Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Глава девета

Пип не беше по писмата. И аз не обичам да пиша. Така че писмата ни обикновено се свеждаха до кратки шеговити бележки, съдържащи някои общи сведения за работата и семейството, заедно с някое и друго кисело заключение за състоянието на света — изобщо от тях трудно можеше да се съди на какъв хал сме ние двамата. Въпреки това знаех какво става с Пип, защото знаех какво става с Америка. Четях го всеки ден във вестниците.

Пип ми писа, че след пътуването си до Китай напуснал Вашингтон и сега главната му цел била да завърши книгата си за китайската политика на САЩ. Преместил се в бяла къщичка в Бруклин, Масачузетс, и почти редовно изнасял лекции по китайския въпрос и тихоокеанската политика в различни университети: Дармътския, Чикагския, Южнокалифорнийския, Колумбийския, Принстънския, Харвардския, Йейлския — неговата стара алма-матер — и други. Така продължи около година. После ми писа, че от всеки пет университета, четири не го искали повече за лектор, а три настоявали да подпише декларация, че не е комунист и не подкрепя комунизма в Китай.

Пип отказал. „Какво не съм — това мога да твърдя със сигурност и знам много добре, че не съм комунист — писа ми той. — Но започнат ли да искат от теб да се закълнеш какво си и какво не си, това значи край.“ Отказал да подпише. В послепис добавяше, че по тази причина се спречкали с Лестър, който не само подписвал такива декларации, но и разправял, че те са необходимо изискване за всеки, който е на държавна служба или се занимава с обществена работа.

Дори при това положение Пип търсеше начин да оправдае Лестър. „Той все още е на отговорна държавна работа, така че няма особен избор — пишеше Пип. — Но не разбира, че тези самобичувания и клетви за лоялност противоречат на всички онези конституционни положения, на които самият той толкова много държи. Когато му доказвам, че вярва в конституцията само когато му изнася, а после тръгва срещу нея, готов е да експлодира. Убеден е, че се водя по свирката на комунистите. И тогава вече се отчайвам, Кит. Ти сигурно четеш какво става тук, но каквото и да си чел, трябва да знаеш, че положението е много по-лошо, отколкото си мислиш.“

Това, което четях, бяха всекидневните военни кореспонденции от Корея, информациите от Ню Йорк и Вашингтон — как са погнали комунистите, за да ги прогонят от всичките им убежища и скрити кътчета на националния живот. Два месеца по-късно Пип ми изпрати едно кратко и унило писъмце, че той и Оуън Латимър (друг специалист по тихоокеанската политика) станали прицелна точка на различни конгресни комисии и подкомисии. „Но дори бойскаутите биват обвинявани в комунизъм — пишеше той, — така че на никого няма да се размине. Комисиите на Макарти и Макарън са жадни за американска кръв, преследват (и хвърлят в затвора, ако могат) актьори, писатели, преподаватели, журналисти, духовници, който и да е от някогашните хора на Рузвелт, стига да могат да му лепнат етикет. Истерията става американски начин на живот, Кит“.

Отговорих му, че подобни симптоми има и при нас, в Европа, но все пак не са толкова остри, та по-добре да дойде в Англия, да си стяга багажа и да идва; ако се наложи, ще живеят при нас с Айлин, все ще ги устроим някак.

Не получих отговор от Пип и се досетих, че лошото вече е сполетяло и него. Дори прочетох в „Таймс“, че Филип Лавъл, бивш политически съветник по китайските въпроси в правителството на Рузвелт, е бил разобличен като комунистически агент от Лестър Терада, също съветник в Рузвелтовия политически щаб. От информацията на „Таймс“ не можеше да се разбере много нещо; в нея се казваше само, че давайки показания по друг въпрос пред една от сенатските подкомисии, Лестър Терада посочил Лавъл като един от хората, които са формулирали политическата линия и са повлияли на Рузвелт да поеме курс в изгода на китайския комунизъм и в разрез с интересите на Съединените щати.

— Не мога да повярвам! — казах на Айлин, оглупял от учудване, след като го прочетох на глас, докато закусвахме. — Просто не мога да повярвам.

— Тогава си или наивник, или глупак — отсече Айлин. — Мен само ме учудва, че това не стана по-рано.

— И все пак…

Знаех в какво тежко положение е Пип сега, затова му писах отново и му повторих предложението си да дойде в Англия, а месец по-късно получих от него отговор, в който той описваше какво се бе случило.

