Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка (11)

Глава единадесета

А Европа вече беше затънала в студената война не по-малко от Америка, така че американските емигранти в Париж бяха в почти толкова трудно положение, колкото и ако си бяха у дома. Проблемът не ме засягаше, но холивудските ми приятели в Париж, за да преживеят, трябваше да се сплотят в нелегална групичка. Никой от тях нямаше валиден паспорт и макар французите да ги толерираха и да им даваха право за временно пребиваване наречено droit de sejour, те не бяха заслонени от гонения — намереха ли някаква работа, трябваше да я вършат скришом, не само за да избягнат неприятности с френските власти, но и за да не ги открият американците, които ги бяха вписали в черните списъци и продължаваха да ги преследват.

В такава обстановка се озова Пип, когато пристигна в Париж.

По това време аз живеех на улица „Монж“ и прекарвах предобедите си в писане в едно кафене, което се казваше „Солей д’ор“ и се намираше точно срещу моста Сен Мишел при Ил-де-ла-сите. Посещаваше се главно от адвокати — те се отбиваха от съдебната палата зад близкия ъгъл — но там имаше и телексна машина под куполообразен стъклен похлупак — човек би казал реликва от времето на Зола, макар че в ония години не е имало телекси. Във всеки случай вътре беше спокойно, слънчево, аз се усамотявах и си гледах работата пред чаша кафе и вермут, така че когато Пип се появи изневиделица, не само се изненадах, но ми се стори, че двамата разиграваме сцена от френски филм.

— Как ме намери? — запитах го, след като се поздравихме, кой знае защо, сдържано.

— Някой ми беше казал, че си в Париж, и ми даде адреса ти, отбих се до вас и Айлин ми обясни, че ще те намеря тук.

— Но откога си тук? В Европа, искам да кажа?

— Пристигнах преди седмица.

— Боже мой, откъде?

— Канада.

— Искаш да кажеш, че ей така — просто те пуснаха от САЩ?

— Не съвсем.

На тези първи мои въпроси Пип отговаряше като че ли с нежелание. Но след това се поотпусна. Разказа как отишъл в Детройт, където границата с Канада е много оживена, и как минал по Уиндзорския мост и се озовал на канадска територия, без никой да го забележи. Паспортът му бил още валиден. От Главната прокуратура му изпратили съобщение да го върне, но той отказал.

— Само че след месец срокът му изтича; знаех, че няма да ми го продължат, и реших, че е по-добре да се махам, докато все още имам възможност.

Близо пет години не бях виждал Пип, беше изтекла близо година, откакто бях получил последното му писмо и имаше значителна разлика между онзи Пип, когото познавах, и този, когото виждах сега. Беше заприличал на плашило. Лицето му се беше съсухрило и състарило, а очите му, които преди гледаха открито и игриво, сега бяха замрежени от неадресирана към нещо конкретно злъчна подозрителност на човек, който гледа света със съзнанието, че на нищо вече няма вяра.

Седнахме край една от мраморните масички, запитах го къде живее и той отвърна, че наел стая зад Художествената академия.

Пет на четири — обясни той, — отдолу грохотът на метрото, а отгоре тече от тоалетните.

Засмях се, но Пип дори не се усмихна и аз разбрах, че щастливецът Пип го няма вече. Първите няколко минути ми бяха достатъчни, за да разбера това.

— Да знаеш някой добър френски адвокат, който не взема скъпо, а? — запита ме той, след като му поръчах кафе.

— Не. Защо?

— Разправят, че трябвало да си намеря някой да ми уреди permis de sejour, защото ми изтича паспортът.

— Сигурен ли си? — отвърнах аз и му разказах как другите забегнали американци са измислили една система да се оправят с френските власти, която изглежда резултатна.

— Защо не поговориш с тях? — посъветвах го аз.

Той отпи от кафето си.

— Предпочитам да стоя настрана от американците — каза той. — Между тях сигурно има някой мръсник, който донася направо на ФБР.

— Тук — изключено! — уверих го аз.

Този път той се засмя, но не от сърце, както едно време: — смехът му беше като суха кашлица.

— Ти си все старият Кит — каза той. — Верен приятел.

— Че как иначе — опитах се да бъда весел аз.

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Още стоя малко като на тръни, но ще се оправя.

— Добре изглеждаш — казах аз.

— Нито изглеждам, нито се чувствувам добре. Чувствувам се затънал до ушите в мръсотия.

Осведоми се за Айлин и ми честити новородения ми син Дик, когото Айлин бе успяла да му покаже с майчина гордост.

— Предполагам, че се готвиш да ме питаш за Джуди — каза той.

