Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Номади (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Қаһар, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Илияс Есенберлин

Заглавие: Хан Кене

Преводач: Валентин Корнилев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Казахстанска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: август 2008

Художник: Румен Хараламбиев

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-465-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2724

История

  1. — Добавяне

Епилог

Да, с какво друго е богата казахската степ, ако не с древни гробища! Някои от тях представляват обикновени могили кургани, други — гробници от грубо издялан камък, трети — долмени, или каменни жени, както ги наричат учените…

Обикновено такава масивна каменна фигура стои на неголямо възвишение. С очертанията си тя напомня жена, но има и някои със старомонголски мустаци. Някои държат в събраните си пред гърдите ръце чаша — кесе, други — боздуган. Понякога в близост с такъв долмен е издигната малка крепост от необработен камък. А от нея нататък — на всеки двеста-триста крачки са положени леко загладени четиристенни камъни — балбалъ — до следващия долмен…

Разказват, че станало така… До степната могила, на грубо одяланите камъни, седели трима. Единият от тях, в средата, бил Кенесаръ, от дясната му страна — Таймас, а от лявата — Абългазъ. Тъй било при казахите още от времето на Касъм хан. Двама съветника се полагали на вожда и те се назовавали според мястото, на което седели до него: седящият отдясно — маймене, отляво — майсара.

И още една традиция не била нарушавана от времето на Касъм хан до Абълай — на тези важни длъжности се назначавали единствено султани или влиятелни степни бийове, като маймене задължително трябвало да бъде от рода на аргъните, а майсара — от рода на кипчаците…

Кенесаръ от самото начало се придържаше подчертано точно към древните закони. Неговият маймене — Таймас — бе от рода аргън, а майсара — Абългазъ бе султан на кипчаците, роднина по кръв…

Макар да бе вече началото на август, денят се случи зноен. И все пак когато слънцето взе да се скрива зад хоризонта, полъхна прохлада. Нейде там, в зелената извивка на Иргиз, се криеше невидимият оттук аул на Кенесаръ.

Ако и преди Кенесаръ не бе разговорчив, то в последно време можеше с часове да седи със съветниците си и да мълчи. Все по-рядко споделяше с тях мислите си. Дълго време те си обясняваха това с мъката по отведените жена и деца. Но това лято в резултата на преговори с генерал Обручев семейството на Кенесаръ бе разменено с пленени офицери. Преди два месеца Кунимжан с децата се завърнаха в родния аул, но настроението на Кенесаръ не се подобряваше.

И по-рано му се беше случвало да бъде натъжен. Миналата година загина Байтабън, после умряха близки нему люде — знаменитият оратор и съдия Алим Ягуда, главният съветник по налозите и разходите Сайдак ходжа. Но нямаше за кога да се тъгува, налагаше се отново и отново да възсяда коня.

И тази година имаше загуби. Неотдавна го напусна Жоламан батър. След смъртта на неговия съперник, хан Сергазъ, той пожела да бъде заедно с рода си, който отново се бе върнал на бреговете на Илек. Кенесаръ мирно, братски се прости с него. И още по-пусто стана в душата му след заминаването на табъните…

А тези дни изчезна Жусуп — Йосиф Хербрут, с когото Кенесаръ бе особено откровен. Този факт не предизвика у хана дори обичайното гневно избухване.

— Той бе случайно долетяла при нас птица! — въздъхна Кенесаръ, узнавайки за изчезването на беглеца поляк. — Комай му е съдено да изсъхне на нашето езеро… Желая му щастие. Само да не се присъедини към земляка си Бесонтин…

Бесонтин — „Петкопеечен“ бяха нарекли казахите началника на управлението на Сибирската казашка войска генерал Вишневски, по произход поляк…

От обяд седяха двамата тук. И двамата — и Таймас и Абългазъ — мислеха, че Кенесаръ ги е извикал, за да се посъветва с тях преди утрешното събиране. Всички батъри и бийове трябваше утре да се съберат на това място, за да обсъдят нещата. Но Кенесаръ неочаквано заговори за съвсем друго…

— Вчера ми се присъни сън… — Без да повдига глава, той ровеше в земята с върха на ботуша си. — Собствената си смърт видях… Искам да ми разтълкувате значението…

Съветниците му се спогледаха, помълчаха. Пръв, по старшинство, заговори Таймас. И словото му бе успокояващо.

