Илияс Есенберлин
Хан Кене

I

Степта, скована от лунната светлина, очакваше изгрева. Царуваше онази предутринна тишина, за която няма дума. И само някое много внимателно ухо, свикнало с тази тишина, би доловило непрестанното тихо шумолене, което долиташе от степта вече цяла нощ. Един път нещо леко издрънча…

Първият белезникав лъч на изгрева се промъкна иззад далечното облаче, луната веднага се стопи, а земята стана по-тъмна. И тогава неочаквано се появи керван. По сочната степна трева, премесена с млад камъш, която стигаше до гърдите им, една подир друга вървяха камили. От дясно и от ляво, като мачкаща тревата маса се движеха табуни от коне, в тревата се гмуркаха и пак се показваха ездачи. От време на време върволицата от камили се прекъсваше и по тревата минаваха високи двуколки, вързани една за друга с дълго вълнено въже. След тях отново вървяха камили…

Далечното облаче се разтопи и слънцето изведнъж цялото нахлу в степта. Тя заискри във всички посоки чак до самия хоризонт, сякаш находище на скъпоценни камъни. Беше втората половина на лятото и времето, когато степта приличаше на булка в сватбена рокля, бе вече отминало. Оставаха само изумрудената зеленина на тръстиката, жълто-червените островчета на презрелите бодливи цветя и сред туфите закъснял щавел горяха червените очички на каменичетата. Степта блестеше като хълбоците на ситите, охранили се през лятото коне.

И щом слънцето избухна веднага ясно взе да се чува глух и мощен тропот, хриптене, цвилене, тъжен рев на женски камили, скърцането на големите дървени колела, човешки гласове. Изпод храстите шумно излитаха яребици и слепи сови, изненадани от приближаващата се лавина. Сякаш светлината в един миг бе разтворила тишината и бе съживила всичко това…

От пръв поглед беше ясно, че това не е просто сезонното преместване на някой от безбройните аули, разпръснати из безкрайната казахска степ. Младите джигити не препускаха както обикновено от двете страни на кервана, не се задяваха с девойките. Яздеха мълчаливо, като гледаха да са по-близо до камилите. Жените върху камилите, загърнати с бели шалове — кимешеки, също мълчаха. Дори малките деца не плачеха и само въртяха кръглите си черни очи от дисагите, преметнати от двете страни на камилските гърбици.

В далечината блестеше голямо езеро. То бе обкръжено от гъсти кафяви ресни камъш и само на север, откъдето приближаваше керванът, степта бе оголена от червеникава глинеста почва. Когато започна да излиза от високата степна трева, стана ясно, колко е голям. Начело, както е прието в степта, вървеше побелял аксакал с кафтан от камилска вълна и калпак, обшит с тясна ивица скъпа кожа. Той водеше на повод едногърба златно сива камила, наметната с копринен килим в червено и бяло. Заедно с него от двете страни на кервана от тревата се показаха стотина конника, яздещи в тръс. Видът им бе суров и непристъпен. Полите на грубите им вълнени кафтани прикриваха долната част на краката им. Отдясно висяха здрави брезови, понякога обковани с желязо, боздугани. Бойните им коне пръхтяха, хапеха мундщуците.

Но дори сред такива снажни конници един от тях особено изпъкваше с юнашкия си вид. Седеше неподвижно върху грамаден сив жребец с ниско падаща грива. Той се възвишаваше над другите с цяла глава и лицето му с черни очи, които проникваха в душата, и дълги черни мустаци, бе сякаш изсечено от изгорена от слънцето скала. Под коляното си бе затиснал тежък дъбов боздуган — чокпар, целият обкован с железни шипове. Това бе прочутият батър Сейтен, син на Азанбай от баян аулските каржаси. Той водеше този керван, за да се присъедини към Есенгелдъ и Саржан, синовете на Касъм от древния род на тюре, както в степта наричат всички чингизиди. Преди три години те отведоха от степта четиридесет хиляди семейства от родовете алтън, тока и уак и ги поведоха към разливите на Сърдаря, във владенията на хана на Коканд. Сега близката цел на кервана на Сейтен беше районът на езерото Балхаш, където хората и животните ще могат да си отпочинат и да съберат сили за по-нататъшния път…

Още един човек изпъкваше сред охраняващите кервана — известният в степта Ожар, син на Кубет. Набит, приличащ на пъна на вековна ела, със свъсени мъхести вежди върху широкото смугложълто лице, той изглеждаше така, сякаш току-що е извършил убийство. На хълбока му висеше крива сабя в позлатена кания. Ожар отдавна другаруваше със Сейтен, заедно бяха участвали в многобройни походи и набези, но през последните четири години бе сред най-близкото обкръжение на главния султан на Акмолинския окръг Конур-Кулджа, синът на Кудайменде. Едва наскоро се бе завърнал по родните краища, а сега ги напускаше заедно със Сейтен.

Приближаващият към езерото керван отново предизвика смут. От гъсталаците изскочиха елени и стремглаво побягнаха навътре в степта, по-далеч от опасните съседи. Хомяк — приличащ на молла, извършващ сутрешна молитва, — седейки на задни лапи, няколко пъти прекара предните по охранените си бузи, ослуша се и се мушна в храстите. Птиците тревожно запляскаха с криле по водата. Хората обаче дори не почнаха да свалят денковете от камилите. Хапнаха набързо, починаха си малко и отново тръгнаха, като заобикаляха езерото.

Ожар, който за нещо беше изостанал, сега отново се изравни със Сейтен. Той позадържа тъмносивия си раванлия и продължи незавършения разговор.

— Дали Касъм тюре не сгреши, като напусна земята на предците… — замислено каза той. — Нима е забравил поговорката: „По-добре да си ходилата на твоето си тяло, отколкото главата върху някое чуждо“. Кой знае какво го очаква по кокандските владения…

— Където и да се намира Касъм тюре, той си остава законният султан. — Сейтен с явно недоволство погледна към Ожар. — Че нали белият цар започна цялата тази междуособица, като ни изпрати своя устав!

Той сърдито дръпна поводите.

Ставаше дума за прочутия царски устав — „Наредби на царя на Русия за управлението на сибирските кайсаци“, публикуван през 1822 г., или в годината на коня според казахското летоброене. Дори самата дума „устав“ звучеше страшно за жителите на степите. Ако се преведе буквално, на казахски тя звучи като „да стиснеш в ноктите“. И истинската му цел беше именно тази. Уставът чудесно съвместяваше интересите на царското правителство с интересите на преминалите към него местни феодали. Според него едно от трите казахски племенни обединения — Средният жуз, бе разделен на осем окръга. Окръгът на свой ред се състоеше от петнайсет-двайсет волости, всяка от които представляваше отделен род. Във всяка волост-род обикновено влизаха по десет-дванайсет аула, примерно по сто юрти всеки. Аулите се управляваха от старейшина, избиран за три години, а волостите — от султани тюре. Окръгът се управляваше от главен султан, който се избираше по препоръка на царското правителство от същите султани. На него, за да го впримчат по-добре, му даваха офицерско звание. „Така ще чешем гнойните си рани със собствените си нокти“ — така разправяха в степта.

На същия принцип бе подчинено и съдопроизводството, което имаше огромно значение за степта.

То бе разделено на две степени. Първата разглеждаше дела по обичайното наследяване, дребните аулни тъжби и други второстепенни спорове. С това се занимаваха старците — аксакалите и специалните съдии на аула — бийовете. Убийствата, насилственото отнемане на добитък, неподчинението на властите и други тежки престъпления се разглеждаха от втората степен — окръжните съдилища. Те се състояха от двама царски чиновници и двама казахски заседатели, избирани за две години, начело с главния султан, или ага-султана, както го наричаха казахите. Техните решения се потвърждаваха от губернския съд, където нямаше казахи и до който имаха достъп само богатите и близките до властите хора.

— Добре, че поне уставът забранява насилственото покръстване — забеляза Ожар. — Само който сам пожелае…

Сейтен рязко се обърна към него:

— Това пък откъде го знаеш?

— Май е наистина… Поне така разправят…

— Там се казва, че казахите не са много ревностни последователи на учението на пророка — навъсено рече Сейтен. — И стига да им изпратят християнски свещеници, те лесно ще се откажат от исляма… Само че работата е в друго. Касъм тюре не беше толкова доверчив, колкото нас. Той преди нас разбра защо се създават осемте окръга върху земята на Саръ-Арка — Голямата казахска степ. Ние останахме и сега не можем дори да помръднем!… Не ти дават дори децата на родния ти брат!…

Ожар само леко погледна към него. Той знаеше за какво говори Сейтен… На преселниците не им достигаха жени. Царското правителство, което не се церемонеше и със собствените си крепостни селяни, бе възложило на сибирския генерал-губернатор и на оренбургския военен губернатор „да използват всички средства, които сметнат за удобни, за да придобият от номадите, живеещи покрай Сибирско-Оренбургската линия, чрез закупуване или обмяна деца от женски пол. Купените момиченца да са кръщават в православната вяра и да се настаняват по семейства, които имат нужда от момичета, като им се отпуска възнаграждение в зърно и пари до петнайсетгодишната им възраст…“.

Наистина, за разлика от крепостните, тази заповед даваше на девойките пълна свобода при избора на съпруг. Кой обаче проверяваше после как се изпълнява това указание… На тези, които взимаха от чергарите момиченца, се даваше парична награда… Най-широки възможности за лесна печалба се откри пред всички желаещи. А такива не бяха малко и по двете казахски линии…

Една от първите жертви на тази заповед стана седемгодишната Алтъншаш, дъщеря на Тайжан — родния брат на Сейтен. Преди пет години Омският губернаторски съд осъди Тайжан на смърт заради организирането на въстание срещу чиновническите своеволия и беззакония. Тримата му големи сина бяха изпратени на заточение в сибирския град Туринск. Облятата в сълзи Алтъншаш дълго тича след своите братя. Офицерът, който бе началник на конвоя, я взе със себе си и я продал в Омск на някакъв търговец. После тя станала прислужница в дома на началник-щаба на Сибирския корпус генерал-майор Фондерсон. След няколко години Сейтен научи къде се намира тя и пристигна в Омск да я прибере. Не му дадоха обаче дори да види момичето и Сейтен нямаше друг изход, освен да я открадне. На батъра обаче не му провървя и той едвам успя да избяга в степта. Оттогава батърът не преставаше да мисли за съдбата на Алтъншаш. Щом някой пипнеше раната му, Сейтен се вкаменяваше от гняв.

Сега той яздеше мълчаливо, гледайки право пред себе си. Ожар също мълчеше, без да продължава разговора. Изведнъж Сейтен отново, за втори път тази сутрин, рязко се обърна към Ожар:

— Вчера ми говореше за царския печат върху телешка кожа…

— Да, така чух…

И Ожар отново не обърна глава към Сейтен… Вчерашният разговор. Нима той не беше за това, за което сега говори цялата степ…

Да, наистина цялата степ говореше за това. Преди две години, през пролетта, акмолинският старши султан подполковник Конур-Кулджа, син на султан Кудайменде и внук на хан Самеке, замина за Петербург уж да предаде на царското правителство опасенията на казахите. Бяха плъзнали упорити слухове, че царят възнамерява да мобилизира синовете им за двадесет и пет годишна войнишка служба. И тогава негово императорско величие собственоръчно подпечатал телешката кожа, на която пишело, че казахските джигити никога няма да бъдат вземани на служба.

И веднага след това в степта се вдигна авторитетът на ага-султана Конур-Кулджа — човекът, който знаеше пътя към царя. Тези, които бяха видели царския указ разправяха, че той не бил написан върху телешка кожа, както е било прието в древността, а просто върху дебела хартия. Никой обаче не искаше да вярва в това.

Колко царски и губернаторски заповеди и наставления бяха написани на хартия от времето на царица Елисавета, касаещи така наречените киргиз-кайсаци, и всички те при изпълнението им се превръщаха в беда. То и при сегашния устав всички казахи трябваше да плащат на хазната всяка година по една глава добитък на всеки сто. Кой обаче спазваше този закон? Ако зимното недохранване е покосило добитъка на ага-султана, освен определеното от устава трябваше да му се плати и древният данък — зякет, — за да му се възстановят загубите. Ако е изгорял домът на пристава, на жандарма, на писаря — трябва да му откараш дължимия негласно рушвет. За именния ден — пак трябва подарък… Някак си стана така, че старите феодални закони и обичаи много добре си паснаха с императорските, преплетоха се с тях и легнаха като двойна тежест върху народа. С особени привилегии, законни и незаконни, се ползваха царските чиновници — опора на самодържавието в степта: ага-султаните, потомците на Самеке, на Букей хан, на хан Вали, управителите на волости и заседателите. Те не плащаха никакви данъци за по-голяма част от добитъка си. Общата сума на данъците в степта оставаше непроменена и да плаща трябваше народа. Същият този ага-султан Конур-Кулджа, който владееше двадесет хиляди коне, плащаше данък само за преброените животни на своите дружинници и телохранители — туленгути. И естествено, намерил общ език с царското правителство, държеше многобройния род на аргъните в безпрекословно подчинение. Ето защо хората не вярваха на хартията.

— Мога да разбера ревнивостта на жребеца, който пази своя табун… — Сейтен говореше за Конур-Кулджа, който с голяма изгода за себе си използваше политиката на царското правителство, която от край време бе насочена към разделянето на казахските племена. — Белият цар е навел ухото си към него. Но ако е толкова справедлив, защо тогава не намери време да прочете прошението на Касъм тюре?…

Ожар не отговори… Прошението на Касъм тюре, сина на хан Абълай, беше изпратено на царя още преди десет години. В него се предлагаше да бъде отменено създаването на царска администрация по казахските земи и да се спре строителството на крепости. Обаче окръзи продължаваха да се създават, а крепости — да се строят. Тогава Касъм тюре, който искаше самостоятелно да управлява степта, реши да се премести към долното течение на Сърдаря, което беше под контрола на Кокандското ханство. Той разчиташе на подкрепата на средноазиатските ханства и възнамеряваше да обедини казахите под знамето на Абълай, използвайки народното недоволство от своеволията на царските чиновници и преминалите на царска служба султани.

През 1824 година, или в годината на маймуната, бе създаден Кокчетауският окръг. Това означаваше, че белият цар не зачита правата на наследниците на хан Абълай. Султан Саржан, син на Касъм тюре, започна да събира войска за борба срещу царските военни укрепления. Назряваше народна трагедия…

Оттогава непрекъснато ставаха схватки между летящите отряди на Саржан и поддържаните от царските войски и от султана на Кокчетауския окръг Зилгара потомци на хановете Букей и Вали. Накрая Саржан трябваше да се пресели в Кокандското ханство, където през 1834 г., или в годината на коня, той сключи съюз с главната сила на това ханство — с владетеля на Ташкент куш-беги Мамед-Алим. Обединената шестхилядна армия нахлу в пределите на Улътау и там бе основана крепостта Курган. Саржан се обърна към най-близките аули, аксакали и султани с призив да се присъединят към него и отново да започнат набези срещу подчинените на Конур-Кулджа аргънски аули. Известеният за това сибирски генерал-губернатор изпрати в Улътау хиляда войници и шест полеви оръдия под командването на генерал-майор Броневски.

Като разбра за приближаващите царски войски куш-беги остави в Курган малък отряд сарбази и се оттегли към Гладната степ. Крепостта скоро се предаде на Броневски, а куш-беги Мамед-Алим, като се убеди, че няма да е лесно да откъсне казахските земи от Русия, побърза да прекрати борбата. Ядосани от предателството на своя съюзник, синовете на Касъм тюре решиха да обединят казахите от Сърдаря и да престанат да се подчиняват на кокандския владетел.

Ташкентският куш-беги се направи, че не забелязва това и изпрати пратеник при Касъм тюре с молбата да изпрати синовете си на военен съвет, който да съгласува действията срещу белия цар. Султанът изпрати в Ташкент синовете си Есенгелдъ и Саржан. Заедно с тях тръгна и младият Ержан, сина на Саржан, и Агибай батър от Шубъртпалъ заедно с двайсетина джигити…

— Засега не е ясно, ще се върнат ли благополучно от куш-беги султаните…

Това го каза Ожар, сякаш отговаряйки на мислите на Сейтен. И Сейтен за трети път се обърна към него. Но и този път Ожар не го погледна в очите. Пред тях се ширеше безкрайната степ…

 

 

Сейтен не можеше да разбере какво го тревожи. И тогава си спомни как вчера спа на билото и как се събуди. Толкова ясно, че по гърдите му отново премина хлад. Случи се вчерашната нощ. Керванът вървеше вече почти цяла седмица и Сейтен почти не беше слизал от коня. Затова, когато стигнаха подножието на зеления хълм Караменде, му се прииска да поспи горе, откъдето се виждаше хубаво на всички страни. Той се събуди от някакъв ужасен хлад на гърдите си. Сейтен бавно отвори очи, но видя само черното небе над себе си. Всички долу спяха и само прохладният вятър поклащаше една тревичка до окото му. Какво ли го беше събудило?… Лежеше без да мръдне. И тогава нещо се размърда близо до сърцето му и отвратителна студена струя потече към гърлото. Не трябваше да мърда в никакъв случай — отровата на планинските змии по тукашните места беше смъртоносна… Дълго пълзя змията. Сейтен имаше навика да спи, сложил юмрук на гърдите си. По време на съня му пръстите леко се бяха отпуснали и през отвор между тях безшумно се промъкваше голяма хлъзгава глава. Батърът Сейтен много пъти се бе срещал със смъртта, по тялото му имаше многобройни белези, но сега ужас скова тялото му. Сърцето му замря, гробен хлад се разля по ръцете и краката. Струваше му се, че държи в ръката си главата на змиорка. Змията търсеше най-уязвимото място — шията, за да се увие около нея и да я стисне в хлъзгав леден пръстен. За миг целият живот премина пред очите му и той стисна железния си юмрук…

Той осъзна цялата степен на опасността едва когато змия с невероятна дебелина започна да се увива около ръката му. Но мускулите на батъра бяха трошили и по-здрави гръбнаци. Той я стисна още два-три пъти и я захвърли, като вмирисана кървавица от дисагите…

Сейтен отново погледна към Ожар, но сега вече незабелязано, с крайчеца на очите си. Силен и набит бе Ожар, но Сейтен би му счупил врата само с един юмрук… „Що за черни мисли ми се въртят днес в главата!“ — си рече батърът Сейтен и реши, че тази проклета змия го е заразила с недоверие към приятелите му. Обзе го срам и през целия ден, чак до вечерта, той не посмя да погледне към Ожар…

Слънцето падаше все по-бързо, докато накрая не докосна хоризонта. И сякаш подпали степта: запламтя остролистната, със свити от зноя листенца дива люцерна, почервеняха жълтите акации, редките островчета камъш. А пред тях като безкраен масив розовееше стена от трева. Тук завършваше най-отдалеченото джайляу — пасбището на рода каржас. След него вече започваше Прибалхашието. След него ще поемат през Гладната степ и следвайки река Саръсу ще стигнат до зелените ниви край Сърдаря.

Зад тях оставаше родната земя. В пелената на залеза плуваха тъмносините сенки на Саръ-Арка. Камилите спряха сякаш по команда. Жените, децата, старците — всички гледаха назад в дълбоко мълчание. И колкото по-дълго гледаха, толкова по-остра ставаше болката от раздялата с родината. Сякаш нокти късаха сърцето. Топла и горчива мъгла изпълваше очите. Какво ги чакаше занапред? Нови мъки? Но нима те можеха де се сравнят с мъката от раздялата?…

Изведнъж във вечерната хладина се разнесе тъжна, завладяваща душата мелодия. Пееше една четиринайсетгодишна девойка, която стоеше с кончето си малко встрани от кервана. Тя ридаеше в такт с песента, като еленче, изпаднало в беда. Това беше „Елим-ай“, песента за всенародната мъка.

Никой не смееше да прекъсне този химн на скръбта. Тежко се издуваха гърдите на Сейтен и той не можеше да махне с ръка: „Стига толкова!“. Хората слушаха в тягостно мълчание чистият и висок плач на девойката. Към още светлото небе, към самия зенит се издигаше той от степта:

Родният край изчезва от погледа ни…

О, родино моя! Душат ни ридания.

Защо, боже, защо народът ни е тъй безутешен?

Кой безспир ни гони и мъчи всеки път?

 

С тайна мечта напуснахме родните места,

с наведена глава се озовахме незнайно къде…

Какво ще намериш в чужда страна, бедни мой народе,

дето е по-скъпо и мило от родния край?

 

Мъки и несгоди от малки ни душат,

пъпките падат, без да разцъфтят.

Тук всеки го чака съдбата на тъжния Коркут^[1].

О, мой народе! Няма под слънцето място за теб!

В гърдите на батъра Сейтен всичко се свиваше. Той седеше върху коня си, навел глава, и му се струваше, че ако песента продължи още няколко мига, от очите му ще рукне кръв, а сърцето му ще се пръсне от мъка. В гневна ярост той вдигна ръка, за да прекъсне това безмерно изтезание и песента секна на мига…

Керванът се стегна и встъпи на чужда земя. Пред тях бе все същата равна степ, но всички някак се смълчаха, скупчиха се, започнаха да се движат по-бързо. Внезапно, когато вече бяха достигнали гъсталаците на прибалхашката тръстика, разтревоженият от нещо батър рязко закова коня си. Той видя в тъмнеещия гъсталак нечии очи. Какво беше това: човек или звяр? Сейтен така и не можа да го разгледа от това разстояние. Откъде да се вземе тук човек, по тези диви краища. Защо обаче върховете на камъша се бяха разделили? Що за звяр гледаше от височината на човешки бой?…

Ожар веднага го настигна с коня си и заедно с батъра се вгледа в настъпващата нощ.

— Май сме разтревожили вълк, Сейтеке — отбеляза той. — Ще трябва да съберем кервана по-плътно. Мън-Арал винаги е пълен със страхове, а с нас са жените и децата. Казват, че тук има не само глигани, но и тигри.

— Дали не беше някой чужд човек… — замислено рече Сейтен.

— Не, дори видях светлосивия му гръб. — Ожар пренебрежително махна с ръка. — Сигурно е скочил подир нещо. И се скри, като ни видя… Тук няма как да има хора!

— Е, щом си го видял добре… — Сейтен въздъхна облекчено. — Очите ти са млади, по-добри са от моите!

Сега керванът напредваше по-предпазливо. Най-добрите джигити с пики и боздугани събраха целия добитък по-близо до обоза и, като гледаха да са по-близо един до друг, обкръжиха кервана от всички страни. Към полунощ те достигнаха до Баскол, едно от многобройните езера на Прибалхашието.

— Ето едно добро място за нощувка — каза Ожар, когато стигна до поляна, плътно обкръжена от гъста тръстикова гора.

— Трябва да навлезем по-навътре в камъша — Сейтен неспокойно се оглеждаше наоколо. — Вече е почти утро. На разсъмване ще направим лагер…

— Жените и децата са капнали — възрази Ожар и с крайчеца на очите си погледна към водача Самен, дребен слаб човек с бяло лице.

— Да, следващото подходящо място е много далеч! — разпалено заговори Самен. — Хората няма да издържат толкова бърза езда. Ще се изморят, а пред нас е пустиня. Гладната степ. Пък и за хората тук има добра трева…

Само Самен познаваше добре тези места и Сейтен се съгласи. Ако дори железният Ожар и водачът Самен говорят за умора, то колко ли е тежко за останалите!

— Добре, нека бъде по вашему!

Сейтен пръв слезе от коня и започна да разпределя стражата. По четирима джигити, начело с опитен човек, трябваше да охраняват лагера в промеждутъците между доенето на кобилите. Останалите трябваше добре да си починат до изгрева. И като първо реши да не си ляга самият той.

— Моят ред ще бъде след вас! — каза Ожар.

— Върви да спиш, все ще изкарам една нощ — отвърна Сейтен.

Хората заспиваха като мъртви веднага щом докоснеха земята. Воините джигити обаче си лягаха в приетия ред, като слагаха под главите си тежките боздугани и връзваха с ремъци поводите на конете, както се прави по време на поход.

Над степта отново настана тишина, осезаема, безкрайна, в която всичко се чува от много километри. От време на време повяваше лек копринен ветрец и трепналите за малко камъши отново притихваха. Понякога откъм езерото долиташе глухият крясък на някоя птица и всичко отново потъваше в тишина.

Джигитите, които пазеха лагера, напрегнато се вслушваха в нощта. На тях обаче също много им се спеше. Човек би рекъл, на кого ще му дойде на ум сред безлюдната пустиня, където минава от никого не охраняваната граница между Седморечието и Саръ-Арка, да напада нещастните бежанци? Но колко кървави изненади бе видяла тази степ… И джигитите, преодолявайки съня си, се вслушваха в познатите нощни звуци и шумове.

Когато луната избледня, предвещавайки изгрева, и пълчището звезди оредя, към самотно стоящия на хълма батър Сейтен се приближи позната набита сянка.

— Утрото е близо, Сейтеке. Поспете малко…

Стопли се сърцето на батъра Сейтен. Стана му приятна трогателната грижа на другаря му. Той си спомни вчерашните неясни подозрения и сега той с погнуса ги отхвърли, сякаш бяха мъртва змия… Да, нямаше да е зле ако поспи малко преди дългия път. Само че джигитите трябва да внимават, да си отварят очите. Колко само е тъмен камъшът и колко тревожно шуми… Или пак го плаши тази проклета змия? Сигурно е заради умората. Може и да не заспи, а само малко да разхлаби пояса си, за да диша по-свободно. И нека джигитите, които са с него, да направят същото. Впрочем, когато имаш такива другари, може и да поспиш за малко. Добре, че Ожар е до него…

Без да каже и дума, Сейтен отиде настрана и с целия си огромен ръст се излегна на земята. А Ожар заедно със своите джигити, сред които бе и водачът Самен, тръгнаха на поредната обиколка, като се стараеха да се движат един ДО друг.

„Добре, че Ожар е с нас… Навреме се отдръпна от този чакал Конур-Кулджа…“ Луната плуваше над Сейтен, успокоявайки тревожното му сърце. Вече шести ден душата му не знаеше покой: да не би хората, които му се бяха доверили, да попаднат в подготвените из степта капани. Той вече шести ден не бе слизал от коня…

 

 

Ожар и Самен спряха до тъмната стена от камъш. Някъде наблизо два пъти изписука нощна птица.

— Къде сте?

— Готови сме, Ожар!… — прошепна някой от камъшите.

— Както се казва, който не умее да сложи капан, сам пада в него! — злобно рече Ожар. — Кой глупак се показа вчера от камъша пред очите на стария дявол?… Взехте ли въжето?

— Взехме го…

Една, втора, трета сянка се отделиха от камъша и се плъзнаха в посока към лагера.

— Като викнем „Аттан“ действайте бързо!… — тихо им каза Ожар.

Те продължиха да заобикалят спящия керван. И в различни места от камъшите се отделяха сенки, привеждаха се и внимателно се промъкваха сред спящите.

— Сега към него! — кратко заповяда Ожар.

— Ами ако не спи?

Такъв страх имаше в гласа на бледия Самен, че Ожар и неговите джигити неволно се спряха. Те сякаш видяха пред себе си скочилия на крака батър.

— Спи! — уверено каза Ожар. — Нека Сакъп и Жакип да се скрият зад камилите откъм краката му. А вие ще му хванете ръцете. И да стане тихо!

Обикновено Сейтен спеше много леко. Той се събуждаше дори тогава, когато над него високо в небето прелиташе птица. Той дочу шума, рязко се надигна, за да скочи на крака. Но огромна тежест увисна на ръцете и краката му и не му даваше да се изправи. Някакви яки пръсти, сякаш бяха железни клещи, го стиснаха за гърлото. Той си спомни за змията и за главата на Ожар, която приличаше на рибешка…

Не можеше дори да викне. Устата му бе запушена с вълнена кърпа, а ръцете стегнати от твърдо въже. На главата му метнаха торба, сякаш бе буен кон, и му отнеха светлината на звездите. И въпреки това се страхуваха да го пуснат, петима държаха това грамадно, извиващо се в безмерен гняв тяло. Изведнъж то затихна…

— Вече му сложихме савана — се чу тих глас. — С него ще остане Самен. А вие — бързо при другите… Веднага режете поводите и стремената!

„О, Аллах… Чий беше този глас? Сърце мое правдиво, защо ли не те послушах!“ Батърът Сейтен с всички сили напъна въжето, но то само се вряза в тялото му, късайки месото до костите. После той се заслуша и помисли, че е останал сам. Но когато се опита да се претърколи на другата страна, затисна нечий малък крак. Той чу тънкият и изплашен възглас на водача Самен и с радост притисна потръпващото краче с цялата си тежест, без да го изпуска…

Нападателите не успяха да постигнат целта си докрай. Вече на повече от половината джигити бяха отрязани завързаните за поясите конски поводи, откачени стремената от седлата, когато някакъв джигит се събуди. Той забеляза чужди сенки насред лагера и извика с цяло гърло:

— Аттан!… Врагът ни напада. Тревога!… Къде сте, Сейтен ага? Аттан! Аттан!

Младият му тревожен глас разтърси цялата степ. Хората, свикнали с нощни нападения, мигом скочиха на крака. И тогава отекна залп от пушки кремъклийки. От гъсталаците изскочиха четирийсетина войника, изпратени да догонят метежния керван. Заплакаха децата, занареждаха жените. Обезумелите коне препускаха из целия лагер, като събаряха и тъпчеха хората; скимтяха кучета. Мирният стан, който допреди малко спеше мирен сън, се превърна в истински ад. А изстрелите продължаваха да гърмят. Изведнъж се разнесе властна команда:

— Джигити, напред!

Това бе Ожар, възседнал огромния тъмносив жребец на Сейтен. Главата му бе омотана с кърпа, ръкавите на дрехата — навити до лактите. Той изкачи хълма и кривата степна сабя проблесна над главата му под луната светлина. Очите му горяха като на вълк.

— Ожар!… Води ни, Ожар!

Джигитите, които бяха успели да яхнат конете си, се стичаха към него от всички страни.

— Ако умрем, ще отидем в рая, ако убием врага — пак ще отидем там! Напред — извика той с гръмовен глас. — След мен… Аттан!

Джигитите вдигнаха саби и чокпари и с викове „Бог е с нас!“ „Аруах!“, „Айдабол!“ „Каржас!“ се хвърлиха срещу врага. Но преди да достигне войниците Ожар изведнъж започна да се свлича от седлото, като се държеше за гривата на коня. Джигитите, които не бяха свикнали с грохота на пушките и които още в самото начало на боя загубиха двамата си предводители, се объркаха. Те се скупчиха и като вълна, ударила се в скалист бряг, се отдръпнаха назад. Двама вражи сарбази, които стреляха заедно с войниците, с извадени саби препуснаха към лежащия на земята Ожар.

— Слезте от конете, кучи синове!… Вържете ме — изсъска той срещу тях.

Те скочиха от конете и неуверено започнаха да го връзват.

— Стягайте по-силно!… Бийте, ритайте, чувате ли какво ви казвам!… А сега ме мъкнете натам, дето лежи Сейтен, хвърлете ме до него… Ще ме освободите, когато ви кажа!

Сарбазите вързаха Ожар и го помъкнаха през шумящата тълпа към Сейтен.

— Тежко ни… Двамата най-добри от нашите са пленени! — чу да казват Ожар и затвори очи. Той дори не можеше да гледа излъганите хора в очите.

 

 

Есаулът Лебедев, чиито отряд бе изпратен след донос да преследва кервана, събра всички бежанци на голямата поляна. Той приглади рижите си мустаци и се обърна към Чингиз, сина на ага-султана Конур-Кулджа:

— Питай стареца къде и защо искаха да избягат… Знаят ли те за указа на господаря император и за това, какво наказание ги чака за неговото нарушаване?…

Старият аксакал, който винаги вървеше начело на кервана, дълго изгледа Чингиз.

— Не сме виновни ние — глухо отвърна той. — Само на скопените млади коне не им е нужен бащиният табун. На тях им е все едно… Където отива реката — там отива и капката.

Чингиз не показа, че се е разсърдил.

— И вие ли поискахте да станете отцепници, като онези непокорници, които тръгнаха след стария Касъм и неговите разбойници?… Какво, малко ли кръв се проля в степта по вина на неговите синове? Откакто Саржан вдигна бунтарското си знаме хората не слизат от конете си. Не е ли време да се опомните и да се смирите?

Старецът въздъхна дълбоко и погледна някъде надалеч в започващата да се събужда степ:

— Може би не знаеш, защо си отидоха от нашата степ родовете алтън, алтай, тока и уак?…

— Ако имате претенции към белия цар или към ага-султаните, трябва да ги изложите в приетата форма чрез специално назначени от властта хора.

— Каква хартийка може да помогне на хората в това смутно време, когато не знаеш, къде те чака гробът… Всеки знае, че дори змията изпълзява от дупката си, ако чуе ласкави думи, а със злобни викове можеш да убиеш у човека дори вярата в Аллах. Ние сме мирни хора. Пушечните изстрели плашат децата ни…

— Вие самите карате тези пушки да стрелят!…

— А вие искате да приличаме на овце и да мълчим, когато ни колят!

— Ако не може да сте нищо друго, освен овце, не е ли по-добре да си мълчите?

— А можем ли да мълчим?… Когато вълкът си копае дупката край самото овче стадо, как овцете да бъдат спокойни? А какво друго, ако не вълчи бърлоги, са онези укрепления, зад които се виждат щикове? Вярно е, че на някои им е удобно зад тези стени…

И аксакалът погледна в упор сина на ага-султана. Онзи сведе очи:

— Ако не бяхте разбойници, никой нямаше да ви пипне.

— И кого тогава щяхте да доите?… — старецът говореше гневно, без да сваля очи от него. — Добре знаеш, че сред нас няма разбойници. Да си чувал прост казах някога да се е скарал с руски човек, който си оре земята? Той сам ще отиде при него и с радост ще замени вълна и месо за жито. Някъде да са пречили на руските рибари да ловят риба в нашите реки и езера? Сред тях имаме толкова приятели, колкото и сред своите. Земя и вода имаме достатъчно. Но когато идват при нас със златни пагони на раменете и с гола сабя в ръка, когато замахват срещу нас с камшик и отвеждат нашите деца, то чия десница няма да се вдигне за да се защити… Питай го този с рижите мустаци, защо руските орачи бягат от тях в нашата степ. Вече хиляди са дошли сред нас. Бягат където им очи видят, само да са по-далече от тях. Като нас сега…

— Да не сте намислили да воювате с царя?… Днешната кръв малко ли ви беше?

— Чест е да загинеш в открит бой… — старецът не си довърши мисълта и изведнъж, сякаш го виждаше за пръв път, започна да разглежда сина на ага-султана от главата до петите. — Като те гледам, имаш достоен вид, сигурно си я от букеевския, я от валиевския род… Какво пък, главата се реже по-лесно от езика. Не се гневи, но отдавна исках да питам някой от вас за една работа…

— Питай!… — Чингиз сви рамене.

— Навремето на дядовците ти хан Букей и хан Вали белият цар заедно с утвърждаването им за ханове направи по три подаръка. Той подари на всеки самурена шуба, мундир със златни пагони и сабя със златна дръжка. В нашите приказки винаги се тълкува значението на подаръка. Та и аз мислих за това. Самурената шуба е ясна — да се грееш и да помниш откъде идва топлото. Ясен е и мундирът: за да е равен на пристава по усърдие. Но за какво е тогава сабята? За чия глава е?

— За главите на онези, които не се подчиняват на волята на негово императорско величество!…

Чингиз побледня, очите му се свиха. Старецът намекваше за екзекуциите, които бе наредил дядо му, и стоящите наоколо хора го разбраха.

— Да, сега има зад кого да се скриете. За такива като тебе това е огромно облекчение. Има на кого да служите. А робът, който се старае, е сто пъти по-страшен от стопанина си…

Синът на ага-султана се обърна към офицера, устните му трепереха.

— Господин есаул! — каза той на руски. — Този стар бунтар ругае царя… Негово императорско величество!…

Офицерът, който до сега стоеше безучастно, трепна. Мустаците му се наежиха, прозрачносините му очи побеляха и се изцъклиха.

— Какво става тука? — изкрещя той с неочаквано тънък глас. — Осмеляваш се за тяхно императорско величие, за самодържеца… Бунтуваш хората? Ах ти, старо куче!…

Плетената нагайка изсвистя толкова бързо, че никой не видя удара. Само калпака сякаш сам отхвръкна от главата на аксакала и кървава резка се очерта върху бръснатата побеляла глава.

Някаква жена изохка. Сред тълпата от джигити премина глух стон. А старецът стоеше все така изправен и гледаше офицера с онова чувство на гордо високомерие, което дават мъдростта и правотата.

Нито неочакваното нападение, нито пукотът на пушките изплашиха хората толкова, колкото това нечувано злодеяние. Такова нещо досега не се беше случвало в степта, някой да вдигне ръка срещу старец. И хората страхливо отстъпиха назад, после побягнаха на различни страни, накъдето им видят очите. Само предупредителният залп на пушките ги накара да се върнат обратно. Войниците гледаха свъсено офицера си и се опитваха да не срещат погледите на хората.

— Не съжалявам, че ме удари този невъздържан и жесток човек — тихо каза старият аксакал. — Тежко ми е, че млад казах е облякъл този мундир с медни копчета и участва в този позор…

Без да погледне повече към никого, сякаш около него ги нямаше всичките тези хора, старецът тръгна към своята камила. Дори офицерът като че ли разбра, че не трябва да го спира.

 

 

„По-добре този глупак да беше нашибал всички останали, отколкото да посяга на стареца! — мрачно си помисли вързаният Ожар. — Вече няма да бъде лесно да се потисне гневът на хората, които са видели това с очите си. Днеска хванаха Сейтен, утре ще се появи друг… Само родовите вождове и уважението към аксакалите държат още юздите им. А всеки родови вожд не се подчинява на другите. Това трябва да се поддържа, ако искаш да има ред… Какво ще стане, ако в степта се намери някой, който съумее да обедини всичките родове?… На диви коне приличат казахите. Ако някой успее да ги опитоми, те ще го слушат безпрекословно. Тази лавина може да стъпче всеки враг, стига само да се появи водач. Дори в пропастта могат да скочат след него…“

Покрай Сейтен и Ожар, които сега бяха вързани с едно въже, преминаваха остатъците от разгромения керван, когото подкарваха обратно на север. „Двама могъщи защитници на нашия род са пленени… Но ние ще ги помним!“ Каза го някой от родовите аксакали и гърдите на Ожар се изпълниха с радостно предчувствие. Вече го смятаха за равен на Сейтен, за родови батър!…

„Ами ако изведнъж научат истината?“ — помисли си той и лепкав, непознат до сега за него страх запълзя под ризата му и докосна сърцето. Той още не знаеше, че този страх вече ще бъде с него завинаги, до самата му смърт, и ще се увеличава с всеки ден, лишавайки го от сън и покой. Всичко, което хапне, занапред щеше да има съвсем друг вкус… Но сега Ожар още не го знаеше и си мислеше за друго: „Колко добре се получи, че сега съм вързан заедно с него. Ще трябва да изтърпя няколко дена…“

Сейтен и Ожар ги подкараха под усилена охрана отделно от кервана направо в Омск.

 

 

След три дена усилени преходи те достигнаха до Турткулската волост, където свършва Баян аулския окръг и започваше Сибир. Спряха за нощувка в голям аул на брега на едно езеро. Този аул се управляваше от Таймас, син на Бектас. Таймас, висок и плещест мъж със светли мустаци, беше племенник на рода каржас. Аулът бе разтревожен от появата на войници, водещи вързани хора. Те гледаха със страх големите пушки с втъкнати щикове. И все пак намираха в себе си мъжество да се приближат и поне да се поздравят с пленниците.

Особено зле изглеждаше Сейтен. Работата не беше в голямата умора, тя дори не се бе отразила върху външния вид на батъра. В очите му се четеше неутолима скръб от това, че не можа да защити хората, които му се бяха доверили. Онези, които се приближаваха към него, първо забелязваха безкрайно печалните му очи и чак след това виждаха кървавите петна върху разкъсаната риза. След пленяването бяха били батъра и Чингиз, синът на акмолинския ага-султан, бе взел в това дейно участие…

Повече от всички бе разтревожен и опечален самият Таймас. „За какво са виновни батърите Сейтен и Ожар? — Нима животните и птиците не се опитват да опазят бърлогата или гнездото си? Как може човек да не защитава земята на бащите си!… Сега си плащат само за това, че просто са искали да избягат от тормоза…“

Колкото и да се опитваше Таймас да поговори насаме със Сейтен, все не му се отдаваше да го направи. По заповед на офицера войниците не допускаха никого до пленниците. Войниците бяха заели юртата на самия Таймас и едва след дълги молби му разрешиха да спи отвън край собствения си дом.

Нощта бе непрогледно тъмна, душна, сякаш целият свят бе покрит с плътно одеяло от камилска вълна. След случилото се през деня аулът изглеждаше като мъртъв. Само привързаните войнишки коне пръхтяха нейде наблизо и от време на време се чуваха гласовете на часовоите. Тежки мисли изпълниха главата на Таймас. Не му даваше покой окаяният вид на Сейтен и на Ожар и той се въртеше от една страна на друга, без да може да затвори очи.

Изведнъж Таймас дочу нечий печален, страдалчески глас. Той се заслуша и разбра, че това е Сейтен. Батърът тихо пееше по мотив от „Елим-ай“:

Там станувахме, леки като жерави,

прощавай роден край! Сбогом, земна красота,

там искахме да станем като едно семейство,

но привлякохме само хищни лапи и клюнове.

Песента на батъра приличаше на плач. Прекъсна я гърленият глас на Ожар:

— Защо се измъчваш така, Сейтеке?

В този глас имаше нещо необичайно, някакво тайно ликуване, от което по гърба на Таймас полазиха тръпки. Сейтен също го усети и изведнъж ясно си спомни гласа, който прозвуча онази нощ, когато предателски го плениха. Не можеше да има съмнение: онова беше гласът на Ожар, гърлен и скриптящ… Но защо тогава го карат, вързан, заедно с него?…

— Ожар, неизказаната обида е като рогата на Искандер. Нали помниш, неговите растели навътре и за него нямало покой…

— И какво, сега да си изливаме един пред друг душите ли?

— Стига да имаш какво да излееш… Не мислех за себе си, Ожар, и ти го знаеш. Макар нашият народ да е малък като чучулига в небето, той можеше да се издигне и по-високо. Съдбата на нашия народ е била моя вечна рана. Единственият ми брат Тайжан даде за това живота си. Ти тогава беше до него и затова остана завинаги в сърцето ми…

Ожар мълчеше. Може би си припомни дните, когато безстрашно препускаше из степта, за да пази народа си от притеснения, и във всяка юрта намираше уважение и приют. А може би още тогава е замислял това, до което стигна. Сейтен трябваше да разбере всичко.

— Помниш ли как спасихте аула Кумбел от наказателния отряд? Войниците и подлогите на ага-султана ви изтласкаха в дерето между баирите на Каражал. Ти тогава остана с твоята сотня и два дена задържаше противника. Онази зима планината Баян бе покрита с хлъзгав лед и докато ние се сражавахме, жените събраха постилките и направиха път през върха. Тогава двеста семейства се измъкнаха от ръцете на врага. Този подвиг те прослави сред народа… За нещастие брат ми Тайжан попадна в капан и бе осъден на смърт. Тебе също щяха да те хванат, но аз те измъкнах. Половината ми сотня погина тогава. Но пък спасихме теб, надеждата на нашия род. Бъдещето принадлежи на младите водачи.

Защо обаче мълчи Ожар?…

— Защо мълчиш, Ожар? — попита батърът Сейтен. — Ти тогава беше млад. Благородството се добива от младите сърца, както златото от рудата. Целият род на каржасите не можеше да реши и за петдесет дена онова, което ти реши за една нощ. Имаше дар слово, беше пълен със сила. Къде изчезна всичко това? Станал си като теленце, на което са му турили намордник… Аз съм човек, който има право на всичко: ако ме убият, ще отида в рая, ако убия някого, значи такава е волята на създателя. Защото не ми тежи и една капка невинна кръв и съвестта ми е чиста пред земята. Защо мълчиш?

На лунната светлина се видя как Ожар скочи и седна на възглавницата.

— Този, който не внимава, няма да види пред себе си дори и камила! — каза той. — Защо се нагърбваш с отговорността да говориш от името на всички? Ти си се вдигнал срещу царя, а нима малко наши хора го приеха с хляб и сол? Нима загубиха тези, които облякоха обшитите със злато мундири?…

На Таймас, който лежеше отвън, не му достигна въздух. „Япър-ай! Какви ги говори тоз човек… Май сърцето му е взело да бие различно!“

— Значи ето докъде те докара бързата мисъл — каза след кратко мълчание Сейтен.

— А ти да не си очаквал всички да се водят само по твоя акъл? — В гласа на Ожар се долови дълго скривано злорадство. — Виждаш ли докъде стигна? Искаш да повлечеш и другите със себе си?

— Сърцето ми усещаше бедата… — гласът на Сейтен беше спокоен. — Значи наистина не съм се излъгал.

И двамата замълчаха за дълго и Таймас реши, че разговорът е свършил. Той щеше да се отпусне на възглавницата, но отново чу гласа на Ожар:

— Сега му е времето да се снишим, да запазим главите си… Тези, които ги имат, разбира се… Сега не можеш да събереш казахите в един народ. Пръснали са се из цялата степ като кулани и водачите ревнуват табуните си един от друг. Може би ще дойде време, когато властта им ще отслабне…

— Да, ето в това е разликата между нас. Оприличаваш родния си народ на кулани, а аз го мисля за степни орли… Който каквото обича. Враната нарича малкото си „беличкото ми“, а таралежът своето таралежче — „мекичкото ми“!

— Не си ли мислил защо белият цар винаги успява?

— Да не си решил да се учиш на мъдрост от царските слуги?

— Да, щом има полза от това. Пък после ще видим!…

— И първото, което ти подсказа тази мъдрост, беше да предадеш рода си?… Не, Ожар, както не можеш да избереш родителите си, така не можеш да избереш и своя народ. Наричай го както искаш: див, безпомощен, изостанал, на нашите чела е написано неговото име. Обичам го такъв, какъвто е, и затова не се боя от смъртта. А този, който подрязва крилата на моя народ, е мой враг за веки веков, дори и да ми е роден син!

— Мучиш нежно като крава, която е видяла кожата на умрялото си теленце.

— Ожар, само не се прави, че постъпваш така заради общата полза, че имаш някакви високи и хитри планове. Ти извърши предателство, а предателството никога не е служило на доброто. То е като зараза — ако не сега, то през седем поколения ще донесе горчиви плодове. Там, където е имало предателство, няма да порасне нищо, освен отровна трева…

— А дълго ли ще помнят гроба ти?

— Да, ще го помнят!…

Те отново замълчаха за дълго. Разговорът пак бе подновен от Ожар. В думите му имаше злобно тържество:

— И все пак след няколко дена няма да ви има, както ги няма вече Тайжан и останалите… А аз ще живея и ще правя всичко, което ми се прави. Нашият разговор ще отлети в това грамадно небе и никой никога няма да узнае за него!…

Таймас целият се напрегна, очаквайки гневното избухване на Сейтен. И изведнъж чу смеха му.

— Много ми е жал за тебе, Ожеке! — каза батърът Сейтен и в гласа му нямаше никаква преструвка. — Мислиш, че за предателя тежестта на стореното зависи от това, дали хората знаят за него? Тъкмо напротив, ако знаят, това понякога облекчава душата му… Жалко само, че още много нещастия ще донесеш на народа. По този път няма спиране…

 

 

Таймас навлезе навътре в степта. По природа той бе сдържан човек и не сметна за възможно веднага да отмъсти на Ожар. Освен това бе трудно да се приближи до пленниците заради войниците, пък и гневът им можеше да се стовари върху съвсем невинния аул. Но той се закле да отмъсти…

Когато на сутринта войниците отново вързаха заедно Сейтен и Ожар, Таймас, който вече знаеше защо се прави това, помаха с ръка и на двамата…

II

За казахите целият живот минава от стан на стан. Ето и сега по бреговете на тясната, но бърза и весела рекичка Илек бяха отседнали няколко кервана. По горното й течение, недалеч от Кандагач, се бе разположил голям стан на рода табън начело с батъра Жоламан — син на Тленчи. Недалеч от тях се бяха разположили аулите на родовете жагалбайлъ, алшън и шектъ. Всички те бяха последвали рода табън нагоре по Илек чак от самия Жаик…

Тукашните номади се отличаваха от баян аулските. В кервана на Жоламан наред с обикновените казахски юрти имаше немалко покрити с постелки, опушени шатри, приличащи на купи сено, както и просто бели навеси. Овцете и камилите тук бяха значително повече, а конете — по-малко. Но пък в табуните жребци и кобили от издръжливата и непретенциозна местна порода можеха да се видят и чистокръвни ахалтекински коне или бегачи от породата теке-джаумит — тънконоги, с високо вдигнати гърди и дълги, извити като на лебед, шии. Обаче главната гордост на стана бяха камилите. Двугърби мъжки камили с дълга, стигаща до земята козина; високите и яки, способни лесно да носят осемкрила юрта арабски дромадери, бели едногърби женски камили-аруани. Овцете и козите също си ги бива. Стадата се водят от брадати козли с мека козина и големи саблевидни рога и от овни с копринена вълна, козите стигат с вимето си до тревата, от стадото непрекъснато изскачат пухени козленца.

Хората тук се отличаваха и по дрехите си от жителите на Саръ-Арка. Върху главите на мъжете имаше големи, украсени с везба калпаци от светла камилска вълна с обърнати нагоре краища. Високите калпаци също бяха със специална форма, кадифени, обшити с кожа, а отвътре подплатени с плъст. Върхът им беше много висок, приличаха на стърчащ нагоре ръкав с шест позлатени ивици, нашити по височина. Боядисаните в хвойнов цвят меки полушубки по полите и край яките също бяха обшити с бродерии и украсени с ширити. Под тях се носеха вълнени чекмени, шалвари от конска кожа, а на краката — ботуши с високи токове.

Женските дрехи по-малко се различаваха от тези в Саръ-Арка. Камизолите и кафтаните също така бяха обшити със злато и сребро, а шапките — украсени със сибирски кожи от самур. Носеха се същите шапки — саукеле: високи, конусообразни, украсени с монети и пищни пера от бухал на върха. Дългите басмени и кадифени рокли с двойни поли също бяха обсипани със сребърни монети. Върху роклите се носеха тънки домашнотъкани или кадифени камизоли и бешмети, стегнати в талията. По-заможните имаха златни пръстени, бисерни огърлици, масивни златни и сребърни гривни по китките, старинни обици, останали от прабабите, на ушите. За разлика от Средния жуз обаче, някои жени от Младшия жуз вместо бели платнени кимешеки носеха кун-гейлици — характерни шапки, обшити с коприна, също така увенчани с пера от бухал. Девойките пък ходеха с плътно стегнати сребърни колани и тахии с пера — разновидност на тюбетейката…

Веднага се виждаше, че хората са пристигнали тук съвсем скоро, а юртите и шатрите са издигнати набързо, с разчет да се изкарат два-три дена почивка — не повече. В меката и дъхава трева наоколо пасяха конете, събирайки сили, за да продължат пътя си. А видът на хората и от тази страна на Голямата казахска степ не беше весел. Както и в Саръ-Арка те бяха прогонени от родните пасбища, където от векове чергаруваха техните деди и прадеди. Върху степта бе налетяла обща единна беда и за момента бе приглушила разните дребни дрязги, родовите и племенните разпри. И тук мъжете държаха конете неразседлани и спяха с оръжието си. Опитните батъри използваха почивката, за да закалят и наточат кривите си саби. Децата, обхванати от общата тревога, стояха мирни. Те не тичаха както обикновено из целия лагер, а тихо седяха до майките си и наблюдаваха възрастните. Девойките не излизаха в степта извън границите на лагера. А в безкрайното небе ясно се чуваше тъжният вик на отлитащите гъски…

В средата на стана, на едно крайбрежно хълмче, седяха аксакалите на рода и батърът Жоламан, син на султан Тленчи, най-богатият и влиятелен човек сред табъните. Той беше едър чернобрад мъж на средна възраст с проницателен поглед. Носеше вит шлем и желязна броня. Ръкавите на бронята стигаха само до лактите и под тях се виждаше скъп кадифен бешмет. Краищата на бешмета, както и на тъмносините кадифени панталони, бяха извезани с красиви шарки. Дебела сребърна ивица опасваше кончовете на високите му ботуши, широк сребърен пояс стягаше долната част на бронята, злато и сребро блестяха по канията на големия кинжал. Върху бронята пък бе наметнат щедро обшит със злато и украсен с ширити широк син кадифен кафтан. Жоламан, както и аксакалите, напрегнато гледаше на запад. На душата му беше неспокойно и сега той дори не се опитваше да го скрие…

Изведнъж, сякаш степен орел, който е забелязал лисица, Жоламан батър се наведе напред и после отново замръзна в старото положение. Само зачервените му очи се присвиха още повече. Всички в аула се обърнаха и се загледаха в същата посока. Тънка сива чертичка проряза розовеещия се на хоризонта хълм. Тя изчезна, после се появи на един по-близък хълм и накрая се открои стремително приближаващ се конник.

Беше малко преди залез-слънце. Жените избиваха искри от кремъците върху сухите клечки под казаните. Над съседните аули също започваха да се издигат сивкави стълбове пушек. Но и там, като видяха конника, престанаха да се готвят за вечеря и за лягане.

— О, Аллах, нека новината да е добра!…

— Аксарбас… Аксарбас — нека жертвата ни за теб донесе щастие!

— Прекалено бързо язди… Да не би да го преследва враг?

— Не, по ми прилича да носи радостни вести…

— Нека езикът ти винаги усеща вкуса на меда…

Надеждата, единственият добър спътник на преследваните хора, се появи в душите им. Мнозина се молеха приближаващата вест да бъде щастлива и те да се завърнат по земите на предците си. Конникът вече се приближи до подножието на хълма, където го чакаха аксакалите. Развързаха го, той скочи от изпотения кон и се затича нагоре. Конят едва дишаше, гърдите му ту се издуваха, ту се свиваха. За да издържи това бясно препускане, младият и строен джигит се бе привързал целия с въже, свободни бяха останали само ръцете му. Устните му бяха напукани до кръв, лицето бе покрито с дебел пласт солена прах, само черните му очи пламтяха.

— Добра или лоша новина ни носиш, младежо? — попита Жоламан.

— Лоша новина нося, лоша! — едва продума джигитът. — От Оренбург са тръгнали войници да ни гонят…

— Аллах да ни помага!…

— Какво искат те от нас!

— Далече ли са войниците?…

За един миг, сякаш от вятъра, тежката вест стигна из всички околни станове. Заплакаха, засуетиха се жените…

Жоламан мълчеше и гледаше към степта.

— Чу ли се нещо за нашето писмо?

— Нищо не се е чуло.

— Значи изобщо не искат да ни чуят…

Сега батърът Жоламан гледаше към земята, а хората чакаха. След малко той отново вдигна поглед към младия джигит. Строен като копие и здрав като залят с олово ашик на планински овен, джигитът стоеше неподвижно и очакваше заповеди. В очите на Жоламан за миг избухна гневен пламък. Той обърна глава, обходи с поглед мирните станове, старците, жените, децата, и пламъкът угасна…

— Добре, изтупай се от прахта, измий се. После ще ни разкажеш подробно за всичко. — Жоламан се обърна към аксакалите: — Нека хората да не се стряскат от лошата вест. Тя трябва да се обсъди спокойно и подробно!

— Да, когато се решават въпроси на живот и смърт, умът трябва да е студен и остър като брадва — каза най-старият аксакал.

— Мъдри думи…

— Когато дрехата се премисли от няколко души, тя никога не излиза къса…

— Известете съседните аксакали Мухамедали, Тайман и Жусупгали! — разпореди се Жоламан. — Ще се съберем, когато звездите направят черпак.

Двама младежи, които си приличаха като агънца близнаци, се втурнаха в различни страни от хълма. А Жоламан вече даваше заповеди на своите помощници:

— Нека всички лягат да спят. Явно ще тръгнем на разсъмване, когато звездите започнат да гаснат.

— Правилно…

— Вие също — пийнете по един чай и се връщайте тук — предупреди той старците. — И успокойте жените и децата.

Младият джигит, който донесе лошата вест, все още дишаше тежко.

— Байтабън, иди се поклони на майка си и се върни. Чакам те…

Жоламан остана сам на хълма. Светлата ивица от слънцето, което се скри зад хоризонта, помръкна. Небето почерня и в него се показа мръсно червеният, с кървави петна, лунен диск. Сърцето му се сви и му се стори, че е заради луната… Червенооката беда пак гледа към тях. И къде да се скрият от нея?

Порив на вятъра освежи разгорещеното му лице… Да, от такава беда не можеш избяга. Трябва да се обърнат с лице към нея, щом няма друг изход. В подобни случаи предците му винаги са се изтегляли навътре в степта и са нападали врага денем и нощем, в зима и в лято, докато отслабеният и изтощен враг не си отивал, оставяйки им правото да живеят по собствените си закони. Той, родовият батър Жоламан, ще извади днес от канията вярната си сабя и няма да я прибере обратно докато не се затвори това кърваво око над степта. Той, Жоламан батър е неин син и владетел!…

Някъде там вървяха войниците на далечния бял цар. Той вече неведнъж се беше срещал с тях… Към черната степ гледаше от хълма батърът Жоламан, син на султан Тленчи, законен бий и признат водач на рода табън…

 

 

Родът табън бе древен и влиятелен. Вече много векове, още от времената на монголите, той населяваше земите от устието на река Илек, където тя се влива в Жаик, до пясъците на Нарън. Богатите на сочна зелена трева степи на земите край Жаик му бяха дадени с височайшето позволение на руския цар. Това положение бе отменено чак в 1810 г., когато се засилиха колониалните стремежи на царизма. Промишленият добив на илецка сол наложи да се построи път между Ново-Илецк и Оренбург. По този път бяха построени двадесет и девет укрепени поста. Появиха се укрепления, опорни пунктове, казашки градчета около тях и по бреговете на Светъл Жаик. Постепенно най-добрите земи около реката започнаха да преминават към богатата казашка преселническа върхушка. Това вече засягаше кръвните интереси на табънския род и тогава младият още Жоламан, син на султана Тленчи, яхна бойния си кон…

 

 

Отначало той се опитваше да реши всички спорове по мирен начин. През 1822 г., в годината на коня, Жоламан изпрати послание до оренбургския военен губернатор Ессен с предложение да върне принадлежащите на предците му земи. Отговор не последва, а в поречието на Илек бе изпратен наказателният отряд на есаула Падуров. Този малък отряд заедно с есаула бе пленен тогава от табъните, а Жоламан, който виждаше като причина за всички обиди и притеснения само в своеволията на местните власти, изпрати свои посланици — султана Арингазъ, син на Абилгазъ, и Жусуп, син на Сръм батър, лично при цар Александър I. В Петербург не ги приеха, но и не им разрешиха да се върнат обратно в степта.

След като почака още година, Жоламан отново написа писмо на Ессен, като му предложи да освободи есаула Падуров и неговите войници, ако позволят на Арингазъ и на Жусуп да напуснат Петербург и освободят от оренбургския затвор арестувания за бунт табънец Тулебай, син на Кундак. Той пак настоя за преговори по повод незаконно заграбените земи на неговия род. Ессен обаче отново не му отговори. Тогава Жоламан изпрати трето писмо… Този път военният губернатор даде положителен отговор. Той изпрати на Жоламан триста двадесет и седем рубли, предназначени за прехраната на есаула и войниците за времето на техния престой при табъните, а по-нататъшните преговори предложи да се водят чрез признатия от царското правителство хан Сергазъ. В писмото изобщо не ставаше дума за връщането на някакви пасища. И тогава Жоламан яхна коня си…

Следващите три години той непрекъснато нападаше градчетата и укрепленията, които се строяха по двата бряга на Илек. Царската власт пращаше срещу него един отряд след друг. Той не бе в състояние да противостои на въоръжените с огнестрелно оръжие редовни войски и сарбазите претърпяха няколко поражения. Но, като използваше умело особеностите на познатите степи, батърът винаги успяваше да измами противника и да се спаси от пълен разгром.

Това бе неравна и исторически обречена война. На източния бряг на Жаик се прокарваха нови пътища, търговците и производителите строяха складове за стоките си, трескаво се заселваха бреговете на реката. Интересите на чергарите, които губеха по този начин най-добрите си пасбища, бяха последна грижа за царското правителство. След като спечели с помощта на подкупи и с разрешение за безконтролно управление султанската върхушка на потомците на Букей, Вали и Самеке, то изобщо не се съобразяваше с основната маса, с другите многобройни казахски родове, изобщо не отчиташе отношенията, които се бяха изградили в степта през вековете. И обидени се оказваха не само бедните, но и богатите и влиятелни ръководители на много от родовете, такива като Жоламан батър. Точно те в много от случаите оглавяваха движението срещу царизма и хората съвсем закономерно виждаха в тях своите вождове…

В началото най-много пострадаха от колониалното заграбване живеещите между Светъл Жаик и Кара-Откел родове аргън, къпчак, алшън, жагалбайлъ, керей и найман. Освен че им бяха взети най-добрите земи, те бяха задължени да плащат на царските чиновници големи суми пари за правото да пасат добитъка на останалите свободни крайречни поляни. Оказали се в безизходно положение, те, по примера на табъните, често въставаха, нападаха военните укрепления, чиновническите управления и аулите на ага-султаните. Това обаче бяха стихийни, несъгласувани прояви, които бяха лесно смазвани от редовните войски и от туленгутите на ага-султаните. През 1835 г., в годината на овена, по този начин бе потушено голямо въстание на няколко рода от Средния и Младшия жуз, които чергаруваха по източния бряг на Жаик. То завърши безрезултатно, но батърите, които го ръководеха, разбраха, че не ще успеят да победят врага и да защитят правата си, ако не са единни.

На кого обаче беше по силите да вземе в ръцете си юздите и на трите казахски жуза, разпръснали своите аули от Каспийско море до границите на Китай? Всеки род се стреми да запази своята самостоятелност, всеки султан или батър иска сам да управлява своите съплеменници. Твоето си теле е по-добро от общия бик, това всеки го знае. И тогава някак сами изплуват обиди с вековна давност, истински или мними. Какво ли не се е случвало в степта през дългата й история…

Разбира се, във всеки род или племе има мъжествени хора, които смело водят воините след себе си, има и умни, красноречиви вождове с огромен авторитет. Но само в пределите на своя род или племе. За другите те са чужди хора, за които само са чували. А и вътре в рода не всички се подчиняваха на един батър. Обикновено такива имаше няколко и скритата, а понякога и явна борба между тях разделяше дори близките съседи. В тази обстановка мнозина неволно обръщаха погледите си към потомците на хан Абълай, умния и хитър повелител на Средния жуз, който изкусно се бе възползвал от противоречията между царска Русия и императорски Китай и бе съумял с тази си политика да запази относителна самостоятелност за дълъг период от време. Хората помнеха как в годината на тежкото бедствие, наречено от народа „Актабан-шубъръндъ“, Абълай съумя да оглави отпора срещу калмицките завоеватели и че още през 1777 г. видните люде от трите жуза го вдигнаха според древната традиция на бяла постелка и го провъзгласиха за хан на цялата казахска земя. Обаче с указа си от 24 май 1778 г. Екатерина II го утвърди за хан само на Средния жуз…

Защо не бе удовлетворена молбата на хан Абълай се казваше в съпроводителното писмо на Сенатската колегия до оренбургския военен губернатор от септември същата година. То съдържаше ясно предупреждение за опасността всички казахи да се обединят под властта на един хан и съветваше царската грамота за ханското назначение, както и самурената шуба, лисичата шапка и сребърната сабя да се дадат на Абълай едва след като се е заклел във вярност към нейно императорско величество в една от подвластните крепости. Абълай тогава ловко избегна капана, като изпрати големия си брат Жолбаръс да се запознае с указа, и продължи да бъде хан и на трите жуза.

След смъртта на Абълай през 1782 г. за хан бе избран най-големият му син Вали, който веднага призна властта на руския цар. Но с това, както винаги се случва в подобни случаи, не се съгласиха останалите синове на стария хан и най-вече Касъм тюре — синът на Абълай от една калмичка. Заедно със синовете си Есенгелдъ и Саржан той започна дългогодишна изнурителна и кръвопролитна война под знамето на прославените си баща и дядо. Това беше многократно повтарящата се в историята вътрешнофеодална борба за власт и за влияние, която този път съвпадаше с национално-освободителната борба на народ срещу царизма, която използваше за своите си цели и поради това съумяла да продължи дълги години. От своя страна царското правителство ловко използваше между феодалните разпри. Бидейки обективно исторически прогресивно явление, присъединяването на степните области се извършваше през сложното и противоречиво преплитане на хорските съдби.

Откъде можеше да знае всичко това обикновеният чергар? Мъглата на годините размиваше в народната памет обидите и тормоза от страна на страшния хан Абълай. Той беше пряк потомък на Джучи — сина на Чингизхан, на когото „Разтърсващия вселената“ жесток завоевател бе дал за владеене тези земи и народи. Хората виждаха в потомците му признатите наследници на страшния Джучи. Затова нямаше нищо чудно, че знамето на Абълай беше притегателно в степта. Трябваше да минат много години, да се пролеят реки от кръв, за да разбере народът накъде води това знаме…

Не само простият народ, но и много батъри и водачи на родове искрено вярваха, че само така могат да отстоят своята независимост. Към тях се отнасяше и батърът Жоламан, водачът на табъните…

Сега той стоеше на хълма и гледаше към черната далечина. Къде е човекът, който ще може да обедини степта? Ако хиляди ручейчета се слеят в една река, вече никакви бентове не могат да я удържат. Засега родовете и племената се съпротивляват поотделно, но ако се намери признат от всички вожд, то тази съпротива ще се превърне в страшна непобедима сила… Синовете на Касъм тюре сега са далеч, освен това сполуката не е с тях. Кога ли ще намерят общ език с Коканд… Макар да е такъв съюзник, че по-добре да ти бъде открит враг. Кой може да бъде сигурен, че няма де се повтори предателството, извършено в Курган през лятото на миналата година от ташкентския куш-беги? Не може да се вярва на думата на търгаш, който всеки момент е готов да жертва казахските земи заради интересите си? Не се знаеше кой е по-голям враг: белият цар или едноверците от Коканд…

Но какво да прави, ако се налага така, тайно, да бяга от родните места и всяка нощ да чака войнишки залп от тъмнината? Най-лошото е да се чувстваш като подгонен заек, над когото освен всичко се вият и ястребите султани. Да се хвърли срещу тях и да загине? Това би било най-лесната работа. А жените, децата, бъдещето на рода?… Не, той отговаря за хората си пред старите гробове и пред тайнствените каменни фигури, издигнати тук от предците. Пропастта е на една крачка и трябва да внимава, къде стъпва…

Да, морето трябва да е единно. Той бе виждал как в солниците изолираната от морето вода бързо изсъхва и на дъното остава само пухкав бял прах. Това се случваше и с откъсналите се родове… Само аулите на родовете алтай, алтън, тока и уак бяха последвали Есенгелдъ и Саржан, синовете на Касъм тюре. И колко години вече те безуспешно се борят със сибирския губернатор и с послушните му султани Конур-Кулджа и Зилгара.

Кой още ги следва, освен рода табън? А нали са недоволни всички, цялата степ е разбунена. Значи дори сред потомците на Абълай няма достатъчно авторитетен човек. Ако такъв човек се появи, той, батърът Жоламан, сам ще пречупи своята гордост и властолюбие и ще му се подчинява за всичко, и ще наказва всеки табън, на когото му хрумне да си спомни стари разпри…

Какъв трябва да бъде този човек? Батъри има много и до един са смелчаци. Но само смелост не стига: трябват още ум, мъдрост, хитрост, красноречие, сдържаност, решителност и още много-много други качества. Нима на казахската земя не се е родил човек, който да съединява в себе си тези необходими на вожда качества!… Десетки известни батъри, султани, бийове преминаваха в съзнанието му, но първо бе скулестото загоряло лице на Кенесаръ, средния син на Касъм тюре. Той вече се бе отличил, беше се прославил в няколко схватки, но мнозина степни батъри имаха зад себе си не по-малко славни дела. Пък и още бяха живи баща му и по-големите братя, които според древните степни закони имаха преди него право на слава и власт…

Тревата долу изшумоля. Жоламан батър сведе очи и различи в сивата тъмнина контурите на снажна фигура. Хубава, лека крачка имаше племенникът му Байтабън. И предаността на истински воин към делото. Нито една излишна минута за отдих след изтощителната езда през степта не бе отделил той: само бе изпълнил неговата молба-заповед да се обади на старата жена. Беше разбрал, че Жоламан иска да поговори с него насаме…

Той бе единственият син на голямата сестра на Жоламан батър, омъжена в рода есентемир, който спадаше към Младшия жуз. Когато поотрасна, Байтабън стана изключително смел, ловък и находчив юноша. Макар Жоламан батър никога да не бе го казвал пред хората, той най-много обичаше своя племенник. Сърцето му се свиваше, когато изпращаше Байтабън на някоя опасна задача.

— Докато те нямаше все ми се струваше, че някаква пушка е насочена към мен!…

Тези думи неволно се изтръгнаха от батъра и той докосна с устните си студеното чело на Байтабън. Младежът се смути от ласката на чичо си, защото усети, че за Жоламан батър все още е глупаво момченце. Чичото също усети състоянието на племенника си, изправи се и попита с обичайния си твърд глас:

— Много ли са войниците?

— Два отряда. В този, който върви след нас има повече от сто души. Движат се по десния бряг на Илек и всеки е с пушка на рамо. Командва ги самият Кара-бура с дисагите.

„Кара-бура с дисагите“. Това бе известният из цялата степ хорунжий Карпов, човек с огромен ръст, с гърди и ръце, обрасли с гъсти черни косми. Той имаше груб, животински нрав и неслучайно го наричаха дива черна камила с дисаги, по съзвучие с неговия чин. Така бе известен той в степните легенди…

Стотина пушки… Доста време трябва, за да заредиш отново, но сарбазите на Жоламан нямаха и една такава.

Няколкото дългоцевни хивински кремъклийки не се брояха, те бяха по-опасни за стрелеца, отколкото за мишената. Джигитите бяха въоръжени с дълги саби, ковани боздугани и лъкове. Да, цялата надежда беше в лъковете. Неслучайно момчетата още от ранно детство препускат из степта и от сто крачки уцелват в главата непредпазливо показалият се от дупката си лалугер. По седлата на джигитите висяха красиво бродирани колчани от плътна тъкан и като равна линия се виждаха твърдите пера на стрелите. Някои от тях бяха белязани с жълто или червено перо, което означаваше отрова от пепелянка или слюнка от болна от шап крава. Техните остри върхове не трябваше да се пипат с ръка и малцина от поразените с тях оцеляваха. Жителите на степите използваха при опасност това страшно оръжие от векове и неведнъж бяха принуждавали завоевателите да се оттеглят. Те знаеха, че понякога самите те няма да могат да се предпазят от мора, който започваше в степта от техните стрели, но свободата винаги беше за тях по-скъпа от живота…

Батърът Жоламан добре знаеше всичко това и очите му гледаха в нощта. В дълбок размисъл той опипа хорасанската си сабя.

— Оръдия имат ли?

— Не, не са видени такива.

— Тогава ще ни бъде по-лесно…

— Казват, че имат много барут и сяра. Не съм я видял, но нашите хора казват, че возят голямо буре с барут в последната каруца от обоза си. Каруцата се тегли от чифт дорести коне, а бурето е завито с черна черга…

— И това трябва добре да го запомним. — Жоламан сякаш се сети за още нещо и рязко извърна глава към Байтабън: — Видели ли са сред тях Белоокия Джебраил или Гъгнивия Алексалдъ?

Жоламан батър питаше за двамата най-опасни хора. И двамата, урядници от Илецките укрепления, Гаврила и Александър, бяха тукашни, от старите заселници. Те добре познаваха степта, езика и обичаите на казахите. Но за разлика от обикновените руски хора, които се бяха слели с жителите на степите и живееха сред тях като сред свои, тези двамата използваха знанията си, за да вършат злини. И прякорите, както е прието сред казахите, им съответстваха. При разпитите Гаврила страшно се пулеше, а Александър противно тътнеше, докато вадеше душите на хората. Бяха необикновено жестоки дори според нравите, които царяха в крепостите по границата. Жените в степта плашеха децата си с техните имена. Ако бяха с отряда, работата се усложняваше. Като млади и двамата се бяха занимавали с конекрадство и човек не можеше да ги излъже с обикновените степни хитрости, на които се хвана праволинейният и не особено умен службаш Карпов. Освен това те чудесно познаваха местността покрай бреговете на Илек, защото бяха участвали във всички наказателни експедиции…

Казахите познаваха всеки човек в крепостите, неговите навици, характера му, силните и слабите му страни. Едни уважаваха и домовете на степните жители бяха винаги отворени за тях, други ги мразеха, но и едното и другото беше заслужено…

— И двамата са в другия отряд, на хан Сергазъ — поясни Байтабън. — В него също са към сто човека. Новите им пушки обаче са по-малко. Половината от хората са просто хански туленгути с пики. Канят се да нападнат, когато започнем да се изтегляме — там където се събират трите езера. Така каза нашият човек, който е в отряда им…

— Искат да ни заградят от двете страни като диви коне, така ли?…

— Да, май точно това искат.

— Какво пък, и ние сме ловили диви коне… — Жоламан батър неопределено се усмихна и изведнъж, като се обърна към Байтабън, попита направо: — Успя ли да видиш Акбокен?

Байтабън очакваше този въпрос и широките му плещи безсилно се отпуснаха.

— Не успях…

Акбокен бе дъщеря на един мирен човек от рода табън. Според древния обичай Жоламан батър, като чичо на Байтабън, се договори с таткото на момиченцето за техния годеж, когато самият Байтабън едва прохождаше, а то лежеше още в пелени. Няма как да се обясни, но подобни годежи нерядко излизаха сполучливи. Явно така се получи и този път. Момиченцето растеше като необикновена красавица и веднъж, по време на едно празнично надбягване, я видя хан Сергазъ. Тогава в надбягването победи прочутият ахалтекински бегач, който принадлежеше на рода табън. Още отдалече всички събрали се хора се любуваха на гордата глава, на мощния грациозен ход на коня. Старият хан обаче не гледаше коня. Очите му не се откъсваха от малката стройна фигурка, сякаш излята върху могъщия гладък гръб на животното. Това беше тогава още осемгодишната Акбокен…

Хан Сергазъ минаваше за опитен ценител на женската красота и очите му не го лъжеха. Минаха само няколко години и в степта вече нямаше красавица, равна на Акбокен. А ханът още тогава, без да чака края на празненствата, заповяда на Жантемир — бащата на момичето — да се премести в лагера му и го направи свой туленгут. Работата е там, че според приетия обичай туленгутът няма право нито сам да се жени, нито да омъжва дъщеря си без разрешението на своя хан. След известно време Жантемир бе принуден да върне на сестрата на Жоламан батър получената от нея част от зестрата, представляваща няколко глави добитък.

А малката „невеста“ плачеше и се дърпаше обратно, когато я откарваха от родния аул. Какво беше това: любов, особена симпатия, навик — откакто се помниш да знаеш, че си наречена за високото чернооко момче? Тя не разбираше нищо, но усещаше, че става нещо страшно, непоправимо. Момчето остана в детските й сънища…

Работата не опираше обаче само до детските чувства. Развалянето на годежа и връщането на даровете се считаше за оскърбление. И оскърбен бе не някой друг, а предводителят на древния род табън, прочутият батър Жоламан, който стоеше в основата на този годеж. Тогава все още бе трудно да обвиниш хана, който имаше неписаното право да вземе всеки при себе си за туленгут, но за всички беше ясно накъде отива работата. А да обидиш батър — такова нещо в степта не се прощаваше на никого, ако ще да е три пъти хан или султан. Жоламан батър обаче не искаше да започва разпра в такива трудни времена. Над степта надвисваха облаци и не се знаеше кой каква позиция ще заеме. Дори честта на батъра отстъпваше пред общото дело. Но сега, когато туленгутите на хан Сергазъ заедно с войниците усмиряват въстаналите аули, всичко ставаше ясно. Преди пет дена Жоламан батър извика племенника си и пред всички бийове и аксакали му каза:

— Носят се слухове, че наказателен отряд ще тръгне след нас от Оренбург. Знам, че и този път работата не е минала без Сергазъ. Замини за техните аули и научи подробности. За наш късмет, колкото и да тормози хората си това старо куче, вързало се с чужда верига, мнозина от тях ни помагат…

Това бе открит разрив с хан Сергазъ. А когато остана насаме с Байтабън, той сложи голямата си ръка на рамото му:

— Аз също съм бил млад и разбирам всичко. Щастието е като дива гъска. Истинските джигити я ловят с примка или с мрежа… Вземи двата ми най-добри сиви коня. Замини направо за ханския аул. Направи всичко, което трябва за нашето дело. И после, ако Акбокен е съгласна, я отведи през нощта. Ако не стане, разбери кога иска да вдигне сватбата старото куче. Нищо няма да пожаля, може да изгубя всичките си табуни, но ще му разваля празника!…

Жоламан батър изрече онова, за което вече говореше цялата степ. Хан Сергазъ иска да вземе Акбокен за поредна жена. Новината не беше в това, че ханът има вече няколко жени, а в това, че този път обиждаше цял род. Когато преди две седмици Байтабън чу новината, той навлезе в степта, хвърли се върху сухата миналогодишна трева и започна да се търкаля по нея, напълнил устата си с корени, за да не вика. Никой не го знаеше, но през тези години той се беше виждал с Акбокен четири пъти. Това ставаше на далечните летни пасбища, където се срещаха пътищата на много племена от Младшия жуз. Между тях нямаше нищо, просто те всеки път изкарваха един до друг в степта цялата нощ. И дори не си говореха…

Но кой знае дали не бяха по-големи страданията на батъра Жоламан, когато чу тази вест. Към мъката за племенника, когото обичаше повече от себе си, се прибавиха страданията от оскърбената батърска чест. Гневът замъгли очите му…

Прочутите из цялата степ сиви аргамаци на Жоламан батър надбягваха вятъра, хващаха със зъбите си бързокрили птици в полет. Така се говореше за тях и си беше истина. Без да вземе със себе си нито един джигит, за да не привлича вниманието, след ден и половина езда Байтабън падна в тревата край ханския аул. Той си почина малко, спъна краката на конете и запълзя към аула. От верни хора той научи, че от Оренбург са тръгнали два наказателни отряда, за да разгромят и усмирят рода табън, начело с Жоламан батър. И още научи, че тия дни трябва да се състои сватбата на стария хан и Акбокен. Обаче не му оставаше време…

— Не можа ли поне да я видиш?… — запита батърът, без да поглежда племенника си.

— Това е рана само в моето сърце! — тихо отвърна Байтабън. — А всеки час доближава войниците до нас…

— Говориш, както подобава на бъдещ батър. Що се отнася до Акбокен, бъди все така мъжествен. Няма неизлечима тъга.

— Моята е неизлечима — твърдо рече младият джигит.

— Може би ти си правият — въздъхна батърът. — Виждам, че работата е сериозна. Не се предавай. Ако не загинем в този бой, ще попилеем цялата ханска глутница!…

 

 

Една след друга в почернялото небе се появиха седем ярки звезди и очертаха черпак. Когато заблестя и последната от тях от различни страни към върха на хълма започнаха да се изкачват аксакалите. Те се приближаваха тихо и мълчаливо сядаха около Жоламан батър. Когато се събраха всички, Жоламан батър се обърна към тях с кратка реч. Той разказа всичко, което се знаеше за войниците и за хан Сергазъ, и поиска от старците съвет. Всеки от аксакалите се изказа накратко и мненията им съвпадаха. На рода табън не му оставаше нищо друго, освен да приеме боя. Беше решено родовият лагер да се пренесе край планината Мугоджар. До там имаше към два дни път, а там жените и децата щяха да се скрият в гъсталаците. От хилядата налични сарбази половината щеше да пази лагера, а другата половина трябваше да посрещне преследвачите. Според сметките на Жоламан батър те трябваше да наближат към разсъмване, а ако сменят конете, още тази нощ. Затова десетина джигити трябваше да останат и да продължат да палят огньовете, сякаш лагерът си е още тук…

Аксакалите тръгнаха към караваните си, а Жоламан батър заедно с останалия до него Байтабън пристъпи към разпределението на джигитите. Те минаваха пред него на светлината на ярко горящите огньове, въоръжени с лъкове, копия, секири и боздугани. Слабо блещукаха сребристите кръгове на преметнатите зад рамо щитове. Това вече беше изцяло във властта на батъра. След знак с лявата ръка сарбазът тръгваше след керваните, знакът с дясната оставяше сарбаза с него, за да посрещнат врага. Беше минало по-малко време, отколкото между две доенета на кобилите, когато обкръженият от джигити грамаден керван на табънския род бе готов за тръгване. Свикнали с тревожния походен живот, хората безропотно и без суетене поеха по новия, незнаен път. В нощта се чуваха само плачът на събудените по никое време деца и глухият недоволен рев на разтревожените камили. Постепенно и тези звуци затихнаха. Керванът се отдалечаваше все повече и повече…

На оставащите им се струваше, че аулите все още лагеруват на избраното място. Равно горяха многобройните огньове, разгонвайки белезникавата заради появилата се луна тъмнина. От време на време изхриптяваха коне, чуваха се тихи гласове, кучешки лай. От която и страна да се приближиш, ще ти се стори, че керванът току-що е спрял, хората си варят храна, готвят се за сън…

Жоламан батър раздели събрания отряд на две групи. Едната той скри в обрасла с храсталак долчинка, а другата поведе към другата страна на хълма. Сарбазите не бяха стигнали още до определените им места, когато от степта се чу бързо приближаващ се тропот. Сърцата на хората се свиха тревожно, но условният сигнал — крясък на птица — ги предупреди, че се задават свои. Групата конници наближи южния склон на хълма. Те държаха пиките си наведени, както правят това само табъните…

Оказа се, че това са разузнавачи — ертоули, изпратени със специална задача нагоре по Жаик преди няколко дни. Но кого водеха със себе си? Сред тях имаше трима чужди. Единият бе дребен, белолик, загърнат с чапан. Другите двама също не бяха облечени като табъните: ниски калпаци, обточени с бяла кожа, с домашнотъкани черни кафтани, като на руските преселници, а ботушите им бяха с някакви странни тесни кончове. Конете им едва се влачеха до конете на табъните, а когато спряха, разтвориха настрани и четирите си крака. Явно бяха изминали дълъг път. Старшият от ертоулите се приближи към мълчаливо очакващия го Жоламан батър, за да докладва. Той тъкмо си отваряше устата, когато застаналият редом с батъра Байтабън трепна:

— Япър-ау!

— Какво има?

Жоламан батър учудено обърна глава към племенника си и проследи погледа му. Дребната фигура се бе навела от коня си и също се взираше:

— Байтабън, това ти ли си?…

Оказа се, че това е девойка, имаше гласа на Акбокен. Тя се овладя и се поклони на околните:

— Амансъздар, агалар!…

Да, това беше Акбокен, не можеше да има грешка. Бликове лунна светлина играеха по леко продълговатото бяло лице и, сякаш две нощни езера в степта, дълбоко и спокойно гледаха нейните големи и черни, като на камилче, очи.

Тъмният алтайски самур на калпака й, увенчана с високи пера, подчертаваше това прекрасно лице. Среброто по кадифения бешмет блестеше по високата й гръд и около талията, защото тя бе разгърнала пътното си кожено наметало. А когато девойката свали калпака си, всички направо замръзнаха. Тя не бе заплела косите си на плитка, тръгвайки на път, а връвчиците, с които ги бе закрепила, се бяха развързали при ездата и сега се пръснаха чак до земята. И сякаш цялата я заля тъмна вълниста светлина…

— На къде сте се запътили, племеннице? — запита Жоламан батър с някакъв неестествен глас. Той самият се бе смутил при вида на подобна красота.

— О, славни Жоламан батър… — започна девойката и изведнъж горчиво, по детски се разплака. — Чичо, защитете ме от този черен лешояд!…

— Джигити, помогнете на момичето да слезе от коня! — нареди батърът.

Байтабън се приближи и според древния казахски обичай я прегърна с една ръка през талията, с другата подхвана лявото бедро на девойката, повдигна го от седлото и ловко го свали на земята. Тя бързо намота косите си около талията, за да не й пречат като върви…

Беше станало това, което често се случва в ханските аули. За велика чест за простия туленгут Жантемир се смяташе това, че ханът взема дъщеря му за своя жена. Всичко вече беше договорено и точно в нощта, когато Байтабън се криеше в тревата край аула на хана, далечна леля на Акбокен доведе почтения младоженец в юртата на невестата. Старият хан използва древния обичай, според който невестата тайно се предава на младоженеца от роднини, които получават договореното възнаграждение и ги оставят сами за през цялата нощ. Този обичай е бил измислен някога, за да се съединяват бедни влюбени, чиито роднини се противопоставят на брака. И сега хан Сергазъ бе решил да се възползва от него, защото добре знаеше, че мнозина искат да попречат на плановете му.

Старецът приличал на отслабнало, измъчвано от глисти старо куче, а лицето му било бяло като на покойник. Разбирайки, че с вида си едва ли ще предизвика любовта на девойката, когато останал насаме с нея, той дори се опитал да се пошегува.

— Ох, цялата ми кръв е изсъхнала. Няма ли тук при теб за левент като мен глътка кумис?

Той сам й подсказал начина да се отърве от него. Акбокен бързо излязла и донесла от съседната юрта чаша кумис. Неотдавна я болели зъбите и в джоба на дрехата й били останали приличащите на копчета зърна от вълчи корен, който в малки дози успокоява болката. Освен това той помага срещу безсъние и девойката изсипала в кумиса всичко, което имала у себе си. Акбокен не се бояла дори от това, че старият хан може да заспи навеки. Прекалено често си била представяла тази първа нощ с него…

Развълнуваният хан на един дъх обърнал голямата чаша леко кисел кумис и веднага започнал да се съблича. Изведнъж обаче ръцете му взели да се движат по-бавно, устата му се изкривила и той се превил на две. Въпреки задължителния за всички обичай, на никой не се позволява да види, или да чуе, дори отдалече, какво се случва в първата нощ между хана и неговата невеста. По тайна заповед туленгутите още преди това били отпъдили всички от юртата на Жантемир, а и те самите се отдалечили, като оставили на пост един полуоглушал. Затова и никой не чул как повръщал и охкал хан Сергазъ, получил през първата брачна нощ заслужена награда. А Акбокен тихо се измъкнала навън…

Двамата съпровождащи я мъже, Ашраф и Давлетчи, били башкирски бегълци. Те се криели около месец в подвластните на хан Сергазъ туленгутски аули и всички ги съжалявали и им помагали. Неочаквано нахълталите хански телохранители хванали чужденците и ги завързали с въжета за една голяма волска кола, стояща край юртата на Жантемир, като възнамерявали на другия ден да ги изпратят под конвой в Оренбург. Това беше много грубо нарушаване на законите на степното гостоприемство и на древното право на убежище, затова младите казахи се опитали още през деня да ги освободят. Силите обаче били твърде неравни…

Акбокен помолила сарбаза, който пазел пленниците, да помогне на хана, на когото внезапно му било прилошало. След това тя прерязала въжетата, с които били вързани ръцете и краката на пленниците, и се скрила с тях в близката долчинка. Там те намерили пасящи коне, хванали три от тях и препуснали на юг, където според сметките на Акбокен трябвало да се намира сега станът на рода табън. Те още дълго чували зад себе си шум и глъчка, сякаш от разтревожено гнездо на стършели…

Дъщеря на тази степ, тя избрала правилната посока. На втория ден се натъкнала на табънските ертоули, които се връщали от поредна задача. Тя разказа всичко това бързо, като леко се смущаваше, на Жоламан батър. Тя бе видяла и чула много неща в аула на хана и батърът взе да я разпитва по-подробно…

— Съжалявам само, че имах толкова малко семена у мен! — каза Акбокен, завършвайки разказа си. — Когато си тръгвах, видях, че той отвори очи…

Жоламан батър я погледна учудено. Толкова сила и омраза имаше в крехкото тяло на девойката, че биха стигнали дори за десетима джигити. Това е добър знак, ако жените започват така да мразят.

— Не се ли страхуваше, че Сергазъ ще си отмъсти на баща ти? — запита той.

Тя учудено отвори очи и черни въгленчета се разгоряха някъде в дълбочината им.

— Че той с какво е виновен?… Баща ми изпълни всичко, което ханът заповяда. Аз не го исках.

Жоламан батър въздъхна тежко… Да, с какво са виновни нейните родители. Нима обаче не е настанало време, когато именно невинният се наказва първи? Всеки се чувства виновен и трепери, свил се е в своята дупка и не си показва носа. Той прекалено добре познаваше наследствената, предаваща се от век във век, ханска политика. Кой джигит от степта ще пожали главата си, щом става дума за чест и свобода? Но ако той е сигурен, че ще вържат стария му баща за опашките на четири коня и ще го разкъсат на парчета, че ще продадат малолетните му сестри в Хива, а всички близки и дори далечни роднини ще бъдат изклани, то той седем пъти ще премисли, преди да направи някоя рискована стъпка. Батърът разбираше донякъде определената мъдрост на тази политика, но младите не искаха да се примиряват с нея… Какво да се прави: такъв е животът. И ние, например, за какво сме виновни, та да изпращат след нас наказателен отряд, да подкарват към безплодните гори жените и децата? Жоламан батър се обърна към набитите башкири:

— Накъде смятате да поемете сега?

— Искаме да останем при вас, батъре. Ако ни приемете… — каза леко рижият Ашраф, който вече доста добре говореше казахски.

— Пътят ни е тежък, хора… А за да станеш сарбаз, трябва да можеш по три дни да не слизаш от коня и да уцелваш от двеста крачки всичко, което ти види окото.

— Башкирите това го могат. И още помнят своя Салават, който заедно с русина Пугач е бил генералите на царицата…

Жоламан батър ги погледна, присвивайки очи:

— Чувал съм за тази работа. Но може би умеете още нещичко? Работата, дето сме я започнали, ще продължи дълго…

— Можем да леем оръдия, ако се намери добра руда — каза смуглия Давлетчи, който до сега стоеше малко назад, и смръщи гъстите си вежди. — Можем и олово да топим, да правим куршуми.

Лицето на батъра светна от радост.

— Истина ли говориш?

— Бащите ни бяха от конниците на Салават. След въстанието ги заточиха в Демидовските заводи. Работили сме там от деца. Оттам избягахме.

— Добре, засега тръгнете след кервана, за другото ще говорим по-късно. — Жоламан батър се обърна към един от джигитите: — Синко, изпрати ги до кервана. И вземи свежи коне, че техните са грохнали.

После погледна към Акбокен, която често-често поглеждаше към безмълвно стоящия Байтабън:

— И ти бъди гост на нашия дом, дъще. Тръгни с тях…

— Добре, чичо! — с готовност се съгласи Акбокен.

Докато се стягаха за път, Байтабън тихо се доближи до батъра:

— Коке, може ли да ги изпратя до кервана? Той още не се е отдалечил много.

— Върви, но се върни веднага.

Байтабън кимна мълчаливо. Жоламан батър го изпрати с очи… Коке… Племенникът за първи път го наричаше така…

 

 

Жоламан батър поведе част от останалия отряд сарбази към съседния хълм и го разпредели така, че подстъпите към него да бъдат защитени от всички страни. Зад тях блестяха многобройни огньове — първият капан за нападателите. Когато успеят да го разгадаят с немалка вреда за себе си ги чака втори, по-сложен. А след това са им подготвени още много други изненади…

 

 

Двеста сарбази са разположени на хълма и конете им са до тях. Те са скрити под самия връх, в едно дере. Дерето не се вижда дори от двадесет крачки. Буйните пролетни води са го изровили в степната глина, но сега дъното на дерето е сухо, покрито с едри кръгли камъни, останали под степния пласт от древно море. То е почти закрито от храсти и завършва с малка котловина, където са скрити още двеста конника. Може да паднеш в нея заедно с коня, преди да си я забелязал в равната степ — толкова гъсто е обрасла с различни храсталаци и треви. От нея в различни посоки тръгват множество ръкави и долчинки и по тях можеш да изпратиш конници да пресекат пътя на врага.

Да, отрядът на хан Сергазъ трябва пръв да пристигне от запад. За това вече съобщиха ертоулите. Джебраил и Гъгнивия Алексалдъ са в този отряд, те веднага ще разберат, че край огньовете няма никой. За да го проверят, те ще решат да огледат от хълма. Там от най-близко разстояние ще ги нападне подготвената засада. Те вече няма да могат нито да се придвижат напред, нито да се откъснат от нея. И когато туленгутите и войниците започнат да губят сили, върху тях по-бързи от вятър ще налетят направо изпод земята двеста свежи конника. Те имат най-доброто оръжие и ще ги командва Байтабън, нищо че е още млад. В неговия отряд всички също са млади и той е негласният им водач. Опитният батър знаеше това отдавна. Винаги е по-добре, когато предводителят е признат от всички…

Върху хълма ще стои той, батърът Жоламан, а връзката между отрядите ще поддържат както обикновено двамата бързи и ловки юноши — Кайрат и Канат. Те са близнаци, така че е трудно дори да ги отличиш един от друг…

Долу стояха воините, които трябваше да поемат първия и най-жесток удар. На изток се появи светла ивица и небето започна да посивява. Батърът Жоламан се отпусна на едно коляно и се обърна към хората си:

— Соколи мои, дойде време, когато не може повече да се отстъпва. Тук, на този хълм, ще прикрием сърцето на рода табън. А дори малката рана в сърцето е смъртоносна. — Сега той започна да говори сякаш на себе си. — Какво пък, имам доста богатства, ако исках, можеш да си лежа на хълбок и да гледам как се разпада всичко: страната, племето, рода табън. Пък нека дори да ровят могилите, издигнати от предците ни… Не, за мен тогава би било по-добри да умра. Защото аз зная, че всеки от вас с радост би отдал живота си за своя род. В това е нашата сила, в това е слабостта на хана. Едва до вчера старият бездомен пес Сергазъ се умилкваше на хана на Хива и получи титлата си от неговите ръце. Днес, като криволичеща по пресния сняг лисица, вече се умилква около краката на белия цар. В такива като него си избърсват краката, след като са си свършили помиярската работа. Ние обаче ще тръгнем по друг път!…

— Ще тръгнем!

Сарбазите три пъти вдигнаха над главите си оръжието си. Батърът се изправи:

— Изстрелът на пушката е силен, но може да порази само един човек. После тази пушка трябва дълго да се презарежда. Стрелата е лека и безшумна, но за това време можете да пуснете двайсетина. А пък оръдия нямат…

— Не се боим от трясъка на пушките…

— Очакваме боя, батъре…

Жоламан батър извади иззад ревера на полушубката си неголяма бяла кърпа:

— Нека сарбазите внимават. Когато вдигна тази кърпа на пиката, всички да яхнат конете си. Това обаче няма да стане веднага. Първо трябва пушките им да се зачервят, ръцете да се уморят, а раните да кървят…

— Ще бъдем търпеливи…

Жоламан батър широко разпери ръце:

— В такъв случай — по местата! Легнете в една линия на три крачки един от друг. Нека Бог бъде с нас и нека запази всеки от нас в този бой!

— Така да бъде!…

— И те са хора като нас от месо, жили и кости…

— Аллах, обещавам ти в дар бял овен със златиста глава! Бял и едър…

— Ще изпълним каквото ни каза, батъре…

Жоламан батър напусна върха на хълма и в степта се установи обичайната тишина. Чуваше се само припукването на огньовете. А после, когато затрептя предутринната мъгла, от север и от запад се чу глух, бързо усилващ се грохот. Сякаш огромни по размер камъни се търкаляха из степта. Но, предупредени от ертоулите, на хълма вече знаеха всичко…

Отрядите на хорунжия Карпов и на хан Сергазъ не стигнаха едновременно до мястото. Ертоулите на Кара-бура с дисагите бяха сигурни, че сега пред тях е станът на табъните и той спи мирен сън. Те дотолкова не се съмняваха в това, че доложиха с подробности как са пропълзели в стана на табъните и дори са пили там кумис със свои познати. Ето защо Карпов реши да атакува без никаква подготовка, още докато аулът спи. Даде на хората и конете половин час почивка, а после ги поведе в конен строй срещу спящия, според тях, аул…

Мъглата бързо се вдигаше, откривайки изстиналата през нощта земя. Ято скорци се стресна и се издигна нагоре, натам, където облаците вече пламенееха. Големи тежки бекаси си пробиваха път през обсипаната с роса трева и изскачаха над нея. Звъняха гласовете на пеещите птици, в очакване на слънцето пееха щурчетата. И само хищните и грабливите птици мълчаливо се рееха в изсветлялото небе. Те не обръщаха внимание на дребната плячка, сякаш знаеха, че днес ги чака по-достойно лакомство.

— Пригответе лъковете, джигити! — тихо изкомандва Жоламан батър. — Изчакайте ги само да наближат съвсем…

Отрядът на Кара-бура се приближаваше към тях. Те не гледаха към хълма до тях: очите на войниците и на туленгутите не се откъсваха от горящите още огньове. Ето че хорунжий Карпов изтегли големия си офицерски палаш. Той яздеше вран подстриган кон и хищно протегнатата му черна фигура наистина напомняше очертанията на дива степна мъжка камила, когато тя, възбудена и с настръхнала гъста козина, се приближава към самката. Батърът имаше свои сметки с този жесток и безпощаден човек. С палаша, който сега държеше, Кара-бура в една от миналите битки бе одраскал силно дясната ръка на Жоламан батър. Раната бе заживяла едва неотдавна и сега бе дошло времето да си отмъсти.

— Стреляйте по всички, освен по Кара-бура!…

Жоламан, както и другите казахски батъри, не бе свикнал да стреля с пушка и да сече със сабя. На тях това им се струваше несериозна работа. Защо да се стига до ръкопашен бой, когато степта е толкова широка. Пък ако се стигне до там, то има ли по-сигурно оръжие от боздугана на батъра? И все пак най-доброто оръжие на степния воин е лъкът. Този на Жоламан батър бе направен от чепата планинска бреза, а тетивата бяха от девет ивички сурова камилска кожа. Наричаха го „Брезова смърт“, а най-дългата стрела с отрова от стара усойница на върха, която сега батърът извади от колчана, бе кръстена „Планина пробива“. Както се е правило в тази степ и преди две хиляди години, батърът хвана с лявата ръка лъка и стрелата, а с дясната опъна тетивата…

Войниците стояха толкова близко, че се виждаха техните очакващо напрегнати лица. Конете, които бяха успели да си починат след нощния преход, весело клатеха глави, леко просветваха дръжките на сабите. Яздещите в неравна редица хански туленгути наведоха пиките напред. И изведнъж най-близкият до хорунжия войник усети нещо, дръпна напред, а конят се изправи на задните си крака. Никой не разбра веднага какво става, а войникът вече бе клюмнал в седлото, целият промушен от черна потръпваща стрела. Този път съдбата спаси Кара-бура…

В същия миг изтрещяха старинните кремъклийки, белите мълнии на стрелите засвяткаха сред войниците, зацвилиха и се замятаха ранените коне. На един от войниците куршум от кремъклийка отнесе половината череп, но той не изпускаше поводите и вече мъртъв препускаше върху обезумелия си кон, пръскайки околните с кръв.

Сякаш налетели на невидима стена, туленгутите се пръснаха безредно на различни страни. Обаче изненаданите в началото от неочакваната атака войници, след като загубиха десетина човека убити, след заповед на Кара-бура отстъпиха извън обсега на стрелите и се спешиха. Това беше дисциплинирана редовна войска и за обикновените степни джигити не беше лесно да се сражават с нея. Сега войниците под прикритието на гъстите треви запълзяха напред във верига, като стреляха в движение. В тази ситуация лъковете бяха почти безполезни. Все по-точно стреляха войниците и все повече сарбази на Жоламан излизаха от строя. Те обаче вече свикнаха с грохота на пушките и се държаха твърдо, очаквайки ръкопашната схватка. Доста от войниците бяха засегнати от стрелите по време на внезапното нападение и сега, напредвайки, те започваха да губят сили. Раните им се подуха и горяха от степните отрови, в които бяха натопени върховете на стрелите.

— Ойбай, задава се беда!…

Жоламан батър рязко се обърна и видя нов отряд войници и туленгути, който се приближаваше от север. Това бе войската на хан Сергазъ. Зорките очи на батъра веднага различиха сред войниците Белоокия Джебраил с висока фуражка и едрия риж Алексалдъ. Какво пък, вече е сторено най-важното. Излъганият враг не тръгна след слабо защитения керван и бе принуден да приеме боя. Пък и загубите му не са малки. Сега трябва де му се избие желанието да преследва още табъните и целта ще бъде постигната…

— По конете!

Над хълма се развя бялата кърпа върху пиката. Това бе сигнал за Байтабън и в същия миг сякаш изпод земята излетяха двеста джигита, които се криеха в котловината.

— Табън!…

— Тленчи!…

Сарбазите на Жоламан се метнаха на конете и се устремиха срещу врага. Войниците трябваше да се защитават от две страни. И докато двата отряда се престрояваха и съединяваха под дъжд от стрели, те отново понесоха големи загуби. Джигитите на Байтабън преминаха през строя им, но няколко човека също се свлякоха от конете си. Сега обединените отряди на въстаниците и на нападателите стояха един срещу друг. Изходът от боя зависеше от преимуществото в сила, а тя бе на страната на войниците…

Ако не бяха Белоокия Джебраил и Алексалдъ може би щяха да успеят да направят нещо. Но тези двамата добре познаваха тактиката на въстаниците и така разпределиха войниците с пушките, че препускащите срещу тях конници се оказваха под обстрел от различни страни. А въстаниците не можеха да предприемат нищо. Боздуганите бяха основно оръжие срещу пешия или залегналия противник, но когато той е в разпръснат строй, те не бяха особено полезни. Виж, когато плътната лавина полита стремително и разкъсва вражеския строй, върху който като дъжд започват да се сипят удари, тогава е друго. Но точно строй не бяха наредили опитните казашки урядници. Батърът Жоламан няколко пъти повежда своите сарбази в атака. Конната лавина преминаваше, обстрелвайки фланговете и тила, но на земята всеки път оставаха по няколко убити джигита. Подир преминалите ездачи не изпращаха преследвачи. А Жоламан разчиташе точно на това. Лъковете отново щяха да са от голяма полза, когато увлеченият в преследването враг се разпръсне…

Положението ставаше все по-лошо. Сега част от войниците вече бяха яхнали конете и Жоламан батър промени тактиката. Той започна да тревожи от различни страни наказателния отряд чрез малки конни групи, за да разсее вниманието му. Беше си спомнил за бурето с барут. Ако го взривят — врагът е обречен. Обозът сигурно е зад онова хълмче…

— Ей, Байтабън, трябва ни онова буре с барут в каруцата! — извика той на племенника си. — Разузнай къде е то…

За да отвлече вниманието на противника от Байтабън, Жоламан батър отново поведе джигитите си в атака. Той налетя върху яхналите конете войници на Кара-бура, но когато вече бе дал сигнал за отстъпление, чу призивен вик:

— Коке!… Коке…

Той се обърна и видя обкръжения от врагове Байтабън. Джебраил и Алексалдъ бяха разгадали маневрата на въстаниците и хвърлиха само част от войниците си срещу Жоламан батър, а другите изпратиха да пресрещнат джигитите на Байтабън, устремили се към тила им. Самият Джебраил бе изолирал измъкналия се напред млад и смел предводител на атакуващите и сега почти двайсет войници и хански туленгути го бяха обкръжили от всички страни и се опитваха да го свалят от седлото.

— Сбого-о-м!… — батърът отново дочу приглушения му вик.

Жоламан батър сам не разбра как обърна коня си:

— Ар-руах!…

Мощният кон отново се вряза във вражата тълпа, събаряйки и изблъсквайки настрана хора и животни. Бойният му вик накара препускащите сарбази да обърнат конете и да се втурнат след батъра.

— Аруах!…

— Тленчи!… Тленчи!…

— Жоламан!…

Войниците, които не очакваха повторна атака, дори не бяха успели да презаредят пушките си. Трепнаха, разпръснаха се и туленгутите от отряда на Сергазъ. Пред него имаше долче и Жоламан батър за миг изгуби от погледа си своя племенник, който се биеше с последни сили. Когато изкачи възвишението, той видя, че вече се опитват да свалят Байтабън от седлото. Цялата му глава бе залята от кръв, а ръцете му висяха безсилни. Само конят му, вран петгодишен жребец, се въртеше сред войниците, поемайки ударите. Обаче наблизо един от туленгутите вече въртеше примката…

Точно той отнесе първия удар на батъровия боздуган. И още трима или четирима паднаха от седлата със строшени черепи.

— Пришпори коня! — диво извика Жоламан батър. — Аруах, Байтабън!…

Изглежда самият жребец разбра призива на батъра, той се изви като птица и прелетя над обкръжилите го врагове. След миг той вече препускаше редом с коня на Жоламан и главата на племенника се подпря върху бедрото на чичо му. Войниците не успяха да вдигнат набързо заредените пушки, а конниците отново изчезнаха сред гъсталаците, сякаш потънаха вдън земя…

 

 

Ако дълго удряш едно желязо с друго, то дори по него ще се появят пукнатини. Жоламан батър все по-често оглеждаше оределите редици на сарбазите, които се сражаваха от ранни зори. Мнозина от тях бяха сериозно ранени. Раните на Байтабън не бяха дълбоки, но той бе загубил много кръв и често изпадаше в безсъзнание. Умориха си и конете, които не си бяха почивали от нощес и не бяха хранени. Още на сутринта трудно носеха върху себе си джигитите и трудно прескачаха обичайните степни неравности. Да започне сега нова атака бе равносилно на самоубийство. Жоламан батър вече от доста време мислеше дали да не отстъпи. Керванът сигурно вече бе наближил планината, уморените от боя войници нямаше да могат да го настигнат. Той обаче помнеше степната мъдрост: „Хукне ли воинът да бяга, то и жената му изглежда батър!“ Няма ли да се изгуби духът на табъните, ако покажат сега гърбовете си на войниците?…

Междувременно войниците решиха да преминат в настъпление… Подобно нещо Жоламан батър бе виждал някога в Оренбург, на плаца. Войниците се строиха в три равни редици и с насочени напред пушки бавно, но неотвратимо тръгнаха напред. Част от атакуващите бяха на конете си, но също яздеха в гъста редица. Урядниците успяха да построят криво-ляво дори ханските туленгути. И сега напредваха спокойно, тържествено, поразявайки въображението на простодушните казахи. Правата линия на синкавите щикове наближаваше заплашително, на слънцето проблясваха вдигнатите към раменете саби и палаши. Батърът виждаше как се напрегнаха гърбовете на джигитите, някой трепна, прибра глава към плещите си. Но точно сега не бива да се отстъпва. Заекът обикновено загива поради собствената си страхливост. По-добре е да умрат с чест на бойното поле. Колкото и да са разширени очите от страх, боят трябва да се приеме…

Жоламан батър бе опитен воин и знаеше, че силата сега е на страната на добре обучените редовни войници. Освен това имаха пушки и много джигити щяха да заспят вечен сън в родната си степ преди да почне ръкопашният бой. И въпреки това той нареди на своите хора да се съберат за последния бой. По-малко от четиристотин сарбази бяха още на конете си и батърът ги събра в един отряд. Само да успеят да се сближат за ръкопашен, пък после каквото стане…

Все по-близо и близо са войниците. Ето баирчето, от където ще е удобно да стрелят с лъковете. А по-нататък, където е рядката ивица храсти, двата строя ще се сблъскат. Преди това обаче ще изтрещи войнишкият залп. По знак на батъра сплотената конна маса бавно тръгна напред. Все по-бързо и по-бързо, срещу неотвратимата линия на стоманените щикове. Вече се виждат черните дула…

И изведнъж:

— Каракъпчак!… Дулат!…

Виковете прозвучаха по-изненадващо от гръмотевица през зимата. Люшнаха се и се разпаднаха редиците на наказателния отряд. Срещу него от степта препускаше голям отряд неизвестни конници. Войниците ги посрещнаха с безпорядъчна стрелба. Туленгутите на хана започнаха един след друг да обръщат конете си.

Начело на конниците препускаха двама. Единият беше грамаден мъж върху белоног кон и носеше блестяща на слънцето желязна броня. Той въртеше над главата си, сякаш бе играчка, тежък кован боздуган…

— Това е къпчакският батър Иман!… — извика Жоламан батър. — И конят му е белоног…

— Да, само той седи така на коня…

— А кой е до него?

— Това е Кудайменде от рода баганалъ!…

— Какво правят те тук?

Ето го и баирчето. Жоламан батър се изправи в седлото и обърна глава към табъните:

— Ар-руах, табън!…

— Аруах!…

Двата отряда удариха обърканите войници почти едновременно. Те хукнаха да бягат въпреки псувните и ударите, чрез които хорунжията и урядниците се опитваха да ги спрат. Едва половината успяха да стигнат до конете си. Поне стотина войника и още толкова туленгути останаха по земята. Ранени сред тях почти нямаше. След удар с боздуган не се живее дълго…

Така завърши този бой — един от многото, които ставаха през тази година из цялата степ от Каспийско море до Сибир.

 

 

Сарбазите събраха труповете на враговете на едно място и ги погребаха на склона, в рохкия пясък. Своите мъртви отнасяха върху брезови пръти, за да ги погребат в Мугоджарската планина всичките им роднини. Бащи, братя, съпрузи и синове от заминалия керван имаше сред тях. Бяха дали живота си, за да го защитят…

Батърите се събраха на големия хълм, седнаха в кръг. В далечината се виждаше разкъсаната колона на бързо отстъпващите на север войници и туленгути. Те си отиваха вкъщи и затова не изпратиха след тях преследвачи. Сега щеше да мине време, преди тук отново да се появи наказателен отряд.

Къпчакският батър Иман Дулат-улъ им разказваше подробности за миналогодишното въстание на родовете аргън, къпчак, алшън, жагалбайлъ и жаппас, които населяваха земите между Орек и Улътау. Тогава наказателните отряди също не постигнали кой знае какъв успех. Ала тази година към бреговете на Тургай била изпратена многобройна редовна войска с оръдия, та батър Иман заедно с верни сарбази също трябвало да се скрие в Мугоджарите. Ертоулите им донесли за подготвяното сражение и те пристигнали тъкмо навреме…

— Все по-често се надигат хората и по земите на Саръ-Арка — рече Иман батър. — Наскоро се разбунтуваха синовете на Азанбай от Баян аул. Те се възпротивиха срещу строителството на укрепления по родните им земи, но и двамата попаднаха в ръцете на палачите: отначало Тайжан, после и Сейтен. Сейтен го хванаха вече в Прибалхашието, по пътя към Сърдаря. Заедно с целия аул той бе потеглил при синовете на Касъм тюре…

Мургавият, с големи рунтави мустаци батър Кудайменде не участваше в разговора. Той беше от тези силни хора, вместо които обикновено говорят другите. Иман батър проследи с поглед Жоламан батър и тихо каза:

— Най-богатият бай Ерден от неговия род баганалъ със сила е отвел годеницата му. Той се боял от неочаквано нападение и изпъдил целия аул на батъра от долината на река Кара-Кенгир. Те побягнали към Саръсу и Кудайменде се присъедини към нас…

— Вашата помощ днес ни спаси живота и отне победата от войниците! — развълнувано проговори Жоламан батър, гъстите му вежди трепнаха. — Ако така ставаше винаги! Когато хората застават рамо до рамо един до друг, такава скала никой не може да я събори. Това беше потвърдено и днес. Ние тримата се събрахме, а пък когато всички степни батъри забравят дрязгите…

Те се замислиха и всеки от тях въздъхна дълбоко. И тримата добре познаваха старите и новите кавги, които раздираха степта. Ето и сега: нима ще седнат някога един до друг баят Ерден и батърът Кудайменде, макар да са от един род…

— И все пак да си спомним старата пословица: „Ако корабът е един, няма къде да бягаш от него!“ — възкликна Иман батър. — Можехме ли спокойно да си ходим на лов в Мугоджарите, когато убиват съседите ни? Макар и да има караници между съседите, проклет да е този, който посочи на разбойника дома на съседа!…

 

 

С плач и нареждания табънският род погреба своите загинали воини, след седмица направиха помен. През цялото време батърите бяха заедно. След помена се събраха на голям съвет, на него дойдоха и именитите, уважавани хора, и аксакали от всички присъединили се аули. Всички в един глас говореха, че ако всеки род въстава отделно, то армията ще го избие до крак, така ще съсипят всички наред. Може знамето на Абълай да не подхожда на всички родове, но няма какво да се прави. Затова беше решено да изпратят достоен човек в аула на Касъм тюре, който сега се беше разположил край бреговете на далечната Сърдаря, за да съобщят за своята подкрепа и подчинение. За това най подхождаше батърът Кудайменде, още повече, че той си нямаше вече нищичко. Трябваше също да се изработи общ план за действие за най-близко време.

Въодушевен от единодушието на табъните, батърът Иман напускаше Мугоджарите и се връщаше със сарбазите си по родните места, за да подготви къпчаците за въстанието. А табънският род щеше да прекара зимата тук, в горното течение на Илек. Ако ли отново дойдат царските и ага-султанските войски и табъните няма да имат сили самички да се справят с тях, тогава ще се преселят към бреговете на Тургай и Иргиз, в пределите на къпчаците. Не може в тези тежки времена да има никакви разногласия между братя…

Така се разделиха на три различни страни батърите. Заедно им беше радостно, но колкото по-далеч отиваха, толкова по-мрачни ставаха лицата им. Никой не беше докрай сигурен, че ще се съберат някога под едно знаме всичките казахски племена и родове. Те са като листа, носени от вятъра. Кой може да ги събере заедно, има ли такъв начин?…

Навикът е втората душа на степния човек. Той ще умре от мъка, ако се подчини на някого. Един-два дена, един-два боя може да се подчини. А после ще затъгува и ще тръгне закъдето му видят очите. Та нали степта е безкрайна…

Все пак някакво начало беше сложено.

III

Град Ташкент, оплетен от милиони глинени дувари, изхвърлил тук-там към бялото горещо небе минарета от червени тухли, бе целият потънал в сини от прахоляк градини. За него беше обичайна нетърпимата влажна жега, а също и гръмките гласове на хилядите мулета, скърцането на огромните двуколки, досадното ромолене на мръсните канали, минаващи по прашните му улици…

И известният Нуан-пазар не бе сменил древния си облик. Свят ти се завива от вълшебното преливане на брокат, кадифе, бухарска коприна, с които са пълни безбройните малки дюкянчета и сергии. Зад тях направо върху постелки се издигат планини от сушени кайсии, стафиди, круши от Хива, смокини и ябълки от Фергана, ядки от Китай и Индия. А там, дето започват пъпешите, просто няма къде да стъпиш. Те са натрупани на огромни купчини: тъмножълти гуляби от Сърдаря, дониери от Самарканд, вахрмани от Каракум. Грохот, шумотевица и викове, продавачи на бижута сноват насам-натам. Ала твърде ярко блестят сребърните пръстени и златните гривни, дето предлагат на хората, които не разбират много-много. Лика-прилика са им и многобройните ходжи, дервиши, странстващи монаси и гадатели. Те са седнали с кръстосани крака, по един и на групички. Ходжи и молли, премятайки броеници, гадаят на ядки от фурми, извикват прорицания, всеки път споменавайки името на пророка.

Затуй пък дервишите и монасите просто попиват миризмите от многобройните мангали за печене на месо. Облечени в невероятни дрипи, те изглеждат жалки, угнетени, окаяни. Останалите на пазара така и не можеш да ги различиш: кой е ишан — градски, а кой е дехкан — селянин. Всички те са облечени в еднакви раирани халати, главите им са омотани с бели чалми. Не можеш да разбереш кой търгува и кой купува. Тук всичко се продава и всичко се купува, като се почне от имането на бедняка, което струва копейки, и се свърши със съвестта на богатия, пак за копейки…

В този град всичко си върви по реда, създаден от векове. От столетия все така са залагали на боя с окървавени петли опулени богати безделници, все така са седели на миндерите в чайханите важни мирзи, които пушат наргилета и слушат безкрайните свирни на гиджак. И слънцето е същото — яростно, затулено от прах, сякаш искащо да изпепели този свят.

Само в рабата — крайградския дворец на новия ташкентски куш-беги Бегдербек, назначен вместо Мамед-Алим — се усеща някаква промяна. Не, все така пеят славеите в благоуханните му градини, подовете в разкошния дворец са все така постлани с безценни килими от Хорасан, стените са покрити със светложълта, изпъстрена с бухарски цветя коприна. Бели лебеди плуват по двойки в сребърните езера, чистото огледало на водата ги отразява заедно с короните на надвисналите по бреговете чудни дървета от Индия. Всичко е така, както е било вчера, завчера, преди столетие…

Само опитно око ще забележи, че нещо не е както трябва в походката на придворните мюриди, наиби и суфии. И в приказките им нещо не е както обикновено…

Не, те не разговарят помежду си, а шепнат, не ходят, а пълзят, прокрадвайки се безшумно. На лицата им е изписана не обикновена човешка тревога, а животински страх, който не може да бъде споделен. И това е най-страшното — от очите ти да излиза непрестанно радост и успокоение, когато студените вълни на страха се надигат чак до гърлото ти. И без това пълните с тайни и странни загадки дворци на рабата сега изглеждат още по-загадъчни и мрачни. Сякаш невидими зловещи облаци са надвиснали над плоските покриви и всеки миг ще се разрази кървава буря…

Дали усещаха това, или не, Есенгелдъ и Саржан — синовете на Касъм тюре и внуци на хан Абълай? Вече цял месец, придружени от батъра Шубъртпалъ-Агибай и двайсет джигити, те се измъчваха в рабата на куш-беги да чакат отговора на своите предложения. Всеки път окончателният отговор се отлагаше…

 

 

Тревогата беше обхванала целия град. Днес неочаквано пристигна младият кокандски управник Мадели хан, поканен от куш-беги по съвета на кокандския наместник — даруга Ляшкар. Той пътуваше в шатра, покачена върху три бели слона, съпроводен от многобройни придворни и стражи. Хората още спяха дълбоко, когато от югозападната страна се чуха мощни звуци на карнаи, дудуци, раздиращи душата звуци на зурни и тамбури. Жителите на Ташкент изплашено скачаха от постелите си, мислейки, че градът е нападнат от врагове. А щом разбраха за пристигането на кокандския хан, се уплашиха още повече. Мнозина плътно заключиха вратите си и даже не се показваха на улицата.

Не беше стихнал още шумът и оживлението от пристигането на хана, когато отново се чу музика. През другите порти в Ташкент пристигаше вдовицата на Омар хан и мащеха на Мадели хан, трийсетгодишната красавица Ханпадшаим, която приличаше на златен ослепителен полумесец. На шестнайсет години тя остана без мъжа си хана и от тогава живееше в Ура-Тюбе. И тя пристигаше по покана на куш-беги Бегдербек. Влизането й в града не беше по-малко пищно: тройка бели като сняг аргамаци теглеха открита кола, а отпред и отзад я съпровождаше с вдигнати пики охрана от подбрани сарбази. Хората недоумяваха…

През втората половина на осемнайсети век, по времето на известния шейх Айтуар, Ташкент се бе превърнал в един от най-големите градове в Средна Азия, бързо догонвайки Самарканд, Хива, Бухара. Тук процъфтяваха разни занаяти — тъкане на коприна, обработка на кожи и метали, златарство. Градът стана най-важният търговски център, през който цяла Средна Азия водеше бързо разрастваща се търговия с Русия, също така с Кашгария и Индия. От тази търговия най-напред зависеше благосъстоянието на Ташкент, а там, където говореше печалбата, всичко останало мълчеше.

С разцвета на града се увеличаваше и броят на претендентите за него. Основните бяха трима: Бухара, Хива и възникналото в началото на столетието Кокандско ханство. В началото на деветнайсети век Коканд окончателно подчини Ташкент, който оттогава стана един от неговите вилаети. И все пак това беше само формално подчинение. Твърде богат и голям беше градът, твърде зависеха от него кокандските управници. Много земи се подчиняваха непосредствено на ташкентския куш-беги, сред тях бяха от памтивека казахски територии по бреговете на реките Чу и Саръсу, също и по долното течение на Сърдаря. Казахските градове Ак-Мечет, Яна курган, Жулек, Камъс курган, Чим курган и Кос курган бяха опасани с крепостни стени. Ташкентският куш-беги трябваше да плаща само на кокандския хан данък двеста хиляди танга за година.

От разни племена беше този град. Често сменящите се ташкентски куш-беги също бяха от различни племена: таджикът Мамед-Алим, узбекът Ляшкар, конекрадецът Бегдербек, къпчакът Нурмухамед. Ала всички тях ги обединяваше неудържима алчност и люта жестокост. Макар да беше трудно да надмине предшествениците си по тези качества, сегашният куш-беги Бегдербек успя да го постигне. На особено жестоки гонения бяха подложени от него казахите, от които той съдираше многократно по-големи данъци. Пръв негов помощник беше хакимът — стареят на Ак-Мечет Якуб-бек. Жестоките разправи с непокорните казахски аули по Сърдаря всяваха ужас, а избягалите от царските войници хора попадаха от малкия огън в голям пожар.

Защо ли беше поканил куш-беги на гости самия Мадели хан и мащехата му — високопоставената вдовица Ханпадшаим тъкмо когато в Ташкент бяха наследниците на Касъм тюре, казахските султани Есенгелдъ и Саржан? Никой нищо не знаеше за това, а куш-беги умееше да пази своите тайни. Само че още по-зловещ отколкото преди изглеждаше рабатът на владетеля…

Изглежда, днес беше дошъл краят на очакванията… Макар откакто пристигнаха султаните да беше минал цял месец, куш-беги не ги приемаше под най-различни предлози. Ту предстоеше голям лов, ту трябваше да води съдебни дела, ту го поваляше болест. Внуците на Абълай, които не искаха повече да търпят тези оскърбления, решиха да махнат с ръка на всичко и да си заминат, но тогава разбраха, че толкова лесно няма да се измъкнат от тука. Очи, които всичко виждат, и уши, които всичко чуват, не ги оставяха нито за миг. Те ядяха и пиеха на воля, развличаха се както можеха, но не беше трудно да се досетят, че са в плен. Отначало това само предизвика учудването им. Та нали с куш-беги имат еднакви интереси, самият Бегдербек неведнъж им се беше клел във вечна дружба. Нима не разбира какво е създалото се в степта положение? Ала защо тогава толкова време ги държат в неведение? И какво означава този недостоен за султани прием?…

Разтревожени и раздразнени от всичко това, те не можеха да разберат нищо до последните дни, докато не дочуха туй-онуй от един от придворните съветници везири. Оказа се, че куш-беги очаква пристигането на самия хан на Коканд, за да реши всичко до края. Какво пък, това беше сериозна причина и с нея трябваше да се съобразяват.

Днес най-накрая пристигна дългоочакваният Мадели хан. Ала той беше млад и не беше свикнал да излиза далеч извън пределите на Коканд. Затова легна да си отдъхне в най-разкошните стаи на диван-сарая на куш-беги, на придворните беше забранено дори да дишат дълбоко. А вечерта той трябваше да говори с куш-беги по всички държавни дела. Навън беше толкова тихо, че през пет стаи се чуваше бръмченето на прелитаща муха. Такава тишина крие голяма опасност…

Само куш-беги Бегдербек бодърстваше в приемната си зала. Той трябваше да знае всичко, за което са пристигнали степните султани, преди да говори с хана. И макар решението му за тях да беше съзряло още преди да покани Есенгелдъ и Саржан при себе си в Ташкент, куш-беги трябваше да се отнася с тях като с равноправни владетели. Не трябва да се досещат те за нищо, докато не настане определеният час.

Куш-беги кротко, съучастнически се усмихваше, изричаше приятни думи, за да ги поласкае. Той се беше полуизлегнал на мекия диван, постлан с червен, изтъкан от дълги копринени нишки бухарски килим, под себе си беше подложил сгънато на шест копринено одеяло и беше се опрял на лакът едновременно върху две възглавници, напълнени с лек лебедов пух. Върху празничната покривка — дастархан с ярки копринени ресни бяха наредени най-различни ястия, скъпи напитки, шербет. Всеки път той се накланяше напред с достойнство и уважение, мълчаливо предлагайки най-вкусните гозби.

Бегдербек беше около шейсетгодишен, висок, с продълговато, неестествено светло лице. На лицето му изпъкваха черни, сраснали се в една линия вежди и безцветни тънки бели устни. Брадата му беше някаква бяло-сива, а втренчените в събеседника зорки светли очи поразяваха със заплашителната си нечовешка студенина. Това беше хладният поглед на кобра, която се готви да нападне. Лицето му можеше да се усмихва, устните му се разтягаха приветливо, но очите оставаха ледени. На лицето си нямаше нито една бръчка, въпреки възрастта, беше изправен, строен, все едно бе глътнал стрела.

Само раираният му халат от самаркандски атлаз и черната кадифена тюбетейка, извезана по края с дребни корали, бяха узбекски. Останалото облекло на куш-беги беше от най-скъпа китайска и индийска коприна. Изпод снежнобялата исфаханска риза под халата се виждаха белите му гърди с посивели завити косми. От време на време от широките ръкави се подаваха тънки бели ръце. Свиваха се и се отпускаха дългите пръсти, готови да задушат поредната жертва, тъмноаленият топаз върху масивния пръстен от червено злато напомняше спечена капка човешка кръв.

Светлокосият, с кафяви очи охранен патша-бал, момче на около единайсет години, седеше до полуголите му крака и масажираше косматите прасци. Това момче, отглеждано заради не дотам безгрешните прищевки на куш-беги, също беше облечено от главата до петите с коприна.

Срещу Бегдербек седяха около дастархана, подвили крака под себе си и впили погледи в куш-беги, Есенгелдъ и Саржан, синовете на Касъм тюре, внуците на хан Абълай от древния род на Джучи — синът на Чингизхан…

Есенгелдъ беше набит, пълен човек с тъмни бадемови очи и красиво завити нагоре мустаци. А Саржан, напет, рижав, наперен като ездач преди състезание, нямаше нито капчица тлъстина. И макар и двамата да бяха на по около петдесет, чувстваше се, че този енергичен, с горящи, пронизващи събеседника очи, е по-опасен от брат си.

Двамата султани бяха облечени почти еднакво. На главите си носеха красиви саръаркънски шапки с четириъгълно дъно от синьо кадифе, обточени по края с червена лисича кожа. Телата им бяха загърнати в бели домашнотъкани кафтани от тънка камилска вълна с яки от черно кадифе. Краката им бяха обути с меки плътни ичиги от кожа на жребче, върху тях падаха маншетите на сини кадифени панталони, украсени със старинен казахски орнамент. Бяха препасани с широки колани, украсени със сребро, а отпред с голяма златна катарама.

Само оръжието им беше различно. На колана на Саржан висеше стар и тежък дълъг стоманен меч. Дръжката му беше от жълтеникав рог, а сребърната ножница беше прикрепена с медни халки. На кръста на Есенгелдъ пък стърчеше само малък нож с посребрена дръжка и големичка, изработена от рог на див овен чакча, в която носеше емфие…

Набитото око на куш-беги вижда всичко: сякаш са обърнати наопаки пред него братята султани. В очите и на двамата свети неугасващ пламък: съмнение, недоверие, очакване. Хората са просто пулове за игра. Мина доста време, откакто седнаха те край дастархана, но и двамата още не са докоснали храна. И не защото се стесняват…

— Взимайте, гощавайте се! — Куш-беги се мъчи да се усмихне и сочи кристалната фруктиера — тургауш пред султаните, пълна с розово грозде „момински пръсти“: — Узбекските стафиди са царици сред земните радости. Не напразно казват, че който не ги е опитал, умира по-трудно…

— Ние сме ви благодарни…

Братята, почти не мърдат устни.

Тънко се подсмихна куш-беги Бегдербек, доверчиво, като между свои, той се наклони към тях:

— Вие сигурно сте чували известната шега. Как казах отишъл на гости при един узбек…

— Н-н-е.

Този път отговори по-големият, Есенгелдъ.

— Ще ви разкажа, щом не сте я чували. Сприятелили се веднъж казах и узбек… — Нещо за миг припламна в студените очи на куш-беги и изчезна. — Отначало узбекът бил на гости при казаха. Заради него заклали овен, напоили гостенина с най-хубавия кумис, както е прието в степта. Узбекът, като бързо се научил да яде месо по казахския обичай, много хвалел степните нрави. После пък казахът попаднал на гости у своя градски приятел и той в знак на особено уважение сложил пред него голяма купа със стафиди. Степният човек, който не е имал дотогава работа с плодове, вземал стафиди с шепи и ги лапал. Какво е за него, свикналия с месо, някакво си сладко грозде? Като се лъснало дъното на купата, стиснатият гражданин взел тихо да си мърмори:

— Тези стафиди, драги ми гостенино, се ядат зрънце по зрънце.

Казахът, без да се отделя от купата, високо отговорил:

— Ама ти нали си знаеш госта — лапа не по-малко от пълна шепа.

Саржан и Есенгелдъ се развеселиха. Известната смешка може да се разказва различно: донякъде с обиден оттенък за степния жител — казаха или за гражданина — узбек. Куш-беги беше на страната на казаха…

Равната черта от веждите на куш-беги стана още по-равна.

— Обаче, както разправят, празните приказки не са пречка за сериозната работа. И теленцето по-лесно суче от вимето сред закачки… — Той изтри усмивката от лицето си и устните му станаха твърди като метална жица. — Време е да пристъпим към преговори… Вие вероятно сте разбрали причината, заради която не можахме да ви приемем веднага след като пристигнахте. Да, ако някой ви е казал това, не е сгрешил. Ние чакахме най-великия сред великите. Днес най-сетне утолихме нетърпимата си жажда. Те сега събират сили, за да се появят пред нас в пълната светлина на своята мъдрост. Вечерта ще благоволят да изслушат мене, най-предания им роб. Ала преди да се изправя пред най-великия сред великите, бих искал да чуя вашите желания…

— Нашите молби не са обърнати към Мадели хан — учтиво отбеляза Есенгелдъ. — Ние дойдохме при вас…

— Да, вашите молби са отправени към мене, ала моите уста целуват праха върху ботушите на хана на Коканд. Как да постъпим тогава? — Куш-беги показа равна редичка зъби. — Какво да правим, ако Аллах е сътворил света като домбра, струните на която са завинаги свързани една с друга. Кой знае какво ще каже най-великият от великите!…

Очите на Саржан светнаха.

— Това е същото, дето при нас казват: „В сандъка ковчеже, в ковчежето кутийка, а в кутийката — нищо и половина!“

— Да, нещо такова, но нима ключа от кутийката не е у хана на Коканд? — Нито една жилка не трепна по лицето на куш-беги Бегдербек. — Откъде да знаем какво ще благоволят да сложат вътре? Вместо да преливаме от пусто в празно, не е ли по-добре да кажете какво искате да получите…

— От кого? — попита Саржан.

— От Мадели хан и от мен.

— Не, ние се обръщаме само към вас, уважаеми куш-беги! — възкликна Саржан, отказвайки се от предложената игра. — През годината разбрахме, че хората не искат много-много да проливат кръв далеч от дома си. Затова вече не ви молим за вашите сарбази. Само ни разрешете да си съберем нужната войска сред казахите, които са ви подчинени. По бреговете на Сърдаря, край планината Каратау, по реките Сайрам и Чу от древни времена живеят нашите родове къпчак, конрад, тъмър, събан, жанъс, остатъци от много други родове. Не ни пречете да събираме джигити за правото дело!…

Хладно изгледа куш-беги възбудения Саржан, веждите му не помръдваха… Ето какво искат тези султани, пристигнали тук от неспокойните степи. Не му казаха нищо ново. Само напомниха за предишния куш-беги Мамед-Алим, който през годината на коня избяга от Курган по време, когато наближиха войските на белия цар. Значи, ожесточени са те…

— Срещу кого се каните вие да събирате тази сила?…

— Срещу белия цар… — Саржан впи поглед в Бегдербек. — Кой друг ни е враг, уважаеми куш-беги?

Куш-беги Бегдербек не отговаряше… Да, сега така мисли разгорещеният степен жител. Но какво ще заговори той и какво ще си помислят казахите, щом съберат такава армия!… Куш-беги е осведомен доста добре за делата на Руската империя. Там, по северните граници на степта, се създават окръзи, строят се укрепления. Рано или късно степта ще се покори, тогава здраво ще се залови с тях белия цар. В Средния жуз дори събирането на данък за главите добитък е отложен за неопределено време с указ от 1822 г. После, разбира се, ще си го вземат с лихвите. Не е толкова глупава царската политика…

Той ли не знае как се държат с хората в Хива и Коканд, особено по казахските земи. Колко труд струваше само на войниците, докато съберат нужните му осемдесет хиляди в сребро от Чимкентския вилает! Ами освен това и харадж — поземления данък!… Петнайсет-двайсет тахипа земя, в зависимост от това колко е плодородна, правят един кош. И от този кош средно се взима по 55 пуда пшеница. Ако се изчисли в добитък, това означава всяка година по шест овце от стопанство, та се получава шест пъти повече, отколкото беше завещано от пророка да се взима от правоверните. Пари му трябват на него и на Коканд, затова за какво ли само не се плащат данъци: за използването на сено, за използването на саксаул, за пътища, за пазари… Стотици са те, освен това и задължението да се ремонтират и издигат крепостни стени, да се охраняват полята и градините на кокандските бекове от кражби и унищожаване, а пък ако започне война, то всеки казах трябва да се яви със свой кон и оръжие…

Какво пък, всичко това е така. И ако им се даде възможност да съберат голяма войска, то преди да стигнат до крепостите на белия цар, казахите за едно лято ще смачкат Кокандското ханство.

Те мълчаха, ташкенският куш-беги Бегдербек и казахските султани Саржан и Есенгелдъ. Куш-беги си спомни една песен, която беше чул веднъж на пазара в едно градче край границата. Пееше я стар степен акън, а това беше обръщение на казахския певец Жанкиси жърау към кокандския хан Алим:

Ако имаш хаван — давай зърно,

ако е празен — все едно, пак давай.

В знак, че си добър съсед — давай дъщеря си,

за жена или за нощ я давай…

Ако си найман от Арка,

смей се, плачи, но гръб превивай!

Куш-беги погледна Саржан и разбра, че той знае тази песен и, разбира се, ще използва настроенията на своите казахи, ако усети сила. С брат му, другия султан, може и да се рискува. Ала с този, който носи такъв дълъг меч на кръста, може да сбърка…

Саржан наистина знаеше тази песен. Разбира се, дай им само да съберат войска, то тогава другояче щяха да говорят те с тези кокандци. Но сега трябва да мълчат и да търпят, защото нямат други съюзници срещу белия цар, освен Коканд… Впрочем що за съюзник е вече се бяха убеждавали неведнъж. Затова и решиха да се уповават на собствените си сили. Но без куш-беги все едно не могат да минат… Саржан отговори на въпроса с въпрос:

— Може би заради нещо не ви допада нашата война с белия цар?

— Празни приказки са това. — Куш-беги дори поклати глава. — Ще се смятам за най-щастливия човек на света, ако натопя побелялата си брада в кръвта им. Но това сега не ме безпокои… мен… и най-великия сред великите.

— А какво ви безпокои?

Куш-беги Бегдербек със съчувствие се усмихна и погледна Саржан. От него вече можеше да не се прикрива.

— Казахите, ако съм запомнил вярно, имат такава поговорка: „Храни куче да те лае“.

Лицето на Саржан потъмня от гняв.

— Най-напред трябва да изясним кой кого е хранил.

Куш-беги се усмихна още по-широко:

— Нима у вас не се придържат към правилото, че който седи на чужд дастархан, не бива твърде да си протяга краката?

— Прав сте, уважаеми куш-беги: нима краката на някои гости не са се протегнали край чуждия дастархан чак до самата Ак-Мечет! — избухна Саржан. — Ех, силиците засега са малко. Тогава някакъв нагъл гостенин не би взел да укорява попадналия в беда роднина, че той се мъчи да седне по-удобно край собствения си дастархан…

— Видите ли, скъпи братко, за какво ви е потрябвало да съберете войска!…

Сега Саржан разбра, че се е разгорещил е и настъпил тлеещ въглен. Но думата е като стрела: опитай се да я върнеш обратно. Той дори пребледня от вълнение. Ала куш-беги го изгледа приветливо, с разбиране.

В разговора се намеси Есенгелдъ:

— Уважаеми куш-беги!… Ако дълго копаете земята, става дупка, а ако дълго чешете драскотина, става язва. Защо чоплите раните в сърцата ни, когато и без това сме лишени от родина и сме принудени да се скитаме из родните краища? Щом сме седнали с вас в една лодка, трябва да я докараме до някакъв бряг. Както се казва: ако си дошъл да искаш айран, няма защо да криеш гърнето зад гърба си. Ние тук открито ви изложихме това, което мислим. Добре разбираме, че е трудно да молим братята узбеки да пазят нашите земи някъде в Саръ-Арка. Още по-неуместно е да захващаме разговор да ни върнат насила нашите земи, завладени от белия цар. Нима бог няма да ни чуе, дори и да говорим шепнешком? Ние знаем, че силите на Коканд няма да стигнат да надвие руснаците. Затова и молим само за разрешение… Куш-беги кимна със съчувствие:

— Мирза Саржан вече говори за това.

— Спомнете си, уважаеми куш-беги: когато ти вземат добитъка, те боли корема, когато ти вземат родната земя — страда душата… Спомнете си още ранения барс. Кой знае какво може да направи той от отчаяние…

— Да, раненият барс е много опасно животно — сериозно потвърди куш-беги. — Опитните ловци го знаят… Е, добре, да предположим, че ви дадем разрешение да обедините казахите, които са се заселили в Каратау, по бреговете на Чу и Сърдаря. Какво можете да направите с тези сили? Те няма да ви стигнат за сериозна война.

— Нима само по Сърдаря или Чу живеят казахи? Ако ние обединим поне тези, после ще се обърнем към хивинския хан. В пределите на Хива ние не сме по-малко. Цялото устие на Сърдаря, крайбрежието на Арал, Устюрт, Мангъшлак — това са все наши земи. Само те са преграда за белия цар по пътя му към Хива. Та няма винаги хана на Хива да може това, което направи с руските войници на Бекович-Черкаски преди сто години…

Куш-беги седеше без да мръдне. Не се оказа толкова простодушен този степен султан с кинжал на колана. Хивинските дела бяха известни на куш-беги Бегдербек не по-зле от неговите…

Хивинското ханство се превърна в огромна държава в началото на XIX в. по времето на хан Мухамед-Рахим. То заемаше обширна територия — от Аралско море до Иран. Както винаги Мухамед-Рахим и баща му хан Елтезер се възползваха от междуособиците сред казахските родови и племенни вождове и присъединиха към тези владения повече от половината земи на Младшия жуз. Участта на казахите, потъпкани от хивинците, беше по-страшна, отколкото на съотечествениците им в Коканд. При най-малкото неподчинение чуждоземците изтребваха цели аули, отвеждаха останалите хора и ги продаваха на пазарите за роби в Херат и Кабул. Само през 1820 г., в годината на дракона, еничарите на хивинския хан изтриха от лицето на земята десетки аули, заклаха всички мъже, отведоха хиляда от най-красивите жени и девойки. Само според наличните сведения грабителите бяха откарали седем хиляди чистокръвни коне, петнайсет хиляди камили и шейсет и пет хиляди каракулови овце. Неведнъж се надигаха аулите от Младшия жуз срещу жестоките поробители, но всеки път, предавани от борещите се за власт бекове и султани, се давеха в собствената си кръв.

През 1825 г., годината на кокошката, хан на Хива стана Алакул — големият син на Мухамед-Рахим. Тогава главният предводител на табънския род султан Сергазъ Айшуак-улъ му даде за жена единствената си дъщеря и прие от неговите ръце титлата хан на Младшия жуз. Царското правителство по това време вече с апетит гледаше към Хива. Хан Алакул усети надвисналата опасност и се помъчи да насъска войнствените казахски родове от Устюрт, Мангъшлак и по край Арал срещу руснаците, за да ги използва като щит. Навсякъде се раздухваше идеята за свещена война…

Куш-беги веднага разбра, че именно за това говори Есенгелдъ, разчитайки на помощ от хана на Хива. Той знаеше всичко и просто се забавляваше, слушайки възбудените и непресметливи степни хора.

— Добре, да допуснем, че хановете на Хива и Коканд ви разрешат да обедините Големия и Младшия жуз, разрешат ви да съберете войска… — Куш-беги говореше спокойно, сякаш шлифоваше всяка дума. — Нима това ще бъде сериозна военна сила? Сред казахите най-многоброен е Средния жуз. По наши сметки, в окръзите Кара-Откел, Семипалатинск, Тургай и чак до Жаик живеят милион осемстотин и петдесет хиляди души. Заедно с намиращите се под негово влияние някои съседни родове това е Средния жуз. Може ли да се мине без него?

— Ако Големият и Младшият жуз се съединят, то Средният жуз няма да остане настрани! — Сега Есенгелдъ говореше също така разгорещено, както и Саржан. — Нима там някога не се е вдигнало знамето на единението нашия предтеча Абълай? Те чакат нашия сигнал!…

Куш-беги се усмихна многозначително. Да, той, както винаги, не сбърка в сметките и предположенията си. Пак твърде далеч залитаха в мечтите си някои степни вождове. Разбира се, ако им се даде възможност да се обединят, ще се вдигне прах първо от ташкентските дувари. Пък и на Хива и Коканд няма да им е лесно. А Русия… Е, тя е далеч. Би било приятно, разбира се, да й се търколи такъв кестен под краката, но е твърде парлив, за да го вземеш с ръце. Пък и тлъсти овце има още достатъчно в казахската степ. Ще има дълго да стрижем и ние, и белият цар.

— А как ще погледне на това великият хан Сергазъ? — Куш-беги каза това загрижено, наблюдавайки с наслаждение как се разстроиха от думите му двамата султани. — Ненапразно му е дал високата титла владетелят на Хива. Няма ли да каже вашият хан Саргазъ, че да имаш собствено теленце е по-добре, отколкото общ бик? И дали няма да предпочете той собствената си лична власт над Младшия жуз пред всеобщото обединение под вашето знаме? Нима ще поиска дори хивинският хан Алакул да противоречи на своя гост? При това разправят, че той много обича младата си жена. Понякога дреболийка, голяма колкото пръстен, е ценена от любителя повече от някоя златоносна долина…

— Какъв Сергазъ хан! — избухна, не издържайки, Саржан. — Колкото и звания да му даваше Алакул, нямаше да управлява и Младшия жуз. Само родовете табън и шектъ му се подчиняват по закон, пък и затова му се налага да викат на помощ белия цар. Повечето от табънския род сега се присъедини към батъра Жоламан!…

Куш-беги кимна одобрително… Така си и мислеше. Като са казахи, нима биха допуснали те поне някой род изцяло да се обедини под властта на един хан? А Жоламан, вероятно е същият като тези султани. Трябва да се запомни… Май трябва да приключва разговора. Най-накрая може и да се пошегуват.

— Как мислите… Явно дъщерята на Сергазъ има приказни качества, ако е успяла да възнесе баща си до такава висота! — Куш-беги затвори очи, сякаш нещо го ослепи. — Едно от двете е: тя има или златна глава, или сребърна…

Двамата клюмнаха — и Есенгелдъ, и Саржан.

— … Види се, казахските султани най-после са намерили пролука към ханския трон. Може би и Касъм тюре има красива…

Саржан и сам не забеляза как се метна ръката му към кинжала под халата, но брат му със същата бързина я задържа. Куш-беги не помръдна, но предателска бледност още повече покри лицето му. Не затвори повече очи. А фразата, която започна, завърши другояче:

— … дъщеря, но, доколкото знам, истинските султани нямат правило да заплащат по такъв начин за ханската титла. И омразата му към Сергазъ е разбираема…

Куш-беги гледаше султаните право в лицето… Да, забрави той с кого си има работа. При степните хора ръцете изпреварват разума. Това е добре, но не и тогава, когато си с тях в една стая и не си предупредил охраната предварително. Трябва да се усмихне още веднъж…

— Как бихме управлявали държава, ако не можем да разбираме мъката на обидените! — Куш-беги сега говореше сериозно, проникновено, с подкупваща искреност гледаше в очите им. — Султан Саржан, добре разбирам мъката ви и затова не взимам под внимание някои ваши прибързани приказки. Нима ни е с вас не сме от една вяра? Нима не сме тюрки? Дори когато моят предшественик куш-беги Мамед-Алим отзова сарбазите си от Курган, то, повярвайте ми, го направи затова, че не можеше да извърши невъзможното. За какво той доведе там шест хилядна войска, ако не заради това да помогне на казахите? Ние сме винаги с вас, а вашата молба ще я подкрепя днес на приема при великия хан на Коканд…

— Ако тези дела са неразрешими без намесата на самия хан, то, вероятно, ще трябва да се видим с него — предпазливо отбеляза Есенгелдъ. — Разбира се, с ваше съгласие…

Куш-беги Бегдербек с готовност подкрепи желанието им:

— Това е много добра мисъл. Поемам грижата за срещата ви с най-великия от великите, моя покровител. Обаче те утре заран си тръгват обратно за Коканд, затова трябва да наредим всичко днес. Това може да стане и късно вечерта. Нека джигитите ви да си почиват, а вие се пригответе както трябва и чакайте моята покана…

Диван-сараят на ташкентския куш-беги беше разположен доста далеч от самия рабат, където се намираха гостите. Разделяха ги огромна овощна градина, цветни лехи, фонтани и беседки. Когато Есенгелдъ и Саржан се простиха с куш-беги, минаха покрай многобройната охрана и вървяха през градината, срещнаха Шубъртпалъ-Агибай и Ержан, деветнайсетгодишния син на Саржан, които ги очакваха. Светлокос, строен, с красиво продълговато лице, Ержан приличаше на баща си. Той беше само по-нисък на ръст и облечен според обичая на сали — веселите саръ-аркънски трубадури. Така често обличаха децата си богатите казахи: самурена шапка, украсен с галони кадифен кафтан с широки ръкави, велурени панталони и обточени със сребро шарени ботуши на висок ток. Вместо с обикновен колан кръстът му беше препасан с червен копринен пояс — кушак…

Човекът, за когото се разказваха легенди от Сърдаря до Иртиш, беше батърът Агибай от рода шубъртпалъ. Той стана на тридесет и четири години — толкова, на колкото беше малкият син на Касъм тюре — храбрият Кенесаръ, и той се смяташе за пръв приятел на своя връстник, макар и да беше от бедно семейство. Неслучайно именно на него бе възложено да съпровожда двамата султани с такова отговорно поръчение.

Батърът Агибай се отличаваше с необикновен ръст и юнашко телосложение. Той внушаваше страх само с вида си. Ръцете му бяха мощни и дълги, сякаш железни клони на стогодишна планинска арча, изглеждаше, че с едно бутване на дебелия си пръст ще прати на оня свят когото и да е. Дори това, че на лицето му не растеше брада и само десетина твърди рижи косми стърчаха на долната му челюст, го правеше още по-страшен. Общото впечатление допълваха мънички, дълбоко поставени очи, които изгаряха всекиго, когото той погледнеше.

Батърът на Шубартпалъ Агибай беше облечен в широк домашен кафтан от груба черна вълна, на главата си имаше също такава качулка, а панталоните му бяха от тъмна конска кожа. Особено поразяваха с размерите си огромните кожени ботуши с кончови, разширяващи се нагоре. Малки, почти като играчки изглеждаха кривият ятаган и черният кинжал от закалена стомана, които висяха някъде на кръста му. Само постоянно висящия на раменете му кован щит изглеждаше истински.

А най-любимото оръжие на батъра беше дебелото брезово копие, стегнато с девет медни пръстена, което се държеше за колана му за ремък от необработена кожа. Той толкова обичаше това копие, че никога не се разделяше с него, носеше го в ръка, а нощем го подлагаше под главата си. Родовият му знак беше полумесец, а когато с вик „Жолдъбай!“ се носеше той върху бойния си кон Акълак („Бялото козле“), то отдалече изглеждаше, че на ниско муле седи гражданин — узбек, който си подгъва краката, за да не се влачат по земята. Всеки батър се тресеше при вида на този великан. Разправяха, че веднъж в полумрак с него се сблъскал някакъв човек, който получил разрив на сърцето, а пък който се е срещал с него поне веднъж на бойното поле и е успял да избяга от него, до самата си смърт се измъчва от нощни кошмари…

Такъв до края на дните си беше и знаменития Олжабай батър от Каркаралъ, бащата на Агибай, който прекара живота си, като през най-добрите времена имаше една камила с камилче и боен кон. Той напусна този свят, когато децата му бяха още малки. Но Даметкен — майката на Агибай — беше от рода на есилските тарактъ. Сърце на батър имаше тя, неизчерпаема сила и горд, непримирим характер. Имаше четирима сина: Агибай, Минабай, Танабай и Мънбай. Най-големият, Агибай, беше на четиринайсет години и те нямаха нищичко, освен тази четири пъти повторена наставка „бай“. Тогава, за да спаси децата от гладна смърт, Даметкен се залови за древния занаят: взе да извършва набези срещу имотни съседи и да отвлича добитъка им. Постепенно около нея се събра цял отряд такива онеправдани жени, та месото за зимата им стигаше…

Птичето взема в първия си полет това, което е видяло в гнездото. Агибай, възпитан от майка си, веднага се прослави като безстрашен батър. От осемнайсетгодишен той тръгна със синовете на Касъм тюре и от тогава не беше минало нито едно сражение, в което да не се беше бил заедно с тях рамо до рамо. За тези години той се превърна в опитен, закален като стомана и вещ в бойните дела воин.

Сред морето от цветя батърът, който стоеше в дворцовата градина, приличаше на грамадна скала. Само по внимателния му поглед, хвърлен към двамата приближаващи към него султани, ставаше ясно колко е развълнуван. Но той не питаше нищо, а младия Ержан не се стърпя:

— Коке, успяхте ли да поговорите с него?…

— Поговорихме, синко — отговори в движение чичо му Есенгелдъ. — Сега ще чакаме разговор с Мадели хан…

Ержан разбра, че не бива да пита повече нищо. И батърът Шубъртпалъ-Агибай разбра, че ако предстои беседа със самия хан, то значи не са стигнали до никакво съглашение с куш-беги.

Братята султани пристигнаха в рабата, усамотиха се в покоите си и взеха да си спомнят и обсъждат целия разговор с куш-беги от самото начало. Въпреки че куш-беги Бегдербек беше толкова любезен и внимателен, те усещаха, че има нещо странно в поведението му. Решиха веднага след приключване на преговорите с хана на Коканд да се връщат при своите. Самият въздух тук беше пропит от измяна.

За да не предадат тревогата си на туленгутите, които бяха с тях, султаните не казаха никому нищо за подозренията си. Само като останаха насаме, предупредиха батъра Агибай да не изпуска от поглед Ержан през цялото време, докато те са при Мадели хан.

— И внимателно следи конете, да не ги прекарат случайно на друго място! — навъсено добави Саржан.

Конете им бяха в конюшнята на кервансарая по съседство, а седлата се пазеха в една от предните стаи на същия този рабат. Коняри узбеки наглеждаха конете, туленгутите с Агибай само ги проверяваха от време на време…

— Добре! — кратко отвърна батърът и се отправи към изхода. Той се досещаше, че става нещо недобро, че работата му беше да влезе в открита борба, когато вече трябваше да се вади оръжие.

Слънцето залязваше. За да убие времето, а наред с това и да се успокои, Есенгелдъ извади броеницата си. А Саржан извади от дисагите кремък и взе да точи и без друго острия си кинжал, все едно се готвеше за бой…

След като си тръгнаха султаните, куш-беги известно време седя в дълбок размисъл. Той все още преживяваше момента, когато Саржан се хвана за кинжала си. Досами гърлото си го усети той тогава. Кръвожадните хора са винаги страхливи…

А в този богат на кървави събития град нямаше по-кръвожаден човек. Благодарение на това си качество, толкова ценено в държави от типа на Кокандското ханство, той се издигна толкова бързо. Особено му помогнаха казахите, които той ограби до шушка заедно с известния палач Якуб-бек — управителя на Ак-Мечет. В народното творчество на казахите от Сърдаря, Созак и Чу с векове са се запазили техните имена!

Заради животинската си жестокост се хареса той на младия изнежен управник на Коканд. Това обаче не му беше достатъчно. Тъкмо отново започна да набира сила древната Бухара, емирът взе да поглежда към Ташкент. Коканд беше раздиран от междуособици и противоречия, а куш-беги Бегдербек по природа беше готов за предателство всяка минута от живота си. При това беше и женен за бухарка…

Куш-беги знаеше пропастта, където, в угода на бухарския емир, лесно можеше да падне младият Мадели хан… Ханпадшаим, мащехата му! Ненапразно поетите ги наричаха слънце и луна. Нямаше на земята мъж, а на небето ангел, който не би кривнал от правия път, ако само я зърнеше веднъж. Веднага идеше на ум Ева, съблазнила Адам. А после избледняваше, защото на света не оставаше нищо друго, освен огромните, вечно смеещи се черни очи и невероятно грациозните движения на тази вълшебница…

Най-важното е, че тя е мащеха на слабоволния, развратен още от детството си хан на Коканд. Какво ще ги спре, когато усетят те миризмата един на друг?… Разбира се, безмълвните каменни стени на двореца. Но нима има тайни, които могат да бъдат скрити от бухарския емир, най-висшия познавач и пазител на заветите на пророка в този затънал в грехове свят!…

Наистина, ще може ли той тогава, ташкентският куш-беги, да поеме смелостта да защити престъпника, осквернил устоите на исляма? Защото какво може да бъде по-мерзко и противно на бога, отколкото да съединиш плътта си с жената на своя баща. Целият мюсюлмански свят ще го прокълне и ще се отвърне от светотатстващия хан!…

Да, такива са задълженията му пред исляма. А великият бухарски емир, разбира се, ще отчете неговото старание да служи на законите на пророка. Някой все ще трябва да стане управник на цял Коканд…

Има и друга причина, поради която е важен престоят тук на Мадели хан. Синовете на Касъм тюре, степните султани… Разбира се, ханът на Коканд няма отношение към тях. Но нима не е разумно, ако бъдещите събития се случат именно тогава, когато в Ташкент е самият хан. Предпазливостта никога няма да навреди. Ако вълчето семе на Абълай разбере, че всичко това е работа на куш-беги, то лошо му се пише. Цялата им глутница се е разплодила до трийсет и един сина и четирийсет дъщери. И паметта им е вълча…

Куш-беги заповяда на патша-бал, момчето за утоляване на късни страсти, да се яви след полунощ и се отправи към покоите на Мадели хан…

След дългата почивка Мадели хан се чувстваше прекрасно. Очите му блестяха, движенията му бяха стремителни; пред него беше нощ с неочаквано появило се щастие. Не можеше да мисли за нищо друго, но този угодник куш-беги упорито го молеше за някакъв разговор и трябва да го покани…

Куш-беги пристигна сам, не се наложи да го викат. Пак започна той вечния разговор за казахските работи…

— Струваше ни се, че след като беше потушен последният бунт, те дълго няма да вдигнат глава — с досадни подробности обясняваше куш-беги. — Обаче облаците в степта пак се сгъстяват. И цялата работа отново е в тези размирници — синовете на Касъм тюре… Какво ще ни заповядате да правим?

Мадели хан трепна, погледна го с неразбиращ поглед. Съвсем други картини му се явяваха сега… Ах, тези казахи!…

Неведнъж се бяха надигали те и срещу баща му, страшния Омар хан. Най-голямото от тези въстания било оглавено от Тентек тюре, който успял да обедини всички степни жители по бреговете на Сърдаря, Сарасу и Чу. Най-опасното е, когато начело на казахите застава някой тюре: всички жузове са склонни да го признаят. Той има и голям авторитет в съседните страни.

Двайсет хиляди конни сарбази събрал тогава под знамето си Тентек тюре и завладял няколко града, влизащи в Кокандското ханство. Той превзел Сайрам от кокандците и пренесъл там своя стан. Към него се присъединили Чимкент и Аулие-Ата. Омар хан с огромна войска обсадил Сайрам, а после и Чимкент. Двата града се предали, когато се свършили всички запаси. Еничарите на Омар хан наказали метежниците както трябва: двеста от тях били обесени, на останалите им отсекли главите или ги продали в робство. Тези, които имали и най-малко отношение към бунта, били оставени без добитък. Ала по всичко личи, че тези казахи бързо забравят дори такива мерки!

Ами какво ще стане, ако не сполучи хрумването с хана и мащехата му? Куш-беги си спомни днешната закуска в чест на пристигането на Мадели хан и се усмихна… Младият хан и неговата мащеха седяха, както се полага, един срещу друг. Самият куш-беги Бегдербек им наливаше чая. Ханпадшаим пое от ръцете му пиалата от син порцелан и високо се засмя.

— Знаете ли, скъпи мой Мадели хан, освен че сте управник на Коканд, вие сте и мой син — пропя тя. — Куш-беги Бегдербек, както той неведнъж е доказвал, е наш слуга. При това жените не са безразлични към него. Затова може ли да се надяваме, че вие няма да ме осъдите, ако сваля фереджето си пред вас?…

Тя отметна фереджето, без да дочака отговора на хана. Като изскочило зад облаците слънце засия прекрасното й лице, възпято в легендите.

— Ох, вие май се опарихте! — лукаво се засмя Ханпадшаим. — Трябва да внимавате…

От този момент Мадели хан изпадна в такова състояние, че не забелязваше нищо наоколо. В очите му, вперени в мащехата, се появи някакво безумие. Куш-беги си намери някакво извинение и за малко излезе от стаята. Когато се върна, веднага забеляза, че между мащехата и заварения й син се е появила едва доловима връзка. Безмълвна радост, щастие, очакване излъчваха очите им. Те дори не го забелязваха… Не, нищо не бива да се провали!…

Дори ако бухарският емир не му даде властта над целия Коканд, все с нещо ще му се отблагодари! И нека да му обръснат мустаците с брадва, ако не му паднат в ръцете тези двайсет хиляди танга сребро, които са събрани тази година за плащане на Коканд. А това са добри пари: ще стигнат за построяване на шест града за шестимата му сина…

— Ку-ку… Ку-ку…

Слънцето вече се скри зад хоризонта, в голямата притъмняваща градина на куш-беги закука кукувица. Дълго-дълго кука тя, сякаш ридаеше над нечие нещастие. Или за живота, който трябваше да се прекъсне тази нощ.

— Милостиви хане, този, който крие своя недъг, е обречен. — Куш-беги се наклони напред, мъчейки се да погледна младия хан в очите. — Затова се осмелих да ви отвлека от по-възвишените мисли. Има само един път, за да бъде избегнат метежът. Трябва да изпреварим действията им и да стъпчем искрите, преди да са попаднали в сламата. Синовете на Касъм тюре са горящите главни, от които може да избухне голям пожар…

Кой знае защо ханът мълчеше. Пред очите си куш-беги Бегдербек ясно видя разяреният Саржан, който вадеше от ножницата правия казахски кинжал. Едва ли някога ще забрави той двусмислените шеги на куш-беги.

— Разбира се, аз и сам мога да се разпоредя относно Есенгелдъ и Саржан. Обаче ние всички сме ваши поданици, а вие сега благоволявате да се намирате тук…

Мадели хан просто не мислеше за това, за което говореше куш-беги. До слуха му сякаш отдалеч долитаха някакви имена… Тентек тюре… Касъм тюре… Есенгелдъ… Саржан… Какво му влизат в работата всички тези тюре! Нима куш-беги не получава по двайсет хиляди сребърни танга всяка година за това, че има власт над тях? Да прави с тях каквото си ще…

Само едно име го интересува сега. „Ханпадшаим!… Колко е бяло лицето й! Колко вълнуващи са бедрата й под полупрозрачната светла коприна! През нея прозира стегната им белота, те сякаш отразяват лунната светлина. А облата й гръд — нима не свети тя в тъмното и нима той вече не я усеща? Истина е, огромен грях е да се стремиш към жена, която е обладавал родният ти баща. Но това, което не са видели хората, не се смята за грях. Ами куш-беги?…

Той не влиза в сметката… Не напразно така настойчиво ме канеше тук. Не се решава да поеме сам работата с тези казахи, затова е устроил и срещата с Ханпадшаим. Какво пък, цената е добра: някакви си двама султани, облечени в камилска вълна срещу щастието да притежаваш такава жена. Дори да са четирима, не е жалко. Всички сме смъртни, дори аз. Още повече пък тези там Есенгелдъ, Саржан, някакви си други… Истинският живот — това е Ханпадшаим!…“

— Какво ще бъде височайшето ви решение?…

Да, именно това иска куш-беги от него, от Мадели хан. А пък той желае сладостния грях с мащехата си. Това трябва да се случи тази нощ… На заранта трябва да се връща в Коканд, иначе ще почнат приказки. Не бива да остава две нощи подред, колкото и да се белеят бедрата й през коприната. Освен всичко друго, той е хан. И ще й се отблагодари както подобава на хан!… Ала откъде да вземе сега подаръци, достойни за нея?

Очите на Мадели хан блеснаха.

— Само главите ли са ни донесли за подарък синовете на Касъм тюре?

Куш-беги отгатна мислите на младия хан преди той да е свършил да говори… Разбира се, че не са дошли без подаръци степните султани. Щедростта в очите на простоватите казахи е едно от главните достойнства. Девет кадифеночерни и девет млечнобели безценни коне раванлии докараха те със себе си за хана на Коканд. Всеки имаше скъпо сребърно седло, сребърна юзда, а към всяко седло бяха привързани по девет черни алтайски самура и по девет огненочервени видри. Така в степта подхвърлят на кучетата преди лова вкусни парчета месо… Топъл дроб с ароматна лой — такава беше в превод на древния ловен език цената на техните дарове. Само лой без дроб не бива. Ала често се случва и така, че старата рижа лисица се досеща за хитрините на ловеца. Куш-беги прие с тайна радост предназначените за неговия хан подаръци и ги скри.

— Този път синовете на Касъм тюре, явно, смятат сами да отнесат оттук туй-онуй. — Гласът на куш-беги звучеше зловещо. — Мечтата им е да отнесат в дисаги главите ни!…

Огорчен само от липсата на подаръци, които той можеше да поднесе на неотразимата Ханпадшаим, Мадели хан махна с ръка:

— Щом главите им не са родили, че трябва да оценят достойно нашето разположение, то пет пари не струват тези глави!

Куш-беги с подчертана покорност наведе глава:

— Това е мъдро нареждане, милостиви хане…

Мадели хан престорено се прозя:

— Май мина полунощ… Хайде да приключваме разговора!

Той небрежно отчупи парченце халва, изпи голяма чаша розово гроздово вино.

— Милостиви хане… — Куш-беги за пръв път гледаше Мадели хан право в лицето. — Стаята на нашата висока гостенка Ханпадшаим е съседна на вашата — вратите водят към един и същи коридор… Как ще заповядате за през нощта: да сложим охрана пред всяка врата или е достатъчна охраната около двореца?

Мадели хан също го погледна в упор:

— А вие как мислите, най-мъдър куш-беги?

Усмивка разтегна бледите устни на куш-беги, той с престорена срамежливост наведе очи.

— Достатъчно е и само около двореца…

Ханът също се усмихна:

— Тогава нека бъде тъй, както вие сте решили.

— Благодаря на своя хан за доверието към неговия роб! — Куш-беги се наведе в дълбок поклон и тихо излезе. Мадели хан не можеше да се стърпява повече. След такъв разговор с куш-беги можеше и да не мисли за предпазливост, той почти бегом се отправи към покоите на Ханпадшаим.

Ако знаеше той до какво ще доведе тази нощ след шест години! А сега Мадели хан и сам не забеляза как се озова пред високата резбована врата…

Едва беше влязъл Мадели хан, а куш-беги вече стоеше зад стената на спалните покои, отредени на Ханпадшаим. През таен процеп той видя как от коприненото одеяло се отдели луннобяла сянка и падна, сливайки се със сянката на младия хан…

Куш-беги отдавна беше охладнял към жените. Тази сцена дори му беше неприятна. Но сега той твърдо знаеше, че мълвата няма да му припише вина за това, което трябва да се случи със степните султани. Е, ако мълвата не пощади и благородните имена на тези двамата, които сега се търкалят сред копринените възглавници, то вината също няма да е негова…

Щом се озова в приемната си стая, куш-беги Бегдербек извика личните си телохранители:

— Кажете на нашите скъпи гости — високите султани, че самият Мадели хан ги кани при себе си… Само ги предупредете, че не е прието да се седи край ханския дастархан с оръжие. Не забравяйте и за кинжала на онзи Саржан!…

Когато дойдоха да ги повикат, всичките джигити спяха. Само батърът Агибай с младия Ержан бодърстваха заедно с Есенгелдъ и Саржан. Султаните взеха бързо да се приготвят.

— При най-великия от великите не бива да се влиза с оръжие! — каза строго черният пазач — ешик-ага, когато Саржан искаше да запаше наточения си кинжал. — Такова е правилото дори за царете. Когато се върнете, тогава го запасвайте…

На Саржан му стана досадно, че не е съобразил по-рано да скрие кинжала под дрехите си. Нямаше да вземат да претърсват гостите, а той не е свикнал да се разделя с кинжала си. Няма по-надежден приятел в труден момент… Впрочем, няма да вземат да го убият на гости при мюсулманин!

— Закачи го на колана си!

Той подаде кинжала на сина си, искаше да каже още нещо, но вероятно размисли.

Шестима въоръжени мъже ги чакаха навън. Агибай, който цялата вечер беше в лошо настроение, изведнъж се развълнува. Ненапразно казват, че бойният кон усеща най-напред предстоящото нападение на врага. Това чувство никога не беше изневерявало на Агибай.

— Ние също ще дойдем с вас! — заинати се той.

Ала ешик-ага го изпревари.

— Най-великият от великите, ханът на Коканд приема само двамата султани Есенгелдъ и Саржан, синовете на своя приятел и съюзник Касъм тюре! — каза той с тон, който не търпеше възражения и добави вече по-спокойно: — Останалите могат спокойно да спят.

Но Агибай батър не се умиряваше:

— Ей, ти!

Той вече искаше да отблъсне с рамо стълпилите се еничари и да тръгне след отдалечаващите се султани, но Ержан го хвана за ръка:

— Защо да вдигаме шум, батър-ага? Това може само да навреди на важното дело. — Той самият с всички сили се стараеше да не издава вълнението си пред чуждите. — По-добре да отидем да нагледаме конете, както ни молеха…

Батър Агибай рязко спря. Заобиколените от стражите султани се отдалечаваха все повече. Изведнъж той усети как гореща луда кръв нахлува в главата му и разбра, че очите му се зачервяват. Той вече беше получавал такива пристъпи на гняв, когато хващаше първото попаднало му под ръка оръжие и започваше да избива всички наоколо, без да подбира дали са прави или виновни. С последни усилия на волята се спря батърът. Каквото и да е, какво общо имат обикновените хора наоколо: коняри, слуги, редови сарбази? Цял месец те го хранеха, грижеха се за конете, чистеха. Изпитваха най-приятелски чувства към пристигналите от степта хора, а един коняр — узбек дори два пъти му намекна за някакво подготвяно престъпление. С какво са виновни?…

Той изведнъж си спомни отдавна забравена случка. В годината, когато умря баща му, зимата беше много студена. Даметкен, останала вдовица с четири малки деца, имаше само една камила с камилче. Веднъж, когато навън виеше свирепа фъртуна, пристигнаха шабармани — главорезите на ага-султана на Каркаралинския уезд Жамантай Дауке-улъ. Те заявиха, че покойният Олжабай батър три години подред не е плащал царски данък и отведоха камилата, оставяйки камилчето. Какво можеше да стори самотната беззащитна жена… Ала най-ужасното се случи през лятото. Никое от живеещите на земята същества не плаче по-страшно от камилата. И щом настъпи нощта и сирачето камила подемеше жалния си плач, трите деца също ридаеха, прегърнали го през шията. А четвъртият, Агибай, който е малко по-голям от братята си, бягаше в степта, за да не чува този вой. В кръвта му и досега беше останал плачът на четирите нещастни дребосъка…

Доведената до отчаяние Даметкен веднъж рече на Агибай:

— Синко, ти си най-големият. Докога ще слушаме как плачат тези гладните? Месото на кравата, дето я заколихме през есента, вече е изядено. Не ни остана нищо друго, освен камилчето. Да вземем да го заколим и нека децата изкарат още някой ден…

Криейки сълзите си, тя му подаде нож. Когато малките легнаха да спят, тя доведе камилчето в юртата, събори го на земята и здраво го върза с въже. Момчето не помръдваше от мястото си.

— Нека проклятието за неговата смърт тегне върху царя и слугата му Жамантай! — каза му Даметкен и избяга навън, за да не вижда смъртта на камилчето. Та тя първа го беше научила да пие мляко, хранеше го със собствените си ръце…

Агибай бавно се доближи до камилчето. Ала само се вгледа в големите му влажни чисти очи и тутакси отдръпна ръка, нямаше сила да извърши такова престъпление.

— Нека да го заколим утре, мамо… Нека си поживее още една нощ… — помоли момчето, когато майка му се върна.

Даметкен само изтри очи си с крайчеца на забрадката си.

— Добре, синко…

Но нито на другия, нито на следващия ден можа Агибай да заколи камилчето. Най-накрая помолиха един съсед да го заколи вместо тях. От тогава нямаше в степта човек, по-безпощаден от батъра Агибай. Тази ненавист, която не знаеше пощада, го доведе в стана на метежните султани. Ето до какво може да доведе камилския плач!…

Батърът вече се овладя и се огледа още веднъж наоколо. Да, стана му жал за тези прости, невинни хора. Но ако трябва заради степта, заради неговия род, той ще ги изколи до един. И то затова, че беше плакало камилчето!…

— Агибай-ага, трябва да нагледаме конете си…

Ержан го дръпна за ръка.

 

 

Осем еничари влязоха в стаята за гости заедно с Есенгелдъ и Саржан. Видяха само куш-беги, който си играеше с броеницата, и двамата султани му се поклониха. В този миг-два остри ятагана безшумно се плъзнаха по шията на всеки от тях. Обезглавените тела направиха по още две крачки напред и рухнаха на колене пред куш-беги Бегдербек, обърнаха се по още два пъти и затихнаха…

— О, почтени султани, вие искахте да съберете в едно степта, а така лесно се разделихте със собствените си глави! — Куш-беги поклати философски глава. — Изхвърлете ги в ямата зад оградата, а спящите нека също повече да не се събуждат!

Като овце пред празненство — тъй бяха заклани в съня си всичките до един осемнайсет джигити, който придружаваха казахските султани за преговорите в Ташкент. Батърът Агибай и Ержан оцеляха като по чудо. Когато не ги намериха в рабата, ешик-ага заповяда да претърсят конюшните.

— Ако те са там, кажете им, че султаните са се върнали! — предупреди той стража, а сам със своите сарбази остана да чака на двора. Не го блазнеше твърде да се среща лице в лице с батъра.

Ала конярят узбек от робите успя да предупреди Агибай, че ги търсят, а двамата султани са убити. Огромният Агибай батър обгърна Ержан, който беше извадил сабята си, и го принуди да се скрие в пресечките, стигащи до двора. Те прерязаха поводите на изпречилите им се коне, яхнаха ги и така, без седла, излязоха от града. Някакъв страж в просъница искаше да ги задържи на портите на рабата, но Агибай батър с един ритник го застави да замлъкне завинаги…

 

 

След година Ляшкар и Бегдербек поканиха на тайна среща самия Касъм тюре. Те се кълняха в собствената си невинност и обещаха да разкажат всички подробности около гибелта на синовете му. Близо до Созак, на брега на езерото Теликол, Ляшкар със собствените си ръце отряза главата на стария султан и я донесе в Ташкент…

IV

Като изкривена подкова се издигаше на изток черно-кафявият силует на Каратау. Многобройните й върхове приличаха на конски гриви и камилски гърбици, обвити в синкавосивата лента на мъглата, с която не можеше да се пребори залязващото слънце. По западните склонове на планината цареше необичайно оживление. На близки групи, сякаш притискайки се близо едни до други, бяха се разположили казахските станове. Така бива по време на война… В плътен полукръг бяха струпани юртите. Само бърза планинска рекичка разсичаше линията им. Всички те бяха покрити със сиви и кафяви постелки, само няколко — с бели. Не можеше да се каже, че това са богати аули: старите, отдавна несменяни постелки бяха парцаливи, изпъстрени с многобройни кръпки, просмукани с горчивия дим от животински тор. А и стадото камили, което пасеше наблизо, бе твърде малко за тях. От един път можеха да се преброят овците и козите, а конете, които се разхождаха в дефилето, са повечето жилави, стегнати, бойни аргамаци. Почти не се виждаха кобили с жребчета. Затова пък имаше много хора с тежки боздугани, които пазеха добитъка…

Това бяха аулите на родовете тока, уак, алшън и алтай, които заедно с Касъм тюре преди две години напуснаха бащините земи и се преместиха тук, в подножието на Каратау, в пределите на къпчакските и конрадовските родови владения. Макар и Касъм тюре да бе син на хан Абълай, далеч не минаваше за най-богатия човек в степта. Всичките богатства бяха отнесени от дългата война, която захванаха синовете му. Пък и добитъкът, привикнал към сочна трева и степни простори, не се плодеше много-много на обраслите с рядка трева неплодородни земи край тези планини. Не, не бяха весело зрелище метежните аули!…

Тъкмо за това мислеше и човекът, отишъл далеч от шума на аула и плача чак в степта. Той бе нисък, набит, с дебел като на борец врат. Лицето му с къс прав нос, къси мустаци и гъста тъмнорижава клиновидна брада можеше да бъде наречено красиво, ако не бяха очите. Те бяха като на степен орел: зорки, немигащи, с кървави жилки. Впрочем точно такива очи подхождаха на това лице, върху което от люлката бе легнал печатът на властност и увереност в правото си да заповядва. Целият му вид показваше, че той бе свикнал повече да слуша, отколкото да говори; движенията бяха сдържани, плътно бяха стиснати тънките и ясно очертани устни. И още една черта на това лице можеше да забележи внимателният поглед — някаква дълбоко затаена мечта, заради която такива хора са готови на всичко…

Все по-далеч в степта отиваше човекът и отдалеч, от аулите, вече не можеш да различиш кадифения малахай, полушубката, подплатена със самурени кожи, светлокафявата кесия-чекмен. Защо отиваше толкова далеч от хората Кенесаръ, средният син на Касъм тюре и внук на хан Абълай?…

Изсъхналата трева с пращене се чупеше под велурените ботуши със син родов орнамент. Трепкаха ноздрите му, и степта се изпълваше със страшна, неспирна песен. Вчера я пя Нъсанбай, седнал върху бяла постелка, подгънал крака под себе си. Летопис на клона Джучи — сина на Темучин — беше песента…

Лицето и тялото на мъдрия певец бяха неподвижни. Той пееше за свободния живот на рода керей по бреговете на Онон и Керулен, които станали първите жертви по дългия и кървав път на Чингизхан. После по този път минали много казахски племена и родове: населяващите бреговете на Орхон, Аргун и Иртиш, долините на Тарбагатай наймани, аргъни, а по бреговете на Жаик и Тургай — къпчаци, алшъни. Големият син на Чингизхан от майка казахка — знаменитият Джучи получил от него земите из казахските степи от Волга — Едил и Жаик — до Иртиш. Доста казахска кръв и кости са легнали в основаната от Батий Златна орда. Тогава за пореден път казахите се оказали разцепени, тъй като южната група родове — по Жетъсу и Седемречието — уйсуни, дулати, жалаири — минала към Джагатаевия улус на необятната държава на Чингизхан.

Старата елхова домбра на Нъсанбай жирши свиреше силно, век след век плуваха изпод пръстите му. И нямало година, в която да не се леела кръв, защото не могли да се разберат помежду си многобройните ханове, бекове, султани. А враговете по всички граници правели всичко възможно, за да не се свърши този разкол, защото ги плашела единната степ…

Разпаднала се Златната орда, кереите се отделили от улуса Джучи. Султан Джанъбек успял за кратко да обедини родовете аргън, керей, найман, уйсун, дулат и бестанбалъ, населяващи бреговете на Чу. Това било и първото самостоятелно казахско ханство. Още повече го разширил хан Касъм, син на Джанъбек. По-късно то се разпаднало. И отново го обединявали различни владетели: Хакназар хан, Тауекел, Есим, Джангир, Тауке. Ханството достигнало голямо могъщество, враговете се бояли да нападат границите му, тогава когато, според заветите на предците „една глава управлявала ръцете и краката“. В прослава на аргъни, наймани, къпчаци, алшъни, на всички други казахски родове един след друг пееше жирши, в гласа му имаше огромна гордост.

Отново страната на казахите била раздирана от междуособици, защото хановете на трите жуза не могли да си поделят властта. И, както винаги, взели да търсят подкрепа отвън, а първи от тях бил хан Абълхаир от Младшия жуз…

Сякаш бе напоена с кръв домбрата, глухо звучаха струните й. Гласът на певеца затрепери от силна мъка. За страшни времена, за „годината на големите беди“ запя той. Като се възползвал от разприте и враждите, досущ като кървав смерч минал през казахската земя джунгарският хан Събан Раптан. Почти до крак били изтребени аулите покрай Чу, Саръсу, Сърдаря, в подножието на Каратау. Средният и Големият жуз се отдръпвали към Арал и Каспий, на бреговете на Ишим и Тобол. Тогава ханът на Младшия жуз Абълхаир, а след година и ханът на Средния жуз Самеке се съгласили да станат руски поданици…

Чак след тридесет и три години, когато паднала погълнатата от Китай Джунгария, а милиони хора били изклани от войските на богдъхана, се върнали по древните земи край бреговете на Черния Иртиш и долината на Тарбагатай родовете найман и керей. Не им било лесно там, в съседство с древната и жестока Поднебесна империя…

В очите на жирши грейна възторг, когато запя за недалечните времена, за делата на Абълмансур. Вените на старческата шия се издуха от силното напрежение. Сякаш копита на бързи жребци забързаха, заудряха пръстите му по струните, редейки ред след ред. Слушателите в бялата юрта на Касъм тюре закимаха в знак на съгласие, защото това беше същият този Абълмансур, който по-късно беше приел името хан Абълай и се падаше баща на самия тюре и дядо на синовете му…

Не бил лесен животът на бъдещия хан. След смъртта на дядо му, наречен Кървавия Абълай, баща му, слабохарактерният Вали, не успял да задържи принадлежащия му Туркестан, който лесно бил завладян от хана на Хива. Робът Ораз спасил тринайсетгодишния Абълмансур, който дълго бил ратай при някой си Даулет-бай. После живял при своя роднина — бия Абълмамбет, но на осемнайсет години получил малък отряд сарбази и с вика на дядо си „Абълай“ разбил на пух и прах превъзхождащите го пълчища торгаути…

О, това бил велик подвиг! Сякаш бе изгубил разсъдъка си, бе забравил за всичко наоколо Нъсанбай жирши. Щом стигна до разказа за провъзгласяването на Абълмансур за хан на Средния жуз, старецът от възторг подскочи толкова високо, че едва не си удари главата о стойката на юртата.

Сайрам!… Азрет!… Чимкент!… Созак!… Сега домбрата сама летеше към тавана, въртеше се там, продължавайки, сякаш бе вълшебна, да звъни с всичките си струни, връщайки се обратно в ръцете на певеца… Седем града наведнъж превзел от хана на Коканд Абълмансур, превзел Ташкент, разгромил враждебните киргизи в знаменития Джаилски бой. Но по това време той се наричал вече с родовото си име Абълай!…

Тържествено и ярко описваше старият жирши събитието, станало в зелената долина на брега на древното, почитано от всички казахи езеро Теликол. Най-добрите хора от трите жуза се събирали там и по предложение на стария бий Аз-Жанибек, вдигнали над тълпата върху бяла постелка шейсетгодишния Абълай. От тогаз той ставал единовластен хан на цялата казахска земя…

Обаче руската царица, която не искала степта да се обедини под властта на един хан, се възпротивила. От името на Руската империя Абълай бил утвърден само за хан на Средния жуз. И китайският богдъхан не искал да го признава докрай.

А после Нъсанбай жирши дълго пя за женитбата на хан Абълай. Наведнъж му дали за жени шест свои дъщери от рода атъгай-караул. Имал и още една жена от Кара-Калпакия и една калмичка. От всичките тях му се родили тридесет и един сина и четиридесет дъщери.

Като дълго препускал жребец стигна до края на преданието си старият жирши. Той прослави Касъм тюре, роден от калмичка, нарече го продължител на великото дело на баща си. И изведнъж вече с пресипнал глас той се обърна към седящия наблизо Кенесаръ:

Трънлив бил пътят на Абълай,

не забравяй, батър Кене.

Бъди твърд и един ден

стани Абълай в родната си страна!

Събралите се със страх се вторачиха в лицето на Касъм тюре, който скоро трябваше да стане на седемдесет години.

В негово присъствие такива думи, според приетия обичай, можеха да бъдат отправени само към султана военноначалник. По времето на Касъм тюре такъв беше най-големият му син — султанът Саржан. А Кенесаръ, макар и да се беше прославил с мъжеството си и своята находчивост, засега се смяташе само за батър. Но Нъсанбай жирши бе известен сред казахите като мъдър певец, познавач на хората и гадател. Това го знаеше и Касъм тюре…

Касъм тюре мълчеше, но душата му беше пълна с радост. Макар да не можеше да се оплаче от големите си синове Есенгелдъ и Саржан, ала те бяха твърде простодушни и доверчиви за този голям товар, който ще трябва да се носи. Сърцето му лежеше към средния му син, мълчалив и решителен. И от всичките му синове само той има твърдо и непоколебимо желание за власт.

— Да си жив още дълги години за радост на всички нас, мой верен жирши! — насърчи певеца Касъм тюре. — Зарадва ни с достойните легенди…

Повече от месец нямаше вести от Есенгелдъ и Саржан, сърцето на Касъм тюре се свиваше от предчувствия. Успокояваше го само това, че лошата вест не се бави. Засега от синовете нямаше никакви вести и старецът се държеше…

Защо мълчаливо одобри думите на певеца, обърнати към Кенесаръ? Всички възприеха това като слабост на стария тюре към средния му син…

Кенесаръ знаеше това. Но вчера бащата за пръв път показа чувствата си пред всички. Значи, дошло е неговото време!…

Той вървеше по недокоснатата земя, претегляше мислите си. Да, много години вече той мислеше за това. Никога още не са били така разделени казахите, Кенесаръ твърдо знаеше, че именно на него му предстои да ги обедини. Като името на дядо му и прадядо му ще стане велико името му, враговете ще го повтарят със страх!…

Ала с какво да се започне? Сега не бяха времената на Абълай, когато руските войски още не са били преминали Светлия Жаик. В ранното си детство мъдрият летописец Карт-Кажак му разказваше как са строили Къзъл-Жарското укрепление и го нарекли Петропавловско. Това било през годината, когато Абълай бил провъзгласен за хан. А Семипалатинското, Баян аулското, Каркаралинското и Кара-Откелско-Акмолинското укрепления били построени още двайсет и пет години преди това. И все пак на дядо му е било по-леко. Още несвикналите с новите места войници нямали нужда от пасища и земя, стигали им неголемите полета и градини около крепостите. Тогава още в степта не се бил появил производителя търговец, на който не му стига само търговията. Пък и руските войски са били заети на други места…

Хан Абълай дълго време успявал да бъде като възглавница между белия цар и китайския богдъхан, а когато са се мъчели да се облегнат на нея от някоя страна, от възглавницата излизало остро перо. Сега възглавницата отдавна е без калъфка, перата й летят, пръснати от вятъра. От една страна я натискат руските войски, а от друга — свирепата Хива е завзела едва ли не една трета от казахските земи, от трета — хитрият и коварен Коканд…

На какво можеше да разчита той, Кенесаръ?… На ранения тигър, в който от три страни са се забили пики! Нима не приличаха на него сега казахите? А раненият тигър вече не се бои от нищо. Той скача срещу каквото му падне, и това трябва да се използва. Който насочи скока на тигъра в нужната посока, той ще спечели!…

А това, че тигърът бе готов за скок, е без съмнение. Вчера от далечните улътауски планини пристигна батърът Кудайменде и донесе поздрави от изтъкнатите батъри Иман и Жоламан. Те уверяваха, че няма кътче в Саръ-Арка, където хората да не се възмущават от беззаконията на царските власти и ага-султаните. Още повече, че бяха докарани до отчаяние казахите по Сърдаря, Саръсу и Чу, подчинени на Коканд. Отдавна вече точеха пиките си срещу хивинските завоеватели джигитите от рода алтай, тама, шомекей, жаппас, шектъ. Стигаше само да се появи предводител и да нададе боен вик… Дори вчера мъдрият певец Нъсанбай жирши назова този предводител. И признатия за глава на абълаевския род мълчаливо го насърчи…

Изглежда, настана време за това, за което е мислил през всичките тези години. Простолюдието из цялата степ бе нажежено до краен предел и приличаше на суха трева. Достатъчно бе да се изпусне само едно въгленче и да избухне пожар от Едил и Мангъшлак до Чу и Черни Иртиш!

На кого можеше да се опре, когато тръгне по пътя на дедите? Разбира се, най-напред на потомците на Абълай. Те бяха много в степта, неслучайно ги наричаха вълче племе. За тюрките това е висша похвала, защото, както и някога ромеите, водят своя род от вълците… Особено надеждни и войнствени бяха братята и сестрите му — синовете и дъщерите на Касъм тюре. Есенгелдъ, Саржан, Муса, Науръзбай, Абилгазъ, голямата сестра, по прозвище Бопай батър, децата им: Кудайменде, Ержан, Иса, Кошкарбай, Абълпеиз. Сигурен бе и в синовете на чичо си Даир: Тати, Ати, Сатъ-балдъ и сина му Кадъбай. Те бяха готови на всичко в името на родовите интереси. От аблаидите само наследниците на Кучук бяха слаби по дух и характер. Жребчетата на една и съща кобила също могат да са различни, но един запъртък не е чак толкова голяма загуба за добрата квачка…

За чест на синовете на Касъм тюре, между тях нямаше борба за това, кой да е начело: по-малките търпеливо чакаха своя час и безпрекословно се подчиняваха на големите. Затова само насаме Кенесаръ не одобряваше действията на Есенгелдъ и Саржан. „Защо отидоха да се поклонят на презрения куш-беги? Какво може да се добие от враговете с молби? И нима куш-беги не разбира, че ние сме негови смъртни врагове? Такъв като куш-беги признава само силата. А ако отидеш при него с протегната ръка, ще те сметне за свой роб. Ще вземе ли някой да се съобразява с молбите на роб!… Не, ако ми е писано да управлявам степта, от мен няма да дочака поклон нито куш-беги, нито който и да е друг. Може да се разговаря само с победения враг…“

Ами другите султани? Те бяха във всеки жуз, какво да се прави с тях? Как ще накараш издънките на Абълхаир, Самеке, Нуралъ, Букей, Сергазъ, Вали да склонят глава пред тебе? Та нали те също бяха тюре… Ами за какво е пожарът в степта? Къде ще се дянат всички, когато видят надигналото се простолюдие? Техният спасител ще бъде той, хан Кенесаръ!

Да, ще стане той хан и на трите жуза, защото ще оглави древния стремеж за свобода. Само този път ще го доведе край святото езеро Теликол, където го чака бялата постелка на Абълай.

Сега или никога!… Той познава своите казахи. Те са способни само да избухнат. Ако белият цар, Коканд и Хива залеят с кръв едва започналия пожар, то те ще се подчинят на съдбата и никога, може би, няма да надигнат вече глава. Затова не биваше да се бави той, Кенесаръ!…

Той огледа притихналата привечер степ… От кого да започне? От този, който сега е най-опасен. Той знаеше това от многобройните схватки, в които участваше: ако са те затиснали трима, обърни лице към най-силния. Другите двама ще тичат наоколо, и докато се решат да те нападнат, ще си освободиш ръцете. Значи трябва да се почне с белия цар!…

Това ще бъде правилно и заради това, че винаги е по-добре да си имаш работа с лъв, отколкото с чакали. Дори ако не му провърви и руските войски го сломят, то ще пострадат само вождовете и тези, които са се сражавали; ще останат жените, децата, ще се запазят родовете. Този, който знае собствената си сила, винаги трябва да щади слабия. Руснаците нямаха кръвна ненавист към казахите. Само царските чиновници-рушветчии и офицерите от наказателните отряди проявяваха жестокост… А ако попаднеш в зъбите на ханските чакали от Хива и Коканд, то тук не чакай пощада. Това бяха техните навици — да накараш жената и децата, най-далечните роднини да отговарят заради виновния. Целият народ може за един ден да бъде изгонен от родната земя без добитък и имущество. Руснаците не правеха така…

Няма нищо по-страшно от дребните и остри зъби на чакала. Ти ще умреш, а те с удоволствие ще терзаят безжизненото ти тяло… Какво пък, да даде Бог възможност да се нагласи работата с белия цар, а после можеше да се заеме и с двете ханства. Няма да попречи да им се напомни за кръвта и сълзите на изкланите аули, за всички насилия, за страданията на продадените в робство казахски деца. На собствения си гръб трябва да изпитат те всичко това!…

Имаше много причини първите бойни действия да се започнат именно там, на север. Каквото и да разправят, но Средния жуз за него е най-добрата опора. Ако царските войски имат укрепления, въоръжени са с оръдия и пушки, то той разполага с цялата безкрайна степ. Докато има безброй обрасли с храсти долчинки, нито едно ловджийско куче няма да хване степния заек. Голяма е Саръ-Арка, тя се простира от Каркаралъ до Светлия Жаик, от Кзъл-Жара до Бет-Пак-Далъ. Истински простор за смелия джигит: само дръпни по-силно юздата и се дръж здраво за коня!…

Ако ли пък попаднеш в беда — никой няма да те издаде, поне от уважение към твоя род. Да не говорим за това, че няма по-гнусно престъпление по степните закони от това да предадеш батър…

По земите на Коканд и Хива нямаше такива условия. Няма да е лесно да се обединят чергарите казахи, заселени по бреговете на Сърдаря, Приаралието, Устюрт и Мангъшлак. Пък и това е малко за победата. Трябваше въстанието да бъде подкрепено от братята от Жетъсу — Седемречието, киргизите от планинските долини на Алатау, каракалпаките. Всичките страдаха от своеволията на кокандските или хивинските бекове. Но нима ще тръгнат доброволно в един строй? Дори изконните казахи — уйсуни и дулати, които живееха на самата китайска граница, нямаше да изоставят огнищата си, за да тръгнат да се борят за общото дело. Хората не воюват с желание, те грабват оръжието само когато врагът е вече на прага. А това, какво става у съседите, малко ги интересува. Тази степна политика добре я знаят и в Коканд, и в Хива. Там бяха известни всички разпри и междуособици и ги използваха докрай. Не, трябваше да се вдигне степта от Средния жуз!…

Изведнъж, сякаш бе настъпил змия, трепна Кенесаръ, син на Касъм тюре и внук на Абълай. Имаше още една причина… Мъст! Степна, неутолима, закърмена с майчиното мляко… Да свариш жив, да закопаеш в земята, да изкорениш до седмо коляно — такива са желанията, които възникват у всеки от синовете на Касъм тюре, когато си спомняха за султаните от семействата на Самеке, Букей или Вали. Те изпитваха особена ненавист към Конур-Кулджа — синът на Кудайменде, към Чингиз — син на Вали и към майка му Айганъм, към Жамантай — син на Таке от букеевския род и към Ахмет — син на Жанторе. Подли предатели, те целуваха краката на белия цар и помагаха на войниците!… Кенесаръ сега искрено мислеше, че тъкмо заради това ги ненавиждат всички. Но сърцето му, цялата му същност знаеха, че това са стари чувства, предавани от поколение на поколение, в основата им лежеше все същата борба за власт, вечните разпри и междуособици, на които той сега искаше да сложи край…

Той живо си представи как ще постъпи с тях, когато те всички се окажат в ръцете му. Ще ги разгроми и ще разграби докрай аулите им. Вече не се стърпяваше да направи синовете им роби, а дъщерите им да даде на своите туленгути. Ще пирува той върху прострените им ничком гърбове, нищо не ще утоли жаждата му, освен топлата им кръв!…

 

 

Кенесаръ се сепна… Няма как, само така можеше да утвърди той законността и реда в степта. Да стъпче няколко съперника и да обедини трите жуза в една ръка — ръката на Кенесаръ. Нима не се стараеше той за всички казахи? Нима не бе готов заради общото дело да даде всичко: щастие, богатство, собствения си живот?

Той вече бе пресметнал всичко занапред. Веднага щом се върне, като законен султан, ще се обърне към сибирския и оренбургския губернатор с исканията си. В края на краищата, за всичко може да се договориш при условията, които някога е приел хан Абълай. Ако правителството на белия цар се съгласи с това, то значението му веднага щеше порасне и щеше падне авторитетът на Конур-Кулджа, Ахмет, Жамантай и останалите. Да се разправи тогава с тях няма да бъде особено трудно.

Разбира се, във всеки случай това ще бъде само началото. Не е той безумен пес, който бяга, щом получи своето. Не, няма да се успокои, докато не обедини трите жуза и не възстанови предишната слава и могъщество на Абълаевото ханство. Нека за начало дори стане само хан на Средния жуз. Все едно — рано или късно ще постигне своето!…

А ако не удовлетворят исканията му?… Е, какво пък, който се е съблякъл гол, трябва да влиза във водата. Тогава следва война, и той ще я започне с унищожаването на аулите на ненавистния Конур-Кулджа. После ще завладее и разгроми Кара-Откелско-Акмолинското укрепление, където се намира стана на презрения Конур-Кулджа!…

Достатъчно бе да бъде прошепнато това име, за да се събуди от най-дълбокия сън Кенесаръ. Работата не е просто в това, че самият Конур-Кулджа искаше да владее цялата степ, надявайки се на помощ и подкрепа от царското правителство. От поколение на поколение се кръстосваха пътищата на техните родове. Ами че това са султан Кудайменде и внукът Самеке, когото Абълай свали от ханската постелка на Средния жуз. Доста беди донесе тази кръвна вражда. И още дълго щеше влияе тя на хода на голямата политика между белия цар и степта…

Самичък в безкрайната степ стоеше Кенесаръ… Той беше минал сурова школа и знаеше железните закони на борбата за власт. Не бива да се показваш пред народа, докато не е настанало времето! Отдалеч, чрез предани хора, трябва да се насочва ходът на събитията в нужното русло. За това няма забранени пътища. Ако е нужно да се сблъскват родове и жузове за стигането до ханската постелка, той нямаше да се замисли нито за миг. Ако са нужни реки от кръв — нека да бъдат пролети. Само да не се споменава името му.

Но когато дойде такова време, като сега, когато безграничния му стремеж към слава и власт съвпадне със стремежите на народа, той трябва да бъде начело на всички. Името му ще бъде на устата на всекиго, а ликът му — в сърцето…

Само като завоюва пълна, неподелена с никого власт, ще успее да се увековечи.

Той извади от ножницата исфаханската си сабя, застана на колене, допря хладното острие до устните си.

— Майка ми не ме е родила страхливец — говореше Кенесаръ с тих глас. — Ако по пътя към целта аз се поколебая дори за миг, кълна се да изпия всичката си кръв. Нека това оръжие да ми е свидетел!…

Кенесаръ, коленичил, бавно втъкна сабята в ножницата. Канеше се да стане, когато чу зад гърба си познат женски глас:

— Тюре мой… Нима извършваш намаз?

Без да се обръща, Кенесаръ позна гласа на старшата си жена Кунимжан. Значи тя е вървяла след него… Той стана, поотупа се и тръгна към нея:

— Не, опитвах колко е здраво острието върху един камък.

— Нима си го пробвал малко върху чуждите черепи?…

— Това не е достатъчно за истинската стомана…

На двайсет и шест години стана Кунимжан, но, въпреки че беше родила вече дъщеря и син, изглеждаше по-стройна от всяка девойка. Тя беше от тези смугли красавици с малка алена уста и огнени очи, от един поглед на които само мъжете губят ума си. Всичко в нея беше предизвикателно красиво: стегната гръд, опъваща златната огърлица, готова да се скърши тънка талия, пълни бедра. И така бе облечена, че не можеш да откъснеш очи от нея. Върху синия кадифен елек, обшит със злато, сякаш небрежно бе наметнат обточен със самур ярковинен чапан от най-хубавия плат — дурия. С бели перли бе обсипан аления кадифен саукеле — конусовидна шапка, която носят знатните жени в степта. На челото й падаха кръгли и тежки златни пластини, а върху саукеле бе наметнат прозрачен брокатен шал. В ушите на Кунимжан се полюшваха разкошни дълги златни обици, тежките й черни плитки стигаха почти до земята, в на четири реда върху тях бяха окачени блестящи златни рубли от царско време, от векове степните красавици носеха върху себе си цялото си богатство…

От непринудената й походка, от поведението й веднага ставаше ясно, че тя е любимата жена. Най-добре биха й подхождали известните стихове на степния поет Жусуп ходжа: „Ако се смята за недостатък това, че вече е станала жена, то той е единственият. По другото нито една девойка не може да й бъде равна“. Освен бързия, остър ум и красотата, с които завладя тя сърцето на Кенесаръ, Кунимжан беше дъщеря на един от най-знатните и богати степни родове — аргънските алке-байдалъ. И ако се разказва всичко до край, то тъкмо тя беше ябълката на раздора, която превърна в смъртна вражда старата разпра между родовете, разделила султан Кенесаръ и султан Конур-Кулджа…

Славата на батър за Кенесаръ едва започваше. По случай избирането на управник на края — Ерден Сандъбай-оглъ от уседналия в Улътау род жърък — по традиция се организираше голям той — празненство с конни състезания и казахска борба. На този той отиде и Кенесаръ с група джигити. Имаше той и още една задача: във връзка със строежа на Кокчетауската крепост, предизвикал вълнение, да узнае настроенията на хората и положението в Улътау. Работата бе там, че тези места се смятаха за свети за казахите: според преданията там е завършил живота си легендарният основател на рода Алаш, за пръв път обединил шестте клона на прародителите. Освен това в планината Улътау бе и гробът на Едиге батър, светия ходжа Акмешит. Кенесаръ смяташе, че е задължен да посети това древно казахско място. След празненствата, продължили няколко дни, той се връщаше у дома през земите на аргънските родове алтай и тока. На брега на река Терсакан спряха да починат и Кенесаръ отиде да се изкъпе сред тръстиките…

Отначало той помисли, че му се привижда, когато видя в бистрата речна вода две девойки. Докъдето погледа стигаше, наоколо не се виждаше нито една юрта. Той потърка очи, но девойките, които наближаваха към него в камъша, взеха шумно да пляскат по водата, и тогава той се убеди, че всичко е наяве. Пък и на брега видя два спънати коня.

Едва след това разбра Кенесаръ, че стои и не може да откъсне очи от едната от къпещите се девойки, чието вълшебно тяло се белееше и светеше през прозрачната вода. Не биваше батъра да се спотайва повече в камъша.

— Много ли е студена водата, красавици? — извика той, уплашен, че те могат да излязат при него на брега.

— Ойбай! — развика се другата, рижа и пълничка. Безцветните й очи още повече избледняха от страх, тя заплува към другия бряг, давейки се и ритайки с късите си крака. Затова пък тази, която той гледаше, се отдалечи малко и се спря, леко мърдайки крака в дълбокото, за да не потъне.

— Да ви даде Господ здраве, мирза!…

Тя каза това тихо и с достойнство. В това време дойдоха и другите джигити, започна обичайната размяна на шеги. Викаха на девойките да излязат от водата и да не се страхуват: джигитите ще се обърнат. Ако се заинатят, ще трябва да преплуват до другия бряг и да им вземат дрехите.

Девойките молеха джигитите да се отдалечат от брега, казваха, че им е студено, виждаше се, че те вече не се страхуват. За да ги пуснат да излязат свободно, джигитите искаха откуп.

— Мирза, какво бихте искали от мене? — попита го чернооката девойка.

— А ако поискам, всичко ли ще изпълниш?

Той сам се учуди на смелостта си, но тя не отвърна очи.

— Нима ще ви излъже девойка, която още никой не я е лъгал? Казвайте вашето условие!

Тя продължаваше да го гледа в упор, а сърцето на Кенесаръ изведнъж се разтуптя като уловено врабче.

— Ако още никой не ви е лъгал, да тръгваме. Но вие трябва да ни догоните, и аз ще ви предложа своите условия!

— Добре! — твърдо каза тя.

Те потеглиха нататък по брега на реката, и още на първия завой приятелките ги настигнаха. Те бяха шестнайсет-седемнайсет годишни, но не се изплашиха от непознатите джигити. Така постъпват само девойките с чиста душа…

А той не можеше вече да я пусне далеч от себе си. И тя не искаше да го оставя. За едно мигване на окото се свършва моминството. Те прекараха нощта в откритата степ, и жилавият храст карагана до главите им миришеше на рози…

Чие беше това изпълнено желание — нейно или на младия султан — Кунимжан не разказваше никому. Но и не взе да крие тази нощ от никого, дори от наречения й жених. А този жених беше Конур-Кулджа Кудайменде-улъ, внук на хан Самеке…

Преди две години се беше сватосал за нея Конур-Кулджа — с едро лице, с прилепнали към главата огромни месести уши. Това беше чудесно сватосване, родителите й с удоволствие приеха като предварителна зестра три табуна от известните хански тъмносиви аргамаци. А преди няколко дни пратеник на ага-султана донесе тайна вест, че след като се преместят на летните пасища в Каракоин-Каширлъ, той ще намине при годеницата си…

И ето ти на къпането в Терсакан!… На заранта Кенесаръ заедно с всички джигити, които го придружаваха, и с Кунимжан на хълбока на коня влезе в аула на аксакала Байболат, издигнал юртите в такова удобно за къпане място. Първо ги видяха многобройните снахи, после лелите, после сестрите, най-накрая вестта стигна до самия Байболат. Отначало той много се изплаши от гнева на сияйния жених и се разстрои от това, че ще трябва да връща богатия дар. Ала после се уплаши още повече, като се сети за „вълчето племе“. Мъката едва не събори стареца, но тогаз дойде вест от самия Кенесаръ, който искаше дъщеря му за жена. Тези дни трябваше да пристигне и другият жених…

Аксакалът Байболат претегли незабавно всичко, обмисли го и взе мъдро решение:

— Когато Абълай е бил провъзгласен за хан, шест племена от рода аргън са му дали за жени шест от дъщерите си. Няма да е скромно от наша страна, ако ни дожалее да дадем на внука му една-единствена девойка. Да я взима!…

Точно след седмица Кунимжан тържествено беше изпратена в аула на Касъм тюре. Три тройки светлосиви аргамаци бяха запретнати в карета, след тях вървяха девет от най-расовите камили, натоварени с коприна, килими и скъпоценности. В първата карета се возеше годеницата, а в другите — свидетелите от нейна страна, най-могъщите хора от рода алке-байдалъ и акошкар-сайдалъ.

Конур-Кулджа хапеше ръце от гняв и безсилие да направи нещо. Първата му мисъл беше да изпрати незабавно туленгути и да направи на пух и прах аула на Байболат. Ала как можеше да се скара със знатния и богат род алке-байдалъ? Ами че нали не черните очи на Кунимжан го караха да я иска за жена. Така той искаше да се сроди тъкмо с този най-силен род на Саръ-Арка. Пък и сега да започва открита война с Касъм тюре не му беше по силите. Засега трябваше да затаи в душата си бясна ненавист и да се утеши с върнатия калъм и за наказание — три пъти по девет глави добитък от всеки вид.

От тогава черна змия се загнезди в гърдите на Конур-Кулджа и не му даваше покой, докато не се яви случай да отмъсти. Веднъж той със своите туленгути издебна друг сватбен керван. С него караха от Кокчетау при жениха й в аула на рода тарактъ голямата дъщеря на Саржан Куникей. Султан Конур-Кулджа нападна кервана, прекара нощта с Куникей и я изгони. Сега отношенията между синовете на Касъм тюре и султан Конур-Кулджа се изостриха дотам, че искаха човешки жертви. Само кръв можеше да измие такава страшна обида…

Така се заплете този зловещ възел — от вековната борба за власт, султанско самолюбие, убийства, насилия, неподелени жени и още, и още. Заедно със създалите се отношения в степта той се смеси със справедливата борба на народа за свобода. Този възел вече не можеше да бъде разплетен без стоманени мечове, това го разбираха и в двата враждебни стана.

Кунимжан въпреки обичая наричаше Кенесаръ не „мъжо“, а „мой тюре“. С това тя, една от най-знатните жени в степта, подчертаваше още повече знатния произход на мъжа си, който можеше да й заповядва. Въпреки външната си покорност, тя имаше огромно влияние върху Кенесаръ и беше в течение на всички събития.

— Мой тюре, едвам те намерих в голямата степ… Оказва се, че Кудайменде батър е донесъл на нашия дядо страшна вест!

— Каква вест?

— Нали познаваш сина на Азанбай…

— Кой от тях?… Този Азанбай от каржасите, които живеят в Баян аул или нашия кокчетауски Азанбай-Аксаръ?

— Азанбай от каржасите… Нали помниш как преди нашето заминаване от Саръ-Арка в Омск отнеха живота на сина му Тайжан? Сега пък са убили и големия му син!…

— Сейтен батър? — извика Кенесаръ.

Тя кимна мълчаливо.

— Нека отиде в рая душата му! Твърде рано напусна живота този батър. Нима смъртта му е от ръката на Конур-Кулджа? Това псе се канеше да го погуби…

— Казват, че точно така е станало. Когато аулът на Азанбай се отправил към Балхаш, съпровождал ги е някакъв от покръстените приближени на Конур-Кулджа. Край Мън-Арал са ги настигнали войниците от наказателния отряд…

Кръвта взе да нахлува в лицето на Кенесаръ.

— Колко души са загинали? — попита той рязко.

— Разправят, че не са много: двама-трима души. Попаднали в капан, нямало как да се съпротивляват…

— Нека и те отидат в рая… Ние тук ще напомним за тях, ако е съдено да се върнем в Саръ-Арка!

— Разправят също, че заедно с батъра на войниците се е натъкнал и Ожар — синът на Кубет. — Кунимжан смяташе за свой дълг да разбира всичко заради мъжа си. — Той бил в омския затвор…

— Кой Ожар? — Кенесаръ се напрегна. — Не е ли този, който беше вестоносец на Конур-Кулджа? Нима не е скъсал отдавна всякаква връзка с рода си?

— Казват хората, че се е скарал с Конур-Кулджа и се е върнал при своите. Явно си е спомнил поговорката, че изсъхват ръцете на този, който не милее за родната си кръв. Покрусен от бедите на каржасите и от бягството от родните места, той отново се е присъединил към батъра Сейтен. Ето ти, че се случило и това…

— Срещнах го веднъж — замислено каза Кенесаръ. — Изглеждаше як човек с истински характер. Значи, също не е могъл да се покори… Сега сигурно и него ще изпратят в Сибир!…

Той се обърна и погледна към аула. Към тях бързо вървеше млад строен джигит. Кенесаръ позна малкия си брат Науръзбай, роден от майката калмичка. Макар и да бяха от един баща, трудно можеше да се каже, че са братя. Науръзбай беше висок, с широки рамене, бялото му продълговато лице винаги беше покрито с руменина. Носът, устата, очите, веждите и миглите — всичко у него беше по-едро, отколкото при казахите. Очите му бяха особени: някакви странни, леко косо поставени, те приличаха на зрели бадеми и гледаха света с подкупващо доверие. От слепоочията му падаха дълги плитки с вплетени в тях разноцветни перли. На една наболите му мустачки особено отиваше самурената шапка с червено кадифено дъно. Със самурени кожи беше обрамчена и гиздавата му норкова шуба, на колана му висеше сребърен кинжал в украсена ножница.

Той и в бой влизаше с тези дрехи, само подгъваше десния ръкав на скъпата си копринена риза. Отдалеч го познаваха враговете, когато, навел тежкото си копие, с вик „Абълай“ се носеше върху сивозлатистия си кон Акауз. Казваха, че дясната му ръка има силата на четирима джигити. А пък копието в тази ръка не знаеше грешка, досега не се беше срещнал храбрец, който да бе дочакал приближаващия се млад батър… В обикновените обаче дни нямаше по-добър и услужлив човек в степта от Науръзбай. Той минаваше за шегобиец и веселяк сред съседите, децата от целия аул го обичаха…

Сега тежките му вежди бяха навъсени, очите му издаваха явно смущение…

Младият батър отдавна не беше на себе си. Тъгата по родината, която бе принуден да напусне, го завладяваше. Само щом затвореше очи, виждаше зеления килим на Саръ-Арка, сивосинкавите върхове на далечните планини, величествените скали. Често му се присънваха прозрачните планински езера, в които се отразяват върховете на вековните ели, бързите пълноводни реки, които яростно се блъскат в каменливите брегове. В такива минути му се струваше, че чува нечий познат и печален глас, който го вика и моли за помощ. Отново мислите му потъваха в бушуващите вълни на далечното Борово езеро, отлитаха като оперена стрела към върха Окжетпес. Самотно плуваше в безкрайното синьо небе на родината мощен сокол и сърцето на Науръзбай се късаше.

Ако можеше да полети натам, където бяха минали детството и юношеството му, където беше изпитал майчина ласка и първата любов, то не би седял той нито минута в тези опротивели му места. Ала не бива сега да се връща в Кокчетау, където процъфтява Конур-Кулджа и други подмазвачи на белия цар. На млад прикован орел прилича батър Науръзбай. С копринено въже е завързан той, напразно надава викове, мъчи се да освободи завързаните си крака…

Не разбираше Науръзбай какво дирят по пустинните брегове на Сърдаря. Какво искаха — да спасят собствените си кожи? Не е ли по-добре да се сражават там, на родната земя, която дава сили на синовете си! Как могат да освободят Саръ-Арка, като са на сто конни прехода от нея? Или може би тукашните степни треви и храсти са по-хубави от тези в Кокчетау?

Той не разбираше политиката на баща си Касъм тюре и на по-големите си братя — Есенгелдъ и Саржан, колкото и да му обясняваха политиката на изчакване. Едно лято в Саръ-Арка беше за него по-скъпо от цялото кокандско ханство, заедно с цялата подкрепа, което то може да окаже…

С тазсутрешна сила взе да го яде мъката от вчера, когато пристигна свободният батър Кудайменде. А тук Науръзбай пристигна, за да поговори насаме с брат си. Острият му поглед съзря Кенесаръ в безкрайната степ…

— Защо изглеждаш толкова зле, мой малък тюре? — попита го усмихната Кунимжан. — Да не си болен?…

Науръзбай, който не можеше да скрие състоянието си, съкрушено наведе глава:

— Истина е, снахо… Душата ме боли, сърцето тръпне, нещо ме притиска в гърдите…

Кенесаръ, който добре познаваше тази болест, си замълча. Кунимжан се опита да ободри младия батър:

— Няма винаги да има черни облаци, все някога ще изгрее и слънцето. Ще мине и твоята болка…

— Кога ще стане това?

— В степта всичко зависи от коня.

— Оттук не виждам накъде можем да се понесем накъдето ни видят очите. Приличаме на вълк, обграден в някоя долчинка. И колкото и да се гордеем, че сме силни като вълци, крием се в ямата!

Кенесаръ внимателно погледна малкия си брат.

— Знаеш ли, че най-страшен е вълкът, когато излиза от бърлогата? Напъни се, притисни се по-силно към земята и се готви за скок, мой Науанжан!…

— Не, Кене-ага… — Науръзбай тежко въздъхна. — Вълкът прави скок от бърлогата само преди смъртта си!

— Случва се и така, че той отнася на другия свят и врага си…

Младият батър упорито поклати глава.

— Обичам сам да дебна врага си. А къде е най-удобно, ако не в Саръ-Арка. Там има всичко: долини за засада, степ, където дори вятърът не може да ме догони…

Същото чувство изпитваше Кенесаръ, но за батъра да се подчинява на по-старшия е заповед номер едно. Той с присъщата му сдържаност му напомни това:

— Орленцето, което рано излита от гнездото, бързо пораства. Не бързай да си избираш път, докато са живи големите ти братя…

Науръзбай клюмна. Повече от всичко на света обичаше той братята си. И най-много ценеше мнението на Кенесаръ.

— Слушам те, Кене-ага… — тихо каза той.

Кенесаръ, който гледаше към степта, изведнъж настръхна. Науръзбай и Кунимжан също погледнаха натам. Откъм превала от източната страна на планините се издигаше прах. След време от нея се откъснаха двама конника. Те се носеха така, сякаш враговете настъпваха опашките на конете им.

— Това е батърът Агибай! — възкликна Кенесаръ. — С коня си Акълак!

— Да, това е чичо Агибай… — Науръзбай внимателно се вгледа в приближаващите конници. — А кой е редом с тях?… По това, как се е наклонил над гривата, прилича на Ержан…

— Това са те!…

Изведнъж Кенесаръ пребледня.

— Ой, бауръм!… — долетя от степта. Веднага заоплакваха, завиха в един аул в подножието на планината, в друг, трети…

Това беше вопъл от скръб, с който без да намаляват конския бяг, съобщават в степта за гибелта на близки.

— Ой, бауръ-ъм!…

Лицето на Кенесаръ оставаше каменно, той не се помръдна. Кунимжан застана близо до него. Само Науръзбай не издържа — затича се срещу конниците на нещастието. Агибай батър скочи от коня в движение, сложи пояса на шията си и както повеляваше древния обичай запълзя на колене, вдигнал ръцете си към небето:

— Батър Кене, останахме без двамата султани! Няма ги и осемнайсет от най-добрите ни джигити! От ръцете на ташкентския куш-беги загинаха по-големите ти братя Есенгелдъ и Саржан, загинаха всичките ни славни воини!…

Кенесаръ не се помръдна.

— Как и кога? — попита той със спокоен глас.

Без да трие течащите сълзи, батър Агибай разказа подробности за гибелта на султаните…

Те вървяха към аула, потресени от мъка хора тичаха насреща им. Науръзбай и Кунимжан подкрепяха от двете страни обезсиления Ержан. Щом доближиха бялата юрта, Кунимжан свали от главата си шапката с пера — саукеле, хвърли на земята сърмения шал и като разпусна черните си коси, занарежда:

Без време паднаха два лъва, що не знаеха страх,

довериха се на коварния враг!

О, как подло ги подмами в капана

и се разправи с беззащитните!…

Лошата вест е като неукротимия вятър — за едно мигване на окото тя се пръсна по всички юрти. Майките отчаяно скубеха коси, плачеха силно деца, тежко въздишаха старците, джигитите стискаха зъби. Горестен вой и плач се носеше над юртите, сякаш орел внезапно е нападнал кротко летящо в небето ято птици…

Чак на другата сутрин малко утихна тревогата, породена от страшната вест. Старият Касъм тюре като чу от устата на Агибай батър подробния разказ за гибелта на двамата си сина, побеля за една нощ. Сякаш бе изпил горчива отрова — побеляха сивите му с червени жилки, сякаш на вълк, очи, потъмня едрото му лице, сякаш със скреж се покри тъмнорижавата му прадядовска брада. Въпреки че беше на седемдесет години, той и досега беше изправен като копие, а сега се прегъна като самотно дърво, изправено срещу ветровете в степта.

Касъм тюре е роден за страх на враговете,

бил е роден с ненавист в очите,

от майчината утроба е излязъл на белия свят,

а шепите му са били пълни с кръв.

Така пееха за Касъм тюре преди тази нощ. Ала къде се дянаха неговата безпощадна суровост, вроденото жестокосърдечие, буйният нрав и своеволие! По-рано човешката кръв за него струваше по-малко от водата. Сега той заприлича на изтощен овен, на когото вълната пада на фъндъци. Изведнъж се превърна в немощен безпомощен старец, само в очите му останаха вкаменели някакви останки от предишното озлобление и гняв.

Около пладне старият тюре събра на съвет Кенесаръ, Науръзбай, Агибай и пристигналия вечерта батър Кудайменде. Той седя дълго без да продума, после вдигна глава:

— В младостта си, когато бях глупав и необуздан, видях веднъж в планината Кокчетау дива бяла камила. И макар старците да казваха, че не бива да го правя, аз се надсмях над думите им и я уцелих с една стрела. „Тази свещена камила е стопанинът на Кокчетау, да не те порази неговото проклятие!“ — казаха тогава старците… Сега знам, че заради моето кощунство ние загубихме планината Кокчетау, а сега загубих синовете си. Да бъде проклет моят род, никой да не види щастие от потомството ми, ако не принеса жертва. В името на мъдрия Аллах, който е справедлив, за изкупването на моя отдавнашен грях жертвам свещения бял овен със златистата глава. Скланям натежалата си от грехове побеляла глава, моля Бога да ми прости и да пощади останалите ми синове!…

Касъм тюре отпусна вдигнатите си към небето ръце, седеше в скръбно мълчание. Събралите се шепнеха тихо: „О, Аллах, приеми жертвата!… Приеми белия овен със златистата глава!…“ Мътно, гаснещо пламъче се появи за миг в очите на стария тюре.

— Бухар жърау казваше, че орелът не умира от старост. Той умира от мъка, когато крилете вече не го държат във въздуха. — Касъм тюре събра всичките си сили, стана, изправи се и протегна дясната си ръка, благославяйки Кенесаръ: — Сега е твой ред да летиш… Амин!

Той откачи от колана си родовия кинжал със сребърната ножница, свали от стената старата пушка кремъклийка с посребрен приклад и ги предаде на Кенесаръ:

— Този кинжал е на хиляда години, винаги го е притежавал старшия от нашия род. А пушката я получих от баща ми и твой дядо хан Абълай. Тя убива от петстотин крачки, досега на никого не съм я давал!…

Това означаваше, че Касъм тюре предава цялата си власт, родова и военна, на султан Кенесаръ. Извадил прадядовия си кинжал от ножницата, Кенесаръ допря острието му до устните си:

— Кълна се никога да не зная пощада към враговете, нека сърцето ми бъде хладно и твърдо като тази стомана!

Касъм тюре наведе глава в знак на съгласие:

— Последната ми молба към тебе е да отмъстиш за смъртта на двамата си братя и за осемнайсетте заклани туленгути!… Не можем да преборим сега цялото кокандско царство, но ще ни стигнат силите да отмъстим. Утре събери всички верни сарбази и по примера на славния ни прадядо хан Тауекел не оставяй камък върху камък от Ташкент. Нека погине това гнездо на коварство, тогава ще изпълниш пред мен синовния си дълг!…

Султан Кенесаръ падна на едно коляно:

— Ще помислим и след залез-слънце ще кажем решението си.

Същата нощ султан Кенесаръ събра в бялата дванайсеткрила юрта батърите Агибай, Науръзбай, Кудайменде и певеца Нъсанбай и дълго се съветва с тях. На заранта заедно с батърите посети Касъм тюре…

Цяла нощ не мигна старият хан, въртейки се от хълбок на хълбок. Той се съмняваше дали е постъпил правилно, като заповяда да бъде нападнат Ташкент, като не си осигури подкрепата на казахите от Сърдаря, Саръсу и Чу. Може ли да се разчита на успех, опирайки се само на малобройните родове алтай, тока, алтън, уак? Щом видя сина си, Касъм тюре бавно стана от меката постеля.

— Тюре! — Кенесаръ низко се поклони пред него. — Както казват, ако разумът е пръчка, то гневът е нож. Няма да режем пръчката. Ние обмислихме това и стигнахме до решението, че не бива сега да нападаме Ташкент. Още не е настъпило времето…

— Какво ще правите?

— Ще се върнем в Кокчетау.

Касъм тюре не попита нищо повече. Времето на неговите решения беше минало. Той седя дълго, поклащайки глава. После заговори:

— Ами аз самият се съмнявах дали сме го замислили правилно. Явно е дошла утринта, която е по-мъдра от вечерта… Сега нека да помислим за вашето решение. Когато вълчицата оставя вълчетата в бърлогата, ловците непременно слагат там капани. Не ни ли чакат те в Кокчетау? След всичко, което се случи, не е възможно да заживеем там. Не е ли по-добре да се преместим далеч в Саръ-Арка, но не по-далече от Улътау — това е мястото, дето се разполагат всичките три жуза, и ако не можем да се опрем на единия, ще се опрем на другия…

— Улътау е към рода баганалъ. — Кенесаръ говореше спокойно, убедително. Виждаше се, че е премислил всичко добре. — Ами ако синовете на Сандъбай ни откажат убежище? Не бива да забравяме, че двамата — Ерден и Дузен — са получили високите си титли от белия цар. Няма ли да се наложи да се хващаме за боздуганите? Ще бъде ли разумно, дори ако можем да ги надвием?

Касъм тюре кимна в знак на съгласие:

— Правилно казваш, султан Кенесаръ. Изтормозените от похода сарбази трябва да си отдъхнат. Пък и лошо му се пише на този, който, също като скорпиона, жили стопанина си. Не трябва да започваме оттам това, което си замислил… — Той рязко погледна Кенесаръ, после въздъхна и отпусна глава. — Нима в цялата Саръ-Арка не е останало място, където могат да подслонят глава внуците на Абълай?

Тогава батър Кудайменде, който до тогава стоеше безмълвен, склони глава пред стария тюре:

— Не бива да се надявате на гостоприемството на децата на Сандъбай, мой тюре. Струва ми се, че вие трябва да се преселите веднага близо до бреговете Терсакан, в местността Каракоин-Каширлъ. Сред нашите има доста от рода алтай, а вие познавате техните батъри Жанайдар и Тулебай. При това родът алтай с радост ще даде убежище на потомците на Абълай за зимата! А за лятото може да се премине към Улътау, за да го откъснем от синовете на Сандъбай. Само като им прекършим гръбнака, може да мислим за по-нататък…

— Е, някъде зад Терсакан са и роднините на снаха ни Кунимжан… — замислено отговори Касъм тюре.

— В такъв случай трябва незабавно да изпратим вестоносец в Каракоин-Каширлъ, за да съобщим за нашето намерение! — реши Кенесаръ.

Касъм тюре кимна в знак на съгласие:

— Това е правилно решение!

… В същия ден за преговори с алтайските родове, населяващи Каракоин-Каширлъ, с две смени коне, се отправи батър Кудайменде. След помените за загиналите от ръцете на ташкентския куш-беги султани и туленгути аулите взеха бързо да се готвят за далечен и труден път. Оказа се, че не само старците и възрастните мъже, но и малките деца са се затъжили по родните места. Те тичаха радостно, помагайки на възрастните да развалят юртите. Джигитите стягаха здраво ремъците, връзваха на възел опашките на конете, готвейки се за път. Особено грижливо проверяваха оръжието: вадеха от колчаните — корамсъ — дългите стрели със стоманени двуостри накрайници, които пробиваха всяка броня, обикновени стрели с четиристенни накрайници „козъ-жаурън“, сменяха им смачканите и изсъхналите от времето пера. Други точеха стоманените, дълги по педя и половина, върхове на копията, връзваха към тях пискюли от конски косми. Тези, които имаха саби, кинжали и ножове ги точеха, а тези, които нямаха метални оръжия просто отскубваха заедно с корена млади планински ели и ги подостряха. Всички разбираха, че едва ли ще намерят покой на родната земя.

На един висок хълм стоеше султан Кенесаръ. Под хълма, точейки се покрай западната му страна, към хоризонта беше потеглил керван. Приличаше на ято прелетни птици, които се завръщат в родината си.

За две седмици прекосиха Бет-Пак-Далъ. Там, където река Саръсу завършва пътя си, изчезвайки в сипещите се пясъци, се намираше долината Кзъл-Джингил. Там, в големия аул Ботеша, вече ги чакаше Кудайменде, а с него и известният, страшен в сраженията алтайски батър Тулебай, който можеше да извади камила, паднала в дълбок степен кладенец. Заедно с Тулебай батър за среща със султан Кенесаръ тук пристигнаха двама влиятелни аксакала и петнайсетина силни, въоръжени с метални боздугани джигити. Дребните космати коне, овчите шапки и кожените ботуши издаваха, че не са хора от знатен произход. Пък и самият Тулебай батър, облечен просто, изпъкваше само със своя необикновен заплашителен вид. Изглеждаше, че колкото е висок, толкова е и широк, а на ръст беше колкото един и половина от обикновените джигити. Очите му се губеха в гъстите вежди и мигли, а дългите му черни мустаци стигаха чак до ушите му и се завиваха покрай тях. Лика-прилика му беше и конят, с гъста черна грива, която опираше до земята. И хълбоците на коня бяха малко по-тесни от раменете на стопанина…

Тулебай се приближи, слезе от коня, падна на едно коляно:

— Тази степ е ваша, султан Кенесаръ, внук на Абълай!

Кенесаръ, който през целия път беше намръщен, като есенна степ, за пръв път изправи рамене и погледна някъде над главите на хората, събрани около него…

I

Слънчевите лъчи вече отдавна проникваха през тундука — отвора в купола на юртата, но ага-султанът на Кара-Откелския окръг Конур-Кулджа Кудайменде още се излежаваше в постелята. Той обичаше сутрин да мисли така, излегнат върху огромните пухени възглавници. Той тежко се преобърна по гръб; малките му очи, досущ като черни зрънца, се вторачиха в един от прътите, поддържащи юртата, редките му като котешки мустаци вежди се повдигнаха. Огромният му корем, който приличаше на сандък, се издуваше на тласъци, клокочеше като потопен във водата мях от кравешка кожа; късият му и широк нос, като дръжка на камшик, с хлипане поемаше въздух. Особено ненужна бе горната му устна: редичките косми на мишите мустаци гъделичкаха носа при вдишване, устната всеки път се кривеше, показвайки желанието на стопанина да кихне.

Ага-султанът си почиваше в разкошната седемкрила юрта на най-младата си жена Зейнеп. В едната половина бяха струпани атлазени завивки, копринени одеяла, пухени възглавници и почти всичко това беше затиснато от едрото му тяло. Останалото място бе покрито от огромен мек тъмновинен килим, върху който бяха наслагани безброй метални шарени сандъци и кутии с различна големина, върху тях имаше още копринени одеяла и възглавници. Вратата на юртата беше резбована, изработена от майстор в Хива, от двете й страни за украса висяха по девет великолепни кожи от черна видра и черно-кафява лисица. На прага бяха проснати две вълчи кожи, сиви на черни петна…

Конур-Кулджа лежеше облечен с бяла долна риза и широки долни гащи. А облечената в прозрачна китайска коприна Зейнеп бе навила долните си панталони високо над коленете и мачкаше твърдите прасци на мъжа си. Стегнатите й гърди се поклащаха в такт със силните движения, с бедрата си тя настойчиво се допираше до коленете му. Лицето й не изразяваше нито радост, нито печал, тясното й челце не бе засенчено от мисли. Само от време на време тя подозрително поглеждаше изцапаната риза на Конур-Кулджа и тогава дългите й, остри като пики ресници едва потрепваха, а пухкавите й алени устни обидено се надуваха. Страст гореше в очите й, тя дори лекичко пощипваше мощните мъжки прасци, но мъжът не обръщаше никакво внимание на младата си красавица жена. Той бе погълнат от мислите си.

Мислите му винаги бяха за едно и също… С какво той, Конур-Кулджа, син на Кудайменде, бе по-лош от потомците на Абълай? Слава Богу, не им отстъпваше по знатност и богатство. Дядо му Самеке, хан на Средния жуз, имаше четиридесет хиляди коня, това всички го знаеха. И когато преди много години ханът на Младшия жуз Абълхаир изпрати на белия цар писмо с желание да се присъедини към Русия, нима не постъпи така и дядо му? Лошо е само, че той умря преди да пристигне отговорът за съдбата на Средния жуз. А глупачката царица взе, че утвърди за хан домъкналият се от Туркестан Сабалак-Абълмансур, който стана Абълай…

Или баща му — Кудайменде, който имаше едва тридесетхиляден табун. За съжаление, той стана тигър тогава, когато Абълмансур вече бе дракон. И все пак не успя драконът да погълне тигъра. Самият губернатор на Омск не го позволи — той се застъпи за наследника на хан Самеке! С мъдрост и хитрост бащата успя да запази правото си върху земята и властта над аргъните. Кудайменде стана недостъпен за дългите ръце на Абълай, войнишките щикове всеки час можеха да дойдат на помощ на неговите туленгути.

Щастието е като дребна птичка — каца там, където има хранилка. Бащиното богатство премина при него, Конур-Кулджа, а славата и властта, които липсваха на бащата, той спечели сам. Нима не бе истина, че султан управник на целия Кара-Откел стана именно той, а не някоя абълаевска издънка? Нима не пасяха в табуните му двадесет хиляди от най-добрите бели и врани коне — аргамаци, каквито никога не са и сънували някакви си Есенгелдъ или Саржан?

При тази мисъл ага-султанът Конур-Кулджа се подсмихна. Спомни си, че в сведенията, които се представяха в канцеларията на генерал-губернатора, всеки път се описваха само дванадесет хиляди коня, които са негови. Осем хиляди от тях се скриваха при описа, което даваше всяка година осемдесет коня икономия от данък. Това му струваше едва две тройки коне, които той подаряваше на приятелите чиновници в Омск. Е, и един-два хубави обеда за година, когато те пристигаха на ревизия. С такива порядки напълно можеше да се живее, само подлите бунтари бяха недоволни…

Белият цар нямаше да обеднее от това — я колко бе богата и голяма Руската империя, а на него напълно ще му стигнат тези осемдесет коня, та да можеше да привлече на своя страна влиятелните хора от три-четири аула. Пък и за тези, на които ги подари, конете не са толкова важни. Той нямаше вземане-даване с голтаци. Важни бяха вниманието, обещанието за подкрепа и защита от бунтуващата се паплач. Само чрез тях, почтените и уважавани хора, той държеше в безпрекословно подчинение много от аулите. А народът е глупаво и жалко пале, то вре муцуната си в ръцете на старшите, и трябва да можеш да отгледаш от него вярно куче. Самият бял цар, не ще и дума за омския губернатор, признаваше умението му как се отнася с народа!…

Конур-Кулджа, доволен от себе си, отвори хитрите си дребни очички. Той видя полюшващите се от усърдие гърди на жена си, усети нейния топъл настойчив крак през коприната… И с жените бе щастлив. Вярно е, че не попадна в постелята му тази, която той желаеше, но затова пък се насити на друга — с чиста абълаевска кръв, истинска тюре!… А тази, дето му разтриваше краката, явно се е обидила, че през нощта си тръгна от нея. Е, женската обида стига до първото внимание. Трябва само да я попритиснеш по-близо…

Той вече се канеше да протегне мазната си космата ръка към коприната, покриваща бедрата й, но нова мисъл отвлече ага-султана… Нима той бе толкова лош за народа? Не бяха ли му длъжни всички казахи за известния царски указ върху телешка кожа, където с печат бе подкрепена клетвата да не ги взимат войници? Не беше ли издаден с неговото ходатайство указът от пето число на месец кокек, или по руски април, през сегашната година на кокошката?

Сурова и снежна беше миналата зима в годината на маймуната. Обикновено през зимата откарваха по-голямата част от добитъка на противоположния, южния бряг на Балхаш. Сега не биваше да го правят, тъй като се бояха от завръщащите се в Саръ-Арка пълчища на Кенесаръ. Около сто и четиридесет хиляди глави добитък, останали по пасбищата от Акмолинския окръг, измряха заради липса на храна. Освен това насред зимата еничарите на ташкентския куш-беги разграбиха много от аулите, пострадали и без друго от недояждането и поледиците. За казахите на Есил и Нур се задаваше глад.

Според новия устав казахите от Акмолинския окръг още от сегашната година на кокошката бяха задължени да плащат натурален данък — ясак. Конур-Кулджа най-добре от другите си представяше цялата опасност от събирането на този данък в такова тежко време и затова написа прошение да бъде отложено с две години изпълнението на указа, както направиха това в Кокчетауския и Каркаралинския окръзи. Той изпрати за подарък на Николай I шест невероятно красиви снежнобели аргамака, с извити като на лебеди шии. Те толкова се харесаха на самодържеца, че заповяда да освободят подвластните на Конур-Кулджа казахи от данъци до 1840 год. А може би не беше и толкова просто, царското правителство може би искаше да повдигне авторитета на верните му султани, и, имайки големи планове за бъдещето, не показваше изведнъж всичките си зъби.

Така или иначе, авторитетът на ага-султана Конур-Кулджа наистина порасна до невиждани по-рано размери. Измъчените хора му благодаряха за застъпничеството, взеха да го открояват сред другите султани и бийове. Някои аули, които в миналото не го зачитаха, се присламчиха към него, сякаш бяха изплашени, треперещи от студ агънца, попаднали в снежна буря.

Да, и гладът, и поледиците могат да са от полза за умния човек… Та нали мъдрият старец Жаркулак го предпазваше, като му предсказваше такава зима. Старецът тогава разпръсна по земята пред себе си гладки речни камъчета и каза: „Виждате ли, ага-султан, ако през месеците маусъм — юни и караш — ноември на небето се виждат звездите Мерген и Близнаците Зауза, то зимата ще бъде тежка, мразовита. Сега и през месеца маусъм, и през месеца караш звездите Мерген и Близнаците са редом. Така беше и през годината на змията, когато ти се ожени за Кайниса, дъщерята на Туяк. Тогава беше годината на змията, а сега е годината на маймуната… Веднъж на тридесет години се повтарят такива зими, така че внимавай!“

После същото повтори и ясновидецът Дакиржаурънчи, който дълго гледа линиите по обгорената на огъня лопатна кост на стар, черен като въглен овен. „Изсушената и обгорена от огъня кост крие в чертите си съдбите на седмина царе, които управляват седем народа — каза той. — Големи беди, страшни снежни бури, глад и мор са начертани през годината мешин — на маймуната!“

Конур-Кулджа се подсмихна. Не ги послуша тогава, не отведе стадата в планините от другата страна на Баян аул. Това би спасило голяма част от измрелите сто и четиридесет хиляди… Ала тогава нямаше да има нито милостивия царски указ, нито издигането му над другите султани. Сега народът беше гладен — и стана по-добър, по-послушен. Върви, че знай къде те чака късметът!… Какво бяха някакви си сто и четиридесет хиляди! Нека изпитат нуждата и ще получат помощ от него. Нима няма да получи за това нова златна нашивка върху своето одеяние на славата?

Изведнъж редките вежди на ага-султан Конур-Кулджа се навъсиха… Разоряването на простолюдието, разбира се, помагаше на управниците да го държат в подчинение, но не биваше да се стига до крайности. А се надигаше и нещо по-сериозно от джута — глад и мор по добитъка. Само да не сбъркаше!…

Кенесаръ!… Бунтарското, кръвожадно племе на Абълай: те всички излизат от утробата на майките си с готови за бой копия! Отсичат им главите един след друг, но те въпреки това не искат да се смирят. Едва ли ще настъпи желаното за него спокойствие в степта, докато един от двамата е жив…

Миналата година ташкентският куш-беги отсече главите на Есенгелдъ и на Саржан, а през тази година парванчи Ляшкар отнесе главата на самия Касъм тюре, но нима поумняха те, нима се смириха пред съдбата? Напротив, подлият Кенесаръ и брат му Науръзбай съвсем озверяха като ранени вълци. Цялата степ бе окървавена, откакто те пак се появиха тук миналата есен. Те бяха по-лоши от този мор, който надвива всичко, а подлото простолюдие отиваше при тях, забравяйки всичките му благодеяния, неговите, на Конур-Кулджа!…

Аргъните, макар и понякога да се възмущаваха от действията на чиновниците, които идваха при него, лесно се примиряваха с нарежданията му. А сега и те станаха някак си други. И без друго сред народа имаше безпокойство, а взе, че се появи и това вълче потомство. Сега вече бе напълно ясно, че са се разбунтували такива места от Акмолинския окръг като Байдалъ, Койлъбай-Шагир, Жанай-Калкаман, Темеш, Тънали. Към тях спокойно можеше да се добави целият разбунен от синовете на Азанбай род на каржасите, които се поддадоха на празните приказки на Таймас Бектасов, аулите Торткаръ, много аули от Кара-Ахтъмбетската, Женбай-Шакската, Корсън-Кернейската, Коянчи-Тагайската области. Освен тях и родовете от Младшия жуз: тама, табън, жагалбайлъ, алшън, жаппас, шектъ, торткара и многобройните къпчаци по бреговете на Тургай, които батър Иман Дулатов призоваваше да се метнат на конете. Имаше и още една, по-лоша вест: шестстотин тридесет и пет киргизки каруци бяха се присъединили към надигналите се казахи. Ако Кенесаръ успееше да използва тези настроения, ще стане трудно…

Така и ще доложи той, ага-султанът на Акмолинския окръг подполковник Конур-Кулджа, син на Кудайменде, лично известен на негово императорско величество — самодържеца Николай I, в канцеларията на генерал-губернатора. Трябваше да се предприеме нещо, колкото е възможно по-скоро. Пожарът се разпростираше по цялата степна граница на Руската империя, а главният подстрекател и подпалвач бе небеизвестният Кенесаръ от потомците на Абълай. Той използваше поземлените и данъчните такси, за да буди у казахския народ чувство на ненавист към царя и верните му слуги сред степните султани.

Трябваше да се обърне особено внимание на това, че посоченият бунтар султан Кенесаръ напоследък засилва разбойническите си действия там, където започна строежа на Актауското укрепление. Той искаше да се възползва от недоволството, породено от строителството, за това има достатъчно възможности. Туй укрепление се намираше точно на границата на Акмолинския, Каркаралинския и Аягузкия окръзи и имаше голямо значение за този, който иска да владее степта…

Конур-Кулджа разклати грамадното си тяло, направи още едно усилие и протегна ръка към торбата, която висеше до главата му. Той извади с дебелите си пръсти кожената папка, извади голяма плътна хартия с изобразен на нея двуглав орел. Това беше именния указ на Николай I за строежа на Актауската крепост. Конур-Кулджа надяна на носа си големи очила, който слагаше в тържествени случаи, и взе да чете, бавно мърдайки долната си устна:

„Височайше утвърдено. 15 април, година 1837

Във външните окръзи на Омска област край землището Актау е създадено постоянно укрепление, началството е поверено на комендант с чин полковник или подполковник. В задълженията на този комендант е вменено:

I. Наблюдаване на вътрешното спокойствие в трите крайгранични окръга: Акмолински, Каркаралински и Аягузки.

II. Действителна защита на верноподаните киргизи по време на преселването им на друго място, като не се изключва и Гладната степ.

III. Постоянен надзор на неприкосновеността на границите: пресичане на всякакво своеволно преминаване на наши киргизи през чужди граници и навлизането на съседни народи в нашите граници.

IV. Покровителство за придвижването на търговските кервани. На Актауския комендант са подчинени посочените три окръга и всички, които се намират в тях. При нападение на наши постове и чергарски станове на верноподаните киргизи на коменданта се разрешава да гони нападателите със силата на оръжието и да ги преследва до река Чу, без обаче да я пресича, а също и без да преминава други места извън южните предели на Гладната степ…“

Конур-Кулджа лежеше и мълчеше доволен, сякаш просмукваше в плътта и кръвта си всяка буква на царския указ. После се усмихна: „О, почакайте… По-бързо да свърши строителството. Ще видим тогава на какъв глас ще ми запеете!“

Далечна сянка беше жената, където някъде там разтриваше краката му. Той доближи указа до устата си, долепи до двуглавия орел първо долната си устна, после редичките мустаци и широкия нос. Млясна го с наслаждение, после го сложи обратно в кожената папка, премести я в торбата. Дебелите му пръсти напипаха и извадиха от торбата друг указ. Ага-султан обичаше да се излежава така сутрин и да препрочита важните книжа…

„По Височайше указание… 10 ноември, година 1837

Към църквата, която трябва да бъде съградена във външните окръзи на киргизката степ, към укреплението Актау е определен свещеник, 2 псалта, 1 пазач, с годишна заплата: за свещеника 1000 рубли, на псалтовете по 60 рубли, на пазача 9 рубли и 50 копейки. На свещеника при пътувания из крайграничните райони: Акмолински, Каркаралински и Аягузки да се отпускат пари за път съгласно положението му и освен това да му се дават за разходи, вино и прочие по 250 рубли годишно“

Най-малко за двадесети път Конур-Кулджа четеше тази част от царския указ, но не можеше да вникне в същината му. Този път той запремигва с късите си мигли… „Как така? Когато хан Абълай уби Шарша — сина на калмикския завоевател Галден-Церен — и изпрати в царския двор сина си Тугум с уверения за пълно подчинение на Русия, императрицата му изпрати заедно с ханската грамота рескрипт, според който на хан Абълай да се изплащат всяка година по триста рубли и по двеста пуда брашно за прехрана. А пък тук на обикновения руски мулла дават четири пъти повече. Какво излиза: или царят е забогатял, или цялата Казахска степ не струва колкото издръжката на един поп. Не ни оценяват твърде високо!“

Изведнъж ага-султанът изплашено се огледа и така затрепери, че жената беше принудена да пусне краката му, изстинали за миг.

— Тфу… Тфу!…

Той дори замаха с ръце, за да отпъди страшните мисли. Боеше се ага-султан Конур-Кулджа да си представи какво би правил без подкрепата на белия цар. Не му трябваше никакво възнаграждение, само и само тук винаги да има войници. Той беше готов да стане жертва само заради царската сянка!…

Иска ли питане: той бе задължен за всичко на негово императорско величество и ще му служи до последния си дъх!… Нямаше в степта по-усърден царски слуга от него. Нима не отиде Конур-Кулджа заедно с трима други султани, с риск за живота си, по заповед на генерал Тализин да укротява разбунтувалите се родове, та да не се присъединят към Кенесаръ? Какво само не правиха те, за да изпълнят тази заповед: заплашваха, обещаваха, подкупваха… Наложи се дори да повикат на помощ самият глава на омските мюсюлмани — имам Мухамед Шариф Габдрахман-оглъ. Ала нищо не излезе, тъй като разярения народ приличаше на самец-камила през март преди съешаване и не искаше да чува увещания. Безкрайна бе неговата ненавист към белия цар и към достойните, порядъчни хора. Нужни бяха войници, а не увещания. Явно, че като се е родил, на челото му е било написано да укротява метежници…

Омският генерал Тализин този път остана недоволен, че не отиде да преговаря със самия Кенесаръ. Собствената кожа му беше по-скъпа; както се казва: не си пъхай ръката във вълчата бърлога, може да останеш без ръка…

Пък и ползата не беше голяма. Кенесаръ бе по-хитър от братята си. Той се държеше с редовната войска досущ като ястреб, който се кани в полет да лови яребици. Също така мълниеносно, като ястреб, той нападаше малки отряди, като отряда на есаула Чириков и изчезваше вдън земя, когато го търсеше редовната войска. С всеки изминат ден той нападаше все по-големи отряди. Силите на Кенесаръ се увеличаваха като лавина…

С всеки изминат час налиташе той все повече. Да вземем само последното му писмо до омския губернатор… „Бреговете на реките Есил и Нур, земите на Актау, Ортау, Каркаралъ, Казалък, Жаркаин, крайбрежието на Убаган и Тобол, долините на Кушмурун, земите от Каркаралъ до Жаик са изконни владения на нашите предци, вие ни ги отнехте и строите там свои укрепления. На нас, скотовъдите, също ни трябва земя за живеене“. Искаше да привлече към себе си простолюдието, затова пишеше всичко това, пък и разпространяваше писанията си сред народа.

Все повече взе той да буни народа, когато дойде вестта за строителството на тази същата Актауска крепост. Заплаши с война, прекъсна пощенския път между Кокчетау и Кара-Откел, искаше връщането на всички родови земи!…

Гладен вълк, който вие в степта — ето кой бе Кенесаръ! Правилно постъпваше губернаторът, че не отговаряше на писанията му, а пратениците един по един бяха откарани направо в Сибир. Кенесаръ използваше и това, насъскваше хората. „Ако белият цар дори не желае да изслуша казахите, да яхваме конете!“ — такъв бе призивът му. Хитър бе той и използваше всичко, което можеше. Ето защо не само родовити хора, но и от простолюдието, озлобени от чиновниците и ага-султаните на тълпи идваха при него. Това бе най-опасно от всичко. С всички можеш да се споразумееш, само не с простолюдието. Ако то се надига, трябва да се изпраща войска. А омските генерали все разчитаха на преговори!…

Конур-Кулджа се надигна, намери в торбата някакъв друг документ. Това беше заповед на генерал Тализин…

„Ако не поискат да се опомнят, аз за последен път настоявам, след получаване на настоящето, непременно след 24 часа да изпратите децата си както е посочено в заповедта за усмиряване на киргизите и разузнаване намеренията на метежниците. Задължени сте да изпълните заповедта съвсем точно.“

Смуглото лице на хана още повече потъмня от злост. Спомни си как стана всичко това. Генералът го повика при себе си в Омск, нахока го и в отговор на възраженията му заповяда да изпрати за преговори с Кенесаръ собствените си синове. Нима тази заповед не го принуди да напусне спокойния, сигурен дом на най-възрастната си жена Кайниса, която живееше в Кара-Откелското укрепление и да дойде тук, в аула на най-младата си жена. Синовете му — Жанадил и Чингиз — учеха в Омския кадетски корпус. В името на собственото си благополучие той бе готов да ги изпрати не само в опасния стан на Кенесаръ, ами дори на рогата на дявола, само че… дали ще го послушат синовете му?

От Кайниса, най-старата жена на Конур-Кулджа, се роди Жанадил, а Чингиз беше от втората му жена, Аккагаз, внучката на Вали хан.

Жанадил беше безволев, тромав, страхлив, а Чингиз бе негова пълна противоположност: бърз, смел, готов на всичко. Те се различаваха и по външност. Жанадил беше тъмнокож и пълен, одрал кожата на баща си, а пък Чингиз се беше метнал на роднините на майка си — с бяло лице и сиви очи, носеше всички черти на кастата тюре — наперен, не знаеше що е страх, решителен и безсърдечен. Въпреки младостта си, той вече участваше в междуродовите и аулните разпри. Миналата година Чингиз беше преводач в отряда на есаула Лебедев, който залови батър Сейтен на брега на Балхаш. Хората го харесваха повече от Жанадил, дори заради това, че по-малко приличаше на баща си. А Конур-Кулджа не обичаше и двамата сина. Той бе готов да ги прати на вярна смърт, но се боеше от могъщите роднини на майките им.

Погледът на ага-султан, който досега блуждаеше по стените и тавана, се спря върху младата жена. Нещо зло и тъмно избухна в дълбочината на мишите му очички. Той гледаше гърдите и пищните бедра…

Старшата му жена Кайниса неведнъж бе казвала, че прекрасната мащеха не е съвсем равнодушна към сина му Чингиз. Конур-Кулджа не обръщаше внимание на това, разбирайки, че байбише — старшата жена — трябва да говори срещу младата си съперница, а наред с това и срещу сина на втората жена. Въпреки това той изпрати съгледвач подир Зейнеп и той тези дни донесе, че всичко е вярно.

Не, не бе такъв Конур-Кулджа, че да отмъщава веднага. Ще крие до време острите си нокти, за да нападне в нужния момент, и без излишен шум да изпълни присъдата.

Всичко това отстъпваше на заден план, щом ага-султан чу друга, къде по-неприятна вест. Съобщиха му, че другият му син, Жанадил, се е влюбил в дъщерята на обикновен роб-туленгут и иска да се жени за нея. Казват, че се харесвал и на девойката. Ако баща му вземе да възразява, то Жанадил като че ли се заклел да откара девойката в Омск.

Едва не побесня като чу това. Какъв позор: синът на самия ага-султан да се ожени за девойка от простолюдието! Цялата степ ще му се смее!… Той не биваше да чака и незабавно повика Жанадил при себе си.

— Вярно ли е, че се каниш да се жениш за Кумис — дъщерята на редника туленгут Абдувахит? — попита Конур-Кулджа и очите му се наляха с кръв.

Обикновено тих и безволев, този път Жанадил прояви настойчивост. Макар и да не можа да издържи погледа на баща си, той не се отрече от клетвата си.

— Вярно е…

— Нима не знаеш, че съм те сватосал за малката дъщеря на Ерден, която трябва да стане в бъдещия ти дом байбише — старша жена? Надявам се, не си забравил, че Ерден владее всички земи на Улътау, Кара-Кенгир и Саръ-Кенгир?

— Знам… Нека Чингиз да се ожени за нея…

— Какви ги дрънкаш? Как така „нека се ожени Чингиз“?… Аз я сватосвам за тебе, а пък трябва да се жени Чингиз!

Жанадил гледаше някъде в краката си, бърбореше нещо неразбрано:

— Не може ли той… Ако може с мащехата, защо да не може с годеницата на брат си?… Нека се жени той, щом му е все едно. Аз искам Кумис… Ще се заколя, ако не е Кумис!…

Това беше вече много. Конур-Кулджа си помисли дали да не събори Жанадил на пода и хубавичко да го нарита, но после си помисли, че този глупак за отмъщение ще раздрънка за Зейнеп и Чингиз.

— Вън!…

Три дни не можа да реши ага-султанът какво да прави… Не биваше хората да узнаят за тайната връзка на тази мръсница Зейнеп и палето Чингиз. Няма да има той никаква тежест тогава, ще се разсипе като кумис от прекатурена чашка. Пък и за застигналото ги наказание също трябваше да знае само той… Що се отнасяше до Жанадил, трябва да се избие от главата на тоя гламавия и миризмата на Кумис.

Иначе щеше се обиди Ерден — синът на Сандъбай, с когото да се сродиш е все едно да получиш още една опора за дванайсеткрилата си юрта… Ама какво да прави, ако този глупак Жанадил продължава да упорства? Същото такова упорито магаре беше и бащата на майка му. Нищо, трябва само да помисли…

Тъкмо тогава за пръв път доближи до очите си ага-султан Конур-Кулджа писмото на генерал Тализин…

Дали това не беше най-добрият изход? Едва ли вълкът ще изпусне дотичалите в бърлогата му кученца. И генералът искаше тъкмо неговите синове да се заемат с преговорите с Кенесаръ. Как можеше да постъпи в такъв случай верният слуга на престола?…

Вярно е, че това бяха родните му деца, да ги изпраща на вярна смърт… Но хан Абълай, прочут и в трите жуза, нима не отсече главата на верния си черен роб Ораз, който някога го спаси от робство, само защото той с присъствието си му напомняше годините на унижение? Не трябва да остава жив човек, който е станал свидетел на твоята слабост. Това бе закон за всички тюре, завещан от великите прадеди. С какво бе по-лош от потомците на Абълай той, потомъкът на хан Самеке?…

Конур-Кулджа се накани да съобщи на синовете си за своето решение, но и двамата не ги намериха из аула. Той изпрати телохранител да ги издири. Оказа се, че двамата му синове са заминали за аула на младшата му жена. Побеснял, ага-султан се качи на коня и съпроводен от петнадесет туленгути, се отправи натам…

Вчера Зейнеп, макар много да се изплаши от мрачния вид на мъжа си, пристигнал внезапно, се стараеше да не показва вълнението си. Тя ходеше на пръсти, с наведен поглед и показваше обилните си прелести в най-изгодна светлина. Конур-Кулджа изяде малко, добре сварено агънце, изпи една купа силен кумис и премести погледа си към цъфтящата, като алтайска огненорижа лисица, жена. Тя с престорено покорство чакаше нещо. Но мъжът й само я погледна и излезе.

Беше по вечерно време, когато в аула всички се готвят за сън. Ага-султан важно вървеше между юртите, отговаряйки на поздравите на най-знатните хора. Жанадил и Чингиз бяха заминали някъде в степта и той изпрати да ги търсят…

— Къде е юртата на туленгута Абдувахит? — попита той.

Показаха му я:

— Ей онази малка юрта, покрита с черна постелка!

Без да размени нито дума повече с някого, ага-султан се отправи към тази юрта. Нукерите телохранители безшумно го последваха.

— Асалаумагалейкум!…

Конур-Кулджа прекрачи прага и първото, което видя, беше догарящият огън насред юртата. Едва после забеляза млада девойка, която седеше върху килимче, съшито от парчета, и разплиташе плитките си. Тя замря от уплаха щом видя неочаквано влезлия ага-султан. Нямаше никой друг в юртата.

— Къде е Абдувахит?

Конур-Кулджа явно се любуваше на красотата на девойката. Тя се смути още повече под изпитателния му поглед.

— Родителите на майка го поканиха на гости… — бързо заприказва тя. — Обрязват малкия си син… Той отиде заедно с майка. Ей сега ще се върнат…

— Та-а-ка!… А ти как се казваш?

— Кумис… Казвам се Кумис…

Жилите на врата му взеха да се издуват. Нукерите, които го познаваха добре, излязоха от юртата.

Ага-султан отново погледна девойката. Кумис… Тя наистина приличаше на сребро. Широко, гладко, като от ковано сребро чело, самата тя бе цялата матовобяла, чиста. Неслучайно се беше лепнал за нея Жанадил…

Той с едно движение хвърли от рамото си хермелиновата шуба, остана по долна риза и взе да развързва вървите отпред на широките си панталони.

— Подай ми, дъще, ей онази пиала с нещо студеничко! — обърна се той към нея.

Като застигнато от вълк диво козле тя трепна, ококори огромните си черни очи. Искаше й се да избяга, но нукерите затвориха вратата от другата страна. Девойката безпомощно стана от мястото си, все още се надяваше, че той просто е жаден. Пък и бе пълно с хора в аула наоколо… С треперещи ръце тя взе пукнатата, омотана с връв пиала с пресен айран и тръгна към него като врабче в устата на змия.

— Вземете, ето!…

Кумис не успя да довърши, ага-султан я хвана за ръка и я събори. Дори „ойбай“ не можа да извика, докато той се нахвърли отгоре й, затисна я с огромното си тяло, трошейки крехките момински ребра. Тя дори не можеше да диша и загуби съзнание…

На Конур-Кулджа му беше все едно какво изпитва тя. Поне още половин час той подмята безжизненото й тяло, като сокол, уловил пъдпъдък в острите си нокти. После я хвърли на бедното парцалено килимче, изправи се и взе да бърше потта си, която се стичаше на ручеи.

— Защо се горещите, млади султане? Там сега е почтеният ви баща, самият ага-султан, не може да влизате…

Конур-Кулджа разбра, че нукерите зад плъстената стена не пускат в юртата Жанадил, сина му. Той запаса ризата в долните си гащи под необятния си корем, взе панталоните си от конска кожа под мишница, наметна на раменете си дългата до земята шуба, подсмихна се доволно… Нека сега Жанадил да се ожени за тази, която баща му направи жена…

Като наближи юртата на младшата си жена, отдалече видя Жанадил. Той седеше на земята, там дето връзваха овцете и тихо плачеше, закрил лицето си с ръце и клатейки се насам-натам. Конур-Кулджа мина покрай него и дори не го погледна. Палето посмя да му намекне за мащехата и Чингиз, така му се пада.

— О, всесилни ага-султане, как ще заповядате да постъпим с родителите й?

Това беше нукер, който го догони.

— Какво с тях?

— Ние ги завързахме, щом наближиха аула, когато се връщаха от гости…

— Пуснете ги!…

Това се случи вчера… Ага-султан Конур-Кулджа откъсна поглед от пищните бедра на младата си жена, премести го към висящия до вратата кожен камшик. Той беше дълъг половин аршин и два пръста дебел. Точно за тези бедра. Той си представи сочните, набъбващи рани по бялото тяло и сладко замижа…

Ала не биваше да прави това. Не трябваше да се шегува с роднините на Зейнеп. Тя бе по-малката сестра на ага-султана на Каркаралинския окръг Жамантай и дъщеря на султан Тауке. По закон жените от султанския род не можеше да се бият. Ако нещо се случеше, мъжът, според приетия обичай, трябваше да я откара в дома на родителите й със същата пищност и почит, с каквито е била докарана при него. Да я наказва имаше право само баща й. Така че нищо нямаше да стане с камшика: той висеше тук заради робините. Ще трябваше да си отпусне с тях душата…

Той улови жадния очакващ поглед на Зейнеп. Тя не спеше, когато той се върна през нощта. Сега огромният като стар жребец Конур-Кулджа й харесваше повече, отколкото пъргавото леко конче Чингиз. Тя дълго и шумно се въртя върху руския никелиран креват до далечната стена, но той отиде на почетното място в юртата, тръшна се върху възглавниците и веднага захърка.

Когато отвори очи по пладне, видя очакващата до краката му Зейнеп. Тя не откъсваше очи от изцапаната му вчера риза. Конур-Кулджа протегна огромните си космати крака изпод одеялото.

— Разтрий ме!

Не каза нито дума повече. Зейнеп седеше в краката му и само от време на време повдигаше дългите си клепки. Дълбоко въздъхна, така че гърдите й се надигнаха под копринената дреха, отново се зае да разтрива месестите му космати прасци.

После вече добре отпочиналият ага-султан вдигна крака си, опря голямата си грапава пета в разголеното й бедро. Полежа така, задиша по-тежко.

— Добре… Сложи куката на вратата и се разсъблечи!

Зарадвана, Зейнеп скочи, бързо сложи куката. В този миг някой почука. Тя приближи лице към пролуката:

— Султане мой, дошли са Чингиз и Жанадил… Да им отворя ли?

— Нищо… Няма да пукнат, ако почакат!

Като се насити на младата си стръвна жена, той заповяда да пуснат синовете му при него. Макар и да бяха дошли тук да си починат от корпуса, и двамата имаха измършавели, измъчени лица. Особено зле изглеждаше Жанадил: очите му бяха хлътнали, страните — изпити, сякаш се беше надигнал след тиф. Той стоеше с наведена глава и не можеше да погледне баща си, сякаш самият той беше виновен за случилото се.

Конур-Кулджа го гледаше в упор… Както си мислеше, така и стана. Това безгръбначно пале не само не му се караше, дори не се решаваше да вдигне очи. Сега вече няма да отиде повече при своята Кумис. Май е изплакал целият си любовен плам тази нощ. Стоеше като мокра кокошка. Такъв беше и дядо му по майчина линия — безволев и чувствителен като родилка…

Чингиз веднага се досети по щастливия вид на мащехата си, че помирението се е състояло… Какво пък, и той печели от това. А старият чакал баща му може да им прости напълно дребния грях, поне в името на престъпленията, които е вършил през дългия си живот. И на него нищо няма да му стане от това, че родният му син е ползвал това, от което бащата има предостатъчно. Главното е да не губи семейството!…

Бащата плъзна равнодушен поглед към него. Значи минало му е или просто не се досеща за нищо…

Конур-Кулджа извади от плътната торба заповедта на генерал Тализин, надяна очилата на носа си и бавно я прочете на синовете си. Щом свърши четенето, свали очилата и ги погледна строго:

— Вие по същество сте вече офицери на белия цар, наш баща и благодетел, затова сте длъжни безпрекословно да изпълнявате всичко, за което става дума в тази заповед. Давам ви на всеки по стотина пехотинци — сарбази. Вървете в метежните аули. Ако смогнете да ги уговорите — чудесно, ако не — действайте безпощадно, както го изискват от вас клетвата и заповедта. Помнете, че това лято трябва да ви присвоят съответния чин. Цялата ви по-нататъшна служба ще зависи от това как ще се справите с това задание!…

— А ако не стигнат стотина? — бързо попита Чингиз, досетил се веднага какво цели достойният баща. — Рядко Кенесаръ е бягал от нашите сарбази…

— Тези думи не са достойни за истински офицер! — отсече ага-султан. — Само да не опетните честта на своя прадядо Самеке!

Чингиз разбра, че баща му знае всичко и нищо не е простил. Той ги изпращаше на вярна гибел, за това жертва двеста сарбази. Двамата се убедиха, че по-нататъшните разговори са безполезни, поклониха се и излязоха. Скоро се чу тропота на конски копита, който ги отнасяше към Кара-Откелската крепост.

Конур-Кулджа слушаше този тропот, докато не затихна някъде далеч, после се обърна към Зейнеп.

— Докога ще се държи за полата на мащехата си? — каза той, гледайки я ласкаво. — Време е Чингиз да покаже на какво е способен…

Зейнеп почувства в гърдите си хлад. Значи той наистина знае всичко. Затова пристигна така неочаквано. И това, че изпраща синовете си в хищната паст на Кенесаръ, също не е случайно. Ама че як вълк!…

Може би тя и не мислеше точно така, но в очите й се четеше възхищение. Излиза, че всичко е заради нея. Дори й се прииска да го моли за прошка, но тя не забравяше, че е потомка на самия Букей хан. Равнодушно попита:

— А с какво се е провинил горкичкият Жанадил?

— Той знае твърде много за всички нас: за мащехата си, за брат си… А пък и се посрами с девойка от простолюдието, забрави от чий род е.

— Кога ще ме отведете обратно при родителите ми?

Конур-Кулджа я погледна с интерес:

— Синът ми е моя плът от моето племе. Затова не ми струва нищо да го наказвам. А пък жена си съм я купил за четиридесет и девет глави добитък. Това е скъпо и отначало аз трябва да получа от нея всичко, и то с печалба.

Малките му очички весело заблестяха.

— Прииска ми се нещо да пия. Дай ми кумис!

Тя тръгна към вратата на пръсти, взе сребърната бъркалка за кумис и пак така безшумно отиде до ушития от конска кожа мех.

Ако той пие от омърсените й греховни ръце, значи, ще прости… Какви ли не грехове има в ханските родове. За какво да се тормози?

Зад гърба й някой влезе в юртата.

— Асалаумагалейкум!…

Лицето на Конур-Кулджа светна, той протегна напред двете си ръце.

— Ти ли си, славни Ожар?

— Желая ви крепко здраве, мой ага-султан!…

— Значи си жив и здрав, скъпи мой!… Откъде идеш, какъв вятър те довея?… Хайде, сядай на най-почетното място в дома ми!

Ожар намести тежкото си тяло върху възглавницата, погледна Зейнеп, която наливаше кумис.

— Ида от Омск. При това не съм сам…

— Кой е с тебе?

— Абе, жена ми…

— Чия дъщеря е?

— На Тайжан.

— На Тайжан? Кой Тайжан? — Конур-Кулджа дори се надигна от учудване. — Онзи, дето се бунтуваше и го разстреляха. Сина на Азанбай ли?

— Да, неговата дъщеря…

— Че нима той имаше дъщеря?

— Остана едно момиче… Алтъншаш. Когато отвели семейството на Тайжан, тя останала там някъде. Някакъв търговец я купил от конвоя, после я дал на генерал Фондерсон… Сега кара шестнайсет години…

— Виж ти какви новини!… Как успя да се ожениш за нея? Ставали и чудеса!… Къде е тя сега, защо не я повикаш тука?

Ожар пак погледна безмълвната Зейнеп, която се канеше да сипва кумис. Ага-султан разбра намека му.

— Ей, токал! — Той нарочно употреби тази пренебрежителна дума, с която назоваваха младшата жена. — Я иди, кажи да заколят един овен. Нека да слагат самовара по-бързичко!…

Зейнеп се усмихна с разбиране и плавно поклащайки бедра, излезе от юртата.

Ожар делово, с подробности му разказа как са успели да заловят батър Сейтен.

 

 

— Наложи се да лежа две седмици в омския затвор! — Той някак странно тъничко се изсмя. — Решиха да ни съдят всекиго поотделно… Веднъж при мен в затвора намина самият генерал Фондерсон — със златни копчета и с мустаци. Много ме хвали за залавянето на Сейтен, обеща ми всичко, което поискам… А пък аз в Омск бях видял тази Алтъншаш. Та го помолих. Викам му: „Дайте ми, ваше превъзходителство, тази слугиня киргизка, която живее у вас!“ Той отначало не искаше, свикнали били с нея. „По законите от двайсет и пета година, вика, момичето може да се ожени за когото си поиска. Така че аз мога, ако тя самата…“

Като му казах, че за съгласието на момичето няма пречки, генералът само се облещи: „Как ще се ожени за този, който е погубил семейството й?“ И аз пак го успокоявам. Нищо друго не му оставаше…

— И ти какво направи? — с интерес попита Конур-Кулджа.

— Чуйте по-нататък, мой ага-султан… От унтер-офицера урядник — покръстен татарин, който ни беше надзирател, разбрах, че младичката слугиня на Фондерсон няколко пъти го е питала за мене. Тя дори искала да ми прати по него нещо за ядене. Нали бях заловен от стражата заедно с чичо й, тя ме смяташе за свой човек. Веднага се досетих за това…

Като усети нещо вкусно, дори ежът си прибира бодлите. Мушнах малко пари на унтер-офицера и го помолих да ми уреди среща с нея. Този, който си е сменил вярата, какво ли няма да направи за пари. Пусна веднъж Алтъншаш при мене. Оказа се, че тя ме е видяла вързан заедно със Сейтен, когато са ни прекарвали покрай нейната къща. Каза, че после плакала цяла нощ.

Накратко казано, макар и да е пораснала сред чужди, готова е да даде живота си за сънародниците. А мен ме смяташе за съратник на баща си и дядо си, съгласна бе да избяга с мен в родните степи.

Когато казах за решението ни на Фондерсон, той се запъна, искаше дори да накаже Алтъншаш, че била неблагодарна. Пък после махна с ръка: „Вълкът козината си мени, но нрава — не!“ — Освен това, като ме пращаше с такава задача при метежниците, той си даде сметка, че ако се върна в степта с дъщерята на самия Тайжан, ще ми вярват повече. И аз се ожених за нея, а сега отивам в стана на Кенесаръ…

Конур-Кулджа го слушаше и само размахваше с ръце от възхищение:

— Браво на тебе!… Значи и вълкът сит, и агнето цяло. Пък и млада жена в добавка!

Ожар се подсмихна:

— Както казват мъдрите хора: „Ако времето хитрува като лисица, стани хрътка, за да го настигнеш!“

— Не си ли забравил, че който седи на два стола, пада на земята? Бъди внимателен, особен в аула на Кенесаръ. Този вълк има остър взор. Освен това не само Кенесаръ е опасен…

— Кой е там от видните хора, освен роднините на стария Касъм?

— Мнозина клонят към него. — Конур-Кулджа се навъси. — Чувал съм от верен човек, той продава при тях там всякакви дреболии… От известните батъри сега при него, разбира се, е Агибай, после от рода алтай — Тулебай; от табън — Бухарбай, от баганлъ — Кудайменде, къпчакът Иман батър. Наскоро Жоламан батър, синът на Тленчи, изпрати при него племенника си — младия батър Байтабън и го уверяваше, че също ще се присъедини към него с табъните…

— Да, какви времена настанаха! — Ожар се засмя. — Истина ли е, че той взима дори жени във войската си? Разправят, че сестра му Бопай е оставила мъжа си султана, отрок на самия Вали хан, заедно с шестте си деца и целия си добитък, за да му помага…

— Какво има за чудене. Ако синовете на Касъм са от вълча порода, то и дъщерите му са вълчици. Тази Бопай винаги мъкне копието със себе си и командва джигитите по-добре от всеки батър. Сега все обикаля около аула на Вали-хан, където са я дали за жена…

Ожар се замисли, после се почеса зад ухото.

— Ако Бопай е в стана на брат си, то Жанайдар батър е също там…

— Защо мислиш така?

— Нима не си чувал, мой ага-султан, за Бопай и Жанайдар?

— Чувал съм нещо на младини…

— Те са направо като Козъ-Корпеш и Баян-Слу. Само че старият Касъм тюре не я е дал за Жанайдар, защото не е бил знатен.

— Е, за това не можем да го виним! — възкликна Конур-Кулджа.

— Да, ала въпреки шестте деца от другиго, тя и досега пада от коня само като чуе името на Жанайдар. Пък и той пребледнява само като я споменат. Така че те сигурно са се събрали при Кенесаръ. Не е лошо това да не се забравя…

— Ти добре ли я познаваш?

— Не, просто я видях на помена за смъртта на Байгобек. Такава е като брат си, светлокоса, със сиви очи. Все яздеше бял кон и нито един джигит не можеше да я догони…

Като се сети за нещо, Ожар внимателно погледна ага-султана:

— С изключение на Жолман Тленчи-улъ, всички, които батъри, които споменахте, са хора открити, с широка душа. Пък и никой от тях не е особено богат…

Конур-Кулджа кимна одобрително.

— А някой от богатите — наши или киргизки манапи — присъединил ли се е към него?

— От богатите не са много, при това със заплаха. Сред тях е Муса Шорманов, Елемес Жакупов, Бабатай Асългазин. Останалите изчакват събитията… Да, от Каркаралинския окръг е Кудайменде Казин, а от баян аулците е Таймас Бектасов, когото свалиха наскоро от длъжността управител на областта…

— Таймас Бектасов?

Явно беше, че невъзмутимия досега Ожар се развълнува от тази новина.

— Какво ти е? — попита Конур-Кулджа, косо поглеждайки Ожар.

— Няма нищо. Просто го познавам малко…

— От какво се изплаши така? — не го оставяше на мира ага-султан. — Да не би да враждувате с този Таймас…

— Не, ние се познаваме бегло… — Ожар погледна към вратата и най-накрая рече. — Миналата година, когато ни заловиха със Сейтен и ни караха към Омск, пренощувахме в къщата на този Таймас…

— И какво?

— Все се боях тогава, да не би да е подушил нещо. Сега, ако е при Кенесаръ…

— Ако не се страхуваш от някой друг, можеш да тръгваш. Преди седмица този Таймас се отправи от Кенесаръ при батърите Жоламан и Иман, на бреговете на Иргиз и Тургай. Към Кенесаръ явно ще се присъединят и аулите, които са се разположили по Светлия Жаик и Ори. Така че Таймас ще се върне оттам не по-рано от есента. Докато замахне с брадвата, цепеницата ще отхвръкне. За това време ти спечели доверието му, за да изглежда клевета всичко лошо, което кажат за тебе… Е, ако пък подушат нещо, разкайвай се наполовина. Кажи, че искаш да изкупиш вината си, взимай жена си за свидетел на собствената си искреност!…

Конур-Кулджа дори изръмжа от удоволствие, представяйки си как ще се държи Ожар в стана на Кенесаръ.

— Ако Таймас е далече, не е страшно… — Ожар явно се оживи. — От другиго не се опасявам. През целия път до самия Омск и после, докато не обесиха Сейтен, ние не сме се срещали с никого. А той отнесе в гроба всичко, което мислеше за мене.

— Виждаш ли! — съгласи се с него Конур-Кулджа.

Ожар продължаваше да говори за това какво да прави и как да се държи при метежниците.

— Значи около Кенесаръ са главно тези, на които са им отнели земята или пасищата. — Той примижа. — Ако под котела е запален силен огън, ще заври бързо. Ала което бързо кипи, то и бързо изстива…

Ага-султан се намръщи, заклати глава:

— Този път метежът не прилича на случайно избухване, което гасне от само себе си. Сам знаеш кой е застанал начело. Отдавна мълчат те. Явно е, че готвят нещо. А пък той май че има доста умни съветници…

— Какви съветници?

— Най-различни… Не си чувал сигурно, че той има отделен отряд от бегълци руснаци и башкирци? Казват, че сред тях има такива, които умеят да отливат оръдия, да правят барут и куршуми. Съветници са му и Сайдак ходжа, изгонен от Бухара, и някакъв полски офицер от тези, дето са на заточение заради бунт. Приличат на шайка разбойници, където приемат всички, които поискат.

— Е, да става каквото ще! — Ожар махна с ръка, сякаш пъдеше съмненията си. — Остава да се договорим как ще предавам всичко на началството. Главното ми поръчение е да съобщавам за всички плановете на Кенесаръ. Това не е толкова лесно…

— Чак пък толкоз… Знаех, че ще трябва да дойде някой от нашите хора заради това, но не мислех, че си ти. Растеш, значи, издигаш се. Скоро и мене, стария, ще ме надминеш в службата!

— Само с ваша помощ, мой ага. Вашият ум и достойнство винаги са ми служили за пример!

— Добре, погледай още. Може и да не съм се изучил напълно. — Конур-Кулджа отново самодоволно изръмжа. — Как ще ми доставяш своите донесения?

— Има трима верни души, които помагаха да бъде заловен Сейтен. Казват се Самен, Жакип и Сакъп. Те отдавна са при Кенесаръ. Тях ги използвам, а на място ще намеря още някого…

— Как ще ги позная? Няма да вземеш да им връзваш торбичка за белег, като на овен преди съешаване?

— Няма, ала когато няма да носят обувките си късе — за украшение, чакчата — табакерка от рог и ножа ще бъдат окачени на колана отдясно, а не така, както обикновено, значи са мои хора.

— А защо няма да носят късе?

— Ами на младите хора не им трябват украшения на колана, това веднага ще се набие на очи.

— Види се, че ти си овладял науката до край. Тук и аз не бих се досетил да съм предпазлив!

— Докато е жив Кенеке, можеш ли да я забравиш тази наука. — Ожар, макар и да произнесе шеговитото прозвище на Кенесаръ, говореше много сериозно. — Очите му са като на сокол, с червени жилки…

Той стана, за да се сбогува.

— Няма ли да хапнеш? — учудено попита Конур-Кулджа.

— Не бива да ме виждат. Казах на жена ми, че имам работа с един човек от аула. Време е да тръгвам. Така ще е по-добре…

— Е, на добър час тогава.

Четири дни се търкаля Конур-Кулджа върху пухените възглавници при младата си жена и едва тогава се върна в Акмолинската крепост при своята байбише…

 

 

Като наближи крепостните порти, той се срещна със синовете си — Жанадил и Чингиз, които се връщаха от поход. Изпълнявайки заповедта на генерал Тализин, те със своя отряд стигнаха до недоволните аули в Тнали-Карпъкската и Темешската области. Жанадил и Чингиз срещнаха мощните сили на противника и се побояха да продължат нататък, затова се върнаха при защитата на крепостните стени.

В приказката мащехата изпраща пастирчето за златен ачик, надявайки се, че Мъстан-кемпир — злата стара вълшебница ще го убие. Ага-султанът, щом видя синовете си живи и здрави, изпита същото чувство като тази мащеха, която видяла през прозореца завръщащия се доведен син. Той беше особено раздразнен от независимия вид на Чингиз, когото в мечтите си вече виждаше обезглавен. С всяка изминала минута той се зачервяваше все повече, ходеше от ъгъл в ъгъл на канцеларията си и пляскаше с камшика по блестящия си ботуш. Синовете му го гледаха, без да продумат.

В този миг влезе дежурният войник и предаде, че откъм степта иде някакъв войник. Ага-султанът излезе навън и видя как през портите влезе и падна от запенения дорест кон едър войник с рижи мустаци. Рамото и дясното му бедро бяха в кръв.

— Беда! — с хриплив глас изрече той.

От казармите изтича дребен мургав и с много чип нос човек — комендантът на Кара-Откелската крепост, войсковия старшина Карбишев, наречен от казахите Кара-Иван.

— Какво се е случило? — строго попита той войника, който се надигаше от земята.

— Беда, ваше благородие — каза войникът, затискайки с ръка раненото си рамо. — Аз съм от отряда на хорунжия Котов. Охранявахме кервана на търговеца Строганов, който пътуваше от Петропавловск за Ташкент. Щом напуснахме Актауската крепост, дето я строят сега, изведнъж се появиха джигитите на този Кенесаръ, техния размирен султан. Много бяха, с копия и боздугани. Опитните войници викаха да не се стреля, ама хорунжия го хванаха бесните. Трима или четирима стреляха, а онези взеха, че се нахвърлиха върху нас вкупом… Само аз оцелях… И то, защото конят ми е бърз…

Наоколо се трупаха войниците от крепостта. На лицата им беше изписано вълнение и любопитство. Комендантът навъси черните си гъсти вежди:

— Колко са бунтовниците?

— Някъде към петстотин души…

— Не си ли видял сред тях самия Кенесаръ?

— Не, ваше благородие, не го познавам този. А брат му Науръзбай със сигурност е с тях. Виждал съм го по-рано в Кокчетауския край. Млад един, напет…

— Ами колко войника оцеляха?

— Не мога да знам, ваше благородие. Не ми беше до тях… Само отдалече забелязах, че погнаха със себе си пленените и кервана… Ама колко са…

— Накъде мислиш, че са тръгнали? Към нас ли?

— Съвсем не, тръгнаха на запад.

— Добре, върви сега в лазарета, пък после ще видим какво ще правим с тебе!

Още пред вратата на лазарета младичкия фелдшер прегледа раната на войника.

— Доста е дълбока! — учуди се той. — Влизай вътре в лазарета, чичо. Ще се наложи да полежиш. Добре ще е да не е била отровна стрелата, дето те е уцелила!

Войниците забръмчаха като кошер.

— Види се, ще си изгинем в пустинята така мърцина!

— Каква ти пустиня? Това е руската империя…

— Ще ти се паднат два метра от тази империя. Пък и то, когато пукнеш…

— Какъв дявол ни запрати на край света?

— И насън не ща да я виждам тази земя!

— Млъкнете! — с басов глас извика дребният Карбишев. — Трябва да помните, че сте на служба… Разбойническите орди на Кенесаръ няма да ни подминат. Така че от утре целият наличен състав, заедно с жените и юношите, ще копаят рова. Че е затрупан с какви ли не боклуци, да не говорим за пясъка!

Наистина, метежниците на Кенесаръ не можеха да пропуснат Кара-Откелската крепост, която беше построена на кръстопътя на най-важните степни пътища. Освен другото, стари кървави сметки имаше между султан Кенесаръ и ага-султан Конур-Кулджа…

Тази нощ ага-султанът не мигна. Ако Кенесаръ се втурне в крепостта, първата му работа ще бъде да върже за конска опашка него, Конур-Кулджа. А в това, че Кенесаръ ще дойде до Кара-Откел, ага-султан никак не се съмняваше. Не напразно обикаля около Актауската крепост…

Ами ако изпрати при него човек за преговори? Каквото и да е, всички те са деца на Джучи, сина на Темучин. Не бива ли заради това да забрави обидата… Не, на всекиго ще прости Кенесаръ, само не и на него. От поколение на поколение ще се предава тази ненавист, това е сигурно. И ако му попадне който и да е от рода на Касъм, нима ще го помилва. Сега цялата надежда пада върху Омск. Оттам трябваше спешно да се моли за помощ, че да не закъснее. От Кара-Иван имаше малко полза, освен това той кой знае защо го гледа накриво. Ще вземе да захвърли метежниците на произвола на съдбата и ще тръгне с войниците!…

 

 

Рано-рано на другия ден ага-султанът Конур-Кулджа седна да пише писмо на генерал Тализин… „Кенесаръ Касъмов ме смята за най-злия си враг — писа той. — Той ме ненавижда, защото вярно и честно служа на Негово величество — всеруския император, изпълнявам точно разпорежданията на Ваше превъзходителство. Разбойникът смята за назидание да ми отсече главата и да изтреби благородния ми корен заедно с жените и малките деца. Не само той желае това, а и други враждебни на Негово величество Господаря император племена и родове. В този труден час умолявам най-бързо да бъдат изпратени в Акмолинската крепост допълнителни войски, които могат да се опълчат срещу многобройната орда метежници…“

Щом дописа писмото, поръча на Карбишев да го достави с пратеник, а самият той се зае с неотложни дела. Първо реши да премести в крепостта двете си жени, които се намираха близо до аула, и реши да възложи това на Жанадил и Чингиз, но те отново не бяха в крепостта.

— Ами че нали трябва да се връщат скоро в Омск, да се учат — каза старшата му жена, байбише. — Защо им се гневиш? Иска им се преди това да заминат да се поразходят, да си починат. Особено Чингиз…

И така се усмихна като изрече това, че устата на Конур-Кулджа се изкриви от ярост.

— Знам аз как си почиват! — развика се той. — Аз не мигвам нощем, а негодникът Чингиз опипва през това време нечие твърдо виме и едър задник!…

Той вече се канеше да се качи на коня, за да отиде пак в аула на младшата си жена Зейнеп, но се сети, че бойните отряди на Кенесаръ вече са някъде наблизо. Докато плесне с камшика си ага-султанът, видя на портата дорестия си кон раванлия. Конят беше без ездач, на шията му висеше някаква торба. Както обикновено, той с цвилене се доближи до хранилката досами вратата на ага-султана… Какво пък е това на шията му? Едва местейки огромното си тяло, Конур-Кулджа се доближи до коня, ала краката му изведнъж затрепериха. Нещо кръгло, като диня, беше в конопената торба на шията на коня, пресни червени капки се процеждаха и падаха в праха…

Конур-Кулджа извади остър нож и преряза връвта, на която висеше торбата. Тя падна на земята с глух удар. С треперещи ръце Конур-Кулджа дръпна края на торбата и оттам се изтърколи човешка глава. Очите й бяха изцъклени, зъбите — оголени в див смях, между тях беше приклещен почернелият език. Явно бяха отсекли главата с брадва, защото шийните прешлени бяха разсечени на две. На черен каракул приличаше подгизналата от кръв черна коса… Конур-Кулджа с безсмислено учудване се вторачи в главата и изведнъж я позна. Това беше синът му Чингиз…

Губейки съзнание, ага-султанът успя да прошепне нечие име…

Това беше името на Създък, сина на Кенесаръ, чиято глава се закле да отсече Конур-Кулджа, за да отмъсти за Чингиз.

Ала главата на Чингиз отряза не Кенесаръ или някой от неговите сарбази, а бащата на Кумис — старият туленгут Абдувахит. В същата нощ, когато ага-султанът опозори единствената му дъщеря, той събра насред юртата сиромашкото си имущество и го запали заедно с юртата. После хвана дъщеря си и жена си за ръце и побягна в степта накъдето му видят очите. Конур-Кулджа, който не очакваше такъв обрат на нещата, изпрати потеря подире им, но бегълците се скриха в крайбрежните тръстики…

Туленгутът Абдувахит изпрати жена си и дъщеря си с един от отпътуващите метежни аули и се върна при своето пепелище. Сърцето му се свиваше от безутешна обида и мъка, мъгла затулваше очите му. Мислите му се объркваха, той не знаеше откъде да започне. Струваше му се, че няма по-добро решение от убийството на Конур-Кулджа. Само като заколи оскърбителя, така ще измие позорното петно!…

Щом се реши на това, Абдувахит взе денем и нощем да наблюдава дома на Зейнеп, младшата жена на ага-султана. Той не можеше да се доближи до юртата, защото непрекъснато я охраняваха нукери. Една сутрин той видя от засадата, че свалиха стражата, но не знаеше, че Конур-Кулджа е заминал. Вечерта на същия ден двама конници стигнаха в аула откъм Кара-Откелската крепост и се спешиха почти редом със залегналия в камъша Абдувахит. Единият от тях беше Чингиз…

Щом отпрати спътника си към юртата на Зейнеп, той легна на сухо, чакайки вести от нея, но скоро заспа. Без да знае за отношенията между бащата и сина, Абдувахит се промъкна до Чингиз. „С какво е по-добър сина му от моята дъщеря!“ — помисли той и отсече със секира главата на спящия.

На заранта Абдувахит повика жребеца на ага-султана, дошъл на водопой. Конят лесно му се подчини, защото туленгутът го беше хранил с биберон, още когато беше жребче. Абдувахит привърза за шията на коня торбата с главата на Чингиз, плесна дорестия, а самият той побърза към стана на Кенесаръ…

Цели три дни не стана от постелята си Конур-Кулджа и се надигна едва когато роднините вече погребаха сина му. В душата си беше доволен. Ала синът си е син, трябва да покаже мъката си… След седмица ще направи богат помен, а засега ага-султанът от сутрин до вечер се занимаваше с подготовката на крепостта, за да може да отблъсне нападението на метежниците.

II

Кенесаръ ходеше като тигър в клетка из огромната празна юрта. Той винаги правеше така: въсеше гъстите си вежди, стискаше в дясната си ръка дръжката на родовия кинжал и ходеше напред-назад, когато трябваше да се реши на нещо важно. В такива минути той наистина приличаше на хищен звяр: шията му се напрягаше, стъпките му ставаха безшумни, в очите му гореше лош пламък. Страхувайки се от гнева му, никой в това време не нарушаваше неговия покой. Страшно беше да си наблизо, когато той беше в такова състояние…

Днес това продължаваше особено дълго. Шинелът с полковнишките еполети, който по наследство носеше Кенесаръ, беше само наметнат на раменете му, полите му се развяваха, когато се обръщаше.

Вчера от бреговете на Сърдаря пристигна съгледвач. Той донесе вест, че куш-беги е преместен в Аулие-Ата, а на негово място временно е сложен Ляшкар. Във връзка с това положението на казахите силно се влоши, можеше да се очаква взрив. Още един интересен слух донесе пристигналият: като че ли Мадели хан, управникът на Коканд, бил в престъпна връзка с мащехата си. Работата не беше в спазването на закона, а че това се разчува. Значи на някого му е изгодно да свали хана на Коканд, трябва да се има едно на ум…

Не съдбата на казахите около Сърдаря безпокоеше султан Кенесаръ, а това, как може да се използва създалото се положение за попълване на войската. Трябваше да се почака, докато окончателно узрее циреят, и тогава да действа на сигурно. Към петдесетте хиляди стопанства, които го последваха, могат да се присъединят още сто, а това са сто и петдесет хиляди. Това вече е сериозна сила!

Ами ако циреят вече е узрял, а той се бавеше напразно… Дълго ли ще продължават да му вярват хората, които той с такъв труд събираше през цялата тази година под знамето си? Кой щеше отгатне дали няма утре да почнат да се пръскат из степта. Та това са казахи. Те приличат на многохиляден табун, който е трудно да управляваш. Такъв табун се носи из степта и може да повали всичко по пътя си. Но ако врагът улови този единствен, познат на опитните пастири момент и го изплаши в нужното място, тогава табунът ще се отдръпне назад. Тогава с нищо не можеш да го спреш: нито с увещания, нито с камшик…

Не, това не биваше да се допусне в никакъв случай. Затова с повече шум и викове трябваше да ги подкарва, за да не вижда обезумелия табун нищо пред себе си и да се носи само напред, без да се оглежда, запълвайки с топлите си тела ровове и долчини, събаряйки всеки заслон!

Досега джигитите му громяха само аулите на враждебните султани, грабеха керваните на пътя между Ташкент и Кара-Откел, участваха в сблъсъците с малки отряди царски войски. Тези дни беше заловен голям керван на търговеца Строганов заедно с охраната, която стреляше по неговите сарбази. Сега настана време да се премине към по-сериозни действия. Това очакваха от него всички, очакваше го простолюдието. Не заради нападенията над кервани тръгна то след него. Ако сега не покажеше на хората, че е решен на голямо дело, те ще се отдръпнат от него, ще тръгнат по свой път…

Да, настанало е време да се действа! На неговите послания дори не отговаряха, в степта знаят за това… Няколко такива послания изпрати той през това време до западносибирския генерал-губернатор княз Горчаков с предложение за преговори. Силите му все повече нарастваха и той разчиташе, че царското правителство най-накрая ще започне да се съобразява с тях.

Последното послание беше отправено съвсем наскоро: в началото на месец мамър в годината на кучето, или през май 1838 година по руското летоброене. Той го написа веднага след като се завърна в Саръ-Арка след зимуването по бреговете на Чу и Саръсу. Верни хора — Табълдъ Аоктъулъ и Кошимбай Казангап-улъ — отнесоха това писмо в Омск. Всяка дума от него помнеше той и я повтаряше, крачейки от ъгъл до ъгъл…

До негово сиятелство господин генерал-губернатора от Кенесаръ Касъм-оглъ от рода на хан Абълай… Послание…

Донасяме до Ваше сведение, че се стремих да установя мир и съгласие между нашите две царства. Обаче, както ни стана известно, Ваше сиятелство подозират, че ние подмамваме на наша страна Ваши хора. Искам да Ви съобщя: без наше съгласие Вие построихте областни градове на земите, които са принадлежали на моя дядо — хан Абълай, въведохте свои данъци, като поставихте моите поданици в непоносими условия. Ние сме недоволни от това и не можем да продължаваме да оставаме на ваше подчинение, докато тези данъци не бъдат отменени. Как бихте се чувствали Вие, ако същото това се бе случило в Руското царство? Вие трябва да разбирате нашето положение.

Според правото, което ми принадлежи, аз съм присъединил към себе си казахите от Баян аулския, Каркаралинския и Акмолинския окръзи. Уповаваме се на Бога обединяването на нашите земи да бъде продължено. Най-добре би било ние да продължаваме да съществуваме самостоятелно и тогава вие не бихте имали по-добри съседи.

До мен достигнаха слухове, че Вие си поставяте за задача да нарушите нашите отношения с Коканд и Бухара. Но те, като хора от нашата вяра, са длъжни да ни помагат…

Колко добре би било да живеем в дружба и съгласие… Обаче уездните началници яздят из степта и под формата на законни вземания за провеждане на избори отнемат най-добрите коне, вещи и ценности на казахите. Въпреки закона за неприкосновеност на частната собственост на чергарите, уездните чиновници не предприемат никакви мерки спрямо грабителите, допускат беззакония, грабеж и насилие. Мина доста време откак Вашите хора отвлякоха със себе си жената, двете снахи и дъщерята на един казах от Жортуълска волост Азанбай, а също и една вдовица. Къде се намират те сега, не е известно…

За да бъде запазена вечната дружба и мира между нас, искам от Вас да предприемете следните действия:

1) Да бъде прекратено строителството на Актауската крепост.

2) Да бъде съборен вече построения град-крепост Акмолинск.

3) Да бъдат закрити всички управляващи учреждения на принадлежащата ни земя.

4) Да бъдат пуснати от затворите всички арестувани наши поданици, а също и двамата от нашите хора, изпратени при султан Конур-Кулджа.

Слагам личния си подпис под това послание и го заверявам с печат.

Аз, Кенесаръ Касъм-оглъ^[2]

Какво пък, всичко беше написано вярно. И дори това, че Коканд и Бухара са длъжни да му помагат. Нека губернаторът се замисли за това, че такъв съюз е възможен и да помисли за някои отстъпки. Едва ли си представя каква е ненавистта помежду ни…

 

 

Само че минаха вече три месеца, откакто е изпратено това послание, а до сега и на него няма отговор. Табълдъ и Кошимбай, които носеха писмото, по пътя бяха задържани от синовете на Кошек, известни лакеи на Конур-Кулджа. Гониха ги пеша чак до Омск. Тези дни беше получено съобщение, че неговите пратеници ще бъдат съдени и ще ги изпратят в Сибир…

Можеше ли внукът на Абълай да търпи повече такова пренебрежение? Да, той вече се убеди, че ако не ги разтърси хубавичко, никой няма да поиска да се съобразява с него. Сега пред него имаше два пътя. Първият бе да се покори на белия цар, да склони глава пред противния Конур-Кулджа и синовете на Вали, да разпусне хората по домовете им и да се излежава върху копринените възглавници с жена си. Другият път бе този, който е избрал, когато се закле пред кинжала на дядо си…

Нямаше да се съобразяват се с него, докато не покаже своята сила и решимост. Трябваше да се започне с Акмолинската крепост, която е на кръстопътя на всички пътища. Там бе Конур-Кулджа, подлият чакал. Трябваше още да разгроми по склоновете на Саръмбет аулите на Айганъм — жената на Вали хан, най-злият враг от синовете на Касъм тюре. Враговете трябваше да знаят, че възмездието няма да ги отмине. Който не бе с него, нека да трепери само от името му…

Батърите му предлагаха да започнат военни действия направо с нападение срещу Кокчетауската крепост, но той не се съгласи. Там все пак просторът за действия с конница бе малко, пък и Омск бе близо. Във всеки момент можеше да пристигне подкрепление за обсадените в крепостта. А освен това нима там не се срещна с бялата камила и не я уби Касъм тюре? Трябва да минат седем поколения, докато се свали проклятието от неговия род. Кенесаръ не можеше сега да рискува…

Във всеки случай трябваше да се превземе Акмолинската крепост. Тя бе насред степта и вестта за нейното превземане веднага щеше се отрази на положението на нещата.

Трябваше да се бърза. Вчера му донесоха, че се подготвя указ на царя за събиране на данъци според новия устав из цялата Саръ-Арка. Той щеше се отнася преди всичко до вече изпиталите доста притеснения от страна на чиновниците в Кокчетауския, Каркаралинския и други окръзи, а трябваше да бъде и обявен през тази година на кучето, през месец караш — ноември. Степната вест — „узун-кулак“ — не напразно бе получила прозвището „дългото ухо“. И тя винаги се потвърждаваше, особено когато това се отнасяше до нови данъци и притеснения. По-добра вест за себе си той не можеше да измисли. Хората само от вестта за това щяха потекат като река към него!…

Ами ако не успееше да превземе Акмолинската крепост? Има той петхилядна войска, но нима можеш всички в нея да ги наречеш воини? Щом изпитат горчивината на първото поражение, няма ли да се отдръпнат назад, като кон, когото са ударили по главата? И кой щеше тръгне по-нататък след пълководец, загубил сражение?…

Не, после можеше да има и неудачи, и поражения, а в първия бой бе нужна победа. И тогава ще почнат да говорят, че крепостните стени са рухнали само от гласа му. Там, в Акмолинската крепост, бе скрита бялата постелка, на която ще бъде вдигнат над всички жузове, също като благородния му дядо!

Само че дали Конур-Кулджа и Кара-Иван щяха дадат даром такава крепост? Пет сажена бяха високи стените й, опасана бе с дълбок рог. Зад стените имаше оръдия, пушки, гарнизон от петстотин души. Тук само с мъжество и смелост няма да се справиш…

Да, трябва да се направи така, както съветваше башкирецът Ашраф… Само ако знаеше горкият башкирец колко опасно е се дават добри съвети на султаните. Те не прощават това, и толкоз. В никакъв случай никой не трябваше да си помисли, че нечии съвети са донесли победа на вожда. Кенесаръ бе победата и никой повече няма да има отношение към нея!…

От Жоламан батър пристигнаха при него двамата башкирци. Оказа се, че оръдия може да лее само Давлетчи.

Кенесаръ му даде петима ковачи — казахи, заповяда му да събере в аулите нужните котли и триноги, определиха място за топене на метал в поселището Коргасъндъ. А другия, Ашраф, чиито баща някога беше участвал във въстанието на руснака Пугачов наред с батъра Салават, остави при себе си.

Та какво съветваше да се прави, този Ашраф?… Кенесаръ изведнъж отчетливо си спомни усмивката му и последния разговор преди три дни. Като разказа за Акмолинската крепост, султанът уж между другото попита башкиреца как са превземали такива укрепления джигитите на Салават.

— А при вас как става? — попита го Ашраф.

Кенесаръ тогава кимна утвърдително и му разказа всичко подробно. Както и преди хиляда години, казахите щурмуват в плътен конен строй. От страшните бойни викове се смръзва кръвта в жилите на враговете, ръцете им треперят, те вече не могат както трябва да опънат тетивата на лъка. А конната лавина, затрупала рова, също като вълна се мята нагоре и се прехвърля през стената право върху раменете на защитниците!…

— Не, по такъв стар начин не може да се превземе нова крепост, където има оръдия и пушки! — простичко каза Ашраф.

— Защо мислиш така? — попита след кратко мълчание султанът.

— Помня, че така разказваше баща ми. Същата лавина се струпваше в рова, но докато излизаха оттам, войниците на невярната жена на Пугач — царица Екатерина — успяваха два пъти да презаредят пушките, а после в най-гъстото удряха с картеч от оръдията. Наложи се да се действа другояче…

— И как точно?

— Сега пушките се презареждат по-бързо, пък и оръдията…

— Е?

Пелена от ярост застилаше очите на Кенесаръ, но той външно беше спокоен и внимателен. Ашраф делово, с подробности му разказа как са постъпвали в такива случаи Пугачов и Салават. Това беше още по-древна степна практика, която саките бяха предали на къпчаците и монголите, но срещу оръдията и пушките тя изведнъж се оказа най-изгодна.

— Не забравяйте, че в крепостта има много дървени къщи — напомни башкирецът. — Салават винаги е имал предвид това…

А след три дни башкирецът Ашраф случайно загина в горския гъсталак от паднало дърво. Заедно с мрачния дългорък султански палач Кара-Улек той беше изпратен да добива катран… Да, по-тежък от кован боздуган беше юмрукът на Кара-Улек и шийните прешлени на честния башкирец бяха раздробен като от цепеница. Султанът не каза нищо на Кара-Улек, а той пък кой знае защо реши… Трябва да се примиряваш с това. Такава е участта на управника. Башкирецът искаше само добро, когато го учеше как се превземат крепости… Какво да се прави, Абълай със собствените си ръце взе живота на верния си роб Ораз, за да не остава благодарен на никого на този свят. Прапрадядо му се гордееше с прозвището „Кървавия Абълай“. А бащата Касъм тюре се бе родил с шепи, пълни с кръв. Кенесаръ ли да жали за някакъв башкирец, ако и да си е поставил такава цел. Когато се издигаш във властта, по-нужно е да се пролее кръвта на невинен, отколкото на виновен. Само слабостта поражда жалост, която не е достойна за истинския вожд…

— Лека му пръст! — каза той и пръв хвърли шепа пръст на гроба на Ашраф. Беглецът башкирец беше погребан с почести, беше облечен в бял саван и най-видните хора присъстваха на погребението му…

Не, сега Кенесаръ съвсем не мислеше за Ашраф… Отначало трябва да се съберат батърите и да поиска от тях съвет. Щом всеки от тях се изкаже, тогава той ще произнесе тежката си дума, достойна за пълководец. А когато бъде превзета крепостта, всички ще се убедят в наследствените му способности…

Изведнъж чу някакъв шум и рязко се обърна.

— Кой е там?

Разбира се, това беше Кунимжан, старшата му жена. Само тя можеше да влиза при него в такива минути, когато той мислеше. Това беше станало правило и ако някой го нарушеше, щеше да бъде наказан по-строго, отколкото за измяна. Вождът трябваше да се намира на особена почит, а на него му предстои да стане и хан…

Кунимжан веднага забеляза състоянието му и побърза да разсее тежките му мисли с веселия си смях.

— Мой тюре, той те чака! — каза тя звънко.

— Кой? — не разбра султанът.

— Ти го нарече някак… Като че ли съвет!

Кенесаръ неволно се усмихна.

— Те са се събрали, всичките тези огромни батъри, и те чакат толкова, колкото ми е нужно да издоя кобила…

Кенесаръ кимна:

— Да вървим!…

Заедно с Кунимжан те влязоха в съседната юрта, наричана по руски маниер щаб. Всички батъри бяха вече тук: Науръзбай, Агибай, Кудайменде, мургавият Бухарбай с дългите мустаци, известният борец Басъгара, неотдавна присъединил се към тях от рода атъгай, алтайските батъри Жанайдар и Тулебай, изпратеният от Жоламан млад батър Байтабън и други. Освен тях в юртата беше и сестрата на Кенесаръ — знаменитата Бопай, брат му — султан Абилгазъ, а редом с мъдрия певец Нъсанбай, близо до вратата, седяха около кръгла и ниска казахска маса съветниците: гърбоносият Сайдак Оспан-оглъ и синеокият полски поет Йосиф Хербрут, наречен в степта Жусуп. Като старши, по-високо от тях седеше Алим Ягуда-оглъ, светлокос татарин с широко чело и умни сиви очи. Настрани, върху големия сандък за документи, се бяха разположили особено доверените хора — началникът на охраната, башкирецът Батърмурат, и приятелят на Науръзбай, избягалият руски войник Николай Губин.

Щом влезе Кенесаръ, всички станаха, скръстиха ръце пред гърдите си, поклониха се. В отговор той също се поклони и седна на големия сандък, покрит с дебел бухарски килим, който се намираше срещу вратата под зеленото знаме. Останалите също седнаха на килимите, кръстосвайки крака.

— Славни батъри и вождове на всичките три казахски жуза! — веднага започна Кенесаръ. — Не сме видели нито ден покой, откакто започнахме благородното ни дело. Големи бяха нашите трудности и лишения, но ние преодоляхме всичко. Казахският народ сега прилича на бурна пълноводна река, която е препълнила руслото и напира да излезе извън бреговете. Джигитите искат да се бият и няма вече смисъл да ги задържаме. За да не загубим доверието на хората, трябва да преминем от дребни схватки към истинска война. Затова сме решили да започнем щурм на Акмолинската крепост!

В отговор се чу обща радостна въздишка.

— Правилно!…

— Време е!…

— Бог да ни е на помощ!…

Кенесаръ посочи листовете хартия пред Йосиф Хербрут:

— Жусуп, прочети на батърите всичко, което са извършили палачите на белия цар по нашите земи!

Хербрут стана и взе да чете на казахски с лек акцент доклада, написан предварително.

— Генералите на белия цар ни смятат за бунтовници и грабители — четеше Хербрут. — В инструкциите на началника на Омска област генерал Тализин се предлага във всички крайгранични крепости да се сформират специални отряди за борба с нас. Там така е и казано: „Задачата ви се състои в това да ликвидирате разбойника Кенесаръ и да върнете избягалото население по неговите земи“. Срещу нас за изпълнение на тази заповед вече са изпратени няколко отряда…

— Изброй какво са направили! — заповяда Кенесаръ.

— Отряд от петстотин души под командването на атаман Лебедев през месец маусъм — юни тази година заедно с хората на ага-султана е устроил погром в аулите на родовете карпък и темеш, населяващи бреговете на Тургай и Жандере-Керубе, а също и в аула на султан Саржан, където са убити четиристотин и прогонени от палачите сто души. Сред тях е и Баяндъ-бий…

Кенесаръ нетърпеливо махна с ръка:

— По-нататък!

— Отряд от петстотин души начело с ага-султан Конур-Кулджа и войсковия старшина Карбишев през месец шилде — юли тази година е громил аулите на Кошек-султан и мирза Сайдак, които се намират в Аиркум. Тогава са убити около петдесет души, сред тях и жени. Отвели са и осемдесет души…

— Стига! — Кенесаръ махна с ръка. — Какво сме предприели ние, за да попречим на това? Разкажете ни, Сайдак-мирза!…

Мирза Сайдак ходжа, човек на средна възраст, с красиви мустаци и меки, деликатни движения, бавно стана от мястото си.

— Ние, когато има възможност, не допускаме това — каза той и огледа седящите. — Имахме няколко сблъсъка с отрядите, изпратени от коменданта на Актауската крепост Симонов. Веднъж и самият войскови старшина побягна от нас, като остави на полето двайсетина пушки и пистолети, че и патрони за тях, които ни дойдоха добре. За това време са пленени петдесет пушки, около сто пистолета, двеста саби и много друго оръжие и припаси. Първата ни работа, разбира се, е да нападаме аулите на правителствените ага-султани и несправедливите бийове, които участват в наказателни походи срещу нас. Тази година сме иззели от тях цял милион глави добитък и много други неща…

— Не само в аулите! — поправи го Кенесаръ.

— Да, тук влизат заловените кервани, а също и това, което сме взели от царските чиновници: приставите, уредниците, всякакви там бърборковци. Добра плячка получихме близо до Актауската крепост. Отведохме всичкия им добитък…

— Имало ли е жалби против нас от руските селяни? — строго попита Кенесаръ и оправи полковнишкия си еполет със старите царски вензели. — Говоря за тези, които сеят жито и не строят крепости срещу нас.

— Почти не е имало. За сметка на земеделците в Каркаралинския окръг са постъпили около сто рубли…

В действителност бяха получени много повече, но Кенесаръ наскоро помоли Сайдак ходжа да намали тази сума до символичните сто рубли. Той познаваше настроенията на някои от своите батъри от простолюдието.

— Да, така трябва да бъде! — Агибай батър изведнъж така се развълнува, че дори скочи от мястото си. — От тях няма и какво да се вземе. Не сме ние против тях…

Някои батъри закимаха, Кенесаръ ги изгледа с присвити очи. Сам смутен от неочакваната си реч, Агибай батър седна объркан. Султанът направи знак на Сайдак-мирза да продължи.

— Така че основните ни доходи са от ага-султанското имущество, от търговците и от царските чиновници. Само от аулите на синовете на Кудайменде сме отвели двадесет хиляди коня. Сега нямаме джигит, който да не е с породист жребец, а и има още коне за смяна.

— Конур-Кулджа в писмото си до Омск се оплаква… — Кенесаръ изкриви уста. — Той пише, че лично от него сме взели дванайсет хиляди коня.

Сайдак ходжа също се подсмихна:

— Че какво друго да пише? Не само степта лъже той, но и самия цар, и губернатора. Нали според указа, издаден в годината на коня, петте хиляди глави добитък на ага-султана се облагат с данък за добитък в повече наравно с всички останали. Синовете на почтения Кудайменде увериха началството, че имат точно дванайсет хиляди глави добитък. И тези в повече осем хиляди, които попаднаха при нас, са явно от Бога. Във всеки случай, в жалбата за тях не се казва нищо. За самия Конур-Кулджа ще бъде по-лошо, ако направим поправка…

— Да, не е нужно да клеветим пред началството добрия човек — сериозно каза Кенесаръ.

Всички се засмяха.

— Ние вече си мислехме, че на горкичкия са му отвели конете до последното жребче, а тук разправят, че само на далечния остров Есил пасат още три хиляди бели, като руска захар, аргамаци. Той не може да се оплаква сега, тъй като, по данни на данъчната служба, ние сме го ограбили до шушка. А пък Агибай батър не ни оставя на мира: кога Кенеке ще му разреши да докара тези безпризорни коне…

— Този остров е далечко от тука. — Кенесаръ сега говореше делово, отхвърляйки всякакви шеги. — Сега имаме по-важни грижи. Ако е рекъл Господ, няма да ни избягат белите коне.

— О, Аллах! — възкликна учудено Бухарбай, който в най-добрите времена имаше не повече от два коня. — Нима има на земята такива богати хора!

— Затова и се крият зад гърба на белия цар! — злобно рече Бопай. — На тях им трябват крепости по нашите земи. Колкото и да откъснаха за преселниците, все едно най-плодородните ни земи и пасища са у потомците на Самеке и Вали хан. Не само земята, душата си са готови да продадат, само и само да запазят табуните си…

Погледнете какво става: един царува на остров Есил и по устието на Нур, друг — по склоновете на Саръмбет чак до самия Шубар и Кушмурун! От цели три области може да се събере добитъкът само във владенията на тази хитра валиханова Айганъм! Докога ще търпим нейните пакости? Не е ли време да я разгромим заедно с Конур-Кулджа?…

Очите й святкаха, тя настойчиво протягаше ръка към брат си. Кенесаръ я гледаше внимателно. Накрая кимна:

— Нито един уважаващ себе си батър няма да вземе да напада аул, който принадлежи на жена. Ако не ти е жал за роднините на мъжа ти, направи го сама!

Батърите харесаха неговата находчивост.

— Вярно!…

— Мъдро решение!

— Няма ние да воюваме редом с жени…

Кенесаръ се замисли за миг, после отново се обърна към сестра си:

— Да, така ще направим. По пътя за дома ще се отбиеш в аула на Вали хан. Ще прекараш добитъка от Аманкарагайската управа на наша страна.

Бопай радостно плесна с ръце:

— Какво има да чакаме? Сега ще се проявят моите сарбази!

— Правилно! — Кенесаръ обърна глава към Сайдак ходжа:

— Напишете й нареждане за пет дни да стигне до Аманкарайската управа. После един ден почивка в крайречните гъсталаци, а на седмата сутрин да нападнат… В същия ден ние ще поведем главните ни сили в атака срещу Акмолинската крепост!…

— И нека сарбазите на Бопай да не се крият много-много по пътя за Аманкарагай — заговори Жанайдар батър, който беше разбрал замисъла на султана. — Ако са потеглили от Омск някакви сили в подкрепа на Акмолинската крепост, то, щом получат вест за движението на отряда на Бопай, ще тръгнат към Аманкарагай. Конур-Кулджа няма да дочака помощта, за която молеше!…

Кенесаръ мълчаливо кимна. Батърите се оживиха.

— Най-накрая ще се бием!

— Нека да не мигне кучето Конур-Кулджа!

— Степта в средата трябва да бъде чиста… Ще изравним със земята Акмолинската крепост!

Кенесаръ вдигна ръка:

— Нека сега да помислим какво е най-добре да сторим. — Той бавно огледа седящите. — Стените на крепостта са високи. При това тя е обградена с ров, широк десет мерки с протегнати ръце, а пет мерки дълбок. Този ров се прекъсва само пред двете порти, а пък там може да мине само четворка конници редом един до друг…

— Това за нас е достатъчно — безгрижно махна с ръка Науръзбай. — Да имаше път дори само за един!…

— Ох, Науанжан!… — Султанът със затаена любов гледаше брат си. — Нима Конур-Кулджа и Кара-Иван са толкова добри, че да не използват пушки и оръдия, докато ти преминаваш през портата? А ако прескочиш рова, то как ще минеш после през стените? Макар и да сме много повече, но ако вървим урбулешката, само напразно ще загубим джигитите. Ето защо чакам вашите предложения, батъри…

Възцари се дълбоко мълчание в щабната юрта. Големите, силни бойци седяха с наведени глави, почесвайки се или поглаждайки килима до краката си… Да, събраха се в здрав юмрук, а като се стигна до удар, юмрукът безсилно увисна във въздуха. Какво да правят по-нататък? Акмолинската крепост е само първата преграда. Някакви си двеста-триста войника и четири оръдия. Има ли смисъл от това въстание?…

Кенесаръ виждаше всичко това и въсеше вежди… Ако така се променя настроението на най-прославените батъри още преди да е започнал щурма на крепостта, то какво ли ще бъде, ако ги застигне неуспех? Народът има нужда от победа!…

— Може би ще се откажем от мисълта да завладяваме Акмолинската крепост и да се разотиваме по домовете? — попита той.

— Не, не говориш вярно, тюре! — Агибай батър заговори втори път този ден. — Когато се убодеш на трън, всеки миг, докато не го извадиш, ти причинява болка. Акмолинската крепост трябва да бъде унищожена!

— Как смяташ да го направиш?

— Аз не съм вожд, а само батър. Искай от мен смелост в боя и ме накажи, ако покажа страх. И все пак ще ти кажа, че няма такъв връх, до който не може да стигне орел. Така и пред нас няма непреодолими прегради. Мисля си, че трябва плътно да обградим Акмолинската крепост, та да не може жива душа да излезе оттам. А тези, които се покажат на стената, да бъдат поздравени с точна стрела…

— Как мислите, батъри? — И тъй като всички мълчаха, Кенесаръ сам продължи: — Нашият голобрад Агибай даде добър съвет, и ние в някой момент ще се възползваме от него. Но дали ще можем по такъв начин да завземем бързо Акмолинската крепост? За нас най-важното е бързината. Ако те удържат зад стените до идването на подкрепления от Омск, значи сме загубили войната.

— Трябва да се прекачим през стените през нощта — подхвърли батър Бухарбай. — Разправят, че Тентек тюре е нападнал Сайрам и Созак през нощта, иначе нямаше ги превземе.

— Нощта е като сляп кон — сви рамене султанът. — Може да те отведе и при приятели, и при врагове. Освен това в Сайрам и Сюзак тюре имаше свои хора, които му бяха отворили вратата през нощта. Ние нямаме такива приятели в Акмолинската крепост. Там са оставени най-верните войници и туленгути. И още няколко семейства преселници и рибари от езерото Карасу, които ние сами пуснахме, деца и жени.

— Тюре! — огромният Басъгара батър тежко стана от мястото си. — Ние, както и всички правоверни, се уповаваме преди всичко на Бога. Ала след него — само на тебе, султане мой. Затова кажи какво да правим по-нататък, че може преди боя да ни заболи глава… Ако не успееш да измислиш изход, вината е твоя. Ако успееш, а ние не изпълним заповедта ти — вината е наша. Аз си мисля, че Бог чува дори шепота, и ти ще намериш начин да се озовем зад стените на Акмола!

Кенесаръ още известно време поседя мълчешком, после кимна и даде знак. Донесоха голяма бяла покривка, той взе да нарежда върху нея черни и бели зърна от броеница. Дълго обяснява как трябва да бъде превзета крепостта, като определяше задачата на всекиго по време на настъплението. Обезкуражените дотогава богатири сега повярваха във възможния успех и лицата им отново станаха решителни.

— Ако смятате моите сметки за верни, да спрем дотук! — завърши речта си Кенесаръ.

Батърите одобрително закимаха.

— Да помага Бог!

— Иншала, късметът е с нас!…

Кенесаръ направи знак на Сайдак ходжа:

— Пиши!… Това ще бъде втората ни заповед. Утре заран ще съберем всички и ще разиграем как ще превземаме крепостта. Големият хълм на север от аула все едно е Акмола…

— Така да бъде, тюре!

Жусуп — Йосиф Хербрут учудено гледаше Кенесаръ… Откъде има такива знания степният султан, който никога не е чел военни или исторически книги? Нима това му е вродено? Тогава народът правилно си е избрал вожда, макар и да е султан по кръв. И въпреки това рано или късно пътищата им ще се разминат. Султаните не носят щастие на народа…

Вече се канеха да се разотиват, когато зад стената на юртата се чу шум, нечий вик. Батърмурат и Губин бързо излязоха да разберат каква е работата. Началникът на охраната бързо се върна и съобщи, че Кара-Улек и скоро дошлият при тях джигит водят поета Аръстан. Жените сами искали да се разправят с него, затова и се вдигнал шум.

— Доведете го тук! — заповяда Кенесаръ.

Аръстан беше беден поет от рода атъгай и някога беше попаднал в отряда на Саржан. В степта особено се цени острата дума, красноречието, а той ги имаше в изобилие. Освен това знаеше древните казахски предания и можеше от сутрин до вечер да пее за славните подвизи на предците. Ала характерът му беше непостоянен и сприхав. Веднъж, обиден от липсата на внимание от страна на Кенесаръ, той се присъедини към Конур-Кулджа и стана постоянен водач на воинските отряди, които изготвяха карта на степта. Песните му записваше млад руски офицер топограф и за това му плащаше пари. В степта го ненавиждаха, защото смятаха, че е отговорен за унищожените аули, кръвта и сълзите на близките. Такива неща не се прощават особено на такива хора, които до скоро са възпявали свободата и народните подвизи. Джигитите на Кенесаръ го дебнеха отдавна.

В действителност поетът Аръстан беше виновен само за това, че показваше пътя на топографите. Той никога никого не беше убивал и смяташе, че постъпва правилно. В края на краищата ако не той, някои друг ще им покаже пътя, а пък плащат добри пари и при това хранят. Едни живеят от добитъка си, други от земята, а от стихове не можеш да си много сит. Къде да се дене беднякът, който има само един кон, при това куц? Има поговорка: дори и да миеш магарешки опашки, натрупай богатство. И той така…

А Кенесаръ кой знае защо не обичаше особено Аръстан, искаше по свой начин да се разправи с него за назидание на другите. И ето сега двама души въведоха в юртата му дребничък старец с клиновидна брадичка, който приличаше на герак…

Тези, които го мъкнеха под мишниците, бяха добре известни в степта хора. Единият беше главният палач на султан Кенесаръ — знаменитият Кара-Улек, всеки негов пръст беше колкото бебешка ръчичка. Гъсти като степен пелин твърди къдрави косми растяха по гърдите му, тежко висяха устните му, а раздалечените му котешки очи никога не мигаха. В живота си той не знаеше що е жал: това беше жесток като рис, огромен като слон, черен като сажди човек. Този Кара-Улек случайно се оказа при Кенесаръ, бяха го хванали да краде и някакъв търговец от Созак искал да го обеси. Кенесаръ откупи глухонемия великан срещу една черна камила. И му даде прякор „Черната камила“… Неслучайно го купи Кенесаръ. Кара-Улек беше беззаветно предан на султана и се отличаваше с едно удобно свойство. Без да чува думите, той гледаше внимателно в очите на господаря и изпълняваше това, което беше написано там. Нима някога султанът му е говорил за този беден башкирец, който помнеше как са превземали крепости руският Пугачов и Салават? И сега Ашраф не е сред живите…

От другата страна обезсиления от жестоките побои поет Аръстан го държеше Ожар… Мина вече месец, откакто той се появи тук. Кенесаръ го прие с радост като боен съратник на батъра Сейтен и мъж на дъщерята на великия мъченик Тайжан. Султанът му отдели достойна юрта, даде му добитък и всичко необходимо. Точно десет дни след пристигането си Ожар изпрати на Конур-Кулджа пъргавия рижав Самен с подробно донесение за числеността на сарбазите във войската на Кенесаръ, техните настроения и бойни качества. Днес от сутринта все се мъчеше да проникне в щабната юрта, за да разбере какво говорят метежниците на съвета. Щом видя, че се събират прославените батъри и вождове, той разбра, че това не е току-тъй. Но беше невъзможно до се доближи до щабната юрта: всичките четиридесет нукери от личната охрана бяха разположени наоколо и не пускаха никого. Ожар вече се беше отчаял, че ще разбере нещо, когато изведнъж чу, че някъде са хванали ненавистния Аръстан и той сега лежи, пребит и вързан, в затворническата юрта.

Ожар взе да нажежава страстите, предлагайки да отведат хванатия предател за съд и незабавна разправа при султана. Нека Кенесаръ се убеди в неговото усърдие и ненавист към предателите, наред с това може и поразузнае, за какво се съвещават така дълго. На умния му стига само намек…

Аръстан, щом видя Кенесаръ, зарида и се хвърли в краката му:

— О, султане мой, аз съм една заблудена пършива овца! Не съм виновен за това, за което крещят тези хора. Показвах пътя на руските учени, за да си изкарвам хляба. Прости ми като за първи път и аз навеки ще остана твой роб!…

Нито една жилка не трепна на каменното лице на Кенесаръ, то само побеля от гняв. Той така и не погледна към поета Аръстан, който се въргаляше в краката му…

— Този, който изменя на родната си земя, прилича на кон, болен от шап — Кенесаръ говореше с равен глас. — За да не се зарази табунът, трябва да бъде унищожен. Така че може да има само едно решение — смърт. И после да се забрани дори да се доближават до мършата!…

Полякът Йосиф Хербрут прехапа устни… Какво пък, това е жестоко, но правилно решение. Ако наистина мислиш да запазиш своята самостоятелност, то нека хората да се страхуват от общуване с врага под каквато и да е форма. Борбата иска жертви, няма нужда от благородството на шляхтата. Той разбираше това съвсем добре!…

Да, но защо този път батърите не се съгласяват със султана? Всички са навели глави и се мъчат да не гледат към него. Защо се е натъжил Науръзбай, който, като скъпоценно откровение лови обикновено всяка дума на големия си брат?…

Какво става? Сякаш са им прочели смъртна присъда, а не на този жалък човечец, който лежи припаднал на пода… Чудни хора: в боя са жестоки и безпощадни. Но ако дойдат при тях с разкаяние, готови са да простят дори на най-заклетия враг.

Ето, падна им в ръцете този Аръстан, когото млади и стари мечтаеха да заловят, за да му отсекат главата. Но като го видяха как моли за пощада, с мокра от сълзи брада, трепнаха веднага коравите им сърца. Впрочем дали не си приличат всички народи по това… А Кенесаръ сякаш не забелязва общото настроение. Как ще постъпи сега?…

Султанът още веднъж огледа с безстрастен поглед оклюмалите батъри, твърдо отпусна ръката си, сочейки с пръст надолу:

— Тук, на това място, Кара-Улек ще отсече мръсната му глава!

Още по-ниско наведоха глави батърите. Настъпи такава тишина, че се чуваше как лекият степен ветрец шуми навън. Никой не се осмеляваше да каже нещо, пък и беше безполезно. Думата, казана от султаните, не може да бъде отменяна дори от самите тях.

Йосиф Хербрут одобри и това. Вождът трябва да привиква хората към желязна дисциплина. Ще се получи иначе, както в родината му, където за вожд се смяташе всеки шляхтич…

Аръстан дойде на себе си и като се убеди, че молбата му е напразна, изведнъж вдигна глава и седна, кръстосвайки крака под себе си. Той оправи дрехите си, погледна право към Кенесаръ и с рязко движение отстрани косматата ръка на Кара-Улек, която се протягаше с нож към гърлото му.

— Ако толкова ти се иска да опиташ кръвта ми, потърпи, има време! — Той не откъсваше очи от Кенесаръ. — Да, таксър! Искам думата както си е по закон, султане! Ти заповяда да ми отсекат главата, но не и езика…

— Говори!

Кара-Улек се отдръпна настрани по знак на султана. Аръстан изправи гръб, приличаше на птица, която се готви за полет. Както и преди гледаше Кенесаръ със светещи очи и запя:

Погледни нежно, Кене — аз съм роб в краката ти,

ако искаш — презирай ме: ще остана ням и кротък,

спомни си само, че съм син на този Атъгай,

който е дал на Абълай в дар шест красавици.

Кенесаръ яростно махна с ръка:

— Стига!… Само на безсрамните не им действа острата дума. — Той посочи Аръстан: — Този човек облече своите постъпки в благодеяния, които са оказали неговите предци на моите. Мога ли да го убия? Пуснете го!

Батърите зашумяха одобрително:

— Правилно решение, тюре!

— Не си глух за паметта на предците.

— Не си глух за думите…

Йосиф Хербрут още веднъж наум похвали султана за неговата мъдрост. Вождът трябва да умее да се вслушва в мнението на съратниците си, тъй като те са го направили вожд. При това тази прошка говори за високо благородство, за великодушие…

Не знаеше още Жусуп, че току-що помилваният Аръстан след няколко дни ще бъде случайно убит от коня, който го хвърлил на земята. Никой няма да види как се е случило това, но на шията на несретния поет ще бъде пречупен кой знае защо същият този прешлен, който падащото дърво бе раздробило на башкиреца Ашраф…

Едва след много време Хербрут ще разбере докрай султан Кенесаръ, сина на Касъм тюре и внук на Абълай. Ще се досети той и защо така меко се отнася султанът към пленените руски войници, които бродят без никаква охрана из лагера на метежниците и все по-често остават на служба при него…

Доволни от мъдрото решение на султана, батърите едни след друг излизаха от щабната юрта. Всеки се отправяше към своя кон, който държеше за поводите специален оръженосец — коневъд. Науръзбай също се доближи до коня си и преди да скочи на седлото, погледна към съседния коневръз. Изведнъж сърцето му спря, а после взе да бие бързо и силно…

Девойка-воин в мъжки дрехи държеше за поводите вран кон. В дясната й ръка имаше копие с пискюли. Това беше Акбокен…

Откакто Байтабън и Акбокен пристигнаха в стана на Кенесаръ от далечните брегове на Илек, той служеше в отряда на Науръзбай, а тя — при Бопай. Всички чакаха да се сгодят, но това не се случваше. Те се отнасяха един към друг като брат и сестра, хората в недоумение вдигаха рамене. Смятаха, че ще се оженят, когато се върнат у дома.

Науръзбай и по-рано беше я срещал сред жените около Бопай, и всеки път щом я видеше, сърцето му спираше да бие. Самата Акбокен помагаше за това…

Веднъж по случай рождения ден на султан Кошек в стана на Кенесаръ беше организирано празненство — той. Както си му е редът, имаше и конни състезания — кокпар и казахска борба — курес. Науръзбай трябваше да се бори с Байтабън. Науръзбай беше по-едър, пък и малко по-голям от съперника си, и след упорита съпротива Байтабън беше повален на земята. Дорестият кон, който получи за победата си Науръзбай, той подари на девойката Акбокен.

— Батъре, това е вашият дълг на победител или е подарък? — попита го Акбокен, като хвана дорестия кон за юздата.

— Това е дълг на победителя пред вашия роднина, най-достойният джигит от всички, с които ми се е случвало да се боря.

— Хубава работа! — засмя се Акбокен, святкайки с очи. — Ние сякаш не сме давали повод да мислят за нас другояче. Приемам този кон само като дълг към моя роднина, пристигнал отдалече…

На шегата трябваше да се отговаря с шега.

— Ако се съди по ехидния смях, сестро, вие повече бихте се зарадвали на победата на другата страна, макар всички тук да сме роднини! — усмихна се Науръзбай. — Ако имахте такова желание, защо не ми пошепнахте за него по-рано?

Черните като къпини очи на Акбокен блеснаха.

— Ако се вслушвате в шепота, мисля си, че ще имаме пак такава възможност…

— Съгласен съм!

Науръзбай й протегна ръка. Акбокен се изчерви и стеснително докосна дългите му пръсти. Той усети как ръката й леко трепери…

На Байтабън му се струваше, че е победен случайно. Просто кракът му се подгъна и той падна. Та те се бориха толкова време, колкото между две доенета на кобила, или цял час по руските мерки, а Науръзбай все не можеше да го надвие… Това, че се оказа на земята, не е позор за него. Сред събралите се падането му предизвика само лек смях. А ако това се беше случило със суетния Науръзбай, той нямаше да го понесе. А пък с подарения кон нека препуска Акбокен…

Акбокен не сваляше очи от борещите се и се улови, че не съчувства много на Байтабън. Тя беше чувала много за Науръзбай, известния млад тюре — остроумен и весел, отдавна искаше да го види. Девойките винаги ги привличат тези, за които хората говорят. И когато той постъпи така благородно с победения и й протегна голямата си ръка, тя неволно задържа пръстите си в нея.

От тогава сякаш изтъкана от слънчеви лъчи златна мрежа се спусна върху нея и взе бързо да омотава мислите и чувствата й. Тя самата не знаеше какво става с нея, но сърцето й вече не трепкаше, щом чуеше името на Байтабън. Не спеше по цели нощи, мислеше за това… Нима е толкова лоша, че можа да забрави клетвата си за вярност? Подобава ли това на една казашка? Тя от детските си години обича скъпия Байтабън, той й е най-близкия човек на земята… А може би това не е било любов? Какво е тогава любовта?

Защо така бие сърцето й, щом види Науръзбай?… Преди месец, когато Байтабън беше на далечен поход, те с Науръзбай си размениха тобък — костичка от овча става. Преди това седяха сред мнозината гости на състезанието по надпяване и към края младият тюре й протегна малката кост. Това означаваше дружба и някаква тайна между тях. Каква тайна?…

Знае ли Байтабън за това? Ако знае, защо мълчи? Или му е все едно какво става с нея? Разбира се, че Байтабън вижда всичко прекрасно. Но какво търпение трябва да има, че да не се издаде нито веднъж? Какво чака?

Байтабън излезе от щабната юрта и съзря Акбокен, но щом видя младия султан, който вървеше към нея, спря настрани.

Науръзбай, който се отличаваше със смелост в общуването с девойки, тръгна право срещу нея:

— Здравей, сестрице!

— Здрав ли си, батъре?

Науръзбай весело се засмя:

— Аз май стреснах Сърната-Акбокен!… Върни ми моя тобък!

Девойката, която получи тобък, трябва в продължение на уречено време да го държи винаги у себе си и да го показва щом го поисква този, който й го е подарил. Ако не покаже тобъка, тя трябва според уговорката да му изпълни три желания. Така че Акбокен, която наистина приличаше на сърна, чието име и носеше, за много неща вече имаше доверие на Науръзбай.

— Лъвовете само търсят удобен случай, за да нападнат горката сърна. Ала сърните не забравят това. — Тя също се засмя и тутакси извади изпод езика си малката кост: — Ето!

— Да, по-сигурно място няма да намериш! — разпери ръце Науръзбай.

— Къде на друго място може да се пази толкова скъпа вещ!

В същото време се появи Бопай, нещо каза на Байтабън, който стоеше настрани и те двамата се приближиха до разговарящите.

— Амансън ба… Здравей, Акбокен! — учтиво поздрави Байтабън.

— Барсън ба, Байтабън!

Байтабън леко отпусна юздите на дорестия кон на Бопай, известен из цялата степ, оправи седлото. Бопай го погледна косо и се обърна към Науръзбай:

— Няма ли да ми дадеш този млад батър на мое подчинение, Науанжан?

Науръзбай едва забележимо се навъси:

— Защо?

— Имам причина…

— Добре… — Той не смееше да се противи на голямата си сестра. — Щом превземем Акмолинската крепост, взимайте го. Засега обаче са ми нужни храбреци.

— Разбрахме се, значи!

— Кога тръгвате, Бопай-апа? — попита Науръзбай, който явно искаше да смени темата на разговора.

— Веднага!

Бопай много по-леко от който й да е млад джигит скочи на седлото.

— На добър път!

— Нека се сбъднат пожеланията ви!

Бопай и Акбокен потеглиха едновременно. След тях, малко по-назад, яздеха четиримата джигити от охраната. Науръзбай и Байтабън останаха двамата.

— До скоро!…

Науръзбай помаха с ръка. Но жените яздеха, без да се оглеждат настрани. Щом излязоха от аула, препуснаха конете. Още някое време през прашната завеса се виждаха само отдалечаващите се копия с пискюлите…

Байтабън се обърна към Науръзбай:

— Батъре, дали да не отидем в Актас?

Науръзбай го изгледа учудено:

— Защо?

— Разправят, че там в отряда се е появил алтайски стрелец, който от двеста крачки пронизва със стрелата си хвърлена във въздуха кожена шапка. Щеше ми са го видя…

— Сега не е време да се занимаваме със стрелби и надбягвания — недоволно каза Науръзбай. — Нали чу: след седмица ще се тръгнем срещу стените на Акмола. Трябва да обучаваме джигитите от сутрин до вечер. Утре започваме!

— Така е.

— А днес заедно с Николай преведете всичките ни хиляда души в Сасърлъ. Той знае как трябва да се настъпва срещу крепостта. Ето го, иде…

Те тръгнаха срещу Николай Губин, когото всички казахи отдавна смятаха за свой. Изведнъж и двамата спряха като ударени от гръм. Млада жена, необикновено красива, седеше пред малка юрта…

Науръзбай погледна Байтабън и тръгна нататък, а Байтабън стоеше и не можеше да си тръгне. Неочаквано, като мълния, го заслепи тя. Нима има на света толкова красиви жени?… Черните й бездънни очи гледаха замечтано, сякаш са видели някакъв друг свят, лицето й светеше с необикновена светлина. Всичко друго, тежките тъмнозлатни плитки до кръста, стройната й снага, леките движения на малките й нежни ръце, сякаш бяха само скъпа рамка на това безценно лице. Тя без никакво любопитство гледаше към тях и изчезна в юртата като случаен слънчев лъч…

Науръзбай чакаше Байтабън заедно с Николай Губин. Той се усмихна с разбиране.

— Казва се Алтъншаш — каза той. — Златни коси!… Само че те вече си имат стопанин.

Байтабън го гледаше объркано. Той не мислеше за това дали тя е омъжена или е свободна. За него това беше безразлично. Главното беше, че на земята живее такава жена…

Тримата заедно излязоха извън аула и тръгнаха към мястото, където утре сутринта предстоеше да учат джигитите как се превземат крепости…

 

 

Бопай, жената воин, начело на шестстотин сарбази беше нападнала внезапно Аманкарагайската управа, беше я разгромила, а после, тръгвайки към планината Саръмбет, разграби аула на Айганъм, младшата жена на Вали хан. На другия ден през цялата Саръ-Арка плъзна вестта, че войската на Кенесаръ е влязла в степта Кокчетау. Щом получи тази новина, войсковият старшина Симонов начело на двеста войника незабавно тръгна от Актауската крепост срещу отряда на Бопай, за да й отнеме отвлечения от нея добитък. Идващата от другата страна на помощ на Акмолинската крепост челна рота войници също потегли към Кокчетау…

Това му трябваше на Кенесаръ. За два-три дена половината му войска, придвижвайки се нощем и денем, наближи езерото Кургалджин и спря на брега. Другата половина, минавайки по брега на Есил до Атбасар, се оказа непосредствено в района на Кара-Откел. За казахските коне, които лесно изминаваха по сто и двайсет — сто и трийсет версти в денонощие, разстоянието до Акмолинската крепост се съкрати до няколко часа път. На сутринта на шестия ден от месеца тамъз — август, Кенесаръ след като си починаха конете и хората, потегли на път. На другата заран, наближавайки стената, ага-султан Конур-Кулджа и войсковия старшина Карбишев видяха безбройни конни отряди, ограждащи крепостта от всички страни…

Само на източната страна на крепостта, където на половин верста течеше река Есил, Кенесаръ остави тесен проход. Осем батъри бяха начело на войската, разположена във формата на подкова, чиито краища се опираха в реката. Дясното крило, както беше прието в степта, предвождаше самият Кенесаръ. После вървяха хилядите батъри на Агибай и Бухарбай, в средата беше Басъгара, отляво на него — Тулебай, Кудайменде и Жанайдар, а на срещуположния край на подковата — най-младият султан Науръзбай. Щом по стената се плъзна първият слънчев лъч, пет хиляди конника със силни викове „Абълай“ се устремиха към крепостта.

Кара-Иван Карбишев вече се беше приготвил да даде сигнал за стрелба, но така и остана с вдигната ръка. Джигитите на Кенесаръ се носеха стремглаво насреща не в обикновения конен строй — рамо до рамо, а в разкъсана верига на десетина-петнайсет метра един от друг. И не се хвърлиха в рова, не се подложиха под шрапнелите и куршумите, както обикновено, а пуснаха стрелите си и се отдръпнаха назад, в оставените проходи, давайки път на другите. Това беше непрекъсната атака, в която засипаните със стрели защитници на крепостта се оказаха безсилни да причинят някакви сериозни щети на нападащите. Отгоре изглеждаше сякаш жива река непрекъснато изхвърля изпод стените вълна след вълна, а летящите оттам пръски са смъртоносни. Това приличаше на мравуняк, в който хиляди бързи мравки влачат към едно място своя товар, оставят го и без да пречат на другите, с отмерени движения тръгват назад да донасят следващия.

Слънцето вече се издигна над крепостта. Десетки убити и ранени войници бяха изнесени от стените към казармите, а живият прибой все не преставаше. Свикналите с дългите казахски конни игри — кокпар и сайсъ — конници на Кенесаръ и сега, сякаш на игра, се сменяха един друг под стените на крепостта. Те се редуваха да си почиват край далечните хълмове, но защитниците не можеха да си позволят отдих, тъй като всеки миг цялата тази конна маса заплашваше да се хвърли в настъпление. Нищо не можеше да се разбере и предвиди в този жив кръговрат. От стените изглеждаше, че не едни и същи пет хиляди сарбази атакуват крепостта, а някъде от безкрайната степ прииждат все нови и нови отряди. Конур-Кулджа заповяда да търсят вождовете на метежниците и да стрелят по тях, но войниците не можеха да изпълнят заповедта, тъй като този път всички бяха облечени еднакво, дори самият султан Кенесаръ не можеше да се види сред нападащите.

— Нима Ожар ги е преброил зле? — промърмори Конур-Кулджа. — Тук май не са пет хиляди, а всичките три жуза са събрани край крепостта!…

Ага-султанът вече си правеше сметка през коя пролука да бяга от този капан. Не по-малко беше поразен и Кара-Иван. Той предварително определи местата, където според него трябваше да настъпват метежниците и насочи натам заредените с картеч оръдия. Трябваше да стрелят, когато сарбазите на Кенесаръ запълнят рова и няма да имат никаква възможност да побягнат назад. Така ставаше по-рано винаги, когато степните се опитваха да атакуват крепостта. Ала този път ставаше нещо непонятно. Метежниците дори не се доближаваха до рова, а пускайки в галоп една-две стрели, се втурваха обратно към степта. Той заповяда на войниците да се отдръпнат в укритията. Ако е такава работата, нека стрелят с лъковете колкото си щат…

Щом войниците се отдръпнаха малко назад, конниците взеха да се доближават все повече към рова. Ала дългите червени стрели прелитаха високо над главите на войниците, без да им причиняват никаква вреда. Кара-Иван донякъде се успокои, но тревогата не го напускаше. Днес всичко не беше както обикновено. Нима Кенесаръ не разбира, че да се стреля с лъкове по крепостта, когато войниците са в укритията, е напразна загуба на време?…

— Ойбай… Горим!

— Пожар!…

Конур-Кулджа викаше досами ухото му. Войсковият старшина се огледа и видя гъсти кълбета черен дим, който излизаше от казармите и от няколко постройки наблизо. Тук-таме се виждаха ярко белите езици на огъня. Една след друга избухваха къщите на войнишкото селище. Изсушеното от степното слънце смолисто дърво гореше като барут. Той не можеше да откъсне поглед от страшната картина.

Изведнъж до него в стената се заби недогоряла бронебойна стрела. Кара-Иван машинално я дръпна. Накрайникът й беше омотан с черно тлеещо платно, което веднага взе да се разгаря от вятъра. Огънят се спусна по напоеното със сланина дърво. Наложи се да хвърли стрелата…

Да, метежниците го надхитриха. Настъпи критичният момент.

Ако пожарът обхване цялата крепост, ще се запалят складовете с боеприпасите и провизиите. По-нататъшната съпротива ще стане невъзможна…

Той изпрати петдесетина войника да гасят огъня. Всичките четири оръдия бяха избутани на стената и разположени като ветрило.

— Целете се там, където са струпани метежниците! — заповяда Кара-Иван.

Оръдията гръмнаха почти едновременно. Снарядите преминаха през редкия строй конници, събориха трима-четирима от тях заедно с конете. Този път метежниците не се хвърлиха на различни страни, щом чуха грохота на оръдията, а незабавно се построиха в пет редици и се устремиха към крепостта. Облаци от стрели караха войниците по валовете да забият глави в земята. А две групи смели сарбази начело с батърите Басъгара и Тулебай, които се възползваха от времето, което беше нужно да бъдат заредени наново оръдията, прескочиха по насипаните мостчета край двете врати от другата страна на рова и сега бързо тичаха покрай самата стена, залавяйки с ласа невнимателните защитници. По валовете започна паника. Грохотът на пушките, свистенето на стрелите, ругатни, викове и стонове на ранените — всичко се сля в един невъобразим хор.

Сред дима и шума отбраняващите крепостта не забелязаха, че край двете врати останаха по няколко джигита. Те скочиха от конете и оставиха досами тях малки буренца с горяща смола. Други през това време мажеха обилно със смола и мазнина дебелите дъбови врати, обковани с желязо. След минута два високи силни огъня се разгоряха на изходите от крепостта, сливайки се в един общ пожар, обхванал вече всички сгради. И макар че новият оръдеен залп — този път с картеч — нанесе големи щети на нападателите и ги накара да се отдръпнат за известно време от стените, съдбата на Акмолинската крепост беше решена…

Конур-Кулджа и Кара-Иван бяха принудени да изпратят вече половината войници и туленгути да гасят пожара. По-малко от двеста души оставаха на стените. Освен това джигитите на Кенесаръ бяха отвлекли с ласо двама от артилеристите. Северните врати изгоряха първи и тежките скоби с грохот рухнаха на земята. В стената сега зееше проход, широк поне двайсет метра. Разбраха, че главната опасност иде оттам, и накараха войниците да запушват отвора с чували, пълни с пясък.

 

 

— Кой от батърите иска пръв да нахлуе в крепостта? — попита Кенесаръ.

Искаха всички, но изборът падна върху Басъгара. Насипът беше твърде тесен за нападение с много хора, затова батър Басъгара взе стотина от най-храбрите джигити. Почти всички ги чакаше вярна смърт. Срещу пролома бяха поставени две оръдия, зад чувалите с пясък лежаха стрелци.

— На добър час! — напътства ги Кенесаръ.

За да отвлече вниманието на защитниците на крепостта, той заповяда непрекъснато да ги обстрелват от всички страни. Отново започна луд кръговрат на конници около стените. Сега най-смелите от тях достигаха до самия ров.

Батърът Басъгара, притиснал се до гривата на коня, летеше начело на своите стотина воини. Обаче силният кон на батъра — знаменитият Кертобел — го пренесе през чувалите с пясък, а уплашените войници, без да успеят да презаредят оръжията си, взеха да отстъпват. Четирима от тях паднаха под ударите на боздугана му. В последния момент от укритието на войниците се появи един и успя да стреля право в гърдите му от три крачки разстояние. Басъгара беше без броня, едва успя да извика: „Прощавайте, батъри!“

Останали без предводител, останалите обърнаха конете назад. Стрелците се опомниха, откриха огън в гръб на джигитите и нито един от тях не стигна до своите.

Едничък Кертобел — конят на Басъгара — излезе невредим от този ад. С развяваща се грива, цепейки въздуха с тъжното си цвилене, той прелетя покрай Кенесаръ право в степта.

Кенесаръ разбра какво се е случило, скочи на гърба на огромния си петгодишен жребец Кокбуръл и яростно завика:

— Тялото на Басъгара е в ръцете на врага!

Той искаше да се хвърли сам към крепостта, но тогава от тълпата се откъсна Тулебай батър, яхнал своя Ортек и препусна към димящия в стената отвор.

— Какво чакате, джигити?

Кенесаръ препусна в галоп. Цялата тълпа ездачи се понесе към портите.

— Абълай!… Абълай!…

— Агибай!

— Атъгай!

Натискът беше толкова силен, че торбите се разлетяха на разни страни, а метежниците, досущ като пълноводна река, се пръснаха из крепостта. Вече взе да се стъмва, измъчените, обгорени войници отстъпиха към казармите, стреляйки хаотично. До късна нощ продължаваше престрелката, докато не беше убит и последният защитник. И този път Кенесаръ се прояви…

Обикновените джигити от казахските сиромаси, нахлули в крепостта, не пипаха пленниците, особено жените и децата, които наскоро съвсем безпрепятствено бяха пропуснати тук. А телохранителите и сарбазите на султана, сякаш изгладнели вълци, се опиваха от кръвта. Не пощадиха нито стари, нито млади. Стонове и плач се носеха от всички страни. Едва към заранта спряха грабежите и насилието. Димящи развалини останаха там, където вчера се издигаше Акмолинската крепост.

На сутринта сарбазите на Кенесаръ с помощта на цялото население, докарано от съседните аули, взеха да изравняват рововете, да разрушават останалите насипи. Хората уплашено гледаха развалините от казармите, покрай които се издигаха планини от трупове след нощната разправа на султанските туленгути. Обикновени казахски жени прибраха и скриха няколкото останали живи деца. Никой после не ги и потърси. Оттогава се срещат сред жителите на областта светлокоси и синеоки казахи, които приличат на руснаци…

Всичко преровиха и преобърнаха сарбазите на Кенесаръ. Сред труповете не намериха нито ага-султана Конур-Кулджа, нито Кара-Иван — войсковия старшина Карбишев. В суматохата те с няколко войника се скриха в дерето, което водеше към Есил…

Жеке батър, „Батър, който самичък превзема крепости“ — така повели Кенесаръ да наричат от тогава Тулебай батър. Мнозина джигити, които се отличиха при превземането на Акмолинската крепост, получиха от султана почетни прозвища. За убитите бяха организирани пищни помени…

След няколко дни отрядите метежници начело с Агибай, Науръзбай, Бухарбай и Жеке батър по заповед на Кенесаръ разгромиха и изравниха със земята укрепленията Актау и Ортау.

Това беше сериозен успех за Кенесаръ. Работата не беше само в Акмолинската крепост. Някои казахски родове и племена, които досега се придържаха към изчаквателната политика, най-накрая повярваха в силата на Кенесаръ и неговите възможности. Все нови и нови отряди джигити пристигаха при него от различни страни на степта. Мълвата стократно преувеличаваше победата му, възпяваше неговата храброст и мъжество, а също и на батърите, присъединили се към него. Тъкмо на това разчиташе Кенесаръ…

 

 

Той знаеше, че няма достатъчно сили за истинска война. Сега, след превземането на голямата крепост, той можеше, без да уронва името си, да води изтощителна степна война с неочаквани нападения, бързи схватки, хитри засади. Можеше безпрепятствено да громи враждебните аули, притегляйки колебаещите се на своя страна…

III

В нощта на падането на Акмолинската крепост ага-султан Конур-Кулджа избяга при младшата си жена Зейнеп, която няколко дни преди това заедно със своя аул тръгна на запад, там, където Есил завива към Иртиш. Там вече беше територия на Каркаралинския окръг…

Конур-Кулджа си имаше свои сметки.

По това време значителна част от обикновените казахи, останали без своя земя, поддържаше Кенесаръ. Искрено предани му бяха и някои феодали, такива като синовете на Азанбай. Мнозина от едрите бийове и султани в Саръ-Арка се присъединиха към движението само заради това, че се бояха от отмъщението на простолюдието, на безимотния и онеправдан народ. Кенесаръ ловко използваше този страх, принуждавайки знатните да му се подчиняват. Тъкмо такива присъединили се към него по неволя бяха Шон Едигеуглъ, Шорман Кушик-оглъ, Муса Шорман-улъ, синовете на Сандъбай — Ерден и Дузен, Аккошкар Сайдалъ-улъ. Дори някои потомци на султаните, отдавна признали властта на белия цар, за известно време се оказаха в лагера на Кенесаръ. Така стана например с втория син на Вали хан Абълмамбет, който загина, сражавайки се в редовете на метежниците…

Имаше и такива, които смятаха, че царското правителство ги е подминало при раздаването на чинове и длъжности. Известният феодал Сарман Турсухан-улъ премина към синовете на Касъм тюре веднага след като вместо него за ага-султан в неговия окръг назначиха безродния Турлъбек Кошенов. Кенесаръ, по същество, можеше с пълна увереност да се опира само на преките потомци на Абълай…

По-лошо беше положението на Конур-Кулджа. В Саръ-Арка го поддържаха само каркаралинският ага-султан Жамантай, аманкарагайският ага-султан Чингиз — син на самия Вали хан от младшата му жена Зилгара — известен в степта богаташ и негодник…

Най-важни от всички тези управници бяха роднините на младшата му жена Зейнеп, които помагаха на Конур-Кулджа: потомците на Букей хан — Кусбек и Жамантай Тауке-улъ. Макар братята да се дърляха помежду си за пасища и власт над съплеменниците си, когато работата стигнеше до помощ за Конур-Кулджа, под чиято опека бяха, то тогава бяха единодушни. В Каркаралинския окръг думата им беше закон. Заради това, че беше малката им сестра, не прогони Конур-Кулджа жена си Зейнеп заради връзката й с Чингиз. В такива смутни времена грижите и без това не бяха малко.

Освен това да не беше първият случай сред тюре? За разлика от обикновените чергари, те си позволяваха доста повече — и мъжете, и жените. За тях в народа разправяха, че дрехите на тюре са скроени така, че да могат да се събличат за миг. И нима не беше съчинена шеговита песен-поговорка за знатните:

Не давай щерката си на тюре,

не се сватосвай с тюре:

там мъжете у съседите спят,

пък жените към другите гледат.

Сред тюре беше прието да си затварят очите за любовните похождения на жените, само трябваше да се спазва външно приличие. Конур-Кулджа не беше изключение и бързо взе да забравя провинението на Зейнеп. „Дълбокото езеро не може да го размъти цял табун, та ще стане ли то мръсно от едно жребче!“ Като си спомни тази пословица и влиятелните роднини на жена си, той великодушно й прости този толкова дребен грях. В същия ден, когато Ожар му препрати съобщение за плановете на Кенесаръ за Акмолинската крепост, Конур-Кулджа изпрати Зейнеп надолу по течението на Есил. Там, на завоя на реката, близо до владенията на братята на Зейнеп, се намираше голям остров, където пасяха три хиляди породисти бели аргамака, които принадлежаха на ага-султана и бяха скрити там, за да не плаща данъци. Отвъд реката започваха владенията на Жамантай, ако се наложеше, той веднага можеше да дойде на помощ. А в това, че Кенесаръ първо ще иска да разгроми аула на дъщерята на Тауке — Зейнеп, а после да се добере до сина на Тауке — Жамантай, Конур-Кулджа никак не се съмняваше…

Беше краят на месец жастоксан — време, когато още не беше спаднала съвсем лятната жега. Отдавна бяха прецъфтели в степта късните божури, глухарчета и лалета — удивителни цветя, наречени от казахите „вражеска помощ“ заради това, че растяха много на гъсто. Типчакът пожълтя, чупеше се под краката с хрущене, опадаха листата на върбите и ракитите. На острова и по завоя на реката, където пасяха табуните на Конур-Кулджа, тревите бяха толкова буйни, че се заплитаха в краката. Вече две години синовете на Кудайменде не докарваха тук добитъка си, защото се бояха да се отдалечат от Акмолинската крепост. А пък сега Есил беше пълноводен и заля бреговете. Образуваха се малки, обрасли с камъш езерца, които бяха пълни с дивеч. Тук имаше всичко: по бреговете — дребни пъдпъдъци, яребици, лещарки, дрофи и огнени фазани, във водата — големи, колкото агънца, черни гъски, корморани. Безброй животни се въдеха наоколо: зайци, лисици, катерици, язовци. Мине не мине време и се разнасяше ръмжене на рисове, вълчи вой…

Петдесет въоръжени джигити изпрати тук Конур-Кулджа, за да охраняват имуществото и добитъка. Щом разбра за пътуването на сестра си към границите на Каркаралинския окръг, Жамантай се разтревожи. Навсякъде обикаляха малки разузнавателни отряди и ако над нея бъде упражнено някакво насилие, това би легнало като неизличим позор върху синовете на Тауке. Затова той отдели още стотина сарбази за охраната й.

Зейнеп по цели дни се търкаляше на крайбрежната зелена полянка. Често й гостуваха момичета от съседния аул. Идваха и много лели, които я възпитаваха от ранното й детство. Тя си спомняше веселите момински дни, когато те една през друга й шепнеха приятни думи. Ах, какво ли само не й говореха тогава! „Знаеш ли, скъпа, че синът на областния управник мечтае само да те зърне!“, „Младият мирза, който предвожда керваните в Ташкент, с надежда да си снизходителна към неговите чувства макар и за една нощ, ти изпрати за подарък четири торби китайски чай и пет буци захар!“

Това беше едно време. А какво й говореха уж на шега и я поучаваха съвсем наскоро, една след друга пристигайки в аула й!… „Палавнице наша, бедрата ти са станали по-гладки от коприна и по-бели от захар. Така си разцъфтяла и си се разхубавила, станала си като приказния син жребец на Тулеген, който можел да тича четиридесет дни, без да усети умора!“ „Роди на мъжа си синове наследници и вземи властта в кадифените си ръчички!“, „Недей да скромничиш, отдели една нощ на еди-кой си… Само на младини можеш да се насладиш на всички радости на живота. Да не мислиш, че ние не сме мамили мъжете си? Не пропускай нощите!…“

Ала тези думи, приятни за слуха й, този път не бяха казани. И джигитите, сред които тя забеляза доста приятни и напети юноши, не пъхаха главите си през вратата на юртата й. Те се бояха от Конур-Кулджа и Жамантай, които им забраниха дори да доближават Зейнеп на разстояние един изстрел с лък. И поне един да беше нарушил тази забрана макар и за една кратичка нощ!…

Да, те се бояха от съгледвачите на ага-султана. Кой искаше да получи за една сладка нощ предателски нож в гърба. Младата жена изгаряше от мъка, ядейки по няколко пъти на ден прясна чорба от дреболии или нежно месо от жребче, добавяйки към сития обед сметана и силен кумис.

Още не й се беше случвало такова нещо. След като се омъжи, рядко прекарваше нощите си сама. Тя помнеше дълбоките мъжки целувки с мирис на силна мъжка пот. Без това за какво й бяха злато и кожи, бели аргамаци и нежни думи. С пелена бяха застлани постоянно очите й, а малките й пухкави устни бяха напукани от скрита жар.

Зейнеп не знаеше нищо за това какво се случва с Акмолинската крепост и чакаше оттам ездач с новини. Чрез него тя смяташе да получи поне за два-три дни Конур-Кулджа. Макар и да беше стар, но той по нищо не отстъпваше на младите. За съжаление, ще минат още няколко дълги, непоносими дни, докато той дойде. От ярост тя взе да удря възглавницата си, после се разрида.

Зейнеп си поплака, но от това не олекна сладката тежест из цялото й тяло, после пъхна голите си крака в извезаните със злато обувчици и изведнъж чу зад стената на юртата конски тропот. Ако се съди по всичко, конниците не бързаха. Кой можеше да е това?… Тя повика робинята, която винаги седеше зад вратата й.

— Дъще на тюре… — каза възрастна сипаничава жена щом влезе и смирено се поклони пред нея. — Пристигна ваш племенник и иска да ви засвидетелства своето уважение.

— Какъв племенник?

С приятно предчувствие Зейнеп бързо скочи от постелята.

— От аула на Масан-бий…

— Ами!

Как да не се вълнува при тази новина. Масан е най-известният в Каркаралинския район окръг бий, потомък на Каздауста Казъбек от знаменития род каракесек. Пристигналият беше син на Агътай, най-близкия роднина на Масан. Казваше се Есиркеген. Беше на около седемнадесет години и учеше в баян-аулското руско училище.

Не заради това че беше знатен племенника скочи Зейнеп. Есиркеген бе с четири години по-млад от нея. А когато тя навърши четиринайсет и се очакваше да дойде сгодения за нея Конур-Кулджа, тя отиде да погостува в аула при роднините си. По това време там беше на гости и слабичко красиво единадесетгодишно момче с бадемови очи. Това беше Есиркеген, когото роднините канеха подред да нощува при тях. Нямаше нищо осъдително и в това, че слагаха непълнолетното момче да спи заедно с девойките.

И ето че веднъж през нощта, когато той гостуваше при родителите на майка си, го сложиха да спи в една постеля с две млади лели. Едната от тях беше сгодена — Зейнеп, а другата беше красавицата Хадиша, жената на султана на Атбасарския уезд. Стопанинът Кусбек тюре, най-близкият роднина на Масан, тогава не беше у дома си, затова пък там нощуваха двама младежи от тюре. Възрастната стопанка затова и настани Есиркеген да спи в женската постеля, за да не се случи нещо непозволено.

И това не беше напразно. В тези времена в традициите на истинските джигити беше да нарушават съня на девойките. Красивият чернобрад гостенин взе да разказва от своя ъгъл приказки на момчето, и той, затоплен между топлите тела на жените, скоро заспа.

Събуди от това, че му се присъни буря на езерото. И наистина големия руски никелиран креват се клатеше така, все едно че беше лодка. Той си спомни какво му каза старата баба, като го слагаше да спи: „Гледай никой да не открадне твоите лели… Ако има нещо, викай!“ Той протегна ръце към лицето на Хадиша напипа там твърда брада. Момчето, което вече разбираше много неща, ревнуваше красивата си роднина. Той се канеше силно да извика, но изведнъж усети как лежащата от другата му страна Зейнеп се мъчи да го прехвърли през себе до стената. Като усети, че се е събудил, тя изведнъж го стисна с горещите си ръце. „Хайде и ние да правим като тях!“ — прошепна тя и изведнъж го обзе нещо необяснимо. Той се подчиняваше безропотно на всичко, което тя правеше с него…

 

 

На заранта, смущавайки се от лелите, момчето избяга от тях рано-рано и чак до заминаването си не се отби повече при тях. И ето че сега е дошъл да навести леля си Зейнеп в аула й…

На колко години е?… Ами да, на седемнайсет… Зейнеп бързо се облече, сама оправи постелята си.

— Асалаумагалейкум!…

Влезе Есиркеген с прегънат на две камшик. Той отдавна не беше момче. За това най-добре говореше твърде гъстият мъх над горната му устна, опънатите твърди скули, широките рамене. Въпреки че Есиркеген учеше заедно с руснаци, той беше облечен по богатата мода на аулите. На главата му имаше красива синя кадифена шапка, обрамчена със сив каракул. Със синя плюшена яка беше и късият му сюртук от бяла камилска вълна. Широките панталони от синьо кадифе свободно падаха върху черните блестящи кожени ботуши с високи три пръста токове…

Зейнеп го огледа с бърз поглед целия, от главата до петите… Да, такъв младеж със сигурност може да предизвика любопитството на девойките. Тя тръгна към него с широко отворени обятия, страните на Есиркеген едва не се подпалиха от горещите целувки на лелята. Той почувства топлината на тялото й, спомни си случилото се с нея преди шест години и почти насила се освободи от прегръдката й.

— Е, как живее вашият аул? Как са майка ти, баща ти, живи ли са, здрави ли са?

Зейнеп сияеше от радост.

— Здрави са… Всичко е наред…

— Я гледай ти какъв джигит си пораснал! — Тя вероятно разбра, че той си спомни онази нощ и звънко се разсмя. — Разправяха, че учиш в града. Сигурно градските момичета са те научили на туй-онуй!…

Есиркеген се подразни, че тя говори с него с шеговит тон, но отговори учтиво:

— Там се налага да се учим от учители, а не от девойки…

— Хайде, хайде, недей да скромничиш. И на градските всичко им е същото, както при нас…

Бързо заклаха овен, сложиха самовара. Пиха кумис с настойка от пушена крайребрена мас на коза. За обед бяха поканени двамина аксакала. Те поговориха за нещата в света и като пожелаха добро здраве на жената на ага-султана и нейния племенник, си тръгнаха…

Зейнеп взе подробно да го разпитва за градския живот. Сякаш между другото тя се интересуваше дали за девойка от града или от аула се кани той да се ожени, а после направо го попита дали е опитвал с градски жени. Тя така съблазнително се смееше, че Есиркеген не знаеше накъде да гледа. Той се изчервяваше, хапеше устни, всеки път отговаряше не на място. Макар и да беше почти на седемнайсет, душата му беше чиста като пролетна цветна пъпка.

А пък Зейнеп… Колкото повече учудване имаше в прозрачночистите очи на юношата, толкова по-двусмислени ставаха шегите й. Тя лежеше по корем на постелята, подпъхнала възглавницата под себе си и непрекъснато го гледаше. От време на време риташе с крака и копринената тъкан се свличаше, разголвайки пълните й бели прасци. С малката си ръка тя рошеше косата му. Пухкавите й пръстчета потрепваха…

Никой в аула не възприемаше като грях дългото им прекарване заедно. И горкият юноша, който имаше вече съвсем други, по-високи понятия за отношенията между мъжете и жените, не знаеше къде да се дене. Той пристигна тук по настояване на дядо си Масан-бий, за да се поклони на роднината си и съвсем беше забравил за онази нощ. Когато слънцето клонеше към залез, Есиркеген се приготви да си тръгва, но Зейнеп не го пусна.

— Къде си се разбързал, да не би у дома да те чака млада жена? Пренощувай, почини си добре…

Тя толкова го молеше, че той бе принуден да остане. Вечерта Есиркеген навести другарите си, които също като него гостуваха за ваканцията при роднини. Те казаха, че ще тръгнат чак сутринта и той, волю-неволю, се върна в юртата на леля си.

Зейнеп му приготви разкошна вечеря, повика двама негови съученици и някои аксакали. Те си поговориха и се разотидоха по юртите късно след полунощ. Зейнеп сама постла пухена постеля на Есиркеген на почетно място, зави го с червена копринена завивка с кози пух, после загаси газената лампа, отиде зад таблата на леглото и взе да се съблича.

Тя се събличаше бавно, всичко клокочеше в гърдите й от безсилен гняв. Юношата се обърна на другата страна и се правеше, че спи дълбоко. Нямаше по-страшна мъка за нея. Въпреки цялата си настойчивост, тя не се решаваше открито да го повика при себе си или да легне до него. Като недостижима звезда в небето беше за нея този млад мъж, който лежеше на три крачки от нея, струваше й се, че ще умре, ако не стигне тази звезда.

Зейнеп се обръщаше от страна на страна върху огромния си никелиран креват, чуваше се сребърен призивен звън, който я разпалваше още повече. Пък и нощта беше невероятно задушна, струваше й се, че тялото й, обзето от сладка умора, се пече на бавен огън. Нима това пале не е мъж? Тук, до него, го чака такава наслада, а той си спи! Какво може да го спира?

Отначало тя искаше да стане и го изгони от дома си, после беше готова да падне на колене и да го моли за пощада. А той си спеше и сладко сумтеше насън… Не, това вече засягаше женската й чест! Нима тя е толкова грозна, че младите джигити спят с нея в една юрта и не искат да я докоснат!…

— О, почакай!… — прошепна тя, наметна халата си и излезе на улицата.

Есиркеген, който дотогава се преструваше на заспал, с любопитство погледна след нея. Той вече едва ли не заспа наистина, но в същото време се върна Зейнеп заедно с една робиня, която носеше голям меден леген за къпане. Роднината плъзна поглед към юношата, стиснал здраво очи и доволно се усмихна.

— Почакай, драги! — още веднъж прошепна тя.

Есиркеген учудено наблюдаваше през притворените си клепки приготовленията й. Робинята остави легена насред юртата, там, където палят огъня. После донесе от двора меден чайник и ведро с гореща вода. Зейнеп спокойно свали разкошния халат и остана гола-голеничка…

— Нищо, той спи! — каза тя на робинята и взе да се мие. Тялото й светеше на лунната светлина, която проникваше в юртата през отворения тундук. Робинята я поливаше с вода, тя се къпеше, придържайки тежките си гърди. Дългите й черни плитки се виеха между тях, губейки се някъде в полутъмата на бедрата. От нея се носеше аромат на градски сапун…

Есиркеген взе да стене. Тя доволно шавна пълните си бели рамене и заповяда на робинята да изнесе всичко навън. После затвори вратата с куката, застана на същото място насред юртата и взе дълго и старателно да бърше голото си тяло с голяма мека кърпа.

Есиркеген се побъркваше сред пухените постелки. Той вече се надигаше, за да отиде при нея, ала изведнъж се чу приближаващ се конски тропот. Залаяха, заръмжаха кучетата в аула, в нощта се чуха силни мъжки гласове. Чуваше се как неизвестни конници се приближиха до самата юрта, взеха да слизат от конете.

— У дома ли си, проклета жено?

Това беше Конур-Кулджа. Зейнеп бързичко скочи в кревата и се обади вече оттам:

— У дома съм, че къде да съм… — гласът й беше учудващо сънен. — Къде да бъда по това време?… Ти не можа ли да избереш друго време да се върнеш!

Тя зашляпа към вратата, отвори. Конур-Кулджа нахълта, зае половината юрта.

— Хора загиват… Целият Есил е червен от кръв, а ти си спиш тука, не знаеш що е грижа.

Сънят сякаш избяга от Зейнеп.

— Какво е станало?

Конур-Кулджа не я удостои с отговор. Едва когато свали украсения си със сърмени ширити полковнишки мундир, ага-султанът забеляза свития на постелята си Есиркеген.

— Какъв е този космат дявол тука? — страшно изхриптя той на жена си.

— Моят племенник от аула на Масан-бий…

— Нещо не се свършват племенниците ти, щом мъжа ти го няма! — промърмори успокоен Конур-Кулджа. — Не е ли син на сестрата на Жамантай, който учи в града?

— Той е, Есиркеген…

— Е, спи си тогава, джигите. Заранта ще говорим. — Той седна на скърцащия креват, протегна краката си в кожени ботуши: — Жено, свали ми ботушите!

Зейнеп оправи фитила на лампата, свали ботушите му, отнесе ги настрани и едва тогава забеляза, че мъжът й е бледен като мъртвец.

— Какво ти е? — В гласа й се долавяше състрадание. — Какво се е случило? Защо не ми кажеш?

Конур-Кулджа заръмжа като вързано куче:

— Какво общо имаш ти с цялата тази работа! Не бой се, това, дето ти трябва винаги, съм го донесъл цяло и невредимо. Поне това, слава Богу!… По-добре ми дай кумис, ако имаш…

Зейнеп наля в голяма пиала кумис, подаде я на Конур-Кулджа, останал само по долна риза:

— Иди навън и виж как са се разположили моите хора!

Тя излезе и бързо се върна:

— Освен стражите покрай аула, не се вижда никой…

— Добре, че не са разтревожили хората. Нека да изглежда, че ни няма тука… Добре, ела насам!

Той я дръпна грубо към себе си, стовари се върху нея, без да обръща внимание на Есиркеген, който лежеше на три крачки, едва избегнал смъртта…

 

 

Като се събудиха сутринта, хората узнаха за превзетата от сарбазите на Кенесаръ Акмолинска крепост. Доста хора тайничко се радваха на това. На пръв поглед изглеждаше, че разрушителният ураган на войната е отминал този останал настрани аул, но тревогата се усещаше във всичко.

Докато пиеше сутрешния си чай, Конур-Кулджа строго погледна младата си жена:

— Хайде, стига рева заради тази крепост. Като му потрябват на белия цар крепости — ще си построи други. Кара-Иван сега е на път за Омск. Нека се занимава с това с генерал Тализин. Аз си имам мои работи до гуша…

— Да, трябва да мислиш за своите работи…

Тя избърса обилните сълзи от лицето си и отново светна. Погледът на ага-султана се спря на Есиркеген:

— Ти добре ли можеш да пишеш на руски?

— Мога…

— Писарят ми загина в Акмолинск. Докато не намеря нужния човек, остани тук.

Зейнеп не се сдържа:

— Ама той ще изостане в училище. Покани за това по-големия…

По-големия тя викаше на Жанадил.

— Погуби по-малкия, а сега искаш и големия — избуботи Конур-Кулджа. — Стига толкоз, не се намесвай в мъжките разговори. Ако си избираш съседи по съвет на жена си, непременно ще паднеш в ръцете на врага. Жанадил никъде няма да се дене, ще се намери работа и за него…

— Добре, ще остана — съгласи се Есиркеген.

— Ами тогава прочети и ми преведи тази хартия. Тя пристигна отдавна, но заради този кръвопиец Кенесаръ така и не я разгледах… Чети на глас, че нещо ме болят очите…

Това беше отговорът на генерал Тализин на писмото на Конур-Кулджа, в което ага-султанът молеше да му възстановят загубите от това, че джигитите на Кенесаръ отведоха от добитъка му. Генералът му обясняваше създалото се положение, обещаваше в най-близко време да вземе съответните мерки по отношение на Кенесаръ, а по повод на възмездяване на загубите беше дописал едва няколко думи. Той препоръчваше това да стане за сметка на допълнителен данък.

„Разрешавам да попълните загубите за сметка на поверените ви киргизи…“

Есиркеген прочете това и очаквателно погледна Конур-Кулджа.

Конур-Кулджа се навъси… Ако толкова генерали с блестящи медни копчета не могат да обуздаят един Кенесаръ, то защо тогава искат толкова много от него! Най-лесно е да предложиш допълнителни данъци, ама как да стане това?

Сега, когато в Кокчетауския и Каркаралинския уезд взеха да събират ясак по разпореждане от хиляда осемстотин двадесет и втора година — по една глава добитък на всеки сто, — то колко аула незабавно се прехвърлиха към Кенесаръ. Добитъкът за казахите винаги е бил по-скъп от живота, защото няма той друго богатство.

„Да, опитай сега да върнеш седемнайсет хиляди породисти коня. Хората са обеднели през зимата и все по-често гледат към степта: не идат ли джигитите на Кенесаръ. Вярно е, че казахите на Кара-Откел благодарение на мене са освободени от данъци до четирийсета година, а на доброто трябва да се отплащаш с добро. Ако сами не се сетят за това, ще се наложи да им се напомни. Защо Кенесаръ можа да ми вземе конете, а аз трябва да се церемоня с някакъв си прост народ? Ще взема, ще откъсна заедно с живо месо, ако се противят. Съдбата им е в мои ръце и нека да го знаят.

Освен това, нима не зная аз техните настроения? Всеки от тях в душата си е метежник. Нека да се сърдят на своя Кенесаръ за допълнителния данък!

Засега трябва да се отиде в Омск и да се поговори на четири очи със самия генерал-губернатор Горчаков. Той, разбира се, веднага ще ме приеме. Дори обикновения черен казах Боштай Турсънбаев го прие князът, когато онзи му съобщи, че баян аулските жители искат да се прехвърлят към Кенесаръ. И изпрати натам голям отряд. Горчаков трябва да ме разбере, че то да се надявам само на Тализин…“

След чая Конур-Кулджа остана насаме с Есиркеген и разпредели допълнителния данък за седемнайсетте хиляди коня в своя полза между деветте из осемнайсет волости на Акмолинския окръг. Това бяха волости, които засега не бяха въвлечени в метежа на Кенесаръ. Седем волости трябваше да дадат всяка по хиляда коня, а частично подкрепящите Кенесаръ Атбасарската и Кургалджинската волости — по хиляда и петстотин. В заповедта до волостите, написана веднага от Есиркеген, се посочваше изрично, че ще се приемат за сметка на този данък само породист и млади коне.

Конур-Кулджа разпрати заповедта по места и взе да се готви за пътуване до Омск. Скоро пристигна Жанадил, който беше изпратен да преселва аулите на старшите жени на ага-султана — Кайниса и Аккагаз — по долното течение на Есил. Освен това Конур-Кулджа срочно повика при себе си ага-султаните: на Каркаралинския окръг — Жамантай Тауке-улъ, на Кокчетауския окръг — Зилгара Каратока-улъ и на Аманкарагайския окръг — Чингиз Вали-улъ. Той искаше всички тези влиятелни хора заедно да поискат от генерал=губернатора бързи и решителни действия против Кенесаръ. Само войска и оръдия можеха сега да повлияят на хода на събитията…

Ако в Омск вземат пак да се бавят, ага-султан е решил да започне преки преговори с Кенесаръ. Това, разбира се, не е лесно, но е напълно възможно. Вечната вражда все едно ще си остане между тях, но мирът сега би бил изгоден за двамата. Кенесаръ иска да обедини казахите за свои цели, и ако преклониш пред него глава, ще бъде принуден да се съобразява с това…

„Мъжете не се помиряват, докато не се скарат. Дай ръка, тюре, и ще ти служа вярно!…“ Така ще каже той, отивайки при Кенесаръ със своите туленгути. А когато се появи удобен случай, то отблизо е по-лесно да го използваш. Със същата тази ръка ще стисне врага за гърлото… О, всемогъщи Аллах, дай му само да дочака този светъл ден!

Ала съседните ага-султани се бавеха. Едно след друго идваха писма: из окръзите има бунтове и стана опасно да се излиза извън охраняваните от войниците райони. Те се присъединиха единодушно към молбата му за изпращане на войски. И съветваха да се използва настъпващата зима за борба с метежниците. През зимата действията на конните маси са ограничени, при това Кенесаръ вероятно за зимата ще разпусне по домовете им своите сарбази и ще остане с триста-четиристотин телохранители и батъри…

Щом получи тези отговори, разбра Конур-Кулджа колко опасен е станал Кенесаръ, но не се изплаши, а се разяри… Страхливци са те, страхливци! Но това няма да ги спаси. Доколкото познава Кенесаръ, той ще ги унищожи един подир друг, всеки в собствената му бърлога…

Есиркеген, изпълнявайки всички разпореждания на ага-султана, го наблюдаваше внимателно. Разказите за подвизите на батърите на Кенесаръ, украсени с легендарни подробности, се предаваха от уста на уста, и той не можеше да ги отмине равнодушно. Младите джигити отдавна бълнуваха тези подвизи, мнозина от тях бяха готови да се устремят във войската на метежния султан. Есиркеген освен това беше под влиянието на дядо си Масан, който донякъде симпатизираше на Кенесаръ. Пък и самият Жамантай в последно време не се проявяваше като пряк враг на Кенесаръ, а предпочиташе да си мълчи. Хората наоколо, особено връстниците на Есиркеген, открито хвалеха метежниците.

Когато Конур-Кулджа предрече, че Кенесаръ ще издуши враговете си всеки в бърлогата му, Есиркеген неволно се начумери. Ага-султанът забеляза това и с учудване го загледа. Можеше ли той да знае, че именно от руските училища, в едно от което учи племенникът на младшата му жена, в бъдеще ще излязат най-опасните хора — революционерите, и Есиркеген ще бъде един от тях…

Десетима джигити съпровождаха ага-султана в Омск. Искаха да тръгнат преди обед при хубаво време, но откъм Саръ-Арка задуха студен вятър, тежки облаци взеха да застилат небето. При Конур-Кулджа влезе телохранител:

— Ага-султан, един човек иска да влезе при вас!

— Откъде е?

— Отказва да каже името си и иска да говори само с вас…

— Пусни го, но му вземи оръжието!

Откакто убиха Чингиз, той взе да се бои от непознати посетители. Кенесаръ можеше да изпрати при него убиец във всеки момент, и сега претърсваха всеки, който влизаше при ага-султана.

Конур-Кулджа очаквателно гледаше към вратата. Влезе бледен слаб джигит със сини очи. Есиркеген потръпна от неприятния хладен поглед на влезлия.

— Асалаумагалейкум! — поклони се той.

— Уагалейкумасалям… Казвай, защо си дошъл!

Това беше Самен, тайният човек на Ожар… Конур-Кулджа разбра това, поглеждайки крадешком към колана на джигита. Ножът и чакчата за тютюн висяха отляво, а не отдясно, както обикновено. Есиркеген улови погледа на ага-султана и се учуди.

— Къде е самият стопанин? — попита Конур-Кулджа.

— В отряда на Байтабън и не може да дойде дори и за един ден…

Джигитът не продължи нататък и посочи с очи Есиркеген. Но Конур-Кулджа му даде знак с ръка:

— Говори, той е свой, роднина е…

— Важно съобщение! — Джигитът беше явно развълнуван. — Кенесаръ изпрати против вас два силни отряда начело с Агибай и Байтабън. Отрядът на Агибай вече е в долината Каражар и утре тръгва срещу Каркаралъ. Те искат да отведат табуните на ага-султан Жамантай. Кенесаръ му е ядосан, защото се колебае…

— Накъде отива отрядът на Байтабън?

— Аз съм в отряда на Агибай… Отрядът на Байтабън върви отзад и на разсъмване ще бъде тук. Кенесаръ го изпрати да отведат останалите ви коне.

Конур-Кулджа почервеня.

— Колко са?

— По четиридесет човека във всеки отряд.

— Само толкова! — страшно се навъси ага-султанът. — Съвсем е онаглял този разбойник. Не, време е да му покажа, че не е добре да се шегува с мене… Казваш, че са в долината Каражар?

— Да, утре тръгваме към Каркаралъ, а те идат насам. Имат малко време за почивка…

Конур-Кулджа повика разсилния и заръча да дойде началника на туленгутите Асългерей.

— Те знаят ли къде пасат моите коне? — отново се обърна той към Самен.

— Всички знаят… На мен ми каза този, дето ме изпрати.

Сега Есиркеген разбра всичко. Значи в стана на Кенесаръ има очи и уши на ага-султана. Що за хора са това, той не се решаваше да пита.

— Къде мисли Байтабън да намери конете ми? — попита Конур-Кулджа, все още невярвайки, че метежниците са успели да разгадаят неговата хитрост.

— На Есил, на завоя към Иртиш.

Конур-Кулджа мръсно изпсува.

— Как са разбрали всичко това?

— Този човек не можа сам да се откъсне от отряда. Имам за вас още нещо.

— Можеш да говориш! — още веднъж разреши Конур-Кулджа.

— Някъде тук се крие в камъша някой си Абдувахит, Кенесаръ му е поръчал да донесе главата ви…

— Какъв Абдувахит?

— Бивш ваш туленгут. — Самен се ухили. — Дъщеря му се казва Кумис…

Земята е пълна със слухове. Есиркеген с едно ухо беше дочул историята за насилието над Кумис. Освен това миналата година, когато отиваше да се учи и минаваше през владенията на Конур-Кулджа, обърна внимание на красивата дъщеря на туленгута. Есиркеген дори я помоли да му даде кумис и дълго не искаше да си тръгва от тяхната юрта. Когато до него стигна слуха за това насилие, той се почувства така, сякаш бяха поругали негова сестра. И ето сега се налага да седи редом до насилника и на всичкото отгоре да изпълнява заповедите му!… Скъпо би дал юношата да каже в лицето на ага-султана всичко, което мисли за него…

Влезе началника на туленгутите на ага-султана, Асългерей, висок, с черни мустаци. Конур-Кулджа му преразказа подробно всичко, което чу от Самен и заповяда незабавно да тръгват към долината Каражар.

— Най-главното е — да не се допусне Агибай в посока към Каркаралъ и да бъде заловен изненадващо на място! — Ага-султанът отпусна косматия си юмрук на килима. — А за нашата помощ ще разкаже на Жамантай този млад джигит, Есиркеген.

Есиркеген кимна мълчаливо.

— Ще му разкажеш всичко, което си чул. — Конур-Кулджа сега се обръщаше право към Есиркеген. — Нека знае кои са му врагове и кои приятели. И го предупреди: ако Кенесаръ се е заловил с него, няма да спре. — Той се обърна отново към Асългерей: — Заседни със сарбазите по пътя към табуните. Обкръжи отряда на Байтабън и нито един да не си тръгне жив! Докато се върна, намери и окови във вериги Абдувахит. Ще го наказвам сам!

— Може би за известно време ще отложите пътуването си до Омск, султане мой… — В гласа на началника се долавяше неувереност. — Под ваше предводителство ще се справим по-бързо с тях…

— Ако не рискувате да се биете с някакви си петдесетина разбойници, то тогава защо носите оръжие! — възмути се Конур-Кулджа, но се виждаше добре, че е изплашен до смърт от вестта за Абдувахит, който се крие в тръстиките.

Конур-Кулджа възложи всички важни дела на Асългерей и, въпреки лошото време, в същия ден се отправи в Омск. По пътя той два пъти сменя конете при такива богати като него съседи и на четвъртата заран вече беше пристигнал.

Често идваше в този град Конур-Кулджа, неведнъж се срещаше с известни царски сановници. Два случая му бяха особено приятни. Първият беше през 1829 г., или годината на кравата по казахски, когато празнуваха четиридесетгодишнината на Омската школа за военни преводачи. Самият Сперански, автор на закона за сибирските киргизи, присъстваше на тържеството. Първото офицерско звание щабскапитан тогава беше присъдено на Конур-Кулджа. Сега той е подполковник…

Второто, което запомни, беше откриването на Омския кадетски корпус по-миналата година. Огромната четириетажна сграда блестеше от светлини. Княз Горчаков обърна внимание на Конур-Кулджа измежду всичките ага-султани, два пъти мина с него, хванат под ръка през цялата ярко осветена зала. Другите ага-султани едва не се пръснаха от завист.

Напетите, безупречно облечени офицери кръжаха с дамите си под звуците на валс. Князът премести погледа си върху групата облечени в еднакви униформи казахски юноши — синове на всичките тези поканени бийове и султани.

— След двадесет и пет години и те ще бъдат също такива бляскави офицери! — каза той. — Всички казахи ще станат други…

Конур-Кулджа винаги да се съгласяваше с началството, но този път не можа да скрие съмнението си.

— Ами ако казахите не поискат?

Князът го погледна строго:

— Какво значи, че няма да поискат, скъпи мой? — Вие сте човек просветен и разбирате ползата за своя народ. Цивилизацията най-често се постига с пръчки, както е правел в Русия великият Петър…

Конур-Кулджа хареса ясния и прям отговор на княз Горчаков. Бяха му разтълкували какво е цивилизация и акмолинският ага-султан си помисли, че й служи от детските си години. Във всеки случай, при тази цивилизация най-удобно ще му бъде на него, Конур-Кулджа. Не трябва да си глупак и да се караш с началството. А простолюдието трябва да си знае мястото. Той добре разбираше това…

Сега, наближавайки Омск, Конур-Кулджа си спомни старата легенда за Чингизхан. Попитал той веднъж своите приближени коя е най-висшата наслада за човека. „Ловът на лисици със сокол на ръката!“ — отговорил един от батърите. „Да прегърнеш любимата си“ — казал друг. „Да управляваш народа от златен трон!“ — решил трети. „Всички вие грешите — казал «Разтърсващия вселената». — Най-високата наслада за човека е да победи врага си, да му отнеме всичко, да го води на въже като куче и пред очите му да се наслаждава на жена му и на дъщерите му!“.

Какво пък, истина е казал великия прародител. Ала готов ли е той, Конур-Кулджа, да умре веднага след като настъпи главата на Кенесаръ и легне върху старшата му жена Кунимжан? Тази, която Кенесаръ му отне…

 

 

Конур-Кулджа влезе в града по добре отъпкания път, с дървета от двете страни, спря за няколко минути, за да помисли къде да отседне. На големия площад пред него се издигаше джамията на омските мюсюлмани с две минарета. Близо до нея се намираше грамадна къща от червени тухли, в която живееше ахон Мухамед-Шариф Хабдрахман-оглъ. Отляво, точно отсреща, стоеше украсена с позлатени кръстове църква. А зад нея се извисяваше прекрасният двуетажен бял дворец на генерал-губернатора. Особено изпъкваше мансардата с прозорци, които гледаха към всички страни на света под синия, досущ като моминска тюбетейка, покрив. Това беше работният кабинет на княз Горчаков…

Конур-Кулджа реши да отседне при ахона. Мухамед-Шариф го прие с разтворени обятия. Ага-султанът разбра от него, че генерал Тализин е болен и се зарадва. Сега можеше с пълно право да моли за спешна аудиенция самия княз.

На другия ден княз Горчаков сам покани ага-султана Конур-Кулджа Кудайменде. Считайки се донякъде отговорен за предаването на Акмолинската крепост, Конур-Кулджа почувства известна нерешителност и помоли ахона да отидат заедно. Но генерал-губернаторът прие само него…

Висок снажен офицер за особени поръчения му направи знак с ръка и Конур-Кулджа предпазливо премина през грамадна, тапицирана с черна кожа врата. Този кабинет му беше познат отдавна. Просторна висока зала с меки столове покрай стените, в дъното — масивна маса, покрита със зелено сукно. Над креслото с висока резбована облегалка — огромен чак до тавана портрет на негово императорско величество самодържеца Николай I в цял ръст. А на раменете на царя има полковнишки еполети, почти такива като на мундира на ага-султана.

На масата беше поставен изгърбен бронзов орел с разперени криле, който в ноктите си държеше мастилница. А зад масата имаше човек, който приличаше на този хищен орел — владетел на живота и смъртта на хората, намиращи се под неговата власт, генерал-губернаторът на Западен Сибир княз Горчаков. Косата му бе късо подстригана, на бледното му матово лице бяха щръкнали твърди рижи мустаци, погледът му беше непоколебим. Той стоеше, не предложи и на госта си да седне.

— Подполковник Кудайменде!… — Гласът на княза беше равен и глуховат. — Поканих ви, щом разбрах за пристигането ви в Омск. Добре са ни известни подробностите за размириците в киргизките степи. Войсковият старшина Карбишев вече ми доложи как сте проиграли Акмолинската крепост. Вас заедно с него трябва да ви съдят за неизпълнение на воинската клетва, ала този път ви прощаваме… Тъй значи! Сега казвай за какво си дошъл, какво искаш от нас. Само по-бързичко, без церемонии.

Князът наистина нямаше време. Той беше голям любител на кучетата и това лято си беше изписал от Англия великолепна кучка сетер. Тя сега беше болна и князът беше повикал най-добрият ветеринар от Томск. Той току-що бе пристигнал, а пък князът искаше да присъства на прегледа на кучето. Ага-султан Конур-Кулджа не знаеше това и се смути. Най-много се боеше генерал-губернаторът да не си тръгне, без да го изслуша.

— Ваше превъзходителство! — буквално молейки изрече Конур-Кулджа, като реши да каже само най-важното от всичко, което беше намислил. — Кенесаръ — този размирник и разбойник — набира сили с всеки изминал ден. Ако не го унищожим още тази зима, другото лято няма да можем да го надвием!…

Княз Горчаков го погледна в упор:

— Ти как мислиш?

— Има опасност към него да се присъединят многобройни къпчаци, заселени из Тургай, а също родовете от Младшия жуз от бреговете на Иргиз, Илек и Емба. Ако продължава така, да не вземе наистина да събере цялата степ в ръцете си!

— Глупав народ са казахите! — Мустаците на генерал-губернатора щръкнаха нагоре. — Да се бунтуват против негово императорско величество! Нима не им е ясно, че някой си там Кенесаръ, дори да има десет пъти повече сили, няма да надвие редовната войска. Сега не са времената на Абълай.

— Напълно е вярно, ваше високо превъзходителство! — успя да вметне Конур-Кулджа. — Умните хора и не си помислят за това. Само Кенесаръ, че да угоди на собствените си цели.

— Този Кенесаръ се осмелява да ми пише, все едно ми е равен. Предлага ми преговори и вярна служба, за да призная казахската самостоятелност. Ами че така няма да сме империя, а дявол знае какво! Затова не съм и отговарял на безумните му послания.

— Разбойник е той, ваше превъзходителство! Отвлича и последния добитък от верните слуги на негово императорско величество, оставя сираци…

Князът не обърна внимание на думите на Конур-Кулджа и продължи мисълта си:

— Какво толкова има в това да се подчини? Трябва да го смята за голямо щастие. Аз, например, съм княз, ама намирам голяма радост в това да служа на престола. И всеки, който е предан… Не, киргизите са неблагодарни. Лично докладвах на негово величество: „Най-добрият начин да установим отношения с казахите е да ги държим в постоянен страх“. Така мисли и държавният министър Чернишев. Който не разбира накъде вървят нещата, трябва да бъде натикан в миша дупка… За тяхна полза е!

— Нима и ние не сме на това мнение, ваше високо превъзходителство! — Конур-Кулджа тихомълком изтри потта от челото си. — Ние ви умоляваме по-бързо да пратите войски и да накажете метежниците. Всичко, което е възможно от наша страна…

— Сега се подготвя план как да бъдат унищожени бандите на Кенесаръ и да бъде умиротворена казахската степ. Ти ще вземеш участие… — Княз Горчаков си спомни за пристигналия ветеринар и се разбърза. — Всичко останало ще разрешиш с началника на областта Тализин. Като се оправи негово превъзходителство…

Конур-Кулджа си тръгна от генерал-губернатора объркан. Ала като се видя с оздравелия генерал Тализин, се окуражи. Макар че получи лична охрана едва от стотина войници, затова пък разбра, че за началото на следващото лято се подготвя голям военен поход срещу Кенесаръ. А както е ясно, през зимата Кенесаръ не може да предприеме нещо сериозно. От малките отряди може да се отбранява и със собствени сили.

Ала щом наближи своя аул, ага-султанът научи, че метежниците на Агибай и Байтабън са откарали всичките му останали коне. Конур-Кулджа сега беше беден като последния туленгут…

Ето как стана всичко.

Когато Конур-Кулджа потегли за Омск, Есиркеген по негово поръчение се отправи към роднината си Жамантай. От главата на юношата не излизаше това, което видя и чу в дома на ага-султана. Той си спомни какво си говореха съучениците му в училище. „На нашето лятно пасище — джайляу са започнали да строят крепост — значи, аулът ще се отмести нататък, към пясъците“.

Някои твърдяха открито, че трябва да се противопоставят на това. В града взеха да се появяват все повече странни руснаци, каторжници, „врагове на престола и отечеството“, както ги наричаха някои учители, като дори забраняваха да се разговаря с тях. Тези странни хора говореха за царската колониална политика, за разбойничествата и грабежите, извършвани от чиновниците, за правото на народа да бъде свободен. Имаше и учители, които им съчувстваха…

Доста беше чувал Есиркеген и за батъра Агибай от рода шубъртпалъ. Та и самият той беше от този род и се гордееше с Агибай, за когото в степта се разправяха легенди. Сега над батъра беше надвиснала смъртна опасност, а юношата си блъскаше главата как да му помогне.

Заедно с приятелите си той тръгна от аула на леля си, ала един заек пресече пътя им. Младите джигити, както си му е редът, го подгониха. Конят на Есиркеген беше най-добрият от всички и го отнесе много напред. Заекът се скри в крайбрежните тръстики, а юношата едва не настъпи спящия в камъша човек. Това беше Абдувахит, за когото предупреждаваха ага-султана.

Абдувахит скочи и замахна с боздугана, но юношата го предупреди, че не е враг. Пък и бившият туленгут смътно си спомни момчето, което някога беше пило кумис в неговата юрта.

— Ти май си потомък на Масан-бий… Той не е лош човек.

Отчупеното парче злато не блести по-малко от цялото кюлче…

— Да, не съм враг! — възбудено повтори Есиркеген.

Не биваше да се губи време и той незабавно разказа всичко, което беше чул в юртата на ага-султана. Абдувахит тутакси яхна коня, който пасеше наблизо и изхвръкна от тръстиките.

— Не забравяйте да предадете, че в отряда на Байтабън има някой, който е предан на Конур-Кулджа! — извика след него Есиркеген. — И вие внимавайте. Знаят за вас и ви търсят, за да ви убият!…

Абдувахит пристигна в долината Каражар, успя да предупреди батъра Агибай за капана и батърът отведе отряда си. Присъединиха се към отряда на Байтабън и неочаквано нападнаха туленгутите, които охраняваха конете на ага-султана, после туленгутите избягаха. Метежниците отведоха със себе си всички коне.

Джигитите на Асългерей се хвърлиха след тях и ги настигнаха. Ала те очакваха нападение и дадоха отпор. Дори самият вид на Агибай, яхнал бойния кон Акълак, и Байтабън със Серкесан внушаваха такъв страх, че нукерите на ага-султана побягнаха. Сред сарбазите метежници имаше само няколко ранени, сред тях и Ожар. Конят му си навехна крака, стъпвайки в дупката на някакво животно. Нукерите едва не го заловиха, но той се отбраняваше здраво. Всички видяха това. Не видяха само как той успя да прехвърли на един от хората на Конур-Кулджа кесията с поредното донесение.

Най-много съжаляваше батър Агибай, че не можа този път да си разчисти сметките с ага-султана Жамантай, към когото изпитваше люта ненавист от ранно детство. Не беше възможно сега да се напада Каркаралъ с малко сили. Наложи се да се върне с отряда на Байтабън.

А пък Конур-Кулджа дори се разплака щом разбра, че е загубил всичките си коне. Дълго ли можеш да се задържиш като ага-султан, ако нямаш богатство? Колко му струват само чиновниците! Ами славата, уважението, страхът на враговете — всичко се създава с богатство!… Имаше само едно утешение — че в схватката е загинал Абдувахит, бившият му туленгут, заради когото той не спеше нощи наред…

IV

След като разгроми Акмолинската, Актауската и Орската крепости, Кенесаръ изпита удовлетворение. Радостта му бе по-голяма и от това, че Байтабън и Агибай докараха и последните три хиляди коня на заклетия му враг Конур-Кулджа. А войнствената му сестра Бопай изгори имението на Айганъм, вдовицата на Вали хан, като отнесе оттам всичко, дори старите постелки.

Превземането на Акмолинската и Атърауската крепост, останалите победи веднага повлияха на тези аули от Кара-Откелския, Каркаралинския, Кокчетауския и Баян аулския окръзи, които не се бяха веднага присъединили към Кенесаръ. Сега те един след друг взеха да преминават на негова страна. Твърде добри вести пристигнаха от Младшия жуз. Оттам се върна Таймас, който два месеца със своя отряд действаше по бреговете на Илек, Емба, Иргиз и Жем. Той донесе вестта, че много аули от родовете тама, табън, шомекей, торткара се обединили около Жоламан батър и са готови да окажат помощ на Кенесаръ. Същото предаваха и къпчаците от бреговете на Тургай, които бяха ръководени от батърите Иман и Жауке. Те само искаха да бъде преместен стана към Тургай, където беше най-лесно да се обединят Средния и Младшия жуз за борба срещу белия цар.

Денем и нощем Кенесаръ мислеше какво да прави по-нататък. Той ходеше напред-назад по килима в бялата си юрта и никой не се решаваше да влезе при него… Да, ако можеше да привлече на своя страна казахите от Сърдаря, които разпръснато се съпротивляват на Коканд. Освен това и адаевците от бреговете на Каспий и могъщите аргъни, които бяха под влиянието на Шеге-бий. Тогава можеше да говори сериозно от името на цялата степ. Работата май натам върви!…

Погледът на Кенесаръ просветляваше, бръчките около устата му се изглаждаха. Отново и отново той си спомняше вечните вражди заради добитък и пасища, които раздираха степта. Дълго ли ще може да задържи заедно бившите врагове? Така е било и така ще бъде, докато под небето чергаруват казахи…

Йосиф Хербрут, който виждаше всеки ден султана, се губеше в догадки. Какво можеше да гнети този човек, който беше извоювал няколко важни победи? Може би сватбата на Науръзбай, за която се говореше толкова много?…

Преди седмица, когато Байтабън беше на поход, вдигнаха сватба Науръзбай и Акбокен. Самият Кенесаръ беше съдия на състезанията на певците и конните игри. Всички харесаха как съди той, но неочаквано настроението на султана се развали. Както винаги, той изведнъж се затвори в себе си, престана да говори с околните, да се шегува и да се смее. И на другия ден след това се проведе този дълъг разговор с Кенесаръ, който Йосиф Хербрут ще помни цял живот…

Свечеряваше се. Над аула се вдигаше шум и глъчка от завръщащите се от пасищата стада. Някъде далеч се чуваше печална и протяжна песен на пастир, сякаш беше плач по отиващото си слънце.

Кенесаръ излезе от юртата си, държейки за ръка петгодишния си син Създък. Той имаше осмина синове: Жапар, Тайшък, Ахмет, Омар, Оспан, Аубакир, Създък и Жакей. Ала предпоследния — Създък — той отличаваше сред другите. Султанът беше облечен с бял чекмен от камилска вълна, на кушака му висеше само един кинжал. Създък, подвижно рижаво момченце със светли очи, се мъчеше да прескача бодливите храсти. Той беше сякаш копие на баща си…

Щом забеляза Йосиф Хербрут, който стоеше пред отделената му юрта, Кенесаръ предложи:

— Хайде ела с нас, Жусеке. Да се поразходим…

Ако Батърмурат го охраняваше по време на поход, то в аула само Кара-Улек охраняваше султана. Глухият дългуч и сега го следваше по петите. Йосиф Хербрут го изгледа косо и тръгна редом до Кенесаръ.

Той изведнъж забеляза, как побеля ръката на султана, който стискаше ръката на детето. Йосиф Хербрут отново се огледа за палача, който ги следваше бавно, побиха го тръпки. За миг му мина през ум, че са решили да убият детето… Ала с какво е то могло да се провини пред хората и Бога? Не напразно обаче върви след тях този изрод!

Тримата спряха на невисок хълм. Долу тъмнееше спокойна долчинка. Кенесаръ повика с пръст глухия, извади острия си кинжал и като набеляза мястото долу, със знаци му показа къде трябва да го закопае с острието нагоре. Глухият по някакъв начин разбираше господаря си. Той бързо разрови дупка и закопа кинжала така, че острието стърчеше три пръста от рохкавата земя. Йосиф Хербрут наблюдаваше учудено всичко това. Кенесаръ се обърна към сина си, който стоеше редом до него:

— Създък, искаш ли да станеш батър?

Детето светна:

— Аз ще бъда още по-голям батър дори от чичо Науръзбай!

— Ако е така, истинският батър не се страхува от нищо… — Кенесаръ посочи върха на хълма — затичай се оттам и падни с гърди върху острието. Ако не се уплашиш и останеш жив — ще станеш батър!

В очите на детето проблесна нещо като уплаха и веднага угасна. Той погледна острието, което стърчеше изпод земята:

— Ами този нож няма ли да ме прободе?

— Батърите никога не питат за това!

Създък се обърна и тръгна нагоре. Йосиф Хербрут изтри потта си… О, Боже! Нима има бащи с такива каменни сърца? Нима може така да се проверява храбростта на петгодишно момче? Ами ако нещо се случи? Не, детето няма да се реши!…

Създък вървеше, без да вдига глава. Кенесаръ изведнъж се наведе, с мълниеносно движение изтръгна кинжала от земята и го скри зад чекмена си. Заедно с това той събра земята на купчинка, сякаш ножът беше още там. Йосиф Хербрут въздъхна с облекчение… Ами да, и най-страшният звяр няма да изпрати детето си на вярна гибел. Ала какво страшно изпитание е това за момчето! Да умре или да падне в очите на баща си! Не напразно казват, че тюре имат вълчи характер. Законите на животните, пренесени върху човека, са велико божие творение!…

— Стига, Създък… Сега тичай!

Момчето се обърна и веднага се затича. Той се носеше от хълма и се виждаше, че няма да спре. Само за миг примижа, стигайки до мястото, където току-що бе заровен кинжала. Но, сякаш сърдейки се на своето малодушие, детето веднага отвори широко очи и като стрела се засили напред. Без да намалява бързия си бяг, той падна с гърди право върху купчинката. Няколко пъти се превъртя яростно, за да покаже, че не се бои от смъртта…

Кенесаръ безмълвно се доближи до него, без да крие гордостта си. Той не взе да милва или да целува детето, а само сложи ръка върху главата му:

— Върви при майка си…

Създък, също като отвързано жребче, стремглаво се понесе към аула. Кара-Улек по незабележим знак на султана, закрачи след него. На хълма останаха само двамата. Йосиф Хербрут не издържа и, сочейки с дясната си ръка натам, накъдето се понесе Създък, извика:

— Вие ще отгледате истинско вълче!

Султан Кенесаръ доволно кимна.

— Но човекът е божие творение и не трябва да расте като звяр!…

Кенесаръ се засмя откровено. Явно го забавляваше това, че този чужд, случайно появил се сред тях човек толкова не разбира степния живот.

— На какво се смеете?

Кенесаръ изведнъж стана сериозен:

— Да, аз възлагам най-големите си надежди на Създък. Той има особено място сред синовете ми, затова аз бях длъжен да проверя духа му. А се засмях, защото думите ти за Създък почти повтарят пророческият сън на дядо ми Абълай, сън, който беше разгадан от мъдрия Бухар жърау. Вярно е, точно като силен вълк трябва да стане моят син Създък!

Йосиф Хербрут отдавна вече записваше приказките, поговорките, които казахите знаеха толкова много. И макар да знаеше обичая на кастата тюре да не разказва много за живота си, все пак реши да помоли султана да му разкаже за това старо гадаене. За негово учудване Кенесаръ веднага се съгласи.

— Това било в нощта преди деня, когато най-знатните хора от трите жуза изкъпали дядо ми в мляко от бели кобили, вдигнали го на бяла постелка и го провъзгласили за хан на всички казахи. Тогава му се присънил чуден сън и той накарал мъдрия Бухар жърау да го разгадае. Ето го съня, както го разказваше дядо ми: „Докато се разхождах с жребеца Жалтънкуйрук из Саръ-Арка, пътя ми прекоси лъв. Аз го погнах и му разпрах корема. Ала тук от търбуха на лъва изскочи тигър и хукна да бяга. Аз догоних тигъра и също му разпрах корема. А от тигъра изскочи голям вълк. Щом настигнах вълка и му разпорих корема, видях огненорижа лисица. Когато я убих, разни дребни животинки изпълзяха от нея: червеи, мравки, раци, жаби, гущери. Милиони бяха те, всички пълзяха по краката на коня към мене, по мене самия — под мишниците ми, по шията, в косата ми. Аз извиках и се събудих от собствения си глас…“

Кенесаръ гледаше някъде в далечината, сякаш виждаше наяве всичко, за което говореше.

— Ето как разгада този сън мъдрият Бухар жърау: „Щом си яздел Жалтънкуйрук, значи твърдо ще седнеш на ханския престол. А ако пред теб е изскочил лъв, значи синът ти ще бъде такъв. От сина ти внукът ще бъде като тигър. Правнукът ти ще бъде като як вълк. Но времената ще вземат да се менят и твоят праправнук ще трябва да бъде хитър и ловък като лисица. Какво може да се роди от нея, освен многобройна дребна твар? Ще издребнее родът ти и ще се пръсне по земята. Така е било винаги и така ще бъде…“

Сега Кенесаръ замислено погледна Йосиф Хербрут.

— Ако смятаме за лъв баща ми Касъм тюре, роден от Абълай, то аз съм се родил тигър. В такъв случай Създък трябва да стане вълк. Така че ти правилно си определил мястото му в живота… Ала тогава е истина и това, че след него ще дойде лисица, а от нея — множество всякаква дребна твар…

Йосиф Хербрут го гледаше учудено. Този човек, за когото сякаш нямаше нищо свято или забранено, искрено и дълбоко вярваше в сънища и гадания. А впрочем предсказанието наистина се сбъдва. С какво е по-различен от тигър този човек с мека заплашителна походка и сърце, което не знае пощада? Нима няма да порасне вълк момче с такова възпитание?… Що се отнася до лисицата и другите твари, то такива са законите на природата…

— Добре, да оставим разговора за сънищата… — Кенесаръ поседна на тревата. — Седни, Жусуп… Ти си от други земи, млад си, но вече доста си видял. Ако не беше видял, едва ли щяха да те изпратят тука, толкова далече от дома. Значи наистина си станал опасен за белия цар.

— За него дори собствената му гвардия стана опасна, когато взе да мисли!…

— Да, чувах за това… — Кенесаръ махна с ръка. — Искам съвет от тебе. Ако си верен приятел, ще кажеш цялата истина, без да криеш нищо…

— Кълна се да съм искрен с вас!

— Няма нужда от клетви. Ти също си пострадал от царя и аз ти вярвам. Няма ние да се лъжем един друг. А пък исках да те питам ето какво… Виждаш, че сега е достатъчно да пуснеш огън в степта ни, а пламъкът самичък ще плъзне нататък. И тогава никой няма да има сили да го спре. Как мислиш, какво ще излезе от този пожар?…

— Какво ще излезе? — попита отново Йосиф Хербрут.

— Да!… — Кенесаръ възбудено се надигна. — Ние сега ще станем по-опитни, по-силни. Ако изцяло се надигне Средният жуз, а го подкрепят и другите жузове… Да допуснем… че всички казахи се обединят, ще мога ли тогава да заставя белия цар да приеме моите условия? Няма ли всичко, с което съм се заел, да бъде напразна загуба на сили?

Йосиф Хербрут веднага разбра, че ненапразно е подхванал този разговор Кенесаръ. Значи той също се съмнява в крайната победа! Друг вожд след толкова победи едва ли би се усъмнил в бъдещото тържество. Съмнението е за великите умове. И този казах със сиви очи и клиновидна брада струва много повече от големите пълководци. Всичко има той за успеха, освен най-главното…

Да, земи има в изобилие. Но нима не в това винаги се е таила опасността за малобройния народ? За дълго ли може да се задържат такива безкрайни пространства в днешния бурен разрастващ се свят? Ако не един, то друг гигант ще ги погълне. Но не това е най-главното…

„Как да му кажа това, че да не го обидя… Но нали самият той молеше да му кажа истината. И ще му я кажа, колкото горчива и неприятна да е за него! На искреността трябва да се отговаря само с искреност!…“

— Вие сега не можете да сломите белия цар — тихо каза Йосиф Хербрут. — Също както не можахме да го сломим и ние. Както не можаха и гвардейците на Сенатския площад…

— Какво все за твоите гвардейци разправяш! — намръщи се Кенесаръ. — Кажи по-добре защо не можем да се справим ние!

— Русия вече е голяма империя. Има много заводи, в които отливат нови оръдия, сглобяват пушки, изготвят боеприпаси. Тя във всичко ще започне да догонва най-страшните държави в Европа… И също като тях се стреми да разшири пределите си. Това е неизбежно, така го повелява историята. Но от това не е по-леко нито на казахите, нито на нас — поляците, пък и на тези крепостни руски селяни, с чиито ръце се прави всичко това…

Йосиф Хербрут погледна Кенесаръ. Разбира ли този човек това, което му казва? Сякаш отгатнал неговите мисли, Кенесаръ кимна:

— Ти искаш да кажеш, че ние нямаме това, което има царят?

— Да, чергарите казахи просто не могат да имат всичко това, което сега има Русия. При това тя може да събере толкова войници, колкото са казахите във всичките три жуза заедно с децата и жените. Руската империя е единна държава, докато чергарите непременно ще бъдат разпокъсани. Вие го знаете по-добре и от мене. Да се повтори през деветнайсети век такъв като вашия знаменит предтеча Темучин е също толкова невъзможно като да накараш слънцето да се върне назад!… Ето защо не отговаря генерал-губернаторът на писмата ви и изпраща по петстотин-шестстотин войници срещу вас. Белият цар не придава голямо значение на вашето въстание. Той чака, докато вождът размисли или метежът заглъхне сам. А ако се наложи, царят ще изпрати веднага десет хиляди войници, и всичко ще приключи…

— Зная това! — рязко отвърна Кенесаръ.

— Защо воювате тогава?

Очите на Кенесаръ блеснаха зло.

— Тигърът не е овен!… Не искам да кажат, че съм склонил покорно глава като синовете на Айшуак, Кудайменде, Жанторе или Вали. Кръвта на Абълай тече в жилите ми и честта за мен е по-скъпа от живота!

— Ще ви бъдат ли благодарни потомците за това? И колко кръв трябва да се пролее заради вашите мечти, които не могат да бъдат осъществени!…

— Нима мислиш, че потомците ще ме прокълнат?

— Времената на тигрите безвъзвратно отиват в миналото. Бухар жърау вярно е разгадал сънят на вашия дядо…

— Да, вярно е! — с равен глас каза Кенесаръ като пребледня. — Народът от времето на баща ми Касъм е като лъв, сега с мен са тигри. И трябва да се действа, докато казахите не са станали мравки, червеи и гущери.

— Струва ми се, че мъдрият Бухар жърау не е имал предвид народа — меко възрази Йосиф Хербрут, учудвайки се на собствената си смелост. — Отделни знатни фамилии забележимо издребняват. Аз съм поляк, добре зная това… А народът е като вода в реката, вечно се обновява… Не, вярно казват казахите: там, където са расли тръни, пак тръни ще пораснат, а върху розовия храст непременно ще цъфнат рози!

— А какво да правим, когато розите са затиснати от тръни?

— Трябва да ги почистим… — неуверено каза Йосиф Хербрут, като не разбираше накъде клони този човек с кървави жилки в светлите очи.

— Аз това и правя, та да останат по-малко тръни за бъдещите рози!

В тези думи имаше толкова зловеща заплаха, че тръпки полазиха Йосиф Хербрут. Той разбра какво има предвид Кенесаръ. Много от непокорните аули вече бяха изпитали гнева му…

Сега Кенесаръ внимателно изгледа беглеца поляк:

— Ти как си представяш бъдещето? Като вечно поробване?… Или виждаш някакъв друг път?…

— Да, единственият път към освобождението е да се върви със същите тези руснаци, които искат да свалят своя цар. Само така може да се постигне нещо. А да се нападат отделни крепости и да се хитрува с царя е напразно!

— За какво им е да свалят своя цар? — замислено възрази Кенесаръ. — Царят си е цар, както ние имаме хан или пък персите шах…

— Да, ще дойде време, когато няма да има нито царе, нито ханове.

Тук Кенесаръ се обърна към него и Йосиф Хербрут замълча.

— Защо се присъедини към нас, ако си убеден, че борбата ни е безполезна? — Кенесаръ не сваляше очи от него. — Нима искаш да загинеш по-скоро?

— Да, не ми се иска даром да дам живота си. — Йосиф Хербрут тихо въздъхна. — Зад гърба ми остана много: родината, разбитите мечти, потъпканото въстание. Такава е печалната история на моя народ… Разбира се, аз горещо съчувствах и на вас и исках колкото сили имам да ви помогна поне със съвети. Сега се убедих, че всичко това е напразно…

— Нима не сме се вслушвали в съветите ти?

— Те се оказаха излишни. Княз Горчаков или генерал Тализин не дават пет пари за вас. Те са свикнали грубо, по военному да решават такива въпроси, без излишна дипломация. Някога руският царизъм ще си плати за това, ала сега… А пък аз… Трудни времена идат за казахите. Мога ли да оставя народа, когото обикнах с цялата си душа. Не, аз ще бъда с вас докрай!

Кенесаръ го гледаше със студените си сиви очи. Можеше ли Йосиф Хербрут, роден под съвсем друго небе, да опознае душата на този човек? А душата му беше изтъкана от хиляди противоречия. В нея имаше всичко — и високи, и низки помисли. Но ще настане време и доверчивият Йосиф Хербрут ще види, как все повече взимат връх в тази душа честолюбието, личната мъст, жаждата за неограничена власт, невероятната жестокост. Султан от кастата тюре беше Кенесаръ, плът от плътта им…

— По-добре да си аргамак, на когото се е пръснало сърцето от тичане, отколкото да се влачиш като жалка кранта! — рече тогава Кенесаръ. — Не, аз ще се бия до последния си дъх, нека потомците да ни съдят, каквито и да са те…

Йосиф Хербрут наведе глава.

По време на този разговор на четири очи Йосиф Хербрут разбра, че Кенесаръ е решил да върви до край и няма да се спре пред нищо. Той посъветва султана да се възползва от предложението на батърите Жоламан и Иман и да пренесе аулите си в устието на Тургай и Иргиз. В Омск бяха раздразнени от последните успехи на Кенесаръ и можеше да започнат военни действия срещу него въпреки зимата. В Саръ-Арка усещаха това и мнозина родови вождове отново се отдръпнаха от него. Освен това се носеше слух, че из оренбургските земи има вълнения на руски крепостни селяни, а това би помогнало за успеха му…

Кенесаръ през всичките дни беше в лошо настроение. То се влоши особено след разговора със сестра му Бопай. В навечерието на сватбата на Науръзбай и Акбокен тя беше нападнала отново Аманкарагайския край и се върна оттам с голяма плячка.

— Ох, тюре, напразно помогнахте за тяхната сватба! — каза с въздишка Бопай на брат си.

— Защо? — учудено попита Кенесаръ.

— Ами защото Акбокен от детските си години е наречена за годеница на Байтабън. Само заради това, че е била по чужди земи, те не са могли досега да се оженят. Как сега ще погледне Жоламан батър на това, че вие сте оженили брат си за годеницата на любимия му племенник? Какво ще кажат хората, щом видят как сме обидили Байтабън, който потърси при вас приют от тиранията на хан Сергазъ? Заради някаква девойка от нас могат да се отдръпнат няколко големи рода. А пък ние и се събираме по техните краища!…

За това си мислеше сега и Кенесаръ… Наистина, може ли такава непредвидена дреболия да попречи на обединението на Средния и Младшия жуз? Ако Байтабън се оплаче на Жоламан батър за това, че тук са го оскърбили жестоко, ще стигне ли мъдростта на Жоламан да не попречи на общото дело? Разбира се, той ще се почувства оскърбен. Та той също е казах!…

Ами ако с този Байтабън изведнъж стане нещастен случай? Той може да загине в неочакван сблъсък. Времето е военно… Но нима Жоламан батър е толкова глупав управник, че да не се досети… След тази злощастна женитба на всекиго ще стане ясно защо е умрял Байтабън. А тогава не може да се очаква от табъните нищо, освен люта вражда…

Може би ще трябва да изчезне Акбокен? Какво ли не се случва с жените. Само че как да утеши Науръзбай, който е неин с цялата си душа… Да загуби Науръзбай? Не, дори той няма да се реши на това…

Какво остава? Остава да се договори с Байтабън. Само тогава ще бъде избегната нова свада между родовете в неговия стан, а табъните начело с батъра Жоламан ще тръгнат под зеленото му знаме!

Щом стигна до това решение, Кенесаръ взе с нетърпение да чака завръщането на Байтабън… Разбира се, не бива заради една девойка да разпалва враждата между жузовете. И те трябва на всяка цена да се преместят по бреговете на Тургай и Иргиз. Така постъпва той — не се заседява на едно място и ползата от това я разбира дори полякът Жусуп. Днес на Есил, утре на Тургай, вдругиден отново на другия край на степта. И навсякъде като опитен звяр оставя лъжливи следи. Нека да се справят с това редовните войски, дори да са десет пъти повече!…

Байтабън пристигна неочаквано. Кенесаръ заедно с Йосиф Хербрут и придружителите им излязоха на края на аула, за да срещнат Науръзбай, който се връщаше от лов. В същото време съвсем от друга страна се показа малка група конници. Султанът ги позна от пръв поглед.

— Това е батър Байтабън! — рече той с равен, спокоен глас.

 

 

Заедно с Байтабън яздеха Жеке батър, батър Кудайменде и Таймас. По лицето на Байтабън нямаше капчица кръв. До скърцане стискаше зъби, в очите му, които втренчено гледаха към Кенесаръ, беше застинало недоумение и безутешна мъка.

На всички беше ясно, че Байтабън знае за сватбата на Науръзбай и наречената си годеница Акбокен. Той яздеше бавно, в дясната си ръка държеше опънат лък. Хората около Кенесаръ се смълчаха…

В този миг се чу конски тропот, весел смях. От лов се връщаше Науръзбай с приятелите си. Щом видяха Кенесаръ, те също слязоха от конете и тръгнаха към него. Отпред вървеше Науръзбай, на дясното му рамо седеше известният из цялата околност сокол Кандъ-коз — „Кървавото око“ с бяла копринена връв на краката.

Науръзбай видя Байтабън и застина на място. А Байтабън вече се доближаваше до Кенесаръ. Паднал на едно коляно, батърът приветства султана.

— За какво да говоря най-напред, султане мой: за завършилия поход или за тази несправедливост, на която бях подложен, докато бях далеч? — попита Байтабън.

Гъстите ръждиви вежди на Кенесаръ, досущ като орлови криле, се навъсиха.

— Ще има време да чуем и едното, и другото! — Той гледаше в упор Байтабън. — Отначало трябва да решим един спорен въпрос… Хората разправят, Байтабън, че ти си най-добрият стрелец в нашата войска. Ако това е истина, можеш ли да уцелиш от сто крачки сокола, който седи на рамото на Науръзбай!…

Хората онемяха. Науръзбай стоеше, без да промълви дума, соколът беше застинал на рамото му и все едно разбираше каква роля му е отредена.

Байтабън погледна Науръзбай.

— Султане мой, стрелата е немирна, а главата на батър Науръзбай е толкова близо до птицата…

— Ти не си отговорен за немирната стрела!

Това беше заповед… За кой ли път се ужаси Йосиф Хербрут от характера на този човек. Кенесаръ нямаше по-близък човек от брат си Науръзбай. И ето че сега главата му става залог за неговата политика. Да, ако Байтабън не попадне в целта и улучи главата на Науръзбай, конфликтът помежду им ще бъде разрешен. Наред с това и конфликтът между двата жуза, които Кенесаръ на всяка цена иска да обедини. И Байтабън няма да пострада от това…

Каква жестокост! Но всичко е в името на целта, която си е поставил степният вожд. За какво е достойна такава безмерна твърдост: за поклонение или за порицание? Вероятно зависи от това къде и по кое време се случва…

Всички разбраха смисъла на случващото се. Най-добре го разбраха присъстващите батъри, никой от тях не каза нито дума.

Науръзбай се отдалечи точно на сто крачки, премести сокола на лявото си рамо, по-близо до сърцето, и стоеше спокойно в очакване на изстрела. Едва пребледня обикновено мургавото му лице.

Байтабън не се забави дълго. Той обходи с поглед батърите и с решително движение извади от колчана известната стрела Козъ-жаурън — „Смъртта на агънцето“, вдигна лъка на нивото на гърдите си и все едно без да се цели, пусна тетивата. В същия миг соколът падна на земята от лявото рамо на Науръзбай…

В тълпата се чу въздишка, но лицата на батърите бяха каменни. Те разбраха, че Байтабън сега с един изстрел е спасил единството на двата жуза.

Кенесаръ се доближи и го целуна по челото, което никога с никого не беше правил.

— Аз и не знаех, че си такъв забележителен стрелец! — каза той с обикновен глас. — Като награда за честта, която ми оказа, можеш да си избереш за жена която си поискаш девойка от моя род или от другите родове по цялата земя, която е под моя власт…

Така завърши спорът между двамата батъри, които не прощават дори на най-добрите си приятели една непредпазливо казана дума. Науръзбай за спомен от този ден заповяда да заровят сокола на мястото, където беше паднал. От тогава народът нарича този хълм Сункар-Олген — „Гробът на сокола“.

После Науръзбай се приближи до Байтабън, те се ръкуваха, както подобава на хора, които вършат едно общо дело. На всички им олекна на душата. Само сърцето на един човек все едно че го стискаха с орлови нокти. Този човек беше Кенесаръ. Обикновеният батър Байтабън го беше победил в съревнованието по самоотричане!…

В този миг на ум на султан Кенесаръ дойде тежката ръка на Кара-Улек… Трябва да умееш да привържеш към себе си хора с такава воля и такова благородство като този млад батър. Но след време те стават опасни…

— Батъре Байтабън!… — Благожелателна усмивка трептеше по устните на Кенесаръ. — Разкажете ни сега за трудната работа, заради която ни изоставихте.

Байтабън разказа подробно за дългия си поход.

— От разказите на джигитите на ага-султана Конур-Кулджа може да се направи заключение, че те се готвят за зимни военни действия. — Байтабън, въпреки че беше млад, говореше ясно и разбрано, като опитен военноначалник. — Казват, че от Омск трябва да пристигнат големи подразделения към тези войски, които вече са налице. Ако се съди по всичко, те смятат да нападнат нашия стан, когато разпуснете за зимата сарбазите по домовете им. С вас тогава ще останат само туленгутите…

Сянка премина през лицето на Кенесаръ… Врагът добре знаеше болното му място. Нима е лесно да изхраниш през зимата такава голяма войска заедно с конете. Налагаше се всяка есен да разпуска сарбазите по аулите им и с настъпването на лятото да ги събира наново. Врагът беше решил да се възползва тъкмо от това. Край себе си за зимата той може да остави не повече от петстотин сарбази и туленгути. Ако редовните войски обградят аула му, ще стане трудно…

Генерал Тализин избира удобно време, за да се разправи с него за Акмолинската крепост и за много още. Те там със своите ага-султани искат да постъпят с него като ловци, които преследват вълче котило по първия сняг. Ще трябва да се държи с тях по вълчи.

В такива случаи вълците не чакат идването на ловците. Докато ловците се събират, те отвеждат вълчетата си надалеч. Така трябва да постъпим и ние. Докато от Омск тръгнат войските, ние ще бъдем близо до самия Оренбург, сред Младшия жуз. За оренбургския военен губернатор това ще бъде напълно неочаквано. А докато той събира сили, зимата ще мине. През това време може всичко да се случи. Казват, че оренбургското началство не е толкова безпощадно, колкото омското. Може и да успеят да се договорят за нещо…

Байтабън съобщи, че те с Ожар са докарали добитъка, заграбен от Агибай. Самият Байтабън тръгна напред, за да съобщи за това.

— Благодаря ти за добрите новини! — Кенесаръ беше в добро настроение. — А къде е вашият Ожар?

— Той кривна по пътя в някакъв аул…

— Защо?

— Има работа там. Не ми каза. Май иска да разузнае нещо заради нас…

При името на Ожар Таймас трепна.

— Кой е този Ожар? — попита той високо и лицето му пребледня.

— Ожар е син на Кубет — поясни някой.

— Откъде се взе тук този човек?

— Избягал е от омския затвор, а после пристигна при нас заедно с дъщерята на Тайжан.

— Нима покойният Тайжан е имал дъщеря?

— Да, имаше дъщеря — каза Кенесаръ. — Тя работеше като слугиня в Омск. Там я взе за жена Ожар като приятел и съратник на баща й…

— Та-ака-а!

— Какво те тревожи?

— Това е много дълга история, Кенеке… После ще ви я разкажа. — Таймас погледна към джигитите на Науръзбай.

— Къде е тази дъщеря на Тайжан?

— Ей там… Крайната бяла юрта!… — показаха му.

— Ама че работа!

Таймас поклати глава, не отделяйки очи от тази юрта…

Слънцето залезе. Кенесаръ, който стоеше мълчалив и замислен, сякаш се събуди от сън.

— Байтабън-мерген! — обърна се той към младия батър, добавяйки към името му прозвището за най-добър стрелец. — Ти си се уморил в далечния поход. Почини си и ела при мен. Трябва да поговорим с теб за едно нещо!

— Ще дойда — кратко отговори Байтабън.

Кенесаръ с цялото си обкръжение се отправи към аула. Само Байтабън остана на хълма…

Щом се върна в аула, Кенесаръ задълго се уедини с Таймас, който разказа всичко, което беше чул през онази нощ, докато лежеше зад стената на юртата си. Батър Сейтен се оказа прав, като предрече това на предалия го Ожар…

Те повикаха при себе си Алтъншаш, дъщерята на Тайжан и жена на предателя. Превъзмогвайки себе си, Таймас й разказа някои подробности. Тя не взе да ридае и да вие, да ги моли за нещо. Само трепна, сякаш беше влязла в студена вода, две сълзи се отрониха от очите й. Тя не плака повече.

Алтъншаш дълго седя без да говори. После се загледа в решетестата стена на юртата.

— От известно време в сърцето ми се загнезди подозрение, но аз го пъдех от себе си… — Тя говореше с тих спокоен глас. — Сега се разрешиха всичките ми съмнения, това е добре. Мъжът ми ще отговаря пред мен за смъртта на моя баща и за чичо ми. Моля ви да не правите нищо с него. Това е мое право!…

— Отмъщението е мъжка работа — каза Кенесаръ. — Не бива жена да си цапа ръцете с мъжка кръв, още повече с кръвта на предател. Остави това на нас…

— Не! — завика тя. — Само пред мен този човек ще разбере, че няма да има прошка за него нито на този, нито на онзи свят!…

Кенесаръ усети сродна душа.

— Добре, — каза той. — Нека бъде, както ти искаш. Само гледай да не сбъркаш!…

Байтабън дълго седя на върха на хълма. Най-различни мисли и спомени минаваха през главата му. Мислите се появяваха и изчезваха като бледа луна зад облаци през облачна нощ…

Обикновено хората от тюре не даваха дъщерите си за жени на хора от простолюдието. Не е ясно защо султан Тленчи е нарушил това строго правило, като беше дал дъщеря си Даметкен за жена на обикновения джигит Кожа. Както и да е, но благодарение на баща си, безстрашен и достоен човек, детството му беше топло и сито. Когато навърши десет години, баща му умря.

Какво само не преживя оттогава Байтабън! На шестнайсет години той вече беше признат джигит и стана верен съратник на чичо си по бащина линия Жоламан батър. Сега е на двайсет и три, а зад гърба си има само схватки, потери, кръвопролитни битки…

Какво го кара всеки път да се хвърля през глава срещу смъртта? Какво защитава той — многобройните си стада, пасища, земи? Не, цялото му богатство са верният му кон и сбруята. Далеч от тук е и тъмната опушена юрта, където живее майка му Даметкен.

Сега той точно определи за себе си, че има две причини за това. Първата от тях е Акбокен!… Да, именно на нея служеше той през всичките тези години. Ако не богатство, то слава донесе той пред краката й. Акбокен чакаше това и цялата степ сега говореше за подвизите на младия батър.

„Достигни отрано високо положение, за да знаят хората за тебе“… Така му казваше всеки път Акбокен, когато той я подканваше да се женят. За славата на ханските дъщери мечтаеше тя.

Но и той в последно време все повече се замисляше, че не е достойно да се служи само на женските прищевки. Нима истинската любов непременно иска жертви? Този, който обича истински, няма нужда нито от слава, нито от богатство. На нея й трябваше не той, обикновения джигит, Байтабън, а славата му!…

Кога за пръв път си помисли за това?… Да, когато видя другата жена — тиха, със замечтани очи. Тогава те бяха заедно с Науръзбай, а тя седеше на прага на бяла юрта.

Нищо не искаше той от нея. Той ще обича отдалеч тази прекрасна жена…

А коя е втората причина? Да, тя също е свързана с жената, горда и смугла, със сребърна коса. В деня, когато той ставаше на шестнайсет години тя му доведе стария боен кон на баща му Кожа и рече: „В часове на изпитания за нашия народ не подобава на сина на батъра Кожа да се държи за полата на майка си. Върви при чичо си Жоламан, който се бори за волните степи, стани опора на родния си народ!“

Той винаги помнеше думите на майка си. Борбата за независимост на народа стана най-важното дело на живота му. Заради това прости той днес на Науръзбай. Сега, след измяната на Акбокен, той е свободен. Остава му само едно — да умре в бой за народа си и да оправдае доверието на майка си. И ако поне една сълзица се отрони от очите на жената, която се казва Алтъншаш, той ще умре щастлив…

Ами Акбокен?… Нима не се потвърди народната пословица, че любовта на девойката е като лисица, мярнала се отпреде ти. Като не си могъл да я хванеш за пухкавата опашка — сърди се сам на себе си…

Отново пред него изникна женския образ и мислите му се върнаха към Алтъншаш. Само два пъти я беше видял той, но и двата пъти за него бяха светлина в гъстия мрак. Той се мъчеше вече да гони от себе си образа й, това е страшен грях — да мислиш за чужда жена. Но това не беше по силите му. Щом останеше сам, тя пак се появяваше пред него като птица от приказките…

Байтабън трепна, радостно предчувствие се зароди в сърцето му. Ветрецът донесе до него нежна мелодия. Той разбра, че някъде там, долу, девойките и джигитите се веселят и се люлеят на алтъбакан — казахска люлка. Винаги като се люлеят, пеят песни — леки и весели. Само че тази песен беше някак особена, а гласът беше толкова роден, че му се искаше да го слуша вечно…

„Защо седиш сам на хълма, когато отдавна те чакам?… Идвай по-бързо, любими!…“ Той не чуваше думите, но именно те се появяваха от мелодията на песента. Само нейният глас можеше да бъде толкова чист и светъл, като мечта!… Байтабън стана и се отправи в нощта към този глас. Пееше Алтъншаш… След разговора с Кенесаръ тя не можеше да се върне вкъщи. Като чу шума на алтъбакана, Алтъншаш се отправи натам. Младостта победи у нея всички други чувства. Някъде в небитието отиде подлият Ожар, измяната и предателството, остана само песента…

Когато Байтабън наближи веселящите се младежи, тя слезе от алтъбакана и тръгна право срещу него. Та нали той тръгна на поход заедно с мъжа й Ожар. Изглежда и тя се зарадва на срещата.

— Поздравявам ви с благополучното завръщане, батъре!

Лицето й светеше в тъмнината. Той отмести поглед, помъчи се да овладее гласа си.

— Как сте със здравето, Алтъншаш?… — Той не знаеше за какво да говори. — Ожар-ага пътуваше с нас, но се забави по свои работи в един попътен аул…

Алтъншаш изведнъж високо се засмя:

— Не се безпокойте за това, уважаеми батър!… Радвам се, че вие се завърнахте благополучно. Вас чаках и много се страхувах…

— Защо?

Той нищо не разбираше. Алтъншаш гледаше някъде в нощта.

— Как да ви обясня… Просто някои от спътниците ви ми се сториха недобри.

— Кой от тях?

Тя мълчеше. Без сами да забележат, те се отдалечиха от алтъбакана. Високата степна трева докосваше коленете им. Те се спряха, обърнаха се един към друг. Лицето й беше съвсем близо. Ръцете им се сплетоха и те тихо се отпуснаха върху тревата…

Всяка нощ отиваха те в степта и утринната зора ги заварваше там. Алтъншаш не му разказваше нищо за предателството на Ожар, но той усещаше състоянието й. Той не се смяташе виновен пред никого… Ожар не се завръщаше. Те почти открито тръгваха заедно и не знаеха, че ги следят. Самен, тайният съгледвач, знаеше вече всичко…

Така минаха десет дни. На единадесетия ден Байтабън, както винаги, я чакаше на уреченото място. Но Алтъншаш не идваше. Той знаеше, че Ожар още не се е върнал и не разбираше какво се е случило. На разсъмване той се приближи до юртата й…

Нямаше нито кон, нито следи от нечие пристигане. Въпреки това Байтабън не влезе. Той се опна на земята досами плъстената стена и взе да слуша. До него достигна едва чут стон. Тогава батърът стана и с ритник отвори вратата…

Ожар стоеше в полумрака с лице към стената, ръкавите му бяха засукани до лактите. В дясната си ръка стискаше остър кинжал, а до него се търкаляше влажен от кръв тежък камшик с плетена дръжка. Алтъншаш лежеше на пода, разпуснатите й коси бяха слепнали от кръв. Роклята й беше раздрана на парцали, гъсти тъмни белези покриваха цялото й тяло…

По пътя Ожар неслучайно изостана от Байтабън. Той знаеше, че трябва да се срещне с Таймас. Ала дали Таймас е чул нощния му разговор с батър Сейтен, това Ожар не знаеше. За всеки случай той реши да се укрие наблизо и да се поогледа. Самен трябваше да му донася вести. Предпазлив като змия, Самен му разправи за това, че Кенесаръ и Таймас са говорили с Алтъншаш, а тя веднага след това се е събрала с Байтабън. Самен се промъкна в съседното зимовище, където се криеше Ожар и му разказа всичко…

Ожар трябваше незабавно да се отправи към стана на Конур-Кулджа, но жаждата за мъст беше по-силна. Отначало искаше да се разплати с жена си. Реши да се промъкне при нея в юртата, да я убие, а после да избяга от Кенесаръ. Когато всички в аула заспаха, Ожар остави коня си в долчината зад аула и пеша се промъкна в бившата си юрта. Когато влезе, Алтъншаш тъкмо се готвеше да отива при Байтабън.

Тя се хвърли към постелята, където имаше скрит нож, но той с един ритник я повали на пода. Алтъншаш загуби съзнание. Ожар натъпка в устата й парцал, почака, докато тя дойде на себе си и взе подробно да й разказва как е подмамил и предал отначало баща й, после и брат й. От време на време той прекъсваше разказа, за да я измъчва. Всеки път, когато споменаваше името на Байтабън, той я удряше с камшика, биеше я с ехидна усмивка, като избираше внимателно къде да я удари. Вече се беше приготвил да заколи полумъртвата жена, но вратата се отвори с удар и на прага застана Байтабън. Той с един ритник изби кинжала на предателя. В този миг двамата батъри се хванаха един друг за гърлата. Ръцете им станаха каменни от напрежение. След минута пръстите на Ожар взеха да отслабват, той рухна удушен на земята. Байтабън не остана доволен, вдигна кинжала от земята и го заби до дръжката в гърдите на Ожар…

Той се доближи до Алтъншаш, извади парцала от устата й, доближи ухото си до разголената женска гръд. Сърцето й биеше едва чуто. Байтабън доволно кимна, приближи се и отвори захлопналата се врата. Навън беше ясна утрин…

Слънчевият диск изплуваше бавно иззад хоризонта, сякаш не му се искаше. Алените отначало лъчи побледняха, степните треви изведнъж пламнаха със зелен огън. Мучене на крави, блеене на овце пълнеха с обичайни шумове околността.

В този ранен час пред очите на изплашените хора Байтабън пренесе през целия аул до юртата на Кенесаръ окървавеното тяло на Алтъншаш. Старци, жени и деца вървяха подире му.

Кенесаръ се събуди от шума навън и излезе, без да дочака телохранителите си. Само самурена шуба беше наметната на раменете му. Байтабън, без да изпуска Алтъншаш, падна пред него на колене направо в прахта.

— Султане мой! — извика той. — Отсечете ми главата, но току-що със собствените си ръце удуших батър Ожар. Имах причина за това…

Кенесаръ се замисли за миг… Добре, че този батър е убил предателя и че той е паднал на колене. Ще трябва да го направи вечен свой длъжник!…

— Прощавам ти това, батър! Ти не знаеш много неща, но си постъпил правилно…

— Благодаря за прошката, султане мой! — Байтабън гледаше Кенесаръ право в очите. — Разрешете да ви помоля за още една милост. Вие ми предлагахте да си избера за жена която пожелая девойка от Саръ-Арка. Избрах си тази вдовица. Дайте ми я!

Всички гледаха Кенесаръ, очаквайки решението му. Сред хората вече беше плъзнал слухът за предателството на Ожар.

— Вземи я, батъре!

Кенесаръ не взе да го разпитва как се е случило така, че той е бил през нощта в юртата на чужда жена. За това се полагаше наказание според суровите степни закони…

 

 

Едва след две седмици се оправи от страшните рани Алтъншаш и вече можеше да вдигне глава. Скоро тя стана от постелята и самият Кенесаръ организира сватбата им. Имаше многобройни гости от двата жуза. В конните състезания, в казахската борба взеха участие известните батъри Агибай, Жеке батър, Жанайдар, Кудайменде, Бухарбай.

А две седмици след сватбата падна сняг. По това време при Кенесаръ, който внимателно следеше всичко, което се случваше в южните ханства, пристигна вестоносец от рода конрад. Той донесе интересна новина: Мадели хан искаше да се ожени за мащехата си Ханпадшаим. Емирът на Бухара, който отдавна си точеше зъбите за Ташкент и другите кокандски земи, определи това като престъпление против вярата и вдига срещу Мадели хан целия мюсюлмански свят. Очакваше се война…

Какво пък, нека се карат правоверните, а пък той, Кенесаръ, засега ще се помъчи да изтръгне от Кокандското ханство долното течение на Сърдаря, където са заселени казахи. Ако той досега размишляваше над това дали си струва да оставя сега Саръ-Арка, то сега вече се реши. Трябваше през това време да бъде по-близо до кокандските владения…

На другия ден Кенесаръ разпусна за зимата многобройната си войска, а самият той с петима верни съратници батъри и триста туленгути се отправи към земите на Младшия жуз, към Тургай и Иргиз.

I

Оренбургският военен губернатор граф Василий Алексеевич Перовски се отпусна в мекото кресло, притвори леко сините си проницателни очи и като поглаждаше с лявата си ръка високото си чисто чело, се отдаде на размишления… Как се случи така, че влезе в съглашение с метежния султан? Нали именно този Кенесаръ бе центърът, около който отново се събраха уж смирилите се бунтовници от бреговете на Тургай, Илек, Иргиз. Обвиняват го в липсата на противодействие. Честно казано, той действително не очакваше, че синът на Касъм тюре от Средния жуз толкова бързо ще намери общ език с предводителите на толкова родове от Младшия жуз…

Впрочем и такова обвинение не би го заставило да търси съглашение с метежниците, ако не бяха особените обстоятелства. Някак си все така става, че вълненията сред киргизите в степта или казахите, както те самите се наричат, съвпадат с бунтовете на крепостните мужици и яицките казаци. Ето и сега… Налага се да изпраща команда след команда за потушаването…

Като оправдание може да се използва доводът, че султан Кенесаръ сам се обърна към него с молба за помирение. И това бе, по всяка вероятност, искрено. Къде е то, това оригинално послание?…

Василий Алексеевич Перовски протегна ръка към листа плътна, канцеларска хартия, и започна да чете, повдигайки от време на време вежди… „Хиляда осемстотин трийсет и девета година… Година на глигана според изчислението на Ордата… Месец март — науръз… Още от времето на нашия дядо Абълай ние, степните казахи, сме живели с русите в мир и съгласие като родни братя. Но тъй като хората на сибирския губернатор не ни даваха мира, бяхме принудени да воюваме против желанието си… Позволете да доложим на Ваше сиятелство, че откакто стъпихме на подведомствената Ви земя, нито веднъж не сме предприемали враждебни действия против Русия. Умоляваме Ви да доведете това до сведение на настоящите власти…“

Нали справедливост искаше, този степен султан. Нима задачата на империята тук е да си създаде излишни врагове? Особено такива влиятелни сред ордата, като внукът на Абълай. Няма нищо по-лошо от тъпата войнишка праволинейност на княз Горчаков. Нима същият този Кенесаръ не се нуждае от руско покровителство. И не би ли станал много по-верен и полезен поданик, отколкото всички тези лукави ага-султани, приласкани от княза? Само малко гъвкавост трябва. Неведнъж вече се бе убеждавал в това. И противно на княза, веднага препрати посланието на Кенесаръ до военния министър граф Чернишев и вицеканцлера Неселрод. Към него приложи свое писмо с ходатайство за помилване и опрощаване на Кенесаръ. Само така би било възможно да прекрати вълненията и да привлече степта на своя страна.

Комай дори в Петербург са разбрали това. Във връзка с молбата му да се нареди на сибирския генерал-губернатор да не се намесва в работите на казахите, преселили се на територията на военното губернаторство, последва съответното разпореждане на военния министър. Князът се обиди и му отговори с доста язвително писмо.

Перовски леко се усмихна, спомняйки си тази смесица от оскърбено честолюбие и истинска детска наивност в политиката, която бе характерна за старите войници от пруската школа… „Довеждам до Ваше сведение, графе, че не съм си и помислял да управлявам вашите киргиз-кайсаци. Имам си достатъчно работа с моите и всичките ми грижи са да опазя повереното ми от господаря генерал-губернаторство от кръвожадните орди. Бунтът, вдигнат от султан Кенесаръ, представлява твърде сериозна опасност, тъй като действията си той умело прикрива с лекомислени обещания да върне някакви си древни свободи, предвид на което мнозина го следват просто заради лесната печалба и грабежите…“

Князът не бе лишен от известна проницателност, но именно затова имаше повече основания за мирния изход на вълненията. За съжаление твърде малко са хората в обкръжението на княза, които разбират това. На него, на Перовски, тук, в Оренбург, слава Богу му бе провървяло. По-скоро му помогна това, че в тези времена много не са на почит умните хора в столиците и се стремят да ги отдалечат към границите на империята. Е какво пък, границите въобще нищо не са загубили от това…

Да, на него му бе провървяло. Сред другарите му по служба бяха най-добрите умове на Русия. Мнозина от тях са тук и вършат своето благородно дело за прославата на Русия… Веляминов-Зернов, знаменитият историк-ориенталист, милият Дал, съставящ речника си… Кой по-добре от тези хора разбира колко полезно би било за същите тези казахи присъединяването им към Русия? Но дали те първи няма да се отвърнат от него, ако тръгне по пътя на не особено умния княз Горчаков и започне с куршуми да насажда прогрес!…

Или да вземем например началника на Оренбургската погранична комисия генерал Хенс. В наказателните експедиции беше вземал неведнъж лично участие, но никога не беше допускал крайни мерки. Нещо повече, със свои средства бе открил приют за останалите без родители казахски деца, учеше ги на грамотност, самият той бе научил езика им. И казват също, че пишел изследване по история и етнография на ордата. И всичко това не просто така, а с велика човешка любов. Ето такава е тя, Русия!…

Графът си спомни какво му бе казвал един близък нему човек — полският заточеник, поетът Виткевич. Големи способности бе открил той сред киргизите-кайсаци, най-тънко усещане за поезия, музика, цветове. А какви великолепни експонати бе събрал в организирания от него музей приятелят на великия поет Мицкевич — Томаш Занд!…

Да, заедно с оръдията и войниците на княз Горчаков идват и такива хора. И те определят бъдещето, а не пролятата взаимно кръв. Колкото по-малко кръв се пролее, толкова по-добре. Затова и бе придал тогава такова значение на писмото на Кенесаръ…

А какъв бе резултатът от всичко това?… Още през 1838 година господарят бе издал указ, в който се казваше, че „отзоваваните за престъпни деяния в арестантките роти киргизи, след изтичане на определените им срокове да не се връщат в ордата, но годните и надеждните да бъдат взети войници, а останалите да бъдат отправени в Иркутска губерния за заселване“. Когато узна от доклада за примирието с Кенесаръ, както и че той, по същество, е прекратил нападенията си над оренбургските гранични укрепления и над казашките селища, господарят издаде през миналата, 1840 година манифест за амнистия на Кенесаръ и височайше опрощаване на всичките му деяния. Нещо повече, върнати бяха всички негови близки, намиращи се на заточение, а делата на намиращите се под следствие хора, за които той се бе застъпвал, бяха прекратени…

Целта беше почти постигната… Между впрочем, съгласно манифеста на господаря тогава бе освободен и големия син на Вали хан Губайдула, който беше заточен в Сибир не без участието на мащехата му Айганъм. По нейна молба също така бе заточен и братът на покойния й мъж — Сартай. И всичко това защото биха могли да претендират за ханския престол, пресичайки пътя на децата й към него. Ох, никак не е лесно да се ориентираш в тази степна политика, че и с „умната“ глава на княз Горчаков!…

Затова и не беше тръгнал освободеният Губайдула при мащехата си в родния край. Не бе отишъл и при брат си — кушмурунския ага-султан Чингиз, а се бе насочил неочаквано направо към Кенесаръ. Не му е толкова глупава политиката на този метежен султан. Неговата подкрепа е къде-къде по за предпочитане от тази на всички останали.

Айганъм!… Графът неволно се усмихна, спомняйки си за нещо отдавнашно и приятно! Това се случи преди двайсет и пет години на бала у император Александър. Те, младите гвардейски офицери, в надпревара ухажваха прекрасната кайсашка ханша, неочаквано появила се в двора и съживила обществото. Седемдесетгодишният й мъж Вали хан ден и нощ не ставаше от зелената маса, играейки със също толкова престарели сенатори. И веднъж той, Перовски, млад и блестящ тогава гвардеец, й се призна в любов.

И ето че тази бивша светска красавица така жестоко се бореше за влияние сред ордата!…

Мислите на графа постепенно взеха по-мрачна насока. Припомни си един друг, много по-невесел императорски прием, който се бе случил неотдавна. И императорът отдавна вече бе друг — с тежък оловен поглед, и веселбата бе малко. Пък и самият той не бе ли се сторил на милите грациозни дами като едно такова младеещо се и безвкусно наконтено старче генерал някъде от далечната погранична провинция?

Малко преди това бе се състояла несполучливата му експедиция в Кокандското ханство. По височайше благоволение му бе разрешено да дойде в столицата, за да си почине малко. Повече от четири месеца беше прекарал той там и вече си мислеше за връщане на служебното си място, когато неочаквано бе поканен на придворен бал. Там Василий Алексеевич Перовски лице в лице се сблъска и с император Николай I. На височайшето лице беше изписано явно неудоволствие. Всичко бе разяснено от разхождащата се с царя поредна фаворитка — красавицата Макеевска. Като погледна лукаво графа, тя възкликна:

— Ах, Ваше величество!… За неизпълнението на Вашето обещание отчасти вина има и граф Василий Алексеевич…

Перовски неразбиращо гледаше усмихнатото й лице. Трябваше да каже нещо.

— Ако Ваше величество нещо сте обещали някому, то нима не ще дадем живота си, щото обещанието да бъде изпълнено!…

В края на краищата всичко се разясни. В императорския двор в последно време започнаха да излизат на мода бухарските коприни. И ето че керванът с коприна, който петербургските подражателки на модата очакваха за този бал, се оказа разграбен някъде край Ташкент от хората на бунтовния султан Кенесаръ…

— Това не може да бъде! — учуди се Перовски. — Вчера получих депеша, че подопечният ми султан Кенесаръ още на пети септември се е намирал в главната си квартира на брега на Тургай. На цели хиляда версти от Ташкент!…

— Кайсашките ханове не са руски генерали, на които им трябват два месеца, за да се доберат от Оренбург до Арал! — Царят говореше отсечено, без да щади честолюбието на графа, ръководил провалената експедиция. — На този ваш разбойник са му били достатъчни седем дни, за да се окаже край самите стени на Ташкент с четири хиляди конника!

Перовски наведе глава:

— Простете ми, Ваше величество, но аз наистина нищо не знам…

— Че откога в Русия генералите узнават от царя какво става сред поданиците им? — Николай I смръщи вежди. — Моля, мога да ви доложа. Вашият подопечен султан Кенесаръ, доколкото ми е известно, още на седми септември самолично се е провъзгласил за хан на кайсаците и само след седмица е започнал война срещу кокандския хан.

— Не може да бъде!… — прошепна Перовски…

Само преди няколко дена той бе получил писмо от Хенс, изпълняващ в отсъствието на военния губернатор неговите задължения. Хенс съобщаваше, че адютантът му Херн още на първи септември се е намирал в щаб-квартирата на Кенесаръ, откъдето току-що се е върнал. Той доложи, че там царят тишина и спокойствие и всички очакват окончателния резултат от преговорите…

Царят махна с ръка и на лицето му се изписа така добре познатото на всички гнусливо-пренебрежително изражение.

— Днес пристигна пратеник с депеша от кокандския хан… Все пак следва да запомните, Василий Алексеевич, че нашето добро към вас отношение не означава съгласие за провъзгласяването на този Кенесаръ за степен император. В Руската империя това не може да бъде разрешено. Във Вашия спор с Горчаков аз сега заставам на негова страна… Освен това нали не трябва да ви обяснявам, че когато руските интереси са се сблъскали в цяла Азия с интересите на британската корона, надали е разумно да се подкопават нашите добри търговски и всякакви други отношения с Коканд, Бухара или Хива? И не може всеки губернатор в Русия да води своя политика. Така че стига напразно сте губили време с този Кенесаръ. Днес издадох заповед на Чернишев с обединените усилия на Сибирска и Оренбургска линии да се приключи с това веднъж завинаги. Ако пък вие, графе, смятате, че не ще можете с исканото старание да изпълните тази заповед, то…

Перовски наведе ниско побелялата си глава:

— Слушам, Ваше величество!…

— Е, какво пък, заминавайте тогава за Оренбург!

И царят направи с ръка разрешителен жест. Граф Василий Алексеевич Перовски още по-ниско наведе глава. Когато вдигна глава, оренбургският военен губернатор видя само отдалечаващия се изправен гръб на самодържеца и почти плътно долепената до него стройна фигурка с рокля от обикновена китайска коприна. Той си спомни буйните грубовати разцветки на средноазиатския атлас и въздъхна дълбоко. Какво ли правят сега с този атлас прашните и пропити с пот сарбази на Кенесаръ?…

Графът беше осведомен за сводническата роля на военния министър Чернишев в романа на царя с красавицата Макеевска. Беше му известно, че от известно време онзи полага усилия да бъде назначен неговият далечен роднина, генерал-майора от артилерията Обручев на мястото на Перовски. Само благодарение на непонятната благосклонност от страна на царя към него военният министър не се осмеляваше направо да дава съвет за осъществяването на съответните служебни промени. Но сега лукавият Чернишев като че ли постигна целта си.

И още неволно си помисли Василий Алексеевич Перовски, че отношенията в руския императорски двор малко се отличават от отношенията между казахските султани, които се ядат помежду си за власт и влияние. Те със сигурност ще се разберат — тези султани и днешните руски управници…

 

 

Няколко часа след разговора със самодържеца, в ранното утро на следващия ден, Василий Алексеевич Перовски замина за Оренбург и в най-скоро време пристигна там. Веднага след пристигането си той узна от Хенс всички подробности. Предстоеше срочно да бъдат разработени необходимите мероприятия по ликвидирането на метежа и самоуправството на Кенесаръ.

Предварително до всички ага-султани спешно бяха изпратени куриери с искане незабавно да се явят в Оренбург. Вчера вече почти всички пристигнаха и генерал Хенс състави подробен доклад за положението в степта. Младият ясноок адютант доложи на военния губернатор за пристигането на Хенс.

— Нека да влезе!… — уморено махна с ръка Перовски.

Влезе генерал Хенс, висок човек с орлов нос и кестеняви, леко къдрави коси. С очилата си в златна рамка той по-скоро приличаше на учен, отколкото на военен. Чувстваше се, че отношенията между военния губернатор и подчинения му началник на пограничната комисия са лишени от онзи храбър войнишки дух, който съществуваше в павловските времена и който с нова сила се бе възродил в сегашните царски времена…

Кабинетът на граф Перовски представляваше доста просторна квадратна зала с няколко тапицирани със златисто кадифе кресла. Освен стандартния императорски портрет в цял ръст, тук висяха и малки портрети с маслени бои на Суворов и Кутузов, към които военния губернатор изпитваше почтително пристрастие още от детските си години. На стената имаше грамадна карта на целия Оренбургски край с прилежащите му земи и чуждоземни владения. Хвърляше се на очи изобилието от книги. Те стояха в големи тъмночервени шкафове, лежаха на масата — дебели фолианти в кожени корици със златен печат…

— Отпочинахте ли си вече от столицата, Василий Алексеевич? — тъжно попита с усмивка Хенс.

— Вие сте прав относно столицата, скъпи мой Хенс. Петербург действително изморява… — Той се замисли за момент, полузатворил очи и сякаш спомняйки си нещо. — Но да не губим напразно време. Покажете ми на картата къде са дислоцирани понастоящем аулите, верни на Кенесаръ!…

Те се приближиха до картата и Хенс захвана да обяснява с молив в ръка:

— От Акмолински и Каркаралински окръзи към нас се присъединиха заедно с Кенесаръ изцяло волостите Алке-Байдалъ, Тнали-Карпък, Тюбе-Темеш. Като цяло се разположиха ето тук, по края на пясъците Каракум и Аккум, както и на устието на реките Жъландъ и Тургай. Волостите Козган, Айдабол, Каржас, Малай-Калкаман от Баян аулски окръг, както и всички останали аули Тнали-Карпък и Торайгър-Къпчак от Акмолински окръг се сляха с рода баганалъ и уседнаха на брега на река Кара-Тургай. По горното течение на Кара-Тургай, в местността Орда-Тикен, което означава „Ханската щаб-квартира“, е разположен родовият аул на самия Кенесаръ…

— Значи тук е неговият аул? — замислено промълви Перовски. Хенс кимна. Двамата още дълго време гледаха мъничкото червено кръгче сред морето от бяла хартия. — Продължавайте! — тихо помоли Перовски.

— Тук са се разположили ордите и племената от Атбасарска околия, които по-преди са населявали районите Арганатъ, Улътау, Терсакан, Кайрактъ, Шоиндъкол, Аккол.

Първо, това са същите онези тюбе-тебеш и тнали-карпък, а освен тези разклонени родове — още койлъбай-алтай, айткожа-карпък, алтай-алке, алтай-байдалъ и алшънжа-галбайлъ. През хиляда осемстотин трийсет и осма година те се присъединяват към метежа на Кенесаръ и го следват навсякъде. Днес им принадлежи по същество цялата тази огромна територия!

Хенс бе принуден да направи няколко крачки покрай картата, за да очертае макар приблизително границите на земите на назованите от него родове.

— Но тук, доколкото си спомням, е чергарувал могъщият род алшън-жаппас…

— Те са се разбрали и отчасти са се сляли с тях.

— Разбрали са се? — в гласа на Перовски се почувства явно недоумение.

— Да, разбрали са се, Василий Алексеевич… Ако пък прибавим и земите на въстаналите по различно време и присъединилите се към метежа родове от Младшия жуз като табън, тама, шъклък, шомекей, шектъ, торткара, погледнете — западно от Яик заемат всички земи по бреговете на реките Жем, Илек, Иргиз и Жъландъ, както и предпланините на Мугоджарите. Това означава, че на подчинение на Кенесаръ се намира територия, равна на Франция и цялото италианско кралство взети, заедно!…

— Да, така е. И според европейските канони той спокойно би могъл да претендира за титлата… — Перовски не довърши и отново погледна към кръгчето, обозначаващо щаб-квартирата на Кенесаръ. — Мене не това, честно казано, ме вълнува… Ние с вас по-добре от другите разбираме какво става тук. И така: как е могло да се случи, че казахите, както наричат сами себе си, които обикновено яростно защитават пасбищата си дори от най-близките си роднини, без каквато и да било съпротива са допуснали в своите изконни земи цялата тази маса родове от чуждата и в продължение на дълго време враждебна нам Средна орда? Защо мирно съвместно си живеят на пасбищата? Не се ли случва нещо необичайно в степта, което ние още не можем да разберем?

Хенс гледаше някъде встрани.

— Политиката на княз Горчаков, която по някакво непонятно съдбовно стечение на обстоятелствата са склонни да следват руските царе, в скоро време не само тази степ ще обедини против скъпата ни Русия. И ние с вас нищо не бихме могли да сторим. На вас ви е по-леко. А ако аз река нещо да направя — нашите лъжепатриоти тутакси ще ми припомнят неруската фамилия…

Те дълго мълчаха, двама руси, които бяха безсилни да променят нещо.

— Личните цели на този Кенесаръ са ми напълно ясни… — прекъсна мълчанието Перовски. — При всички абълаиди те са еднакви. Но колко ловко се възползва той от аракчеевата глупост на някои наши овластени проконсули, може само да му се възхищаваш. Затова и са го провъзгласили за хан…

— Аз едва след три дни получих вестта за това. — Хенс се усмихна, завъртя глава. — От Ваше име отправих питане към Кенесаръ. Той веднага отговори отрицателно, като се подписа като верен поданик и императорски полковник руски… Ама че разбойник! След това разбрах каква била работата. За кокандците е изиграл това представление. Те пък веднага разбрали, че са го вдигнали на бяла кашма от всичките три жуза, а на бреговете на Тургай в чест на това се вихри невиждано пиршество. Седяхме си тук безгрижно, и изведнъж като изневиделица — разузнавачите на Кенесаръ край Созак!…

— Но той смята ли се за хан или не? — Перовски се отдръпна от картата, обиколи около масата. — Ако не, тогава защо без да се посъветва с нас е тръгнал към Созак?

— Тургайският ага-султан Ахмет Жантурин обясни, че Кенесаръ е бил помолен да стори това от родовете шомекей, торткара и табън, част от които населяват долното течение на Сърдаря. Те въстанали против кокандското насилие и се обърнали към него за помощ. Приблизително същото съобщава и началникът на сибирската митница. По негови данни Кенесаръ е тръгнал натам, за да върне на изконните им земи казахските племена с руско поданство, които по време на междуособиците са преминали в кокандските владения. Ако пък прибавим и това, че ташкенският куш-беги е убил братята и бащата на Кенесаръ, тогава какво има да се чудим…

— Но там не са вече онези хора, които са виновни за смъртта на баща му и братята му. Коканд се управлява от Шерали хан. Вие знаете, че това е един мирен човек и наш приятел. Трябва ли да допуснем смятаният за наш поданик Кенесаръ да предизвика война с Коканд? И в бъдеще ще ни се наложи да си имаме работа с него и е безсмислено предварително да си усложняваме отношенията!…

Перовски имаше предвид неотдавнашните събития. На следващата година след срещата в Ташкент абсолютно загубилият ума си Мадели хан официално се бе оженил за мащехата си Ханпадшаим. Емирът бухарски, наречен за невижданата си жестокост „Касапинът Нурасула“, го бе обявил за вероотстъпник и бе дошъл в Коканд с огромна войска. Той бе отсякъл главата на безпътния Мадели хан, а на красавицата Ханпадшаим бе залял с разтопено сребро детеродното място.

Хенс сви рамене:

— Кенесаръ закономерно иска да използва враждата между Бухара и Кокандското ханство, за да освободи и присъедини към себе си казахите от Сърдаря. Сега е най-удобният момент за това и действията на Кенесаръ напълно съответстват на тази версия. Какво пък, той може да бъде разбран. Естествено, че за нищо на света не би се съгласил да стане васал на хивинския, бухарския или кокандския владетел, тъй като прекрасно разбира политиката им. Ако имат нужда от него, ще го използват единствено като подвижен заслон срещу Русия. Нали помните колко рязко отговори преди три години на ухажванията и подаръците на същия този Аллакул: „Ако трябва да правиш услуга, то по-добре на лъва, отколкото на чакала!…“ Ние тутакси съобщихме това на граф Неселрод. За съжаление, нерядко магарета вършат работата на лъвовете.

Перовски уморено се отпусна в креслото и едва сега Хенс забеляза колко е остарял графът по време на престоя си в Петербург.

— Кенесаръ на никого няма да иска да се подчини, в това число и на Руската империя… — каза Перовски. — И тук вече нищо не може да се направи. Главната му цел е да обедини под своя власт всички казахи, независимо от това, къде живеят днес. Желанието му е да провъзгласи отново великото казахско ханство, без да разбира, не желаейки да разбере обречеността на този замисъл в наше време. Както и да се отнасяме ние с вас към него, ще трябва да сложим край на неговите мечти и надежди… Какво да се прави, не сме ние първите в историята, които ще извършим подобно деяние!…

— Дори сърдарянският батър Жанкожа намери общ език с нас… — Хенс замислено обърна поглед към картата. — Иначе не би могъл Кенесаръ да щурмува Созак, който се отбранява от пет хиляди войни.

— Но на господаря е доложено, че той се насочва натам с четири хиляди сарбази. А това не са изнежени градски жители!

— Да, но при кладенеца Шункур-кудук ги хванала дизентерия и му се наложило да остави там почти половината от войската си. Така че ако не му бе помогнал Жанкожа с неговите сарбази, едва ли щеше да му се наложи да обсажда Созак…

— Там как вървят нещата?

— Вече десет дена продължава щурмът. Вероятно нещата вървят към края си…

— Само отчаян човек би се решил на такъв щурм!

— Е, на него отчаяност назаем не му е нужна. Нали го знаете този разбойник. И в таланта му на пълководец също не може да има никакво съмнение. Такива хора би трябвало да привлича Русия, а не всякаква дребна измет от обкръжението на Горчаков. За съжаление, няма да ни позволят да направим това. Всичко трябва да се преклони пред остена — от студените фински скали до пламенната Колхида… А Созак ще го превземе, не се съмнявайте. По мои данни той дори е приготвил стотина стълби за щурма, а пък все ще се намери кой да се катери по тях.

— Но все пак как са могли да преминат за седмица Гладната степ? — Перовски посочи с ръка към картата.

— Не за седмица, Василий Алексеевич… — Хенс почти зашепна. — За пет дни! Не знам дали са го провъзгласили или не за хан на гроба на прародителя му Алаш, но е неоспорим факт, че още на седми септември той е бил там заедно с подкрепящите го аксакали и бийове. Това край Улътау. А вече на дванадесети септември с половината от войската си той се оказва край стените на Созак. Само птиците са способни на такива прелети!…

— Как се е движил? Ако е вървял през пустинята, за това трябват камили, а не коне…

— Той е вървял точно по пътя, който уж е прокарал преди четиристотин години този Алаш. Това подробно ми разказа сарбазът, който вчера донесе депешата. Ето пътят им. — Хенс се обърна към картата: — Кара-Кенгир, където е мавзолеят на Алаш, после местността Каражал, вече на сто и трийсет версти от Улътау. След двайсет и две версти по брега на Саръсу е гробът на батъра Таймас, а след още четирийсет и пет версти е тъй нареченият „Девичи гроб“, където са дали почивка на конете…

— Доколкото си спомням, там е бедно на трева и водата е съвсем малко.

— Това важи за нашите войнишки коне. Що се отнася до казахските коне, те където искаш ще си намерят храна… А ето и пътят им по-нататък, след двадесет и седем версти — брод край Тас-Откел и нощувка по-надолу от могилата на Сарт. На зазоряване вече по левия бряг на Саръсу — трийсет версти преход до могилата на Кара-Къпчак. Тук — кратко спиране за да нахранят конете и след това следва най-тежкият преход през подвижните пясъци, на което не би се решил дори и опитен водач на керван. На пръв поглед — само сипещи се безжизнени пясъци и няма нищо живо. Но тук-там между пясъчните хълмове растат полузасипани с пясък бодливата тръстика — шенгел, сухият храст — баялиш, на места — столетник и тамариск. Трябва само да можеш да забележиш всичко това. Дори джидът расте в резерватите между пясъчните хълмове. А за прехраната на хората има достатъчно дивеч — зайци и кошути. Там, където нашите войници биха изгинали само за два дена, джигитите номади намират всичко — вода, фураж, храна. Предстои ни да се научим на всичко това…

— Там е отбелязано първото кокандско укрепление според нашите карти — отбеляза Перовски.

— Да, Жаман курган, мястото за отдих на трийсет версти от Кара-Къпчак. Четиристенен затворен дувал от туземен тип, дебел аршин и половина и четири аршина висок. Строили са ги кокандците за защита на керваните от нападенията на свободни казахи и като бази за нападение на свой ред срещу казахските аули… По-нататък — Кзъл-Джингил, мястото за зимуване на Батеш батър, оня същият, който заради враждата си със Сандъбай напуснал Кара-Кенгир. След това четиридесет версти по пресъхващото русло на Боктъкарън до езерото Айнамкол. То е в гъстите тугаи. Това е последната зелена спирка преди Гладната степ…

— А къде са хванали дизентерия? — попита Перовски.

— Това е между Жаман курган и мястото за зимуване на батъра Батеш. Там има три кладенеца с названието Шункур-кудук. Джигитите на Байтабън, които не познават тукашните места, се напили оттам с вода и почти всички се разболели. Болните Кенесаръ оставил в аулите на рода баганалъ от найманите, които били вече там — на местата си за зимуване…

— А какво са яли в Гладната степ? Откъде са вземали вода за себе си и главно — за конете?

— Да, Гладната степ за несведущия е страшно място… Особено първият преход от седемдесет версти. Червено-кафява напукана глина без никаква зеленинка. Но край дола Терсакан има овраг Айдарлъ и в него — таен кладенец Шънърау, винаги пълен с вода. Има и някакъв храсталак наоколо, а освен това уморените коне ги подхранват според туркменския обичай с овча лой… При първата ми научна експедиция нашите казаци се научиха там на това…

— И конете я ядат?

— Ядат, и силите им двойно нарастват… Накратко, цели сто версти Гладна степ, после при Бес-Кулан преминаване през Чу, соленото езеро Акжаиткан, местностите Иней и Кулан-Кабан, соленият кладенец Кос-кудук. Отново трийсет версти през пясъчните хълмове и полусоленият Жаман-кудук. Само камилите могат да пият вода от него. И едва след двайсет версти, до могилата на Берди-бий има годна за пиене от хора и коне вода. Мястото, където е гробът на Берди-бий, го наричат още просто Кул. Вечерта Кенесаръ разрешил на всички да направят там почивка, а на зазоряване се оказал вече край стените на Созак…

Созакският войвода, или по тяхному — датка — Бабаджан едва не се побъркал, като видял това. Казват, че когато го събудили, отначало изгонил дежурния нукер: не било възможно врагът да е вече пред вратите им. Освен Кенесаръ — няма друг кой, а Кенесаръ на шестстотин версти оттук празнува обявяването си за хан! „Ето го Кенесаръ!“ — показали му го от стената и тогава той заплакал…

— Не само на този Бабаджан, но и на мене и досега не ми се вярва да има такъв преход!…

— И въпреки това той е извършен… — Хенс, усмихвайки се късогледо, погледна към Перовски. — А знаете ли, Василий Алексеевич, защо бродът през река Чу се нарича Бес-Кулан, а хълмовете — Иней и Кабан?

Това беше истинският живот на Хенс — големия учен етнограф, а след това вече генерал. Перовски знаеше тази слабост на приятеля си. За да не го обиди, се налагаше с часове да слуша разказите му. Военният губернатор не беше и забелязал, как редом с този човек самият той стана истински познавач на този край. Това му потрябва дванадесет години по-късно, когато укротявайки духа си и прекланяйки глава пред неизбежността и императора, превзе Ак-Мечет, като жестоко потъпка всякакви опити за националноосвободителна борба в степта…

Сега Хенс му разказваше легендата, която бе записал още като млад офицер, преди трийсет години.

— Тук всяко хълмче е опоетизирано, а като започнеш да търсиш източниците, стигаш до самия Александър Македонски! — възторжено за кой ли път вече обясняваше Хенс. — Ето Бес-Кулан. Уж любимият син на Алаш хан бил стъпкан от стадо диви магарета, сиреч кулани. Велика скръб налегнала Алаш и заповядал той да избият в степта всички кулани — до един. На този, който убие последния кулан, обещал Алаш хан несметни съкровища и най-красивата си дъщеря за жена. Батърът Домбулак дал дума да изпълни заповедта на хана. Два приказни коня — Иней и Кабан — взел той за унищожаването на куланите, и когато останали само пет в степта, Домбулак ги подгонил навътре в пясъците. Спасявайки се от него, куланите намерили брод в река Чу, и оттогава това място се нарича Бес-Кулан, което означава „Пет кулана“. Приказните коне така и издъхнали, без да догонят куланите, и мястото на тяхната гибел носи техните прозвища. А казахите и досега смятат, че хълмът наблизо е могилата на батъра Домбулак… Могилата там наистина е много стара, пък и сюжетът на легендата иде от дълбините на вековете, от времето на цар Кир!…

— Какви ли не могили няма на тази земя! — дипломатично поддържаше разговора Перовски. — Историята е наставница на живота и е добре, че не забравят предците си. Ще нарекат ли тук някоя местност с нашите имена?… Впрочем, нека да се захванем за работа.

— Слушам, Ваше превъзходителство!

— Негово императорско величество благоволи да ми възложи ликвидирането на нежелателното сега за Русия движение на Кенесаръ. — Сега гласът на Перовски звучеше рязко, по генералски. — Преди всичко длъжни сме да го попитаме, защо той без височайшето и нашето благоволение се намесва в средноазиатската политика. Имам предвид войната между Бухара и Коканд. Самоволните действия на Кенесаръ нанасят вреда на търговските отношения на Руската империя в Азия, да не говорим за политическите перспективи. Трябва да му се заповяда да прекрати военните действия по цялата територия на кокандското ханство и незабавно да се върне на определените му земи!…

— Ще може ли той да принуди самия себе си да се подчини на такава заповед? Вие го познавате… Още повече сега, когато сарбазите му са вече на стените на Созак…

— Както реши!… Първо, това ще е полезно за самия Кенесаръ. И въобще да не си и помисля, че доброволното присъединяване към Русия му дава правото да решава някакви външнополитически проблеми, с каквото и да е свързано това. Подчиняването на Русия означава възможност с подобаващо усърдие да се изпълняват предначертанията на Негово императорско величество. И нищо друго!

Перовски почти викаше. Хенс слушаше, навел глава. След това също така мълчаливо подаде на военния губернатор някакъв лист хартия.

— Какво е това? — попита Перовски.

— Отговорът на Кенесаръ на моето писмо…

Тази история продължаваше вече дълго време. Прекрасно знаейки за съглашението между граф Перовски и Кенесаръ, княз Горчаков продължаваше да смята присъединилите се към Кенесаръ аули за враждебни и постъпваше с тях съответно. Князът, чието честолюбие бе уязвено от благоволението на Николай I по отношение на Перовски и неговата източна политика в предходния период, пишеше на военния министър Чернишев. „Разбойниците синове на Касим тюре мамят Русия, уверявайки я в своето поданичество, а в действителност засилват престъпните си деяния, насочени срещу Негово императорско величество“. На Перовски пишеше направо: „Или отстрани твоя Кенесаръ по-далече от сибирските граници, или ми позволи на мене да го довърша в бърлогата му!…“

Перовски на свой ред отговаряше на Горчаков: „Не мога да направя заключение за виновността на подведомствения ми султан Кенесаръ, тъй като от момента на неговото подчиняване на Оренбургското военно губернаторство той не е извършил някакви враждебни действия, предизвикващи възмущението на нашите поданици. Версията пък за грабителство от негова страна се основава на показанията на някои кайсаци от средите на недоброжелателите му. Тези съмнителни свидетелства не могат да докажат виновността на Кенесаръ“.

И все пак председателят на Оренбургската погранична комисия генерал Хенс, за да уточни някои моменти от писмото на Горчаков, отправи специално запитване до Кенесаръ. Донесеното от него писмо бе отговорът на метежния султан на това запитване.

Перовски започна да го чете на глас:

„От времето, когато Негово императорско величество ни ощастливи с амнистия, не съм вдигал ръка против Русия. В това, че съм невинен, свидетел ми е единния за всички нас Бог. Моите врагове искат да ме оклеветят пред Вас, но ако Вие поискате, аз съм готов да докажа своята вярност към Русия. Враговете мои злобно ме ненавиждат и не могат да понесат Вашата благосклонност към мене…“

Перовски върна писмото на Хенс:

— Несъмнено той казва истината. Но пък много са му неприятелите, които без вина ще го изкарат виновен. Княз Горчаков, разбира се, го бива за това, но първи доносници са самите казахски султани…

— Осмина от тях Кенесаръ смята за свои най-заклети врагове. Още в едно от първите си писма ни предупреждаваше за тях…

— И кои са те?

— От подчинените на Горчаков — Конур-Кулджа Кудайменде, Кулжан Кучуров, Аккошкар Кишкентаев, както и Жаугашар. От нашите подчинени — Ахмет Жантурин, бият от рода жаппас поручик Жангабъл, бият от рода жагалбайлъ Кукир и накрая — созакският датка Бабаджан…

— Значи във всичките жузове и държави има врагове.

— Излиза, че е така… Покрай разбираемите в тяхното днешно състояние междуродови разпри, той ги обвинява още и в загубване на достойнството им пред Русия и Коканд, в натиск срещу други родове. Макар и той да не е стока, но доста истина има в писмата му. Най-лошото е, че всичките тези ага-султани обират едноверците си, прикривайки се с нашите имена и войници. И така се получава в края на краищата, че виновна за всичко е единствено Русия!…

Двамата отново замълчаха…

— Главните му врагове са двама — Конур-Кулджа и нашият Ахмет Жантурин… — Хенс недоумяващо разпери ръце. — Той няма да се успокои, докато не им отсече главите…

— Или те неговата…

— Само че с нашите ръце. Или още с нечии други. Работата е там, че искаме или не, основната маса казахи смята сега поставените от царя ага-султани за предатели, а Кенесаръ за тях е вожд. Горчаков пък и другите радетели на твърдия курс само спомагат за такова разбиране. Така че без нас няма да могат да се справят с Кенесаръ. Нали неслучайно джигитите му живота си дават за него. Даже този башкирец Батърмурат преди известно време се беше подложил под удара на сабята, насочен към Кенесаръ!… Нашите ага-султани ненапразно се боят от него като от огън!…

Влезе адютантът на Перовски.

— Пристигна ага-султан Ахмет Жантурин — доложи той. — Моли за аудиенция…

Перовски и Хенс се спогледаха.

— Пуснете го!

Ага-султаните от източния бряг на Жаик Ахмет Жантурин, Аръстан Жантурин и Баймагамбет Айшуаков бяха най-приближени на Перовски. Именно чрез тях се опитваше той да провежда своята политика в степта. Но те неведнъж се обръщаха към него с молба да изгони Кенесаръ от територията, отнасяща се към Оренбургска губерния. Перовски се подсмихваше, разбирайки истинската причина за техните молби. В края на краищата за Руската империя, която той представлява, е все едно кой султан управлява казахите — Ахмет Жантурин или Кенесаръ Касъмов. Главното е да бъде умиротворена степта, да бъдат принудени чрез гъвкава политика да служат на руските интереси всички дейни хора, включително и Кенесаръ. В Петербург сега преобладаваше друго мнение…

Влезе Ахмет Жантурин, едър и много смугъл дори за човек от степта, с широки ноздри и големи мътни, като на бик, очи. Беше с мундир на подполковник от руската армия, и то не само защото беше ага-султан. Навремето беше завършил Оренбургското военно училище, беше служил в гарнизон. Влизайки, Ахмет Жантурин стегнато изкозирува.

— Ваше високопревъзходителство, подполковник Жантурин се явява по ваша заповед!

Перовски му подаде ръка, предложи му да седне.

— Знаете ли, султан Ахмет, че Кенесаръ сега воюва с кокандците?

— Тъй вярно, знам, Ваше превъзходителство!

— А защо се е решил на това? Може би му е било подсказано от хивинците, за да отслабят Бухара и Кокандското ханство? Какво сте чули за това?

— Чул съм нещичко… — Ахмет Жантурин се усмихна с крайчеца на устните си. — Естествено, Кенесаръ не е чак такъв глупак, както си мислят някои. След като Нурасула касапинът уби Мадели хан и унизи Коканд, Кенесаръ започна тайни преговори с хивинския хан, обещавайки му да отвоюва за него казахските земи по течението на Сърдаря, намиращи се под властта на кокандците…

— Защо му е потрябвало да го прави?

— За да не даде възможност на бухарския емир Нурасула да стане по-силен… Хивинският хан Аллакул изпрати в дар на Кенесаръ прекрасен аргамак със скъпо седло и петнадесет хивински пушки със сребърна украса. Като реши, че е получил пълната подкрепа на Кенесаръ, той обяви война на Бухара. Вие вече знаете, че от това спечели само Коканд. Докато хивинският хан воюваше с бухарския емир, жителите на Коканд въстанаха против емира и обявиха за хан тихия и набожен Шерали, роднина на убития Мадели хан. Възползвайки се от слабостта на Кокандското ханство, Кенесаръ реши, че е дошло времето да присъедини към себе си седем хиляди казахски семейства, подчиняващи се на ташкентския куш-беги… Според получените от мен сведения той вече е превзел Яна курган, Жолек и Ак-Мечет. Понастоящем се води битка за Созак. А засега освободените от Кенесаръ казахски аули започнаха да преминават през нашите граници…

— Защо това да е лошо за нас? — Перовски с недоумение погледна към Хенс. — Ако през хиляда осемстотин трийсет и четвърта година синът на Касъм тюре Саржан откъсна от Русия четиридесет хиляди двора с казахско население, то днес другият негов син връща тази част обратно. Нима това не означава успех за руската политика?

— Не, това означава победа за Кенесаръ! — отвърна Ахмет Жантурин, като помръкна изведнъж. — Сега във властта на Кенесаръ се намират по-голямата част от родовете найман-баганалъ, аргън, табън, тама шектъ, шомекей, бай-бактъ и още много люде от други родове. Общо това са пет хиляди аула или цели двеста и петдесет хиляди двора. Ако прибавим към тях още седем хиляди двора, които са му задължени за освобождението от кокандско иго, той ще стане още по-силен. А Кенесаръ, докато е жив, никому не ще се покори, в това число и на Русия. Той иска сам да властва над всички в степта!…

— Що за такъв неудържим стремеж към власт!… Защо му е нужно това?

И тук Ахмет Жантурин учудено погледна граф Перовски. В погледа му се четеше искрено недоверие — преструва ли се военният губернатор или действително не разбира цялата сладост на неограничената власт…

— Той мечтае за времената на Абълай и иска да стане пълновластен хан на казахите…

— Какво пък, това е закономерно желание за абълаид… — Хенс потърка с ръка челото си, стана и започна да се разхожда из кабинета. — Нима не искаше същото в периода на разпокъсаност всеки от нашите Рюриковичи? И нима малко народна кръв бе пролята за осъществяването на тези желания?… Току-що казахте, че под властта на Кенесаръ се намират днес двеста и петдесет хиляди казахски двора. Ако се броят по четири души във всяка юрта, то ще се получи милион души. И ето, задавам си въпроса: нима милион души воюват само за да поставят някакъв си Кенесаръ на ханския престол?… Не, така в историята не става. Работата е къде-къде по-сериозна. Тук целият народ е недоволен от въвеждания от нас ред. Всеки народ винаги желае свободата, а хора като Кенесаръ използват такова движение. И печелят, ако не загубят главите си!… Най-често става сделка за сметка на народа…

— Не, той няма да направи това!

— Но защо!

— От гордост! — без да се замисли и секунда отговори Ахмет Жантурин.

— Добре, ние ще бъдем принудени да сломим Кенесаръ. Но каква вина имат мнозината обикновени казахи, които са видели в него своя вожд и са тръгнали след него? Колко невинна кръв трябва да бъде пролята в тази нещастна степ!…

— Нека не се пъхат, където не им е работата!

Толкова нескрита злоба имаше в думите на ага-султан Жантурин, че Хенс се спря на средата на думата… Той, който нямаше никакво отношение към този народ, се грижи за обикновените казахи, не желаейки безсмисленото кръвопролитие. А тук един казах е готов да пролее море от невинна кръв, само и само да бъде смазан неговия личен враг!… Сега е ясно защо народът ненавижда своите ага-султани, криещи се зад нашите щикове. Ненапразно баща му — старият Жантура — пред очите на всички бе заклан от обикновен казах. Да не би и със сина да се случи същото!…

Перовски отпусна на масата дланта на дясната си ръка:

— Дълго време се опитвахме да усмирим Кенесаръ без проливане на кръв. Тъй като тази възможност се изключва, ние сме изпълнени с решимост да употребим военна сила. Обаче само като спомагателен отряд към войските на верните на императора султани… Ще имате ли сили да разгромите и ликвидирате напълно метежа на Кенесаръ Касъмов?…

Очите на ага-султан Ахмет Жантурин светнаха от радост.

— Ще ни стигнат силите!… Ако сега Кенесаръ има на коне осем хиляди джигити, ние ще съберем повече. — Той взе да сгъва пръстите на лявата си ръка. — Ние, двамата сина на благородния Жантура — аз и Аръстан, ще изведем три хиляди сарбази. Нашият чичо, ага-султан Баймагамбет — две хиляди конници. Бийовете от родовете торткара и жагалбайлъ, живеещи по течението на Ор и неприсъединили се към метежа, благородните Жангабъл Жаппас-оглъ, Кукир и Бигжан ще дадат всеки по хиляда яки мъже. А ако все още ненавиждащият Кенесаръ къпчакски бий Балгожа даде хиляда, то какво ще се получи?… Надяваме се, разбира се, че и Ваше високопревъзходителство ще отдели някой и друг батальон от вашите доблестни войски!…

Ахмет Жантурин се наведе през стола, поглеждайки в лицето военния губернатор. Мътните му очи излъчваха победоносна примитивна хитрост. Перовски неволно се намръщи и още веднъж дланта му легна върху масата:

— Така-а-а!…

— Да, Ваше високопревъзходителство, тогава към есента ще ги задушим и без помощта на сибирските редовни войски! — Той знаеше всичко и не го криеше. — Само с нашите сили ще съкрушим врага и Ваше високопревъзходителство ще могат лично да доложат на господаря за тази толкова знаменателна победа!

Ахмет Жантурин говореше с онзи „патриотичен“ патос, който бе на мода в николаевския двор заедно с девиза „православие, самодържавие и народност“. И колко бързо бе надушил кайсацкият ага-султан този дух! В Оренбург руските офицери все още се притесняваха да проявяват толкова верноподаничество…

— Добре! — бързо каза Перовски. — Нека вечерта да дойдат другите султани и тогава ще решим…

Ахмет Жантурин изкозирува, рязко се обърна и излезе.

— Какъв мерзавец! — с лек отенък на възхищение възкликна военният губернатор, щом вратата се затвори. — Този и родната си майка ще продаде, а ние се опитваме благополучието на Руската империя да градим с негова помощ! Не, според мене по-добре с Кенесаръ да си имаме работа!… Но с каква лекота само се разпорежда този Жантурин с хората си. Като с овни на панаир!…

— А ние с какво сме по-добри, Василий Алексеевич? — възрази Хенс. — Що се отнася до казахите, това е достоен, но много нещастен народ.

Хенс се канеше вече да си тръгва, но влезе силно почервенял ясноокият адютант и с тайнствен глас доложи на Перовски:

— Там, Ваше високопревъзходителство, две такива красавици киргизки дойдоха, че целият гарнизон се е стекъл…

— А защо са тук? — попита генерал Перовски, като неволно се изпъчи и засука мустак.

— С Ваше превъзходителство искат да се видят. Едната на руски съвсем чисто говори, както ние с вас…

Перовски и Хенс се спогледаха.

— Добре, покани ги!…

Влязоха две жени, млади и наистина толкова красиви, че двамата генерали неволно станаха. Главата на едната бе покрита със саукеле, което означаваше скорошно омъжване. Облечени бяха не много богато, но с вкус, който се отгатва по всяко, по най-непривичното за очите облекло. Добре им седяха кадифените елеци цвят бордо, под които се виждаха рокли с двоен набор от оная същата азиатска коприна, която стана предмет на разговор със самия цар. Краката им бяха обути в яркооранжеви юфтени ботушки на високи токчета. Втората девойка, съдейки по лисичата шапка с пера и по сребърния пояс, също беше от саръаркънските казашки…

— Здравейте, господа!

Това изрече първата със звучен глас на чист руски език и така непринудено, че двамата генерали не знаеха как да се държат по-нататък. Другата, която вероятно не говореше руски, се поклони, притискайки по саръаркънски обичай двете си ръце към сърцето.

— Как сте, гълъбици? — заговори на казахски Хенс, обръщайки се към онази, която не знаеше руски. — Откъде идете и как се казвате? От кой род сте?

Сега се учудиха жените. Руският генерал говореше казахски не по-зле от тях. По-голямата погледна военния губернатор, разбра, че той не разбира казахски, и отново заговори на руски:

— Казвам се Алтъншаш, а тази девойка е Кумис. От аула на Кенесаръ сме…

В главата на Перовски се мерна мисълта, че вероятно не грешеше по отношение произхода на коприната, от която бяха ушити роклите им. Скъпо щеше да струва тази коприна на Кенесаръ… Впрочем тя им отиваше не по-зле, отколкото на придворната дама Макеевска. Казват, че царят се е сдобил тези дни с нова фаворитка. Интересно какви са вкусовете й…

— Къде сте се научили така добре да говорите руски? — с интерес запита Хенс.

Алтъншаш подробно и обстоятелствено разказа историята на живота си, без да скрие дори историята с предателството на Ожар. Като чу, чия дъщеря е и като още веднъж се учуди на чистото й произношение, Перовски на свой ред се осведоми:

— За какво искате да ме молите, дете мое?

— Ваше сиятелство, дойдох при Вас, тъй като много съм слушала за вашата справедливост. — Тя избърса неволно потеклите сълзи. — Миналата година издействахте от Негово императорско величество амнистия за всички близки и роднини на султан Кенесаръ. Не се осмелявам да моля за толкова височайша милост за моите братя и сестри, заточени в Туринск. Умолявам Ви поне да ми помогнете да разбера дали са здрави!…

Хенс отвърна поглед, защото нямаше сила да сдържи острата си жал към тази благородна плачеща жена. Горчива буца заседна в гърлото му.

— А тази девойка с вас? — попита Перовски.

— Тя също се обръща към вашата справедливост! — каза Алтъншаш. — Израснах сред руси и знам, че истинският руски човек никога не ще отмине равнодушно покрай чуждата мъка. С жалба срещу изверга и насилника Конур-Кулджа идва тя при вас. Ага-султанът Конур-Кулджа Кудайменде, носещ мундира на руски офицер, освен всичко друго е и убиецът на баща й!

Тя се развълнува, но въпреки това разказа цялата история на Кумис, започвайки от мръсното насилие над нея в бащината й юрта, извършено от Конур-Кулджа.

— Какво варварство! — възкликна Хенс на френски.

— Законът на степта… — разпери ръце Перовски, като също премина на френски език.

— Но ние облякохме това чудовище в мундира на руски офицер. Тази жена е права!…

— Ех, мили мой Хенс, вие не сте били в двора!…

Тези думи някак сами се отрониха от устата на Перовски и той тревожно погледна към Алтъншаш. Тя като че ли разбра думите му…

— Вие какво, и френски ли разбирате? — попита я той.

Като го погледна в очите, тя отрицателно поклати глава. Алтъншаш не би могла да обясни, защо направи това. Може би й стана жал за този така изплашен от думите си човек. И още тя разбра, че не всичко зависи от него. Нещо страшно, тежко притискаше тук всички — дори тези генерали с блестящи еполети. То беше смазало и баща й, и чичовците й, беше й дало мъж предател… Тя разбираше френски, защото беше израснала в дома на сибирския генерал Фондерсон. А там говореха само на френски, дори с прислугата…

Перовски все още недоверчиво я гледаше, но Алтъншаш вече се бе окопитила.

— И какво бихме могли да направим за тях? — попита на френски Хенс, сякаш не се съмняваше, че Перовски изпитва съчувствие към мъката на тези жени.

— За съдбата на близките на тази мила жена ще направим справка, като отправим запитване до съответните инстанции. А какво бихме могли да сторим на Конур-Кулджа? Той е човек на княз Горчаков. Един Господ знае, какво става при него в Сибир и с русите. Навярно знаете какви слухове се носят. А пък за хората с друга националности няма какво да говорим… Трябва някак си да я успокоим, да й обещаем, че ще разберем кое как е…

— Нима ще имат възможност пак някога да дойдат в Оренбург?… Няма ли цял живот да мислят, че просто сме ги измамили?

— Измамата за утешение не е измама. Засега това ще облекчи душите им, а после и сами ще разберат, че не е било по силите ни да им помогнем. — Перовски се усмихна невесело. — Предстои им и други неща още да си помислят за нас. По-добре нека да свикват!

— Не, не мога да сторя това, Василий Алексеевич! — твърдо каза Хенс. — Засега съм руски генерал. Те дойдоха при нас с надежда. Как ще служим на Русия, ако по-великото не е по силите ни. Нека знаят в степта, че не всички руски генерали са като Горчаков. Смея да се надявам, че този малък, но благороден народ не ще забрави макар и онова малко, което ще направя!

— Какво имате намерение да предприемете?

— Ще се опитам чрез департамента по азиатските дела като начало да изясня къде се намират роднините на тази жена. А мерзавеца Конур-Кулджа ще изискам да отиде на съд!

Перовски тъжно поклати глава:

— Нима досега не сте се убедили колко големи са усърдието и ловкостта на руската канцелария? Пък докато пристигне отговор, те трижди ще успеят да остареят и да отидат в гроба с надеждите си!

— Няма да се върнат повече, ако си заминат обратно в степта. А какво ще започне там, си представяте не по-зле от мене. Нека поработят в моя приют за благото на народа си. А пък аз от своя страна ще се опитам да накарам инстанциите да побързат…

— Нека бъде както казвате!

Перовски неволно се усмихна, разбирайки замисъла на Хенс. Със свои скромни средства Хенс бе открил приют за казахски деца-сираци и отдавна търсеше възпитателки за него, които да владеят казахски и руски…

Хенс се обърна към жените, заговори на казахски:

— По вашите прошения ще се наложи да се отправят запитвания в други градове. За това ще е необходимо известно време. Но докато чакате, ще трябва някъде да живеете, нещо да вършите. При мене живеят много останали без родители деца, за които са нужни грижи, които трябва да се обучават. Съгласни ли сте да се захванете с тази трудна работа?

Цялата степ знаеше за добрия руски началник, който събираше и приютяваше останали без родители в това тежко време казахски деца. Дори когато живееше в Омск, Алтъншаш бе чула за този човек. Тя помисли малко и кимна:

— Добре!

Тя също не искаше да мами този благороден човек. Но тя бе дъщеря на убития батър Тайжан, там нейде, далече в степта се сражаваше мъжът й Байтабън, и бяха онези, които й станаха близки. Алтъншаш трябваше да съобщи какво се готви тук срещу тях… Дори спътницата й Кумис не знаеше това…

Същия този ден генерал Хенс ги заведе в приюта си, запозна ги с децата. Те бяха много и на различна възраст. Самата тя израснала без майчина ласка, Алтъншаш се разплака, когато видя тези деца, и не можа да се откъсне от тях до настъпването на нощта.

Вечерта на същия ден Хенс изпрати всички необходими писма по делото на двете жени. По личното поръчение на военния губернатор Перовски написа също така послание до Кенесаръ с категоричната заповед незабавно да прекрати военните действия срещу Кокандското ханство и да се върне с всичките си поданици в границите на Руската империя.

Кенесаръ получи това послание в деня, в който бе превзет Созак. Въпреки осемнадесетия щурм, той се готвеше след един ден вече да настъпи към Ташкент. С Русия шега не биваше. Сега не му оставаше нищо друго, освен да сключи мир с Кокандското ханство и да се върне в руските предели. Люта злоба срещу оренбургските генерали, които с едно драсване на перото бяха разрушили плановете му, бушуваше в сърцето на Кенесаръ.

II

Есиркеген не беше буен и неудържим младеж, като някои от байските синове в Семипалатинското руско училище. На випускниците на това училище им предстоеше да станат в бъдеще офицери, чиновници, ага-султани, телом и духом предани на царската власт. Но стана така, че най-умните и способни от тях, като усвоиха руския език и култура, попиха и онази напредничава, революционна същност, с която се отличаваше тази култура дори в тежките времена на николаевския деспотизъм. Към тези ученици принадлежеше и Есиркеген.

Какви ли не разговори водеха помежду си! И всичко се свеждаше до едно. Тревожеха ги неграмотността, затъпяването и беззащитността на родния народ, предаден във властта на невежите, разпасани ага-султани, бийове и всякакви други мошеници. Те мислеха за бъдещето…

И неволно мислите им се обръщаха към руския народ. Трябваше да се наваксва изпуснатото и въпреки средновековното феодално мракобесие, коренно да се променят битът и нравите, царящи в степта. Те разбираха вече, че за да се случи това, трябва да се промени начинът на стопанисване. Казахите живееха като номади в степта, както и предците им преди хиляда години. А при номадския начин на живот не можеше и да се мисли, че могат да бъдат настигнати напредналите народи и страни. Историята на Русия, особено епохата на Петър Велики, ги увличаше, обясняваше им много неща. Трябваше да се учат от руския народ. Именно от народа, а не от николаевските жандарми и палачи…

Есиркеген бродеше из покрайнините на Семипалатинск, беседваше с руските мужици-преселници, а скоро след това се запозна и с руски заточеници. Все повече от тях пристигаха в степните земи и това бяха истински хора, разбиращи мъката на неговия народ. През дългите зимни вечери, заседявайки се с връстниците си в квартирата ту на един, ту на друг заточеник, те слушаха безкрайните разгорещени спорове за бъдещето на Русия и започваха да разбират, че то е неразривно свързано с бъдещето на техния народ. Те вече разбираха, че царизмът не би могъл да бъде победен с отделни разпокъсани действия, че само в тесен съюз с руския народ победата ще бъде постигната.

Събуждайки се нощем, Есиркеген размишляваше над всичко чуто вечерта… Какви ли не завоеватели бяха безчинствали на казахска земя — китайски, хивински, бухарски, кокандски, джунгарски! Но каквито и опустошения да бяха предизвикали, народът намираше в себе си сили да се изправи от кръвта и пепелта, като птицата от приказките. И сега, колкото и тежки да бяха царските и султанските налози и ограничения, все по-ясно виждаше Есиркеген братската ръка на руския народ, който бе подложен на не по-малък натиск от царското самодържавие…

С руския народ — против царя!… Още по времето на Разин и Пугачов се бе зародило това братство на потиснатите. Именно тогава възниква и съюзът на руския цар със степните мирзи и султани, за които самодържавието става най-добрата защита срещу народа.

Друг път няма… Разбират ли това Кенесаръ или батър Агибай, превърнал се за Есиркеген в символ на родния му народ?

 

 

Той завърши с медал Семипалатинското училище и се готвеше през есента да постъпи в императорския кадетски корпус в Петербург. През лятото, както обикновено, Есиркеген отпътува за родния аул. Беше 1841 година или годината на кравата според казахите…

Дали защото Есиркеген много беше мислил за бъдещето — на народа и своето, дали защото беше се изморил от занятията и изпитите, но побледня и отслабна. Старецът Масан, който отдавна вече бе прехвърлил осемдесетте, веднага забеляза това и разбра, че младежът го мори някаква тайнствена болест. Според степния обичай той не започна веднага разговор с внука си. Едва когато той си почина от пътуването и малко дойде на себе си, Масан-бий го покани да поседят заедно.

— Скъпо мое внуче, човешката мъка прилича на рогата на Искандер — рече той. — Ако не бъде разказана никому, расте с краищата навътре, все по-дълбоко наранявайки душата. Ти пред очите ми вехнеш от нея. Ако би могъл да разкриеш мислите си пред стареца, направи го. Ръцете ми са немощни, но главата ми засега нито ден не е бездействала…

Есиркеген отдавна искаше да сподели всичко с дядо си и не скри нищо.

— Истина казахте, ата, гнети ме мъка. Само че не моя, а мъката на всички казахи…

Масан-бий дълго и внимателно се вглеждаше в него преди да започне да говори.

— Народната мъка?… Ти трогна душата ми. Винаги съм се страхувал, че няма да остане след мен мой приемник с голямо сърце. Дребни душици по-често се появяват на бял свят. Бог се е смилил над мене преди края ми!… Говори…

— Четири години учих, дядо. Може би съм се родил такъв, неспокоен, но те ми се сториха по-дълги от четири живота. Ако мислите бяха вода, отдавна да съм се задавил в океана, който ме заобикаля. Иска ми се да престана да мисля и да започна да действам…

— Тъй… тъй… Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми…

— Това е океан от народни сълзи.

— Че какво, аз вече осемдесет години го гледам този океан… Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

— Стигнах до мисълта, че сами не можем да сторим това. Океанът от народна мъка се простира и извън пределите на степите ни. Различни са езиците, верите, навиците, но на простите люде винаги им е зле. И в борбата с белия цар нищо няма да постигнем, докато се носим из степта като диви сайгаци. Има различни руски хора, самият ти неведнъж си говорил за това. Трябва да се учим от онези руси, които знаят повече от нас, и да вървим с тези, които са против своя цар. Все повече стават те и тяхно е бъдещето.

— А как да постъпим с палачите? — В очите на стареца за миг пламна зло огънче, което тутакси угасна. — Разбира се че всеки сокол се смята за владетел в собственото си гнездо. Прокълнатото, кървавото време ражда и кървави мисли. Навярно си прав. Но какво ще каже твоя народ, когато му предложиш това? Дали винаги се съобразява с онова, кое е добро за него, а кое — лошо? Наистина, има една пословица: „Ръцете да му изсъхнат на оня, който не се грижи за близките си по кръв!“ Малък е твоят народ и като плашлива кошута се мята из степта. Само гледай да не заслужиш проклятието му…

— А винаги ли е прав народът в своите проклятия? Ето Кенесаръ. Част от хората го проклина, а друга е с него.

— Да, така е. Животът не е толкова прост, че всичко в него да бъде само бяло или само черно. Изживял съм си го вече тоя живот и пак много неща не разбирам…

— Нужно ми е да определя отношението си към Кенесаръ… — Есиркеген помълча. — Лятото бързо отлита. За първия сняг вече трябва да съм в Петербург. За там се минава през Оренбург…

— Ти искаш направо оттук да заминеш за Оренбург?

— Да. От Кара-Откелски окръг към Атбасар, а оттам — през Каракоин-Каширлъ ще вървя към Иргиз. Там са аулите на Кенесаръ и би ми се искало да остана там за малко…

— Какво пък, по това, как живее краят, не е трудно да разбереш душата и помислите на управниците му. Само че това е твърде опасен труд. Едва ли ще те пуснат жив сарбазите на Кенесаръ, като разпознаят в тебе роднината на ага-султан Жамантай…

— И все пак ще замина! — твърдо изрече Есиркеген.

— Разбира се — отвърна Масан-бий.

Младежът бе решил да премине през аулите на Кенесаръ отдавна, още когато се очерта пътуването му в Петербург. Имаше и друга тайна цел. Още през лятото му бяха съобщили, че семейството на бившия туленгут Абдувахит е преминало на страната на Кенесаръ…

Може би ще успее да се види с Кумис. И ако тя макар и малко е небезразлична към него или просто се нуждае от помощта му, той ще направи всичко възможно. Гнусното насилие на Конур-Кулджа над нея не му даваше покой…

 

 

Трима конници яздеха един до друг по степта. Средният — светлорус добре сложен джигит на прекрасен дорест кон бегач — беше именно Есиркеген. Облечен беше както се обличаха в аула: шапка от кожата на пор, сукнено палто с яка от видра, хубави ботуши. Съвсем иначе изглеждаха спътниците му: единият — рижав дългуч, другият — смугъл здравеняк. Те бяха с еднакви излиняли чекмени с дълги ръкави, с износени агнешки тъмаки-качулки. Още отдалече ставаше ясно, че двама придружители-телохранители съпровождат джигит от богато семейство.

Въпреки бедните си одежди, двамата придружители бяха доста добре известни в степта хора: рижият — с песните си, а смуглият — като ненадминат борец. