Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Номади (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Қаһар, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Илияс Есенберлин

Заглавие: Хан Кене

Преводач: Валентин Корнилев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Казахстанска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: август 2008

Художник: Румен Хараламбиев

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-465-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2724

История

  1. — Добавяне

Първа част

I

Степта, скована от лунната светлина, очакваше изгрева. Царуваше онази предутринна тишина, за която няма дума. И само някое много внимателно ухо, свикнало с тази тишина, би доловило непрестанното тихо шумолене, което долиташе от степта вече цяла нощ. Един път нещо леко издрънча…

Първият белезникав лъч на изгрева се промъкна иззад далечното облаче, луната веднага се стопи, а земята стана по-тъмна. И тогава неочаквано се появи керван. По сочната степна трева, премесена с млад камъш, която стигаше до гърдите им, една подир друга вървяха камили. От дясно и от ляво, като мачкаща тревата маса се движеха табуни от коне, в тревата се гмуркаха и пак се показваха ездачи. От време на време върволицата от камили се прекъсваше и по тревата минаваха високи двуколки, вързани една за друга с дълго вълнено въже. След тях отново вървяха камили…

Далечното облаче се разтопи и слънцето изведнъж цялото нахлу в степта. Тя заискри във всички посоки чак до самия хоризонт, сякаш находище на скъпоценни камъни. Беше втората половина на лятото и времето, когато степта приличаше на булка в сватбена рокля, бе вече отминало. Оставаха само изумрудената зеленина на тръстиката, жълто-червените островчета на презрелите бодливи цветя и сред туфите закъснял щавел горяха червените очички на каменичетата. Степта блестеше като хълбоците на ситите, охранили се през лятото коне.

И щом слънцето избухна веднага ясно взе да се чува глух и мощен тропот, хриптене, цвилене, тъжен рев на женски камили, скърцането на големите дървени колела, човешки гласове. Изпод храстите шумно излитаха яребици и слепи сови, изненадани от приближаващата се лавина. Сякаш светлината в един миг бе разтворила тишината и бе съживила всичко това…

От пръв поглед беше ясно, че това не е просто сезонното преместване на някой от безбройните аули, разпръснати из безкрайната казахска степ. Младите джигити не препускаха както обикновено от двете страни на кервана, не се задяваха с девойките. Яздеха мълчаливо, като гледаха да са по-близо до камилите. Жените върху камилите, загърнати с бели шалове — кимешеки, също мълчаха. Дори малките деца не плачеха и само въртяха кръглите си черни очи от дисагите, преметнати от двете страни на камилските гърбици.

В далечината блестеше голямо езеро. То бе обкръжено от гъсти кафяви ресни камъш и само на север, откъдето приближаваше керванът, степта бе оголена от червеникава глинеста почва. Когато започна да излиза от високата степна трева, стана ясно, колко е голям. Начело, както е прието в степта, вървеше побелял аксакал с кафтан от камилска вълна и калпак, обшит с тясна ивица скъпа кожа. Той водеше на повод едногърба златно сива камила, наметната с копринен килим в червено и бяло. Заедно с него от двете страни на кервана от тревата се показаха стотина конника, яздещи в тръс. Видът им бе суров и непристъпен. Полите на грубите им вълнени кафтани прикриваха долната част на краката им. Отдясно висяха здрави брезови, понякога обковани с желязо, боздугани. Бойните им коне пръхтяха, хапеха мундщуците.

Но дори сред такива снажни конници един от тях особено изпъкваше с юнашкия си вид. Седеше неподвижно върху грамаден сив жребец с ниско падаща грива. Той се възвишаваше над другите с цяла глава и лицето му с черни очи, които проникваха в душата, и дълги черни мустаци, бе сякаш изсечено от изгорена от слънцето скала. Под коляното си бе затиснал тежък дъбов боздуган — чокпар, целият обкован с железни шипове. Това бе прочутият батър Сейтен, син на Азанбай от баян аулските каржаси. Той водеше този керван, за да се присъедини към Есенгелдъ и Саржан, синовете на Касъм от древния род на тюре, както в степта наричат всички чингизиди. Преди три години те отведоха от степта четиридесет хиляди семейства от родовете алтън, тока и уак и ги поведоха към разливите на Сърдаря, във владенията на хана на Коканд. Сега близката цел на кервана на Сейтен беше районът на езерото Балхаш, където хората и животните ще могат да си отпочинат и да съберат сили за по-нататъшния път…

Още един човек изпъкваше сред охраняващите кервана — известният в степта Ожар, син на Кубет. Набит, приличащ на пъна на вековна ела, със свъсени мъхести вежди върху широкото смугложълто лице, той изглеждаше така, сякаш току-що е извършил убийство. На хълбока му висеше крива сабя в позлатена кания. Ожар отдавна другаруваше със Сейтен, заедно бяха участвали в многобройни походи и набези, но през последните четири години бе сред най-близкото обкръжение на главния султан на Акмолинския окръг Конур-Кулджа, синът на Кудайменде. Едва наскоро се бе завърнал по родните краища, а сега ги напускаше заедно със Сейтен.

Приближаващият към езерото керван отново предизвика смут. От гъсталаците изскочиха елени и стремглаво побягнаха навътре в степта, по-далеч от опасните съседи. Хомяк — приличащ на молла, извършващ сутрешна молитва, — седейки на задни лапи, няколко пъти прекара предните по охранените си бузи, ослуша се и се мушна в храстите. Птиците тревожно запляскаха с криле по водата. Хората обаче дори не почнаха да свалят денковете от камилите. Хапнаха набързо, починаха си малко и отново тръгнаха, като заобикаляха езерото.

Ожар, който за нещо беше изостанал, сега отново се изравни със Сейтен. Той позадържа тъмносивия си раванлия и продължи незавършения разговор.

— Дали Касъм тюре не сгреши, като напусна земята на предците… — замислено каза той. — Нима е забравил поговорката: „По-добре да си ходилата на твоето си тяло, отколкото главата върху някое чуждо“. Кой знае какво го очаква по кокандските владения…

— Където и да се намира Касъм тюре, той си остава законният султан. — Сейтен с явно недоволство погледна към Ожар. — Че нали белият цар започна цялата тази междуособица, като ни изпрати своя устав!

