Катрин Каултър
Съвършено непознати (13)

13.

Нощта беше черна като катран. Смътно очертаните облаци се движеха и разместваха.

Сали гледаше през прозореца и дишаше дълбоко. Скоро щяха да дойдат отново, за да й сложат още една инжекция. Бе чула доктор Бидермайер да казва, че няма да й дават повече хапчета, защото би могла отново да ги скрие в устата си. Копелето бе заявило, че не иска да бъде наранявана.

Имаше нова медицинска сестра — името, изписано на табелката й, беше Розали, а лицето й бе съвсем безизразно. Тя не говореше със Сали, като се изключеха кратките й наставления какво, кога и как да прави. Придружаваше я в тоалетната.

Значи доктор Бидермайер не искаше тя да бъде наранявана? Сигурно, защото той държеше сам да я наранява. Не бе видяла никого, освен Бидермайер, Холанд и сестра Розали. Бяха я принудили да стои непрекъснато в стаята си. Тя нямаше какво да чете, нито пък можеше да гледа телевизия. Не знаеше нищо за майка си и Скот. През по-голямата част от времето бе толкова упоена, че не се интересуваше от нищо и дори не знаеше коя е, но сега можеше да разсъждава и с всяка изминала минута ставаше все по-силна.

Само ако доктор Бидермайер можеше да изчака още няколко минути, може би още петнадесет минути, и тя щеше да бъде готова.

Но той не й даде дори две минути. Тя подскочи, когато го чу да отключва вратата. Нямаше време да заеме позиция. Стоеше сковано до прозореца в копринената си нощница с цвят на праскови.

— Добър вечер, скъпа моя, Сали. Изглеждаш още по-слаба и наистина много добре в тази нощница. Би ли искала сега да я съблечеш заради мен?

— Не.

— О, значи отново си в състояние да разсъждаваш. Все едно. Бих искал да поговоря с теб, преди отново да те изпратя в света на етера. Седни, Сали.

— Не, предпочитам да остана колкото е възможно по-далеч от теб.

— Както желаеш.

Той бе облечен с тъмносин спортен пуловер и черни памучни панталони. Черната му коса бе пригладена назад, сякаш току-що я бе измил. Зъбите му бяха бели, а двата предни горни стърчаха напред.

— Зъбите ти са грозни, защо не си носил шина като малък? — изрече го, без да мисли — още едно доказателство, че съзнанието й не се бе прояснило съвсем.

Той изглеждаше така, сякаш имаше желание да я убие. Несъзнателно вдигна ръка и докосна зъбите си. В момента мракът ги разделяше, но тя знаеше, че е ядосан и иска да я нарани. Той успя да се овладее.

— Значи тази вечер си една малка кучка, така ли?

— Не — отвърна тя, като продължаваше да го наблюдава, а тялото й бе напрегнато, тъй като знаеше, че той иска да я нарани лошо. Не знаеше, че е способна да мрази някого така, както мразеше него. Някой друг, освен баща си. Някой друг, освен съпруга си.

Най-накрая той седна на единствения стол и кръстоса крака. Свали очилата си и ги постави на малката кръгла масичка до стола. Върху нея нямаше нищо друго, освен гарафа с вода и чаша.

— Какво искаш?

Гарафата беше пластмасова — дори и да го удареше по главата, нямаше да го заболи. Масата обаче бе масивна. Ако беше достатъчно бърза, можеше да я сграбчи и да го удари с нея. Знаеше обаче, че не трябва да взима опиати най-малко още един час, за да успее да го повали. Дали можеше да го накара да говори с нея толкова дълго? Съмняваше се, но си заслужаваше да опита.

— Какво искаш? — попита отново тя.

— Отегчен съм — отвърна той, — изкарвам толкова много пари, а нямам възможността да напусна това място. Искам да се наслаждавам на парите си. Ти какво предлагаш?

— Остави ме да си тръгна и ще се погрижа да получиш още пари.

— Това ще провали целта, не смяташ ли?

— Да не искаш да кажеш, че тук има и други хора, които държиш като затворници? Други хора, за които ти се плаща да ги държиш тук?

— Това е твърде уединено местенце, Сали. Малко хора знаят за него. Пациентите ми идват с препоръки — много внимателно проверени препоръки. Просто ме изслушай. За пръв път говоря с теб като с възрастен човек. Стоя тук шест месеца и никога не предизвика в мен повече интерес от парцалена кукла, с изключение на онзи път, когато влетя в кабинета ми през прозореца. Ако нещо е накарало майка ти да повярва, че си луда, то това беше именно този случай. Той ме накара да се стресна и да те забележа, но не за дълго. Сега е много по-добре. Само ако можех да ти имам доверие, че няма да се опиташ да ми избягаш отново, щях да поддържам състоянието ти такова, каквото е в момента.

