Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Глава шеста

Три дни преди да отплавам с един конвой от залива Делауеър за Ливърпул, японците бомбардираха Пърл Харбър, Америка стана друга страна, а Пип и Терада — други хора. Или, което е по-вярно, хората си бяха същите, но развоят на събитията ги постави в нова обстановка.

Тогава се чудех как американците не схванаха още в първия миг, че сега вече напълно и безвъзвратно са в положение на война и че всичко в техния живот ще се промени. На двадесет и деветия етаж неделният ден протичаше както всяка друга неделя, в която се работи. Безлюдните нюйоркски улици под нас си бяха същите, същите бяха въздухът, атмосферата и животът в жилищните райони — обед, вечеря, коктейл, а в понеделника — отново обикновената работна въртележка. Никога до този миг не си бях давал сметка до каква степен американците не познават войната или по-скоро не я усещат (а нима имаше причина да не е така?). Бях в Лондон, когато се обяви, че сме във война и един час след като Чембърлейн ни съобщи това в своята реч, се долавяше, че градът е стаил дъх. На другия ден бях в Париж и това беше военновременен град, макар войната там да не беше още истинска.

Няма да разказвам личните си спомени за войната, а онова, което стана с Пип и Терада, така че важното в случая е какви промени настъпиха в тях през този неделен предобед. Пип може би единствен знаеше какво ни очаква. Странната му способност да долавя как стоят нещата му даваше възможност да прозре в далечните хоризонти на бъдещето: гигантските морски и въздушни битки в тихоокеанския театър, американската армия, която напредва в Европа, за да се срещне с русите в Берлин, и как накрая войната свършва с появата на необикновени нови оръжия. Никой друг не виждаше нещата тъй точно — аз оцених това едва по-късно, защото догадките на Пип тогава ми се струваха недействителни като съновидения. Известно ми беше, че войната не подлежи на гадания, че пророчеството може да бъде опасно подвеждащо и никой не може да каже дали тя ще вземе един или друг обрат.

Странното в случая беше интересът на Пип към Европа и интересът на Терада към Япония. Би трябвало да е обратното, но Пип винаги бе имал цялостен поглед върху нещата, докато Терада си беше един чист и елементарен американец и в неговите очи, щом Япония се бе опитала да изнасили американската република, тя трябваше да бъде преследвана и унищожена. Германия и Италия бяха извън полезрението му; те не бяха обявили война на Съединените щати, така че не бяха предизвикали Лестъровия гняв.

— Войната е една, дявол да я вземе — опитваше се да обясни Пип.

— Не ме интересува дали е една или не — възразяваше Терада. — Дори ако целият европейски континент се обезкърви, пак пет пари не давам. За нас главното е Япония. Това е млада, брутална държава, която иска да премери сили с нас. Стига да й падне случай, тя ще ни помете от Тихия океан и дори ще стъпи на западните ни брегове, ако не отговорим с бърз и силен удар.

— Ти си истинско, мислещо на дребно американче. Такъв си по душа, Лес, и може би това означава, че си по-добър американец от мен — казваше Пип.

Терада не възрази. Понаду бузи и каза някак смутено:

— Другата седмица напускам „Тайм“ и започвам работа във Вашингтон, Пип. Ти имаш право да знаеш това.

— Гръм от ясно небе! — възкликна Пип. Той добави, че е възхитен, и, струва ми се, най-сетне въздъхна облекчено след опасенията, че Терада може да има неприятности с ФБР. — Значи затова са събирали сведения за теб.

Терада кимна. Видът му ми напомни как на времето аз, като дванадесетгодишно момче, съобщих на родителите си, че току-що съм станал първенец в училищните състезания по скокове във вода: горд, скромен, суетен и с невероятно пораснало самочувствие. Терада не можеше да не ми бъде симпатичен в този миг.

