Катрин Каултър
Съвършено непознати (8)

8.

На следващата сутрин двамата закусваха в просторната трапезария. Жената, която бе пристигнала предишната сутрин, и Телма Нетро все още не бяха слезли. Докато взимаше поръчките им, Марта каза:

— Понякога Телма обича да гледа сутрешното токшоу в леглото. Освен това пише в дневника си. Господи, има този дневник, откакто се помня.

— Какво пише в него? — попита Сали.

Другата жена сви рамене.

— Предполагам, че описва това, което се случва всеки ден. Какво друго би могла да пише?

— Яж — обърна се Куинлан към Сали, когато Марта постави пред нея поднос с палачинки със сладко от боровинки. Наблюдаваше я, докато ги мажеше с масло, а след това започна да ги залива със сироп. Отряза си парченце от палачинката и внимателно постави вилицата си на ръба на чинията. Вилицата й все още беше там, когато влезе шериф Дейвид Маунтабенк, следван от Марта, която му предлагаше да закуси. Той погледна към палачинките на Сали и към английските кифли с ягодово сладко на Куинлан и си поръча и от двете. Те му направиха място при тях. Той мълчаливо ги огледа, като местеше погледа си от единия към другия. Най-накрая заговори:

— Бързо работите, господин Куинлан.

— Моля?

— Вече имате връзка с госпожица Брандън. Спите ли заедно?

— Това е дълга история, шерифе — рече Куинлан, след което се засмя. Надяваше се Сали да осъзнае колко глупаво бе всичко това.

— Смятам, че сте една проклета свиня, шерифе — спокойно изрече Сали. — Надявам се да ви стане лошо от палачинките.

— Е, добре, значи съм мухльо. Но какво, по дяволите, правите вие тук? Амабел Пърди ми се обади рано сутринта и ми каза, че сте изчезнали. Беше като обезумяла. А и косата ви неочаквано порасна.

Черната перука я нямаше. Трябваше да го заблуди по някакъв начин, помисли си тя.

— Щях да й се обадя след закуска. Едва седем сутринта е. Не исках да я събуждам. Всъщност съм изненадана, че Марта не й е позвънила, за да й каже, че съм тук.

— Марта сигурно е решила, че Амабел вече знае къде сте. А сега ще ми кажете ли какво става?

— Какво ви каза леля й, шерифе?

Дейвид Маунтабенк знаеше как се води полицейски разпит. Не му харесваше да бъде разпитван, но за момента знаеше, че трябва да се включи в играта. За частен детектив този човек бе много добър.

— Каза, че снощи сте имали неприятен разговор по телефона и сте се паникьосали. Смяташе, че може да сте избягали. Притесняваше се, защото нямате кола и пари.

— Точно така, шерифе. Съжалявам, че ви е обезпокоила напразно.

— Аз спасих девойката, шерифе, и я оставих да спи в леглото ми — сама. Таванската стая й хареса. Не ми обърна никакво внимание. Открихте ли нещо за убитата жена? — попита Куинлан.

— Да, името й е Лаура Стратър. Живеела е в новите постройки със съпруга си и трите си деца. Смятали са, че е на гости при сестра си в Портланд. Затова нямаме рапорт за изчезването й. Въпросът е защо е била държана като заложница тук в Коув и кой, по дяволите, я е убил?

— Хората ви провериха ли всички къщи на отсрещната страна на улицата, срещу дома на Амабел Пърди?

Шерифът кимна.

— Отчайващо, Куинлан, отчайващо. Никой нищо не знае. Никой не е чул нищо — нито телевизор, нито телефон, нито шум от кола, нито женски писъци. През нито една от двете нощи. Нищо, абсолютно нищо. — Погледна към Сали, но не можеше да продължи да говори, защото Марта му донесе палачинките.

Тя се усмихна и каза:

— Никога няма да забравя как мама ми показа една статия във вестник „Орегониан“ в началото на петдесетте, написана от онзи човек на име Кюмкуат Джагър: „Залезите в Коув са драматична гледка, когато човек има мартини в дясната си ръка.“ Съгласна съм с него. Прекалено рано е за мартини или за залез. Какво ще кажете за „Блъди Мери“? Струва ми се, че и тримата сте на края на силите си.

— Бих искал едно — каза шериф Маунтабенк, — но не мога.

Куинлан и Сали поклатиха глави.

— Въпреки това ти благодаря, Марта — рече агентът.