— Как си представяш, че мога да избягам?

— За съжаление Холанд е доста глупав, а той най-често се грижи за теб. Смятам, че сестра Розали малко се страхува от теб. Това не е ли странно? Колкото до Холанд, жалкото създание ме помоли да му позволя да се грижи за теб. Мога да си представя как дебнеш зад тази врата. Какво можеш да направиш, Сали? Да го удариш по главата с тази маса? Това би го зашеметило. След това може да свалиш дрехите му, макар че се съмнявам това да ти хареса толкова, колкото на него му харесва да съблича твоите. О, недей, виж колко съм спокоен. Не мърдай. Не забравяй, че аз не съм Холанд. Стой, където си, или ще получиш още една инжекция.

— Изобщо не съм се помръднала. Защо съм тук? Как ме откри? Амабел трябва да ти се е обадила и да ти е казала къде съм. Но защо? И кой иска да бъда отново тук? Съпругът ми ли? Ти ли се преструваше на баща ми или Скот?

— Говориш за бедния си съпруг така, сякаш е непознат. Това е заради Джеймс Куинлан, нали? Спала си с него и ти е харесало, а сега искаш да отблъснеш бедния Скот. Никога не съм подозирал, че си толкова непостоянна жена, Сали. Почакай само докато кажа на мъжа ти какво си направила.

— Когато разговаряш със Скот Бренърд, кажи му, че възнамерявам да го убия, когато се измъкна от това място. А аз ще се измъкна, и то скоро, доктор Бидермайер.

— О, Сали, сигурен съм, че Скот иска да те направя по-покорна. Той не харесва еманципираните жени, които са се посветили на кариерата си. Повярвай ми, ще се погрижа за това.

— Един от вас двамата ми се обади в Коув и се представи за баща ми. Дошъл е там и се е покатерил по онази глупава стълба, за да ме изплаши и да си помисля, че съм луда. Няма друг. Баща ми е мъртъв.

— Да, Еймъри е мъртъв. Лично аз мисля, че ти си го убила, Сали. Така ли е?

— Не зная дали държиш да чуеш истината. Нямам никакви спомени от онази нощ. Скоро обаче ще си възвърна паметта.

— Не разчитай на това. Едно от лекарствата, които ти давам, действа отлично за потискане на спомените. Все още никой не знае какви ще бъдат страничните ефекти при дълга употреба. А ти ще го взимаш вечно, Сали. — Той се изправи и приближи до нея. — А сега…

Усмихваше се. Тя не можа да се въздържи. Когато приближи към нея, с всичка сила го удари с юмрук в челюстта. Главата му се отметна назад. Удари го отново, ритна го в слабините и изтича, за да вземе масата.

Но се спъна, зави й се свят и започна да й се гади. Краката й се подкосиха. Падна на пода.

Чу го как диша тежко зад нея. Трябваше да стигне до масата. Успя да се изправи и да започне да върви. Сега той бе съвсем близо зад нея, дишаше тежко, задъхваше се, болеше го, тя го бе наранила. Ако не бе успяла да го зашемети, щеше да му достави огромно удоволствие да я нарани.

Сали сграбчи масата, повдигна я и се обърна към него. Той бе толкова близо — ръцете му се протягаха към нея, пръстите му бяха свити и се приближаваха към врата й.

— Холанд!

— Не! — извика тя и завъртя масата към него, но той спря удара й с рамо.

— Холанд!

Вратата се отвори и Холанд влетя в стаята.

— Дръж малката кучка, дръж я!

— Не, не! — Тя отстъпи назад. Държеше масата като щит пред себе си.

Доктор Бидермайер се беше превил от болка. Добре, значи бе успяла да го нарани. Това си заслужаваше всичко, което би й причинил сега. Беше го наранила.

— Достатъчно, Сали — прозвуча мекият, дрезгав и ужасяващ глас на Холанд.

— Ще те убия, Холанд. Стой далеч от мен. — Ръцете й обаче трепереха, а стомахът й се преобръщаше. Тя изпусна масата, падна на колене и повърна върху италианските мокасини на доктор Бидермайер.

* * *

— Дилън, моля те, не казвай на никого за това.

— Дявол да го вземе, Куинлан, осъзнаваш ли какво искаш от мен?

