Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Глава осма

От друга страна, Лестър беше един от типичните представители на „американския век“ и първият признак за конфликта между двамата, който аз забелязах, се прояви не толкова при спор, колкото като различно отношение към една обстановка, съдържаща в себе си зародиша на гоненията, които бяха наречени „лов на вещици“, и няколко години по-късно доведоха професор Ф. О. Матисън до самоубийство.

Познавах Матисън бегло. Той беше известен професор по английски език и литература в Харвард, а аз — един младеж, за когото никой нищо не знаеше. Но Пип и Терада се познаваха добре с него и за мен инцидентът започна в деня, когато работех в едната от двете прашни стаички, в които професор Тиъдор Спенсър се занимаваше поотделно с всеки един от своите студенти. Стаичките, почти срещу главния вход на Харвард, бяха на първия етаж над едно шивашко ателие. Тед Спенсър ми беше разрешил да използвам кабинета му и аз седях и зяпах през прозореца, когато чух един студент в съседната стаичка да пита Спенсър със загрижен глас: „Как мислите, професоре, вярно ли е, че Ф. О. Матисън е комунист? Искам да кажа, вярно ли е, че всяко нещо тълкувал по марксистки? И правилно ли е или не всичко това, което той казва за Драйзер? Просто трябва да знам как стоят нещата, преди да се запиша за неговите лекции.“

Замислих се за миг какво ли ще отговори Тед Спенсър: Той беше специалист по Елизабетината епоха, но също така приятел на всички поети и писатели, независимо от политическите им убеждения. Току-що се беше завърнал от Флорида, където бе изпратен от Министерството на правосъдието, за да се произнесе дали е човек с нормална психика Езра Паунд, който бе задържан и върнат в Америка като предател, след като бе прекарал военните години в Италия и бе участвувал в предаванията на италианското радио. „Езра е толкова нормален, колкото си е бил винаги — бе ми казал Спенсър, — а за Езра това не е малко, защото никога не е претендирал да е напълно нормален в каквото и да било отношение. Така че, ако защитата се позове на невменяемост като смекчаващо вината обстоятелство, аз ще я подкрепя.“ Това бяха думите му за Езра Паунд, който бе обвинен, че е фашист, затова исках да чуя какво ще каже той за Ф. О. Матисън, когото обвиняваха, че е марксист — следователно комунист, който може да окаже опасно влияние.

— Няма смисъл да искате от мен да давам оценка за друг професор — чух да обяснява с равен глас Спенсър. — Мога да ви напътствувам само по моя предмет. Така че не ми задавайте такива въпроси.

— Знам, но мислех си, че ще можете да ми подскажете…

— Нито подсказвам, нито коментирам, нито съветвам. Сам ще решите дали да се запишете за лекциите на професор Матисън или не.

Този разговор не ме учуди, защото тогава Харвард беше пълен с богати младежи, които още не се бяха оформили напълно като зрели хора, макар че добре се бяха оформили като войници. Барчетата, където студентите пиеха кафе, бяха пълни с такива и всички те припряно задаваха наивни въпроси за живота, защото знаеха, че ги чака конкуренция и несигурно бъдеще, и се бояха да не изберат погрешен път за умственото си развитие. Но интелектуалната насоченост на едно истински академично заведение е друго нещо и онези, който бяха загрижени за нея, смятаха защитата на Матисън за нещо по-важно от зависещата от толкова други фактори бъдеща кариера на стотиците жадни за успех младежи. За онези от нас, които познаваха Матисън, мисълта, че този кротък и деликатен човек, истински учен и преподавател по призвание, би могъл да оказва опасно влияние, беше не само невярна, но жестока и нелепа. И все пак това се носеше във въздуха. Макар че то трудно можеше да се определи и да се предаде с думи, Матисън знаеше, че се превръща в прицелна точка. Студентите — също. А естествено знаеха го и Пип и Терада.