— Сънят — това е лисичи тор, мой високоуважавани хане. Малко ли неща могат да ни се присънят…

Кенесаръ отрицателно поклати глава и бе ясно — никой не може да го убеди, че сънят му е нещо случайно.

— Присъни ми се, че оттук се прехвърлихме на Балхаш… След това превзехме крепостта Мерке и аз се обърнах към съседите ни — уважаваните киргизки манапи Орман и Жантай — с предложение да обединим силите си срещу кокандския хан и да създадем заедно обща страна…

— Това е разумно! — оживи се Абългазъ. — Белият цар е далече от тях, но срещу Коканд много им се е насъбрало…

— А ако манапите не се съгласят? — запита Таймас.

— Тогава ще вземем пасбищата им със сила!

— Но това би било несправедливо!…

— А белият цар справедлив ли е, като отнема моите пасбища?

Обиден на манапите, Кенесаръ бе готов да залее с кръв аулите на невинните киргизи, чиято съдба бе по-лека от съдбата на неговите съплеменници. Той отново започна разказа си:

— Погледнах в очите благородния манап Орман и видях в тях жажда за власт. Самият той искаше да стане хан… И още прочетох в очите му заплаха. Той мислеше за три хиляди сребърни рубли и за златен медал, който му бе обещан от Бесонтин за моята глава… След това видях убития батър Саурък, защото манапите не изпълниха договора, който сключихме с тях. И още много бяха пленили те от нашите поданици, тъй че се наложи да воюваме с тях…

— О, Аллах! — Абългазъ издигна ръце към небето. — Войната сега дори насън не ни е нужна. Хората се измориха от нея…

— Да, страшно сражение видях след това! — твърдо каза Кенесаръ и погледна своя майсара право в очите. — Земята се тресеше от риданията по мъртвите!…

Очите на Кенесаръ светнаха и дори добре познаващите го съветници усетиха студени тръпки по кожата си.

— Но това е само сън! — опита се да възрази Таймас.

— Да, сън е! — съгласи се Кенесаръ и отправи поглед нейде надалеч в степта. — Край планината Кекла, на брега на Чу се случи това. На върха й стоеше армията на манапа Орман, а на връх Майтюб стоях аз. Освен това до манапа на връх Кекла, който се казва Аули-Шънъ — „Връх на светеца“ — стоеше самият пишпекски куш-беги Алишер-датка… И ме заплашваха с юмрук, сочейки към още по-висока планина. И там, на ледената планина, под самите облаци, ясно се виждаше Бесонтин…

— Ох, може би не точно така, но всичко би могло да се случи! — тежко въздъхна Таймас.

— Не, това е само сън! — Кенесаръ продължи да гледа нейде в далечината, гласът му беше равен. — „Сто мои хора с вълшебно оръдие съм ви изпратил и Кенесаръ сега няма да ми избяга!“ — казваше им Бесонтин и гласът му гърмеше в клисурите. Гледам аз надолу и виждам войниците с вълшебното оръдие. Приличаше на самовар и снарядите излитаха от него като грахови зърна…

— За каквото мислиш през деня, това сънуваш нощем! — Таймас изтри потта от челото си. — Помните ли, хане мой, онази книга, която взе от пленения от нас офицер Жусуп. Там точно така пишеше, че скоро хората ще измислят такова оръдие. Вие още тогава разпитвахте Жусуп…

— През нощта планината Кекла се озари от огньове и ми се стори, че те са милиони — продължи Кенесаръ. — Колкото звездите на небето бяха враговете, но в лице видях само манапите Орман и Каликул и куш-беги Алишер. „Излез да се бием!“ — извиках на Орман, но онзи се разсмя и обърна към мене срамното си място…

Сега двамата съветници слушаха Кенесаръ напрегнато, без да го прекъсват. Те знаеха, че това не е обикновен сън… И тяхната съдба също би могла да зависи от необикновения кървав сън…

