Илияс Есенберлин
Хан Кене (8)

IV

След като разгроми Акмолинската, Актауската и Орската крепости, Кенесаръ изпита удовлетворение. Радостта му бе по-голяма и от това, че Байтабън и Агибай докараха и последните три хиляди коня на заклетия му враг Конур-Кулджа. А войнствената му сестра Бопай изгори имението на Айганъм, вдовицата на Вали хан, като отнесе оттам всичко, дори старите постелки.

Превземането на Акмолинската и Атърауската крепост, останалите победи веднага повлияха на тези аули от Кара-Откелския, Каркаралинския, Кокчетауския и Баян аулския окръзи, които не се бяха веднага присъединили към Кенесаръ. Сега те един след друг взеха да преминават на негова страна. Твърде добри вести пристигнаха от Младшия жуз. Оттам се върна Таймас, който два месеца със своя отряд действаше по бреговете на Илек, Емба, Иргиз и Жем. Той донесе вестта, че много аули от родовете тама, табън, шомекей, торткара се обединили около Жоламан батър и са готови да окажат помощ на Кенесаръ. Същото предаваха и къпчаците от бреговете на Тургай, които бяха ръководени от батърите Иман и Жауке. Те само искаха да бъде преместен стана към Тургай, където беше най-лесно да се обединят Средния и Младшия жуз за борба срещу белия цар.

Денем и нощем Кенесаръ мислеше какво да прави по-нататък. Той ходеше напред-назад по килима в бялата си юрта и никой не се решаваше да влезе при него… Да, ако можеше да привлече на своя страна казахите от Сърдаря, които разпръснато се съпротивляват на Коканд. Освен това и адаевците от бреговете на Каспий и могъщите аргъни, които бяха под влиянието на Шеге-бий. Тогава можеше да говори сериозно от името на цялата степ. Работата май натам върви!…

Погледът на Кенесаръ просветляваше, бръчките около устата му се изглаждаха. Отново и отново той си спомняше вечните вражди заради добитък и пасища, които раздираха степта. Дълго ли ще може да задържи заедно бившите врагове? Така е било и така ще бъде, докато под небето чергаруват казахи…

Йосиф Хербрут, който виждаше всеки ден султана, се губеше в догадки. Какво можеше да гнети този човек, който беше извоювал няколко важни победи? Може би сватбата на Науръзбай, за която се говореше толкова много?…

Преди седмица, когато Байтабън беше на поход, вдигнаха сватба Науръзбай и Акбокен. Самият Кенесаръ беше съдия на състезанията на певците и конните игри. Всички харесаха как съди той, но неочаквано настроението на султана се развали. Както винаги, той изведнъж се затвори в себе си, престана да говори с околните, да се шегува и да се смее. И на другия ден след това се проведе този дълъг разговор с Кенесаръ, който Йосиф Хербрут ще помни цял живот…

Свечеряваше се. Над аула се вдигаше шум и глъчка от завръщащите се от пасищата стада. Някъде далеч се чуваше печална и протяжна песен на пастир, сякаш беше плач по отиващото си слънце.

Кенесаръ излезе от юртата си, държейки за ръка петгодишния си син Създък. Той имаше осмина синове: Жапар, Тайшък, Ахмет, Омар, Оспан, Аубакир, Създък и Жакей. Ала предпоследния — Създък — той отличаваше сред другите. Султанът беше облечен с бял чекмен от камилска вълна, на кушака му висеше само един кинжал. Създък, подвижно рижаво момченце със светли очи, се мъчеше да прескача бодливите храсти. Той беше сякаш копие на баща си…

Щом забеляза Йосиф Хербрут, който стоеше пред отделената му юрта, Кенесаръ предложи:

— Хайде ела с нас, Жусеке. Да се поразходим…

Ако Батърмурат го охраняваше по време на поход, то в аула само Кара-Улек охраняваше султана. Глухият дългуч и сега го следваше по петите. Йосиф Хербрут го изгледа косо и тръгна редом до Кенесаръ.

Той изведнъж забеляза, как побеля ръката на султана, който стискаше ръката на детето. Йосиф Хербрут отново се огледа за палача, който ги следваше бавно, побиха го тръпки. За миг му мина през ум, че са решили да убият детето… Ала с какво е то могло да се провини пред хората и Бога? Не напразно обаче върви след тях този изрод!

Тримата спряха на невисок хълм. Долу тъмнееше спокойна долчинка. Кенесаръ повика с пръст глухия, извади острия си кинжал и като набеляза мястото долу, със знаци му показа къде трябва да го закопае с острието нагоре. Глухият по някакъв начин разбираше господаря си. Той бързо разрови дупка и закопа кинжала така, че острието стърчеше три пръста от рохкавата земя. Йосиф Хербрут наблюдаваше учудено всичко това. Кенесаръ се обърна към сина си, който стоеше редом до него:

— Създък, искаш ли да станеш батър?

Детето светна:

— Аз ще бъда още по-голям батър дори от чичо Науръзбай!

— Ако е така, истинският батър не се страхува от нищо… — Кенесаръ посочи върха на хълма — затичай се оттам и падни с гърди върху острието. Ако не се уплашиш и останеш жив — ще станеш батър!

В очите на детето проблесна нещо като уплаха и веднага угасна. Той погледна острието, което стърчеше изпод земята:

— Ами този нож няма ли да ме прободе?

— Батърите никога не питат за това!

