Илияс Есенберлин
Хан Кене (5)

I

Слънчевите лъчи вече отдавна проникваха през тундука — отвора в купола на юртата, но ага-султанът на Кара-Откелския окръг Конур-Кулджа Кудайменде още се излежаваше в постелята. Той обичаше сутрин да мисли така, излегнат върху огромните пухени възглавници. Той тежко се преобърна по гръб; малките му очи, досущ като черни зрънца, се вторачиха в един от прътите, поддържащи юртата, редките му като котешки мустаци вежди се повдигнаха. Огромният му корем, който приличаше на сандък, се издуваше на тласъци, клокочеше като потопен във водата мях от кравешка кожа; късият му и широк нос, като дръжка на камшик, с хлипане поемаше въздух. Особено ненужна бе горната му устна: редичките косми на мишите мустаци гъделичкаха носа при вдишване, устната всеки път се кривеше, показвайки желанието на стопанина да кихне.

Ага-султанът си почиваше в разкошната седемкрила юрта на най-младата си жена Зейнеп. В едната половина бяха струпани атлазени завивки, копринени одеяла, пухени възглавници и почти всичко това беше затиснато от едрото му тяло. Останалото място бе покрито от огромен мек тъмновинен килим, върху който бяха наслагани безброй метални шарени сандъци и кутии с различна големина, върху тях имаше още копринени одеяла и възглавници. Вратата на юртата беше резбована, изработена от майстор в Хива, от двете й страни за украса висяха по девет великолепни кожи от черна видра и черно-кафява лисица. На прага бяха проснати две вълчи кожи, сиви на черни петна…

Конур-Кулджа лежеше облечен с бяла долна риза и широки долни гащи. А облечената в прозрачна китайска коприна Зейнеп бе навила долните си панталони високо над коленете и мачкаше твърдите прасци на мъжа си. Стегнатите й гърди се поклащаха в такт със силните движения, с бедрата си тя настойчиво се допираше до коленете му. Лицето й не изразяваше нито радост, нито печал, тясното й челце не бе засенчено от мисли. Само от време на време тя подозрително поглеждаше изцапаната риза на Конур-Кулджа и тогава дългите й, остри като пики ресници едва потрепваха, а пухкавите й алени устни обидено се надуваха. Страст гореше в очите й, тя дори лекичко пощипваше мощните мъжки прасци, но мъжът не обръщаше никакво внимание на младата си красавица жена. Той бе погълнат от мислите си.

Мислите му винаги бяха за едно и също… С какво той, Конур-Кулджа, син на Кудайменде, бе по-лош от потомците на Абълай? Слава Богу, не им отстъпваше по знатност и богатство. Дядо му Самеке, хан на Средния жуз, имаше четиридесет хиляди коня, това всички го знаеха. И когато преди много години ханът на Младшия жуз Абълхаир изпрати на белия цар писмо с желание да се присъедини към Русия, нима не постъпи така и дядо му? Лошо е само, че той умря преди да пристигне отговорът за съдбата на Средния жуз. А глупачката царица взе, че утвърди за хан домъкналият се от Туркестан Сабалак-Абълмансур, който стана Абълай…

Или баща му — Кудайменде, който имаше едва тридесетхиляден табун. За съжаление, той стана тигър тогава, когато Абълмансур вече бе дракон. И все пак не успя драконът да погълне тигъра. Самият губернатор на Омск не го позволи — той се застъпи за наследника на хан Самеке! С мъдрост и хитрост бащата успя да запази правото си върху земята и властта над аргъните. Кудайменде стана недостъпен за дългите ръце на Абълай, войнишките щикове всеки час можеха да дойдат на помощ на неговите туленгути.

Щастието е като дребна птичка — каца там, където има хранилка. Бащиното богатство премина при него, Конур-Кулджа, а славата и властта, които липсваха на бащата, той спечели сам. Нима не бе истина, че султан управник на целия Кара-Откел стана именно той, а не някоя абълаевска издънка? Нима не пасяха в табуните му двадесет хиляди от най-добрите бели и врани коне — аргамаци, каквито никога не са и сънували някакви си Есенгелдъ или Саржан?

При тази мисъл ага-султанът Конур-Кулджа се подсмихна. Спомни си, че в сведенията, които се представяха в канцеларията на генерал-губернатора, всеки път се описваха само дванадесет хиляди коня, които са негови. Осем хиляди от тях се скриваха при описа, което даваше всяка година осемдесет коня икономия от данък. Това му струваше едва две тройки коне, които той подаряваше на приятелите чиновници в Омск. Е, и един-два хубави обеда за година, когато те пристигаха на ревизия. С такива порядки напълно можеше да се живее, само подлите бунтари бяха недоволни…

Белият цар нямаше да обеднее от това — я колко бе богата и голяма Руската империя, а на него напълно ще му стигнат тези осемдесет коня, та да можеше да привлече на своя страна влиятелните хора от три-четири аула. Пък и за тези, на които ги подари, конете не са толкова важни. Той нямаше вземане-даване с голтаци. Важни бяха вниманието, обещанието за подкрепа и защита от бунтуващата се паплач. Само чрез тях, почтените и уважавани хора, той държеше в безпрекословно подчинение много от аулите. А народът е глупаво и жалко пале, то вре муцуната си в ръцете на старшите, и трябва да можеш да отгледаш от него вярно куче. Самият бял цар, не ще и дума за омския губернатор, признаваше умението му как се отнася с народа!…

Конур-Кулджа, доволен от себе си, отвори хитрите си дребни очички. Той видя полюшващите се от усърдие гърди на жена си, усети нейния топъл настойчив крак през коприната… И с жените бе щастлив. Вярно е, че не попадна в постелята му тази, която той желаеше, но затова пък се насити на друга — с чиста абълаевска кръв, истинска тюре!… А тази, дето му разтриваше краката, явно се е обидила, че през нощта си тръгна от нея. Е, женската обида стига до първото внимание. Трябва само да я попритиснеш по-близо…

Той вече се канеше да протегне мазната си космата ръка към коприната, покриваща бедрата й, но нова мисъл отвлече ага-султана… Нима той бе толкова лош за народа? Не бяха ли му длъжни всички казахи за известния царски указ върху телешка кожа, където с печат бе подкрепена клетвата да не ги взимат войници? Не беше ли издаден с неговото ходатайство указът от пето число на месец кокек, или по руски април, през сегашната година на кокошката?

Сурова и снежна беше миналата зима в годината на маймуната. Обикновено през зимата откарваха по-голямата част от добитъка на противоположния, южния бряг на Балхаш. Сега не биваше да го правят, тъй като се бояха от завръщащите се в Саръ-Арка пълчища на Кенесаръ. Около сто и четиридесет хиляди глави добитък, останали по пасбищата от Акмолинския окръг, измряха заради липса на храна. Освен това насред зимата еничарите на ташкентския куш-беги разграбиха много от аулите, пострадали и без друго от недояждането и поледиците. За казахите на Есил и Нур се задаваше глад.

Според новия устав казахите от Акмолинския окръг още от сегашната година на кокошката бяха задължени да плащат натурален данък — ясак. Конур-Кулджа най-добре от другите си представяше цялата опасност от събирането на този данък в такова тежко време и затова написа прошение да бъде отложено с две години изпълнението на указа, както направиха това в Кокчетауския и Каркаралинския окръзи. Той изпрати за подарък на Николай I шест невероятно красиви снежнобели аргамака, с извити като на лебеди шии. Те толкова се харесаха на самодържеца, че заповяда да освободят подвластните на Конур-Кулджа казахи от данъци до 1840 год. А може би не беше и толкова просто, царското правителство може би искаше да повдигне авторитета на верните му султани, и, имайки големи планове за бъдещето, не показваше изведнъж всичките си зъби.

