Катрин Каултър
Съвършено непознати (16)

16.

Тя знаеше, че Джеймс скоро ще се появи. Жалко, че не се сети да изтръгне телефонния кабел от стената. Това наистина щеше да го забави. Но и така имаше достатъчно преднина.

Намери свободно място и паркира в пресечка на Купъртън Стрийт. Заключи вратата и бавно тръгна към номер 337, към великолепната сграда на Ларк Стрийт. Един прозорец на долния етаж светеше. „Дано Ноел да е там, а не полицията или ФБР“ — помисли си тя.

Тя се приведе и притича покрай храстите към библиотеката на долния етаж. Всъщност това бе кабинетът на баща й. Стаята, където за пръв път го видя да удря майка й. Това беше преди десет години. Десет години. Докато беше в колежа, често се обаждаше вкъщи по телефона, правеше изненадващи посещения през седмицата, за да се увери, че баща и не бие майка й.

Беше усетила разяждащия гняв, който намесата й предизвикваше у баща й. Обаче положението му в обществото и страхът да не разберат, че бие жена си, го възпираха. Оказа се, че ако е ядосан за нещо, започвал да бие майка й веднага щом Сали си тръгне.

Веднъж беше забравила пуловера си и се бе върнала да си го вземе. Сама си отключи входната врата и влезе в библиотеката, където видя майка си, свита на пода, и баща си, който я риташе.

— Ще се обадя на полицията — изрече спокойно Сали, застанала на прага. — Не ме интересува какво ще стане. Това трябва да престане, и то веднага.

Баща й замръзна на мястото си и впери поглед в нея.

— Проклета малка кучка. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Ще извикам полиция. Всичко свърши. — Тя се отправи към телефона, който стоеше във фоайето на масичка в стил Луи XVI под красиво позлатено огледало.

Беше набрала първите няколко цифри, когато някой хвана ръката й. Беше майка й. Беше Ноел, която плачеше и я умоляваше да не се обажда на полицията, умоляваше я паднала на колене, умоляваше я настоятелно и сълзите се стичаха по лицето й.

Сали се загледа втренчено в жената, която бе обгърнала коленете й и сълзите мокреха лицето й. След това погледна към баща си, който стоеше на прага на библиотеката, със скръстени на гърдите ръце, с кръстосани крака, строен и елегантен, с гъста тъмна леко прошарена коса. Приличаше на герой от романтичен филм. Наблюдаваше я спокойно.

— Хайде, давай — каза й. — Обади се и да видим какво ще направи майка ти, когато полицаите пристигнат. Ще каже, че лъжеш, Сали, че си една ревнива малка кучка, която ме ревнува от майка си, че винаги си я презирала, презирала си собствената си майка.

— Всъщност не си ли идваш точно затова толкова често от колежа? Давай, Сали. Направи го и ще видиш. — Той не помръдна, просто говореше с омайващ и хипнотизиращ глас, с който беше успявал да убеди колеги и клиенти през изминалите тридесет години. Беше запазил характерното за южняците леко провлачване в говора, тъй като съзнаваше, че то внася допълнителна убедителност.

— Моля те, Сали, недей! Недей! Умолявам те. Нямаш право. Ще провалиш всичко. Не мога да ти позволя да го направиш. Опасно е. Всичко е наред, Сали. Само не се обаждай, моля те, за Бога, не се обаждай!

Тя погледна за последен път майка си и баща си и си тръгна. Не се върна до завършването си седем месеца по-късно.

Може би баща й биеше по-малко майка и просто защото Сали вече не се връщаше.

Странно, че досега не си беше спомняла за тази случка. Не и докато… докато отиде в Коув и срещна Джеймс, а животът й отново бе започнал да й се струва нормален въпреки убийствата, въпреки телефонните обаждания на баща й, въпреки всичко.

Сигурно наистина си бе загубила ума. Проклетникът я беше предал. Нямаше съмнение за това. Беше я спасил, но това нямаше значение, тъй като бе част от работата му. Все още не можеше да се начуди на наивността си. Той беше от ФБР. Беше я проследил и я беше излъгал.