Той сърдито дръпна поводите.

Ставаше дума за прочутия царски устав — „Наредби на царя на Русия за управлението на сибирските кайсаци“, публикуван през 1822 г., или в годината на коня според казахското летоброене. Дори самата дума „устав“ звучеше страшно за жителите на степите. Ако се преведе буквално, на казахски тя звучи като „да стиснеш в ноктите“. И истинската му цел беше именно тази. Уставът чудесно съвместяваше интересите на царското правителство с интересите на преминалите към него местни феодали. Според него едно от трите казахски племенни обединения — Средният жуз, бе разделен на осем окръга. Окръгът на свой ред се състоеше от петнайсет-двайсет волости, всяка от които представляваше отделен род. Във всяка волост-род обикновено влизаха по десет-дванайсет аула, примерно по сто юрти всеки. Аулите се управляваха от старейшина, избиран за три години, а волостите — от султани тюре. Окръгът се управляваше от главен султан, който се избираше по препоръка на царското правителство от същите султани. На него, за да го впримчат по-добре, му даваха офицерско звание. „Така ще чешем гнойните си рани със собствените си нокти“ — така разправяха в степта.

На същия принцип бе подчинено и съдопроизводството, което имаше огромно значение за степта.

То бе разделено на две степени. Първата разглеждаше дела по обичайното наследяване, дребните аулни тъжби и други второстепенни спорове. С това се занимаваха старците — аксакалите и специалните съдии на аула — бийовете. Убийствата, насилственото отнемане на добитък, неподчинението на властите и други тежки престъпления се разглеждаха от втората степен — окръжните съдилища. Те се състояха от двама царски чиновници и двама казахски заседатели, избирани за две години, начело с главния султан, или ага-султана, както го наричаха казахите. Техните решения се потвърждаваха от губернския съд, където нямаше казахи и до който имаха достъп само богатите и близките до властите хора.

— Добре, че поне уставът забранява насилственото покръстване — забеляза Ожар. — Само който сам пожелае…

Сейтен рязко се обърна към него:

— Това пък откъде го знаеш?

— Май е наистина… Поне така разправят…

— Там се казва, че казахите не са много ревностни последователи на учението на пророка — навъсено рече Сейтен. — И стига да им изпратят християнски свещеници, те лесно ще се откажат от исляма… Само че работата е в друго. Касъм тюре не беше толкова доверчив, колкото нас. Той преди нас разбра защо се създават осемте окръга върху земята на Саръ-Арка — Голямата казахска степ. Ние останахме и сега не можем дори да помръднем!… Не ти дават дори децата на родния ти брат!…

Ожар само леко погледна към него. Той знаеше за какво говори Сейтен… На преселниците не им достигаха жени. Царското правителство, което не се церемонеше и със собствените си крепостни селяни, бе възложило на сибирския генерал-губернатор и на оренбургския военен губернатор „да използват всички средства, които сметнат за удобни, за да придобият от номадите, живеещи покрай Сибирско-Оренбургската линия, чрез закупуване или обмяна деца от женски пол. Купените момиченца да са кръщават в православната вяра и да се настаняват по семейства, които имат нужда от момичета, като им се отпуска възнаграждение в зърно и пари до петнайсетгодишната им възраст…“.

Наистина, за разлика от крепостните, тази заповед даваше на девойките пълна свобода при избора на съпруг. Кой обаче проверяваше после как се изпълнява това указание… На тези, които взимаха от чергарите момиченца, се даваше парична награда… Най-широки възможности за лесна печалба се откри пред всички желаещи. А такива не бяха малко и по двете казахски линии…

Една от първите жертви на тази заповед стана седемгодишната Алтъншаш, дъщеря на Тайжан — родния брат на Сейтен. Преди пет години Омският губернаторски съд осъди Тайжан на смърт заради организирането на въстание срещу чиновническите своеволия и беззакония. Тримата му големи сина бяха изпратени на заточение в сибирския град Туринск. Облятата в сълзи Алтъншаш дълго тича след своите братя. Офицерът, който бе началник на конвоя, я взе със себе си и я продал в Омск на някакъв търговец. После тя станала прислужница в дома на началник-щаба на Сибирския корпус генерал-майор Фондерсон. След няколко години Сейтен научи къде се намира тя и пристигна в Омск да я прибере. Не му дадоха обаче дори да види момичето и Сейтен нямаше друг изход, освен да я открадне. На батъра обаче не му провървя и той едвам успя да избяга в степта. Оттогава батърът не преставаше да мисли за съдбата на Алтъншаш. Щом някой пипнеше раната му, Сейтен се вкаменяваше от гняв.

Сега той яздеше мълчаливо, гледайки право пред себе си. Ожар също мълчеше, без да продължава разговора. Изведнъж Сейтен отново, за втори път тази сутрин, рязко се обърна към Ожар:

— Вчера ми говореше за царския печат върху телешка кожа…

— Да, така чух…

И Ожар отново не обърна глава към Сейтен… Вчерашният разговор. Нима той не беше за това, за което сега говори цялата степ…

Да, наистина цялата степ говореше за това. Преди две години, през пролетта, акмолинският старши султан подполковник Конур-Кулджа, син на султан Кудайменде и внук на хан Самеке, замина за Петербург уж да предаде на царското правителство опасенията на казахите. Бяха плъзнали упорити слухове, че царят възнамерява да мобилизира синовете им за двадесет и пет годишна войнишка служба. И тогава негово императорско величие собственоръчно подпечатал телешката кожа, на която пишело, че казахските джигити никога няма да бъдат вземани на служба.

И веднага след това в степта се вдигна авторитетът на ага-султана Конур-Кулджа — човекът, който знаеше пътя към царя. Тези, които бяха видели царския указ разправяха, че той не бил написан върху телешка кожа, както е било прието в древността, а просто върху дебела хартия. Никой обаче не искаше да вярва в това.