— Сънят беше… От едната страна войниците на белия цар, от другата — нукерите на хан Коканд, от третата — сарбазите на манапите Орман и Каликул с бели калпаци. Но най-лошото от всичко беше оръдието, което изстрелваше хиляда снаряда всеки миг. Не можех да откъсна очи от него… Науръзбай се хвърли напред на своя Акауз и падна, насечен на парчета. След него гинат един след друг най-добрите батъри. И само Агибай успява да пробие вражеското обкръжение. След него и аз се хвърлям в бурните води на рекичката Карасу. Кръв тече от мене и конят ми го отнася водата. Батър Мурат и Кара-Улек ме подкрепят от двете страни. Останалите живи джигити ми помагат да изляза на брега…

— Лошо е, когато сънуваш, че преминаваш през вода — замислено рече Абългазъ. — Значи необикновени трудности ни чакат напред… Но вие нали преминахте?…

— Преминах. Но на другия бряг веднага изникнаха пред мен сарбазите на Тюрегелдъ, военачалника на манапа Каликул. И бяха безбройни… Спомням си само нечий див смях, рев. Отварям очи и се виждам пленен… Стоя насред ликуващите врагове и манап Каликул ми вика да си прочета заупокойна молитва, защото хей сега ще ми отсече главата. Но дори на Бога не пожелах поклон да сторя!…

Отново се спогледаха съветниците и наведоха глави.

— Да, не Бог си спомних… — Кенесаръ изправи рамене. — Целия си живот видях в смъртния си час. Вас, моите съратници, си спомних, близките, приятелите… Саръ-Арка видях изведнъж цялата — от край до край. И сините планини на Кокчетау. Прощална песен запях и помня словата й — всичките. Ето ги…

Кенесаръ заговори тихо, полюшвайки се:

Сбогом, Саръ-Арка! Простор на моята земя,

Където лагерувахме, като ята лебеди.

Но не преодоляхме свадите си,

бяла е степта от изтляващите кости.

Сбогом, Саръсу и Каратау…

Аз Коканд не надвих, отмъщението ми не се сбъдна.

Където и да отида — с могилата на Коркут

мене ме посреща бащината земя.

Като завърших песента, подложих глава под сабята на Каликул и усетих студеното й острие. Главата ми се търкулна от раменете…

Таймас отново избърса потта от челото си:

— Страшни неща разказвате, хане мой. Но хората казват, че който види насън собствената си смърт, дълго ще живее…

— Гарванът живее най-дълго от всички, но каква е ползата от него — спокойно отвърна Кенесаръ. — Почакай, най-интересното предстои!…

— Какво би могло да бъде по-интересно от това… Е, и какво стана с главата ви, Кенеке?

— Това няма значение! — Кенесаръ махна с ръка. — Не смъртта ми исках да ви помоля да разтълкувате… Тъй, макар и умрял, но продължавах всичко да виждам и чувам. Верните ми люде заплакаха, заридаха из цялата степ. Но най-ясно чух думите на знатния певец Нъсанбай…

Отново затвори очи, люшна се Кенесаръ:

Врано конче, той тъй те обичаше!

И те гостеше с овес,

и с мляко кобилешко те поеше —

друго питие ти не познаваше.

Знаеше той, че със тебе

от всяка беда ще избяга.

Та що стана, конче крилато?

Къде е стопанинът твой?

Когато за смъртта на Кенеке

научих, светлината в очи ми угасна.

Ах, бедни ми братя,

Сироти, без баща си останахме!

Крила веч не ще да разперим,

ноктите ни някой изтръгна;

кинжалът на камък попадна,

наполовина се счупи…

Той бавно, сякаш пробуждайки се, отвори очи, погледна учудено лицата на съветниците си:

— За много неща още там се пееше… И много отсечени познати глави видях. Главите на нашите джигити. На високи каруци ги товареха и ги откарваха като подарък на хана на Коканд. А на първата каруца различих главите на Науръзбай, Жеке батър, Кудайменде, Иман, на още петнайсет султани и на двамата си сина. Надянали ги бяха на колове и ги бяха изложили на главния пазар…

— Е, а… вашата глава?… — едва чуто попита Таймас.

— Моята глава не бе по чина на хана на Коканд… Нея сякаш на Бесонтин я докараха, който чакаше в Капал, а оттам я откараха в друга посока. И видях, как я гледат мнозина и спорят, чия е. Едни казваха — на степен разбойник е, други — на народен вожд, а трети — просто на жадния за власт внук на Абълай…

— А вие как мислите? — като ехо прозвуча гласът на Таймас.

Кенесаръ го погледна замислено и съвсем тихо отвърна:

— Мисля, че всичко е истина…

Таймас изплашено се отдръпна от него.

— И какво стана после с вашата… вашата глава? — попита той, като заекваше.

— Нищо… Помня, че май Аршабок я държеше на протегнатата си ръка: „Ето че накрая те видях, хан Кенесаръ!“. „Да, но само мъртъв!“ — казва някой друг, също в генералска униформа със златни копчета.

— И?…

— После откарват главата ми на самия цар Николай. В Зимния дворец я излагат… Жалко, че го няма Жусуп. Само той би разтълкувал този сън… — Кенесаръ потърка чело с длан. — Най-лошото беше после!…

— Още по-лошо? — учуди се Абългазъ.

— По-лошо!… Кървава вихрушка се издигна над степта. Родовете и племената казахски започнаха да се колят един друг, отмъщавайки за моята смърт, защитавайки се от това отмъщение… наистина, и главата на манап Тюрегелдъ видях в съня си, отсечена от жалаирските, албанските и суанските родове. А след това и главата на Орман, защото скоро сред киргизките манапи настана такова клане, както и сред нашите султани… Да!… — Очите на Кенесаръ гордо блеснаха. — Но техните глави ги държаха в мазето. А моята я показваха!…

— Съжалявате ли за пролятата кръв, Кенесаръ?

— По-скоро глутница диви вълци можеш да обединиш, отколкото моя народ! — рязко каза Кенесаръ. — Не съм аз този, който ще съжалява за нещо извършено… но стига. По-добре разтълкувайте, ако е възможно, съня ми. Помислете, би ли могло да се случи нещо такова наяве!…

— Би могло… — Таймас наведе глава. — Не трябва да напускате Саръ-Арка… С белия цар ще се наложи да се помирите, Кенеке!

Кенесаръ се обърна към Абългазъ:

— А ти как разбираш този сън, майсара?

— Аз мога само да повторя съвета на маймене — разпери ръце Абългазъ. — Вас ви канят в своите земи в Старшия жуз Суюк тюре и Рустем. Макар те също да са от корена на Абълай хан и да са ви преки роднини, не бива да им се доверявате докрай…

— Защо?

— Вероятно ви е известно, че Суюк тюре още в годината на заека написа прошение до белия цар да приеме руско поданство заедно с подвластното му население. А султан Рустем, докато ние воювахме, успя миналата година да отиде при Бесонтин в Капал и да получи от него избродиран със злато кафтан в знак на признание за заслугите му към белия цар… Това, разбира се, не означава, че ще ни предадат, но освен пасища за добитъка, нищо не можем да очакваме от тях. А ще стигнат ли пасищата за всички, които биха искали да напуснат с нас Саръ-Арка? Все едно, ще се наложи да воюваме с Коканд за земя. Хива с Бухара сега се ядат, така че Коканд е силен и не ще можем да го надвием. По неволя ще трябва да се обърнем за помощ срещу него към киргизките манапи. И ако насън е имало предчувствие…

— Манапите аз всякак ще надвия! — отсече Кенесаръ.

— Значи към многобройните врагове ще се прибавят и манапите… Не, сега ни предстои по-често към разума да се обръщаме, отколкото към силата на оръжието, защото вашият сън предсказва неприятности наяве. А какво би станало, ако наистина се наговорят против нас хан Коканд, киргизките манапи, вашите вътрешни врагове и генералите на белия цар? Всички те има какво да си спомнят…

Без да отвърне на този въпрос, Кенесаръ потъна в размишления… Отдавна беше изгряла луната. Тихо беше в степта, само тук-там се мяркаха сенките на конните стражи от отряда на Батърмурат и някъде наблизо зад камъка въздишаше глухият Кара-Улек…

От черното небе се откъсна звезда, очерта ярка линия и изгоря нейде на хоризонта.

— Моята звезда още свети! — прошепна Таймас.