„Безпредметно е да се опитвам да ти пиша ясно и смислено за станалото, защото самият аз не съм в състояние да разсъждавам трезво в момента, и ще мине известно време, докато си възвърна тази способност. Така че не очаквай да научиш много от мен. Сега съм в стаята си в хотела на леля Фелис във Вашингтон и се опитвам да си дам сметка какво става с мен и накъде са тръгнали нещата тук. Питаш се как Лестър можа да го направи, нали? Ще ти кажа, Кит. Глупакът му с глупак сам се хвана в капана, така че за него вече нямаше друг изход, освен да ме предаде.“

— Ето го пак — обърнах се аз към Айлин. — Извинения за Лестър. — И продължих по-нататък. Той пишеше:

„Знаеш какво беше положението, преди да заминеш. Споровете между хора като Лестър и мен вече не бяха разисквания, в които опонентите търсят верния отговор; те вече не бяха спорове, а разграничаване на позициите. На това във Вашингтон му казват «деклариране на намерения», за теб то може нищо да не означава, но смисълът му е, че вземаш страна. И все пак не вярвах, че ще го направи, Кит. Бяха го притиснали много зле — беше им в ръцете, защото знаеха, че на младини е ходил в СССР. Освен това по някое време Лестър е бил комунист. Така че за комисиите беше играчка да му метнат примката на врата, още повече че той все още беше политически съветник в правителствения апарат. И тъй той можеше да избира само между две неща: или да докаже, че е лоялен, като ме разобличи, когато са започнали да го разпитват за мен, или самият той да се изправи на стената за разстрел.“

Резултатът беше очевиден.

„Знаеш ли какво каза Лестър, когато прочете книгата ми, Кит? Че съм тръгнал срещу отечеството си, Кит, защото книгата ми била чиста комунистическа пропаганда и някой трябвало да ме вкара в пътя.

Тогава се скарахме по-остро от всеки друг път и можеш да си представиш в какво състояние бяхме и двамата, когато той започна да дава показания пред сенатската подкомисия. И въпреки това не очаквах, че ще назове мен, Кит, макар да му задаваха преки въпроси, свързани с мен, и двама професионални доносници да ме бяха вече посочили на комисията Макарън. Но това копеле Лестър да вземе да заяви, че от личен опит досега знае какви са моите настроения! Сега ще го призоват отново и ще гледат да изтръгнат от него много повече. Което означава, че или трябва да се откаже от дадените вече срещу мен показания, или да даде още, за да докаже пълната ми вина. Няма какво да ти обяснявам, Кит — сам се досещаш какво може да се очаква от Лестър, когато е притиснат до стената. Веднъж отворил уста, той тепърва ще има да пее.“

Последва дълго мълчание от страна на Пип. Съзнавах, че има големи неприятности и затова не отговаря на писмата ми. Но следях вестниците: веднъж посочил Пип, Терада започна да сипе обвинение след обвинение. Заседанията продължаваха и ден след ден той си спомняше на какви позиции е заставал Пип в техните безкрайни спорове. Описваше и най-дребни инциденти, показателни за антиамериканските гледища на Пип. Петгодишното приятелство се превръщаше в петгодишен обвинителен материал; това, което очерни Пип най-много, бе „презрението му“ към основоположниците на конституцията и към Джаксъновите „митове“.

Пип не само бе обрисуван като поддръжник на китайския комунизъм; след едномесечни показания Терада успя да го представи като човек до такава степен свързан с подривните философии в най-широк смисъл и толкова заразен от опасни политически възгледи, че той, Терада, накрая се смяташе длъжен да заяви, че годините на тяхното приятелство всъщност са били години, в които той непрекъснато е трябвало да се противопоставя на въздействието, което тези опасни идеи биха предизвикали, ако не е имало кой да ги оборва.

Терада оспорвал идеите на Филип Лавъл, докато накрая разбрал, че е безнадеждно. Затова сега поставя проблема пред сенатската комисия, като се надява, че тя ще направи онова, което той, Терада, не е успял да направи. Последното си изявление Терада завършваше с думите, че той дава показания пред уважаемата комисия не само за доброто на Америка, но и за доброто на Филип Лавъл и други като него, които имат нужда да им се покаже защо позициите им са не само опасни и погрешни, но и в самата си същност антиамерикански и подривни.

Разбира се, питах се как ли Пип приема това и вероятно никога нямаше да мога да си отговоря, ако Емѐ не се бе появила в Лондон през един хубав пролетен ден. Идваше на триседмично пътешествие из Европа със съпруга си Джак — решили да използват неговата отпуска през великденските празници; Джак отишъл да види чичо си в Германия, а Емѐ решила да дойде в Лондон, защото била англосаксонка, но много повече „англо“, отколкото „саксонка“, както се изрази тя.

Еме изчака да останем сами в нашия лондонски апартамент (Айлин правеше нещо в кухнята) и започна да ми разказва за себе си, докато стигна и до Пип.

