Илияс Есенберлин
Хан Кене (3)

III

Град Ташкент, оплетен от милиони глинени дувари, изхвърлил тук-там към бялото горещо небе минарета от червени тухли, бе целият потънал в сини от прахоляк градини. За него беше обичайна нетърпимата влажна жега, а също и гръмките гласове на хилядите мулета, скърцането на огромните двуколки, досадното ромолене на мръсните канали, минаващи по прашните му улици…

И известният Нуан-пазар не бе сменил древния си облик. Свят ти се завива от вълшебното преливане на брокат, кадифе, бухарска коприна, с които са пълни безбройните малки дюкянчета и сергии. Зад тях направо върху постелки се издигат планини от сушени кайсии, стафиди, круши от Хива, смокини и ябълки от Фергана, ядки от Китай и Индия. А там, дето започват пъпешите, просто няма къде да стъпиш. Те са натрупани на огромни купчини: тъмножълти гуляби от Сърдаря, дониери от Самарканд, вахрмани от Каракум. Грохот, шумотевица и викове, продавачи на бижута сноват насам-натам. Ала твърде ярко блестят сребърните пръстени и златните гривни, дето предлагат на хората, които не разбират много-много. Лика-прилика са им и многобройните ходжи, дервиши, странстващи монаси и гадатели. Те са седнали с кръстосани крака, по един и на групички. Ходжи и молли, премятайки броеници, гадаят на ядки от фурми, извикват прорицания, всеки път споменавайки името на пророка.

Затуй пък дервишите и монасите просто попиват миризмите от многобройните мангали за печене на месо. Облечени в невероятни дрипи, те изглеждат жалки, угнетени, окаяни. Останалите на пазара така и не можеш да ги различиш: кой е ишан — градски, а кой е дехкан — селянин. Всички те са облечени в еднакви раирани халати, главите им са омотани с бели чалми. Не можеш да разбереш кой търгува и кой купува. Тук всичко се продава и всичко се купува, като се почне от имането на бедняка, което струва копейки, и се свърши със съвестта на богатия, пак за копейки…

В този град всичко си върви по реда, създаден от векове. От столетия все така са залагали на боя с окървавени петли опулени богати безделници, все така са седели на миндерите в чайханите важни мирзи, които пушат наргилета и слушат безкрайните свирни на гиджак. И слънцето е същото — яростно, затулено от прах, сякаш искащо да изпепели този свят.

Само в рабата — крайградския дворец на новия ташкентски куш-беги Бегдербек, назначен вместо Мамед-Алим — се усеща някаква промяна. Не, все така пеят славеите в благоуханните му градини, подовете в разкошния дворец са все така постлани с безценни килими от Хорасан, стените са покрити със светложълта, изпъстрена с бухарски цветя коприна. Бели лебеди плуват по двойки в сребърните езера, чистото огледало на водата ги отразява заедно с короните на надвисналите по бреговете чудни дървета от Индия. Всичко е така, както е било вчера, завчера, преди столетие…

Само опитно око ще забележи, че нещо не е както трябва в походката на придворните мюриди, наиби и суфии. И в приказките им нещо не е както обикновено…

Не, те не разговарят помежду си, а шепнат, не ходят, а пълзят, прокрадвайки се безшумно. На лицата им е изписана не обикновена човешка тревога, а животински страх, който не може да бъде споделен. И това е най-страшното — от очите ти да излиза непрестанно радост и успокоение, когато студените вълни на страха се надигат чак до гърлото ти. И без това пълните с тайни и странни загадки дворци на рабата сега изглеждат още по-загадъчни и мрачни. Сякаш невидими зловещи облаци са надвиснали над плоските покриви и всеки миг ще се разрази кървава буря…

Дали усещаха това, или не, Есенгелдъ и Саржан — синовете на Касъм тюре и внуци на хан Абълай? Вече цял месец, придружени от батъра Шубъртпалъ-Агибай и двайсет джигити, те се измъчваха в рабата на куш-беги да чакат отговора на своите предложения. Всеки път окончателният отговор се отлагаше…

 

 

Тревогата беше обхванала целия град. Днес неочаквано пристигна младият кокандски управник Мадели хан, поканен от куш-беги по съвета на кокандския наместник — даруга Ляшкар. Той пътуваше в шатра, покачена върху три бели слона, съпроводен от многобройни придворни и стражи. Хората още спяха дълбоко, когато от югозападната страна се чуха мощни звуци на карнаи, дудуци, раздиращи душата звуци на зурни и тамбури. Жителите на Ташкент изплашено скачаха от постелите си, мислейки, че градът е нападнат от врагове. А щом разбраха за пристигането на кокандския хан, се уплашиха още повече. Мнозина плътно заключиха вратите си и даже не се показваха на улицата.

Не беше стихнал още шумът и оживлението от пристигането на хана, когато отново се чу музика. През другите порти в Ташкент пристигаше вдовицата на Омар хан и мащеха на Мадели хан, трийсетгодишната красавица Ханпадшаим, която приличаше на златен ослепителен полумесец. На шестнайсет години тя остана без мъжа си хана и от тогава живееше в Ура-Тюбе. И тя пристигаше по покана на куш-беги Бегдербек. Влизането й в града не беше по-малко пищно: тройка бели като сняг аргамаци теглеха открита кола, а отпред и отзад я съпровождаше с вдигнати пики охрана от подбрани сарбази. Хората недоумяваха…

През втората половина на осемнайсети век, по времето на известния шейх Айтуар, Ташкент се бе превърнал в един от най-големите градове в Средна Азия, бързо догонвайки Самарканд, Хива, Бухара. Тук процъфтяваха разни занаяти — тъкане на коприна, обработка на кожи и метали, златарство. Градът стана най-важният търговски център, през който цяла Средна Азия водеше бързо разрастваща се търговия с Русия, също така с Кашгария и Индия. От тази търговия най-напред зависеше благосъстоянието на Ташкент, а там, където говореше печалбата, всичко останало мълчеше.

С разцвета на града се увеличаваше и броят на претендентите за него. Основните бяха трима: Бухара, Хива и възникналото в началото на столетието Кокандско ханство. В началото на деветнайсети век Коканд окончателно подчини Ташкент, който оттогава стана един от неговите вилаети. И все пак това беше само формално подчинение. Твърде богат и голям беше градът, твърде зависеха от него кокандските управници. Много земи се подчиняваха непосредствено на ташкентския куш-беги, сред тях бяха от памтивека казахски територии по бреговете на реките Чу и Саръсу, също и по долното течение на Сърдаря. Казахските градове Ак-Мечет, Яна курган, Жулек, Камъс курган, Чим курган и Кос курган бяха опасани с крепостни стени. Ташкентският куш-беги трябваше да плаща само на кокандския хан данък двеста хиляди танга за година.

От разни племена беше този град. Често сменящите се ташкентски куш-беги също бяха от различни племена: таджикът Мамед-Алим, узбекът Ляшкар, конекрадецът Бегдербек, къпчакът Нурмухамед. Ала всички тях ги обединяваше неудържима алчност и люта жестокост. Макар да беше трудно да надмине предшествениците си по тези качества, сегашният куш-беги Бегдербек успя да го постигне. На особено жестоки гонения бяха подложени от него казахите, от които той съдираше многократно по-големи данъци. Пръв негов помощник беше хакимът — стареят на Ак-Мечет Якуб-бек. Жестоките разправи с непокорните казахски аули по Сърдаря всяваха ужас, а избягалите от царските войници хора попадаха от малкия огън в голям пожар.