Колко царски и губернаторски заповеди и наставления бяха написани на хартия от времето на царица Елисавета, касаещи така наречените киргиз-кайсаци, и всички те при изпълнението им се превръщаха в беда. То и при сегашния устав всички казахи трябваше да плащат на хазната всяка година по една глава добитък на всеки сто. Кой обаче спазваше този закон? Ако зимното недохранване е покосило добитъка на ага-султана, освен определеното от устава трябваше да му се плати и древният данък — зякет, — за да му се възстановят загубите. Ако е изгорял домът на пристава, на жандарма, на писаря — трябва да му откараш дължимия негласно рушвет. За именния ден — пак трябва подарък… Някак си стана така, че старите феодални закони и обичаи много добре си паснаха с императорските, преплетоха се с тях и легнаха като двойна тежест върху народа. С особени привилегии, законни и незаконни, се ползваха царските чиновници — опора на самодържавието в степта: ага-султаните, потомците на Самеке, на Букей хан, на хан Вали, управителите на волости и заседателите. Те не плащаха никакви данъци за по-голяма част от добитъка си. Общата сума на данъците в степта оставаше непроменена и да плаща трябваше народа. Същият този ага-султан Конур-Кулджа, който владееше двадесет хиляди коне, плащаше данък само за преброените животни на своите дружинници и телохранители — туленгути. И естествено, намерил общ език с царското правителство, държеше многобройния род на аргъните в безпрекословно подчинение. Ето защо хората не вярваха на хартията.

— Мога да разбера ревнивостта на жребеца, който пази своя табун… — Сейтен говореше за Конур-Кулджа, който с голяма изгода за себе си използваше политиката на царското правителство, която от край време бе насочена към разделянето на казахските племена. — Белият цар е навел ухото си към него. Но ако е толкова справедлив, защо тогава не намери време да прочете прошението на Касъм тюре?…

Ожар не отговори… Прошението на Касъм тюре, сина на хан Абълай, беше изпратено на царя още преди десет години. В него се предлагаше да бъде отменено създаването на царска администрация по казахските земи и да се спре строителството на крепости. Обаче окръзи продължаваха да се създават, а крепости — да се строят. Тогава Касъм тюре, който искаше самостоятелно да управлява степта, реши да се премести към долното течение на Сърдаря, което беше под контрола на Кокандското ханство. Той разчиташе на подкрепата на средноазиатските ханства и възнамеряваше да обедини казахите под знамето на Абълай, използвайки народното недоволство от своеволията на царските чиновници и преминалите на царска служба султани.

През 1824 година, или в годината на маймуната, бе създаден Кокчетауският окръг. Това означаваше, че белият цар не зачита правата на наследниците на хан Абълай. Султан Саржан, син на Касъм тюре, започна да събира войска за борба срещу царските военни укрепления. Назряваше народна трагедия…

Оттогава непрекъснато ставаха схватки между летящите отряди на Саржан и поддържаните от царските войски и от султана на Кокчетауския окръг Зилгара потомци на хановете Букей и Вали. Накрая Саржан трябваше да се пресели в Кокандското ханство, където през 1834 г., или в годината на коня, той сключи съюз с главната сила на това ханство — с владетеля на Ташкент куш-беги Мамед-Алим. Обединената шестхилядна армия нахлу в пределите на Улътау и там бе основана крепостта Курган. Саржан се обърна към най-близките аули, аксакали и султани с призив да се присъединят към него и отново да започнат набези срещу подчинените на Конур-Кулджа аргънски аули. Известеният за това сибирски генерал-губернатор изпрати в Улътау хиляда войници и шест полеви оръдия под командването на генерал-майор Броневски.

Като разбра за приближаващите царски войски куш-беги остави в Курган малък отряд сарбази и се оттегли към Гладната степ. Крепостта скоро се предаде на Броневски, а куш-беги Мамед-Алим, като се убеди, че няма да е лесно да откъсне казахските земи от Русия, побърза да прекрати борбата. Ядосани от предателството на своя съюзник, синовете на Касъм тюре решиха да обединят казахите от Сърдаря и да престанат да се подчиняват на кокандския владетел.

Ташкентският куш-беги се направи, че не забелязва това и изпрати пратеник при Касъм тюре с молбата да изпрати синовете си на военен съвет, който да съгласува действията срещу белия цар. Султанът изпрати в Ташкент синовете си Есенгелдъ и Саржан. Заедно с тях тръгна и младият Ержан, сина на Саржан, и Агибай батър от Шубъртпалъ заедно с двайсетина джигити…

— Засега не е ясно, ще се върнат ли благополучно от куш-беги султаните…

Това го каза Ожар, сякаш отговаряйки на мислите на Сейтен. И Сейтен за трети път се обърна към него. Но и този път Ожар не го погледна в очите. Пред тях се ширеше безкрайната степ…

 

 

Сейтен не можеше да разбере какво го тревожи. И тогава си спомни как вчера спа на билото и как се събуди. Толкова ясно, че по гърдите му отново премина хлад. Случи се вчерашната нощ. Керванът вървеше вече почти цяла седмица и Сейтен почти не беше слизал от коня. Затова, когато стигнаха подножието на зеления хълм Караменде, му се прииска да поспи горе, откъдето се виждаше хубаво на всички страни. Той се събуди от някакъв ужасен хлад на гърдите си. Сейтен бавно отвори очи, но видя само черното небе над себе си. Всички долу спяха и само прохладният вятър поклащаше една тревичка до окото му. Какво ли го беше събудило?… Лежеше без да мръдне. И тогава нещо се размърда близо до сърцето му и отвратителна студена струя потече към гърлото. Не трябваше да мърда в никакъв случай — отровата на планинските змии по тукашните места беше смъртоносна… Дълго пълзя змията. Сейтен имаше навика да спи, сложил юмрук на гърдите си. По време на съня му пръстите леко се бяха отпуснали и през отвор между тях безшумно се промъкваше голяма хлъзгава глава. Батърът Сейтен много пъти се бе срещал със смъртта, по тялото му имаше многобройни белези, но сега ужас скова тялото му. Сърцето му замря, гробен хлад се разля по ръцете и краката. Струваше му се, че държи в ръката си главата на змиорка. Змията търсеше най-уязвимото място — шията, за да се увие около нея и да я стисне в хлъзгав леден пръстен. За миг целият живот премина пред очите му и той стисна железния си юмрук…

Той осъзна цялата степен на опасността едва когато змия с невероятна дебелина започна да се увива около ръката му. Но мускулите на батъра бяха трошили и по-здрави гръбнаци. Той я стисна още два-три пъти и я захвърли, като вмирисана кървавица от дисагите…