Според едно казахско поверие, ако падне звезда, значи някой със сигурност ще умре. Първият, който я види, трябва да прошепне тези думи, за да не стане жертва. Кенесаръ и Абългазъ също прошепнаха тия слова… Внезапно някъде в степта запяха песен. По мотива и маниера на изпълнение веднага можеше да се разбере, че пее някой от Саръ-Арка. Като скален орел се издигаше мелодията до най-високите ноти, след това като камък падаше надолу и отново се издигаше към облаците. Кенесаръ се вслуша и неочаквано се разсмя. Спомни си легендата за песента, която някога му разказа батър Бухарбай…

Бухарбай произхождаше от рода табън на Младшия жуз, имаше малък аул и беше гол като сокол. Още от младите си години изпитваше силна, неунищожима ненавист към чиновниците на хан Коканд. Работата беше в това, че беше се влюбил в една девойка от рода шомекей, който лагеруваше заедно с табъните по долното течение на Сърдаря. Като събра с помощта на роднини някакъв калъм, той го заплати и мислеше скоро да се ожени. Но веднъж в аула на шомекейците дойдоха еничарите на кокандския хан да събират неплатени дългове и за погасяване на дълга отведоха двадесет от най-младите и красиви жени и девойки. Сред тях бе и годеницата на Бухарбай.

След това Бухарбай се присъедини към Саржан и Кенесаръ, извърши немалко набези над кокандските владения и особено безпощадно се отнасяше към попадналите в ръцете му събирачи на зякет. Веднъж успя да освободи от кокандците имуществото, добитъка и семейството на бая Куреш от рода шектъ. И той по неволя бе принуден да му даде за жена дъщеря си, още повече, че това поиска и самата девойка.

Оттогава батър Бухарбай започна да пее и за съратниците нямаше по-голяма мъка от тая, да слушат песните му. Гласът му бе гръмовен и някак треперлив. А освен това изобщо нямаше слух и пееше на един глас всички песни. Като забравяше при това думите, вмъкваше в текста безсмислените междуметия „аляуаляйляй“ или „халауляйляй“. Бухарбай смеейки се казваше, че по техните краища хората не са така музикални както в свободната Саръ-Арка, където ехото само пее вместо човека…

Всички знаеха древната легенда за птицата песен. Прелитайки над степта, тя не се спирала над Старшия жуз, малко време се задържала над Младшия жуз и дълго се вила над Саръ-Арка, където обитавал Средния жуз…

Да, никъде нямаше такива песни, като в Саръ-Арка!… Кенесаръ въздъхна дълбоко. Онова, което бе предвидил благодарение на някакво непонятно усещане, вече се случва. Не го излъгаха миналогодишните му успехи. Веднага след тях с нова сила започна свада между бийовете и аксакалите от родовете аргън, къпчак, шектъ, шомекей. Много сурова се оказа и миналата зима, така че много от аулите гладуваха. Не може да се очаква нов приток на джигити…

Най-чувствителният удар за него бе строителството на укрепление на брега на Тургай и в Улътау. Работата бе не просто в присъствието на войските, които всяка една минута можеха сега да се намесят в борбата му с враждебно настроените срещу него султани. И не чак такава голяма територия в сравнение с цялата степ заемаха преселниците и казаците. Древните пътища на пасбищно животновъдство бяха причина за всичко…

Половината си живот, от раждането и до самата си смърт, прекарваха казахите в чергаруване. Щом като започнеха дъждовете и от север започваха да духат студените ветрове, хиляди аули се вдигаха от местата си и заедно с добитъка започваха придвижването си по многобройните ливади покрай реките, рекичките и овразите от север на юг. Като прелетни птици, от век на век вървяха по едни и същи пътища, свързани с всеки род. А се връщаха заедно с пролетта. И ето че именно на най-възловите места на древните пътища започнаха да се строят укрепления…

Месец, месец и половина или два, без да бързат, се придвижваха аулите, а десетки, стотици хиляди коне, овце, камили пасяха по пътищата. Но ето че на пътя израстваше укрепление, че и ново градче, и като неочаквано срещнали препятствие изплашени птици започваха да се мятат номадите. За хората може би не бе лошо да намерят подслон, да си починат, но добитъкът за цели два-три прехода напълно бе лишен от храна. Започваше мор, който вече с нищо не можеше да бъде спрян…

След това казахите се научиха предварително да приготвят фураж, започнаха да преминават към уседнало животновъдство. Но тогава, в самото начало степта гледаше на това като на катастрофа.