Така или иначе, авторитетът на ага-султана Конур-Кулджа наистина порасна до невиждани по-рано размери. Измъчените хора му благодаряха за застъпничеството, взеха да го открояват сред другите султани и бийове. Някои аули, които в миналото не го зачитаха, се присламчиха към него, сякаш бяха изплашени, треперещи от студ агънца, попаднали в снежна буря.

Да, и гладът, и поледиците могат да са от полза за умния човек… Та нали мъдрият старец Жаркулак го предпазваше, като му предсказваше такава зима. Старецът тогава разпръсна по земята пред себе си гладки речни камъчета и каза: „Виждате ли, ага-султан, ако през месеците маусъм — юни и караш — ноември на небето се виждат звездите Мерген и Близнаците Зауза, то зимата ще бъде тежка, мразовита. Сега и през месеца маусъм, и през месеца караш звездите Мерген и Близнаците са редом. Така беше и през годината на змията, когато ти се ожени за Кайниса, дъщерята на Туяк. Тогава беше годината на змията, а сега е годината на маймуната… Веднъж на тридесет години се повтарят такива зими, така че внимавай!“

После същото повтори и ясновидецът Дакиржаурънчи, който дълго гледа линиите по обгорената на огъня лопатна кост на стар, черен като въглен овен. „Изсушената и обгорена от огъня кост крие в чертите си съдбите на седмина царе, които управляват седем народа — каза той. — Големи беди, страшни снежни бури, глад и мор са начертани през годината мешин — на маймуната!“

Конур-Кулджа се подсмихна. Не ги послуша тогава, не отведе стадата в планините от другата страна на Баян аул. Това би спасило голяма част от измрелите сто и четиридесет хиляди… Ала тогава нямаше да има нито милостивия царски указ, нито издигането му над другите султани. Сега народът беше гладен — и стана по-добър, по-послушен. Върви, че знай къде те чака късметът!… Какво бяха някакви си сто и четиридесет хиляди! Нека изпитат нуждата и ще получат помощ от него. Нима няма да получи за това нова златна нашивка върху своето одеяние на славата?

Изведнъж редките вежди на ага-султан Конур-Кулджа се навъсиха… Разоряването на простолюдието, разбира се, помагаше на управниците да го държат в подчинение, но не биваше да се стига до крайности. А се надигаше и нещо по-сериозно от джута — глад и мор по добитъка. Само да не сбъркаше!…

Кенесаръ!… Бунтарското, кръвожадно племе на Абълай: те всички излизат от утробата на майките си с готови за бой копия! Отсичат им главите един след друг, но те въпреки това не искат да се смирят. Едва ли ще настъпи желаното за него спокойствие в степта, докато един от двамата е жив…

Миналата година ташкентският куш-беги отсече главите на Есенгелдъ и на Саржан, а през тази година парванчи Ляшкар отнесе главата на самия Касъм тюре, но нима поумняха те, нима се смириха пред съдбата? Напротив, подлият Кенесаръ и брат му Науръзбай съвсем озверяха като ранени вълци. Цялата степ бе окървавена, откакто те пак се появиха тук миналата есен. Те бяха по-лоши от този мор, който надвива всичко, а подлото простолюдие отиваше при тях, забравяйки всичките му благодеяния, неговите, на Конур-Кулджа!…

Аргъните, макар и понякога да се възмущаваха от действията на чиновниците, които идваха при него, лесно се примиряваха с нарежданията му. А сега и те станаха някак си други. И без друго сред народа имаше безпокойство, а взе, че се появи и това вълче потомство. Сега вече бе напълно ясно, че са се разбунтували такива места от Акмолинския окръг като Байдалъ, Койлъбай-Шагир, Жанай-Калкаман, Темеш, Тънали. Към тях спокойно можеше да се добави целият разбунен от синовете на Азанбай род на каржасите, които се поддадоха на празните приказки на Таймас Бектасов, аулите Торткаръ, много аули от Кара-Ахтъмбетската, Женбай-Шакската, Корсън-Кернейската, Коянчи-Тагайската области. Освен тях и родовете от Младшия жуз: тама, табън, жагалбайлъ, алшън, жаппас, шектъ, торткара и многобройните къпчаци по бреговете на Тургай, които батър Иман Дулатов призоваваше да се метнат на конете. Имаше и още една, по-лоша вест: шестстотин тридесет и пет киргизки каруци бяха се присъединили към надигналите се казахи. Ако Кенесаръ успееше да използва тези настроения, ще стане трудно…

Така и ще доложи той, ага-султанът на Акмолинския окръг подполковник Конур-Кулджа, син на Кудайменде, лично известен на негово императорско величество — самодържеца Николай I, в канцеларията на генерал-губернатора. Трябваше да се предприеме нещо, колкото е възможно по-скоро. Пожарът се разпростираше по цялата степна граница на Руската империя, а главният подстрекател и подпалвач бе небеизвестният Кенесаръ от потомците на Абълай. Той използваше поземлените и данъчните такси, за да буди у казахския народ чувство на ненавист към царя и верните му слуги сред степните султани.

Трябваше да се обърне особено внимание на това, че посоченият бунтар султан Кенесаръ напоследък засилва разбойническите си действия там, където започна строежа на Актауското укрепление. Той искаше да се възползва от недоволството, породено от строителството, за това има достатъчно възможности. Туй укрепление се намираше точно на границата на Акмолинския, Каркаралинския и Аягузкия окръзи и имаше голямо значение за този, който иска да владее степта…

Конур-Кулджа разклати грамадното си тяло, направи още едно усилие и протегна ръка към торбата, която висеше до главата му. Той извади с дебелите си пръсти кожената папка, извади голяма плътна хартия с изобразен на нея двуглав орел. Това беше именния указ на Николай I за строежа на Актауската крепост. Конур-Кулджа надяна на носа си големи очила, който слагаше в тържествени случаи, и взе да чете, бавно мърдайки долната си устна:

„Височайше утвърдено. 15 април, година 1837

Във външните окръзи на Омска област край землището Актау е създадено постоянно укрепление, началството е поверено на комендант с чин полковник или подполковник. В задълженията на този комендант е вменено:

I. Наблюдаване на вътрешното спокойствие в трите крайгранични окръга: Акмолински, Каркаралински и Аягузки.

II. Действителна защита на верноподаните киргизи по време на преселването им на друго място, като не се изключва и Гладната степ.

III. Постоянен надзор на неприкосновеността на границите: пресичане на всякакво своеволно преминаване на наши киргизи през чужди граници и навлизането на съседни народи в нашите граници.