Тя провери дали имат всичко необходимо и излезе от трапезарията. Дейвид Маунтабенк погледна отново към Сали и каза:

— Ако ми се бяхте обадили, за да ми кажете, че сте чули тази жена да пищи, не съм сигурен, дали щях да ви повярвам. Наистина, щях да проверя, но вероятно щях да помисля, че сте имали кошмар. След това обаче с Куинлан сте открили тялото на жена. Дали е същата, която сте чули да пищи? Сигурно. Следователно вие казвате истината, а всички възрастни граждани в този град са глухи. Някой от вас да има някаква идея?

— Дори не съм си и помисляла да се обаждам на шерифа — отвърна Сали. — Вероятно не бих го направила. Леля ми не би желала да го правя.

— Не, сигурно не. Хората в Коув обичат да пазят информацията за себе си. — Дейвид й се усмихна. — Във всеки случай, след като открих, че сте спали в таванската стая на Куинлан, не зная дали сте най-добрият ми свидетел, госпожице Брандън. Освен това ме излъгахте за косата.

— Имам няколко перуки, шерифе. Харесват ми. Сметнах, че е прекалено нагло от ваша страна да ме питате, и ви отговорих, че съм болна от рак, за да се почувствате виновен.

Дейвид Маунтабенк въздъхна. Защо всички лъжеха? Това беше изтощително. Той отново я погледна и се намръщи.

— Изглеждате ми позната — отбеляза.

— Джеймс ми казва, че приличам на бившата му снаха. Амабел смята, че изглеждам като Мери Лу Ретън, въпреки че съм с около четиридесет сантиметра по-висока. Майка ми мисли, че съм одрала кожата на нейната венецуелска бавачка. Не ми казвайте, шерифе, че ви напомням на пекинеза ви.

— Не, госпожице Брандън, трябва да сте благодарна, че не изглеждате като кучето ми. Името му е Хуго и е ротвайлер.

Сали седеше и се опитваше да изглежда спокойна, в случай че той насочи пръст към нея и й каже, че я взима със себе си. Тя видя как лицето му се разведрява, когато се обърна към Джеймс:

— Проверих записките на предишния шериф. Името й беше Дороти Уилис и беше доста добра. Бележките й за изчезналата двойка са много обстойни. Направих копия и ви ги донесох. — Бръкна в джоба си и извади дебел плик.

— Благодаря ви, шерифе. — В първия момент Куинлан не разбра за кого говори Дейвид Маунтабенк. След това си спомни за Харв и Мардж Дженсън.

— Снощи ги прегледах. Всички са вярвали, че е шантаж, тъй като уинебагото им е било намерено на един паркинг в Спокей. Само че никой не е знаел нищо. Тя пише, че е говорила с почти всички от Коув, но не е открила нищо. Никой нищо не знаел. Никой не си е спомнял за семейство Дженсън. Дори се е обърнала за помощ към ФБР. Това е, Куинлан. Съжалявам, но това е всичко. Абсолютно никакви следи. — Той хапна още малко от палачинките, изпи си кафето, след което отмести стола си. — Е, поне вие сте добре, госпожице Брандън, така че не се налага да се притеснявам и за вас. Странно е, знаете ли? Никой друг не е чул тези женски писъци. Наистина е странно. — Поклати глава и излезе от трапезарията, като подхвърли: — Изглеждате много добре със собствената си коса, госпожице Брандън. Оставете перуките. Повярвайте ми. Съпругата ми казва, че имам наистина добър вкус.

— Шерифе, какво се е случило с Дороти Уилис?

Дейвид Маунтабенк се спря.

— Лошо нещо, много лошо нещо. Беше простреляна от тийнейджър, който обирал местен супермаркет. Почина.

Десет минути по-късно се появи Телма Нетро. С ченето в устата си и бялата панделка около сбръчканата си шия изглеждаше като реликва от викторианската епоха. Първите й думи бяха:

— Е, момиче, Джеймс добър любовник ли е?

— Не зная, госпожо. Даже не пожела да ме целуне. Беше прекалено изморен. Дори ми намекна, че имал главоболие. Какво можех да направя?

Старицата отметна глава, а мършавата й шия се разтресе от смях.

— Чудесно! А аз те мислех за скучна, Сали. А сега ми кажи какви са тези приказки, които ми разправя Марта, за някакво момиче, което ти позвънило снощи в къщата на Амабел и се представило за мъртвия ти баща?

— Когато вдигнах слушалката, не чух женски глас.

— Това е много странно, Сали. Защо някой би направил това? Е, ако Джеймс е бил на телефона, би било друго. Но ако той наистина се изморява, тогава може би е по-добре да го забравиш.