— Не ме питай, Кит — отвърна тя, когато се заинтересувах как е тя. — Аз съм си перманентна бедствена зона, която никога няма да се оправи.

Когато, изненадан от метафората й, я запитах защо, тя отвърна:

— Безкрайно съжалявам сега, че не си останах при конете. В един кон може да има човещина, а някои хора, каквото и да правят, все са си животни. Нямам предвид това, че са готови да действуват със зъби и нокти. Друго имам предвид. Мразя секса. Не мога да се примиря с това, че мъжете и жените са така устроени. Но както и да е, стига съм те занимавала със себе си. За Пип ми е грижата.

Пип бил изоставен почти от всички, обясни тя.

— Джуди е на страната на Лестър. Настоява Пип да отстъпи и да подпише всичките там клетвени декларации за лоялност, дето непрекъснато му ги бутат под носа. Но Пип казва, че е лоялен и без да подписва каквото и да било, и аз му вярвам, Кит. Никога няма да повярвам, че Пип е подривен елемент, каквото и да разправят Лестър Терада и тези конгресмени пияници. Не знам какво става във Вашингтон, но каквото и да е, аз съм на страната на Пип, макар че сега никой не е на негова страна. Включително Джуди.

— Какво става между тях? — попитах аз. — Искам да кажа, между него и Джуди.

— Непрекъснато се карат. Последния път тя искаше да покани Терада да си поговорели с Пип. Но Пип каза, че ако Терада влезе в стаята, той ще излезе. Не желаел да се среща с този мръсник никога повече. Пип е като мен. Каже ли нещо, връщане назад няма. От това си пати. И затова никога няма да остави Джуди. Никога.

Когато я запитах как Пип преживява всичко това — той, с душевността на потомък на лавъловци, — тя отговори:

— Как искаш да го преживява? Отначало пазеше самообладание, но колкото по-лошо става, толкова повече го хващат дяволите. Сега чака отново да го призоват, за да каже публично какво мисли за Лестър Терада, а и за сенатската комисия.

По-късно казах на Айлин какво съм научил от Емѐ.

— Пип излезе глупак, трябваше да се ожени за Емѐ — каза Айлин. — Емѐ никога не би го изоставила в труден миг, макар и да не разбира много добре какво всъщност става наоколо.

— Чудя се дали е така — казах аз.

— Кое дали е така?

— Дали Емѐ не разбира какво става. Тя може да не разбира от политика, но има определено отношение към Вашингтон. Казва, че всичко, което става там, е отвратително.

Тя сравняваше Вашингтон с публичен дом.

— Честна дума! Като ги гледам всички тези сенатори и конгресмени, до един имат вид на хора, които ходят при проститутки. На лицата им е изписано. Сякаш се готвят да влязат в публичен дом или тъкмо излизат от него.

— Откъде знаеш как изглеждат мъжете, които влизат или излизат от такива места? — попитах аз.

— Жена съм и знам. Ужасни са. И всичко, което вършат, е ужасно. Не вярвам ни думичка от това, което говорят. Предпочитам да вярвам на Пип, каквото и да говори той, макар че понякога говори глупости. Но добре, че поне ти не остана, Кит. Какви ли изглеждаме в очите на другите.

Отидохме да изпратим Емѐ на летище Хийтроу, когато Джак пристигна от Германия, за да я вземе на път за САЩ. Джак се държеше приятно, шегуваше се и докато чакахме да им претеглят багажа, каза на Айлин:

— Истинска малка мамичка, а? — и посочи Емѐ, сякаш тя беше на две преки от нас.

— Много е мила — съгласи се Айлин и като се вгледах в Емѐ, разбрах, че и двамата са прави.

Еме беше стегнала формите си така, както изискваше тогавашната мода. Носеше синя шапчица с бяла воалетка, беше с мрежести ръкавици и макар че дрехите й явно бяха скъпи, приличаше на домакиня от провинциално градче, която се е нагласила за събрание на кварталния женски клуб. След като ни прегърна, забелязах, че от очите й се бяха стекли две сълзи и бяха прокарали идеално прави бразди върху нейния грим; казах си, че каквото и да направи със себе си, Емѐ не би могла да прикрие невинната си красота, която с течение на годините изглеждаше още по-невинна.

— Загубила е малко килограми — казах аз, докато те минаваха през митническия контрол, за да се скрият от погледа ни.

— Загубила е и още нещо — каза Айлин.

— Какво?

— Не знам, Кит. Нещо, което е свързано с това да бъдеш жена.

Знаех какво е то. Само че тя не беше го загубила — Емѐ продължаваше да бъде весело изнасилвана от човека, който бе типичен американец в нейните очи; подозирах, че тя вече започва да изпитва трайните последици от поведението, наречено „стискай зъби и се усмихвай!“ Тъкмо това беше доловила със своя женски усет Айлин зад смешните дрехи и абсурдната шапка на Емѐ, но не го бе разбрала.

