купя червило с прасковен цвят. — Марта излезе от големия салон.

— Може ли вече да се заловим за работа? — припряно попита Томас Шрьодер.

Шрьодер беше тридесетинагодишен, висок и мършав и много напрегнат — беше от онези хора, които Куинлан се стараеше да избягва като чумави. Те го изнервяха просто защото никога не се усмихваха, не разбираха от шеги и обикновено виждаха нещата в тяхната цялост, но не и подробностите.

Що се отнася до жената, специален агент Кори Харпър, тя все още не беше казала нито дума. Беше висока, със светла коса и много красиви сиво-сини очи. Тя също изглеждаше нетърпелива, седеше на края на стола, бележникът й беше на коленете, а химикалът сочеше отворената страница. Явно наскоро беше излязла от Куантико. Той беше готов да се обзаложи, че работата в управлението в Портланд й е първото назначение.

— Кори ми разказа за всичко, което си преживяла във Вашингтон — каза Дейвид, като пренебрегна думите на Томас Шрьодер. — Господи, какъв ужас! Сега по-добре ли си, Сали?

— Да, сега съм по-добре. Все още не са заловили баща ми, но Джеймс обеща, че скоро и това ще стане. Просто е въпрос на време.

Куинлан си помисли, че Томас Шрьодер ще се пръсне всеки момент. Той му се усмихна и обясни:

— Дойдох тук, за да търся Сали. Представих се за частен детектив, нает да разследва изчезването на двойка възрастни хора, случило се преди три години в този район. И това е самата истина. Тези хора наистина са изчезнали някъде в този район. Странното беше, че когато започнах да задавам въпроси, се случиха ужасни неща. Сали, разкажи им за женските писъци.

Тя го направи, като пропусна факта, че Амабел не й беше повярвала.

— На следващата сутрин, докато се разхождахме край скалите, попаднахме на тяло на жена — продължи Куинлан. — Била е убита и хвърлена от скалите. Трудно е да се вярва, че това не е същата жена, чиито писъци Сали чу през две поредни нощи. Явно са я държали в плен някъде около къщата на лелята на Сали. Но защо? Нямаме представа, но съм готов да се обзаложа, че тези убийства са пряко свързани с изчезналите.

— Да, да, това го знаем. — Шрьодер махна с ръка към Куинлан сякаш той беше муха, която трябваше да се пропъди от хляба. — Знаем и мнението ви за така наречената „връзка“. До този момент обаче нямаме реално доказателство, че наистина съществува такава връзка. Това, което имаме, са две убийства, едното на местния жител доктор Спайвър, а другото на жена, която явно не е от местните. Това, което ни трябва, е връзката между тях двамата, а не връзката между тях и изчезването на онези старци преди три години.

— Добре тогава. — Куинлан се обърна към шерифа: — Дейвид, защо не ме информираш какво сте направили по случая, след като си заминах миналата седмица?

Шрьодер нетърпеливо го прекъсна:

— Шериф Маунтабенк не е направил много. С агент Харпър сме тук от понеделник, все още не достатъчно дълго, за да разрешим случая, но вече приближаваме към края.

Кори Харпър се изкашля.

— Всъщност Дейвид е разпитал почти всички в града. Разпитите са много подробни, но никой не му е казал нещо съществено. Всички са шокирани и потиснати от убийствата, особено от това на Спайвър.

— Вече започнахме да повтаряме разпитите — добави Томас Шрьодер. — Все някой трябва да е видял нещо. Ние ще разберем. На възрастните хора им е трудно да си спомнят, освен ако не ги насочат по подходящ начин. Изисква се специално обучение, за да се научиш да го правиш.

— Ами — отговори Куинлан. — И преди обучението си се справях доста добре. Освен това Дейвид познава тези хора. Той би разбрал, когато го лъжат и защо го правят.

— Ще видим — рече Шрьодер. Кори Харпър изглеждаше притеснена.

На вратата се появи Марта, която носеше огромен поднос.

Куинлан стана и го пое от ръцете й.

— Той е толкова мил. — Обърна се тя към Сали. — Ето там, господин Куинлан. Точно така. Зная, че не искате да слушам важните ви разговори, затова просто ви оставям всичко. Нали ще се справите?

— Разбира се. Благодаря ти, Марта — отговори той. — Как е Ед?