Признах, че искам да го питам, но се колебая.

— Джуди се омъжва за Терада другия месец — каза ми той.

— Знаех, че те е напуснала, но не знаех, че се е стигнало дотам.

— Получи развод по най-бързата процедура — ще остане рекорд по бързина в щат Ню Йорк. Беше истински празник за нея и за съдията: взеха ми всичко, включително и сина.

— Но как? Какво направиха с момчето?

— В присъствието на петима-шестима журналисти в съдебната зала съдията трябваше да се представи като лоялен гражданин и ми каза, че всякакво мое присъствие би попречило на момчето да израсне като добър американец. Така че изобщо ми забраниха да го виждам — Джуди му е избрала за баща Терада.

— Джуди е като Венецианския търговец, не пропуска възможността да отнесе парче месо — казах аз.

— Не очаквах, че ще иска толкова много — каза Пип със стиснати устни. — За детето не очаквах. Но ти от едно време не я обичаш, така че сигурно си очаквал от нея най-лошото.

— Нито я обичам, нито я мразя — възразих аз. — Винаги съм мислил, че не е момиче за теб, това е всичко.

— Винаги си ме смятал за слаб и глупав, нали?

— Не. Само за човек, който греши, Пип. Трябваше да се ожениш за Емѐ.

— Престани — прекъсна ме той спокойно.

— Извинявай. Казвам ти това, което мисля.

Наблюдавах Пип, преценявах как трябва да се отнасям с него и реших, че суровата безцеремонност е за предпочитане пред съчувствието; самият той не искаше да го съжаляват. Но макар и да понасяше стрелите на приятелската откровеност, не желаеше да говори за Емѐ, нито за Джуди.

— С тази част от живота си приключих веднъж завинаги и колкото по-скоро я забравя, толкова по-добре.

— Щом е така, добре. Няма вече да говоря за тях — съгласих се аз. — Но какво възнамеряваш да правиш в Париж?

— Още не знам. Останали са ми малко пари, за които Джуди не знаеше, имам една добра леля в Блоа. Но ще трябва да си намеря работа, ако мога. Да знаеш някаква работа?

— Не съм най-подходящият човек, който може да ти помогне. Не познавам много французи, искам да кажа, от тези среди.

— Нямам предвид французи, Кит. Не знам достатъчно добре френски. Искам да кажа друга работа, работа при… Ех, дявол да го вземе, и аз не знам къде. Едно време имах безброй приятели в Европа, все ще се намери нещо.

Излязохме от „Солей д’ор“ и тръгнахме по моста. Той се спря по средата, облегна се на парапета и се вгледа в Нотр Дам, отвъд кея.

— Знаеш ли, Кит, може би бях тринадесетгодишен, когато майка ми четеше „Парижката света Богородица“; лежах болен от жълтеница и тя ми четеше на глас. И всеки път, когато погледна тая каменна грамада, се чудя колко ли време ще трябва да мине, докато я заобичам.

— Има ли значение? — казах аз. — Непременно ли трябва да я обичаш?

— Не знам. Но в нея има нещо толкова потискащо френско, че все си казвам — в Париж ще се почувствувам сносно чак когато съм в състояние да вляза в тая проклета черква, без да се чувствувам безнадеждно потиснат.

— Стига, Пип, това усещане няма да продължи вечно — опитах се да го успокоя аз.

— Може би няма. Във всеки случай — каза той простичко, — сигурен съм в едно: сега знам, че никога няма да поискам да видя Америка отново.

— И това се изживява — казах аз грубо, продължавайки да се държа безцеремонно с него.

— Не мисля — отвърна той. В гласа му почти нямаше съжаление или униние и това ме порази тогава. — Моята Америка я няма, тя е мъртва, Кит. Или по-точно, постепенно умира, защото й прилагат онова изкуствено осеменяване с простотия, което на времето мислех, че ще я спаси. На какъв крив път съм бил!

Още не знаех как да тълкувам това спокойно отричане на пъстрата гмеж и благородната република. Пип го казваше толкова спокойно, че не можех да го отмина като разбираемо огорчение; реших да изчакам, за да видя дали той няма да се промени след няколко седмици в Париж, където ще се почувствува на сигурно място, като човек с убежище.

Продължихме пътя си, поканих го в къщи на обед, но той отказа, защото Айлин не била предупредена.

— Ще дойда някоя вечер, но ти уговори предварително деня с Айлин — каза той.