Може би това щеше да си остане само повод за един от обикновените им спорове, ако Пип не бе направил нещо като малка демонстрация. В края на седмицата Пип и Джуди бяха дошли в Бостън, за да се видят с един издател, който бе предложил на Пип да напише книга за политиката на САЩ спрямо Китай. Но мисля, че малко небрежното присъствие на Пип продължаваше да се чувствува и сред харвардските интелектуални избраници. Във всеки случай той, както обикновено, отседна при един от професорите от катедрата по ориенталистика на Линиън стрийт, на няколко къщи от нас. Не знам какво правеше Лестър в Кеймбридж този път. Той винаги идваше и си отиваше с важен вид и — както ми се струваше — малко загадъчно, сякаш имаше някакви полутайни връзки с Харвардския университет, за които не трябва да се дават обяснения; той беше обратният случай на Пип, който пък винаги имаше да върши нещо толкова просто и естествено, за което сякаш не си струваше да се говори.

Айлин беше приготвила една от разкошните си вечери — казвам разкошни, защото след военновременните години в Европа, където снабдяването ставаше с дажби, трудно можехме да устоим на смайващото американско изобилие от всякакви храни. Тя готвеше с желание, Пип и Терада пък ядяха с желание — сядаха на двата срещуположни края на масата, сякаш се готвеха да я унищожат. Това радваше домакинята и всички ние, преяли, бяхме във весело настроение, макар навън времето да беше лошо; разрази се гръмотевична буря и ние се втурнахме да погледнем през прозореца, когато едно огнено кълбо отскочи от училището насреща.

Разговорът стигна и до Ф. О. Матисън, както и до други неща, свързани с Харвард: университетски клюки, университетски съперничества и интриги, за които се говореше всеки ден. Пип каза, че неговият издател знаел, че Матисън цял живот се е занимавал с Драйзер, и предложил на Матисън да се откаже от предишния си издател и да даде на него да отпечата студията за Драйзер, когато я завърши.

— Лудост е, ако са намислили да правят такова нещо — каза Лестър.

— Защо? — запита Пип.

— Защото Мати така се е повлиял от Драйзер, че е станал негово копие — той дори не го отрича, — и това не може да не се промъкне в книгата и да дискредитира самия Мати.

— А защо трябва да го дискредитира, ако мога да знам? — учуди се Пип.

— Драйзер е бил комунист — каза Терада.

— И какво от това?

— Мати преподава на студенти, Пип. Не може да бъде така безотговорен.

— Защо? Не е ли добър преподавател?

— Не е там въпросът — каза Терада.

— О-хо! Я гледай ти — възкликна Пип. — И къде е въпросът тогава?

— Мати изпада под влиянието на политическите си възгледи. Отива твърде далеч. Той трябва да стои настрана от политиката.

— Стоенето настрана от политиката също означава да вземеш страна. Оставяш нещата в старото им положение.

— Но става дума за основен принцип — прогърмя Терада. — При това академичен принцип.

— Какъв академичен принцип?

— Преподавателят е ангажиран с преподаване и не може да се ангажира прекомерно с друго — промърмори Терада с вид на човек, който е много сериозен, много загрижен и много безпокоен. — Има си граници.

— Това е най-ужасното нещо, което чувам след делото Скоупс за еволюционната теория — каза Пип. — Какви граници? Кой ще ги определи? Това противоречи и на най-древните мисловни традиции. И на американските университетски традиции.

— О, не ставай глупав, Пип — каза Джуди. — Лестър е прав. Мати трябва да внимава. Той само това иска да каже.

— Настъплението срещу Мати едва ли почива само на такива съображения — каза Пип ледено.