Сейтен отново погледна към Ожар, но сега вече незабелязано, с крайчеца на очите си. Силен и набит бе Ожар, но Сейтен би му счупил врата само с един юмрук… „Що за черни мисли ми се въртят днес в главата!“ — си рече батърът Сейтен и реши, че тази проклета змия го е заразила с недоверие към приятелите му. Обзе го срам и през целия ден, чак до вечерта, той не посмя да погледне към Ожар…

Слънцето падаше все по-бързо, докато накрая не докосна хоризонта. И сякаш подпали степта: запламтя остролистната, със свити от зноя листенца дива люцерна, почервеняха жълтите акации, редките островчета камъш. А пред тях като безкраен масив розовееше стена от трева. Тук завършваше най-отдалеченото джайляу — пасбището на рода каржас. След него вече започваше Прибалхашието. След него ще поемат през Гладната степ и следвайки река Саръсу ще стигнат до зелените ниви край Сърдаря.

Зад тях оставаше родната земя. В пелената на залеза плуваха тъмносините сенки на Саръ-Арка. Камилите спряха сякаш по команда. Жените, децата, старците — всички гледаха назад в дълбоко мълчание. И колкото по-дълго гледаха, толкова по-остра ставаше болката от раздялата с родината. Сякаш нокти късаха сърцето. Топла и горчива мъгла изпълваше очите. Какво ги чакаше занапред? Нови мъки? Но нима те можеха де се сравнят с мъката от раздялата?…

Изведнъж във вечерната хладина се разнесе тъжна, завладяваща душата мелодия. Пееше една четиринайсетгодишна девойка, която стоеше с кончето си малко встрани от кервана. Тя ридаеше в такт с песента, като еленче, изпаднало в беда. Това беше „Елим-ай“, песента за всенародната мъка.

Никой не смееше да прекъсне този химн на скръбта. Тежко се издуваха гърдите на Сейтен и той не можеше да махне с ръка: „Стига толкова!“. Хората слушаха в тягостно мълчание чистият и висок плач на девойката. Към още светлото небе, към самия зенит се издигаше той от степта:

Родният край изчезва от погледа ни…

О, родино моя! Душат ни ридания.

Защо, боже, защо народът ни е тъй безутешен?

Кой безспир ни гони и мъчи всеки път?

 

С тайна мечта напуснахме родните места,

с наведена глава се озовахме незнайно къде…

Какво ще намериш в чужда страна, бедни мой народе,

дето е по-скъпо и мило от родния край?

 

Мъки и несгоди от малки ни душат,

пъпките падат, без да разцъфтят.

Тук всеки го чака съдбата на тъжния Коркут[1].

О, мой народе! Няма под слънцето място за теб!

В гърдите на батъра Сейтен всичко се свиваше. Той седеше върху коня си, навел глава, и му се струваше, че ако песента продължи още няколко мига, от очите му ще рукне кръв, а сърцето му ще се пръсне от мъка. В гневна ярост той вдигна ръка, за да прекъсне това безмерно изтезание и песента секна на мига…

Керванът се стегна и встъпи на чужда земя. Пред тях бе все същата равна степ, но всички някак се смълчаха, скупчиха се, започнаха да се движат по-бързо. Внезапно, когато вече бяха достигнали гъсталаците на прибалхашката тръстика, разтревоженият от нещо батър рязко закова коня си. Той видя в тъмнеещия гъсталак нечии очи. Какво беше това: човек или звяр? Сейтен така и не можа да го разгледа от това разстояние. Откъде да се вземе тук човек, по тези диви краища. Защо обаче върховете на камъша се бяха разделили? Що за звяр гледаше от височината на човешки бой?…

Ожар веднага го настигна с коня си и заедно с батъра се вгледа в настъпващата нощ.

— Май сме разтревожили вълк, Сейтеке — отбеляза той. — Ще трябва да съберем кервана по-плътно. Мън-Арал винаги е пълен със страхове, а с нас са жените и децата. Казват, че тук има не само глигани, но и тигри.

— Дали не беше някой чужд човек… — замислено рече Сейтен.

— Не, дори видях светлосивия му гръб. — Ожар пренебрежително махна с ръка. — Сигурно е скочил подир нещо. И се скри, като ни видя… Тук няма как да има хора!

— Е, щом си го видял добре… — Сейтен въздъхна облекчено. — Очите ти са млади, по-добри са от моите!

Сега керванът напредваше по-предпазливо. Най-добрите джигити с пики и боздугани събраха целия добитък по-близо до обоза и, като гледаха да са по-близо един до друг, обкръжиха кервана от всички страни. Към полунощ те достигнаха до Баскол, едно от многобройните езера на Прибалхашието.

— Ето едно добро място за нощувка — каза Ожар, когато стигна до поляна, плътно обкръжена от гъста тръстикова гора.

— Трябва да навлезем по-навътре в камъша — Сейтен неспокойно се оглеждаше наоколо. — Вече е почти утро. На разсъмване ще направим лагер…

— Жените и децата са капнали — възрази Ожар и с крайчеца на очите си погледна към водача Самен, дребен слаб човек с бяло лице.

— Да, следващото подходящо място е много далеч! — разпалено заговори Самен. — Хората няма да издържат толкова бърза езда. Ще се изморят, а пред нас е пустиня. Гладната степ. Пък и за хората тук има добра трева…

Само Самен познаваше добре тези места и Сейтен се съгласи. Ако дори железният Ожар и водачът Самен говорят за умора, то колко ли е тежко за останалите!

— Добре, нека бъде по вашему!

Сейтен пръв слезе от коня и започна да разпределя стражата. По четирима джигити, начело с опитен човек, трябваше да охраняват лагера в промеждутъците между доенето на кобилите. Останалите трябваше добре да си починат до изгрева. И като първо реши да не си ляга самият той.

— Моят ред ще бъде след вас! — каза Ожар.

— Върви да спиш, все ще изкарам една нощ — отвърна Сейтен.

Хората заспиваха като мъртви веднага щом докоснеха земята. Воините джигити обаче си лягаха в приетия ред, като слагаха под главите си тежките боздугани и връзваха с ремъци поводите на конете, както се прави по време на поход.