 

 

Кенесаръ отново поиска мир от оренбургския военен губернатор. В писмата си той вече се отказваше от предишните „абълаеви“ претенции за самостоятелност и молеше единствено да бъдат оставени под негово управление териториите, които не бяха включени засега в генерал-губернаторството. Той написа на Обручев и Горчаков, че моли да бъдат удостоени с руско поданство подвластните му родове и племена, а ако му дадат управлението на Улътау, то той се задължава да служи предано и честно на Русия. Посланията си предаваше чрез посредници — Шорман Асат-оглъ, Баймухаммед Жаманчи-оглъ, Турлъбек-султан и офицерите за свръзка Херн и Долгов.

Дори генералите Обручев и Горчаков, запознати с положението в степта и обезсърчени от миналогодишните неуспехи на Жемчужников и Дидковски, бяха склонни да се съгласят с неговите предложения и да направят като начало размяна на пленници. Но тук се намеси лично самодържецът.

Цар Николай I отдавна вече бе устремил взор към средноазиатските ханства и не искаше да има между него и тях макар и само няколко самостоятелни или буферни територии. Още преди една година той собственоръчно написа на доклада на граф Кисельов за вътрешното положение на Букеевата орда следната резолюция: „В едно царство не може да има друго!“. Това собствено и предопредели политиката по отношение на Кенесаръ…

Генерал Обручев внезапно прекъсна всички връзки с Кенесаръ и му заповяда да се разоръжи. Пред лицето на многобройните и могъщи врагове това би могло да означава за него единствено вярна смърт…

В това време се случи още едно събитие, което окончателно реши изхода на делото. Двама най-едри степни феодала от родовете аргън и найман — Ерден Сандъбай-оглъ и Аккошкар Кичкентай-оглъ — дочуха за преговорите между генерал Обручев и Кенесаръ. Това бяха неимоверно богати люде. Земите им се простираха от Атбасар до самата Сърдаря и включваха речните долини на реките Каракоин-Каширлъ, Есил, Терсакан, отчасти — на Кара-Кенгир, Саръ-Кенгир и Саръсу, предпланините на Аргънат, Кишитау и Улътау. Поговорки и песни се съчиняваха сред народа за тяхното богатство и могъщество. Ето какво се пееше за Ерден:

Синовете на Есенбай ходят облечени в кожи —

и Ерден, и Дузен — с лисици и самури.

Добитъкът не умеят да броят на глави,

а го броят по стотици и по стада.

Не по-малко красноречиво се възпяваха и богатствата на Аккошкар:

Той е от планинските алтайци, той е богат,

всички наоколо подчинява на своята воля.

Пият от езерото край неговия аул

четирийсет хиляди! Кипи водата като кумис.

Колко е богат Есенбай, поразмисли,

щом наведнъж в Оренбург петстотин бегачи коне,

без да се пазари, е продал като едно стадо.

Четирийсет хиляди! Разпенва се водата като кумис.

А езера такива има много десетки наоколо.

И двамата бяха разтревожени от водещите се преговори, а когато чуха, че Кенесаръ претендира да управлява в Улътау, съвсем си изгубиха съня. Само той би могъл да им бъде достоен съперник в степта и да ги изтласка на втори план. За тях това бе въпрос на живот и смърт и те постъпиха според древната феодална традиция. Като докараха на ташкентския куш-беги Ляшкар хиляда великолепни коня, те му подсказаха какво да направи. Ляшкар и без това беше жесток враг на Кенесаръ. Веднъж през нощта неизвестен отряд нападна укреплението Улътау и изколи целия гарнизон със семействата им. Останалите живи разказваха, че нападателите викали: „Абълай!… Абълай!…“.

Да не говорим, че Кенесаръ се намираше на стотици версти от това място тогава и никак не му беше изгодно да нарушава по това време примирието. Че нали самият той се стремеше към него на всяка цена. Но благодарение на старанието на враждебните нему султани всичко това бе съобщено като негови действия. Вълкът бе виновен, че е сив…

Никога дотогава не бе проявявана такава изтънчена жестокост, както при това нападение, и повярвалите в него генерали Обручев и сменилият Хенс Лодиженски престанаха да приемат посланията на Кенесаръ. Те твърдо решиха, че побеснелият вълк може да бъде удържан единствено чрез смърт или решетка…

Още в края на месец кокек — април, в аула на Кенесаръ пристигна офицерът за свръзка Долгов с най-строга заповед. Тя бе доставена на Кенесаръ едва след месец и половина. В заповедта се казваше:

„1. Всички казахски аули, отнасящи се към Оренбургска губерния и чергаруващи по киргизките степи, са неотделима част от Руската империя. Те се облагат с данък по една рубла и петдесет копейки в сребро от всеки двор.