Създък се обърна и тръгна нагоре. Йосиф Хербрут изтри потта си… О, Боже! Нима има бащи с такива каменни сърца? Нима може така да се проверява храбростта на петгодишно момче? Ами ако нещо се случи? Не, детето няма да се реши!…

Създък вървеше, без да вдига глава. Кенесаръ изведнъж се наведе, с мълниеносно движение изтръгна кинжала от земята и го скри зад чекмена си. Заедно с това той събра земята на купчинка, сякаш ножът беше още там. Йосиф Хербрут въздъхна с облекчение… Ами да, и най-страшният звяр няма да изпрати детето си на вярна гибел. Ала какво страшно изпитание е това за момчето! Да умре или да падне в очите на баща си! Не напразно казват, че тюре имат вълчи характер. Законите на животните, пренесени върху човека, са велико божие творение!…

— Стига, Създък… Сега тичай!

Момчето се обърна и веднага се затича. Той се носеше от хълма и се виждаше, че няма да спре. Само за миг примижа, стигайки до мястото, където току-що бе заровен кинжала. Но, сякаш сърдейки се на своето малодушие, детето веднага отвори широко очи и като стрела се засили напред. Без да намалява бързия си бяг, той падна с гърди право върху купчинката. Няколко пъти се превъртя яростно, за да покаже, че не се бои от смъртта…

Кенесаръ безмълвно се доближи до него, без да крие гордостта си. Той не взе да милва или да целува детето, а само сложи ръка върху главата му:

— Върви при майка си…

Създък, също като отвързано жребче, стремглаво се понесе към аула. Кара-Улек по незабележим знак на султана, закрачи след него. На хълма останаха само двамата. Йосиф Хербрут не издържа и, сочейки с дясната си ръка натам, накъдето се понесе Създък, извика:

— Вие ще отгледате истинско вълче!

Султан Кенесаръ доволно кимна.

— Но човекът е божие творение и не трябва да расте като звяр!…

Кенесаръ се засмя откровено. Явно го забавляваше това, че този чужд, случайно появил се сред тях човек толкова не разбира степния живот.

— На какво се смеете?

Кенесаръ изведнъж стана сериозен:

— Да, аз възлагам най-големите си надежди на Създък. Той има особено място сред синовете ми, затова аз бях длъжен да проверя духа му. А се засмях, защото думите ти за Създък почти повтарят пророческият сън на дядо ми Абълай, сън, който беше разгадан от мъдрия Бухар жърау. Вярно е, точно като силен вълк трябва да стане моят син Създък!

Йосиф Хербрут отдавна вече записваше приказките, поговорките, които казахите знаеха толкова много. И макар да знаеше обичая на кастата тюре да не разказва много за живота си, все пак реши да помоли султана да му разкаже за това старо гадаене. За негово учудване Кенесаръ веднага се съгласи.

— Това било в нощта преди деня, когато най-знатните хора от трите жуза изкъпали дядо ми в мляко от бели кобили, вдигнали го на бяла постелка и го провъзгласили за хан на всички казахи. Тогава му се присънил чуден сън и той накарал мъдрия Бухар жърау да го разгадае. Ето го съня, както го разказваше дядо ми: „Докато се разхождах с жребеца Жалтънкуйрук из Саръ-Арка, пътя ми прекоси лъв. Аз го погнах и му разпрах корема. Ала тук от търбуха на лъва изскочи тигър и хукна да бяга. Аз догоних тигъра и също му разпрах корема. А от тигъра изскочи голям вълк. Щом настигнах вълка и му разпорих корема, видях огненорижа лисица. Когато я убих, разни дребни животинки изпълзяха от нея: червеи, мравки, раци, жаби, гущери. Милиони бяха те, всички пълзяха по краката на коня към мене, по мене самия — под мишниците ми, по шията, в косата ми. Аз извиках и се събудих от собствения си глас…“

Кенесаръ гледаше някъде в далечината, сякаш виждаше наяве всичко, за което говореше.

— Ето как разгада този сън мъдрият Бухар жърау: „Щом си яздел Жалтънкуйрук, значи твърдо ще седнеш на ханския престол. А ако пред теб е изскочил лъв, значи синът ти ще бъде такъв. От сина ти внукът ще бъде като тигър. Правнукът ти ще бъде като як вълк. Но времената ще вземат да се менят и твоят праправнук ще трябва да бъде хитър и ловък като лисица. Какво може да се роди от нея, освен многобройна дребна твар? Ще издребнее родът ти и ще се пръсне по земята. Така е било винаги и така ще бъде…“

Сега Кенесаръ замислено погледна Йосиф Хербрут.

— Ако смятаме за лъв баща ми Касъм тюре, роден от Абълай, то аз съм се родил тигър. В такъв случай Създък трябва да стане вълк. Така че ти правилно си определил мястото му в живота… Ала тогава е истина и това, че след него ще дойде лисица, а от нея — множество всякаква дребна твар…

Йосиф Хербрут го гледаше учудено. Този човек, за когото сякаш нямаше нищо свято или забранено, искрено и дълбоко вярваше в сънища и гадания. А впрочем предсказанието наистина се сбъдва. С какво е по-различен от тигър този човек с мека заплашителна походка и сърце, което не знае пощада? Нима няма да порасне вълк момче с такова възпитание?… Що се отнася до лисицата и другите твари, то такива са законите на природата…

— Добре, да оставим разговора за сънищата… — Кенесаръ поседна на тревата. — Седни, Жусуп… Ти си от други земи, млад си, но вече доста си видял. Ако не беше видял, едва ли щяха да те изпратят тука, толкова далече от дома. Значи наистина си станал опасен за белия цар.

— За него дори собствената му гвардия стана опасна, когато взе да мисли!…

— Да, чувах за това… — Кенесаръ махна с ръка. — Искам съвет от тебе. Ако си верен приятел, ще кажеш цялата истина, без да криеш нищо…

— Кълна се да съм искрен с вас!

