Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Глава трета

През цялата зима нещата между тях си останаха такива. До каквато и американска тема да се докоснеха, влизаха в идеен спор. Нито веднъж не ги чух да говорят сериозно по други въпроси. Нито веднъж не ги чух да засягат опасни идейни течения. Това беше странно, защото в края на краищата Терада беше един от „съветолозите“ в политическия отдел (разбрах, че е живял две години в СССР), а Пип беше нашият специалист по китайските въпроси (израсъл в Китай, където родителите му били мисионери, той говореше китайски).

Но си спомням как за първи път спорът им се докосна до нещо извън рамките на обикновените исторически съпоставки. Веднъж седмично отделът се събираше на съвещание, на което присъствуваше самият Хенри Лус. Не ходех на тези съвещания, защото те представляваха политически инструктаж, а аз явно нямах нищо общо с определянето на политическата линия. Но Уърт ме покани на едно от тях просто за да добия представа.

Чувствувах се не на мястото си, защото всички те се обръщаха към Лус на прякор — Масур, и въпреки демонстративната журналистическа безцеремонност и демократични отношения, в атмосферата се чувствуваше автократичното отношение на началници към подчинени, което цари във всички редакции. Политическата линия — това беше Лус. Но разисквания все пак имаше и трябва да кажа, че Лус слушаше внимателно. Този ден се обсъждаше каква линия трябва да следва „Тайм“ спрямо воюваща Русия. Рузвелт току-що се бе съгласил да отпусне на русите, които понасяха тежки загуби, малко камиони и изтребители (Еъракобра), но Лус беше против това, понеже беше противник на Рузвелт, и „Тайм“ симпатизираше по-скоро на Германия, отколкото на СССР. На редакционното „обсъждане“ Терада изказа мнение, че САЩ не трябва да изпращат на СССР нищо повече от бинтове, стари дрехи и по малко от натрупалите се излишъци от мляко на прах. Лус се съгласи.

Но Пип се изсмя.

— Слушай, Масур — каза той. — Няма да минат и шест месеца и японците вероятно ще ни нападнат. След две години ние ще се бием с германците в Европа. Кого ще минем, ако даваме на русите само стари дрехи и мръсни бинтове?

— Това са само догадки, Пип — каза Лус.

— Не са. Колкото по-големи загуби нанесат русите на германците в жива сила сега, толкова по-лесно ще бъде на нашите момчета утре, когато започнат да стрелят срещу германците. Това няма нищо общо с догадките.

Не ме питаха какво е моето мнение и не го изказах. Но доводът и очакванията на Пип ми се сториха смислени, макар и да не бях толкова сигурен, че Япония ще нападне Съединените щати. Да си призная, смятах го за невъзможно.

Но Пип разбираше Китай и Япония, както разбираше и Щатите. Той не гледаше на азиатските страни с американски очи. Гледаше ги със собствените им очи. Спомням си също, че този ден силно впечатление ми направиха красноречивите, убедително изречени пророчества на Терада за развоя на войната в Европа. Русите, каза Терада, без съмнение ще се изтеглят напълно от Европа, ще се укрият в безкрайната сибирска пустош и оттам ще водят тежка, примитивна тридесетгодишна война с хитлеристка Германия, която за два месеца ще успее да окупира цялата европейска част от Съветския съюз. По онова време много експерти правеха такива предсказания, но единственият човек, на когото те очевидно се струваха смешни и който не криеше ироничната си усмивка, докато ги слушаше, беше Пип. Той беше убеден, че Терада греши, но не си даде труда да спори. Явно не му беше до спор.

След съвещанието запитах Уърт как Лус все още държи Пип Лавъл, след като той очевидно внася нотки на разногласие в редакционния кокошарник.

— Не бъди несправедлив към Масура — защити своя шеф Уърт. — Двамата с Пип се знаят от Китай още като момчета и са стари приятели.

— Не е тази причината — възразих аз.

Уърт се засмя.

— Вярно, не е — съгласи се той. — Пип има прозрение и тъкмо това го прави толкова ценен — за информационно списание като нашето не е изгодно да се лиши от него.

— Ами Терада?

— Недей да ме подпитваш кой с кого е и кой против кого е — предупреди ме Уърт, но все пак добави: — Терада изпитва неподправено американско възхищение към списанието и това е, което го прави толкова ценен.