Дотук спорът си остана академичен, образно казано. Прекарахме приятна вечер и Айлин се държа много мило с Джуди, а Джуди, колкото и да се опитваше, не успя да се счепка с Айлин. Въпреки своята уязвимост, Айлин ставаше като бронирана при всеки опит да я засегнат. Няколко дни по-късно, съвсем случайно, Пип, Терада и аз се срещнахме на обед в харвардския клуб. Аз обядвах с Тед Спенсър, а Пип и Терада бяха седнали отделно и ядяха конско печено, което си бяха поръчали не защото го обичаха, а защото така им бе хрумнало. Те се присъединиха към нас и след като поклюкарствувахме за академичните капацитети, ентусиазирани привърженици на нюдийл[1], които се бяха втурнали във Вашингтон да помагат на Рузвелт, но сега един по един се връщаха отново в колежите и университетите, Пип каза:

— Я вижте, ей там е седнал Мати и обядва сам. Да отида да го доведа, а?

Това не беше толкова въпрос; Пип по-скоро споделяше намерението си. Какво беше учудването ми, когато Терада се облегна на стола си и каза:

— На твое място не бих направил това.

Пип също се учуди.

— Надявам се, това не означава онова, което си мисля, че означава — каза той на Терада.

— Означава просто, че не искам да седя на една маса с него.

— Искаш да кажеш, че не искаш да те видят да говориш с него, защото още си на правителствена служба — каза Пип.

— Добре де, още съм на правителствена служба и не искам да ме видят, че говоря с него. И тебе не трябва да те виждат.

— Стига глупости — отвърна Пип, отмести стола си и си взе чинията. — Щом не можем да го поканим при нас, аз отивам при него.

Бях дошъл със Спенсър, затова изчаках да видя какво ще направи той. Тед не отвори уста. Не участвуваше в спора и изглежда не се смяташе задължен да реагира. Лестър, Спенсър и аз довършихме обеда си в доста унило настроение и когато стана време да си вървим, Лестър излезе, без да каже нищо на Пип или на Матисън. Спенсър поздрави Мати и размени няколко думи с него, а аз седнах при тях да изпия още една чаша кафе.

Не знам дали Матисън разбра какво става. Той беше много тих човек и учтиво слушаше Пип, който обясняваше защо семейството на Ана Болейн е било много важно за Англия от времето на Тюдорите.

— Това е най-подценяваното влияние през господството на Хенри — твърдеше Пип. — Искали са цялостна неконформистка реформа на църквата и държавата и ако Ана бе останала на престола по-дълго, английската реформация щеше да стигне много по-далеч и тъкмо затова Хенри й е отрязал главата. Не е искал реформацията да отиде толкова далече.

— По онова време не е било възможно тя да стигне много по-далеч, отколкото е стигнала — каза Матисън. — В края на краищата трябвало е да изтекат още сто години, докато се прояви някакво народно недоволство в Англия.

— Защото не е имало кой да го насочва и ръководи — каза Пип. — А фамилията Болейн тайно го е оглавявала, давала му е тъкмо онова, от което то се е нуждаело.

Продължиха да говорят, докато кафето им изстина, и когато Пип и аз се разделихме с Матисън и прекосихме площада, газейки синкавия сняг, Пип каза малко озлобено:

— Да се чудиш защо толкова се боят от Мати тия копелета. Той дори не е марксист, макар че и това не би трябвало да има значение. Мати милее само за добрата стара американска традиция на критичния социален роман и ако заради това вземат да се заяждат с него, Кит, един бог знае докъде ще се стигне. Някой ден ще започнат да ни хвърлят в затвора, защото четем Джек Лондон или дори Марк Твен.

— Не е станало толкова лошо — опитах се да го ободря аз. — Поне засега не.

— Не бъди толкова сигурен — каза Пип мрачно. — Колкото повече се въртя във Вашингтон, толкова повече се плаша. Мислех, че в университетите е по-добре, но като че ли и тук става същото и това е още по-страшно.

— О, Ареопагът винаги е бил застрашен — вдигнах рамене аз.

— Нали… — каза Пип. — От Лестър.

И все пак двамата не бяха още истински засегнати от това, което ставаше. През ноември и декември често виждах Джуди, Пип и Терада; обаждаха се всеки път, когато идваха в Кеймбридж, а веднъж ние отидохме във Вашингтон и отседнахме в хотел (собственост на леля Фелис), недалеч от жилищната сграда, в която те всички живееха. Тъй като още нямахме деца, ние с Айлин все се въртяхме около малкия Лестър, който беше странно бебе — мълчаливо и сдържано и по нищо не приличаше на Пип, освен може би по бавно мигащите очички.