Истинското спречкване помежду им дойде по-късно, след едно редакционно съвещание в понеделник, на което аз не присъствувах. Двамата влязоха в стаята странно смълчани, сякаш току-що бяха водили ожесточен спор и сега, в знак, че са скъсали, не си говореха повече. Германия и Италия вече бяха обявили война на Съединените щати — една трудно обяснима постъпка, защото дори Рузвелт би си помислил, преди да обяви автоматично война на Европа. Така конфликтът между Пип и Терада се беше прехвърлил сега на друга основа: кои са истинските съюзници и кои — истинските врагове. От формално гледище Америка беше на страната на русите, човек не можеше да си затвори очите пред този факт. Терада настояваше, че това няма значение, и след продължителна пауза в разговора между двамата Пип не се стърпя и каза:

— Според теб, поведението ни спрямо русите трябва да бъде такова, като че те са ни по-опасен враг от Германия.

— Нямаш представа колко си прав — прогърмя Терада. — Не обичам нацистите, Пип, но това не значи, че трябва да ставаме съюзници на русите.

— Съветите вероятно ще спечелят войната — каза Пип. — И тогава какво ще правиш?

Терада се засмя.

— Ако стане такова военно чудо, тогава ще му мисля.

Спорът им продължи в същия дух и — което бе неизбежно — стигна и до Китай. Терада не беше съгласен Съединените щати да оказват помощ на китайските партизани комунисти в Йенан.

— Тези твои червени приятели — и те заслужават да им помагаме толкова, колкото и русите. Ще използват помощта ни, за да постигнат собствените си цели — каза Терада.

За първи път го чувах да внася личен елемент в спора и да нарича китайските комунисти „приятели“ на Пип. Това беше толкова необичайно, че жегна Пип.

— Китайците в Йенан се бият с японците от десет години и не са си отдъхнали нито за миг — каза той, — докато американските морски пехотинци си изпробват силите върху китайките от публичните домове в Шанхай и ходят в клубовете на английските офицери, за да си правят смешки, като им имитират интонацията. Какво според теб трябва да направим, Лес? Да водим отделна война ли?

— Няма защо да помагаме на комунистите, Пип — каза Терада. — Признавам, това е гледище за един по-дълъг исторически период, но неговото време ще дойде и то е правилното за САЩ.

Пип се изправи.

— Значи една наша, отделна американска война, водим си я само ние, чиста работа! — процеди той презрително.

Но въпреки това скарване на другия ден те се придържаха към неутралния тон един спрямо друг. Организираха прощална вечер за мен в апартамента на Пип и ме попитаха кого искам да поканят. Казах им, че ми се ще да дойдат всички от двадесет и деветия етаж, защото всички са ми приятели. Помолих Пип да включи само един външен човек — Емѐ.

— Мъчно ми е, че се разделям с Емѐ — споделих с Пип. — След шест месеца, най-много година, Емѐ ще разцъфне като лятна роза.

— И ще забрави конете.

— Точно така — съгласих се с него.

Пип се позамисли и като че ли се натъжи.

— Жалко за Емѐ — каза той. — Наистина ли настояваш да присъствува и тя?

— Държа да има още някои, когото Джуди да контролира, освен теб и Лестър — подметнах аз.

— И Кит Куейл! — натърти той. — Хайде, Кит, признай си!

Знаех какво иска да каже и реших, че е най-добре да се направя на възмутен.

— Не съм се докосвал до Джуди, честна дума — уверих го аз.

— Звучи особено убедително.

— Питай Емѐ. Тя се погрижи за това.

Пип изведнъж стана сериозен.

— Наистина ли, Кит?

— Честна дума.

— Удивително — каза Пип. — Бях сигурен, че Джуди е намислила да те съблазни.

— За първи път чувам такова нещо — излъгах аз. — Освен това трябва да те предупредя, че Емѐ ще напердаши всеки, който има глупостта да се ожени за Джуди. Тренирах я лично.

Разказах на Пип за уроците по бокс и той се възхити.

— Сега вече разбирам англичанките — каза той. — Отглеждате ги тъй, както се отглеждат боксьори.

— Глупости.

— А Джуди какво каза?

— Заплаши Емѐ, че ще й спре издръжката и ще я остави без пукната пара.

— Не се съмнявам, че го е казала. Само че парата май не е нейна — каза Пип.