Над степта отново настана тишина, осезаема, безкрайна, в която всичко се чува от много километри. От време на време повяваше лек копринен ветрец и трепналите за малко камъши отново притихваха. Понякога откъм езерото долиташе глухият крясък на някоя птица и всичко отново потъваше в тишина.

Джигитите, които пазеха лагера, напрегнато се вслушваха в нощта. На тях обаче също много им се спеше. Човек би рекъл, на кого ще му дойде на ум сред безлюдната пустиня, където минава от никого не охраняваната граница между Седморечието и Саръ-Арка, да напада нещастните бежанци? Но колко кървави изненади бе видяла тази степ… И джигитите, преодолявайки съня си, се вслушваха в познатите нощни звуци и шумове.

Когато луната избледня, предвещавайки изгрева, и пълчището звезди оредя, към самотно стоящия на хълма батър Сейтен се приближи позната набита сянка.

— Утрото е близо, Сейтеке. Поспете малко…

Стопли се сърцето на батъра Сейтен. Стана му приятна трогателната грижа на другаря му. Той си спомни вчерашните неясни подозрения и сега той с погнуса ги отхвърли, сякаш бяха мъртва змия… Да, нямаше да е зле ако поспи малко преди дългия път. Само че джигитите трябва да внимават, да си отварят очите. Колко само е тъмен камъшът и колко тревожно шуми… Или пак го плаши тази проклета змия? Сигурно е заради умората. Може и да не заспи, а само малко да разхлаби пояса си, за да диша по-свободно. И нека джигитите, които са с него, да направят същото. Впрочем, когато имаш такива другари, може и да поспиш за малко. Добре, че Ожар е до него…

Без да каже и дума, Сейтен отиде настрана и с целия си огромен ръст се излегна на земята. А Ожар заедно със своите джигити, сред които бе и водачът Самен, тръгнаха на поредната обиколка, като се стараеха да се движат един ДО друг.

„Добре, че Ожар е с нас… Навреме се отдръпна от този чакал Конур-Кулджа…“ Луната плуваше над Сейтен, успокоявайки тревожното му сърце. Вече шести ден душата му не знаеше покой: да не би хората, които му се бяха доверили, да попаднат в подготвените из степта капани. Той вече шести ден не бе слизал от коня…

 

 

Ожар и Самен спряха до тъмната стена от камъш. Някъде наблизо два пъти изписука нощна птица.

— Къде сте?

— Готови сме, Ожар!… — прошепна някой от камъшите.

— Както се казва, който не умее да сложи капан, сам пада в него! — злобно рече Ожар. — Кой глупак се показа вчера от камъша пред очите на стария дявол?… Взехте ли въжето?

— Взехме го…

Една, втора, трета сянка се отделиха от камъша и се плъзнаха в посока към лагера.

— Като викнем „Аттан“ действайте бързо!… — тихо им каза Ожар.

Те продължиха да заобикалят спящия керван. И в различни места от камъшите се отделяха сенки, привеждаха се и внимателно се промъкваха сред спящите.

— Сега към него! — кратко заповяда Ожар.

— Ами ако не спи?

Такъв страх имаше в гласа на бледия Самен, че Ожар и неговите джигити неволно се спряха. Те сякаш видяха пред себе си скочилия на крака батър.

— Спи! — уверено каза Ожар. — Нека Сакъп и Жакип да се скрият зад камилите откъм краката му. А вие ще му хванете ръцете. И да стане тихо!

Обикновено Сейтен спеше много леко. Той се събуждаше дори тогава, когато над него високо в небето прелиташе птица. Той дочу шума, рязко се надигна, за да скочи на крака. Но огромна тежест увисна на ръцете и краката му и не му даваше да се изправи. Някакви яки пръсти, сякаш бяха железни клещи, го стиснаха за гърлото. Той си спомни за змията и за главата на Ожар, която приличаше на рибешка…

Не можеше дори да викне. Устата му бе запушена с вълнена кърпа, а ръцете стегнати от твърдо въже. На главата му метнаха торба, сякаш бе буен кон, и му отнеха светлината на звездите. И въпреки това се страхуваха да го пуснат, петима държаха това грамадно, извиващо се в безмерен гняв тяло. Изведнъж то затихна…

— Вече му сложихме савана — се чу тих глас. — С него ще остане Самен. А вие — бързо при другите… Веднага режете поводите и стремената!

„О, Аллах… Чий беше този глас? Сърце мое правдиво, защо ли не те послушах!“ Батърът Сейтен с всички сили напъна въжето, но то само се вряза в тялото му, късайки месото до костите. После той се заслуша и помисли, че е останал сам. Но когато се опита да се претърколи на другата страна, затисна нечий малък крак. Той чу тънкият и изплашен възглас на водача Самен и с радост притисна потръпващото краче с цялата си тежест, без да го изпуска…

Нападателите не успяха да постигнат целта си докрай. Вече на повече от половината джигити бяха отрязани завързаните за поясите конски поводи, откачени стремената от седлата, когато някакъв джигит се събуди. Той забеляза чужди сенки насред лагера и извика с цяло гърло:

— Аттан!… Врагът ни напада. Тревога!… Къде сте, Сейтен ага? Аттан! Аттан!

Младият му тревожен глас разтърси цялата степ. Хората, свикнали с нощни нападения, мигом скочиха на крака. И тогава отекна залп от пушки кремъклийки. От гъсталаците изскочиха четирийсетина войника, изпратени да догонят метежния керван. Заплакаха децата, занареждаха жените. Обезумелите коне препускаха из целия лагер, като събаряха и тъпчеха хората; скимтяха кучета. Мирният стан, който допреди малко спеше мирен сън, се превърна в истински ад. А изстрелите продължаваха да гърмят. Изведнъж се разнесе властна команда:

— Джигити, напред!

Това бе Ожар, възседнал огромния тъмносив жребец на Сейтен. Главата му бе омотана с кърпа, ръкавите на дрехата — навити до лактите. Той изкачи хълма и кривата степна сабя проблесна над главата му под луната светлина. Очите му горяха като на вълк.

— Ожар!… Води ни, Ожар!

Джигитите, които бяха успели да яхнат конете си, се стичаха към него от всички страни.

— Ако умрем, ще отидем в рая, ако убием врага — пак ще отидем там! Напред — извика той с гръмовен глас. — След мен… Аттан!