Дилън Савидж се облегна на стола си. На екрана на компютъра му имаше снимка на мъж — млад човек, който изглеждаше като брокер юпи, добре облечен, със спокойна усмивка, прилежно сресана коса и чисти дрехи.

— Да, ще дойдеш с мен в санаториума и заедно ще освободим Сали. След това ще оправим тази каша. Ще бъдем герои. Остави компютъра си за два-три часа, ако искаш да бъдеш герой. Вземи си лаптопа и модема. Пак ще можеш да се вържеш към всяка система, към която пожелаеш.

— Марвин ще ни отреже топките. Знаеш, че мрази да действаш на своя глава, без да си говорил с него.

— Ще припишем цялата заслуга на Марвин. Той ще бъде доволен и на свой ред ще отдаде заслугата на шефа си, заместник-директора Шръкс, така че той няма да отреже неговите топки. И Шръкс ще бъде безкрайно щастлив. И така нататък, и така нататък. Сали ще бъде на сигурно място, а ние ще разрешим това проклето убийство.

— Ти все още забравяш, че тя може да е убила баща си. Възможно е. Какво ти става? Как можеш да отминеш това с лека ръка?

— Да, изключвам тази възможност. Така трябва. Но ние ще открием истината, нали?

— Ти имаш връзка с нея. Бил си с нея само една проклета седмица. Каква е тя, да не би да е някаква русалка?

— Не, тя е една кльощава малка блондинка, която има повече кураж, отколкото можеш да си представиш.

— Не ти вярвам. Млъквай, Куинлан. Трябва да помисля. — Дилън се наведе напред и се загледа съсредоточено в снимката на екрана на компютъра си. После разсеяно рече: — Този мухльо сигурно е човекът, който убива бездомниците в Минеаполис.

— Забрави за малко за него. Помисли и се опитай да предвидиш всички възможни последствия с компютърния си мозък. Създал ли си вече програма за това?

— Не, все още не съм, но съм близо. Стига, Куинлан, обичаш ме заради ума ми. Поне три пъти съм ти спасявал задника. Не би ме заменил с друг агент. Млъквай. Сега трябва да взема важно решение.

— Имаш десет минути и нито секунда повече. Трябва да я измъкна. Един Бог знае какво й правят в момента и какво й дават. Господи, може да е мъртва! А може и вече да са я преместили. Ако човекът, които ме е ударил, си е направил труда да провери самоличността ми, значи знаят, че съм от ФБР. Дори да не са проверили, нямаме много време. Зная, че ще я преместят, логично е.

— Защо си толкова сигурен, че е в санаториума?

— Не биха рискували да я заведат някъде другаде.

— Кои са те? Не, и ти не знаеш. Значи десет минути. Не, млъкни, Куинлан.

— Слава Богу, че тази сутрин вече си бил в гимнастическия салон, в противен случай трябваше да те чакам, докато се размърдаш. Отивам за кафе.

Куинлан отиде до малката всекидневна в края на коридора. Наля си чаша кафе, помириса го и след това внимателно отпи.

Имаше нужда от Дилън. Знаеше, че той ще измисли подходящо отстъпление, ако се окажеше, че не могат да се справят с работата. Беше се изкушил от възможността да отиде направо в санаториума в Мериленд, но в крайна сметка бе отделил доста време, за да помисли над задачата. Искаше да спаси Сали.

Нямаше представа какви са мерките за сигурност в санаториума на Бидермайер, но Дилън щеше да разбере и след това щяха да отидат там. Не можеше да поеме риска да уведоми шефа си Брамър и да рискува Сали да бъде въвлечена в тази ужасна бъркотия.

Върна се при Дилън.

— Минаха десет минути.

— Очаквах те, Куинлан. Да вървим.

— Просто така ли? Без повече аргументи? Без да ми казваш, че има възможност единият от нас да свърши в някоя канавка с нож забит в гърлото си?

— Не — радостно рече Дилън, измъкна няколко листа от принтера си и се изправи — тук са чертежите на санаториума. Мисля, че открих откъде ще бъде най-безопасно да влезем.

— Взел си решение още преди да ме изгониш.

— Разбира се, исках да разгледам чертежите. Не знаех дали ще мога да се добера до тях, но успях. Ела тук и ме остави да ти покажа най-добрия път, по който да влезем в това място. Кажи ми какво мислиш.

* * *

— Накара ли я да си измие зъбите и да си изплакне устата?

— Да, доктор Бидермайер. Изплю се върху мен, но все пак успя да изплакне устата си.