Пип отново се оказа прав, но това узнах едва по-късно. Парите са били на Емѐ, но капиталът бил поверен на настоятелство от юристи и представители на банки. Джуди имала само незначителен наследствен дял, но въпреки това успявала да влияе върху настоятелството така, че неговите членове гледали на нея като на най-близкия човек на Емѐ, неин най-добър и най-доверен съветник.

— Добре. Събирането е в твоя чест, така че ти решаваш — съгласи се Пип. — Ще поканим малката Емѐ и мяукащите мацета от двадесет и деветия етаж ще останат възхитени, защото ще могат после да подмятат на Джуди за ездитните увлечения на Емѐ.

Накрая ме попита какво е мнението на Лус за моето отпътуване:

— Държа се много добре. Уърт го подготви — обясних аз.

Бях обяснил на Лус, че нямам склонност към онзи вид писане, който е нужен на „Тайм“ и той, с някакво странно чувство на неловкост, ми бе казал да не се тревожа.

— Трябва да мислите главно за собственото си бъдеще, така че това е ваш проблем и ваша грешка. Жалко, че не можа да се получи по-добър резултат — бяха думите му.

Имаше уговорка, че стажът може да се прекъсне по искане на всяка една от страните. Предложих да върна на редакцията получените заплати и да изплатя и самолетния билет. Но Лус каза и дума да не става. Увери ме, че редакцията ще ми изплати цялата сума, която би трябвало да получа до края на стажа, както и пътните до Лондон или докъдето и да било другаде, ако няма да се връщам в Англия. Това беше толкова великодушно, че взех да изпитвам угризения за целия случай, но след това Пип ме накара да мисля иначе.

— И им пикай на фасона! Масура е щедър, това е вярно, но не мисли, че си им длъжник. Това, което ти си им дал, напълно покрива разноските им.

Може би наистина беше така. Във всеки случай бях доволен, че се завръщам там, откъдето съм дошъл. Можех да се чувствувам у дома си само във военна обстановка, не бях ли на война — усещах се чужденец.

Събирането, което Пип устрои в моя чест, по нищо не се различаваше от много други нюйоркски вечери през 1941 година, до момента, в който Пип и Терада отново се скараха. Бяхме насядали двама по двама и на групи, едни пиеха шотландско, други американско уиски — бърбън, или прозрачни, изстудени коктейли мартини, приготвени от Джуди. Слушахме Хилдегард и един неизвестен изпълнител на кънтри музика, когото някой бе открил извън нашумелите грамофонни плочи — казваше се Бърл Айвс. Говорехме за войната, за изкуството да живееш, за дилетантството и за най-новото литературно увлечение на цял Ню Йорк — да се ахка от възторг или да се очерня Хемингуей, може ли така да се описва секс в спален чувал. „За кого бие камбаната“ току-що бе излязла, Робърт Джордан и малката испанка Мария, озовавайки се в един спален чувал, бяха вкарали земята в същия чувал, което бе двойно интелектуално предизвикателство за хората от нашите среди. Само Емѐ със своя мироглед, стегнат в пуритански корсет, не намираше нищо забавно в техническите доводи; тя ме дръпна за ръкава с думите:

— Това е толкова грубо и детинско. Никога ли не говорят за нещо друго?

— Какво например? — запитах аз.

— Е добре… Искам да кажа, все за това ли си говорят, все тези шеги за секса? Никога ли не спират?

— Спират. Когато работят.

— Но това е крайно досадно — просъска тя и ме остави.

След това навлече поизтритото си палто от боброва кожа и ни напусна. Стана ми мъчно за нея. На Емѐ й беше трудно да се приобщи където и да е; само в конюшните се чувствуваше добре. Сама не беше в състояние да анализира детинския си морал, който я караше така бурно да се възмущава, беше толкова условен и същевременно истински, че за всеки, дори за самата Емѐ бе трудно да вярва в него. Секс, вулгарност и любов — това бяха три различни неща в живота на Емѐ и колко дълбоко щяха да я наранят и трите!