Джигитите вдигнаха саби и чокпари и с викове „Бог е с нас!“ „Аруах!“, „Айдабол!“ „Каржас!“ се хвърлиха срещу врага. Но преди да достигне войниците Ожар изведнъж започна да се свлича от седлото, като се държеше за гривата на коня. Джигитите, които не бяха свикнали с грохота на пушките и които още в самото начало на боя загубиха двамата си предводители, се объркаха. Те се скупчиха и като вълна, ударила се в скалист бряг, се отдръпнаха назад. Двама вражи сарбази, които стреляха заедно с войниците, с извадени саби препуснаха към лежащия на земята Ожар.

— Слезте от конете, кучи синове!… Вържете ме — изсъска той срещу тях.

Те скочиха от конете и неуверено започнаха да го връзват.

— Стягайте по-силно!… Бийте, ритайте, чувате ли какво ви казвам!… А сега ме мъкнете натам, дето лежи Сейтен, хвърлете ме до него… Ще ме освободите, когато ви кажа!

Сарбазите вързаха Ожар и го помъкнаха през шумящата тълпа към Сейтен.

— Тежко ни… Двамата най-добри от нашите са пленени! — чу да казват Ожар и затвори очи. Той дори не можеше да гледа излъганите хора в очите.

 

 

Есаулът Лебедев, чиито отряд бе изпратен след донос да преследва кервана, събра всички бежанци на голямата поляна. Той приглади рижите си мустаци и се обърна към Чингиз, сина на ага-султана Конур-Кулджа:

— Питай стареца къде и защо искаха да избягат… Знаят ли те за указа на господаря император и за това, какво наказание ги чака за неговото нарушаване?…

Старият аксакал, който винаги вървеше начело на кервана, дълго изгледа Чингиз.

— Не сме виновни ние — глухо отвърна той. — Само на скопените млади коне не им е нужен бащиният табун. На тях им е все едно… Където отива реката — там отива и капката.

Чингиз не показа, че се е разсърдил.

— И вие ли поискахте да станете отцепници, като онези непокорници, които тръгнаха след стария Касъм и неговите разбойници?… Какво, малко ли кръв се проля в степта по вина на неговите синове? Откакто Саржан вдигна бунтарското си знаме хората не слизат от конете си. Не е ли време да се опомните и да се смирите?

Старецът въздъхна дълбоко и погледна някъде надалеч в започващата да се събужда степ:

— Може би не знаеш, защо си отидоха от нашата степ родовете алтън, алтай, тока и уак?…

— Ако имате претенции към белия цар или към ага-султаните, трябва да ги изложите в приетата форма чрез специално назначени от властта хора.

— Каква хартийка може да помогне на хората в това смутно време, когато не знаеш, къде те чака гробът… Всеки знае, че дори змията изпълзява от дупката си, ако чуе ласкави думи, а със злобни викове можеш да убиеш у човека дори вярата в Аллах. Ние сме мирни хора. Пушечните изстрели плашат децата ни…

— Вие самите карате тези пушки да стрелят!…

— А вие искате да приличаме на овце и да мълчим, когато ни колят!

— Ако не може да сте нищо друго, освен овце, не е ли по-добре да си мълчите?

— А можем ли да мълчим?… Когато вълкът си копае дупката край самото овче стадо, как овцете да бъдат спокойни? А какво друго, ако не вълчи бърлоги, са онези укрепления, зад които се виждат щикове? Вярно е, че на някои им е удобно зад тези стени…

И аксакалът погледна в упор сина на ага-султана. Онзи сведе очи:

— Ако не бяхте разбойници, никой нямаше да ви пипне.

— И кого тогава щяхте да доите?… — старецът говореше гневно, без да сваля очи от него. — Добре знаеш, че сред нас няма разбойници. Да си чувал прост казах някога да се е скарал с руски човек, който си оре земята? Той сам ще отиде при него и с радост ще замени вълна и месо за жито. Някъде да са пречили на руските рибари да ловят риба в нашите реки и езера? Сред тях имаме толкова приятели, колкото и сред своите. Земя и вода имаме достатъчно. Но когато идват при нас със златни пагони на раменете и с гола сабя в ръка, когато замахват срещу нас с камшик и отвеждат нашите деца, то чия десница няма да се вдигне за да се защити… Питай го този с рижите мустаци, защо руските орачи бягат от тях в нашата степ. Вече хиляди са дошли сред нас. Бягат където им очи видят, само да са по-далече от тях. Като нас сега…

— Да не сте намислили да воювате с царя?… Днешната кръв малко ли ви беше?

— Чест е да загинеш в открит бой… — старецът не си довърши мисълта и изведнъж, сякаш го виждаше за пръв път, започна да разглежда сина на ага-султана от главата до петите. — Като те гледам, имаш достоен вид, сигурно си я от букеевския, я от валиевския род… Какво пък, главата се реже по-лесно от езика. Не се гневи, но отдавна исках да питам някой от вас за една работа…

— Питай!… — Чингиз сви рамене.

— Навремето на дядовците ти хан Букей и хан Вали белият цар заедно с утвърждаването им за ханове направи по три подаръка. Той подари на всеки самурена шуба, мундир със златни пагони и сабя със златна дръжка. В нашите приказки винаги се тълкува значението на подаръка. Та и аз мислих за това. Самурената шуба е ясна — да се грееш и да помниш откъде идва топлото. Ясен е и мундирът: за да е равен на пристава по усърдие. Но за какво е тогава сабята? За чия глава е?

— За главите на онези, които не се подчиняват на волята на негово императорско величество!…

Чингиз побледня, очите му се свиха. Старецът намекваше за екзекуциите, които бе наредил дядо му, и стоящите наоколо хора го разбраха.

— Да, сега има зад кого да се скриете. За такива като тебе това е огромно облекчение. Има на кого да служите. А робът, който се старае, е сто пъти по-страшен от стопанина си…

Синът на ага-султана се обърна към офицера, устните му трепереха.

— Господин есаул! — каза той на руски. — Този стар бунтар ругае царя… Негово императорско величество!…

Офицерът, който до сега стоеше безучастно, трепна. Мустаците му се наежиха, прозрачносините му очи побеляха и се изцъклиха.

