Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Глава втора

През 1941 постъпих на работа в „Тайм и Лайф“, тъй като през войната бях пращал дописки от Финландия, Норвегия и Гърция, както и за действията в Северна Африка, и те ми предложиха да ме назначат като постоянен военен кореспондент, при условие че изкарам три-четири месеца в редакцията на „Тайм“ в Ню Йорк, където да усвоя техния стил на работа. Включиха ме в отдела, който отразяваше Втората световна война — тогава той се оглавяваше от Чарлс Уъртънбекър и Джон Хърси, — и получих бюро в едно ъглово помещение на редакцията с дебел килим на пода и препарирани птици по стените. Това беше предишният кабинет на Джон Стюарт Мартин — едноръкия някогашен главен редактор на „Тайм“, който вече не беше главен редактор, но чиито пернати призраци бяха останали да висят по безукорно чистите бледосиви стени.

В същата стая бяхме с Теди (Тиъдор Х.) Уайт и със Сам Солт от Оклахома — един от онези американски журналисти, за които цял живот си спомняш с признателност и съжаляваш, че не си ги опознал по-добре и не си бил по-дълго време с тях. В съседното помещение беше кабинетът на Уърт, а под дългия и клинично чист коридор се редуваха стаите на референтките от справочния отдел. След това — кабинетът на Хърси и на края стаята с бюрата на Пип Лавъл и Лестър Терада.

Хубаво място беше тази ъглова редакция на двадесет и деветия етаж в онази зима и пролет: даровити хора, приятна среда, увлекателни разговори. Хърси беше млад и способен — с възможности, явно превишаващи изискванията на длъжността му. Същото можеше да се каже и за Теди Уайт. Но то беше особено вярно за Уъртънбекър — за нас той беше кумир, комуто с радост се подчинявахме. Уърт беше либерален, толерираше слабостите ни, насърчаваше способностите ни, доколкото ги имахме. Допускам, че Лус, върховният шеф на „Тайм и Лайф“, си е давал сметка за цената на Уъртънбекър, и ми се струва, че ъгловите помещения на двадесет и деветия етаж бяха едно от безспорните постижения на Лус.

По това време Теди пишеше книга за Чан Каиши, (той току-що се бе завърнал от Китай). Аз пишех роман за войната в Гърция, а Сам си беше просто Сам. Той четеше комиксите, подсмиваше се, почесваше големия си нос и всяка сутрин закусваше с уиски-бърбън от бутилката, която държеше в най-долното си чекмедже, и с мляко, което едно от момчетата на редакцията му донасяше в картонена опаковка. Ние с Теди се стараехме и когато на Сам му идваше до гуша от нашата младост и амбиции, той протягаше ръце и казваше:

— Май че трябва да направим нещо, за да повдигнем духа ви, а момчета?

И така Сам предлагаше, или по-скоро настояваше, да вземем ферибота за Стейтън айлънд, за да видим статуята на свободата при „най-добрите възможни условия“. За Сам това означаваше студен, неприятен и мъглив ден, когато ние ще се свиваме на носа на безлюдния ферибот, сгушени в палтата си, взирайки се с мокри лица в мъглата и унинието, ободрявайки се с много дълги глътки от бутилката бърбън, която Сам предвидливо е сложил в джоба на пардесюто си. Сам знаеше какво прави, и тези сантиментални разходки нямаха нищо общо със Статуята на свободата, която той изобщо не поглеждаше.

В пиенето не бяхме сериозни партньори на Сам, но той смяташе, че за мен е от полза да видя Америка откъм другия ъгъл „при най-добрите възможни условия“; тогава на някой от горния етаж му се стори, че вкарваме прекалено дълги паузи в работното време на редакцията на „Тайм“, и реши да ни раздели. Уърт не можа да се наложи и мен ме преместиха. Явно бяха решили, че аз съм главният рушител на дисциплината. Бях прелетна птица, чужденец, за когото опознаването на Ню Йорк се бе превърнало в любимо и всепоглъщащо занимание, и не ми се пишеше за войната, седнал пред бюрото си чак на двадесет и деветия етаж.

И тъй преместиха ме към другия край на коридора, в стаята, където работеха Лавъл и Терада и където липсваше човек като Сам, който да насърчава частните ми наблюдения върху Америка.