— Като порасне, ще заприлича на Лестър — каза Айлин. — Такъв един тържествен.

Айлин ги преценяваше доста трезво и искаше да ме убеди, че те тримата са по-скоро съперници, отколкото приятели.

— Глупости — възразявах аз, — това, че изглеждат странна тройка, е само привидно (нямах предвид някакви странности в наклонностите) и то е, защото по средата е Джуди, а Пип и Терада продължават да се държат тъй, сякаш нея я няма.

— Дълбоко грешиш. Джуди е тази, която ги сплотява. Тя е колата, а те — конете.

— Недей да ги съдиш толкова сурово. Приятели са ми, в края на краищата.

— Тогава не се отнасяй така сантиментално към тях — отвърна Айлин. — Пип е съвсем наясно какво става, но изглежда не може да направи нищо, за да го предотврати.

— Какво искаш да кажеш… че знае какво става?

— Знае, че е впрегнат кон — каза Айлин.

— Не се държи като кон.

— Напротив, държи се. Върви, накъдето Джуди иска. Той е мил, Кит, но е малко слаб.

— А Лестър?

— И той.

— В такъв случай те са два слаби коня, които вървят в различни посоки — упорствувах аз.

— Е, Пип понякога прави опит да тръгне по собствения си път. Но тя го вкарва в коловоза. Емѐ ми каза, че Пип е съвсем друг, когато е сам, но никога не съм го виждала без Джуди или Лестър, така, че не мога да кажа. Може би е права.

Дадох си сметка, че никога не бях виждал Пип сам повече от пет минути. Разказах на Айлин какво се бе случило в Харвардския клуб, но на нея то не направи такова силно впечатление, каквото бе направило на мен. Истината е, че започнах да гледам на тримата с недоверчивите зелени очи на Айлин и започна да ми става мъчно за Пип. Само понякога, твърде рядко, той се впускаше в очарователното си абстрактно мислене и проявяваше инстинктивния си усет към обстановката.

— Виж какви му са тъжни очите — казваше Айлин.

Те наистина бяха тъжни, или може би Пип вече не ги вдигаше. Беше се вглъбил в себе си. Сигурно за него е било въпрос на самодисциплина да се придържа към установените условности. Не беше трудно да си представи човек как този Пип, с тесните си връзки и панталони като кюнци, както беше тогавашната мода, седи в някоя вашингтонска канцелария, забил глава в документите пред себе си, пише доклади, обядва с колегите си от правителствения апарат и като истински държавен служител се въздържа да вземе страна публично. Но от време на време показваше, че за него всичко това е чиста комедия.

— Драги Кит! — каза ми той спокойно, когато двамата вървяхме по Линиън стрийт на петдесет крачки след Айлин, Джуди и Лестър. — На теб това ти е лошото, че си прекалено сдържан. Няма какво толкова да се церемониш с Лестър, когато той започне да говори врели-некипели.

Докато вечеряхме, Лестър ни бе обяснил как САЩ, освен че трябвало да оставят войските си в Европа, трябвало да ги държат там още петдесет години не само като щит срещу комунизма, но и за да дадели на мекушавите западноевропейци морални устои, каквито те самите не притежавали.

— Очаквах ти да му възразиш — отвърнах на Пип. — В края на краищата ти си в правителствените среди, така че ти си осведоменият.

— Не бъди толкова циничен — възрази Пип с частица от старата си хапливост. — Трябваше само да припомниш на Лестър, че на времето нямаше по-убеден от него привърженик на схващането, че Съединените щати не бива да се намесват в Европа. И изобщо, където и да било.

— Защо ти не му припомни? — запитах го аз.

— Вече на никого нищо не припомням.

— А защо?