— Какво става тука? — изкрещя той с неочаквано тънък глас. — Осмеляваш се за тяхно императорско величие, за самодържеца… Бунтуваш хората? Ах ти, старо куче!…

Плетената нагайка изсвистя толкова бързо, че никой не видя удара. Само калпака сякаш сам отхвръкна от главата на аксакала и кървава резка се очерта върху бръснатата побеляла глава.

Някаква жена изохка. Сред тълпата от джигити премина глух стон. А старецът стоеше все така изправен и гледаше офицера с онова чувство на гордо високомерие, което дават мъдростта и правотата.

Нито неочакваното нападение, нито пукотът на пушките изплашиха хората толкова, колкото това нечувано злодеяние. Такова нещо досега не се беше случвало в степта, някой да вдигне ръка срещу старец. И хората страхливо отстъпиха назад, после побягнаха на различни страни, накъдето им видят очите. Само предупредителният залп на пушките ги накара да се върнат обратно. Войниците гледаха свъсено офицера си и се опитваха да не срещат погледите на хората.

— Не съжалявам, че ме удари този невъздържан и жесток човек — тихо каза старият аксакал. — Тежко ми е, че млад казах е облякъл този мундир с медни копчета и участва в този позор…

Без да погледне повече към никого, сякаш около него ги нямаше всичките тези хора, старецът тръгна към своята камила. Дори офицерът като че ли разбра, че не трябва да го спира.

 

 

„По-добре този глупак да беше нашибал всички останали, отколкото да посяга на стареца! — мрачно си помисли вързаният Ожар. — Вече няма да бъде лесно да се потисне гневът на хората, които са видели това с очите си. Днеска хванаха Сейтен, утре ще се появи друг… Само родовите вождове и уважението към аксакалите държат още юздите им. А всеки родови вожд не се подчинява на другите. Това трябва да се поддържа, ако искаш да има ред… Какво ще стане, ако в степта се намери някой, който съумее да обедини всичките родове?… На диви коне приличат казахите. Ако някой успее да ги опитоми, те ще го слушат безпрекословно. Тази лавина може да стъпче всеки враг, стига само да се появи водач. Дори в пропастта могат да скочат след него…“

Покрай Сейтен и Ожар, които сега бяха вързани с едно въже, преминаваха остатъците от разгромения керван, когото подкарваха обратно на север. „Двама могъщи защитници на нашия род са пленени… Но ние ще ги помним!“ Каза го някой от родовите аксакали и гърдите на Ожар се изпълниха с радостно предчувствие. Вече го смятаха за равен на Сейтен, за родови батър!…

„Ами ако изведнъж научат истината?“ — помисли си той и лепкав, непознат до сега за него страх запълзя под ризата му и докосна сърцето. Той още не знаеше, че този страх вече ще бъде с него завинаги, до самата му смърт, и ще се увеличава с всеки ден, лишавайки го от сън и покой. Всичко, което хапне, занапред щеше да има съвсем друг вкус… Но сега Ожар още не го знаеше и си мислеше за друго: „Колко добре се получи, че сега съм вързан заедно с него. Ще трябва да изтърпя няколко дена…“

Сейтен и Ожар ги подкараха под усилена охрана отделно от кервана направо в Омск.

 

 

След три дена усилени преходи те достигнаха до Турткулската волост, където свършва Баян аулския окръг и започваше Сибир. Спряха за нощувка в голям аул на брега на едно езеро. Този аул се управляваше от Таймас, син на Бектас. Таймас, висок и плещест мъж със светли мустаци, беше племенник на рода каржас. Аулът бе разтревожен от появата на войници, водещи вързани хора. Те гледаха със страх големите пушки с втъкнати щикове. И все пак намираха в себе си мъжество да се приближат и поне да се поздравят с пленниците.

Особено зле изглеждаше Сейтен. Работата не беше в голямата умора, тя дори не се бе отразила върху външния вид на батъра. В очите му се четеше неутолима скръб от това, че не можа да защити хората, които му се бяха доверили. Онези, които се приближаваха към него, първо забелязваха безкрайно печалните му очи и чак след това виждаха кървавите петна върху разкъсаната риза. След пленяването бяха били батъра и Чингиз, синът на акмолинския ага-султан, бе взел в това дейно участие…

Повече от всички бе разтревожен и опечален самият Таймас. „За какво са виновни батърите Сейтен и Ожар? — Нима животните и птиците не се опитват да опазят бърлогата или гнездото си? Как може човек да не защитава земята на бащите си!… Сега си плащат само за това, че просто са искали да избягат от тормоза…“

Колкото и да се опитваше Таймас да поговори насаме със Сейтен, все не му се отдаваше да го направи. По заповед на офицера войниците не допускаха никого до пленниците. Войниците бяха заели юртата на самия Таймас и едва след дълги молби му разрешиха да спи отвън край собствения си дом.

Нощта бе непрогледно тъмна, душна, сякаш целият свят бе покрит с плътно одеяло от камилска вълна. След случилото се през деня аулът изглеждаше като мъртъв. Само привързаните войнишки коне пръхтяха нейде наблизо и от време на време се чуваха гласовете на часовоите. Тежки мисли изпълниха главата на Таймас. Не му даваше покой окаяният вид на Сейтен и на Ожар и той се въртеше от една страна на друга, без да може да затвори очи.

Изведнъж Таймас дочу нечий печален, страдалчески глас. Той се заслуша и разбра, че това е Сейтен. Батърът тихо пееше по мотив от „Елим-ай“:

Там станувахме, леки като жерави,

прощавай роден край! Сбогом, земна красота,

там искахме да станем като едно семейство,

но привлякохме само хищни лапи и клюнове.

Песента на батъра приличаше на плач. Прекъсна я гърленият глас на Ожар:

— Защо се измъчваш така, Сейтеке?

В този глас имаше нещо необичайно, някакво тайно ликуване, от което по гърба на Таймас полазиха тръпки. Сейтен също го усети и изведнъж ясно си спомни гласа, който прозвуча онази нощ, когато предателски го плениха. Не можеше да има съмнение: онова беше гласът на Ожар, гърлен и скриптящ… Но защо тогава го карат, вързан, заедно с него?…

— Ожар, неизказаната обида е като рогата на Искандер. Нали помниш, неговите растели навътре и за него нямало покой…

— И какво, сега да си изливаме един пред друг душите ли?