— Няма нужда от клетви. Ти също си пострадал от царя и аз ти вярвам. Няма ние да се лъжем един друг. А пък исках да те питам ето какво… Виждаш, че сега е достатъчно да пуснеш огън в степта ни, а пламъкът самичък ще плъзне нататък. И тогава никой няма да има сили да го спре. Как мислиш, какво ще излезе от този пожар?…

— Какво ще излезе? — попита отново Йосиф Хербрут.

— Да!… — Кенесаръ възбудено се надигна. — Ние сега ще станем по-опитни, по-силни. Ако изцяло се надигне Средният жуз, а го подкрепят и другите жузове… Да допуснем… че всички казахи се обединят, ще мога ли тогава да заставя белия цар да приеме моите условия? Няма ли всичко, с което съм се заел, да бъде напразна загуба на сили?

Йосиф Хербрут веднага разбра, че ненапразно е подхванал този разговор Кенесаръ. Значи той също се съмнява в крайната победа! Друг вожд след толкова победи едва ли би се усъмнил в бъдещото тържество. Съмнението е за великите умове. И този казах със сиви очи и клиновидна брада струва много повече от големите пълководци. Всичко има той за успеха, освен най-главното…

Да, земи има в изобилие. Но нима не в това винаги се е таила опасността за малобройния народ? За дълго ли може да се задържат такива безкрайни пространства в днешния бурен разрастващ се свят? Ако не един, то друг гигант ще ги погълне. Но не това е най-главното…

„Как да му кажа това, че да не го обидя… Но нали самият той молеше да му кажа истината. И ще му я кажа, колкото горчива и неприятна да е за него! На искреността трябва да се отговаря само с искреност!…“

— Вие сега не можете да сломите белия цар — тихо каза Йосиф Хербрут. — Също както не можахме да го сломим и ние. Както не можаха и гвардейците на Сенатския площад…

— Какво все за твоите гвардейци разправяш! — намръщи се Кенесаръ. — Кажи по-добре защо не можем да се справим ние!

— Русия вече е голяма империя. Има много заводи, в които отливат нови оръдия, сглобяват пушки, изготвят боеприпаси. Тя във всичко ще започне да догонва най-страшните държави в Европа… И също като тях се стреми да разшири пределите си. Това е неизбежно, така го повелява историята. Но от това не е по-леко нито на казахите, нито на нас — поляците, пък и на тези крепостни руски селяни, с чиито ръце се прави всичко това…

Йосиф Хербрут погледна Кенесаръ. Разбира ли този човек това, което му казва? Сякаш отгатнал неговите мисли, Кенесаръ кимна:

— Ти искаш да кажеш, че ние нямаме това, което има царят?

— Да, чергарите казахи просто не могат да имат всичко това, което сега има Русия. При това тя може да събере толкова войници, колкото са казахите във всичките три жуза заедно с децата и жените. Руската империя е единна държава, докато чергарите непременно ще бъдат разпокъсани. Вие го знаете по-добре и от мене. Да се повтори през деветнайсети век такъв като вашия знаменит предтеча Темучин е също толкова невъзможно като да накараш слънцето да се върне назад!… Ето защо не отговаря генерал-губернаторът на писмата ви и изпраща по петстотин-шестстотин войници срещу вас. Белият цар не придава голямо значение на вашето въстание. Той чака, докато вождът размисли или метежът заглъхне сам. А ако се наложи, царят ще изпрати веднага десет хиляди войници, и всичко ще приключи…

— Зная това! — рязко отвърна Кенесаръ.

— Защо воювате тогава?

Очите на Кенесаръ блеснаха зло.

— Тигърът не е овен!… Не искам да кажат, че съм склонил покорно глава като синовете на Айшуак, Кудайменде, Жанторе или Вали. Кръвта на Абълай тече в жилите ми и честта за мен е по-скъпа от живота!

— Ще ви бъдат ли благодарни потомците за това? И колко кръв трябва да се пролее заради вашите мечти, които не могат да бъдат осъществени!…

— Нима мислиш, че потомците ще ме прокълнат?

— Времената на тигрите безвъзвратно отиват в миналото. Бухар жърау вярно е разгадал сънят на вашия дядо…

— Да, вярно е! — с равен глас каза Кенесаръ като пребледня. — Народът от времето на баща ми Касъм е като лъв, сега с мен са тигри. И трябва да се действа, докато казахите не са станали мравки, червеи и гущери.

— Струва ми се, че мъдрият Бухар жърау не е имал предвид народа — меко възрази Йосиф Хербрут, учудвайки се на собствената си смелост. — Отделни знатни фамилии забележимо издребняват. Аз съм поляк, добре зная това… А народът е като вода в реката, вечно се обновява… Не, вярно казват казахите: там, където са расли тръни, пак тръни ще пораснат, а върху розовия храст непременно ще цъфнат рози!

— А какво да правим, когато розите са затиснати от тръни?

— Трябва да ги почистим… — неуверено каза Йосиф Хербрут, като не разбираше накъде клони този човек с кървави жилки в светлите очи.

— Аз това и правя, та да останат по-малко тръни за бъдещите рози!

В тези думи имаше толкова зловеща заплаха, че тръпки полазиха Йосиф Хербрут. Той разбра какво има предвид Кенесаръ. Много от непокорните аули вече бяха изпитали гнева му…

Сега Кенесаръ внимателно изгледа беглеца поляк:

— Ти как си представяш бъдещето? Като вечно поробване?… Или виждаш някакъв друг път?…

— Да, единственият път към освобождението е да се върви със същите тези руснаци, които искат да свалят своя цар. Само така може да се постигне нещо. А да се нападат отделни крепости и да се хитрува с царя е напразно!

— За какво им е да свалят своя цар? — замислено възрази Кенесаръ. — Царят си е цар, както ние имаме хан или пък персите шах…

— Да, ще дойде време, когато няма да има нито царе, нито ханове.

Тук Кенесаръ се обърна към него и Йосиф Хербрут замълча.

— Защо се присъедини към нас, ако си убеден, че борбата ни е безполезна? — Кенесаръ не сваляше очи от него. — Нима искаш да загинеш по-скоро?

— Да, не ми се иска даром да дам живота си. — Йосиф Хербрут тихо въздъхна. — Зад гърба ми остана много: родината, разбитите мечти, потъпканото въстание. Такава е печалната история на моя народ… Разбира се, аз горещо съчувствах и на вас и исках колкото сили имам да ви помогна поне със съвети. Сега се убедих, че всичко това е напразно…

— Нима не сме се вслушвали в съветите ти?

— Те се оказаха излишни. Княз Горчаков или генерал Тализин не дават пет пари за вас. Те са свикнали грубо, по военному да решават такива въпроси, без излишна дипломация. Някога руският царизъм ще си плати за това, ала сега… А пък аз… Трудни времена идат за казахите. Мога ли да оставя народа, когото обикнах с цялата си душа. Не, аз ще бъда с вас докрай!

Кенесаръ го гледаше със студените си сиви очи. Можеше ли Йосиф Хербрут, роден под съвсем друго небе, да опознае душата на този човек? А душата му беше изтъкана от хиляди противоречия. В нея имаше всичко — и високи, и низки помисли. Но ще настане време и доверчивият Йосиф Хербрут ще види, как все повече взимат връх в тази душа честолюбието, личната мъст, жаждата за неограничена власт, невероятната жестокост. Султан от кастата тюре беше Кенесаръ, плът от плътта им…

— По-добре да си аргамак, на когото се е пръснало сърцето от тичане, отколкото да се влачиш като жалка кранта! — рече тогава Кенесаръ. — Не, аз ще се бия до последния си дъх, нека потомците да ни съдят, каквито и да са те…

Йосиф Хербрут наведе глава.

По време на този разговор на четири очи Йосиф Хербрут разбра, че Кенесаръ е решил да върви до край и няма да се спре пред нищо. Той посъветва султана да се възползва от предложението на батърите Жоламан и Иман и да пренесе аулите си в устието на Тургай и Иргиз. В Омск бяха раздразнени от последните успехи на Кенесаръ и можеше да започнат военни действия срещу него въпреки зимата. В Саръ-Арка усещаха това и мнозина родови вождове отново се отдръпнаха от него. Освен това се носеше слух, че из оренбургските земи има вълнения на руски крепостни селяни, а това би помогнало за успеха му…

Кенесаръ през всичките дни беше в лошо настроение. То се влоши особено след разговора със сестра му Бопай. В навечерието на сватбата на Науръзбай и Акбокен тя беше нападнала отново Аманкарагайския край и се върна оттам с голяма плячка.

— Ох, тюре, напразно помогнахте за тяхната сватба! — каза с въздишка Бопай на брат си.

— Защо? — учудено попита Кенесаръ.

— Ами защото Акбокен от детските си години е наречена за годеница на Байтабън. Само заради това, че е била по чужди земи, те не са могли досега да се оженят. Как сега ще погледне Жоламан батър на това, че вие сте оженили брат си за годеницата на любимия му племенник? Какво ще кажат хората, щом видят как сме обидили Байтабън, който потърси при вас приют от тиранията на хан Сергазъ? Заради някаква девойка от нас могат да се отдръпнат няколко големи рода. А пък ние и се събираме по техните краища!…

За това си мислеше сега и Кенесаръ… Наистина, може ли такава непредвидена дреболия да попречи на обединението на Средния и Младшия жуз? Ако Байтабън се оплаче на Жоламан батър за това, че тук са го оскърбили жестоко, ще стигне ли мъдростта на Жоламан да не попречи на общото дело? Разбира се, той ще се почувства оскърбен. Та той също е казах!…

Ами ако с този Байтабън изведнъж стане нещастен случай? Той може да загине в неочакван сблъсък. Времето е военно… Но нима Жоламан батър е толкова глупав управник, че да не се досети… След тази злощастна женитба на всекиго ще стане ясно защо е умрял Байтабън. А тогава не може да се очаква от табъните нищо, освен люта вражда…

Може би ще трябва да изчезне Акбокен? Какво ли не се случва с жените. Само че как да утеши Науръзбай, който е неин с цялата си душа… Да загуби Науръзбай? Не, дори той няма да се реши на това…

Какво остава? Остава да се договори с Байтабън. Само тогава ще бъде избегната нова свада между родовете в неговия стан, а табъните начело с батъра Жоламан ще тръгнат под зеленото му знаме!

Щом стигна до това решение, Кенесаръ взе с нетърпение да чака завръщането на Байтабън… Разбира се, не бива заради една девойка да разпалва враждата между жузовете. И те трябва на всяка цена да се преместят по бреговете на Тургай и Иргиз. Така постъпва той — не се заседява на едно място и ползата от това я разбира дори полякът Жусуп. Днес на Есил, утре на Тургай, вдругиден отново на другия край на степта. И навсякъде като опитен звяр оставя лъжливи следи. Нека да се справят с това редовните войски, дори да са десет пъти повече!…

Байтабън пристигна неочаквано. Кенесаръ заедно с Йосиф Хербрут и придружителите им излязоха на края на аула, за да срещнат Науръзбай, който се връщаше от лов. В същото време съвсем от друга страна се показа малка група конници. Султанът ги позна от пръв поглед.

— Това е батър Байтабън! — рече той с равен, спокоен глас.

 

 

Заедно с Байтабън яздеха Жеке батър, батър Кудайменде и Таймас. По лицето на Байтабън нямаше капчица кръв. До скърцане стискаше зъби, в очите му, които втренчено гледаха към Кенесаръ, беше застинало недоумение и безутешна мъка.

На всички беше ясно, че Байтабън знае за сватбата на Науръзбай и наречената си годеница Акбокен. Той яздеше бавно, в дясната си ръка държеше опънат лък. Хората около Кенесаръ се смълчаха…

В този миг се чу конски тропот, весел смях. От лов се връщаше Науръзбай с приятелите си. Щом видяха Кенесаръ, те също слязоха от конете и тръгнаха към него. Отпред вървеше Науръзбай, на дясното му рамо седеше известният из цялата околност сокол Кандъ-коз — „Кървавото око“ с бяла копринена връв на краката.

Науръзбай видя Байтабън и застина на място. А Байтабън вече се доближаваше до Кенесаръ. Паднал на едно коляно, батърът приветства султана.

— За какво да говоря най-напред, султане мой: за завършилия поход или за тази несправедливост, на която бях подложен, докато бях далеч? — попита Байтабън.

Гъстите ръждиви вежди на Кенесаръ, досущ като орлови криле, се навъсиха.

— Ще има време да чуем и едното, и другото! — Той гледаше в упор Байтабън. — Отначало трябва да решим един спорен въпрос… Хората разправят, Байтабън, че ти си най-добрият стрелец в нашата войска. Ако това е истина, можеш ли да уцелиш от сто крачки сокола, който седи на рамото на Науръзбай!…

Хората онемяха. Науръзбай стоеше, без да промълви дума, соколът беше застинал на рамото му и все едно разбираше каква роля му е отредена.

Байтабън погледна Науръзбай.

— Султане мой, стрелата е немирна, а главата на батър Науръзбай е толкова близо до птицата…

— Ти не си отговорен за немирната стрела!

Това беше заповед… За кой ли път се ужаси Йосиф Хербрут от характера на този човек. Кенесаръ нямаше по-близък човек от брат си Науръзбай. И ето че сега главата му става залог за неговата политика. Да, ако Байтабън не попадне в целта и улучи главата на Науръзбай, конфликтът помежду им ще бъде разрешен. Наред с това и конфликтът между двата жуза, които Кенесаръ на всяка цена иска да обедини. И Байтабън няма да пострада от това…

Каква жестокост! Но всичко е в името на целта, която си е поставил степният вожд. За какво е достойна такава безмерна твърдост: за поклонение или за порицание? Вероятно зависи от това къде и по кое време се случва…

Всички разбраха смисъла на случващото се. Най-добре го разбраха присъстващите батъри, никой от тях не каза нито дума.

Науръзбай се отдалечи точно на сто крачки, премести сокола на лявото си рамо, по-близо до сърцето, и стоеше спокойно в очакване на изстрела. Едва пребледня обикновено мургавото му лице.

Байтабън не се забави дълго. Той обходи с поглед батърите и с решително движение извади от колчана известната стрела Козъ-жаурън — „Смъртта на агънцето“, вдигна лъка на нивото на гърдите си и все едно без да се цели, пусна тетивата. В същия миг соколът падна на земята от лявото рамо на Науръзбай…

В тълпата се чу въздишка, но лицата на батърите бяха каменни. Те разбраха, че Байтабън сега с един изстрел е спасил единството на двата жуза.

Кенесаръ се доближи и го целуна по челото, което никога с никого не беше правил.

— Аз и не знаех, че си такъв забележителен стрелец! — каза той с обикновен глас. — Като награда за честта, която ми оказа, можеш да си избереш за жена която си поискаш девойка от моя род или от другите родове по цялата земя, която е под моя власт…

Така завърши спорът между двамата батъри, които не прощават дори на най-добрите си приятели една непредпазливо казана дума. Науръзбай за спомен от този ден заповяда да заровят сокола на мястото, където беше паднал. От тогава народът нарича този хълм Сункар-Олген — „Гробът на сокола“.

После Науръзбай се приближи до Байтабън, те се ръкуваха, както подобава на хора, които вършат едно общо дело. На всички им олекна на душата. Само сърцето на един човек все едно че го стискаха с орлови нокти. Този човек беше Кенесаръ. Обикновеният батър Байтабън го беше победил в съревнованието по самоотричане!…

В този миг на ум на султан Кенесаръ дойде тежката ръка на Кара-Улек… Трябва да умееш да привържеш към себе си хора с такава воля и такова благородство като този млад батър. Но след време те стават опасни…

— Батъре Байтабън!… — Благожелателна усмивка трептеше по устните на Кенесаръ. — Разкажете ни сега за трудната работа, заради която ни изоставихте.

Байтабън разказа подробно за дългия си поход.

— От разказите на джигитите на ага-султана Конур-Кулджа може да се направи заключение, че те се готвят за зимни военни действия. — Байтабън, въпреки че беше млад, говореше ясно и разбрано, като опитен военноначалник. — Казват, че от Омск трябва да пристигнат големи подразделения към тези войски, които вече са налице. Ако се съди по всичко, те смятат да нападнат нашия стан, когато разпуснете за зимата сарбазите по домовете им. С вас тогава ще останат само туленгутите…

Сянка премина през лицето на Кенесаръ… Врагът добре знаеше болното му място. Нима е лесно да изхраниш през зимата такава голяма войска заедно с конете. Налагаше се всяка есен да разпуска сарбазите по аулите им и с настъпването на лятото да ги събира наново. Врагът беше решил да се възползва тъкмо от това. Край себе си за зимата той може да остави не повече от петстотин сарбази и туленгути. Ако редовните войски обградят аула му, ще стане трудно…

Генерал Тализин избира удобно време, за да се разправи с него за Акмолинската крепост и за много още. Те там със своите ага-султани искат да постъпят с него като ловци, които преследват вълче котило по първия сняг. Ще трябва да се държи с тях по вълчи.

В такива случаи вълците не чакат идването на ловците. Докато ловците се събират, те отвеждат вълчетата си надалеч. Така трябва да постъпим и ние. Докато от Омск тръгнат войските, ние ще бъдем близо до самия Оренбург, сред Младшия жуз. За оренбургския военен губернатор това ще бъде напълно неочаквано. А докато той събира сили, зимата ще мине. През това време може всичко да се случи. Казват, че оренбургското началство не е толкова безпощадно, колкото омското. Може и да успеят да се договорят за нещо…

Байтабън съобщи, че те с Ожар са докарали добитъка, заграбен от Агибай. Самият Байтабън тръгна напред, за да съобщи за това.

— Благодаря ти за добрите новини! — Кенесаръ беше в добро настроение. — А къде е вашият Ожар?

— Той кривна по пътя в някакъв аул…

— Защо?

— Има работа там. Не ми каза. Май иска да разузнае нещо заради нас…

При името на Ожар Таймас трепна.

— Кой е този Ожар? — попита той високо и лицето му пребледня.

— Ожар е син на Кубет — поясни някой.

— Откъде се взе тук този човек?

— Избягал е от омския затвор, а после пристигна при нас заедно с дъщерята на Тайжан.

— Нима покойният Тайжан е имал дъщеря?

— Да, имаше дъщеря — каза Кенесаръ. — Тя работеше като слугиня в Омск. Там я взе за жена Ожар като приятел и съратник на баща й…

— Та-ака-а!

— Какво те тревожи?

— Това е много дълга история, Кенеке… После ще ви я разкажа. — Таймас погледна към джигитите на Науръзбай.

— Къде е тази дъщеря на Тайжан?

— Ей там… Крайната бяла юрта!… — показаха му.

— Ама че работа!

Таймас поклати глава, не отделяйки очи от тази юрта…

Слънцето залезе. Кенесаръ, който стоеше мълчалив и замислен, сякаш се събуди от сън.

— Байтабън-мерген! — обърна се той към младия батър, добавяйки към името му прозвището за най-добър стрелец. — Ти си се уморил в далечния поход. Почини си и ела при мен. Трябва да поговорим с теб за едно нещо!

— Ще дойда — кратко отговори Байтабън.

Кенесаръ с цялото си обкръжение се отправи към аула. Само Байтабън остана на хълма…

Щом се върна в аула, Кенесаръ задълго се уедини с Таймас, който разказа всичко, което беше чул през онази нощ, докато лежеше зад стената на юртата си. Батър Сейтен се оказа прав, като предрече това на предалия го Ожар…

Те повикаха при себе си Алтъншаш, дъщерята на Тайжан и жена на предателя. Превъзмогвайки себе си, Таймас й разказа някои подробности. Тя не взе да ридае и да вие, да ги моли за нещо. Само трепна, сякаш беше влязла в студена вода, две сълзи се отрониха от очите й. Тя не плака повече.

Алтъншаш дълго седя без да говори. После се загледа в решетестата стена на юртата.

— От известно време в сърцето ми се загнезди подозрение, но аз го пъдех от себе си… — Тя говореше с тих спокоен глас. — Сега се разрешиха всичките ми съмнения, това е добре. Мъжът ми ще отговаря пред мен за смъртта на моя баща и за чичо ми. Моля ви да не правите нищо с него. Това е мое право!…

— Отмъщението е мъжка работа — каза Кенесаръ. — Не бива жена да си цапа ръцете с мъжка кръв, още повече с кръвта на предател. Остави това на нас…

— Не! — завика тя. — Само пред мен този човек ще разбере, че няма да има прошка за него нито на този, нито на онзи свят!…

Кенесаръ усети сродна душа.

— Добре, — каза той. — Нека бъде, както ти искаш. Само гледай да не сбъркаш!…

Байтабън дълго седя на върха на хълма. Най-различни мисли и спомени минаваха през главата му. Мислите се появяваха и изчезваха като бледа луна зад облаци през облачна нощ…

Обикновено хората от тюре не даваха дъщерите си за жени на хора от простолюдието. Не е ясно защо султан Тленчи е нарушил това строго правило, като беше дал дъщеря си Даметкен за жена на обикновения джигит Кожа. Както и да е, но благодарение на баща си, безстрашен и достоен човек, детството му беше топло и сито. Когато навърши десет години, баща му умря.

Какво само не преживя оттогава Байтабън! На шестнайсет години той вече беше признат джигит и стана верен съратник на чичо си по бащина линия Жоламан батър. Сега е на двайсет и три, а зад гърба си има само схватки, потери, кръвопролитни битки…

Какво го кара всеки път да се хвърля през глава срещу смъртта? Какво защитава той — многобройните си стада, пасища, земи? Не, цялото му богатство са верният му кон и сбруята. Далеч от тук е и тъмната опушена юрта, където живее майка му Даметкен.

Сега той точно определи за себе си, че има две причини за това. Първата от тях е Акбокен!… Да, именно на нея служеше той през всичките тези години. Ако не богатство, то слава донесе той пред краката й. Акбокен чакаше това и цялата степ сега говореше за подвизите на младия батър.

„Достигни отрано високо положение, за да знаят хората за тебе“… Така му казваше всеки път Акбокен, когато той я подканваше да се женят. За славата на ханските дъщери мечтаеше тя.

Но и той в последно време все повече се замисляше, че не е достойно да се служи само на женските прищевки. Нима истинската любов непременно иска жертви? Този, който обича истински, няма нужда нито от слава, нито от богатство. На нея й трябваше не той, обикновения джигит, Байтабън, а славата му!…

Кога за пръв път си помисли за това?… Да, когато видя другата жена — тиха, със замечтани очи. Тогава те бяха заедно с Науръзбай, а тя седеше на прага на бяла юрта.

Нищо не искаше той от нея. Той ще обича отдалеч тази прекрасна жена…

А коя е втората причина? Да, тя също е свързана с жената, горда и смугла, със сребърна коса. В деня, когато той ставаше на шестнайсет години тя му доведе стария боен кон на баща му Кожа и рече: „В часове на изпитания за нашия народ не подобава на сина на батъра Кожа да се държи за полата на майка си. Върви при чичо си Жоламан, който се бори за волните степи, стани опора на родния си народ!“

Той винаги помнеше думите на майка си. Борбата за независимост на народа стана най-важното дело на живота му. Заради това прости той днес на Науръзбай. Сега, след измяната на Акбокен, той е свободен. Остава му само едно — да умре в бой за народа си и да оправдае доверието на майка си. И ако поне една сълзица се отрони от очите на жената, която се казва Алтъншаш, той ще умре щастлив…

Ами Акбокен?… Нима не се потвърди народната пословица, че любовта на девойката е като лисица, мярнала се отпреде ти. Като не си могъл да я хванеш за пухкавата опашка — сърди се сам на себе си…

Отново пред него изникна женския образ и мислите му се върнаха към Алтъншаш. Само два пъти я беше видял той, но и двата пъти за него бяха светлина в гъстия мрак. Той се мъчеше вече да гони от себе си образа й, това е страшен грях — да мислиш за чужда жена. Но това не беше по силите му. Щом останеше сам, тя пак се появяваше пред него като птица от приказките…

Байтабън трепна, радостно предчувствие се зароди в сърцето му. Ветрецът донесе до него нежна мелодия. Той разбра, че някъде там, долу, девойките и джигитите се веселят и се люлеят на алтъбакан — казахска люлка. Винаги като се люлеят, пеят песни — леки и весели. Само че тази песен беше някак особена, а гласът беше толкова роден, че му се искаше да го слуша вечно…

„Защо седиш сам на хълма, когато отдавна те чакам?… Идвай по-бързо, любими!…“ Той не чуваше думите, но именно те се появяваха от мелодията на песента. Само нейният глас можеше да бъде толкова чист и светъл, като мечта!… Байтабън стана и се отправи в нощта към този глас. Пееше Алтъншаш… След разговора с Кенесаръ тя не можеше да се върне вкъщи. Като чу шума на алтъбакана, Алтъншаш се отправи натам. Младостта победи у нея всички други чувства. Някъде в небитието отиде подлият Ожар, измяната и предателството, остана само песента…

Когато Байтабън наближи веселящите се младежи, тя слезе от алтъбакана и тръгна право срещу него. Та нали той тръгна на поход заедно с мъжа й Ожар. Изглежда и тя се зарадва на срещата.

— Поздравявам ви с благополучното завръщане, батъре!

Лицето й светеше в тъмнината. Той отмести поглед, помъчи се да овладее гласа си.

— Как сте със здравето, Алтъншаш?… — Той не знаеше за какво да говори. — Ожар-ага пътуваше с нас, но се забави по свои работи в един попътен аул…

Алтъншаш изведнъж високо се засмя:

— Не се безпокойте за това, уважаеми батър!… Радвам се, че вие се завърнахте благополучно. Вас чаках и много се страхувах…

— Защо?

Той нищо не разбираше. Алтъншаш гледаше някъде в нощта.

— Как да ви обясня… Просто някои от спътниците ви ми се сториха недобри.

— Кой от тях?

Тя мълчеше. Без сами да забележат, те се отдалечиха от алтъбакана. Високата степна трева докосваше коленете им. Те се спряха, обърнаха се един към друг. Лицето й беше съвсем близо. Ръцете им се сплетоха и те тихо се отпуснаха върху тревата…

Всяка нощ отиваха те в степта и утринната зора ги заварваше там. Алтъншаш не му разказваше нищо за предателството на Ожар, но той усещаше състоянието й. Той не се смяташе виновен пред никого… Ожар не се завръщаше. Те почти открито тръгваха заедно и не знаеха, че ги следят. Самен, тайният съгледвач, знаеше вече всичко…

Така минаха десет дни. На единадесетия ден Байтабън, както винаги, я чакаше на уреченото място. Но Алтъншаш не идваше. Той знаеше, че Ожар още не се е върнал и не разбираше какво се е случило. На разсъмване той се приближи до юртата й…

Нямаше нито кон, нито следи от нечие пристигане. Въпреки това Байтабън не влезе. Той се опна на земята досами плъстената стена и взе да слуша. До него достигна едва чут стон. Тогава батърът стана и с ритник отвори вратата…

Ожар стоеше в полумрака с лице към стената, ръкавите му бяха засукани до лактите. В дясната си ръка стискаше остър кинжал, а до него се търкаляше влажен от кръв тежък камшик с плетена дръжка. Алтъншаш лежеше на пода, разпуснатите й коси бяха слепнали от кръв. Роклята й беше раздрана на парцали, гъсти тъмни белези покриваха цялото й тяло…

По пътя Ожар неслучайно изостана от Байтабън. Той знаеше, че трябва да се срещне с Таймас. Ала дали Таймас е чул нощния му разговор с батър Сейтен, това Ожар не знаеше. За всеки случай той реши да се укрие наблизо и да се поогледа. Самен трябваше да му донася вести. Предпазлив като змия, Самен му разправи за това, че Кенесаръ и Таймас са говорили с Алтъншаш, а тя веднага след това се е събрала с Байтабън. Самен се промъкна в съседното зимовище, където се криеше Ожар и му разказа всичко…

Ожар трябваше незабавно да се отправи към стана на Конур-Кулджа, но жаждата за мъст беше по-силна. Отначало искаше да се разплати с жена си. Реши да се промъкне при нея в юртата, да я убие, а после да избяга от Кенесаръ. Когато всички в аула заспаха, Ожар остави коня си в долчината зад аула и пеша се промъкна в бившата си юрта. Когато влезе, Алтъншаш тъкмо се готвеше да отива при Байтабън.

Тя се хвърли към постелята, където имаше скрит нож, но той с един ритник я повали на пода. Алтъншаш загуби съзнание. Ожар натъпка в устата й парцал, почака, докато тя дойде на себе си и взе подробно да й разказва как е подмамил и предал отначало баща й, после и брат й. От време на време той прекъсваше разказа, за да я измъчва. Всеки път, когато споменаваше името на Байтабън, той я удряше с камшика, биеше я с ехидна усмивка, като избираше внимателно къде да я удари. Вече се беше приготвил да заколи полумъртвата жена, но вратата се отвори с удар и на прага застана Байтабън. Той с един ритник изби кинжала на предателя. В този миг двамата батъри се хванаха един друг за гърлата. Ръцете им станаха каменни от напрежение. След минута пръстите на Ожар взеха да отслабват, той рухна удушен на земята. Байтабън не остана доволен, вдигна кинжала от земята и го заби до дръжката в гърдите на Ожар…

Той се доближи до Алтъншаш, извади парцала от устата й, доближи ухото си до разголената женска гръд. Сърцето й биеше едва чуто. Байтабън доволно кимна, приближи се и отвори захлопналата се врата. Навън беше ясна утрин…

Слънчевият диск изплуваше бавно иззад хоризонта, сякаш не му се искаше. Алените отначало лъчи побледняха, степните треви изведнъж пламнаха със зелен огън. Мучене на крави, блеене на овце пълнеха с обичайни шумове околността.

В този ранен час пред очите на изплашените хора Байтабън пренесе през целия аул до юртата на Кенесаръ окървавеното тяло на Алтъншаш. Старци, жени и деца вървяха подире му.

Кенесаръ се събуди от шума навън и излезе, без да дочака телохранителите си. Само самурена шуба беше наметната на раменете му. Байтабън, без да изпуска Алтъншаш, падна пред него на колене направо в прахта.

— Султане мой! — извика той. — Отсечете ми главата, но току-що със собствените си ръце удуших батър Ожар. Имах причина за това…

Кенесаръ се замисли за миг… Добре, че този батър е убил предателя и че той е паднал на колене. Ще трябва да го направи вечен свой длъжник!…

— Прощавам ти това, батър! Ти не знаеш много неща, но си постъпил правилно…

— Благодаря за прошката, султане мой! — Байтабън гледаше Кенесаръ право в очите. — Разрешете да ви помоля за още една милост. Вие ми предлагахте да си избера за жена която пожелая девойка от Саръ-Арка. Избрах си тази вдовица. Дайте ми я!

Всички гледаха Кенесаръ, очаквайки решението му. Сред хората вече беше плъзнал слухът за предателството на Ожар.

— Вземи я, батъре!

Кенесаръ не взе да го разпитва как се е случило така, че той е бил през нощта в юртата на чужда жена. За това се полагаше наказание според суровите степни закони…

 

 

Едва след две седмици се оправи от страшните рани Алтъншаш и вече можеше да вдигне глава. Скоро тя стана от постелята и самият Кенесаръ организира сватбата им. Имаше многобройни гости от двата жуза. В конните състезания, в казахската борба взеха участие известните батъри Агибай, Жеке батър, Жанайдар, Кудайменде, Бухарбай.

А две седмици след сватбата падна сняг. По това време при Кенесаръ, който внимателно следеше всичко, което се случваше в южните ханства, пристигна вестоносец от рода конрад. Той донесе интересна новина: Мадели хан искаше да се ожени за мащехата си Ханпадшаим. Емирът на Бухара, който отдавна си точеше зъбите за Ташкент и другите кокандски земи, определи това като престъпление против вярата и вдига срещу Мадели хан целия мюсюлмански свят. Очакваше се война…

Какво пък, нека се карат правоверните, а пък той, Кенесаръ, засега ще се помъчи да изтръгне от Кокандското ханство долното течение на Сърдаря, където са заселени казахи. Ако той досега размишляваше над това дали си струва да оставя сега Саръ-Арка, то сега вече се реши. Трябваше през това време да бъде по-близо до кокандските владения…

На другия ден Кенесаръ разпусна за зимата многобройната си войска, а самият той с петима верни съратници батъри и триста туленгути се отправи към земите на Младшия жуз, към Тургай и Иргиз.