— Колко съпрузи си имала, Телма? — попита Куинлан, който знаеше, че Сали е загубила самообладание, и искаше да й даде време, за да се овладее.

— Само Боби, Джеймс. Казах ли ти, че Боби изобрети нов жироскоп? Затова имам повече пари от всички останали бедни хора на това място.

— На мен ми се струва, че всички имат пари — каза Сали. — Градът е очарователен. Всичко изглежда ново и планирано така, сякаш хората са събирали парите си и накрая заедно са решили какво искат да правят с тях.

— Почти така беше — отвърна Телма, — сега всичко покрай скалите е изсъхнало. Спомням си, че през петдесетте все още имаше чамове и ели, дори няколко тополи близо до скалите, всичките превити надолу, разбира се, заради ужасните бури. Вече ги няма, сякаш никога не са били там. Поне успяхме да запазим няколко тук в града. — След това тя се завъртя и изкрещя: — Марта, къде е ментовият ми чай? Да не би да си отзад с младия Ед? Остави го на мира и ми донеси закуската!

Джеймс изчака две минути, след което спокойно каза:

— Наистина бих искал да ми разкажеш за Мардж и Харв Дженсън, Телма. Било е само преди три години, а ти имаш най-острия ум в този град. Може би е имало нещо интересно около тях и ти си го записала в дневника си. Възможно ли е?

— Истина е, момче. Със сигурност съм по-умна от Марта, която не различава лакътя си от чайника. Освен това тя никога не оставя перлите си на мира. Досега съм ги пренанизвала поне три пъти. Дори за известно време я оставих да си мисли, че аз съм била тази, която е позвънила на Сали. Обичам да я дразня. Животът е по-вълнуващ, когато тя кръжи наоколо като листо, носено от вятъра. Съжалявам, но не помня Харв или Мардж.

— Знаеш ли — каза Сали, — телефонното обаждане може да е било от града. Гласът се чуваше много ясно.

— Смяташ, че може би аз съм ти се обадила, след което съм се престорила на баща ти? Това ми харесва, но нямам касета със запис на гласа му. Освен това не ме интересува?

— Значи признаваш, че знаеш коя съм, така ли?

— Разбира се, че зная. Отне ти доста дълго време, за да го схванеш. Не се притеснявай, Сали, няма да кажа на никого. Не искам да ти обяснявам какво биха направили някои от тези млади глупаци в града, ако разберат, че ти си дъщерята на убития известен адвокат. Не, няма да кажа на никого, дори на Марта.

Марта донесе ментовия чай и чиния с шест големи запържени наденици. Сали и Куинлан се загледаха в чинията. Телма се засмя:

— Когато умра, искам да имам най-високия холестерол на света. Накарах Спайвър да ми обещае, че когато най-сетне се измъкна от земната си кожа, той ще провери това. Искам да вляза в книгата с рекордите.

— Вероятно си на път да го сториш — отбеляза Куинлан.

— Съмнявам се — намеси се Марта, която се бе надвесила над лявата ръка на Телма. — Храни се с това от години. Шери Ворхийс смята, че ще надживее всички ни. Казва, че съпругът й няма никакви шансове срещу Телма. Той вече се задъхва, а е само на шестдесет и осем и изобщо не е дебел. Странно, нали? Телма се чуди кой ще отслужи литургията на погребението й, ако преподобният си отиде.

— Какво ли пък знае Шери? — рече Телма, докато дъвчеше. — Мисля, че тя би била най-щастлива, ако Хал поеми пътя към по-добрия свят, въпреки че не зная как ще го открие. Може да се озове в ада и да се чуди как е възможно това да се случи точно на него, след като е толкова свят човек. Обикновено е много разумен. Но когато е близо до някоя жена и остане насаме с нея, започва да се разваля и да мърмори за греха, ада и изкушенията на плътта. Очевидно вярва, че сексът е грях, и рядко докосва съпругата си. Не е чудно, че нямат деца. Представете си. Трудно е за вярване, тъй като той все пак е мъж. Въпреки това единственото, което прави бедната Шели, е да пие чая си с лед, да си оправя кока и да продава сладолед.

— Какво лошо има в това? — попита Сали, като си помисли, че няма нищо по-странно от Телма Нетро на закуска: — Ако се чувстваше нещастна, нямаше ли просто да си тръгне?

— Да, както направи ти, но не съвсем навреме. Чаят й с лед е просто евтино бяло вино. Не зная как черният й дроб го понася след всички тези години.

Сали преглътна с усилие и отмести поглед от наденицата.