Като стигна до прозорците на библиотеката, се приведе още по-ниско. Погледна вътре. Майка й четеше книга. Беше седнала в любимото кресло на баща й и четеше. Изглеждаше много добре. И така трябваше да бъде. Проклетникът беше мъртъв от цели три седмици. Нямаше да има повече побоища.

Въпреки това Сали изчака малко, докато се увери, че в къщата няма никой друг.

* * *

— Сигурен ли си, че ще си отиде у дома, Куинлан?

— Не в дома си. Ще отиде в къщата на майка си, а не в тази на съпруга си. Знаеш, че интуицията ми не ме лъже. Но ако трябва да си призная, вече познавам добре Сали. Тя изпитва нещо към майка си. Това е първото място, където би отишла. Обзалагам се, че баща й и съпругът й са я затворили в оня санаториум. Защо? Нямам представа. Зная обаче, че баща й е бил един много лош човек.

— Надявам се, че по-късно ще ми обясниш какво имаш предвид?

— Карай по-бързо, Дилън. Къщата е на Ларк Стрийт номер 337. Ще ти обясня, но не сега. Да тръгваме.

* * *

— Здравей, Ноел.

Ноел Сейнт Джон бавно пусна книгата в скута си. После също толкова бавно погледна към вратата и видя, че там стои дъщеря й, облечена в мъжко яке, което стигаше почти до коленете й.

Майка й не помръдна, просто продължаваше да я гледа втренчено. Когато беше малка, я държеше на ръце, прегръщаше я, целуваше я. Сега не помръдна. Но ако вярваше, че Сали е луда, поведението й беше съвсем логично. Дали Ноел мислеше, че дъщеря й е дошла, за да я застреля?

— Наистина ли си ти, Сали? — промълви тя.

— Да. Отново избягах от санаториума. Избягах от доктор Бидермайер.

— Но защо, скъпа? Той се грижи толкова добре за теб. Защо ме гледаш така, Сали? Какво има?

И тогава майка й се усмихна, изправи се на крака, изтича към нея и я грабна в обятията си. Годините бяха моментално заличени и тя отново беше малко момиченце. Чувстваше се в безопасност. Беше в обятията на майка си. Сали изпита огромна благодарност. Майка й беше тук и я приемаше. Толкова пъти се бе молила за това.

— Мамо, трябва да ми помогнеш. Всички ме преследват.

Ноел леко се отдръпна, като продължаваше да гали косата й и да милва бледото й лице. Прегърна я отново, като прошепна:

— Всичко е наред, мила. Аз ще се погрижа за теб. Всичко е наред. — Ноел беше по-дребна от Сали, но тя беше майката, а Сали — детето.

Остави се да я прегръщат, вдишваше уханието на майка си, този аромат, споменът, за който Сали носеше винаги в себе си.

— Съжалявам, Ноел. Добре ли си?

Майка й я пусна и отстъпи.

— Не ми беше лесно да се разправям с полицията. Не знаех къде си и непрекъснато се тревожех. Трябваше да ми се обадиш, Сали. Толкова се безпокоях за теб.

— Не можех да ти се обадя. Предполагах, че полицаите подслушват телефона ти. Можеха да ме проследят.

— Не мисля, че биха се осмелили да поставят подслушвателни устройства в дома на баща ти.

— Той е мъртъв, Ноел. Могат да направят каквото си поискат. Сега те моля да ме изслушаш. Трябва да ти кажа истината. Зная, че бях тук в нощта, когато го убиха, но не си спомням нищо за случилото се. Само ярки образи, но без лица. Само силни гласове, но без да ги свързвам с конкретна личност.

— Всичко е наред, любов моя. Аз не съм убила баща ти. Знам, че затова избяга. Избяга, за да ме защитиш, точно както се опитваше да ме защитиш през изминалите години. Но, Сали, защо мислиш, че знам нещо за случилото се? Самата аз не бях тук. Бях със Скот, твоя съпруг. Той много се тревожи за теб и се моли да се върнеш вкъщи. Моля те, кажи, че ми вярваш. Не бих могла да убия баща ти.