— Искаш да кажеш, че Пип не дава пет пари за списанието?

— Не съм казал такова нещо. — А ти накъде всъщност биеш?

— Наникъде — казах аз. — Просто искам да разбера какво ги прави толкова добри приятели.

Уърт ме наблюдаваше внимателно, за да разбере дали зад любопитството ми не се крият някакви други мотиви. Той се отпусна назад в металното кресло, сдъвка тъмната си новоорлеанска пурета и отвърна.

— За да оцениш какво дава едно такова приятелство, трябва да знаеш много повече за Америка.

— Толкова ли е сложно?

— Мисля, че да. Във всеки американец е програмирана ролята да играе гражданин на нашата свободна република, Кит. Вършим го, без да мислим. Винаги ни занимава въпросът, каква е тази Америка, в която живеем, каква е онази Америка, към която другият американец принадлежи. Когато пренесеш това на мисловно равнище, то се превръща в нравствена отговорност да защитиш американската си същност. Вгледай се внимателно в тази картина и някъде в нея ще намериш заплетените отношения на тези двамата. Странна бърканица.

— Може би по-скоро бърканица, отколкото приятелство — опитах се да налучкам аз.

Уърт се извърна гърбом към мен и сложи краката си на перваза на прозореца.

— Сега пък много дълбоко започна да ровиш. Защо не накараш Пип или Лестър да ти обясни това, което искаш да разбереш?

— Защото не знам какво искам да разбера — признах аз, — а без да искам, съм любопитен.

На Уърт разговорът не му беше приятен, но мисля, че и той като мен беше заинтригуван или любопитен, защото се замисли за миг и добави:

— Добре, ще ти подскажа нещо, само едно, а после те оставям да мислиш сам. Пип, тъй като е от фамилията Лавъл, е учил в Гротън и в Йейл и следването му е било песен. А Терада е трябвало да се бори със зъби и нокти и кой знае на какви лишения се е подлагал и какви усилия на волята му е струвало да завърши Харвард, където май е бил най-добрият студент по американска история. Блестящ! Въпреки че е ходил с пробити подметки и скъсени отзад ризи, защото сестра му изрязвала парчета, за да слага нови яки, след като старите се протривали.

— Но такива различия можеш да намериш навсякъде.

— Възможно е. Само че когато такова нещо стане в Щатите, то предопределя цялото ти по-нататъшно самочувствие и съдба. Когато Пип завършил университета и поискал да отиде в Китай, достатъчно било да почука на вратата на някоя от фондациите, които действуват на китайска територия, и да получи онова, което иска, макар че депресията още не била отминала съвсем. А Терада? Искал да постъпи в редакция, но не го пускали дори до вратата да припари. Затова се качил на някакъв кораб, превозващ зърно, и пътуването до Русия едва не му струвало живота.

— Да не е бил комунист?

— Предполагам, че е бил. Искал е да види големия експеримент. Постарал се е да понаучи руски, защото в семейството говорели само на словашки, а той не е чак толкова близък до руския. В Москва постъпил на работа в някакво пътническо бюро и в свободното си време събирал оттук-оттам дребни информации, които предавал на кореспондентите на АП и на ЮП, така че накрая го приели като един вид нещатен сътрудник.

След две години се върнал в САЩ и написал книга, в която срива със земята големия експеримент, и никога повече не погледнал назад. Но Лестър се е катерил стъпка по стъпка нагоре и когато човек като него поставиш в гондолата на един балон заедно с Пип Лавъл, получаваш тъкмо това, което се е получило — американската осмоза в действие.

Бях само отчасти задоволен.

— Но между тях няма нищо общо, а ти все пак не ми обясни как те успяват да преодолеят това?

Уърт се изправи пред прозореца и погледна навън, където първите снежинки през този ден падаха на самия връх на стрелата на църквата Сейнт Николас, която се извисяваше точно под нас. Уърт, той имаше такъв навик, сви рамене като отпуснат мечок — този му жест по странен начин хармонираше с мустаците му и с начина му на говорене — и добави:

— Все се мъча да ти обясня, че единствената прилика между Пип и Терада е, че и двамата са американци, но ти като че ли не ме слушаш. — Той вдигна ръка, за да предотврати нов мой въпрос. — Повече няма да ти обяснявам, Кит — продължи той. — Ако искаш да разбереш нещо повече, помисли върху това, което ти казах. Проследи събитията в обратен ред.