— Амабел ми каза, че когато сте започнали да продавате сладоледа, сте го съхранявали в качетата на Ралф Кийтън.

— Точно така. Идеята беше на Хелън. Тя е съпруга на Ралф и тази, която даде рецептата. Нейна беше идеята да започнем с магазина за сладолед. Беше едно малко и срамежливо създание и изглеждаше уплашена всеки път, когато трябваше да каже нещо. Ако Ралф кажеше „па!“, тя се криеше зад мебелите. Сега е променена, говори открито и му казва да си гледа работата всеки път, когато не й харесва нещо, което той прави. И всичко това заради рецептата. Тя наистина сякаш разцъфтя след успеха със сладоледа.

— Горкият стар Ралф. Той има нужда от работа, но никой от нас не би умрял за него. Мисля, че се надява съпругът на мъртвата жена да го помоли да се погрижи за нея и да я подготви за погребението.

Сали не можеше да издържа повече. Стана, опита се да се усмихне и каза:

— Благодаря за закуската, Телма. Трябва да се прибирам. Амабел сигурно се тревожи за мен.

— Марта й позвъни и й каза, че си тук с Джеймс.

— Ще благодаря на Марта — любезно отвърна Сали.

Изчака Джеймс да я последва. Навън валеше, а денят беше мрачен, грозен и сив.

— По дяволите! — Той се върна във фоайето и взе един чадър от стойката. Докато вървяха по улицата, заговори: — Хващам се на бас с теб, че старците играят на карти в магазина на Пърн Дейвис.

— Шериф Маунтабенк ще разбере коя съм, Джеймс. Това е просто въпрос на време.

— Не мисля. Вероятно те е видял по телевизията, но това трябва да е било най-рано миналата седмица. Няма да направи връзката.

— Сигурна съм, че властите са изпратили снимки навсякъде.

— Това е вятър работа, Сали. Прекалено скъпо струва да се изпратят снимки по факса на всички полицаи и шерифи в страната. Не се тревожи. Шерифът няма следа. Начинът, по който му отговаряше, го заблуди.

Очите на Джеймс бяха сиви като дъжда. Той не гледаше към нея, а право напред и я бе хванал над лакътя.

— Внимавай с локвите.

Тя бързо направи крачка встрани.

— Градът не изглежда особено очарователен в този дъжд, нали? Главната улица е като стар и изоставен холивудски декор. Всичко е сиво и запустяло, сякаш никой не живее тук.

— Не се тревожи, Сали.

— Може би си прав. Женен ли си, Джеймс?

— Не, гледай къде вървиш.

— Добре. Някога бил ли си женен?

— Веднъж. Не се получи.

— Чудя се дали изобщо има бракове, от които се получава нещо.

— Да не си специалист?

Тя се учуди на сарказма му, но кимна и каза:

— Малко. Родителите ми не се справяха добре. Всъщност… не, няма значение. Аз също не се справих. Това е около сто процента от моя свят и всичко е прекалено лошо.

Тъкмо минаваха покрай магазина на Пърн Дейвис. Куинлан се засмя и я хвана за ръка.

— Хайде да отидем и да видим какво правят старците. Искам пръв да ги попитам дали е истина, че никой не е чул нищо през нощта, когато е била убита бедната жена.

Пърн Дейвис, Хънкър Долсън, Гюс Айзнър и Ралф Кийтън седяха около кацата и играеха джин руми. Когато Куинлан и Сали влязоха, звънчето над вратата иззвъня.

— Доста е мокро навън — рече Куинлан, като изтръска чадъра. — Как сте?

Чуха се две изсумтявания, едно „добре“, а Пърн Дейвис постави картите си върху масата и стана, за да ги поздрави.

— Какво мога да направя за вас?

— Познавате ли Сали Сейнт Джон, племенницата на Амабел Пърди?

— Да, но не беше истинско запознанство. Как сте, госпожице Сали? Амабел добре ли е?

Тя кимна. Надяваше се да не се обърка с фалшивите си имена. Брандън за шериф Маунтабенк и Сейнт Джон за всички останали.

Във въпроса на Пърн за Амабел имаше нещо повече от учтивост и това накара Сали да се усмихне.

— Амабел е добре, господин Дейвис. По време на бурята нямаше никакви течове. Добре сте се справили с ремонта на покрива.

Хънкър Долсън, който подръпваше тирантите си, заговори:

— Накарахте всички ни да излезем и да търсим горката жена, която е отишла до скалите и е паднала от там. Нощта беше студена и ветровита. На никого от нас не му беше приятно да ходи навън. И без това нямаше какво да открием.