— Ох, бедният човечец. Телма не го оставя на мира. Сега го упреква, че ме е изложил, и тя щяла да купи пистолет. В момента е в болницата, прави си изследвания на простатата. Бедничкият!

Томас Шрьодер погледна към Кори Харпър, после към таблата. Сали прехапа устни и започна да поставя чашите върху чинийките. Куинлан й се усмихна и се зае да й помага. Сали напълни една чаша и попита:

— Сметана, Дейвид?

Томас Шрьодер остана неподвижен, докато всички си сервираха един на друг. Куинлан му отправи широка усмивка и посочи последната чаша върху подноса.

— Заповядай, Томас. И по-добре побързай, защото бас държа, че тези солени кексчета ще изчезнат само за миг.

— Боже мой, превъзходни са — каза Кори Харпър.

— Джеймс и аз смятаме да помолим Марта да дойде с нас във Вашингтон — пошегува се Сали. — Тя е най-добрата готвачка, която съм виждала. Сладкишите й нямат равни на себе си.

Куинлан усещаше, че Шрьодер всеки момент ще избухне. Е, подразни го достатъчно. Каза непринудено:

— Забрави за разпитите, Томас. Трябва да подходим по друг начин. Сигурно ти се струва странно, че изчезналите са свързани с двете убийства, но истината е, че по времето, когато Марж и Харви са изчезнали, Коув е било едно западнало градче. С олющена боя по сградите, с дупки по пътищата, паднали огради, дори дърветата били клюмнали, нямало деца, били останали само старци, живеещи от социални помощи. Питам се защо сега Коув е толкова по-различен, отколкото е бил преди три години? Защо всичко тук се пробужда по същото време, когато Харви и Марж са изчезнали?

— Боже мой! — възкликна Кори. — Не бях се замисляла за това.

— На мен ми направи впечатление — каза Дейвид. — Но никога не съм си задавал въпроса, защо е така, по простата причина, че всички знаеха, че Спайвър получи доста пари по това време. Тъй като нямаше наследници, той ги инвестира и използва всички приходи, за да направи подобрения в града. Но ти май не мислиш така, Куинлан?

— Смятам, че си струва да се провери. Ти ми каза, че според завещанието си Спайвър оставя цялото си имущество, оценено на около двадесет хиляди долара, на града. Ако наистина е притежавал само толкова, то много скоро градчето отново ще започне да запада, не мислиш ли? Направо да се чудиш! Ще се обадя на Дилън. Той е компютърният гений в Бюрото. Ще го помоля да се поразрови тук-там. От теб искам да ми кажеш банката и номера на сметката, Дейвид. Ние със Сали ще останем тук. Ще се свържа с Дилън веднага щом ми се обадиш.

— За Дилън Савидж ли става въпрос? — попита Кори и вдигна глава.

— Да, той е гений, но никога не му го казвайте, защото ще си помисли, че му се подмазвате.

— Зная. Казах му го, когато бях на обучение в Куантико. Той изнесе няколко превъзходни лекции и, да, всъщност май наистина си помисли, че му се подмазвам.

— Не съм чувал за Дилън — обади се Томас Шрьодер. — Кой ли се интересува от един компютърен маниак? Те са си добре във виртуалния си свят, но това тук е действителността. Значение има само това, което правим тук. Да не забравяме защо сме дошли в това забравено от Бога място.

— Независимо от това, дали изчезналите хора имат някаква връзка с тези убийства или не, това, което се опитваш да ни намекнеш, Куинлан, е много трудно да се преглътне, да се приеме за истина — каза Дейвид. — Повечето от тези хора познавам през целия си живот. Те са калени, но животът им налагаше да бъдат такива, за да преживеят всички икономически несгоди, които сме имали. Господи, само като си помисля, че някой от тях може да е убиец, и ми прилошава. А да са замесени в убийствата повече хора е просто невъзможно.

— Малко е да се каже, че е трудно да се преглътне — саркастично изрече Томас Шрьодер. — Ти си параноик, Куинлан. Това е истинска лудост.

Куинлан само вдигна рамене.

— Този град прилича на холивудски декор. Спомням си, че това беше първата ми мисъл, когато пристигнах тук. Искам да разбера защо и как е станало всичко това.

— Добре. Вече имаме с какво да започнем — каза Дейвид, като се наведе напред. — Ще проверя внимателно банковата сметка на доктор Спайвър. Още нещо, събрах справките за всички обявени за изчезнали в този район през последните три години. — Той си пое дълбоко дъх. — Те са около шестдесет.