Ако се бях заловил със сериозно изследване на живота им, щях да сторя тъкмо това — да проследя нещата в обратен ред. Но нямах за цел да се залавям със сериозни анализи. Да си призная, далеч повече бях заинтригуван от Джуди, или по-точно, от странния триъгълник, който тя изграждаше, прибавяйки ново измерение в приятелството между двамата.

Може би от самото начало би трябвало да разбера към кого от двамата се стреми тя, но все още не ги познавах достатъчно и едва по-късно всичко се изясни. Джуди имаше богата леля с извънградска къща в Риджфорд, Кънектикът. Един предобед, беше сряда, тя застана на прага на стаята ни и покани и трима ни да прекараме там заедно ноемврийския уикенд. Колебанието ни трая само миг — съгласихме се и тримата — и така в петък влязохме във форда на Джуди и тя пое по шосето за Кънектикът.

Къщите се оказаха две, една за леля Фелис, която отсъствуваше, другата за гости. И двете приличаха на домове, които са се предавали по родова линия от поколение на поколение. Но много години по-късно, когато припомних на Пип за тези красиви фермерски къщи и тяхната атмосфера, той каза кратко:

— Всичко купено с пари.

Но дори така да беше, купувано бе придирчиво, макар че доста силно ми се наби в очи частната бензинова помпа до големите конюшни. Ей така — отиваш и си напълваш резервоара, като че ли бензинът извира от земята.

За разлика от мен нито Пип, нито Терада умееха да яздят. Докато другите седяха около огъня в удобната дневна, където им прислужваха чернокожият иконом и жена му, аз следвах пътеките за езда, утъпкани от стотици гости преди мен, обхождах хълмовете на частното имение в Кънектикът. Местността беше леко заснежена — побеляла, без да е затрупана от снега, скована от студ, но не оголена. Върнах се в пет часа, взех горещ душ и заварих другите да пият мартини в очакване на завръщането ми, защото бяхме решили да тръгнем с кола по един пряк път през хълмовете до къщата на Марин Поплар, един от най-известните американски журналисти. След като вече бяхме поели по тесния изрътен път в големия пакард на леля Фелис, с дребничката Джуди на волана, Пип ми прошепна:

— Внимавай, Кит, ще видиш бърлогата на най-свирепия американизъм. Поплар не обича англичаните, мрази Рузвелт и профсъюзите, така че трябва да си мериш думите, ако смяташ да разговаряш на политически теми.

— Никога не споря за политика — успокоих го аз.

— Може да ти се наложи.

Домът на Марин Поплар също беше стара фермерска къща, до която имаше обширен хамбар, боядисан в бяло. Първата работа на мисис Поплар беше да ни отведе там тримата — без Джуди — и да ни покаже старото зърнохранилище, което сега беше обзаведено с бюра, пишещи машини, шкафове за документация и картотекиране, телекс, голям вентилатор и дебел мокет.

— Ето къде работи той — каза почти с благоговеен шепот мисис Поплар.

Тъкмо щях да запитам „кой?“, когато Пип каза:

— Поразително!

Долових сарказъм в тона му.

Мокетът на просторното помещение, дълго двадесетина и широко десетина метра, бе покрит с папки, подредени в редици. Папките за документация се проточваха в безупречно прави линии с пътечки помежду им; те бяха няколкостотин и първата, към която хвърлих поглед, беше надписана: „Брджс, Х4 Екстрадиране“.

— Значи такава е системата му — каза Терада с внушителния си глас.

— Тук не пускаме всекиго — обясни мисис Поплар на Терада, но решихме, че за вас ще е интересно.

— Изключително интересно — ахна Терада, а по-късно Пип ми каза, че сред стройните редици е видял папки с имената на почти всички профсъюзни ръководители в САЩ, както и на всички по-видни фигури от правителството на Рузвелт.

Изчакахме Пип да се завърне от своята разходка по пътечките (ние с Терада не се осмелихме да тръгнем между папките и да четем надписите им), после през остъклен тунел, оформен като зимна градина, ни поведоха към къщата, където Марин Поплар с дълга стъклена лъжица смесваше мартини в голяма кристална кана.

