Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Глава десета

През следващите месеци делото на Пип бавно започна да се заплита в лабиринтите на юрисдикцията — адвокатите му се позоваваха на прецеденти и на конституцията, за да не допуснат то да бъде внесено във Федералния съд. Макар че Пип никога не ми пишеше повече от няколко реда, с които да ме уведоми какво става, разбрах какъв ход са взели нещата. Той се беше озлобил. Но без следа от самосъжаление или паника, макар да му бяха съсипали живота. Отвсякъде му отказваха работа. Беше порицан от различните църкви, вестници, от сдруженията на ветераните и от политиците. Книгата му беше инкриминирана в почти всички обществени библиотеки в САЩ, пред една книжарница в Милуоки бяха устроили публичното й изгаряне.

В Бостън двама души се бяха нахвърлили да го бият, а собственикът на къщата, в която живееше под наем в Бруклин, беше издействувал от местната прокуратура забрана да влиза в дома, въпреки че наемодателският договор си оставаше законно валиден.

Никога не споменаваше Терада, Джуди или сина си, но в послеписа към едно писмо беше споменал Емѐ с предишното си добро чувство: „Те живеят в Ню Йорк и тя, струва ми се, иска отново да се отдаде на старото си влечение към конете. Носи брич и си отряза косата.“

— Казах ли ти? — забеляза Айлин, когато й го прочетох.

— Вярно. Дано й се отрази добре — съгласих се аз.

Но това изглежда не бе дало очакваните резултати, защото една неделна сутрин, докато Джак играел скуош в някакъв местен тенис клуб, Емѐ се бе самоубила.

„Не остави никаква обяснителна бележка, поне Джак не намерил нищо — пишеше Пип. — Джак разправя, че се скарали, но това не било нещо различно от обикновените им разправии. Преди да си разреже китките в банята — продължаваше Пип, — Емѐ взела един чук и изпотрошила всички чинии в апартамента им в Ню Йорк. Изнесла ги всички на пода в дневната и ги трошила една по една. Нищо друго. Само чиниите. Което може би крие някакво обяснение, стига да можем да го разберем, Кит, както и глупавите й коне.“

Това бе всичко, ако не се смятат няколко многозначителни думи в края: „Не ме питай за подробности, защото няма да узнаеш нищо повече. По този въпрос не говоря.“

По-нататък Пип добавяше няколко реда за себе си. Казваше, че продължава да действува чрез адвокатите си, за да не бъде подведен под отговорност, и щял да заведе дело за клевета и обида срещу Лестър Терада в един вашингтонски съд. „На заседанията на комисията не ми дадоха възможност да го подхвана — пишеше той, — затова ще се отнеса до гражданската колегия на съда. Всички ми казват, че нямам никакви изгледи да спечеля делото, но поне ще разоблича този мръсник като лицемер, лъжец и платен доносник. (В края на краищата той направи капитал от всичко това, нали?)“

Това, което Пип споменаваше за Емѐ в писмото си, беше толкова лаконично, че тогава ми се стори безчувствено. Смъртта на Емѐ така ме разстрои и смая, че известно време бях убеден, че я преживявам по-тежко, отколкото Пип. По-късно Пип поправи това мое впечатление, но тогава всичко ми изглеждаше по-друго. Айлин си поплака. „Бедната Емѐ, бедното момиче!“ — промълви тя, а аз станах и започнах да се разхождам и да се питам защо… защо все пак тя е извършила това, докато Айлин се раздразни:

— Е добре де, добре! Защо го е направила?

Нямах желание да се проявявам с находчиви отговори, но струваше ми се, че знам причината. Постъпих може би нетактично, като отговорих прекалено грубо:

— Изнасилили са я веднъж повече, отколкото е могла да понесе.

— Глупости! — отсече Айлин. — Това не обяснява защо се е самоубила. — Като по-практична, Айлин съзна пропуснатата възможност: — Ех, ако Пип беше отишъл при Емѐ и беше оставил Джуди.

На мен самия винаги ми се бе искало това да стане и пропуснатият спасителен изход стана още по-ясен като проиграна възможност, когато след няколко месеца прочетох в „Тайм“, че Джуди е оставила Пип.

Джуди обявила решението си на събрание на организацията „Дъщери на американската революция“; то се състояло във Вашингтон и тя станала да говори на трибуната. И тя като Лестър започнала да разправя как напразно се опитвала да промени начина на мислене на Пип, да го отклони от подривните и опасни идеи и да го вкара в пътя на нормалното и приемливо американско отношение към нещата. Казала, че го оставя не само за доброто на Америка, но и за доброто на сина си и неговото бъдеще като американец. Какво бъдеще може да има малкият Лестър, щом баща му отказва да подпише декларация, че е лоялен американец и че се отказва от прокомунистическите си симпатии.

— Надявам се, че ще я застреля — каза Айлин.

— По-вероятно е някой да застреля Пип.

— Тогава той трябва да напусне Америка — каза Айлин. — Поне за известно време.

— Няма да го пуснат.

— Би могъл да се измъкне някак си.

— Каква полза? Дори да дойде тук, съмнявам се дали британските власти ще му позволят да остане.

— Все пак защо не му пишеш и не му предложиш? — подсети ме Айлин.

Предложих му, но и на това писмо не ми отговори. Той изобщо престана да пише и от този момент нататък аз се осведомявах за него от печата. Не чух нищо за делото, което искаше да заведе против Терада; много по-късно узнах, че не е могъл да намери адвокат, който да пледира за него в съда, отказал му дори онзи негов защитник, който не бе го изоставил нито за миг, когато трябваше да се попречи делото му да бъде внесено във Федералния съд. Името на Пип започна да се среща все по-рядко и по-рядко в американския печат; на преден план излязоха други, по-сензационни дела. Алджър Хис, далеч по-сериозен случай, вече бе подведен под отговорност въз основа на показанията, дадени от Уиткър Чеймбърс, който също беше работил в „Тайм“, ожесточена борба се водеше около Оуън Латимър. Все повече и повече изпадах в неведение за Пип.

Междувременно ние с Айлин се преместихме в Париж, където вече имаше десетина американски емигранти — жертви на макартизма, повечето от тях холивудски сценаристи, продуценти и актьори и неколцина други, между които и известният американски фотограф Пол Странд. Никой от тях не познаваше Пип лично — за мен той сякаш потъна в блатото на американския макартизъм.