Той пак си беше възпитан и деликатен, както едно време; записах си адреса и телефонния му номер, после го изпратих с очи — гледах го как крачи с клюмнала глава по булевард „Сен Мишел“. Направиха ми впечатление дрехите му. Пип винаги бе носил скъпи, добре ушити костюми. Носеше ги малко небрежно; поомачкани, те отиваха още по-добре на стройната му фигура. И сега беше с хубав костюм, но той не му прилягаше, а висеше на него; Пип още повече бе заприличал на жилав обитател на Нова Англия, някой от онези хора, които едно време са заселили най-негостоприемната част на атлантическото крайбрежие и изсечените им лица са носели печата на ветровете и морската стихия. Докато го гледах как се отдалечава, щях да си кажа наум „бедният Пип!“ Но се спрях. Той съвсем не приличаше на сразен човек.

Дойде на вечеря подир два дни и след неизбежното ахкане край нашето синче Дик, което му каза, че имал торба с кокали на коленете си, той ни показа последната снимка на малкия Лестър. От фотографията гледаше важно и понамусено момченце. Пип каза на Айлин, че на излизане от съдебната зала след развода Джуди великодушно му предложила всяка година да му изпраща снимка на малкия Лестър, направена на рождения му ден.

— За да съм можел да го следя как расте.

— Не можа ли да я ритнеш в пищялката — каза Айлин.

— Хайде… хайде… — отвърна Пип сухо.

— Останах с впечатление, че скъсваш напълно с досегашния си живот — намесих се аз.

— Така ли казах?

— Да.

— Значи съм казал глупост. — Той погледна унило снимката на сина си, после внезапно я скъса, преди да сме успели да го спрем. — Прав си, Кит. Скъсал съм с миналото.

Но иначе беше в добро настроение и вечерята му се услади. Изпи три аперитива, преди да седнем на масата, после четири-пет чаши вино с вечерята, така че когато се настанихме в малката ни дневна и Айлин поднесе кафето, той вече се беше отпуснал и езикът му се бе развързал. Описа ни как са протекли някои от заседанията на следствената сенатска комисия, разказа ни каква борба е трябвало да води след това, за да не го награби Федералният съд. Но трябваше да го оставя десетина-петнадесет минути сам с Айлин, защото беше мой ред да убедя Дик, че е време да си ляга, а той нещо не беше добре — после излезе шарка. Когато се върнах при тях, долових, че Пип е разказал на Айлин нещо, което не би казал на мен, но не можех да разбера дали то е било за Джуди или за Емѐ. Излезе, че е било за Емѐ.

Затова пък с готовност ми разказа нещо друго — коригираните си схващания за съдбата на САЩ. Знаех, че той винаги е бил надарен с политическо прозрение, и го запитах какво според него ще стане със САЩ, ако продължи започналата сеч срещу всяко несъгласие с политическата правоверност.

— Не знам вече какво да очаквам — каза той. — Но знам за какво да съжалявам.

— За много нещо може да се съжалява. Въпросът е как да си обясним онова, което става.

— Това е стерилна обстановка — каза той, — така че всъщност нищо не става.

— А на мен ми се струва, че страната е в кипеж — възразих аз.

— Че е в кипеж, в кипеж е, но това е само защото се връща към морализаторската липса на веротърпимост, към жестокостта, присъща на средновековното селско общество — неща, които нямат абсолютно никаква историческа връзка с Америка. Никаква, като изключим невежеството и предразсъдъците, които тази сган е донесла със себе си, и примитивните митове за великата република, с които се е нагълтала. Това са драконовите зъби, Кит. Тези хора са се научили да четат и пишат, да се сдушват в нетолерантни към другите групички; мислят се за велики радетели на свободата, а всъщност са идеологически тор за бурените, които избуяват върху останките от първоначалната република.

— Как е възможно — възкликнах аз. — Говориш така, сякаш си изоставил онези, за които винаги си казвал, че са истинското американско тесто. Благородната измет, запъплила по Атлантическия бряг.

— Не вярвам в тях, не вярвам дори в себе си. Ето, това е!

— Тогава излиза, че Терада е прав — смаях се аз. — Оставяш всичко на такива като него.

— Разбира се — потвърди той. — Терада е идеалният пример за това, за което ти говоря. Та нали винаги се опитвах да убедя него и онези като него, че биха могли да бъдат нещо друго, ако разберат най-напред какво са. Но бях толкова глупав, Кит, така заслепен от глупавата си вяра в човешкото стадо. Що се отнася до мен, Америка е престанала да бъде Америка след голямата вълна от заселници, след пристигането на тази сбирщина, закопняла да диша свободно. Те са измислили митовете, Кит, или по-точно митовете са били измислени за тях.

— Не мога да повярвам. Говориш като озлобен човек.