— Мамче, виждат ти се гащите — каза той на своята пълничка и приятна жена, която винаги изглеждаше малко задъхана.

Мисис Поплар погледна през рамо към полите си. Всички проследихме погледа й. Наистина бельото й се показваше, тя оправи трикотажната си рокля и ни поведе да ни запознае с другите гости, забавлявани от Джуди и дъщерята на семейство Поплар.

Макар и да бях запознат е линията и речника на войнствуващия американизъм и изобщо с целия мироглед, отразен в израза „Америка преди всичко“, не бях навлязъл дотолкова в американската политическа сцена, че да ми направят особено впечатление имената, които чух през този ден: Кейс Санфърд, известен юрисконсулт на големи корпорации, Робърт Банърман, от рекламната агенция „Банърман и Брус“, и един млад мъж на име Моран, който въпреки момчешката си външност беше вече известен прокурор. За Моран почти нищо не мога да кажа, защото вече не си го спомням добре, но Санфърд и Банърман имаха вид на възрастни, улегнали, преуспели и безрадостни американски бизнесмени. Никога не повишаваха глас и доколкото можех да съдя като чужденец, англичанин и човек много по-млад от тях, поведението им беше безупречно. Казвам това, което видях.

Адвокатът Кейс Санфърд бе някогашният либерален губернатор на един от щатите в Нова Англия, привърженик на губернатора Франклин Д. Рузвелт от Ню Йорк, когато президент е бил Хувър. Но сега Санфърд ненавиждаше Рузвелт и го смятаха за страдалец, защото имаше някаква болест на гърлото и малко по малко губеше гласа си. Той почти шепнеше. И Банърман бе смятан за човек, комуто животът е нанесъл тежък удар, защото синът му се бе самоубил — скочил без парашут от спортен самолет. Но за разлика от Санфърд Банърман бил републиканец цял живот и най-странното нещо, свързано с името му, бе широко известната рекламна кампания, която той бе повел в началото на тридесетте години, за да убеди американците, че някои бележити личности от историята на САЩ са превъплъщение на апостолите и учениците им, по-специално Томас Джеферсън (Марко), Вашингтон (Матей), Александър Хамилтън (Лука) и Робърт Е. Ли (Йоан). Джеймс Гордън Бенет според тази теория беше свети Павел, а Томас Едисон — Петър. При това учениците щяха да се появяват в нови и нови превъплъщения. Уилям Дженингс Брайън например можеше да се появи като свети Павел или май че беше обратното.

Не можех да допусна, че Банърман е повел тази кампания, без да се усмихва вътрешно, но Пип ме увери, че Банърман се е отнасял напълно сериозно към апостолите си, тъй както и Брус Бартън с най-дълбоко вътрешно убеждение е написал книгата си „Никому неизвестният“, в която твърди, че Исус всъщност е основоположникът на съвременния бизнес, защото е избрал дванадесет души от най-ниското равнище на бизнеса и с тях е създал организация, която завладяла света.

В съзнанието ми почти напълно са избледнели образите на тези уравновесени, шепнещи мъже, а жените им изобщо не мога да си спомня. Но след онази ноемврийска вечер започнах да смятам хълмовете на Кънектикът за „територия на Терада“, защото на тези хора очевидно им беше приятно да се запознаят с Терада и с готовност го изслушваха и разговаряха с него. Терада стана героят на вечерта — точно според замисъла на Джуди. Тя се бе отпуснала в едно голямо кресло, облечено в басма на цветя, и гледаше изпълнението на Терада — човека, който е бил комунист, но се е поправил и е казал истината за големия експеримент. Усмихната, доволна като котенце, тя слушаше как този старозаветен глас обяснява какво е правда и какво кривда на тоя свят — разбира се, от политическо, не от нравствено гледище. Естествено темата на разговора беше Америка, макар че от учтивост и снизходителност към мен, английския гост, не говореха нито за полковник Линдберг, нито за „Америка преди всичко“, с други думи, не говореха за онази Америка, която беше наистина тяхна, а за Америка на Торнстейн Веблен, чиято книга „Теория на забавляващата се класа“ бе убеждавала някогашните американци, че забогателите през деветнадесетия век спекуланти, станали крале на железниците, недвижимите имущества, мините и борсата, изпълняват дълга си, като потвърждават статуса на своята класа, и служат на родината, като консумират с просташка демонстративност благата й.