— Семейното щастие, Кит, понякога зависи от слабата памет.

Това беше единственият път, когато той открито намекна за брака си, и аз не му зададох повече въпроси, защото не исках да разваля собственото си мнение за себе си, че съм човек, който не си навира носа в чужди работи. Освен това знаех, че ако иска да сподели нещо повече, няма да чака да го разпитвам.

Държеше се така и що се отнася до работата му във Вашингтон. Не продумваше за нея никога, с изключение на един път, и то когато веднъж се намерихме най-сетне двамата сами в „Мидения бар“. Съобщи ми, че след Коледа заминава за Китай и това вероятно ще бъде последната му командировка като официален правителствен представител.

Когато го запитах защо, той каза:

— Защото вече не знам каква ми е работата в правителството. Не може да правиш политика само въз основа на голи факти, Кит. В наши дни това е невъзможно. Политиката на САЩ към Китай сега е в тлъстите ръчички на лобито[2] на Чан Кайши в Конгреса и не след дълго ще мине в ръцете на Комисията за разследване на антиамериканска дейност при Камарата на представителите. За човек, който наистина знае какво става в Китай, вече няма място.

— А какво става в Китай, Пип? — запитах го аз. — Ти никога не говориш за това.

— Комунистите напредват. Какво друго?

— Не се ли предполага, че ще се опитате да ги спрете?

— Нищо не може да ги спре — засмя се Пип. — Китай ще се сгромоляса като организъм, който вече се е разложил вътрешно. Петстотин години на корупция и мизерия ще бъдат погребани — това ще стане всеки миг — и ако Съединените щати имаха малко ум, щяхме да приемем това, вместо да слушаме тези плиткоумни мръсници в Конгреса и правителството, които са готови да подкрепят всеки, колкото и да е продажен, стига да мрази червените. Това е късогледа политика, Кит, и тя ще ни докара някоя много мръсна война някъде. Непременно ще докара. Искам да се махна, преди това да е станало.

— Наистина ли напускаш?

— Да. Но не казвай на Джуди. С нея не съм споделил още.

— А Лестър? Той знае ли?

Пип като че ли се поколеба. Забави крачка, разпери широко ръце и ги отметна назад, сякаш за да поеме въздух с пълни гърди или да се стопли. Беше зиморничав както повечето слаби хора.

— Напоследък с Лестър избягваме въпроса, кой какво прави и какво смята да прави — каза той.

— Твърде неприятно положение.

Пип ме задържа, защото почти бяхме настигнали другите.

— Почакай, Кит. Искам да ти кажа нещо.

Поспряхме се на тротоара. После той ме улови под ръка и двамата закрачихме отново, за да не излезе, че се наговаряме или си шушукаме нещо тайно.

— Не искам да докарам приятелството ни с Лестър до безизходица — каза той сериозно. — Затова не ме разпитвай много.

— Добре — съгласих се аз и се извиних за прекомерното любопитство.

— Не ме разбра правилно — каза той. — Настават такива дни, че за нищо не искам да споря, особено за неща, които се отнасят до мен. Поне с Лестър не искам. Няма да мине много време и хора като мен ще могат да разчитат единствено на приятелите си, така че не искам да правя нещата още по-трудни за Лестър.

— Разбирам — казах аз.

— Може би разбираш, може би не. Но при това положение не мога да променя нещата… — Вече бяхме твърде близо до другите и той млъкна.

Но същата вечер, докато се връщахме с Айлин, която ме бе хванала подръка, аз си мислех отново за това странно приятелство — колко много Пип разчиташе на него и до каква степен зависеше от него. Загадката продължаваше, защото Пип винаги се бе държал тъй, сякаш е задължен на Лестър Терада и се налага да проявява към него голяма толерантност и разбиране. Но каква беше тази загадка?