Защо ли беше поканил куш-беги на гости самия Мадели хан и мащехата му — високопоставената вдовица Ханпадшаим тъкмо когато в Ташкент бяха наследниците на Касъм тюре, казахските султани Есенгелдъ и Саржан? Никой нищо не знаеше за това, а куш-беги умееше да пази своите тайни. Само че още по-зловещ отколкото преди изглеждаше рабатът на владетеля…

Изглежда, днес беше дошъл краят на очакванията… Макар откакто пристигнаха султаните да беше минал цял месец, куш-беги не ги приемаше под най-различни предлози. Ту предстоеше голям лов, ту трябваше да води съдебни дела, ту го поваляше болест. Внуците на Абълай, които не искаха повече да търпят тези оскърбления, решиха да махнат с ръка на всичко и да си заминат, но тогава разбраха, че толкова лесно няма да се измъкнат от тука. Очи, които всичко виждат, и уши, които всичко чуват, не ги оставяха нито за миг. Те ядяха и пиеха на воля, развличаха се както можеха, но не беше трудно да се досетят, че са в плен. Отначало това само предизвика учудването им. Та нали с куш-беги имат еднакви интереси, самият Бегдербек неведнъж им се беше клел във вечна дружба. Нима не разбира какво е създалото се в степта положение? Ала защо тогава толкова време ги държат в неведение? И какво означава този недостоен за султани прием?…

Разтревожени и раздразнени от всичко това, те не можеха да разберат нищо до последните дни, докато не дочуха туй-онуй от един от придворните съветници везири. Оказа се, че куш-беги очаква пристигането на самия хан на Коканд, за да реши всичко до края. Какво пък, това беше сериозна причина и с нея трябваше да се съобразяват.

Днес най-накрая пристигна дългоочакваният Мадели хан. Ала той беше млад и не беше свикнал да излиза далеч извън пределите на Коканд. Затова легна да си отдъхне в най-разкошните стаи на диван-сарая на куш-беги, на придворните беше забранено дори да дишат дълбоко. А вечерта той трябваше да говори с куш-беги по всички държавни дела. Навън беше толкова тихо, че през пет стаи се чуваше бръмченето на прелитаща муха. Такава тишина крие голяма опасност…

Само куш-беги Бегдербек бодърстваше в приемната си зала. Той трябваше да знае всичко, за което са пристигнали степните султани, преди да говори с хана. И макар решението му за тях да беше съзряло още преди да покани Есенгелдъ и Саржан при себе си в Ташкент, куш-беги трябваше да се отнася с тях като с равноправни владетели. Не трябва да се досещат те за нищо, докато не настане определеният час.

Куш-беги кротко, съучастнически се усмихваше, изричаше приятни думи, за да ги поласкае. Той се беше полуизлегнал на мекия диван, постлан с червен, изтъкан от дълги копринени нишки бухарски килим, под себе си беше подложил сгънато на шест копринено одеяло и беше се опрял на лакът едновременно върху две възглавници, напълнени с лек лебедов пух. Върху празничната покривка — дастархан с ярки копринени ресни бяха наредени най-различни ястия, скъпи напитки, шербет. Всеки път той се накланяше напред с достойнство и уважение, мълчаливо предлагайки най-вкусните гозби.

Бегдербек беше около шейсетгодишен, висок, с продълговато, неестествено светло лице. На лицето му изпъкваха черни, сраснали се в една линия вежди и безцветни тънки бели устни. Брадата му беше някаква бяло-сива, а втренчените в събеседника зорки светли очи поразяваха със заплашителната си нечовешка студенина. Това беше хладният поглед на кобра, която се готви да нападне. Лицето му можеше да се усмихва, устните му се разтягаха приветливо, но очите оставаха ледени. На лицето си нямаше нито една бръчка, въпреки възрастта, беше изправен, строен, все едно бе глътнал стрела.

Само раираният му халат от самаркандски атлаз и черната кадифена тюбетейка, извезана по края с дребни корали, бяха узбекски. Останалото облекло на куш-беги беше от най-скъпа китайска и индийска коприна. Изпод снежнобялата исфаханска риза под халата се виждаха белите му гърди с посивели завити косми. От време на време от широките ръкави се подаваха тънки бели ръце. Свиваха се и се отпускаха дългите пръсти, готови да задушат поредната жертва, тъмноаленият топаз върху масивния пръстен от червено злато напомняше спечена капка човешка кръв.

Светлокосият, с кафяви очи охранен патша-бал, момче на около единайсет години, седеше до полуголите му крака и масажираше косматите прасци. Това момче, отглеждано заради не дотам безгрешните прищевки на куш-беги, също беше облечено от главата до петите с коприна.

Срещу Бегдербек седяха около дастархана, подвили крака под себе си и впили погледи в куш-беги, Есенгелдъ и Саржан, синовете на Касъм тюре, внуците на хан Абълай от древния род на Джучи — синът на Чингизхан…

Есенгелдъ беше набит, пълен човек с тъмни бадемови очи и красиво завити нагоре мустаци. А Саржан, напет, рижав, наперен като ездач преди състезание, нямаше нито капчица тлъстина. И макар и двамата да бяха на по около петдесет, чувстваше се, че този енергичен, с горящи, пронизващи събеседника очи, е по-опасен от брат си.

Двамата султани бяха облечени почти еднакво. На главите си носеха красиви саръаркънски шапки с четириъгълно дъно от синьо кадифе, обточени по края с червена лисича кожа. Телата им бяха загърнати в бели домашнотъкани кафтани от тънка камилска вълна с яки от черно кадифе. Краката им бяха обути с меки плътни ичиги от кожа на жребче, върху тях падаха маншетите на сини кадифени панталони, украсени със старинен казахски орнамент. Бяха препасани с широки колани, украсени със сребро, а отпред с голяма златна катарама.

Само оръжието им беше различно. На колана на Саржан висеше стар и тежък дълъг стоманен меч. Дръжката му беше от жълтеникав рог, а сребърната ножница беше прикрепена с медни халки. На кръста на Есенгелдъ пък стърчеше само малък нож с посребрена дръжка и големичка, изработена от рог на див овен чакча, в която носеше емфие…

Набитото око на куш-беги вижда всичко: сякаш са обърнати наопаки пред него братята султани. В очите и на двамата свети неугасващ пламък: съмнение, недоверие, очакване. Хората са просто пулове за игра. Мина доста време, откакто седнаха те край дастархана, но и двамата още не са докоснали храна. И не защото се стесняват…

— Взимайте, гощавайте се! — Куш-беги се мъчи да се усмихне и сочи кристалната фруктиера — тургауш пред султаните, пълна с розово грозде „момински пръсти“: — Узбекските стафиди са царици сред земните радости. Не напразно казват, че който не ги е опитал, умира по-трудно…

— Ние сме ви благодарни…

Братята, почти не мърдат устни.

Тънко се подсмихна куш-беги Бегдербек, доверчиво, като между свои, той се наклони към тях:

— Вие сигурно сте чували известната шега. Как казах отишъл на гости при един узбек…

— Н-н-е.

Този път отговори по-големият, Есенгелдъ.