Терада, със зареян поглед, твърдеше, че Америка може да понесе всяко разточителство и всяка бедност, тъй като същината на въпроса не е какво отделната личност ще направи с парите си, а дали като ги пилее, тя накърнява правата на другите. Потреблението, до каквито и крайности да стига, никога не може да бъде посегателство върху правата на личността в едно свободно общество, където бедният има точно същите права, каквито има и богатият. С шепнещия си глас Санфърд тогава се позова на случая в околия Сан Матео през 1905 година, за да докаже, че има конституционно основание за ограничаване правата на всяко едно правителство да се меси в бизнеса, но когато седнахме за вечеря около изискано подредената полирана маса със запалени свещи, сребро и кристал, Пип каза:

— Да си кажа правото, винаги съм си мислил, че тоя разбойник Джей Гулд[1] е логичният резултат от Джаксън и Джеферсън, а сега вие го доказахте.

Това бе една от забележките, които Терада по-късно щеше да използва в показанията си срещу него.

Повече от тази вечеря не си спомням нищо, защото пихме прекалено много вино, което замрежи образите на мъжете и жените, както и политическите представи, и ни остави разголени да мислим за собствените си личности. Но вечерята бе добавила още един епизод в конфликта между двамата — един конфликт, на който тяхното приятелство не позволяваше да се разгори.

Случиха се и други неща, макар и по околен път. Джуди имаше една братовчедка на име Емѐ, за която казваше, че била полукон, полужена. Впрочем това го казваше и самата Емѐ. А всъщност тя беше полудете, полужена — осиротялата дъщеря на другата леля на Джуди, която загинала с мъжа си в националния парк Редмонд, когато най-неочаквано се откъртила една скала. В неделята, когато навън заваля гъст сняг, който по едно време заприлича на виелица, Емѐ ме накара да й помогна да отнесе няколко кофи топла тричена каша от кухнята в къщата на леля Фелис до конюшнята.

Докато изливахме кашата в хранилките на трите коня, Емѐ запита.

— За какво толкова спориха Пип и Лестър снощи, че останаха цяла нощ?

— Нямам и най-малка представа — отговорих аз. — Дори не знам, че са спорили.

— Останаха до малките часове да говорят долу в хола; сигурно е било нещо сериозно, защото продължиха чак до три.

— О, за тях двамата това е нормално.

— Винаги ли така спорят?

— Обикновено, да.

— Тогава как остават толкова добри приятели?

— О… — замислих се аз, докато изливах кофа каша в едно от коритата, на което бе прогорена думата „Красавица“. — Това е неразгадаема тайна, Емѐ.

— Ако снегът спре, ще ви заведа на разходка следобед — каза тя и така невнимателно изля кашата, че ми заля обувката. — Яздили ли сте в сняг?

— Никога. Искам да кажа, в дълбок сняг.

— Добре тогава, ще те науча, Кит — прояви се конската й половина. — Първото, което трябва да запомниш, е, че трябва да забравиш за себе си и да мислиш за краката на коня. Когато снегът е дълбок, конете трябва да си вдигат високо краката и ако не се отпуснеш така, че тялото ти да следва ритмично движенията на коня, той може да си счупи крак.

— Докато те спореха, Джуди какво правеше? — полюбопитствувах аз.

— Седяла е и е слушала, какво друго? А как мислиш, кого от двамата ще хване накрая?

— Нима се опитва да хване някой от тях?

— Какво се правиш, че не знаеш! — каза тя и така ме смушка в ребрата, че се свих.

— Ако ти беше на мястото на Джуди, кого щеше да избереш? — запитах я аз, като разтривах ребрата си.

Еме просто търсеше с кого да се закачи и да си поиграе.

— Стари са и двамата за мен — сви устни тя презрително. — Най мразя стари мъже. Но те накрая сигурно ще се стрелят заради нея. Ей така.