Същата вечер ми хрумна, че никога няма да узная. В едно отношение бях сигурен, че съм налучкал нещата: Пип искаше Терада и подобните нему граждани на великата република да знаят какво имат зад гърба си и какво представляват. Че не са бледи копия на английските колониални революционери от преди двеста години, а народ с нова, своя собствена съдба, на която тоя народ слага начало, освободен от спомена за фермерите от пущинака и за безкрайната, непрекъснато избутвана на запад граница.

„Добре — казах си аз. — Всичко това е ясно. Но какво ще стане сега, когато Пип изпада в наистина критично положение? С каква цел иска той да запази това приятелство? Наистина ли е убеден, че то е толкова ценно?“

Не можех да си отговоря. Освен това бях забравил едно — че и мен ме брояха за приятел. Емѐ ми припомни, когато я видях, че Пип държи и на мен — нещо, което впрочем знаех, макар да не мислех никога за него.

— Ти не си американец, Кит — каза тя, — затова Пип се надява да нямаш неприятности. Искам да кажа, той мисли, че не след дълго всичките му близки приятели ще бъдат обвинени в нещо страшно. Струва ми се, че е полудял. Че преувеличава. Но онзи ден ми каза, че ти си един от малцината, които го разбират, и не се разтреперваш, когато трябва да се погледнат нещата лице в лице, каквито и да са те. Защо трябва да си отиваш, той се нуждае от някой като теб. Защо не останеш тук и не станеш американски гражданин?

Обядвахме с Емѐ в „Мидения бар“ и току-що й бях казал, че след три седмици ще трябва да отпътувам за Англия.

— Нямам повече работа тук отвърнах аз. — Нямам какво да правя и нямам причини да стана американски гражданин.

— Но защо? Какво толкова, ако станеш американски гражданин?

— Нищо. Само че аз съм англичанин, Емѐ. Това е всичко.

— Добре, но на мен ми се иска да останеш.

— Защо се страхуваш толкова? — попитах я аз. — Пип е добре.

— Знам. Но нещо ми говори, че ще има нужда от всички, които са му приятели — от всички до един.

Казах й, че всичко това е известно и на мен. Но няма нищо страшно — Джуди ще има грижата за него. Казах го нарочно, защото знаех какво мисли Емѐ за Джуди.

Но Емѐ не се хвана на въдицата:

— Как можеш да ядеш тази помия? — възропта тя и отмести купата с рибена чорба.

Казах й, че никога не съм ял по-вкусна рибена чорба.

— Да, но аз и без това започнах да пълнея, откакто престанах да яздя. И това заведение на нищо не прилича, Кит. Защо идваш тук? А колкото за Джуди, за Пип и за мен и за всички останали, много добре знаеш, че всичко тръгна накриво и никой вече няма да се оправи. Така че недей да ми разправяш за Джуди и Пип. Мразя Джуди, както тя ме мрази, и бог да му е на помощ на Пип, ако ще трябва един ден да разчита на нея.

Разкаях се, че я бях подразнил; споменът от нашата раздяла остана завинаги засенчен от тази глупава моя провокация, която си бях позволил, защото бях забравил в какво положение се намира самата Емѐ, и мислех само за Пип и Джуди и техните проблеми.

Бележки

[1] След голямата криза от 1929 — 1933 г. започва подем на работническото движение в САЩ. Към 1932 г. банкрутът на вътрешната политика на президента Хувър е толкова очевиден, че срещу него са принудени да се обединят влиятелни буржоазни кръгове. Опозицията се обединява около лидера на демократите Ф. Д. Рузвелт, който обещава „нов курс“ — ню дийл: чрез поредица от реформи да се осигури интензивно развитие на държавно-монополистичния капитализъм, да се преодолее хаосът в икономиката и да стане тя управляема. Същевременно чрез отстъпки пред работниците и фермерите да се смекчат класовите конфликти. Във външната политика новият курс се характеризира най-вече с установяването на дипломатически отношения със Съветския съюз през ноември 1933 г. — Б.пр.

[2] Хора, които по различен начин въздействуват върху конгресмените да вземат или одобряват решения в полза на определени политически интереси или делови групи. — Б.пр.