IV. Покровителство за придвижването на търговските кервани. На Актауския комендант са подчинени посочените три окръга и всички, които се намират в тях. При нападение на наши постове и чергарски станове на верноподаните киргизи на коменданта се разрешава да гони нападателите със силата на оръжието и да ги преследва до река Чу, без обаче да я пресича, а също и без да преминава други места извън южните предели на Гладната степ…“

Конур-Кулджа лежеше и мълчеше доволен, сякаш просмукваше в плътта и кръвта си всяка буква на царския указ. После се усмихна: „О, почакайте… По-бързо да свърши строителството. Ще видим тогава на какъв глас ще ми запеете!“

Далечна сянка беше жената, където някъде там разтриваше краката му. Той доближи указа до устата си, долепи до двуглавия орел първо долната си устна, после редичките мустаци и широкия нос. Млясна го с наслаждение, после го сложи обратно в кожената папка, премести я в торбата. Дебелите му пръсти напипаха и извадиха от торбата друг указ. Ага-султан обичаше да се излежава така сутрин и да препрочита важните книжа…

„По Височайше указание… 10 ноември, година 1837

Към църквата, която трябва да бъде съградена във външните окръзи на киргизката степ, към укреплението Актау е определен свещеник, 2 псалта, 1 пазач, с годишна заплата: за свещеника 1000 рубли, на псалтовете по 60 рубли, на пазача 9 рубли и 50 копейки. На свещеника при пътувания из крайграничните райони: Акмолински, Каркаралински и Аягузки да се отпускат пари за път съгласно положението му и освен това да му се дават за разходи, вино и прочие по 250 рубли годишно“

Най-малко за двадесети път Конур-Кулджа четеше тази част от царския указ, но не можеше да вникне в същината му. Този път той запремигва с късите си мигли… „Как така? Когато хан Абълай уби Шарша — сина на калмикския завоевател Галден-Церен — и изпрати в царския двор сина си Тугум с уверения за пълно подчинение на Русия, императрицата му изпрати заедно с ханската грамота рескрипт, според който на хан Абълай да се изплащат всяка година по триста рубли и по двеста пуда брашно за прехрана. А пък тук на обикновения руски мулла дават четири пъти повече. Какво излиза: или царят е забогатял, или цялата Казахска степ не струва колкото издръжката на един поп. Не ни оценяват твърде високо!“

Изведнъж ага-султанът изплашено се огледа и така затрепери, че жената беше принудена да пусне краката му, изстинали за миг.

— Тфу… Тфу!…

Той дори замаха с ръце, за да отпъди страшните мисли. Боеше се ага-султан Конур-Кулджа да си представи какво би правил без подкрепата на белия цар. Не му трябваше никакво възнаграждение, само и само тук винаги да има войници. Той беше готов да стане жертва само заради царската сянка!…

Иска ли питане: той бе задължен за всичко на негово императорско величество и ще му служи до последния си дъх!… Нямаше в степта по-усърден царски слуга от него. Нима не отиде Конур-Кулджа заедно с трима други султани, с риск за живота си, по заповед на генерал Тализин да укротява разбунтувалите се родове, та да не се присъединят към Кенесаръ? Какво само не правиха те, за да изпълнят тази заповед: заплашваха, обещаваха, подкупваха… Наложи се дори да повикат на помощ самият глава на омските мюсюлмани — имам Мухамед Шариф Габдрахман-оглъ. Ала нищо не излезе, тъй като разярения народ приличаше на самец-камила през март преди съешаване и не искаше да чува увещания. Безкрайна бе неговата ненавист към белия цар и към достойните, порядъчни хора. Нужни бяха войници, а не увещания. Явно, че като се е родил, на челото му е било написано да укротява метежници…

Омският генерал Тализин този път остана недоволен, че не отиде да преговаря със самия Кенесаръ. Собствената кожа му беше по-скъпа; както се казва: не си пъхай ръката във вълчата бърлога, може да останеш без ръка…

Пък и ползата не беше голяма. Кенесаръ бе по-хитър от братята си. Той се държеше с редовната войска досущ като ястреб, който се кани в полет да лови яребици. Също така мълниеносно, като ястреб, той нападаше малки отряди, като отряда на есаула Чириков и изчезваше вдън земя, когато го търсеше редовната войска. С всеки изминат ден той нападаше все по-големи отряди. Силите на Кенесаръ се увеличаваха като лавина…

С всеки изминат час налиташе той все повече. Да вземем само последното му писмо до омския губернатор… „Бреговете на реките Есил и Нур, земите на Актау, Ортау, Каркаралъ, Казалък, Жаркаин, крайбрежието на Убаган и Тобол, долините на Кушмурун, земите от Каркаралъ до Жаик са изконни владения на нашите предци, вие ни ги отнехте и строите там свои укрепления. На нас, скотовъдите, също ни трябва земя за живеене“. Искаше да привлече към себе си простолюдието, затова пишеше всичко това, пък и разпространяваше писанията си сред народа.

Все повече взе той да буни народа, когато дойде вестта за строителството на тази същата Актауска крепост. Заплаши с война, прекъсна пощенския път между Кокчетау и Кара-Откел, искаше връщането на всички родови земи!…

Гладен вълк, който вие в степта — ето кой бе Кенесаръ! Правилно постъпваше губернаторът, че не отговаряше на писанията му, а пратениците един по един бяха откарани направо в Сибир. Кенесаръ използваше и това, насъскваше хората. „Ако белият цар дори не желае да изслуша казахите, да яхваме конете!“ — такъв бе призивът му. Хитър бе той и използваше всичко, което можеше. Ето защо не само родовити хора, но и от простолюдието, озлобени от чиновниците и ага-султаните на тълпи идваха при него. Това бе най-опасно от всичко. С всички можеш да се споразумееш, само не с простолюдието. Ако то се надига, трябва да се изпраща войска. А омските генерали все разчитаха на преговори!…

Конур-Кулджа се надигна, намери в торбата някакъв друг документ. Това беше заповед на генерал Тализин…

„Ако не поискат да се опомнят, аз за последен път настоявам, след получаване на настоящето, непременно след 24 часа да изпратите децата си както е посочено в заповедта за усмиряване на киргизите и разузнаване намеренията на метежниците. Задължени сте да изпълните заповедта съвсем точно.“

Смуглото лице на хана още повече потъмня от злост. Спомни си как стана всичко това. Генералът го повика при себе си в Омск, нахока го и в отговор на възраженията му заповяда да изпрати за преговори с Кенесаръ собствените си синове. Нима тази заповед не го принуди да напусне спокойния, сигурен дом на най-възрастната си жена Кайниса, която живееше в Кара-Откелското укрепление и да дойде тук, в аула на най-младата си жена. Синовете му — Жанадил и Чингиз — учеха в Омския кадетски корпус. В името на собственото си благополучие той бе готов да ги изпрати не само в опасния стан на Кенесаръ, ами дори на рогата на дявола, само че… дали ще го послушат синовете му?

От Кайниса, най-старата жена на Конур-Кулджа, се роди Жанадил, а Чингиз беше от втората му жена, Аккагаз, внучката на Вали хан.

Жанадил беше безволев, тромав, страхлив, а Чингиз бе негова пълна противоположност: бърз, смел, готов на всичко. Те се различаваха и по външност. Жанадил беше тъмнокож и пълен, одрал кожата на баща си, а пък Чингиз се беше метнал на роднините на майка си — с бяло лице и сиви очи, носеше всички черти на кастата тюре — наперен, не знаеше що е страх, решителен и безсърдечен. Въпреки младостта си, той вече участваше в междуродовите и аулните разпри. Миналата година Чингиз беше преводач в отряда на есаула Лебедев, който залови батър Сейтен на брега на Балхаш. Хората го харесваха повече от Жанадил, дори заради това, че по-малко приличаше на баща си. А Конур-Кулджа не обичаше и двамата сина. Той бе готов да ги прати на вярна смърт, но се боеше от могъщите роднини на майките им.

Погледът на ага-султан, който досега блуждаеше по стените и тавана, се спря върху младата жена. Нещо зло и тъмно избухна в дълбочината на мишите му очички. Той гледаше гърдите и пищните бедра…

Старшата му жена Кайниса неведнъж бе казвала, че прекрасната мащеха не е съвсем равнодушна към сина му Чингиз. Конур-Кулджа не обръщаше внимание на това, разбирайки, че байбише — старшата жена — трябва да говори срещу младата си съперница, а наред с това и срещу сина на втората жена. Въпреки това той изпрати съгледвач подир Зейнеп и той тези дни донесе, че всичко е вярно.