Почувствувах празнота, когато тя си тръгна. Тъкмо тогава Пип и Терада заговориха за тълкуването, което Хемингуей е дал на Испанската война.

За първи път чух, че някога Терада бил активен поддръжник на Испанската република. Сега Терада критикуваше Хемингуей за това, че става сантиментален, когато описва интернационалната бригада, а Пип му припомни, че през 1937 година самият той, Терада, е бил един от ораторите на митинг във Филаделфия, където събирали средства за бригадата.

— Откъде имаш тези сведения? — запита Терада, изненадан, че някой, още повече Пип, би могъл да знае за проявите на един никому неизвестен симпатизант на републиканска Испания.

— Знаеш го тоя мръсник Джак Стопард, твоя приятел — той е бил там и онзи ден ми каза, че си спомнял как си се разгорещил на този митинг и си пял Интернационала колкото ти глас държи. Ще отречеш ли това, Лестър?

— Няма да отрека, разбира се. Но в ония дни бях съвсем млад и съм се увлякъл по тези интелектуални дрънканици, които толкова ти допадат.

— Не са дрънканици. Тези хора вярваха във всичко това.

— Но не и ти, Пип — отвърна Терада, — така, че не е честно да стоиш с чаша мартини срещу мен и да ги оправдаваш. Ти не си се ангажирал с това.

— Не съм, защото никога не се ангажирам — заяви Пип хладно.

Както можеше да се очаква, те се отплеснаха във вечния си спор за американската намеса или ненамеса. Терада започна да доказва, че ако Испанската република е била достатъчно силна и с дълбоки корени, нямало да се нуждае от външна помощ, нямало да се нуждае от американски доброволци дори и срещу армиите и авиацията на Германия и Италия.

— Това е съвсем несъстоятелна теза — възрази Пип. — Как според теб Вашингтон е превзел Йорктаун, което осигури на нашата република такива дълбоки корени? В действителност Вашингтон изобщо не е завоювал Йорктаун. Завоюват му го французите — това е било предрешено, когато Грас разбива английската флота в залива Чесапийк и когато френската армия влиза в Глостър, което принуждава Корнуолис да капитулира. Външна помощ, Лестър! Без нея нямаше да имаме република.

— Боже мили!

— Ха, ха — засмя се Пип победоносно, — знаех, че ще те поставя натясно.

— Не си ме поставил натясно, ами това не го побира умът ми — каза Терада. — Да лишиш Вашингтон от победата му при Йорктаун — това може да направи само човек, който е или луд, или опасен.

— Не съм луд — възрази Пип, — от което излиза, че съм опасен.

Отдалечих се, защото знаех, че спорът им край няма. Взех лед от хладилника и го отнесох при Джуди, която беше при другите от компанията: Хърси, Уайт, Сам Солт, Уъртънбекър и Фил Калхун.

— Сигурно няма да се видим повече — обърна се към мен Джуди; докато спускаше ледените кубчета като котвички в голямата стъклена кана. — Заминаваш във вторник, нали?

— Да, вероятно няма да се видим повече — съгласих се аз.

— Как мислиш, ще дойдеш ли пак в Америка?

— Защо не.

— Като те гледам, не ми се вярва. Дори на йота не се промени, за да се приспособиш към Америка, така ли е?

— Това не е вярно — възроптах аз.

Джуди сви рамене.

— Във всеки случай, струва ми се, че Пип е прав, като каза, че тук си губиш времето.

— И аз тъй мисля.

— Никога няма да разбера англичаните. Знаеш ли, Пип понякога ми прилича на англичанин.

— Не му го казвай — засмях се аз.

— Говоря сериозно. Нямам предвид, че прилича на човек от Бостън, или по-скоро, че има маниери на човек от Нова Англия, а друго.

— Нещо предреволюционно — подсказах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Американец от времето на континенталния конгрес[1].

— Не, не. Той е по-скоро като онези американци, които през 1914 година облекли английска униформа и хукнали да помагат на англичаните, защото решили, че техният американски дълг им повелява това. Пип е малко такъв. Има странни представи за американския дълг.