Тя запрати по мен половин шепа трици и ме удари право в гърдите. Емѐ вече умираше за схватка и тъй като бях двадесет и три годишен, бащински настроен и не можех да й откажа, замерих я със стиска каша, която я улучи по шията. Тя изписка като клепоухо кученце, грабна шепа каша от коритото и се прицели в главата ми. Наведох се и топката трици се пръсна в страничната стена на един от боксовете. Отвърнах й с топка, която я удари в дясната гърда, и когато тя пак не ме уцели, започна сериозен бой с тричени топки, който завърши едва когато конете, ударени от някои от тях, се разритаха и разцвилиха. Тогава излязохме навън да продължим със снежни топки и Емѐ изпадна в екстаз.

— Чакай, Кит, чакай… — извика тя, тъкмо когато понечих да хвърля една много голяма топка. — Не ти ли се иска всичко сега да замре и да си остане така завинаги?

— Да, иска ми се, ама не може — казах аз.

Застанала в снега с ботинките и скъсаните си джинси, тя успя да вкара една снежна топка във врата ми и двамата настървено подновихме боя, който продължи, докато не се изпотихме и изтощихме.

— О, боже мой. Завинаги и завинаги! — възкликна тя радостно и се отпусна назад в една голяма снежна пряспа, на седмото небе от щастие.

На мен ми стигаше толкова бой с топки, но тъкмо когато се канехме да се приберем в къщата, Лестър Терада се появи на страничния вход и постоя така за миг, загледан в тъмното небе. Отначало не разбрах какво се готви да направи Емѐ, после видях, че вади от джоба на якето си сбита буца трици (пазила я е за мен) и преди Терада да успее да подклекне, топката го перна право в слепоочието. Топката все пак беше мека и на Терада не му стана нищо — очаквах, че просто ще се наведе и ще си го върне с една хубава снежна топка.

— Трябваше да се наведете — провикна се Емѐ и вече се готвеше за нов бой с топки.

Но Терада беше замаян, стреснат и безкрайно изненадан. Не знам дали приличаше повече на тромав малчуган, ударен от някое лошо момче, или на безобиден наивник, току-що сполетян от ужасна несправедливост, която той не може да проумее.

— Престани, Емѐ! — това беше Пип, който ядосано тропаше по прозореца.

Една топка полетя към прозореца, Пип изскочи като ученик навън и бутна Емѐ в снега. Играта продължи, а Терада, с невиждащи очи, бавно изтри с носна кърпа триците от лицето си и влезе вътре.

— Какво му е на тоя? — каза Емѐ, като обстрелваше Пип със снежни топки.

— Не го закачай — каза Пип и отново я замери. Той е по-друг, не е за такива работи.

— Глупости! — каза Емѐ.

Не й се сърдехме — Емѐ беше момиче, което обичаше конете и току-що бе пуснато във ваканция след строгия режим в Брин Мор[2].

— Сериозно ти говоря, Емѐ — настоя Пип. — Остави го на мира. Той не разбира.

Разсърдена, Емѐ се върна при конете си. Половин час по-късно чух Джуди да се кара с нея в кухнята и се приближих до прозореца, за да чуя.

— Пип е бил прав — говореше Джуди отчетливо и отривисто, както винаги. — С Лестър не можеш да се държиш така.

— Защо пък? Какво толкова му е специалното? — възропта Емѐ почти безочливо.

— Няма нищо специално. Но с него трябва да се отнасяш с малко повече уважение. Толкоз. Така че внимавай.

— Ами другите? — запита Емѐ. — Те не се разсърдиха.

— Те са други хора. Лестър е докачлив, а ти се държа като безочлива малка богаташка, която си позволява да замеря възрастен човек.

— О, боже мой — излезе от търпение Емѐ. — Знам, че е стар, но не е чак толкова. Кит е англичанин и пак не се разсърди.

— Не ме интересуват другите — продължи настойчиво Джуди. — Аз съм длъжна да се грижа за Лестър и няма да търпя да го поставяш в такова положение. Това е непростимо.

— Добре де, непростимо е — сви рамене Емѐ. — Този твой Лестър Терада можеш да си го вземеш и знаеш ли какво да направиш с него…

— Не ставай простачка!

— Ще се омъжиш ли за него?

— Ще престанеш ли най-после?

Отдалечих се. Снежната виелица продължаваше и нямаше какво да се прави, освен да се седи в къщи. Вятърът бе навял преспи по пътя, край живия плет, по пътеките за езда. Изтегнах се на едно канапе и зачетох „Леонардо да Винчи и конят“, която взех от библиотеката на Емѐ. Прекарахме останалата част от предобеда в четене — всички, с изключение на Терада, който така се бе разстроил, че се върна в леглото.