Не, не бе такъв Конур-Кулджа, че да отмъщава веднага. Ще крие до време острите си нокти, за да нападне в нужния момент, и без излишен шум да изпълни присъдата.

Всичко това отстъпваше на заден план, щом ага-султан чу друга, къде по-неприятна вест. Съобщиха му, че другият му син, Жанадил, се е влюбил в дъщерята на обикновен роб-туленгут и иска да се жени за нея. Казват, че се харесвал и на девойката. Ако баща му вземе да възразява, то Жанадил като че ли се заклел да откара девойката в Омск.

Едва не побесня като чу това. Какъв позор: синът на самия ага-султан да се ожени за девойка от простолюдието! Цялата степ ще му се смее!… Той не биваше да чака и незабавно повика Жанадил при себе си.

— Вярно ли е, че се каниш да се жениш за Кумис — дъщерята на редника туленгут Абдувахит? — попита Конур-Кулджа и очите му се наляха с кръв.

Обикновено тих и безволев, този път Жанадил прояви настойчивост. Макар и да не можа да издържи погледа на баща си, той не се отрече от клетвата си.

— Вярно е…

— Нима не знаеш, че съм те сватосал за малката дъщеря на Ерден, която трябва да стане в бъдещия ти дом байбише — старша жена? Надявам се, не си забравил, че Ерден владее всички земи на Улътау, Кара-Кенгир и Саръ-Кенгир?

— Знам… Нека Чингиз да се ожени за нея…

— Какви ги дрънкаш? Как така „нека се ожени Чингиз“?… Аз я сватосвам за тебе, а пък трябва да се жени Чингиз!

Жанадил гледаше някъде в краката си, бърбореше нещо неразбрано:

— Не може ли той… Ако може с мащехата, защо да не може с годеницата на брат си?… Нека се жени той, щом му е все едно. Аз искам Кумис… Ще се заколя, ако не е Кумис!…

Това беше вече много. Конур-Кулджа си помисли дали да не събори Жанадил на пода и хубавичко да го нарита, но после си помисли, че този глупак за отмъщение ще раздрънка за Зейнеп и Чингиз.

— Вън!…

Три дни не можа да реши ага-султанът какво да прави… Не биваше хората да узнаят за тайната връзка на тази мръсница Зейнеп и палето Чингиз. Няма да има той никаква тежест тогава, ще се разсипе като кумис от прекатурена чашка. Пък и за застигналото ги наказание също трябваше да знае само той… Що се отнасяше до Жанадил, трябва да се избие от главата на тоя гламавия и миризмата на Кумис.

Иначе щеше се обиди Ерден — синът на Сандъбай, с когото да се сродиш е все едно да получиш още една опора за дванайсеткрилата си юрта… Ама какво да прави, ако този глупак Жанадил продължава да упорства? Същото такова упорито магаре беше и бащата на майка му. Нищо, трябва само да помисли…

Тъкмо тогава за пръв път доближи до очите си ага-султан Конур-Кулджа писмото на генерал Тализин…

Дали това не беше най-добрият изход? Едва ли вълкът ще изпусне дотичалите в бърлогата му кученца. И генералът искаше тъкмо неговите синове да се заемат с преговорите с Кенесаръ. Как можеше да постъпи в такъв случай верният слуга на престола?…

Вярно е, че това бяха родните му деца, да ги изпраща на вярна смърт… Но хан Абълай, прочут и в трите жуза, нима не отсече главата на верния си черен роб Ораз, който някога го спаси от робство, само защото той с присъствието си му напомняше годините на унижение? Не трябва да остава жив човек, който е станал свидетел на твоята слабост. Това бе закон за всички тюре, завещан от великите прадеди. С какво бе по-лош от потомците на Абълай той, потомъкът на хан Самеке?…

Конур-Кулджа се накани да съобщи на синовете си за своето решение, но и двамата не ги намериха из аула. Той изпрати телохранител да ги издири. Оказа се, че двамата му синове са заминали за аула на младшата му жена. Побеснял, ага-султан се качи на коня и съпроводен от петнадесет туленгути, се отправи натам…

Вчера Зейнеп, макар много да се изплаши от мрачния вид на мъжа си, пристигнал внезапно, се стараеше да не показва вълнението си. Тя ходеше на пръсти, с наведен поглед и показваше обилните си прелести в най-изгодна светлина. Конур-Кулджа изяде малко, добре сварено агънце, изпи една купа силен кумис и премести погледа си към цъфтящата, като алтайска огненорижа лисица, жена. Тя с престорено покорство чакаше нещо. Но мъжът й само я погледна и излезе.

Беше по вечерно време, когато в аула всички се готвят за сън. Ага-султан важно вървеше между юртите, отговаряйки на поздравите на най-знатните хора. Жанадил и Чингиз бяха заминали някъде в степта и той изпрати да ги търсят…

— Къде е юртата на туленгута Абдувахит? — попита той.

Показаха му я:

— Ей онази малка юрта, покрита с черна постелка!

Без да размени нито дума повече с някого, ага-султан се отправи към тази юрта. Нукерите телохранители безшумно го последваха.

— Асалаумагалейкум!…

Конур-Кулджа прекрачи прага и първото, което видя, беше догарящият огън насред юртата. Едва после забеляза млада девойка, която седеше върху килимче, съшито от парчета, и разплиташе плитките си. Тя замря от уплаха щом видя неочаквано влезлия ага-султан. Нямаше никой друг в юртата.

— Къде е Абдувахит?

Конур-Кулджа явно се любуваше на красотата на девойката. Тя се смути още повече под изпитателния му поглед.

— Родителите на майка го поканиха на гости… — бързо заприказва тя. — Обрязват малкия си син… Той отиде заедно с майка. Ей сега ще се върнат…

— Та-а-ка!… А ти как се казваш?

— Кумис… Казвам се Кумис…

Жилите на врата му взеха да се издуват. Нукерите, които го познаваха добре, излязоха от юртата.

Ага-султан отново погледна девойката. Кумис… Тя наистина приличаше на сребро. Широко, гладко, като от ковано сребро чело, самата тя бе цялата матовобяла, чиста. Неслучайно се беше лепнал за нея Жанадил…

Той с едно движение хвърли от рамото си хермелиновата шуба, остана по долна риза и взе да развързва вървите отпред на широките си панталони.

— Подай ми, дъще, ей онази пиала с нещо студеничко! — обърна се той към нея.

Като застигнато от вълк диво козле тя трепна, ококори огромните си черни очи. Искаше й се да избяга, но нукерите затвориха вратата от другата страна. Девойката безпомощно стана от мястото си, все още се надяваше, че той просто е жаден. Пък и бе пълно с хора в аула наоколо… С треперещи ръце тя взе пукнатата, омотана с връв пиала с пресен айран и тръгна към него като врабче в устата на змия.

— Вземете, ето!…

Кумис не успя да довърши, ага-султан я хвана за ръка и я събори. Дори „ойбай“ не можа да извика, докато той се нахвърли отгоре й, затисна я с огромното си тяло, трошейки крехките момински ребра. Тя дори не можеше да диша и загуби съзнание…

На Конур-Кулджа му беше все едно какво изпитва тя. Поне още половин час той подмята безжизненото й тяло, като сокол, уловил пъдпъдък в острите си нокти. После я хвърли на бедното парцалено килимче, изправи се и взе да бърше потта си, която се стичаше на ручеи.