— Да, Ноел, вярвам ти, въпреки че ако го беше застреляла, щях да те поздравя. Всъщност никога не съм вярвала, че си го направила. Но просто не мога да си спомня, не мога да си спомня какво се случи през онази нощ, а полицията и ФБР вярват, че зная всичко за това. Няма ли да ми кажеш какво се случи, Ноел?

— Наистина ли си добре, Сали?

Тя впери поглед в майка си, която изглеждаше леко уплашена. Страхуваше се от нея, от собствената си дъщеря! Дали се страхуваше, че може да я убие, защото е луда? Сали поклати глава. Ноел наистина изглеждаше уплашена, но беше толкова елегантна в светлозеления си халат. Светлата й коса беше прибрана със златна шнола. Носеше три фини златни гривни. Изглеждаше млада, красива и жизнена. Може би все пак имаше някаква справедливост.

— Послушай ме, Ноел — каза Сали, надявайки се майка й да й повярва. — Аз не съм болна. Татко ме изпрати на онова място. Беше заговор. Искаше да ме отстрани от пътя си. Защо? Не знам. Може би просто да ми отмъсти, защото му се противопоставях през изминалите десет години. Сигурно си подозирала нещо, усъмнила си се, когато ти е казал. Ти никога не дойде да ме видиш, мамо, никога.

— Да, права си, когато баща ти ми каза, не му повярвах, но тогава Скот през сълзи ми разказа за всичко, което си правила. Тъй като не си била на себе си, те нямали друг избор, освен да те изпратят в клиниката. Срещнах се с доктор Бидермайер и той ме увери, че ще се грижат добре за теб. О, Сали, докторът ми каза, че ще е по-добре, ако не те посещавам на този етап. Обясни ми, че ме обвиняваш за толкова много неща, че ме мразиш и че ако ме видиш, състоянието ти може да се влоши. Страхуваше се, че може отново да опиташ да се самоубиеш.

Сали вече не я слушаше. Кожата й настръхна и тя разбра, че той е наблизо. Беше сигурна също, че майка й не й казва истината за нощта, в която баща й беше убит. Защо? Какво всъщност се бе случило в онази нощ? Но сега нямаше време да я разпитва за това.

Да, Джеймс беше наблизо. Не се чуваха подозрителни шумове, нямаше предупредителни сигнали, но въпреки това тя беше сигурна.

— Имаш ли някакви пари, Ноел?

— Само няколко долара, Сали. Защо питаш? Нека да се обадя на доктор Бидермайер. Той вече ми телефонира няколко пъти. Трябва да те предпазя, Сали.

— Довиждане, Ноел. Ако ме обичаш — ако някога наистина си ме обичала — моля те, задръж агента от ФБР колкото можеш по-дълго. Казва се Джеймс Куинлан. И моля те, не му казвай, че съм идвала.

— Откъде знаеш името на агента от ФБР?

— Няма значение. Моля те, не му казвай нищо, Ноел.

* * *

— Госпожо Сейнт Джон, видяхме колата, паркирана на Купъртън Стрийт. Сали е идвала в къщата. Тук ли е все още? Укривате ли я?

Ноел Сейнт Джон огледа служебната му карта, после тази на Дилън. Най-накрая вдигна глава и отвърна:

— Не съм виждала дъщеря си почти от седем месеца, агент Куинлан. За каква кола говорите?

— Колата, която Сали караше, госпожо Сейнт Джон — каза Дилън.

— Защо наричате дъщеря ми с малкото й име? Всъщност Сали е галеното й име. Истинското й име е Сюзън. Откъде знаете галеното й име?

— Това няма значение — обади се Куинлан. — Моля ви, госпожо Сейнт Джон, трябва да ни помогнете. Имате ли нещо против да хвърлим един поглед на къщата ви? Колата й е паркирана в една пресечка. Може би просто се укрива някъде из къщата и изчаква да си отидем, за да излезе.

— Това е нелепо, господа, но, моля, оглеждайте колкото си искате. Никой от прислугата не спи тук, така че къщата е празна. Не се притеснявайте, че може да изплашите някого.