— Ще ви разкажа, щом не сте я чували. Сприятелили се веднъж казах и узбек… — Нещо за миг припламна в студените очи на куш-беги и изчезна. — Отначало узбекът бил на гости при казаха. Заради него заклали овен, напоили гостенина с най-хубавия кумис, както е прието в степта. Узбекът, като бързо се научил да яде месо по казахския обичай, много хвалел степните нрави. После пък казахът попаднал на гости у своя градски приятел и той в знак на особено уважение сложил пред него голяма купа със стафиди. Степният човек, който не е имал дотогава работа с плодове, вземал стафиди с шепи и ги лапал. Какво е за него, свикналия с месо, някакво си сладко грозде? Като се лъснало дъното на купата, стиснатият гражданин взел тихо да си мърмори:

— Тези стафиди, драги ми гостенино, се ядат зрънце по зрънце.

Казахът, без да се отделя от купата, високо отговорил:

— Ама ти нали си знаеш госта — лапа не по-малко от пълна шепа.

Саржан и Есенгелдъ се развеселиха. Известната смешка може да се разказва различно: донякъде с обиден оттенък за степния жител — казаха или за гражданина — узбек. Куш-беги беше на страната на казаха…

Равната черта от веждите на куш-беги стана още по-равна.

— Обаче, както разправят, празните приказки не са пречка за сериозната работа. И теленцето по-лесно суче от вимето сред закачки… — Той изтри усмивката от лицето си и устните му станаха твърди като метална жица. — Време е да пристъпим към преговори… Вие вероятно сте разбрали причината, заради която не можахме да ви приемем веднага след като пристигнахте. Да, ако някой ви е казал това, не е сгрешил. Ние чакахме най-великия сред великите. Днес най-сетне утолихме нетърпимата си жажда. Те сега събират сили, за да се появят пред нас в пълната светлина на своята мъдрост. Вечерта ще благоволят да изслушат мене, най-предания им роб. Ала преди да се изправя пред най-великия сред великите, бих искал да чуя вашите желания…

— Нашите молби не са обърнати към Мадели хан — учтиво отбеляза Есенгелдъ. — Ние дойдохме при вас…

— Да, вашите молби са отправени към мене, ала моите уста целуват праха върху ботушите на хана на Коканд. Как да постъпим тогава? — Куш-беги показа равна редичка зъби. — Какво да правим, ако Аллах е сътворил света като домбра, струните на която са завинаги свързани една с друга. Кой знае какво ще каже най-великият от великите!…

Очите на Саржан светнаха.

— Това е същото, дето при нас казват: „В сандъка ковчеже, в ковчежето кутийка, а в кутийката — нищо и половина!“

— Да, нещо такова, но нима ключа от кутийката не е у хана на Коканд? — Нито една жилка не трепна по лицето на куш-беги Бегдербек. — Откъде да знаем какво ще благоволят да сложат вътре? Вместо да преливаме от пусто в празно, не е ли по-добре да кажете какво искате да получите…

— От кого? — попита Саржан.

— От Мадели хан и от мен.

— Не, ние се обръщаме само към вас, уважаеми куш-беги! — възкликна Саржан, отказвайки се от предложената игра. — През годината разбрахме, че хората не искат много-много да проливат кръв далеч от дома си. Затова вече не ви молим за вашите сарбази. Само ни разрешете да си съберем нужната войска сред казахите, които са ви подчинени. По бреговете на Сърдаря, край планината Каратау, по реките Сайрам и Чу от древни времена живеят нашите родове къпчак, конрад, тъмър, събан, жанъс, остатъци от много други родове. Не ни пречете да събираме джигити за правото дело!…

Хладно изгледа куш-беги възбудения Саржан, веждите му не помръдваха… Ето какво искат тези султани, пристигнали тук от неспокойните степи. Не му казаха нищо ново. Само напомниха за предишния куш-беги Мамед-Алим, който през годината на коня избяга от Курган по време, когато наближиха войските на белия цар. Значи, ожесточени са те…

— Срещу кого се каните вие да събирате тази сила?…

— Срещу белия цар… — Саржан впи поглед в Бегдербек. — Кой друг ни е враг, уважаеми куш-беги?

Куш-беги Бегдербек не отговаряше… Да, сега така мисли разгорещеният степен жител. Но какво ще заговори той и какво ще си помислят казахите, щом съберат такава армия!… Куш-беги е осведомен доста добре за делата на Руската империя. Там, по северните граници на степта, се създават окръзи, строят се укрепления. Рано или късно степта ще се покори, тогава здраво ще се залови с тях белия цар. В Средния жуз дори събирането на данък за главите добитък е отложен за неопределено време с указ от 1822 г. После, разбира се, ще си го вземат с лихвите. Не е толкова глупава царската политика…

Той ли не знае как се държат с хората в Хива и Коканд, особено по казахските земи. Колко труд струваше само на войниците, докато съберат нужните му осемдесет хиляди в сребро от Чимкентския вилает! Ами освен това и харадж — поземления данък!… Петнайсет-двайсет тахипа земя, в зависимост от това колко е плодородна, правят един кош. И от този кош средно се взима по 55 пуда пшеница. Ако се изчисли в добитък, това означава всяка година по шест овце от стопанство, та се получава шест пъти повече, отколкото беше завещано от пророка да се взима от правоверните. Пари му трябват на него и на Коканд, затова за какво ли само не се плащат данъци: за използването на сено, за използването на саксаул, за пътища, за пазари… Стотици са те, освен това и задължението да се ремонтират и издигат крепостни стени, да се охраняват полята и градините на кокандските бекове от кражби и унищожаване, а пък ако започне война, то всеки казах трябва да се яви със свой кон и оръжие…

Какво пък, всичко това е така. И ако им се даде възможност да съберат голяма войска, то преди да стигнат до крепостите на белия цар, казахите за едно лято ще смачкат Кокандското ханство.

Те мълчаха, ташкенският куш-беги Бегдербек и казахските султани Саржан и Есенгелдъ. Куш-беги си спомни една песен, която беше чул веднъж на пазара в едно градче край границата. Пееше я стар степен акън, а това беше обръщение на казахския певец Жанкиси жърау към кокандския хан Алим:

Ако имаш хаван — давай зърно,

ако е празен — все едно, пак давай.

В знак, че си добър съсед — давай дъщеря си,

за жена или за нощ я давай…

Ако си найман от Арка,

смей се, плачи, но гръб превивай!

Куш-беги погледна Саржан и разбра, че той знае тази песен и, разбира се, ще използва настроенията на своите казахи, ако усети сила. С брат му, другия султан, може и да се рискува. Ала с този, който носи такъв дълъг меч на кръста, може да сбърка…

Саржан наистина знаеше тази песен. Разбира се, дай им само да съберат войска, то тогава другояче щяха да говорят те с тези кокандци. Но сега трябва да мълчат и да търпят, защото нямат други съюзници срещу белия цар, освен Коканд… Впрочем що за съюзник е вече се бяха убеждавали неведнъж. Затова и решиха да се уповават на собствените си сили. Но без куш-беги все едно не могат да минат… Саржан отговори на въпроса с въпрос:

— Може би заради нещо не ви допада нашата война с белия цар?

— Празни приказки са това. — Куш-беги дори поклати глава. — Ще се смятам за най-щастливия човек на света, ако натопя побелялата си брада в кръвта им. Но това сега не ме безпокои… мен… и най-великия сред великите.

— А какво ви безпокои?

Куш-беги Бегдербек със съчувствие се усмихна и погледна Саржан. От него вече можеше да не се прикрива.

— Казахите, ако съм запомнил вярно, имат такава поговорка: „Храни куче да те лае“.

Лицето на Саржан потъмня от гняв.

— Най-напред трябва да изясним кой кого е хранил.