— Мразя миризмата на повръщано — каза докторът, като погледна обувките си. Беше ги почистил възможно най-добре. Само при мисълта за постъпката й бе готов да я удари отново, но това вече нямаше да му достави удоволствие. Тя беше в безсъзнание.

— Ще бъде упоена още поне четири часа. След това ще намаля дозата, за да я поддържам просто спокойна.

— Надявам се, че дозата не е прекалено голяма.

— Не бъди глупак. Нямам намерение да я убивам. Поне засега. Все още не зная какво ще се случи. Утре сутринта ще я махна оттук.

— Да, преди той да дойде за нея.

— Защо казваш това, Холанд? Откъде, по дяволите, знаеш каквото и да е?

— Седях до нея, след като й бихте инжекцията, а тя шепнеше, че знае, че той ще дойде тук. Знаеше го.

— Тя е луда, Холанд, знаеш това.

— Да, докторе.

Проклятие. Куинлан лесно можеше да открие всичко, което го интересува за санаториума. Той усети потта под мишниците си. По дяволите, това не трябваше да се случва. Чудеше се дали не е редно да я изведе оттук още тази вечер, още сега.

Трябваше да убият този проклет агент, докато беше в ръцете им, но понеже се бяха уплашили да го направят, сега той трябваше да се справя с проблема.

Ако беше умен и искаше да е сигурен, че е в безопасност, щеше да махне Сали оттук още сега.

Къде можеше да я отведе? Господи, беше толкова уморен. Той разтри врата си и тръгна към кабинета си.

Госпожа Уилърд не му бе оставила никакво кафе. Той седна зад махагоновото бюро, което държеше пациентите му на разстояние от него и се облегна на стола си.

Кога ли щяха да се появят Куинлан и колегите му от ФБР? Бидермайер беше сигурен, че той щеше да дойде. Беше я последвал в Коув. Положително щеше да я проследи и дотук. Но колко скоро? С колко ли време разполагаше? Вдигна слушалката и телефонира. Трябваше да вземат решение още сега. Вече нямаха време за игрички.

* * *

Нощта бе черна като в рог. Джеймс и Дилън оставиха олдсмобила на около двадесет метра от големия портал на санаториума на доктор Бидермайер. Думите над черните железни врати бяха изписани с ръкописни букви с много завъртулки.

— Превзето копеле.

— Да — съгласи се Дилън, — чакай да помисля дали имам да ти казвам още нещо за нашия лекар. Първо, смятам, че малко хора разполагат с тази информация. Той е безскрупулен. Носи се мълвата, че ако си достатъчно богат, достатъчно дискретен и искаш да скриеш някого, Бидермайер ще те освободи от грижата за този човек. Това, разбира се, са само слухове, но кой знае? Кого ли е успяла да ядоса толкова силно, че да я изпрати тук? Виж, Куинлан, може би наистина е болна.

— Не е болна. Кой я е изпратил тук ли? Не зная. Тя така и не пожела да ми каже. Дори не назова Бидермайер по име. Но трябва да е той. Дръж фенерчето надолу, Дилън. Да, така е добре. Кой знае каква охрана има.

— Не можах да разбера това, но виж, оградата не е с електричество.

И двамата бяха облечени в черно и дори носеха черни ръкавици. Шестметровата ограда не бе проблем. Приземиха се леко на влажната трева от другата страна.

— Дотук добре — каза Куинлан, като държеше фенерчето наведено ниско надолу и го движеше в полукръг.

— Да се придържаме близо до дърветата.

Двамата се движеха бързо, а фенерчето хвърляше светлина точно пред краката им.

— О, по дяволите! — изруга Дилън.

— Какво? О, да.

Две немски овчарки препускаха към тях.

— По дяволите, не искам да ги убивам.

— Няма да ти се наложи. Просто стой мирен, Дилън.

— Какво ще…

Дилън наблюдаваше как Куинлан вади един найлонов пакет от вътрешната страна на якето си. Той го отвори и от него се показаха три големи парчета суров стек. Кучетата бяха на около четири метра от тях. Куинлан стоеше абсолютно спокоен и чакаше.

— Само още една секунда — каза той, след което хвърли парчетата в различни посоки. Кучетата незабавно се нахвърлиха на месото. — Е, хайде да тръгваме. Ще запазя това последно парче за после, когато си тръгваме.

— Системата ти за сигурност никак не е лоша — отбеляза Дилън.

Сега вече тичаха, приведени ниско, и бяха изключили фенерчето, защото в продълговатата сграда пред тях бяха запалени няколко лампи, които осветяваха пътя им достатъчно силно.

— Каза, че стаите на всички пациенти са в лявото крило.