— Боже мили! — възкликна Кори Харпър.

— Джеймс греши — заяви Сали. — Леля ми живее тук повече от двадесет години. Не може да е замесена в заговор за убийство. Просто не би могла.

— Надявам се да греша, Сали. — Той хвана ръката й. Беше студена. Наля й малко кафе и сложи фината чаша от китайски порцелан в ръцете й, за да ги стопли. — Но има много въпросителни. Не мога да измисля друг начин, по който да продължа.

— Аз също — добави Дейвид.

— Е, аз пък мога. — Томас Шрьодер се изправи и застана до камината. Приличаше на Еркюл Поаро, готов да разреши загадката. Липсваха му само мустаците.

— Надявам се да е добър, Томас — каза Куинлан. — Ние вече си платихме билетите. Да продължим с представлението.

— Няма никакъв смисъл в това да се приписват тези убийства на хората от градчето. А да го свържем с всички изчезнали хора от списъка на Дейвид е просто нелепо.

— Но, Томас… — възрази Кори, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Това е само една теория, нищо повече. А това, което имаме са солидни факти. Поразрових се за преподобните Хал и Шери Ворхийс. Наистина те живеят тук от двадесет и седем години, но преди това са били в Темп, Аризона. Имали са две осиновени момчета. За една година след осиновяването им от семейство Ворхийс и двете момчета са починали. Едното паднало от дърво и си счупило врата. Другото се обгорило до смърт, когато се опитало да си запали газовата печка. И двата пъти е било нещастен случай, или поне така е записано и прието. Всички били много разстроени от случилото се, защото семейство Ворхийс били много мили хора, мъжът бил свещеник. Защо Бог ще отнема и двете им деца?

— Обаче възникват някои въпроси. Явно и други деца са претърпели нещастни случаи, докато Ворхийс са живели там. После семейството е напуснало и е дошло тук. Не е имало повече деца. Но кой знае?

Той изчака за аплодисменти и ги получи.

— Това вече е нещо — каза Дейвид. — Добро начало, Томас. Има ли и още нещо?

— Има също и една история за Гюс Айзнър, старецът, който поправя всичко, що е на колела в градчето. Излиза, че Велма не е първата му съпруга. Първата му жена е била убита. Обвинили са него, но прокурорът не успял да събере достатъчно доказателства, за да го изправи пред съда. След един месец Гюс се оженил за Велма и се преместил от Детройт тук. По дяволите, трябва да проверим всеки един човек в този град. Кори проверява семейство Кийтън.

— Да, прав си. Трябва да проверим всички — съгласи се Куинлан, при което другият мъж го погледна изненадано, а в тъмните му очи се четеше задоволство. — Надявам се да се окажеш прав. Въпреки това не ми изглежда съвсем убедително.

— Виж какво, Куинлан — каза Томас Шрьодер. — След убийството на доктора ние се поинтересувахме от миналото му.

— Всъщност, Томас — прекъсна го Кори Харпър. — Дейвид направи всички справки.

— Да. — Дейвид се приведе напред. — Дошъл е тук в края на четиридесетте със съпругата си. Тя починала някъде около средата на шестдесетте от рак на гърдата. Имали са двама сина. Сега и двамата са мъртви: единият загинал във Виетнам, а другият в Европа при катастрофа с мотоциклет. Имал е богат чичо, който починал. Това е всичко, което успях да открия, Куинлан.

— Ще проверим това, нали? Ако парите не са дошли от богатия чичо, все отнякъде трябва да са дошли, нали?

На прага някой се изкашля и ги накара да погледнат натам.

— Е, значи се върна, Сали и ти, господин Куинлан. Чух от Амабел, че ФБР са прочистили всичко в столицата ни, това свърталище на безчестието. — Тя млъкна за момент, като поклати глава. — Мили Боже, много ми се иска да отида там.

Телма Нетро беше отворила вратата и сега стоеше, облегната на бастуна си, грейнала от радост, червилото й с цвят на праскова се беше размазало, а част от него беше полепнало по изкуствените й предни зъби.

— Здравей, Телма — каза Куинлан и се приближи към нея. Наведе се и я целуна по бузата. — Изглеждаш като френски топмодел. Какъв е номерът?