— Защо се горещите, млади султане? Там сега е почтеният ви баща, самият ага-султан, не може да влизате…

Конур-Кулджа разбра, че нукерите зад плъстената стена не пускат в юртата Жанадил, сина му. Той запаса ризата в долните си гащи под необятния си корем, взе панталоните си от конска кожа под мишница, наметна на раменете си дългата до земята шуба, подсмихна се доволно… Нека сега Жанадил да се ожени за тази, която баща му направи жена…

Като наближи юртата на младшата си жена, отдалече видя Жанадил. Той седеше на земята, там дето връзваха овцете и тихо плачеше, закрил лицето си с ръце и клатейки се насам-натам. Конур-Кулджа мина покрай него и дори не го погледна. Палето посмя да му намекне за мащехата и Чингиз, така му се пада.

— О, всесилни ага-султане, как ще заповядате да постъпим с родителите й?

Това беше нукер, който го догони.

— Какво с тях?

— Ние ги завързахме, щом наближиха аула, когато се връщаха от гости…

— Пуснете ги!…

Това се случи вчера… Ага-султан Конур-Кулджа откъсна поглед от пищните бедра на младата си жена, премести го към висящия до вратата кожен камшик. Той беше дълъг половин аршин и два пръста дебел. Точно за тези бедра. Той си представи сочните, набъбващи рани по бялото тяло и сладко замижа…

Ала не биваше да прави това. Не трябваше да се шегува с роднините на Зейнеп. Тя бе по-малката сестра на ага-султана на Каркаралинския окръг Жамантай и дъщеря на султан Тауке. По закон жените от султанския род не можеше да се бият. Ако нещо се случеше, мъжът, според приетия обичай, трябваше да я откара в дома на родителите й със същата пищност и почит, с каквито е била докарана при него. Да я наказва имаше право само баща й. Така че нищо нямаше да стане с камшика: той висеше тук заради робините. Ще трябваше да си отпусне с тях душата…

Той улови жадния очакващ поглед на Зейнеп. Тя не спеше, когато той се върна през нощта. Сега огромният като стар жребец Конур-Кулджа й харесваше повече, отколкото пъргавото леко конче Чингиз. Тя дълго и шумно се въртя върху руския никелиран креват до далечната стена, но той отиде на почетното място в юртата, тръшна се върху възглавниците и веднага захърка.

Когато отвори очи по пладне, видя очакващата до краката му Зейнеп. Тя не откъсваше очи от изцапаната му вчера риза. Конур-Кулджа протегна огромните си космати крака изпод одеялото.

— Разтрий ме!

Не каза нито дума повече. Зейнеп седеше в краката му и само от време на време повдигаше дългите си клепки. Дълбоко въздъхна, така че гърдите й се надигнаха под копринената дреха, отново се зае да разтрива месестите му космати прасци.

После вече добре отпочиналият ага-султан вдигна крака си, опря голямата си грапава пета в разголеното й бедро. Полежа така, задиша по-тежко.

— Добре… Сложи куката на вратата и се разсъблечи!

Зарадвана, Зейнеп скочи, бързо сложи куката. В този миг някой почука. Тя приближи лице към пролуката:

— Султане мой, дошли са Чингиз и Жанадил… Да им отворя ли?

— Нищо… Няма да пукнат, ако почакат!

Като се насити на младата си стръвна жена, той заповяда да пуснат синовете му при него. Макар и да бяха дошли тук да си починат от корпуса, и двамата имаха измършавели, измъчени лица. Особено зле изглеждаше Жанадил: очите му бяха хлътнали, страните — изпити, сякаш се беше надигнал след тиф. Той стоеше с наведена глава и не можеше да погледне баща си, сякаш самият той беше виновен за случилото се.

Конур-Кулджа го гледаше в упор… Както си мислеше, така и стана. Това безгръбначно пале не само не му се караше, дори не се решаваше да вдигне очи. Сега вече няма да отиде повече при своята Кумис. Май е изплакал целият си любовен плам тази нощ. Стоеше като мокра кокошка. Такъв беше и дядо му по майчина линия — безволев и чувствителен като родилка…

Чингиз веднага се досети по щастливия вид на мащехата си, че помирението се е състояло… Какво пък, и той печели от това. А старият чакал баща му може да им прости напълно дребния грях, поне в името на престъпленията, които е вършил през дългия си живот. И на него нищо няма да му стане от това, че родният му син е ползвал това, от което бащата има предостатъчно. Главното е да не губи семейството!…

Бащата плъзна равнодушен поглед към него. Значи минало му е или просто не се досеща за нищо…

Конур-Кулджа извади от плътната торба заповедта на генерал Тализин, надяна очилата на носа си и бавно я прочете на синовете си. Щом свърши четенето, свали очилата и ги погледна строго:

— Вие по същество сте вече офицери на белия цар, наш баща и благодетел, затова сте длъжни безпрекословно да изпълнявате всичко, за което става дума в тази заповед. Давам ви на всеки по стотина пехотинци — сарбази. Вървете в метежните аули. Ако смогнете да ги уговорите — чудесно, ако не — действайте безпощадно, както го изискват от вас клетвата и заповедта. Помнете, че това лято трябва да ви присвоят съответния чин. Цялата ви по-нататъшна служба ще зависи от това как ще се справите с това задание!…

— А ако не стигнат стотина? — бързо попита Чингиз, досетил се веднага какво цели достойният баща. — Рядко Кенесаръ е бягал от нашите сарбази…

— Тези думи не са достойни за истински офицер! — отсече ага-султан. — Само да не опетните честта на своя прадядо Самеке!

Чингиз разбра, че баща му знае всичко и нищо не е простил. Той ги изпращаше на вярна гибел, за това жертва двеста сарбази. Двамата се убедиха, че по-нататъшните разговори са безполезни, поклониха се и излязоха. Скоро се чу тропота на конски копита, който ги отнасяше към Кара-Откелската крепост.

Конур-Кулджа слушаше този тропот, докато не затихна някъде далеч, после се обърна към Зейнеп.

— Докога ще се държи за полата на мащехата си? — каза той, гледайки я ласкаво. — Време е Чингиз да покаже на какво е способен…

Зейнеп почувства в гърдите си хлад. Значи той наистина знае всичко. Затова пристигна така неочаквано. И това, че изпраща синовете си в хищната паст на Кенесаръ, също не е случайно. Ама че як вълк!…

Може би тя и не мислеше точно така, но в очите й се четеше възхищение. Излиза, че всичко е заради нея. Дори й се прииска да го моли за прошка, но тя не забравяше, че е потомка на самия Букей хан. Равнодушно попита:

— А с какво се е провинил горкичкият Жанадил?

— Той знае твърде много за всички нас: за мащехата си, за брат си… А пък и се посрами с девойка от простолюдието, забрави от чий род е.

— Кога ще ме отведете обратно при родителите ми?

Конур-Кулджа я погледна с интерес:

— Синът ми е моя плът от моето племе. Затова не ми струва нищо да го наказвам. А пък жена си съм я купил за четиридесет и девет глави добитък. Това е скъпо и отначало аз трябва да получа от нея всичко, и то с печалба.

Малките му очички весело заблестяха.

— Прииска ми се нещо да пия. Дай ми кумис!

Тя тръгна към вратата на пръсти, взе сребърната бъркалка за кумис и пак така безшумно отиде до ушития от конска кожа мех.

Ако той пие от омърсените й греховни ръце, значи, ще прости… Какви ли не грехове има в ханските родове. За какво да се тормози?

Зад гърба й някой влезе в юртата.

— Асалаумагалейкум!…

Лицето на Конур-Кулджа светна, той протегна напред двете си ръце.