— Не съм! — раздразни се той. — Паднаха ми наочниците, това е всичко. Единствената Америка, която все още зачитам, е горе-долу тази на първоначалните тринадесет колонии и може би от първите тридесет години след войната за независимост.

— Човекът със синята кръв — продължих да упорствувам аз. — Ставаш реакционер.

— Ставам такъв американец, какъвто съм бил роден да бъда — каза той малко язвително. — И ако щеш вярвай, дори съм горд с това, а другото да върви по дяволите.

Аперитивите и виното, изпито след това, отчасти обясняваха думите на Пип, но аз разбирах, че това не са празни думи. Сега говореше рязко, сурово, тъй както мислеше.

— Съжалявам, че си се променил, защото някога преди години ти ме беше убедил в правотата си. Да си призная, винаги съм гледал на Америка тъй, както ти ме научи.

— И аз — присъедини се към мен Айлин.

— Тогава не се оставяйте да ви разубеждавам — каза Пип. — Не сте американци, така че мръсниците не могат да ви хванат натясно, както хванаха мен.

Наклони се, целуна Айлин и каза, че е време да си върви.

Когато си тръгна, вървеше малко неустойчиво, но имаше вид на човек, който е доволен от това, че ни е постреснал. И защо не? Струва ми се, че беше развеселен от нещо, когато си тръгваше тази вечер, макар развеселен да не е точната дума. Но над нещо се надсмиваше.

— Страшно е убедителен — каза Айлин, когато той си тръгна, и двамата започнахме да мием чиниите.

— Чудно защо американците така се пристрастяват на тема Америка — казах аз. — От портокаловия сок ли е, от що ли?

— Той ми разказа за Емѐ.

— Нима?

— Ти знаеш ли, че Джуди наредила да направят аутопсия? Била уверена, че Емѐ е вземала опиати, иначе как така ще си среже вените и ще изпочупи чиниите?

— Не го вярвам.

— О, следи от опиати не намерили. Но била бременна.

— Искаш да кажеш, че за това се е самоубила?

— Никой не знае. Според Пип мъжът й Джак казал, че ако е била бременна, това не се дължало на него. Освен това оставила бележка, Пип и Джуди я намерили и страшно се сдърпали. Това била единствената бележка, която тя оставила, и била за Пип — пишела му колко съжалява, че ще извърши това, което е решила да извърши, но какво да прави, като е толкова зле устроен светът.

— И защо това е трябвало да стане причина за разпра между Пип и Джуди?

— О, защото Джуди била сигурна, че тя е забременяла от Пип.

— И това не мога да повярвам.

— Никой не те кара да вярваш — каза Айлин. — Но Пип сподели с мен, че съжалява, че не е било така. Сигурен е, че тя не е знаела, че е бременна, ако е знаела, в никакъв случай нямало да се убие. Емѐ винаги си беше нравствена, каза той, и щеше да си носи кръста, но нямаше да лиши от живот едно неродено дете. Уверен е, че е искала да убие само себе си. И изключва това да е от угризения или чувство за вина, или нещо такова. Според него, просто е искала да сложи край на живота си, като виждала, че животът й е объркан и ще си остане такъв. Като практично момиче, взима практично решение. Той мисли, че това с чиниите означава някакъв бунт срещу ежедневието, но тъжното, Кит, е, че Пип съзнава колко различни биха могли да бъдат нещата, ако той се бе досетил какво е ставало с нея.

— Какво ли е искал да каже с това?

— Не знам, но точно така каза.

Оставих една голяма чиния, която подсушавах, и ми мина през ума, че отсега нататък погледна ли чиния, все ще се сещам за Емѐ.

— Ако Джак не е бил бащата, нито Пип — казах аз, — на какво ли ново насилие се е подложила. Сигурно е било много отчаяно, бедното момиче.

Поплакахме си за Емѐ и нямаше какво повече да кажем. Започнахме да правим догадки за Пип. Какво ли е имал предвид, като е казал, че съжалява, че той не е бил бащата? Случайни думи, или Пип накрая се е надявал на нещо такова с Емѐ? От друга страна, той сигурно е бил толкова погълнат от собствените си грижи, че едва ли е очаквал от нея нещо повече от това, тя да продължи да се отнася с него като със стар приятел. Дали сега съжаляваше, че по негова вина приятелството не е прераснало в нещо повече? Дали мислено не прекрояваше живота си и не си представяше как би протекъл той с Емѐ?

В едно бяхме сигурни. Да беше Емѐ, Пип нямаше сега да бъде този самотник, който крачи с олюляваща се походка като стар сив вълк по парижките булеварди, не се доверява никому, отрича се от прекрасните идеи, в които някога бе вярвал, и не знае нито накъде отива, нито как да прецени живота си.