Тя се усмихна и влезе обратно в библиотеката.

— Първо горния етаж — каза Куинлан.

Те обиколиха стаите една по една — докато Куинлан претърсваше, Дилън пазеше в коридора, за да бъде сигурен, че Сали няма да им се изплъзне междувременно през някоя от съседните врати.

Още щом отвори вратата на спалнята в края на коридора, Куинлан разбра, че това е нейната стая. Включи осветлението. Не беше от онези натруфени стаи с покрити с розов или бял балдахин легла и плакати на рок звезди по стените. Съвсем не. Три от стените бяха покрити с рафтове, претрупани с книги. На четвъртата бяха окачени в рамки наградите й, като се започнеше от тези, получавани за есета в долните класове на гимназията на тема „Зависимостта на САЩ от чуждестранния петрол и кризата за бензин“, „Заложниците в Иран“, „Страни, преминали към комунизъм по време на управлението на Картър и причини за това“. Имаше едно есе, получило наградата „Айделберг“, публикувано във вестник „Ню Йорк Таймс“ на тема „Победата на щатския отбор по хокей срещу съветския на Олимпийските игри в Лейк Плесид през 1980 година“. Наградите от по-горните класове на гимназията бяха основно за литературни теми.

След това, някъде малко преди завършването й, поредицата прекъсваше — нямаше повече награди и свидетелства за отлични разкази или есета, или поне те не бяха в тази стая. Беше специализирала в Джорджтаунския университет. И отново никакъв признак, че е написала и дума или че е спечелила друга награда.

— Куинлан, какво правиш, за Бога? Там ли е тя или не?

Върна се при Дилън и каза:

— Сали не е тук. Със сигурност е била, но отдавна си е отишла. По някакъв начин е разбрала, че идваме. Не зная как, но е разбрала. Да тръгваме, Дилън.

— Нали не мислиш, че майка й може да знае къде е?

— Слез на земята! — Въпреки това те попитаха госпожа Сейнт Джон. Тя им отправи любезна усмивка и ги изпрати да си вървят.

— Какво ще правим сега, Куинлан?

— Нека помисля. — Куинлан се облегна на волана и му се прииска чаша кафе, от онова долнокачественото, което пиеха в бюрото. Той потегли с колата към управлението на ФБР в Тент и Пенсилвания, най-грозната сграда, строена някога, в която и да е столица.

Десет минути по-късно вече сърбаше течността, която спокойно можеше да послужи за пробиване на дупки в стена. Наля една чаша и за Дилън и я сложи до дясната му ръка, с която държеше мишката на компютъра.

— Така, значи тя е с нашия автомобил.

— Не я обявявай за издирване, Дилън.

Дилън се завъртя на стола си.

— Не можеш да продължаваш с това персонално преследване, Куинлан. Изпуснахме я. Аз и ти, приятелю, изпуснахме една аматьорка. Не мислиш ли, че е време да опънем мрежата?

— Още не. Портфейлът ми също е в нея. Виж какво би могъл да направиш по този въпрос.

— Ако стойността на покупките й не надхвърля петдесет долара, има голяма вероятност никой да не провери. Ако някой все пак си направи труда, ще я спипаме моментално. Почакай малко, за да вкарам данните в компютъра.

Дилън Савидж имаше големи ръце и широки къси пръсти. Куинлан наблюдаваше как тези пръсти бързо се движат по клавиатурата. Дилън натисна последния клавиш и кимна със задоволство.

— Има нещо в тези компютри — каза. — Никога не ти пробутват боклуци, не ти противоречат. Просто им казваш какво трябва да направят и те го правят.

— Но и не те обичат.

— Може би го правят по някакъв свой начин. Толкова са безупречни, Куинлан. Сега, ако тя използва някоя от кредитните ти карти и никой не я провери, ще я спипаме след осемнадесет часа. Не е най-добрият вариант, но ще свърши работа.

— Може да й се наложи да използва кредитна карта, но ще похарчи по-малко от петдесет долара. Тя не е глупава. Знаеш ли, че е печелила първо място в щата на конкурс за есе на тема „Колко струват на американските граждани фалшификациите на кредитни карти“? Сигурно е наясно, че си е осигурила осемнадесет часа, и е сметнала, че са й достатъчни.