— Ти ли си, славни Ожар?

— Желая ви крепко здраве, мой ага-султан!…

— Значи си жив и здрав, скъпи мой!… Откъде идеш, какъв вятър те довея?… Хайде, сядай на най-почетното място в дома ми!

Ожар намести тежкото си тяло върху възглавницата, погледна Зейнеп, която наливаше кумис.

— Ида от Омск. При това не съм сам…

— Кой е с тебе?

— Абе, жена ми…

— Чия дъщеря е?

— На Тайжан.

— На Тайжан? Кой Тайжан? — Конур-Кулджа дори се надигна от учудване. — Онзи, дето се бунтуваше и го разстреляха. Сина на Азанбай ли?

— Да, неговата дъщеря…

— Че нима той имаше дъщеря?

— Остана едно момиче… Алтъншаш. Когато отвели семейството на Тайжан, тя останала там някъде. Някакъв търговец я купил от конвоя, после я дал на генерал Фондерсон… Сега кара шестнайсет години…

— Виж ти какви новини!… Как успя да се ожениш за нея? Ставали и чудеса!… Къде е тя сега, защо не я повикаш тука?

Ожар пак погледна безмълвната Зейнеп, която се канеше да сипва кумис. Ага-султан разбра намека му.

— Ей, токал! — Той нарочно употреби тази пренебрежителна дума, с която назоваваха младшата жена. — Я иди, кажи да заколят един овен. Нека да слагат самовара по-бързичко!…

Зейнеп се усмихна с разбиране и плавно поклащайки бедра, излезе от юртата.

Ожар делово, с подробности му разказа как са успели да заловят батър Сейтен.

 

 

— Наложи се да лежа две седмици в омския затвор! — Той някак странно тъничко се изсмя. — Решиха да ни съдят всекиго поотделно… Веднъж при мен в затвора намина самият генерал Фондерсон — със златни копчета и с мустаци. Много ме хвали за залавянето на Сейтен, обеща ми всичко, което поискам… А пък аз в Омск бях видял тази Алтъншаш. Та го помолих. Викам му: „Дайте ми, ваше превъзходителство, тази слугиня киргизка, която живее у вас!“ Той отначало не искаше, свикнали били с нея. „По законите от двайсет и пета година, вика, момичето може да се ожени за когото си поиска. Така че аз мога, ако тя самата…“

Като му казах, че за съгласието на момичето няма пречки, генералът само се облещи: „Как ще се ожени за този, който е погубил семейството й?“ И аз пак го успокоявам. Нищо друго не му оставаше…

— И ти какво направи? — с интерес попита Конур-Кулджа.

— Чуйте по-нататък, мой ага-султан… От унтер-офицера урядник — покръстен татарин, който ни беше надзирател, разбрах, че младичката слугиня на Фондерсон няколко пъти го е питала за мене. Тя дори искала да ми прати по него нещо за ядене. Нали бях заловен от стражата заедно с чичо й, тя ме смяташе за свой човек. Веднага се досетих за това…

Като усети нещо вкусно, дори ежът си прибира бодлите. Мушнах малко пари на унтер-офицера и го помолих да ми уреди среща с нея. Този, който си е сменил вярата, какво ли няма да направи за пари. Пусна веднъж Алтъншаш при мене. Оказа се, че тя ме е видяла вързан заедно със Сейтен, когато са ни прекарвали покрай нейната къща. Каза, че после плакала цяла нощ.

Накратко казано, макар и да е пораснала сред чужди, готова е да даде живота си за сънародниците. А мен ме смяташе за съратник на баща си и дядо си, съгласна бе да избяга с мен в родните степи.

Когато казах за решението ни на Фондерсон, той се запъна, искаше дори да накаже Алтъншаш, че била неблагодарна. Пък после махна с ръка: „Вълкът козината си мени, но нрава — не!“ — Освен това, като ме пращаше с такава задача при метежниците, той си даде сметка, че ако се върна в степта с дъщерята на самия Тайжан, ще ми вярват повече. И аз се ожених за нея, а сега отивам в стана на Кенесаръ…

Конур-Кулджа го слушаше и само размахваше с ръце от възхищение:

— Браво на тебе!… Значи и вълкът сит, и агнето цяло. Пък и млада жена в добавка!

Ожар се подсмихна:

— Както казват мъдрите хора: „Ако времето хитрува като лисица, стани хрътка, за да го настигнеш!“

— Не си ли забравил, че който седи на два стола, пада на земята? Бъди внимателен, особен в аула на Кенесаръ. Този вълк има остър взор. Освен това не само Кенесаръ е опасен…

— Кой е там от видните хора, освен роднините на стария Касъм?

— Мнозина клонят към него. — Конур-Кулджа се навъси. — Чувал съм от верен човек, той продава при тях там всякакви дреболии… От известните батъри сега при него, разбира се, е Агибай, после от рода алтай — Тулебай; от табън — Бухарбай, от баганлъ — Кудайменде, къпчакът Иман батър. Наскоро Жоламан батър, синът на Тленчи, изпрати при него племенника си — младия батър Байтабън и го уверяваше, че също ще се присъедини към него с табъните…

— Да, какви времена настанаха! — Ожар се засмя. — Истина ли е, че той взима дори жени във войската си? Разправят, че сестра му Бопай е оставила мъжа си султана, отрок на самия Вали хан, заедно с шестте си деца и целия си добитък, за да му помага…

— Какво има за чудене. Ако синовете на Касъм са от вълча порода, то и дъщерите му са вълчици. Тази Бопай винаги мъкне копието със себе си и командва джигитите по-добре от всеки батър. Сега все обикаля около аула на Вали-хан, където са я дали за жена…

Ожар се замисли, после се почеса зад ухото.

— Ако Бопай е в стана на брат си, то Жанайдар батър е също там…

— Защо мислиш така?

— Нима не си чувал, мой ага-султан, за Бопай и Жанайдар?

— Чувал съм нещо на младини…

— Те са направо като Козъ-Корпеш и Баян-Слу. Само че старият Касъм тюре не я е дал за Жанайдар, защото не е бил знатен.

— Е, за това не можем да го виним! — възкликна Конур-Кулджа.

— Да, ала въпреки шестте деца от другиго, тя и досега пада от коня само като чуе името на Жанайдар. Пък и той пребледнява само като я споменат. Така че те сигурно са се събрали при Кенесаръ. Не е лошо това да не се забравя…

— Ти добре ли я познаваш?

— Не, просто я видях на помена за смъртта на Байгобек. Такава е като брат си, светлокоса, със сиви очи. Все яздеше бял кон и нито един джигит не можеше да я догони…

Като се сети за нещо, Ожар внимателно погледна ага-султана:

— С изключение на Жолман Тленчи-улъ, всички, които батъри, които споменахте, са хора открити, с широка душа. Пък и никой от тях не е особено богат…

Конур-Кулджа кимна одобрително.

— А някой от богатите — наши или киргизки манапи — присъединил ли се е към него?

— От богатите не са много, при това със заплаха. Сред тях е Муса Шорманов, Елемес Жакупов, Бабатай Асългазин. Останалите изчакват събитията… Да, от Каркаралинския окръг е Кудайменде Казин, а от баян аулците е Таймас Бектасов, когото свалиха наскоро от длъжността управител на областта…

— Таймас Бектасов?

Явно беше, че невъзмутимия досега Ожар се развълнува от тази новина.

— Какво ти е? — попита Конур-Кулджа, косо поглеждайки Ожар.