Куш-беги се усмихна още по-широко:

— Нима у вас не се придържат към правилото, че който седи на чужд дастархан, не бива твърде да си протяга краката?

— Прав сте, уважаеми куш-беги: нима краката на някои гости не са се протегнали край чуждия дастархан чак до самата Ак-Мечет! — избухна Саржан. — Ех, силиците засега са малко. Тогава някакъв нагъл гостенин не би взел да укорява попадналия в беда роднина, че той се мъчи да седне по-удобно край собствения си дастархан…

— Видите ли, скъпи братко, за какво ви е потрябвало да съберете войска!…

Сега Саржан разбра, че се е разгорещил е и настъпил тлеещ въглен. Но думата е като стрела: опитай се да я върнеш обратно. Той дори пребледня от вълнение. Ала куш-беги го изгледа приветливо, с разбиране.

В разговора се намеси Есенгелдъ:

— Уважаеми куш-беги!… Ако дълго копаете земята, става дупка, а ако дълго чешете драскотина, става язва. Защо чоплите раните в сърцата ни, когато и без това сме лишени от родина и сме принудени да се скитаме из родните краища? Щом сме седнали с вас в една лодка, трябва да я докараме до някакъв бряг. Както се казва: ако си дошъл да искаш айран, няма защо да криеш гърнето зад гърба си. Ние тук открито ви изложихме това, което мислим. Добре разбираме, че е трудно да молим братята узбеки да пазят нашите земи някъде в Саръ-Арка. Още по-неуместно е да захващаме разговор да ни върнат насила нашите земи, завладени от белия цар. Нима бог няма да ни чуе, дори и да говорим шепнешком? Ние знаем, че силите на Коканд няма да стигнат да надвие руснаците. Затова и молим само за разрешение… Куш-беги кимна със съчувствие:

— Мирза Саржан вече говори за това.

— Спомнете си, уважаеми куш-беги: когато ти вземат добитъка, те боли корема, когато ти вземат родната земя — страда душата… Спомнете си още ранения барс. Кой знае какво може да направи той от отчаяние…

— Да, раненият барс е много опасно животно — сериозно потвърди куш-беги. — Опитните ловци го знаят… Е, добре, да предположим, че ви дадем разрешение да обедините казахите, които са се заселили в Каратау, по бреговете на Чу и Сърдаря. Какво можете да направите с тези сили? Те няма да ви стигнат за сериозна война.

— Нима само по Сърдаря или Чу живеят казахи? Ако ние обединим поне тези, после ще се обърнем към хивинския хан. В пределите на Хива ние не сме по-малко. Цялото устие на Сърдаря, крайбрежието на Арал, Устюрт, Мангъшлак — това са все наши земи. Само те са преграда за белия цар по пътя му към Хива. Та няма винаги хана на Хива да може това, което направи с руските войници на Бекович-Черкаски преди сто години…

Куш-беги седеше без да мръдне. Не се оказа толкова простодушен този степен султан с кинжал на колана. Хивинските дела бяха известни на куш-беги Бегдербек не по-зле от неговите…

Хивинското ханство се превърна в огромна държава в началото на XIX в. по времето на хан Мухамед-Рахим. То заемаше обширна територия — от Аралско море до Иран. Както винаги Мухамед-Рахим и баща му хан Елтезер се възползваха от междуособиците сред казахските родови и племенни вождове и присъединиха към тези владения повече от половината земи на Младшия жуз. Участта на казахите, потъпкани от хивинците, беше по-страшна, отколкото на съотечествениците им в Коканд. При най-малкото неподчинение чуждоземците изтребваха цели аули, отвеждаха останалите хора и ги продаваха на пазарите за роби в Херат и Кабул. Само през 1820 г., в годината на дракона, еничарите на хивинския хан изтриха от лицето на земята десетки аули, заклаха всички мъже, отведоха хиляда от най-красивите жени и девойки. Само според наличните сведения грабителите бяха откарали седем хиляди чистокръвни коне, петнайсет хиляди камили и шейсет и пет хиляди каракулови овце. Неведнъж се надигаха аулите от Младшия жуз срещу жестоките поробители, но всеки път, предавани от борещите се за власт бекове и султани, се давеха в собствената си кръв.

През 1825 г., годината на кокошката, хан на Хива стана Алакул — големият син на Мухамед-Рахим. Тогава главният предводител на табънския род султан Сергазъ Айшуак-улъ му даде за жена единствената си дъщеря и прие от неговите ръце титлата хан на Младшия жуз. Царското правителство по това време вече с апетит гледаше към Хива. Хан Алакул усети надвисналата опасност и се помъчи да насъска войнствените казахски родове от Устюрт, Мангъшлак и по край Арал срещу руснаците, за да ги използва като щит. Навсякъде се раздухваше идеята за свещена война…

Куш-беги веднага разбра, че именно за това говори Есенгелдъ, разчитайки на помощ от хана на Хива. Той знаеше всичко и просто се забавляваше, слушайки възбудените и непресметливи степни хора.

— Добре, да допуснем, че хановете на Хива и Коканд ви разрешат да обедините Големия и Младшия жуз, разрешат ви да съберете войска… — Куш-беги говореше спокойно, сякаш шлифоваше всяка дума. — Нима това ще бъде сериозна военна сила? Сред казахите най-многоброен е Средния жуз. По наши сметки, в окръзите Кара-Откел, Семипалатинск, Тургай и чак до Жаик живеят милион осемстотин и петдесет хиляди души. Заедно с намиращите се под негово влияние някои съседни родове това е Средния жуз. Може ли да се мине без него?

— Ако Големият и Младшият жуз се съединят, то Средният жуз няма да остане настрани! — Сега Есенгелдъ говореше също така разгорещено, както и Саржан. — Нима там някога не се е вдигнало знамето на единението нашия предтеча Абълай? Те чакат нашия сигнал!…

Куш-беги се усмихна многозначително. Да, той, както винаги, не сбърка в сметките и предположенията си. Пак твърде далеч залитаха в мечтите си някои степни вождове. Разбира се, ако им се даде възможност да се обединят, ще се вдигне прах първо от ташкентските дувари. Пък и на Хива и Коканд няма да им е лесно. А Русия… Е, тя е далеч. Би било приятно, разбира се, да й се търколи такъв кестен под краката, но е твърде парлив, за да го вземеш с ръце. Пък и тлъсти овце има още достатъчно в казахската степ. Ще има дълго да стрижем и ние, и белият цар.

— А как ще погледне на това великият хан Сергазъ? — Куш-беги каза това загрижено, наблюдавайки с наслаждение как се разстроиха от думите му двамата султани. — Ненапразно му е дал високата титла владетелят на Хива. Няма ли да каже вашият хан Саргазъ, че да имаш собствено теленце е по-добре, отколкото общ бик? И дали няма да предпочете той собствената си лична власт над Младшия жуз пред всеобщото обединение под вашето знаме? Нима ще поиска дори хивинският хан Алакул да противоречи на своя гост? При това разправят, че той много обича младата си жена. Понякога дреболийка, голяма колкото пръстен, е ценена от любителя повече от някоя златоносна долина…

— Какъв Сергазъ хан! — избухна, не издържайки, Саржан. — Колкото и звания да му даваше Алакул, нямаше да управлява и Младшия жуз. Само родовете табън и шектъ му се подчиняват по закон, пък и затова му се налага да викат на помощ белия цар. Повечето от табънския род сега се присъедини към батъра Жоламан!…

Куш-беги кимна одобрително… Така си и мислеше. Като са казахи, нима биха допуснали те поне някой род изцяло да се обедини под властта на един хан? А Жоламан, вероятно е същият като тези султани. Трябва да се запомни… Май трябва да приключва разговора. Най-накрая може и да се пошегуват.