— Откъде знаеш за това? С нея имахте за обсъждане други неща. За Бога, в онова затънтено живописно градче станаха две убийства и вие двамата открихте телата. Това определено ви дава достатъчно теми за разговор поне за три часа.

— Докато бях в стаята й, забелязах, че стените са отрупани с отличия за различни доклади, разкази, есета, които е писала. Есето за кредитните карти беше едно от тях. Трябва да е била на около шестнадесет, когато го е писала.

— Добре, значи е добра писателка, дори талантлива бих казал. Но все пак тя е аматьорка. Освен това е уплашена и е в безизходица. Всички я преследват и вероятно ние сме единствените, които й мислим доброто. Но явно това не е от значение за нея, щом насочи собствения ти пистолет в корема ти.

— Недей да хленчиш. Тя има само около триста долара в брой. Няма да стигне далече с тях. От друга страна, може да прекоси цялата страна почти без пари, ако се качи на автобус „Грейхаунд“.

— Нали не държиш номерата на личните си кодове за кредитните карти в портфейла?

— Не.

— Това е добре. Значи тя няма да може да изтегли повече пари от твое име.

Куинлан седна на въртящия се стол до Дилън.

— Тя ми каза нещо, което ме потресе, Дилън, нещо за това как всички около нея мислят единствено и само за себе си. Предполагам, че тя ми се довери толкова бързо само защото имаше нужда от опора.

— Говориш като психоаналитик.

— Не, изслушай ме. Тя наистина е уплашена, но се нуждае от някого, който да й повярва и който да е загрижен за нея, някой, който няма да я сметне за луда, а просто ще й повярва. Смяташе, че аз й вярвам, и беше права, знаеш това. Половин година е била затворена в онова място. Всички са я уверявали, че е побъркана. Сега се нуждае от доверие.

— Но, по дяволите, кой би й повярвал? Майка й? Не вярвам, въпреки че Сали отиде първо при нея. Нещо странно става с госпожа Сейнт Джон. Със сигурност не е и съпругът й Скот Бренърд, въпреки че много ми се иска да го срещна, за да му сменя физиономията.

Куинлан извади досието й.

— Да прочетем за приятелите й.

Той чете доста дълго време, докато Дилън настройваше системите, за да реагират веднага щом Сали използва някоя от кредитните карти.

— Интересно. — Куинлан се облегна и потърка очи. — Имала е няколко много добри приятелки, повечето свързани с Конгреса. След като се омъжва за Скот Бренърд, тя се отчуждава от тях.

— Това стеснява кръга, но не ни помага особено. Нали не вярваш, че би отишла при съпруга си?

— В никакъв случай.

Компютърният екран примигна и изпиука.

— Я да видим сега — каза Дилън, потривайки ръце. Написа няколко цифри и добави още две команди.

— Използвала е кредитна карта за бензин. Сумата е само двадесет и два долара и петдесет цента, но фирмената им политика е да проверяват всички кредитни карти, независимо от сумата. Тя е в Делауеър, Куинлан, малко след Уилмингтън. Много съм добър.

— Уилмингтън не е много далече от Филаделфия.

— Не е далече и от много други места, освен може би от Кливлънд.

— Аз имах друго предвид. Баба й и дядо й живеят в Мейн Лайн, точно до Филаделфия. Баровски район. Улицата се казва „Рибарска“.

— „Рибарска“? Не ми звучи баровски.

— Не се подвеждай по името. Имам чувството, че „Рибарска“ ще се окаже една от онези улици с големи каменни фамилни къщи, отдалечени от пътя. Обзалагам се, че има и голяма порта.

— Скоро ще се уверим сами. Там живеят родителите на майка й. Фамилията им е Харисън. Господин и госпожа Франклин Огилви Харисън.

— Госпожа Харисън няма ли си име?

— Не, но така се прави, когато съпругът е богат и възрастен. Чудя се дали понякога не слагат тези префърцунени презимена само за да направят впечатление.