Нямаше как да не се съглася с картинното сравнение на Джуди — Пип приличаше на момче, държеше се момчешки и не бе трудно да си го представя на война с английска униформа. Младежкото му американско лице с тънки черти, поведението му — всичко това би подчертало по-скоро приликите, отколкото разликите; докато го гледах, застанал в другия край на стаята, изпитвах към него симпатия и виждах колко много общо има между нас. Сега се беше сдобрил с Терада и двамата се смееха за нещо.

— Неразделни са и неразделни ще си останат — каза Джуди и в думите й прозвучаха едновременно цинизъм и ревност.

— Такова е истинското приятелство — додадох аз.

Ето как мина предвоенното ни разделяне. На другия ден Терада замина за Вашингтон. Аз изкарах още два дни на двадесет и деветия етаж, а Пип сякаш не можеше да си намери място беше неспокоен и сякаш останал без корени. Веднъж Джуди подаде глава през вратата и ми каза, че Пип блуждаел из коридорите и бил като загубен без другата половина на Америка, така че защо да не го отведа долу в бара при пързалката да гледаме как кънкьорките се кълчат и си показват тлъстите бедра и дебелите глезени.

— Добра идея — съгласих се аз и намерих Пип, седнал в стаята на Мириам или Джоун или Констанс — не я помня коя беше — да чете телексите на АП от Манила, където се очакваше японците всеки миг да нахлуят в Лусон[2].

— Не знам какъв дявол търся тук, Кит — каза той с информацията на АП в ръка, която току-що беше откъснал от телетипа. — Би трябвало сега да шетам из предградията на Манила заедно с Макартър — ще го хванат по бели гащи.

Знаех, че от Пърл Харбър насам някой си Теди Джонсън от Държавния департамент все търси Пип по телефона. Но Пип ми обясни, че отклонил всички покани на старите си приятели от годините, прекарани в Китай, да отиде на държавна служба.

— Не съм човек за държавна служба — обясняваше той. — Вашингтон не е за мен работа.

Но случи се така, че стана работа за него. На гара Пенсилвания, където бе дошъл да ме изпрати заедно с Емѐ и Джуди, той ми каза, че президентът наредил да го повикат.

— Фантастичен шанс — казах аз. — Трябва да си поласкан.

— Да — подкрепи ме Джуди. — Двамата с Лестър пак ще бъдете двете допълващи се половини на Америка — едната в Белия дом, другата в…

Къде наистина? Знаехме, че Лестър Терада е във Вашингтон, но не знаехме къде точно работи.

— Ами ти? — прошепнах в ухото на Джуди, за да я подразня, докато се готвех да се кача на влака. — Кой от двамата ще бъде?

— Времето ще покаже — отвърна тя.

Но Джуди вече бе направила избора си. Прегърнахме се с Емѐ. Обичах я като сестра. Тя си поплака и заподсмърча като дете, което се разделя с някого от семейството. Стоеше малко настрана, докато Джуди с жест на собственица улови ръката на Пип и я размаха вместо него.

Както ги гледах двамата, изведнъж ми стана мъчно за Терада. Обзе ме странно, едва ли не майчинско съчувствие — виждах го победен и изместен. Вместо да постъпи като мъж и да се опита да я задържи, той й бе позволил да прояви женската си хитрина, да подложи на проверка неговата мъжественост и след това да го отхвърли, като не издържал изпита. Беше загубил, защото първият му успех с Джуди така го бе смаял, че не знаеше какво да направи по-нататък. А за Пип бе толкова лесно да стои сега там с Джуди, която го бе хванала под ръка.

Кондукторът леко ме потупа по рамото и ми каза да не се надвесвам от прозореца — влакът потегляше.

— Винаги, когато някой пътник пострада, защото не си е прибрал главата, губим по една седмична заплата — обясни ми той.

Бележки

[1] През революционния период представители на американските колонии се събират на конгрес през 1774 г., за да изразят недоволството си от британската колониална политика, а вторият конгрес, състоял се по-късно, създава континенталната армия, прокламира независимостта и известно време е върховен орган на законодателната власт. — Б.пр.

[2] Главният от Филипинските острови — Б.пр.