— Как мислите… Явно дъщерята на Сергазъ има приказни качества, ако е успяла да възнесе баща си до такава висота! — Куш-беги затвори очи, сякаш нещо го ослепи. — Едно от двете е: тя има или златна глава, или сребърна…

Двамата клюмнаха — и Есенгелдъ, и Саржан.

— … Види се, казахските султани най-после са намерили пролука към ханския трон. Може би и Касъм тюре има красива…

Саржан и сам не забеляза как се метна ръката му към кинжала под халата, но брат му със същата бързина я задържа. Куш-беги не помръдна, но предателска бледност още повече покри лицето му. Не затвори повече очи. А фразата, която започна, завърши другояче:

— … дъщеря, но, доколкото знам, истинските султани нямат правило да заплащат по такъв начин за ханската титла. И омразата му към Сергазъ е разбираема…

Куш-беги гледаше султаните право в лицето… Да, забрави той с кого си има работа. При степните хора ръцете изпреварват разума. Това е добре, но не и тогава, когато си с тях в една стая и не си предупредил охраната предварително. Трябва да се усмихне още веднъж…

— Как бихме управлявали държава, ако не можем да разбираме мъката на обидените! — Куш-беги сега говореше сериозно, проникновено, с подкупваща искреност гледаше в очите им. — Султан Саржан, добре разбирам мъката ви и затова не взимам под внимание някои ваши прибързани приказки. Нима ни е с вас не сме от една вяра? Нима не сме тюрки? Дори когато моят предшественик куш-беги Мамед-Алим отзова сарбазите си от Курган, то, повярвайте ми, го направи затова, че не можеше да извърши невъзможното. За какво той доведе там шест хилядна войска, ако не заради това да помогне на казахите? Ние сме винаги с вас, а вашата молба ще я подкрепя днес на приема при великия хан на Коканд…

— Ако тези дела са неразрешими без намесата на самия хан, то, вероятно, ще трябва да се видим с него — предпазливо отбеляза Есенгелдъ. — Разбира се, с ваше съгласие…

Куш-беги Бегдербек с готовност подкрепи желанието им:

— Това е много добра мисъл. Поемам грижата за срещата ви с най-великия от великите, моя покровител. Обаче те утре заран си тръгват обратно за Коканд, затова трябва да наредим всичко днес. Това може да стане и късно вечерта. Нека джигитите ви да си почиват, а вие се пригответе както трябва и чакайте моята покана…

Диван-сараят на ташкентския куш-беги беше разположен доста далеч от самия рабат, където се намираха гостите. Разделяха ги огромна овощна градина, цветни лехи, фонтани и беседки. Когато Есенгелдъ и Саржан се простиха с куш-беги, минаха покрай многобройната охрана и вървяха през градината, срещнаха Шубъртпалъ-Агибай и Ержан, деветнайсетгодишния син на Саржан, които ги очакваха. Светлокос, строен, с красиво продълговато лице, Ержан приличаше на баща си. Той беше само по-нисък на ръст и облечен според обичая на сали — веселите саръ-аркънски трубадури. Така често обличаха децата си богатите казахи: самурена шапка, украсен с галони кадифен кафтан с широки ръкави, велурени панталони и обточени със сребро шарени ботуши на висок ток. Вместо с обикновен колан кръстът му беше препасан с червен копринен пояс — кушак…

Човекът, за когото се разказваха легенди от Сърдаря до Иртиш, беше батърът Агибай от рода шубъртпалъ. Той стана на тридесет и четири години — толкова, на колкото беше малкият син на Касъм тюре — храбрият Кенесаръ, и той се смяташе за пръв приятел на своя връстник, макар и да беше от бедно семейство. Неслучайно именно на него бе възложено да съпровожда двамата султани с такова отговорно поръчение.

Батърът Агибай се отличаваше с необикновен ръст и юнашко телосложение. Той внушаваше страх само с вида си. Ръцете му бяха мощни и дълги, сякаш железни клони на стогодишна планинска арча, изглеждаше, че с едно бутване на дебелия си пръст ще прати на оня свят когото и да е. Дори това, че на лицето му не растеше брада и само десетина твърди рижи косми стърчаха на долната му челюст, го правеше още по-страшен. Общото впечатление допълваха мънички, дълбоко поставени очи, които изгаряха всекиго, когото той погледнеше.

Батърът на Шубартпалъ Агибай беше облечен в широк домашен кафтан от груба черна вълна, на главата си имаше също такава качулка, а панталоните му бяха от тъмна конска кожа. Особено поразяваха с размерите си огромните кожени ботуши с кончови, разширяващи се нагоре. Малки, почти като играчки изглеждаха кривият ятаган и черният кинжал от закалена стомана, които висяха някъде на кръста му. Само постоянно висящия на раменете му кован щит изглеждаше истински.

А най-любимото оръжие на батъра беше дебелото брезово копие, стегнато с девет медни пръстена, което се държеше за колана му за ремък от необработена кожа. Той толкова обичаше това копие, че никога не се разделяше с него, носеше го в ръка, а нощем го подлагаше под главата си. Родовият му знак беше полумесец, а когато с вик „Жолдъбай!“ се носеше той върху бойния си кон Акълак („Бялото козле“), то отдалече изглеждаше, че на ниско муле седи гражданин — узбек, който си подгъва краката, за да не се влачат по земята. Всеки батър се тресеше при вида на този великан. Разправяха, че веднъж в полумрак с него се сблъскал някакъв човек, който получил разрив на сърцето, а пък който се е срещал с него поне веднъж на бойното поле и е успял да избяга от него, до самата си смърт се измъчва от нощни кошмари…

Такъв до края на дните си беше и знаменития Олжабай батър от Каркаралъ, бащата на Агибай, който прекара живота си, като през най-добрите времена имаше една камила с камилче и боен кон. Той напусна този свят, когато децата му бяха още малки. Но Даметкен — майката на Агибай — беше от рода на есилските тарактъ. Сърце на батър имаше тя, неизчерпаема сила и горд, непримирим характер. Имаше четирима сина: Агибай, Минабай, Танабай и Мънбай. Най-големият, Агибай, беше на четиринайсет години и те нямаха нищичко, освен тази четири пъти повторена наставка „бай“. Тогава, за да спаси децата от гладна смърт, Даметкен се залови за древния занаят: взе да извършва набези срещу имотни съседи и да отвлича добитъка им. Постепенно около нея се събра цял отряд такива онеправдани жени, та месото за зимата им стигаше…

Птичето взема в първия си полет това, което е видяло в гнездото. Агибай, възпитан от майка си, веднага се прослави като безстрашен батър. От осемнайсетгодишен той тръгна със синовете на Касъм тюре и от тогава не беше минало нито едно сражение, в което да не се беше бил заедно с тях рамо до рамо. За тези години той се превърна в опитен, закален като стомана и вещ в бойните дела воин.

Сред морето от цветя батърът, който стоеше в дворцовата градина, приличаше на грамадна скала. Само по внимателния му поглед, хвърлен към двамата приближаващи към него султани, ставаше ясно колко е развълнуван. Но той не питаше нищо, а младия Ержан не се стърпя:

— Коке, успяхте ли да поговорите с него?…

— Поговорихме, синко — отговори в движение чичо му Есенгелдъ. — Сега ще чакаме разговор с Мадели хан…

Ержан разбра, че не бива да пита повече нищо. И батърът Шубъртпалъ-Агибай разбра, че ако предстои беседа със самия хан, то значи не са стигнали до никакво съглашение с куш-беги.