— Няма нищо. Просто го познавам малко…

— От какво се изплаши така? — не го оставяше на мира ага-султан. — Да не би да враждувате с този Таймас…

— Не, ние се познаваме бегло… — Ожар погледна към вратата и най-накрая рече. — Миналата година, когато ни заловиха със Сейтен и ни караха към Омск, пренощувахме в къщата на този Таймас…

— И какво?

— Все се боях тогава, да не би да е подушил нещо. Сега, ако е при Кенесаръ…

— Ако не се страхуваш от някой друг, можеш да тръгваш. Преди седмица този Таймас се отправи от Кенесаръ при батърите Жоламан и Иман, на бреговете на Иргиз и Тургай. Към Кенесаръ явно ще се присъединят и аулите, които са се разположили по Светлия Жаик и Ори. Така че Таймас ще се върне оттам не по-рано от есента. Докато замахне с брадвата, цепеницата ще отхвръкне. За това време ти спечели доверието му, за да изглежда клевета всичко лошо, което кажат за тебе… Е, ако пък подушат нещо, разкайвай се наполовина. Кажи, че искаш да изкупиш вината си, взимай жена си за свидетел на собствената си искреност!…

Конур-Кулджа дори изръмжа от удоволствие, представяйки си как ще се държи Ожар в стана на Кенесаръ.

— Ако Таймас е далече, не е страшно… — Ожар явно се оживи. — От другиго не се опасявам. През целия път до самия Омск и после, докато не обесиха Сейтен, ние не сме се срещали с никого. А той отнесе в гроба всичко, което мислеше за мене.

— Виждаш ли! — съгласи се с него Конур-Кулджа.

Ожар продължаваше да говори за това какво да прави и как да се държи при метежниците.

— Значи около Кенесаръ са главно тези, на които са им отнели земята или пасищата. — Той примижа. — Ако под котела е запален силен огън, ще заври бързо. Ала което бързо кипи, то и бързо изстива…

Ага-султан се намръщи, заклати глава:

— Този път метежът не прилича на случайно избухване, което гасне от само себе си. Сам знаеш кой е застанал начело. Отдавна мълчат те. Явно е, че готвят нещо. А пък той май че има доста умни съветници…

— Какви съветници?

— Най-различни… Не си чувал сигурно, че той има отделен отряд от бегълци руснаци и башкирци? Казват, че сред тях има такива, които умеят да отливат оръдия, да правят барут и куршуми. Съветници са му и Сайдак ходжа, изгонен от Бухара, и някакъв полски офицер от тези, дето са на заточение заради бунт. Приличат на шайка разбойници, където приемат всички, които поискат.

— Е, да става каквото ще! — Ожар махна с ръка, сякаш пъдеше съмненията си. — Остава да се договорим как ще предавам всичко на началството. Главното ми поръчение е да съобщавам за всички плановете на Кенесаръ. Това не е толкова лесно…

— Чак пък толкоз… Знаех, че ще трябва да дойде някой от нашите хора заради това, но не мислех, че си ти. Растеш, значи, издигаш се. Скоро и мене, стария, ще ме надминеш в службата!

— Само с ваша помощ, мой ага. Вашият ум и достойнство винаги са ми служили за пример!

— Добре, погледай още. Може и да не съм се изучил напълно. — Конур-Кулджа отново самодоволно изръмжа. — Как ще ми доставяш своите донесения?

— Има трима верни души, които помагаха да бъде заловен Сейтен. Казват се Самен, Жакип и Сакъп. Те отдавна са при Кенесаръ. Тях ги използвам, а на място ще намеря още някого…

— Как ще ги позная? Няма да вземеш да им връзваш торбичка за белег, като на овен преди съешаване?

— Няма, ала когато няма да носят обувките си късе — за украшение, чакчата — табакерка от рог и ножа ще бъдат окачени на колана отдясно, а не така, както обикновено, значи са мои хора.

— А защо няма да носят късе?

— Ами на младите хора не им трябват украшения на колана, това веднага ще се набие на очи.

— Види се, че ти си овладял науката до край. Тук и аз не бих се досетил да съм предпазлив!

— Докато е жив Кенеке, можеш ли да я забравиш тази наука. — Ожар, макар и да произнесе шеговитото прозвище на Кенесаръ, говореше много сериозно. — Очите му са като на сокол, с червени жилки…

Той стана, за да се сбогува.

— Няма ли да хапнеш? — учудено попита Конур-Кулджа.

— Не бива да ме виждат. Казах на жена ми, че имам работа с един човек от аула. Време е да тръгвам. Така ще е по-добре…

— Е, на добър час тогава.

Четири дни се търкаля Конур-Кулджа върху пухените възглавници при младата си жена и едва тогава се върна в Акмолинската крепост при своята байбише…

 

 

Като наближи крепостните порти, той се срещна със синовете си — Жанадил и Чингиз, които се връщаха от поход. Изпълнявайки заповедта на генерал Тализин, те със своя отряд стигнаха до недоволните аули в Тнали-Карпъкската и Темешската области. Жанадил и Чингиз срещнаха мощните сили на противника и се побояха да продължат нататък, затова се върнаха при защитата на крепостните стени.

В приказката мащехата изпраща пастирчето за златен ачик, надявайки се, че Мъстан-кемпир — злата стара вълшебница ще го убие. Ага-султанът, щом видя синовете си живи и здрави, изпита същото чувство като тази мащеха, която видяла през прозореца завръщащия се доведен син. Той беше особено раздразнен от независимия вид на Чингиз, когото в мечтите си вече виждаше обезглавен. С всяка изминала минута той се зачервяваше все повече, ходеше от ъгъл в ъгъл на канцеларията си и пляскаше с камшика по блестящия си ботуш. Синовете му го гледаха, без да продумат.

В този миг влезе дежурният войник и предаде, че откъм степта иде някакъв войник. Ага-султанът излезе навън и видя как през портите влезе и падна от запенения дорест кон едър войник с рижи мустаци. Рамото и дясното му бедро бяха в кръв.

— Беда! — с хриплив глас изрече той.

От казармите изтича дребен мургав и с много чип нос човек — комендантът на Кара-Откелската крепост, войсковия старшина Карбишев, наречен от казахите Кара-Иван.

— Какво се е случило? — строго попита той войника, който се надигаше от земята.

— Беда, ваше благородие — каза войникът, затискайки с ръка раненото си рамо. — Аз съм от отряда на хорунжия Котов. Охранявахме кервана на търговеца Строганов, който пътуваше от Петропавловск за Ташкент. Щом напуснахме Актауската крепост, дето я строят сега, изведнъж се появиха джигитите на този Кенесаръ, техния размирен султан. Много бяха, с копия и боздугани. Опитните войници викаха да не се стреля, ама хорунжия го хванаха бесните. Трима или четирима стреляха, а онези взеха, че се нахвърлиха върху нас вкупом… Само аз оцелях… И то, защото конят ми е бърз…

Наоколо се трупаха войниците от крепостта. На лицата им беше изписано вълнение и любопитство. Комендантът навъси черните си гъсти вежди:

— Колко са бунтовниците?

— Някъде към петстотин души…

— Не си ли видял сред тях самия Кенесаръ?

— Не, ваше благородие, не го познавам този. А брат му Науръзбай със сигурност е с тях. Виждал съм го по-рано в Кокчетауския край. Млад един, напет…

— Ами колко войника оцеляха?

— Не мога да знам, ваше благородие. Не ми беше до тях… Само отдалече забелязах, че погнаха със себе си пленените и кервана… Ама колко са…

— Накъде мислиш, че са тръгнали? Към нас ли?

— Съвсем не, тръгнаха на запад.