2. Тъй като киргизките аули ще плащат данъци непосредствено на царската хазна, забранява се да се събира от тях зякет.

3. Всички тежки престъпления се разглеждат по законите на Руската империя. Делата по изплащането на дълговете, надвишаващи сумата от петдесет рубли, се разглеждат в Пограничната комисия.

4. Забранява се категорично предоставянето на убежище на бегълци руси, татари и башкирци. Подобни лица, пребиваващи понастоящем в стана на Кенесаръ, подлежат на предаване на руските имперски власти.

5. Тъй като Кенесаръ е поданик на Негово императорско величество, му се забранява да има едностранни отношения с лица и държави, които са смятани за врагове.

6. На султан Кенесаръ в бъдеще се забранява да присвоява на себе си и своите близки и сподвижници степени и чинове, непредвиждани от Правителството на Негово императорско величество и неутвърдени с укази от същия.“

В отговор на молбата на Кенесаръ да му бъдат предоставени права за ползване на пасища по течението на Иргиз, Тургай, Саръсу, Есил и Нуре генерал Лодиженски бе написал: „На вас за лагеруване с близките ви и роднините ви се предоставя правото да ползвате местността Кара-Куг, където ще пребивавате през лятото и през зимата“. Устно чрез Долгов началникът на Пограничната комисия му предаде, че през зимата може да лагерува малко по на север от тази местност, а през лятото да се връща обратно. Но в никакъв случай не се разрешаваше на Кенесаръ или близките му да излизат на левия бряг на Иргиз и Каргау, а така също да чергаруват по горното течение на Иргиз и Тургай.

Това бе съвсем неизпълнимо условие и то бе подсказано, разбира се, също от враждебните на хана ага-султани. Кенесаръ се разяри, но сили за борба той вече нямаше. Като подгонен от хайка вълк се мяташе той през първата половина на лятото из бялата си юрта. Пусна Долгов, като обеща да изпрати отговор…

И внезапно това нападение на Улътау, за което го подозират… Единственият изход бе да приеме предложението, предадено му чрез Науръзбай от Старшия жуз от Суюк тюре, и да се прехвърли там. Той усещаше подготвяния за него капан там, и сънят му потвърждаваше това. Кенесаръ седеше на камъка и се вглеждаше в нощта…

Никой и не разчиташе, че Кенесаръ ще приеме предложените от генерал Лодиженски условия. Лишен от широка народна подкрепа, той трябваше да напусне привичните места и тогава оренбургското началство щеше да въздъхне спокойно. А княз Горчаков вече се бе приготвил за преселението му в земите на Старшия жуз…

Аванпостовете на сибирските редовни войски по това време се намираха в Капал и Лепсъ. И ето че там пристигна генерал Вишневски-Бесонтин и с него ага-султаните на Каркаралински, Аягузки и Кокпектински окръзи. Освен тях, в Капал пристигнаха още влиятелните степни бийове Кусбек, Кунанбай, Барак, Суюк тюре, Рустем и другите, поканени бяха и киргизките манапи Орман, Жантай, Каликул. Те бяха решили да не дават убежище на Кенесаръ и хората му, а скоро след това скрепиха това и със специално съглашение:

„През хиляда осемстотин четиридесет и шеста година, ден трети, юни месец, ние, подписалите се тук султани и бийове от родовете на Старшия жуз — дулат, албан, събан, шапраштъ, жалаир, а така също и ага-султаните на Каркаралински, Аягузки и Кокпектински окръзи, в присъствието на началника на Западносибирската погранична комисия генерал-майор от кавалерията Вишневски подписахме настоящето съглашение като положихме печатите си и дадохме клетва, че султан Кенесаръ Касъмов смятаме за метежник против Негово императорско величество и нарушител на спокойствието. И поради което се задължаваме да нямаме отношения с него, да не предоставяме на него и хората му принадлежащите нам земи както за пасбища, така и за заселване. Когато тръгне от нашата територия, задължаваме се да съобщим на началството по инстанцията за движението на отрядите на Кенесаръ…“

Кенесаръ засега не знаеше, как ще стане всичко това. В главата му се въртяха мисли за по-нататъшна борба. Той си представяше, как ще се прехвърли на бреговете на Чу и Или, а пък ако се наложи да се отбранява от сибирските редовни войски, ще прекара зимата на Балхаш. Там има един удобен полуостров Камал — около седемдесет версти дълъг и петнайсет широк. А като наближи лятото, ще премине към Аулие-Ата и Мерке, ще обедини срещу кокандския хан обидените казахи и киргизи от Сайрам, Чу, Сърдаря. Мира няма да имат враговете му!…

— Та какво предлагате вие, маймене и майсара? — неочаквано прекъсна мълчанието Кенесаръ.

— По-добре да се гребе по малко от онова, което ти е под ръка, отколкото да се докарва отдалече — изрече Таймас. — Да оставиш Саръ-Арка означава навеки да се простиш с мечтата си!…

— Ти, значи, ми предлагаш търпение на дервиш и всеопрощение? — Гъстите вежди на Кенесаръ надвиснаха над очите му.

— Нищо друго не ни остава, освен търпение… А белият цар, като се добере дотук, ще стигне до нас и в кокандските земи… Русите са велик, силен народ. И ти знаеш, че не всички сред тях са такива като Аршабок, Обръч или Бесонтин. Трябва да се договорим с тях.

— С простолюдието? — високомерно попита Кенесаръ.

Таймас само ниско наведе глава.

— Пред нас е само смъртта… — каза Абългазъ. — Това предрича и вашият сън.

— Знаех това, когато осемнайсетгодишен за пръв път наведох пред себе си бойната пика! — спокойно отвърна Кенесаръ.

— Но нали с нас вървят много хора! — заговори Таймас.

— Което е съдено за мене, нека бъде отсъдено и за тях!

— Ами ако хората не пожелаят да напуснат земите на предците си?

— Нека да върви, който иска!

В гласа на Кенесаръ се усещаше равнодушие…

На сутринта всички батъри, бийове и вождове на родове се събраха край степния долмен. Кенесаръ се надигна от камъка:

— Не ни остава друг път, освен да се придвижим към Или и Чу! — изрече кратко той.

Хората мълчаха, някои ровеха с носовете на ботушите си в земята…

Изправи се Тауке батър:

— Конете останаха без сили, а хората са уморени. Докато се доберем до Чу, ще настъпи зимата, която в чуждите краища е по-страшна от врага. По-добре да загинем на родна земя. В краен случай ще останем непогребани…

Скочи на крака избухливият и пламенен Иман батър:

— Какво говориш, батър Тауке?! Ако хан Кене предлага това на своя народ, значи знае изход от трудното положение. От зиналата паст на белия цар иска да ни измъкне той. И защото това е родната ми земя, не искам да ме погълнат на нея заедно с кожата. Аз с моите петдесет юрти съм готов да вървя след моя хан!

Два дена говориха вождовете и батърите. Една трета от тях решиха да последват Кенесаръ, а по-голямата част останаха в Саръ-Арка.

Един студен есенен ден се разделиха и тръгнаха на различни посоки. Плач и ридание се разнесоха из степта…

Лютата ненавист на ага-султаните посрещна онези, които се върнаха в Саръ-Арка. С особена омраза се отличаваше Конур-Кулджа Кудайменде. Но кратко време се задържа на поста си. Скоро от Омск пристигна специална комисия, за да разследва неговите излизащи извън рамките дори за онова време престъпления.

В състава на комисията бе младият офицер Есиркеген. Жена му Кумис бе останала в Петербург, а той бе пристигнал специално, за да не даде възможност на Конур-Кулджа да подкупи чиновниците и отново да излезе сух от водата. Конур-Кулджа беше снет от длъжност и изправен на съд.

 

 

Кенесаръ пришпори коня си. След него, малко по-назад, тръгнаха Агибай, Бухарбай, Жеке батър, Иман, Кудайменде, Науръзбай, Таймас, Абългазъ и неговата сестра, жената воин Бопай. След тях следваха оредели групи джигити…

И внезапно зазвуча, заплака домбра и един старчески, пресеклив глас запя:

Стоеше Кенесаръ, в размисли потънал.

Като с живота си, с родината прощаваше се той.