Всъщност решението беше малко странно, защото Лавъл и Терада вечно бяха някъде по работа навън. В ъгловото помещение, където бях по-рано, Джон Хърси имаше навика да се отбива като в клуб, за да побъбри с Теди, Сам и с мен, а и самият Уърт обичаше да прескача при нас, за да разменим информация. Но в тази стая Лавъл и Терада бяха всецяло погълнати един от друг. Нямам предвид нищо лошо — искам само да кажа, че те до такава степен бяха потопени в нещо, което смятаха за особено важно, че бяха станали неразделни, и когато ме преместиха, Сам ми каза:

— Внимавай, Кит, попадаш в интересна американска територия.

Веднага разбрах, че Терада е по-силната личност от двамата. Той беше едър, масивен, дебелокрак, с гъста коса и широко чело. Имаше бърза мисъл, беше начетен, упорит и говореше малко като библейски пророк, доколкото можех да съдя с моето ухо на чужденец. Беше от пророците с внушителна осанка, не от онези, другите, слаботелесните. При това от силните — не от колебливите. Заговореше ли те, сякаш ти внушаваше, че пророческите му слова трябва да бъдат внимателно слушани; кой знае защо винаги гледах на него като на човек от едно-единствено поколение — като че по-рано друго не бе имало и в бъдеще друго нямаше да има. Баща му бил чешки стъклар, майка му, гладуваща полячка от Тилзит и той сам бе изобретил името си въз основа на друго, което ще да е било чешко. Но вдъхваше американския въздух тъй, сякаш останалата част на нацията дишаше заедно с него.

А Пип имаше деликатната и безплътна осанка на аристократ от Нова Англия. Беше с весел нрав, може би прекалено весел, сякаш се срамуваше от нещо, или искаше да прикрие някаква слабост. Но и в него имаше много стари наслоения — като че бе изтънял (подобно на името си) от продължителното въздействие на американския градски живот, високите пещи и минните шахти.

„Прав си, да, прав си“ казваше той на Терада, когато спореха по някой въпрос от идеологическа важност, свързан е конституцията от Атланта[1] или Мейфлауърсната завера[2] — опорни точки на американската същина, цветисти епизоди от националното минало.

Сякаш всеки път Пип вдигаше ръце от Америка, за да я повери на Терада, и сякаш имаше основание за това. Човек оставаше с впечатлението, че той лично няма повече претенции към републиката. Трябваше да мине известно време, за да разбера какво точно Пип влага в това и да преценя какво преследва. Но веднъж проумял това, започнах да уважавам дълбоко този човек и заобичах неговата Америка.

Бързо открих, че Пип и Терада са хора от различни категории. Те двамата по-скоро спореха, отколкото разискваха. Като че ли не стояха на една и съща страна, а от двете страни на нещо, което още не знаех какво е. Това нещо ги разделяше и едновременно с това свързваше.

Но какво беше то?

Най-напред направих глупавото предположение, че това е една от референтките в справочния отдел, Джуди Джеймисън, която понякога идваше по коридора към нашата стая и заставаше на прага да поприказва с трима ни. Всъщност тя говореше не с мен, а с тях двамата. И то не с двамата, а с единия. Но с кого? Не можеше да се каже, че Джуди Джеймисън отговаря напълно на представата за красиво момиче, а освен това имаше навика да се смее малко принудено. Но произлизаше от добра среда, прибрано, възпитано, организирано момиче, с грижливо вчесана тъмна коса, безупречна полуусмихната уста и много хубави зъби и кожа. Джуди приличаше на хубавица от Балтимор, която по-скоро е режисирала външния си вид, отколкото той да й е вроден. В ония години се носеха бисерни огърлици, пуловери от ангорска вълна и поли (с умерена дължина — неща, които най-много отиваха на Джуди. Понякога пъхаше молив в полуотворената си уста, почукваше с него по идеалните си зъби и ефектът от това беше толкова интересен и възбуждащ, че ме осеняваше такава мисъл: по инстинкт Джуди упражняваше женската си привлекателност, усещайки, че трябва да използва глезените и китките си, тъй като не може да разчита на формите си и на повика на плътта. И въздействието беше силно.

Един ден Джуди се облегна на рамката на вратата и каза:

— Ще дойдеш ли на вечеря в къщи в четвъртък? — Вдигнах глава, но не отговорих. Не беше възможно да има предвид мен. Другите двама също не отговориха.

— Това се отнася за теб, Кит — каза тя решително, сякаш се отнасяше за работа, която трябва да бъде свършена.

— За мен?

— Стига си повтарял като ехо — каза тя. — За теб, разбира се.

Бях поласкан и мигновено отговорих, че ще отида.

— В осем часа — добави тя и ми подаде малката си визитна картичка с адреса й в Гринич Вилидж.

Това бе всичко. Не поглеждах към другите двама, защото си давах сметка, че Джуди всъщност проявява интерес към един от тях, а не към мен, и се смеех вътрешно, като се чудех как ли ще ме използва, за да улови избраника си, тъй като явно това беше единствената причина да ме покани.

— Големи успехи жънеш, Кит — погледна ме Пип със засмени очи.

— Този невъзможен англичанин идва тука и ни измъква момичето изпод носа — каза с тържествена шеговитост Терада, опитвайки се да подражава английския ми акцент.

В своя подреден с вкус апартамент с „цветна“ прислужничка — тя разполагаше със свои средства, при това годината беше 1941 — Джуди бе твърде различни от момичето, което знаех от коридора. Държеше се изискано и малко стеснително и аз си дадох сметка колко много прилича на Пип. Дори по външност малко напомняше за него. И тя като Пип се смееше малко притеснено, гледаше с прекалено усмихнати очи. Беше по-интелектуален тип от Пип, но в сив спортен костюм би могла да мине за негов брат, който води по-дисциплиниран живот. На пръв поглед те изглеждаха създадени един за друг, само че Джуди беше човек от желязо, докато Пип по-скоро клонеше към бронзовия век.

— Защо ме покани на вечеря? — запитах я аз, когато тя поднесе стридите.

— Защото онези двамата понякога ми действуват на нервите — отвърна тя с вид на пале, което ръмжи, захапало голям кокал. — За какво си говорят те през цялото време?

Не си бях задавал този въпрос, но когато тя ме запита, изведнъж ми хрумна верният отговор.

— За Америка.

Тя ме погледна изненадана, после се засмя.

— Да, разбира се!

— Всъщност това сега ми дойде наум — поясних аз.

— Ясно. Те имат любовни връзки с нацията — отсече тя саркастично. — Нищо чудно, че с никой друг не се виждат.

Това бе всичко, което излезе от тази изискана вечеря с американско сервиране. Докато се прибирах пеша по пътя към стария хотел „Мъри Хил“, където живеех, си блъсках главата на кого от двамата е хвърлила око Джуди. Почти бях сигурен, че на Пип, макар да се съмнявах дали Пип действително я харесва. В чистите стаички на „Тайм“ на двадесет и деветия етаж непрекъснато се говореше за секс и за жени — главно за момичетата от справочния отдел, — но към тях не се проявяваше интерес като към момичета, за които човек би се оженил. Само че след вечерята при Джуди започнах да наблюдавам внимателно Пип и Терада и открих едно нещо: представленията, които Джуди устройваше в рамката на вратата, явно бяха заинтригували и двамата, защото те никога не я споменаваха, когато предъвкваха с наслада плътските прелести на другите момичета. На следващата седмица Терада бе поканен на вечеря, а няколко дни по-късно — Пип. Така че аз бях нещо като увертюра, един вид приемливо въведение за моминските амбиции на Джуди. Стана ми смешно от тази сложна плетеница от ходове. Джуди беше порядъчно момиче, което спазваше всички условности и, струва ми се, тъкмо това я правеше привлекателна в очите и на двамата.

Но подозренията ми, че тя е онова нещо, което ги разделя, не се оказаха верни. За момент бях допуснал това просто защото тогава бях голям невежа по отношение на Америка. Не бях схванал истинските отсенки на тънките различия в мисленето на Пип и Терада, защото не бях достатъчно добре запознат с американската социална философия, история и идеология. Едва след като изслушах един техен особено продължителен спор за книгата на Парингтън „Главни течения на американската мисъл“, започнах да прозирам същината на разногласията им. Трябваше да разпитам Пип подробно, за да може накрая това да ми стане по-ясно, да ми стане по-ясен и самият Пип. Макар и израсъл в чистата пуританска традиция на БАСП[3], свързана с либералните идеи на колониалната демокрация от осемнадесети век (той бе потомък на Джеймс Лавъл), Пип бе разлюбил собственото си духовно наследство. Американските интелектуални настроения през 1941 търсеха историческо измерение и се подхранваха идейно от демократичната традиция на Джаксън и Джеферсън, кореняща се в процеса на преместване на границата все по на Запад и завоюването на нови територии и по този начин наречена „Гранична демокрация“. Но Пип, тъкмо един от хората, които имаха най-много основания да се смятат лично свързани с тази традиция, направо я отхвърляше. Не искам да кажа, че възприемаше марксизма или друга някоя идеология, предлагаща цялостно философско обяснение на света. За марксизма той не знаеше нищо или почти нищо и дори не се интересуваше от него. Пип беше типичен представител на американския начин на мислене и един ден ми изложи възгледите си съвсем ясно, докато обядвахме (този ден Терада бе във Вашингтон) в подземния ресторант, където можеш да гледаш как кънкьорките правят фигури на пързалката в Рокфелеровия център.

— Америка — каза той — непрекъснато се опитва да се превъплъти в образа на някогашния пионер от границата — устойчивия характер, честния фермер, чиято личност се е оформила в просторите и необятната пустош. Но това сега е напълно глупаво — продължи той, — защото Америка всъщност е нация от граждани, потомци на селяни емигранти от Европа, така че приложната ни философия трябва да започне оттам.

Възразих, че не всички емигранти са били европейски селяни.

— След 1870 — каза той — цялата емиграция, преобладаващото мнозинство от населението ни идва от Европа и е от селски произход; между тях е имало и европейски занаятчии, чиито родители също са били селяни. Съвременна Америка е изградена и населена от безимотни селяни, дошли от Европа, и от бедняци, напуснали селото и отишли в града.

— Е, и?

— Разбираш ли, Кит, те са дошли тук с манталитета на европейския селянин. За какво са жадували? В селската душа е залегнал стремежът към материалните придобивки. Залегнала е и простотията. И натурализмът във всичките му прояви. На селянина са присъщи изобретателността, невъздържаността, той е здрав и дързък. Склонен е към насилие, предразсъдъци и сантименталност, голям консерватор е в материално и в религиозно отношение и стига до бруталност в егоизма си. Ето откъде точно започва съвременна Америка. Това е изходният ни материал. А не честният и добродетелен пионер от границата с неговата кремъклийка и самозадоволяващо се стопанство, проснало се в безкрая на хълмистата прерия. Всичко това са опасни илюзии, чист мит, който не можеш да лепнеш на опашката на селянина, без и тя, и той да пострадат от това. И то да пострадат много.

Когато възразих, че е твърде краен, че конституцията, пропита с граничния дух на началните години, и Хартата на правата не са загубили значението си, той сви нетърпеливо рамене с думите:

— Разбира се, че имат значение. Не ги отричам. Но в най-добрия случай те са само една законодателна гаранция. Самият Джеферсън е казал: „Никое общество не може да създаде вечна конституция, нито дори вечен закон.“ Конституцията просто е отразила в общи линии главните правни норми на онова време. Също и поправките към нея. Такова е било и предназначението им. Що се отнася до останалото, обществената философия на Съединените щати трябва да започне отново с нашите селско-градски емигранти. С това да се започне и върху него да се гради.

— Но можеш ли да оспориш, че старата философия е най-добрата основа, която имате?

Обърнахме още по едно кристално мартини — вече второто или третото, и Пип възрази.

— Какви ги говориш? Какво общо има един швабски селянин, примерно, отишъл да лее чугун в Питсбърг, с традицията, от годините на Джеферсън и Джаксън? Нищо. Какво право има един украински мужик или полски евреин, или някой ирландец, който е садил картофи, или някой малоимотен шотландец да си въобразява, че е духовен и културен наследник на Натаниел Хоторн? Абсолютно никакво! Направо смешно. Няма никаква връзка.

— Не мислиш ли, че разсъждаваш малко като патриций? — продължих спора аз. — Не лишаваш ли емигрантите от нещо, с което ти си бил облагодетелствуван благодарение на произхода си?

— Не! Категорично не! — разпали се той и в същия миг по витрината към пързалката полепнаха ледени пръски, полетели изпод кънките на една от фигуристките. — Лично аз се отказвам от традицията, от наследството, което имам по рождение. Захвърлям го. И само се опитвам да внуша на нашето първо поколение от градски селяни, че тази страна е тяхна, че истинската ни идейна философия трябва да започва от тях и от онова, което те са донесли със себе си, не от онова, което е останало от мен. Че тях ги мамят.

Все още се отнасях малко злъчно към доводите му, та подметнах:

— Искаш да кажеш, че трябва да започнат от своята алчност, дребнавост и простащина?

— О, не се прави, че не разбираш, Кит! — възкликна на той. — Не искам да кажа, че с това трябва да се задоволят. Напротив — това трябва да забравят. Просто искам да разберат как стоят нещата. Какво са донесли със себе си. След това те могат да го заменят, ако искат, с каквото смятат за по-добро. Това е всичко.

— Значи искаш пълен отказ от традицията?

— Повече или по-малко.

— И искаш погражданените селяни да се преобразят?

— Да.

— В каква насока?

— Боже мой, Кит! Откъде да знам? Никой не може да каже. Въпросът е, че оттам трябва да започнем. И насоката, за която говориш, може да бъде само американска, защото в тази обстановка не могат да се прилагат чужди критерии.

— Знаеш ли, че отричаш нещо, което е чудесно? — хрумна ми изведнъж.

— Разбира се — призна той. — Но това, което отричам, е безвъзвратно загубено, отишло си е веднъж завинаги. Искам тази нация да се отърси от своите умиращи митове и да се преизгради чрез тази прекрасна жизненост, която блика от една просташка енергия и едва ли не животински нагон. Аз лично не виждам мястото си в такава нация, но с радост ще я приема, ще се смятам за част от нея и ще вървя в крак с нея. Това е всичко, Кит. Нищо особено, както виждаш.

Нищо особено? Разбирах, че е твърде особено, защото обръщаше надолу с главата начина, по който американците гледат на себе си. И сега си дадох сметка за какво всъщност спореха те двамата с Терада, кое е онова, което наистина ги разделяше. Те бяха две крайности. Пип, издънка на старо аристократично семейство, което е притежавало имение още преди 1840 година, свързваше жребия си с онази гмеж, която пъплеше в подножието на Статуята на свободата, докато Терада, новодошлият преселник, беше пламенен проповедник на голямата американска традиция от 1776[4] и в представите му витаеха образи на плантатори и свободни фермери. Ясно, че каквото и да си кажеха за американската култура, за американските нравствени и етични норми, то отразяваше крайно различни възгледи.

Безнадеждно положение; може би дори опасно в една страна, която непрекъснато търси истинския си облик и в която подобни спорове стигат до самия корен на онова странно нещо, наричано американска същност. Нищо чудно, че Джуди ги ревнуваше от Америка, нищо чудно, че не й бе лесно да спре своя избор върху един от двамата, защото и тя като тях се объркваше от своята американска същност.

Бележки

[1] През 1868 г. в Атланта се свиква учредително събрание, което съставя конституцията на щат Джорджия (всеки щат има свои органи на законодателната и изпълнителната власт). — Б.пр.

[2] Когато заселниците пилигрими наемат с чартърен договор кораба „Мейфлауър“, който дотогава е пренасял вино, всички те са сплотени и се качват на борда заедно със семействата си. Но когато прекосяват океана и наближават сегашния Плимут, щат Масачузетс, започват да се подозират един друг. Ето защо 41 от мъжете на борда се подписват под документ, с който се задължават да не се отцепват от групата, да не се заселват отделно от нея и да спазват законите, които групата в бъдеще ще приеме.

По същество това е политически документ и той става основа за плимутското правителство, макар заселниците пилигрими да са убедени, че дават духовен обет по църковен канон. — Б.пр.

[3] Съкращение от „бял англосаксонец — протестант“ (англ. WASP) — хората, считани за най-чисти, „първокачествени“ американци. — Б.пр.

[4] На 4 юли 1776 Конгресът на 13-те колонии приема Декларацията на независимостта, съставена от конгресен комитет (всъщност от Томас Джеферсън), прокламираща САЩ за независима от Англия държава. — Б.пр.