— Нищо му няма — обясни Пип на Джуди. — Трябва му малко време и ще му мине, това е всичко.

— Невъзможна хлапачка!

Пип се засмя.

— Лестър разбира, че нещо ще го удари тогава, когато вече го е ударило. И то не веднага, а след известно време. Следобед ще е умърлушен.

Терада слезе за обед и Пип и Джуди се държаха с него като с ранена птичка, която се нуждае от грижи и закрила. Джуди го коткаше майчински и се стараеше да му покаже колко го уважава и колко съжалява за случилото се, а Пип гледаше да го развесели и се държеше съвсем естествено, дори малко прекалено естествено. Реших, че и аз трябва да се държа така. Но накрая на Емѐ й дойде до гуша. Смушка ме на кушетката и силно прошепна:

— Не мога да ги понасям повече. Излез да ти покажа как се язди в сняг.

— Готово.

Последвах я към конюшнята и след като разтрихме два коня, оседлахме ги и тръгнахме — отпред Емѐ, аз след нея — прекосихме двора, после по чакълестата алея стигнахме до пътната врата, където трябваше да изринем снега, за да можем да отворим. Пред нас се простираше празно поле, Емѐ се загледа в девствената белота на хълмистата равнина — снегът чак синееше — и въздъхна като дете:

— Боже мой! Какво пропускат те?

— Кой какво пропуска?

— Те — посочи тя с глава къщата. — Колко са смешни.

— Кои? — продължавах да я дразня.

— Онези тримата. С тяхната игра на три ръце.

Тя налапа пръсти, после духна в премръзналите си ръце, присви очи и готова да забие шпори в хълбоците на коня, изрече, загледана напред:

— Работата е там, че Пип е потомък на Лавъл, докато Терада си е обикновен човечец и двамата са много, много далече един от друг. Да вървим.

Тя пришпори коня и извика:

— Гледай ме в краката и прави като мен.

В продължение на два часа правех като Емѐ и едва вечерта, в леглото, си дадох сметка какъв непосилен труд е да се движиш в ритъма на четирите крака на коня, които се вдигат и забиват в дълбокия сняг, с точността на машина. Не бях в състояние да се помръдна и заспах в същия миг, в който главата ми докосна възглавницата.

Събуди ме посред нощ Емѐ по пижама.

— Шт! — предупреди тя и седна на леглото ми, докато аз се надигах. — Аз съм.

— Какво има?

— Нали ти казах какво ще се случи. Джуди е в леглото с Лестър… Видях я, когато влизаше, при него е от часове.

— Това ли е всичко?

— Шт! Знаех си, че ще е Лестър — каза тя. — Тези дебелаци от Пенсилвания дори не си свалят обувките, когато правят секс. Тя е голяма глупачка. Глупачка, нали Кит?

Запитах се дали Емѐ също не си е наумила нещо — докато ми говореше, почти се опираше в мен — младо, доверчиво същество, на което и през ум не му минаваше да се уплаши от нещо. Но тази мисъл скоро ме напусна, защото тя заби коляно в ребрата ми с думите:

— Казах ти, нали ти казах? Но така ми се иска да беше Пип. Непоносима ми е мисълта, че в семейството ще влезе човек като Терада. Все едно някой да зашляпа из къщата ти с кални обувки.

Тя придърпа одеялото ми, за да ме завие, въздъхна като дете; което играе тайнствена игра, и се запъти към леглото си, а аз се извърнах и отново заспах.

Бележки

[1] Израсъл в бащината си ферма, Джей Гулд започва такава ловка и безогледна спекула с акции от железниците, че успява да изиграе магната Вандербилт за железницата Ири; след това пуска на борсата 100 хиляди акции без покритие и избягва от Ню Йорк в Джърси, после подкупва нюйоркските власти да признаят акциите му за валидни. Решава да направи най-големия си удар — да предизвика паника на златния пазар, за да разиграе най-мащабната спекулативна операция. Но резултатът е катастрофален — „Черният петък“ на нюйоркската борса (24 септември 1869 г.). Общественото възмущение е такова, че Гулд разбира, че е преиграл. — Б.пр.

[2] Колеж в Пенсилвания. — Б.пр.