— Точно така. Кабинетът на Бидермайер е в най-далечния край на дясното крило. Ако копелето още е тук, значи ще бъде достатъчно далеч от нас.

— Дежурният екип през нощта трябва да е малоброен.

— Надявам се. Нямах време да се добера до техните лични административни файлове. Не зная от колко души се състои нощната смяна.

— Проклета безполезна машина!

Дилън се разсмя.

— Не ме обвинявай, че съм женен за компютъра си, тъй като ти си в проклетия си клуб повечето от уикендите и виеш на саксофона си. Куинлан, спри.

Те се притиснаха към тухлената сграда, прикрити от два високи храста. Някой приближаваше с бързи крачки и фенерче в ръка. Подсвиркваше си мелодията от „Отнесени от вихъра“.

— Романтичен пазач — прошепна Куинлан.

Мъжът освети с фенерчето си от двете страни на пътя и след това отново го насочи напред. Не преставаше да си подсвирква. Светлината мина точно над приведените им глави и разкри на охраната само тъмни сенки.

— Надявам се да е тук — рече Куинлан. — Бидермайер сигурно знае, че ще дойда. Ако ме е ударил той, значи трябва да е разбрал, че съм от ФБР. Ами ако вече са я отвели?

— Тук е. Престани да се тревожиш. Ако все пак не е, скоро ще я открием. Казах ли ти, че тази вечер имам среща? Имах среща, а погледни какво правя. Играя си на спасителен отряд с теб. Престани да се тревожиш. Ти си по-умен от лекаря. Тя все още е тук, обзалагам се. Имам чувството, че Бидермайер е по-арогантен от повечето хора. Смятам, че копелето се смята за непобедимо.

Те отново се раздвижиха и притичаха през добре окосената морава.

— Трябва да влезем вътре.

— Скоро — каза Дилън, — точно пред нас. Трудното идва след това. Представи си, че ни видят как тичаме из коридорите, облечени като крадци.

— Скоро ще намерим някоя медицинска сестра. Тя ще ни насочи.

— Почти стигнахме до задния вход за спешни случаи. Тук сме. Помогни ми да отворя вратите, Куинлан.

Слава Богу, че бяха добре смазани, помисли си Джеймс, докато отваряха внимателно вратите. Той включи фенерчето си. Бяха в затворено помещение, което можеше да побере поне шест коли. Вътре имаше четири. Заобиколиха ги, след което Куинлан се обърна и освети регистрационните им номера.

— Погледни, Дилън. Добра идея, нали? Мошеникът има луксозен надпис „Бидермайер“. Значи все още е тук. Не бих имал нищо против да налетя на него.

— Марвин ще ни отреже топките.

Куинлан се засмя. Дилън използва един от шперцовете си, за да отвори вратата. Отне му броени секунди.

— Ставаш все по-добър.

— Упражнявах се близо шест часа в Куантико. Имат около три дузини различни ключалки. Засичаха времето с хронометър. Класирах се шести.

— Колко души бяха допуснати?

— Седем. Аз и още шест жени.

— По-късно искам да ми разкажеш за това.

Намираха се в дълъг слабо осветен коридор. На вратите нямаше имена, а само номера.

— Трябва да намерим някоя сестра — каза Дилън.

Свиха зад един ъгъл и видяха точно пред себе си сестринската стая. Вътре имаше само една жена, която четеше някакъв роман. От време на време тя поглеждаше към екрана на телевизора пред себе си. Когато ги видя, вече почти се бяха нахвърлили върху нея. Тя зяпна, а книгата й падна на линолеума. Куинлан я сграбчи и внимателно постави ръка на устата й.

— Няма да те нараним. Само пази тишина. Видя ли списъка, Дилън?

— Да, ето го. Стая двеста двадесет и две.

— Съжалявам — тихо рече Куинлан и я удари в челюстта. Тя падна върху него и той я отпусна до бюрото.

— Минахме покрай двеста двадесет и две. Бързо, Дилън, имам чувството, че не сме особено желани тук.

Те се затичаха бързо по коридора в посоката, от която бяха дошли.

— Ето я, не свети. Добре.

Куинлан бавно натисна вратата. Както и очакваше, беше заключена. Побутна Дилън напред. Той огледа вратата, след което извади един шперц. След около три минути вратата поддаде и Куинлан я отвори. Слабата светлина от коридора пропълзя в стаята и освети лицето на мъж, който бе седнал на тясно легло, отпуснал глава върху една жена.

Той се обърна, започна да се изправя и се опита да изкрещи.