На другия ден, след като Емѐ замина, получих дългоочакваната вест от Пип, но не писмо, а екземпляр от книгата му „Бъдещето на китайско-американските отношения“ и потънах в нея с надеждата, че ще намеря ключ към неговия проблем.

Книгата се оказа само едно обективно проучване на онова, което ставаше в Китай. Пип застъпваше тезата, която винаги бе застъпвал — че Китай се управлява от четири-пет могъщи банкерски фамилии, че традиционната продажност, експлоатация и феодален произвол са се просмукали през всички слоеве на обществото и при това положение градските маси и милионите гладуващи селяни нямат друг избор, освен да подкрепят комунистите революционери. Както Едгар Сноу[1] и други американци Пип излагаше това като факт, а не като отношение. Бъдещето на Китай, пишеше той, е очевидно и неизбежно комунистическо и Съединените щати ще трябва да намерят някаква основа за контакти, ако искат и занапред да поддържат някакви връзки с континентален Китай.

Дори в онези години подобно тълкование не беше толкова необикновено; необикновеното беше в заключителната глава, където той предсказваше какво ще стане в бъдеще. В онези години предсказанието му изглеждаше просто смешно. Пип твърдеше, че независимо от временните цели на американската политика, погледнато в перспектива, САЩ неизбежно ще потърсят съюз с комунистически Китай срещу СССР. Освен това самите китайски комунисти ще потърсят съюз с американците, защото техният дребнобуржоазен, селски и тяснонационалистически комунизъм (това са думите на Пип) се различава от руския и неизбежно ще влезе в стълкновение с общоприетия западен или съветски марксизъм. Тъкмо това ще сближи капиталистическа Америка и комунистически Китай и колкото и да е жалко (той лично предпочиташе съюз със СССР), то е неизбежно. Комисията се занимава с този въпрос на едно от по-късните си заседания. Запитан специално за това застъпено в книгата становище, Пип даде отговор, който никак не очарова присъствуващите:

— Това не е нещо, което аз препоръчвам — каза той. — Просто, казвам какво ще стане. И вие, сенаторе, ако тогава сте още жив, сигурно пръв ще приветствувате такава една политика.

Наистина двадесет години по-късно този сенатор стана един от първите привърженици на новата политика към Китай, но на онова заседание на следствената комисия той загуби самообладание и се нахвърли върху Пип с думите, че ще го обвини в незачитане на Конгреса, ако продължи да прави намеци, че членове на заседаващата комисия в бъдеще биха могли да проявяват симпатии към комунистите.

— Вие сте този, който сте извикан тук да отговаряте за своята лоялност — каза сенаторът, — не членовете на комисията.

— Все пак… — това бе всичко, което Пип успя да изкрещи в отговор.

Всъщност комисията не само използва книгата на Пип като доказателствен материал за прокомунистически симпатии, но и отхвърли всичко, което Пип каза в своя защита, с разобличаващи Пип откъси от стенографския запис на показанията, които Терада беше дал за тяхното приятелство. В допълнение двама професионални доносници, промъкнали се на времето в Комунистическата партия, се явиха да свидетелствуват пред комисията, че на партийни събрания се говорело за Филип Лавъл като за „прогресивен човек, който оказва полезно влияние“ в Белия дом; също, че когато книгата му излязла, в книжарниците на партията започнали да я разпространяват като документ, написан от човек, „стоящ близо до нас“ — изобщо повтори се всичко онова, което доносници вече бяха казали за книгите на Оуън Латимър[2].

След още две седмици разследване в Конгреса бе ясно, че през петте си години в Белия дом Пип е оказвал върху американската политика влияние, което е било подривно, антиамериканско и прокомунистическо; въпреки че адвокатите на Пип поискаха Терада да отговори на допълнителни въпроси, въпреки че се размениха някои остри реплики и се поставиха неудобни въпроси, когато Комисията накрая привърши своето разследване, имаше всички основания да се очаква, че Министерството на правосъдието ще изпрати призовка на Пип да се яви пред Федералния съд, за да отговаря по обвинение, съставено от прокурора на Републиката.

Може да се каже, че Пип вече беше официално заклеймен като предател.

Бележки

[1] Американски журналист, заминал на 22 години (през 1927 г.) в Китай, станал известен специалист по далекоизточните въпроси, военен кореспондент, автор на статии и книги. — Б.пр.

[2] Американски политолог, род. 1900 г., автор на много трудове за Далечния Изток, съветник на Чан Кайши по препоръка на Рузвелт, през 1943 — 1944 г. — заместник-директор на тихоокеанското военно информационно бюро. — Б.пр.