Братята султани пристигнаха в рабата, усамотиха се в покоите си и взеха да си спомнят и обсъждат целия разговор с куш-беги от самото начало. Въпреки че куш-беги Бегдербек беше толкова любезен и внимателен, те усещаха, че има нещо странно в поведението му. Решиха веднага след приключване на преговорите с хана на Коканд да се връщат при своите. Самият въздух тук беше пропит от измяна.

За да не предадат тревогата си на туленгутите, които бяха с тях, султаните не казаха никому нищо за подозренията си. Само като останаха насаме, предупредиха батъра Агибай да не изпуска от поглед Ержан през цялото време, докато те са при Мадели хан.

— И внимателно следи конете, да не ги прекарат случайно на друго място! — навъсено добави Саржан.

Конете им бяха в конюшнята на кервансарая по съседство, а седлата се пазеха в една от предните стаи на същия този рабат. Коняри узбеки наглеждаха конете, туленгутите с Агибай само ги проверяваха от време на време…

— Добре! — кратко отвърна батърът и се отправи към изхода. Той се досещаше, че става нещо недобро, че работата му беше да влезе в открита борба, когато вече трябваше да се вади оръжие.

Слънцето залязваше. За да убие времето, а наред с това и да се успокои, Есенгелдъ извади броеницата си. А Саржан извади от дисагите кремък и взе да точи и без друго острия си кинжал, все едно се готвеше за бой…

След като си тръгнаха султаните, куш-беги известно време седя в дълбок размисъл. Той все още преживяваше момента, когато Саржан се хвана за кинжала си. Досами гърлото си го усети той тогава. Кръвожадните хора са винаги страхливи…

А в този богат на кървави събития град нямаше по-кръвожаден човек. Благодарение на това си качество, толкова ценено в държави от типа на Кокандското ханство, той се издигна толкова бързо. Особено му помогнаха казахите, които той ограби до шушка заедно с известния палач Якуб-бек — управителя на Ак-Мечет. В народното творчество на казахите от Сърдаря, Созак и Чу с векове са се запазили техните имена!

Заради животинската си жестокост се хареса той на младия изнежен управник на Коканд. Това обаче не му беше достатъчно. Тъкмо отново започна да набира сила древната Бухара, емирът взе да поглежда към Ташкент. Коканд беше раздиран от междуособици и противоречия, а куш-беги Бегдербек по природа беше готов за предателство всяка минута от живота си. При това беше и женен за бухарка…

Куш-беги знаеше пропастта, където, в угода на бухарския емир, лесно можеше да падне младият Мадели хан… Ханпадшаим, мащехата му! Ненапразно поетите ги наричаха слънце и луна. Нямаше на земята мъж, а на небето ангел, който не би кривнал от правия път, ако само я зърнеше веднъж. Веднага идеше на ум Ева, съблазнила Адам. А после избледняваше, защото на света не оставаше нищо друго, освен огромните, вечно смеещи се черни очи и невероятно грациозните движения на тази вълшебница…

Най-важното е, че тя е мащеха на слабоволния, развратен още от детството си хан на Коканд. Какво ще ги спре, когато усетят те миризмата един на друг?… Разбира се, безмълвните каменни стени на двореца. Но нима има тайни, които могат да бъдат скрити от бухарския емир, най-висшия познавач и пазител на заветите на пророка в този затънал в грехове свят!…

Наистина, ще може ли той тогава, ташкентският куш-беги, да поеме смелостта да защити престъпника, осквернил устоите на исляма? Защото какво може да бъде по-мерзко и противно на бога, отколкото да съединиш плътта си с жената на своя баща. Целият мюсюлмански свят ще го прокълне и ще се отвърне от светотатстващия хан!…

Да, такива са задълженията му пред исляма. А великият бухарски емир, разбира се, ще отчете неговото старание да служи на законите на пророка. Някой все ще трябва да стане управник на цял Коканд…

Има и друга причина, поради която е важен престоят тук на Мадели хан. Синовете на Касъм тюре, степните султани… Разбира се, ханът на Коканд няма отношение към тях. Но нима не е разумно, ако бъдещите събития се случат именно тогава, когато в Ташкент е самият хан. Предпазливостта никога няма да навреди. Ако вълчето семе на Абълай разбере, че всичко това е работа на куш-беги, то лошо му се пише. Цялата им глутница се е разплодила до трийсет и един сина и четирийсет дъщери. И паметта им е вълча…

Куш-беги заповяда на патша-бал, момчето за утоляване на късни страсти, да се яви след полунощ и се отправи към покоите на Мадели хан…

След дългата почивка Мадели хан се чувстваше прекрасно. Очите му блестяха, движенията му бяха стремителни; пред него беше нощ с неочаквано появило се щастие. Не можеше да мисли за нищо друго, но този угодник куш-беги упорито го молеше за някакъв разговор и трябва да го покани…

Куш-беги пристигна сам, не се наложи да го викат. Пак започна той вечния разговор за казахските работи…

— Струваше ни се, че след като беше потушен последният бунт, те дълго няма да вдигнат глава — с досадни подробности обясняваше куш-беги. — Обаче облаците в степта пак се сгъстяват. И цялата работа отново е в тези размирници — синовете на Касъм тюре… Какво ще ни заповядате да правим?

Мадели хан трепна, погледна го с неразбиращ поглед. Съвсем други картини му се явяваха сега… Ах, тези казахи!…

Неведнъж се бяха надигали те и срещу баща му, страшния Омар хан. Най-голямото от тези въстания било оглавено от Тентек тюре, който успял да обедини всички степни жители по бреговете на Сърдаря, Сарасу и Чу. Най-опасното е, когато начело на казахите застава някой тюре: всички жузове са склонни да го признаят. Той има и голям авторитет в съседните страни.

Двайсет хиляди конни сарбази събрал тогава под знамето си Тентек тюре и завладял няколко града, влизащи в Кокандското ханство. Той превзел Сайрам от кокандците и пренесъл там своя стан. Към него се присъединили Чимкент и Аулие-Ата. Омар хан с огромна войска обсадил Сайрам, а после и Чимкент. Двата града се предали, когато се свършили всички запаси. Еничарите на Омар хан наказали метежниците както трябва: двеста от тях били обесени, на останалите им отсекли главите или ги продали в робство. Тези, които имали и най-малко отношение към бунта, били оставени без добитък. Ала по всичко личи, че тези казахи бързо забравят дори такива мерки!

Ами какво ще стане, ако не сполучи хрумването с хана и мащехата му? Куш-беги си спомни днешната закуска в чест на пристигането на Мадели хан и се усмихна… Младият хан и неговата мащеха седяха, както се полага, един срещу друг. Самият куш-беги Бегдербек им наливаше чая. Ханпадшаим пое от ръцете му пиалата от син порцелан и високо се засмя.

— Знаете ли, скъпи мой Мадели хан, освен че сте управник на Коканд, вие сте и мой син — пропя тя. — Куш-беги Бегдербек, както той неведнъж е доказвал, е наш слуга. При това жените не са безразлични към него. Затова може ли да се надяваме, че вие няма да ме осъдите, ако сваля фереджето си пред вас?…

Тя отметна фереджето, без да дочака отговора на хана. Като изскочило зад облаците слънце засия прекрасното й лице, възпято в легендите.