— Добре, върви сега в лазарета, пък после ще видим какво ще правим с тебе!

Още пред вратата на лазарета младичкия фелдшер прегледа раната на войника.

— Доста е дълбока! — учуди се той. — Влизай вътре в лазарета, чичо. Ще се наложи да полежиш. Добре ще е да не е била отровна стрелата, дето те е уцелила!

Войниците забръмчаха като кошер.

— Види се, ще си изгинем в пустинята така мърцина!

— Каква ти пустиня? Това е руската империя…

— Ще ти се паднат два метра от тази империя. Пък и то, когато пукнеш…

— Какъв дявол ни запрати на край света?

— И насън не ща да я виждам тази земя!

— Млъкнете! — с басов глас извика дребният Карбишев. — Трябва да помните, че сте на служба… Разбойническите орди на Кенесаръ няма да ни подминат. Така че от утре целият наличен състав, заедно с жените и юношите, ще копаят рова. Че е затрупан с какви ли не боклуци, да не говорим за пясъка!

Наистина, метежниците на Кенесаръ не можеха да пропуснат Кара-Откелската крепост, която беше построена на кръстопътя на най-важните степни пътища. Освен другото, стари кървави сметки имаше между султан Кенесаръ и ага-султан Конур-Кулджа…

Тази нощ ага-султанът не мигна. Ако Кенесаръ се втурне в крепостта, първата му работа ще бъде да върже за конска опашка него, Конур-Кулджа. А в това, че Кенесаръ ще дойде до Кара-Откел, ага-султан никак не се съмняваше. Не напразно обикаля около Актауската крепост…

Ами ако изпрати при него човек за преговори? Каквото и да е, всички те са деца на Джучи, сина на Темучин. Не бива ли заради това да забрави обидата… Не, на всекиго ще прости Кенесаръ, само не и на него. От поколение на поколение ще се предава тази ненавист, това е сигурно. И ако му попадне който и да е от рода на Касъм, нима ще го помилва. Сега цялата надежда пада върху Омск. Оттам трябваше спешно да се моли за помощ, че да не закъснее. От Кара-Иван имаше малко полза, освен това той кой знае защо го гледа накриво. Ще вземе да захвърли метежниците на произвола на съдбата и ще тръгне с войниците!…

 

 

Рано-рано на другия ден ага-султанът Конур-Кулджа седна да пише писмо на генерал Тализин… „Кенесаръ Касъмов ме смята за най-злия си враг — писа той. — Той ме ненавижда, защото вярно и честно служа на Негово величество — всеруския император, изпълнявам точно разпорежданията на Ваше превъзходителство. Разбойникът смята за назидание да ми отсече главата и да изтреби благородния ми корен заедно с жените и малките деца. Не само той желае това, а и други враждебни на Негово величество Господаря император племена и родове. В този труден час умолявам най-бързо да бъдат изпратени в Акмолинската крепост допълнителни войски, които могат да се опълчат срещу многобройната орда метежници…“

Щом дописа писмото, поръча на Карбишев да го достави с пратеник, а самият той се зае с неотложни дела. Първо реши да премести в крепостта двете си жени, които се намираха близо до аула, и реши да възложи това на Жанадил и Чингиз, но те отново не бяха в крепостта.

— Ами че нали трябва да се връщат скоро в Омск, да се учат — каза старшата му жена, байбише. — Защо им се гневиш? Иска им се преди това да заминат да се поразходят, да си починат. Особено Чингиз…

И така се усмихна като изрече това, че устата на Конур-Кулджа се изкриви от ярост.

— Знам аз как си почиват! — развика се той. — Аз не мигвам нощем, а негодникът Чингиз опипва през това време нечие твърдо виме и едър задник!…

Той вече се канеше да се качи на коня, за да отиде пак в аула на младшата си жена Зейнеп, но се сети, че бойните отряди на Кенесаръ вече са някъде наблизо. Докато плесне с камшика си ага-султанът, видя на портата дорестия си кон раванлия. Конят беше без ездач, на шията му висеше някаква торба. Както обикновено, той с цвилене се доближи до хранилката досами вратата на ага-султана… Какво пък е това на шията му? Едва местейки огромното си тяло, Конур-Кулджа се доближи до коня, ала краката му изведнъж затрепериха. Нещо кръгло, като диня, беше в конопената торба на шията на коня, пресни червени капки се процеждаха и падаха в праха…

Конур-Кулджа извади остър нож и преряза връвта, на която висеше торбата. Тя падна на земята с глух удар. С треперещи ръце Конур-Кулджа дръпна края на торбата и оттам се изтърколи човешка глава. Очите й бяха изцъклени, зъбите — оголени в див смях, между тях беше приклещен почернелият език. Явно бяха отсекли главата с брадва, защото шийните прешлени бяха разсечени на две. На черен каракул приличаше подгизналата от кръв черна коса… Конур-Кулджа с безсмислено учудване се вторачи в главата и изведнъж я позна. Това беше синът му Чингиз…

Губейки съзнание, ага-султанът успя да прошепне нечие име…

Това беше името на Създък, сина на Кенесаръ, чиято глава се закле да отсече Конур-Кулджа, за да отмъсти за Чингиз.

Ала главата на Чингиз отряза не Кенесаръ или някой от неговите сарбази, а бащата на Кумис — старият туленгут Абдувахит. В същата нощ, когато ага-султанът опозори единствената му дъщеря, той събра насред юртата сиромашкото си имущество и го запали заедно с юртата. После хвана дъщеря си и жена си за ръце и побягна в степта накъдето му видят очите. Конур-Кулджа, който не очакваше такъв обрат на нещата, изпрати потеря подире им, но бегълците се скриха в крайбрежните тръстики…

Туленгутът Абдувахит изпрати жена си и дъщеря си с един от отпътуващите метежни аули и се върна при своето пепелище. Сърцето му се свиваше от безутешна обида и мъка, мъгла затулваше очите му. Мислите му се объркваха, той не знаеше откъде да започне. Струваше му се, че няма по-добро решение от убийството на Конур-Кулджа. Само като заколи оскърбителя, така ще измие позорното петно!…

Щом се реши на това, Абдувахит взе денем и нощем да наблюдава дома на Зейнеп, младшата жена на ага-султана. Той не можеше да се доближи до юртата, защото непрекъснато я охраняваха нукери. Една сутрин той видя от засадата, че свалиха стражата, но не знаеше, че Конур-Кулджа е заминал. Вечерта на същия ден двама конници стигнаха в аула откъм Кара-Откелската крепост и се спешиха почти редом със залегналия в камъша Абдувахит. Единият от тях беше Чингиз…

Щом отпрати спътника си към юртата на Зейнеп, той легна на сухо, чакайки вести от нея, но скоро заспа. Без да знае за отношенията между бащата и сина, Абдувахит се промъкна до Чингиз. „С какво е по-добър сина му от моята дъщеря!“ — помисли той и отсече със секира главата на спящия.

На заранта Абдувахит повика жребеца на ага-султана, дошъл на водопой. Конят лесно му се подчини, защото туленгутът го беше хранил с биберон, още когато беше жребче. Абдувахит привърза за шията на коня торбата с главата на Чингиз, плесна дорестия, а самият той побърза към стана на Кенесаръ…

Цели три дни не стана от постелята си Конур-Кулджа и се надигна едва когато роднините вече погребаха сина му. В душата си беше доволен. Ала синът си е син, трябва да покаже мъката си… След седмица ще направи богат помен, а засега ага-султанът от сутрин до вечер се занимаваше с подготовката на крепостта, за да може да отблъсне нападението на метежниците.