— Стига да имаш какво да излееш… Не мислех за себе си, Ожар, и ти го знаеш. Макар нашият народ да е малък като чучулига в небето, той можеше да се издигне и по-високо. Съдбата на нашия народ е била моя вечна рана. Единственият ми брат Тайжан даде за това живота си. Ти тогава беше до него и затова остана завинаги в сърцето ми…

Ожар мълчеше. Може би си припомни дните, когато безстрашно препускаше из степта, за да пази народа си от притеснения, и във всяка юрта намираше уважение и приют. А може би още тогава е замислял това, до което стигна. Сейтен трябваше да разбере всичко.

— Помниш ли как спасихте аула Кумбел от наказателния отряд? Войниците и подлогите на ага-султана ви изтласкаха в дерето между баирите на Каражал. Ти тогава остана с твоята сотня и два дена задържаше противника. Онази зима планината Баян бе покрита с хлъзгав лед и докато ние се сражавахме, жените събраха постилките и направиха път през върха. Тогава двеста семейства се измъкнаха от ръцете на врага. Този подвиг те прослави сред народа… За нещастие брат ми Тайжан попадна в капан и бе осъден на смърт. Тебе също щяха да те хванат, но аз те измъкнах. Половината ми сотня погина тогава. Но пък спасихме теб, надеждата на нашия род. Бъдещето принадлежи на младите водачи.

Защо обаче мълчи Ожар?…

— Защо мълчиш, Ожар? — попита батърът Сейтен. — Ти тогава беше млад. Благородството се добива от младите сърца, както златото от рудата. Целият род на каржасите не можеше да реши и за петдесет дена онова, което ти реши за една нощ. Имаше дар слово, беше пълен със сила. Къде изчезна всичко това? Станал си като теленце, на което са му турили намордник… Аз съм човек, който има право на всичко: ако ме убият, ще отида в рая, ако убия някого, значи такава е волята на създателя. Защото не ми тежи и една капка невинна кръв и съвестта ми е чиста пред земята. Защо мълчиш?

На лунната светлина се видя как Ожар скочи и седна на възглавницата.

— Този, който не внимава, няма да види пред себе си дори и камила! — каза той. — Защо се нагърбваш с отговорността да говориш от името на всички? Ти си се вдигнал срещу царя, а нима малко наши хора го приеха с хляб и сол? Нима загубиха тези, които облякоха обшитите със злато мундири?…

На Таймас, който лежеше отвън, не му достигна въздух. „Япър-ай! Какви ги говори тоз човек… Май сърцето му е взело да бие различно!“

— Значи ето докъде те докара бързата мисъл — каза след кратко мълчание Сейтен.

— А ти да не си очаквал всички да се водят само по твоя акъл? — В гласа на Ожар се долови дълго скривано злорадство. — Виждаш ли докъде стигна? Искаш да повлечеш и другите със себе си?

— Сърцето ми усещаше бедата… — гласът на Сейтен беше спокоен. — Значи наистина не съм се излъгал.

И двамата замълчаха за дълго и Таймас реши, че разговорът е свършил. Той щеше да се отпусне на възглавницата, но отново чу гласа на Ожар:

— Сега му е времето да се снишим, да запазим главите си… Тези, които ги имат, разбира се… Сега не можеш да събереш казахите в един народ. Пръснали са се из цялата степ като кулани и водачите ревнуват табуните си един от друг. Може би ще дойде време, когато властта им ще отслабне…

— Да, ето в това е разликата между нас. Оприличаваш родния си народ на кулани, а аз го мисля за степни орли… Който каквото обича. Враната нарича малкото си „беличкото ми“, а таралежът своето таралежче — „мекичкото ми“!

— Не си ли мислил защо белият цар винаги успява?

— Да не си решил да се учиш на мъдрост от царските слуги?

— Да, щом има полза от това. Пък после ще видим!…

— И първото, което ти подсказа тази мъдрост, беше да предадеш рода си?… Не, Ожар, както не можеш да избереш родителите си, така не можеш да избереш и своя народ. Наричай го както искаш: див, безпомощен, изостанал, на нашите чела е написано неговото име. Обичам го такъв, какъвто е, и затова не се боя от смъртта. А този, който подрязва крилата на моя народ, е мой враг за веки веков, дори и да ми е роден син!

— Мучиш нежно като крава, която е видяла кожата на умрялото си теленце.

— Ожар, само не се прави, че постъпваш така заради общата полза, че имаш някакви високи и хитри планове. Ти извърши предателство, а предателството никога не е служило на доброто. То е като зараза — ако не сега, то през седем поколения ще донесе горчиви плодове. Там, където е имало предателство, няма да порасне нищо, освен отровна трева…

— А дълго ли ще помнят гроба ти?

— Да, ще го помнят!…

Те отново замълчаха за дълго. Разговорът пак бе подновен от Ожар. В думите му имаше злобно тържество:

— И все пак след няколко дена няма да ви има, както ги няма вече Тайжан и останалите… А аз ще живея и ще правя всичко, което ми се прави. Нашият разговор ще отлети в това грамадно небе и никой никога няма да узнае за него!…

Таймас целият се напрегна, очаквайки гневното избухване на Сейтен. И изведнъж чу смеха му.

— Много ми е жал за тебе, Ожеке! — каза батърът Сейтен и в гласа му нямаше никаква преструвка. — Мислиш, че за предателя тежестта на стореното зависи от това, дали хората знаят за него? Тъкмо напротив, ако знаят, това понякога облекчава душата му… Жалко само, че още много нещастия ще донесеш на народа. По този път няма спиране…

 

 

Таймас навлезе навътре в степта. По природа той бе сдържан човек и не сметна за възможно веднага да отмъсти на Ожар. Освен това бе трудно да се приближи до пленниците заради войниците, пък и гневът им можеше да се стовари върху съвсем невинния аул. Но той се закле да отмъсти…

Когато на сутринта войниците отново вързаха заедно Сейтен и Ожар, Таймас, който вече знаеше защо се прави това, помаха с ръка и на двамата…

Бележки

[1] Коркут — епичен герой. — Б.пр.