— Ох, вие май се опарихте! — лукаво се засмя Ханпадшаим. — Трябва да внимавате…

От този момент Мадели хан изпадна в такова състояние, че не забелязваше нищо наоколо. В очите му, вперени в мащехата, се появи някакво безумие. Куш-беги си намери някакво извинение и за малко излезе от стаята. Когато се върна, веднага забеляза, че между мащехата и заварения й син се е появила едва доловима връзка. Безмълвна радост, щастие, очакване излъчваха очите им. Те дори не го забелязваха… Не, нищо не бива да се провали!…

Дори ако бухарският емир не му даде властта над целия Коканд, все с нещо ще му се отблагодари! И нека да му обръснат мустаците с брадва, ако не му паднат в ръцете тези двайсет хиляди танга сребро, които са събрани тази година за плащане на Коканд. А това са добри пари: ще стигнат за построяване на шест града за шестимата му сина…

— Ку-ку… Ку-ку…

Слънцето вече се скри зад хоризонта, в голямата притъмняваща градина на куш-беги закука кукувица. Дълго-дълго кука тя, сякаш ридаеше над нечие нещастие. Или за живота, който трябваше да се прекъсне тази нощ.

— Милостиви хане, този, който крие своя недъг, е обречен. — Куш-беги се наклони напред, мъчейки се да погледна младия хан в очите. — Затова се осмелих да ви отвлека от по-възвишените мисли. Има само един път, за да бъде избегнат метежът. Трябва да изпреварим действията им и да стъпчем искрите, преди да са попаднали в сламата. Синовете на Касъм тюре са горящите главни, от които може да избухне голям пожар…

Кой знае защо ханът мълчеше. Пред очите си куш-беги Бегдербек ясно видя разяреният Саржан, който вадеше от ножницата правия казахски кинжал. Едва ли някога ще забрави той двусмислените шеги на куш-беги.

— Разбира се, аз и сам мога да се разпоредя относно Есенгелдъ и Саржан. Обаче ние всички сме ваши поданици, а вие сега благоволявате да се намирате тук…

Мадели хан просто не мислеше за това, за което говореше куш-беги. До слуха му сякаш отдалеч долитаха някакви имена… Тентек тюре… Касъм тюре… Есенгелдъ… Саржан… Какво му влизат в работата всички тези тюре! Нима куш-беги не получава по двайсет хиляди сребърни танга всяка година за това, че има власт над тях? Да прави с тях каквото си ще…

Само едно име го интересува сега. „Ханпадшаим!… Колко е бяло лицето й! Колко вълнуващи са бедрата й под полупрозрачната светла коприна! През нея прозира стегната им белота, те сякаш отразяват лунната светлина. А облата й гръд — нима не свети тя в тъмното и нима той вече не я усеща? Истина е, огромен грях е да се стремиш към жена, която е обладавал родният ти баща. Но това, което не са видели хората, не се смята за грях. Ами куш-беги?…

Той не влиза в сметката… Не напразно така настойчиво ме канеше тук. Не се решава да поеме сам работата с тези казахи, затова е устроил и срещата с Ханпадшаим. Какво пък, цената е добра: някакви си двама султани, облечени в камилска вълна срещу щастието да притежаваш такава жена. Дори да са четирима, не е жалко. Всички сме смъртни, дори аз. Още повече пък тези там Есенгелдъ, Саржан, някакви си други… Истинският живот — това е Ханпадшаим!…“

— Какво ще бъде височайшето ви решение?…

Да, именно това иска куш-беги от него, от Мадели хан. А пък той желае сладостния грях с мащехата си. Това трябва да се случи тази нощ… На заранта трябва да се връща в Коканд, иначе ще почнат приказки. Не бива да остава две нощи подред, колкото и да се белеят бедрата й през коприната. Освен всичко друго, той е хан. И ще й се отблагодари както подобава на хан!… Ала откъде да вземе сега подаръци, достойни за нея?

Очите на Мадели хан блеснаха.

— Само главите ли са ни донесли за подарък синовете на Касъм тюре?

Куш-беги отгатна мислите на младия хан преди той да е свършил да говори… Разбира се, че не са дошли без подаръци степните султани. Щедростта в очите на простоватите казахи е едно от главните достойнства. Девет кадифеночерни и девет млечнобели безценни коне раванлии докараха те със себе си за хана на Коканд. Всеки имаше скъпо сребърно седло, сребърна юзда, а към всяко седло бяха привързани по девет черни алтайски самура и по девет огненочервени видри. Така в степта подхвърлят на кучетата преди лова вкусни парчета месо… Топъл дроб с ароматна лой — такава беше в превод на древния ловен език цената на техните дарове. Само лой без дроб не бива. Ала често се случва и така, че старата рижа лисица се досеща за хитрините на ловеца. Куш-беги прие с тайна радост предназначените за неговия хан подаръци и ги скри.

— Този път синовете на Касъм тюре, явно, смятат сами да отнесат оттук туй-онуй. — Гласът на куш-беги звучеше зловещо. — Мечтата им е да отнесат в дисаги главите ни!…

Огорчен само от липсата на подаръци, които той можеше да поднесе на неотразимата Ханпадшаим, Мадели хан махна с ръка:

— Щом главите им не са родили, че трябва да оценят достойно нашето разположение, то пет пари не струват тези глави!

Куш-беги с подчертана покорност наведе глава:

— Това е мъдро нареждане, милостиви хане…

Мадели хан престорено се прозя:

— Май мина полунощ… Хайде да приключваме разговора!

Той небрежно отчупи парченце халва, изпи голяма чаша розово гроздово вино.

— Милостиви хане… — Куш-беги за пръв път гледаше Мадели хан право в лицето. — Стаята на нашата висока гостенка Ханпадшаим е съседна на вашата — вратите водят към един и същи коридор… Как ще заповядате за през нощта: да сложим охрана пред всяка врата или е достатъчна охраната около двореца?

Мадели хан също го погледна в упор:

— А вие как мислите, най-мъдър куш-беги?

Усмивка разтегна бледите устни на куш-беги, той с престорена срамежливост наведе очи.

— Достатъчно е и само около двореца…

Ханът също се усмихна:

— Тогава нека бъде тъй, както вие сте решили.

— Благодаря на своя хан за доверието към неговия роб! — Куш-беги се наведе в дълбок поклон и тихо излезе. Мадели хан не можеше да се стърпява повече. След такъв разговор с куш-беги можеше и да не мисли за предпазливост, той почти бегом се отправи към покоите на Ханпадшаим.

Ако знаеше той до какво ще доведе тази нощ след шест години! А сега Мадели хан и сам не забеляза как се озова пред високата резбована врата…

Едва беше влязъл Мадели хан, а куш-беги вече стоеше зад стената на спалните покои, отредени на Ханпадшаим. През таен процеп той видя как от коприненото одеяло се отдели луннобяла сянка и падна, сливайки се със сянката на младия хан…

Куш-беги отдавна беше охладнял към жените. Тази сцена дори му беше неприятна. Но сега той твърдо знаеше, че мълвата няма да му припише вина за това, което трябва да се случи със степните султани. Е, ако мълвата не пощади и благородните имена на тези двамата, които сега се търкалят сред копринените възглавници, то вината също няма да е негова…

Щом се озова в приемната си стая, куш-беги Бегдербек извика личните си телохранители:

— Кажете на нашите скъпи гости — високите султани, че самият Мадели хан ги кани при себе си… Само ги предупредете, че не е прието да се седи край ханския дастархан с оръжие. Не забравяйте и за кинжала на онзи Саржан!…

Когато дойдоха да ги повикат, всичките джигити спяха. Само батърът Агибай с младия Ержан бодърстваха заедно с Есенгелдъ и Саржан. Султаните взеха бързо да се приготвят.

— При най-великия от великите не бива да се влиза с оръжие! — каза строго черният пазач — ешик-ага, когато Саржан искаше да запаше наточения си кинжал. — Такова е правилото дори за царете. Когато се върнете, тогава го запасвайте…

На Саржан му стана досадно, че не е съобразил по-рано да скрие кинжала под дрехите си. Нямаше да вземат да претърсват гостите, а той не е свикнал да се разделя с кинжала си. Няма по-надежден приятел в труден момент… Впрочем, няма да вземат да го убият на гости при мюсулманин!

— Закачи го на колана си!

Той подаде кинжала на сина си, искаше да каже още нещо, но вероятно размисли.

Шестима въоръжени мъже ги чакаха навън. Агибай, който цялата вечер беше в лошо настроение, изведнъж се развълнува. Ненапразно казват, че бойният кон усеща най-напред предстоящото нападение на врага. Това чувство никога не беше изневерявало на Агибай.

— Ние също ще дойдем с вас! — заинати се той.

Ала ешик-ага го изпревари.

— Най-великият от великите, ханът на Коканд приема само двамата султани Есенгелдъ и Саржан, синовете на своя приятел и съюзник Касъм тюре! — каза той с тон, който не търпеше възражения и добави вече по-спокойно: — Останалите могат спокойно да спят.

Но Агибай батър не се умиряваше:

— Ей, ти!

Той вече искаше да отблъсне с рамо стълпилите се еничари и да тръгне след отдалечаващите се султани, но Ержан го хвана за ръка:

— Защо да вдигаме шум, батър-ага? Това може само да навреди на важното дело. — Той самият с всички сили се стараеше да не издава вълнението си пред чуждите. — По-добре да отидем да нагледаме конете, както ни молеха…

Батър Агибай рязко спря. Заобиколените от стражите султани се отдалечаваха все повече. Изведнъж той усети как гореща луда кръв нахлува в главата му и разбра, че очите му се зачервяват. Той вече беше получавал такива пристъпи на гняв, когато хващаше първото попаднало му под ръка оръжие и започваше да избива всички наоколо, без да подбира дали са прави или виновни. С последни усилия на волята се спря батърът. Каквото и да е, какво общо имат обикновените хора наоколо: коняри, слуги, редови сарбази? Цял месец те го хранеха, грижеха се за конете, чистеха. Изпитваха най-приятелски чувства към пристигналите от степта хора, а един коняр — узбек дори два пъти му намекна за някакво подготвяно престъпление. С какво са виновни?…

Той изведнъж си спомни отдавна забравена случка. В годината, когато умря баща му, зимата беше много студена. Даметкен, останала вдовица с четири малки деца, имаше само една камила с камилче. Веднъж, когато навън виеше свирепа фъртуна, пристигнаха шабармани — главорезите на ага-султана на Каркаралинския уезд Жамантай Дауке-улъ. Те заявиха, че покойният Олжабай батър три години подред не е плащал царски данък и отведоха камилата, оставяйки камилчето. Какво можеше да стори самотната беззащитна жена… Ала най-ужасното се случи през лятото. Никое от живеещите на земята същества не плаче по-страшно от камилата. И щом настъпи нощта и сирачето камила подемеше жалния си плач, трите деца също ридаеха, прегърнали го през шията. А четвъртият, Агибай, който е малко по-голям от братята си, бягаше в степта, за да не чува този вой. В кръвта му и досега беше останал плачът на четирите нещастни дребосъка…

Доведената до отчаяние Даметкен веднъж рече на Агибай:

— Синко, ти си най-големият. Докога ще слушаме как плачат тези гладните? Месото на кравата, дето я заколихме през есента, вече е изядено. Не ни остана нищо друго, освен камилчето. Да вземем да го заколим и нека децата изкарат още някой ден…

Криейки сълзите си, тя му подаде нож. Когато малките легнаха да спят, тя доведе камилчето в юртата, събори го на земята и здраво го върза с въже. Момчето не помръдваше от мястото си.

— Нека проклятието за неговата смърт тегне върху царя и слугата му Жамантай! — каза му Даметкен и избяга навън, за да не вижда смъртта на камилчето. Та тя първа го беше научила да пие мляко, хранеше го със собствените си ръце…

Агибай бавно се доближи до камилчето. Ала само се вгледа в големите му влажни чисти очи и тутакси отдръпна ръка, нямаше сила да извърши такова престъпление.

— Нека да го заколим утре, мамо… Нека си поживее още една нощ… — помоли момчето, когато майка му се върна.

Даметкен само изтри очи си с крайчеца на забрадката си.

— Добре, синко…

Но нито на другия, нито на следващия ден можа Агибай да заколи камилчето. Най-накрая помолиха един съсед да го заколи вместо тях. От тогава нямаше в степта човек, по-безпощаден от батъра Агибай. Тази ненавист, която не знаеше пощада, го доведе в стана на метежните султани. Ето до какво може да доведе камилския плач!…

Батърът вече се овладя и се огледа още веднъж наоколо. Да, стана му жал за тези прости, невинни хора. Но ако трябва заради степта, заради неговия род, той ще ги изколи до един. И то затова, че беше плакало камилчето!…

— Агибай-ага, трябва да нагледаме конете си…

Ержан го дръпна за ръка.

 

 

Осем еничари влязоха в стаята за гости заедно с Есенгелдъ и Саржан. Видяха само куш-беги, който си играеше с броеницата, и двамата султани му се поклониха. В този миг-два остри ятагана безшумно се плъзнаха по шията на всеки от тях. Обезглавените тела направиха по още две крачки напред и рухнаха на колене пред куш-беги Бегдербек, обърнаха се по още два пъти и затихнаха…

— О, почтени султани, вие искахте да съберете в едно степта, а така лесно се разделихте със собствените си глави! — Куш-беги поклати философски глава. — Изхвърлете ги в ямата зад оградата, а спящите нека също повече да не се събуждат!

Като овце пред празненство — тъй бяха заклани в съня си всичките до един осемнайсет джигити, който придружаваха казахските султани за преговорите в Ташкент. Батърът Агибай и Ержан оцеляха като по чудо. Когато не ги намериха в рабата, ешик-ага заповяда да претърсят конюшните.

— Ако те са там, кажете им, че султаните са се върнали! — предупреди той стража, а сам със своите сарбази остана да чака на двора. Не го блазнеше твърде да се среща лице в лице с батъра.

Ала конярят узбек от робите успя да предупреди Агибай, че ги търсят, а двамата султани са убити. Огромният Агибай батър обгърна Ержан, който беше извадил сабята си, и го принуди да се скрие в пресечките, стигащи до двора. Те прерязаха поводите на изпречилите им се коне, яхнаха ги и така, без седла, излязоха от града. Някакъв страж в просъница искаше да ги задържи на портите на рабата, но Агибай батър с един ритник го застави да замлъкне завинаги…

 

 

След година Ляшкар и Бегдербек поканиха на тайна среща самия Касъм тюре. Те се кълняха в собствената си невинност и обещаха да разкажат всички подробности около гибелта на синовете му. Близо до Созак, на брега на езерото Теликол, Ляшкар със собствените си ръце отряза главата на стария султан и я донесе в Ташкент…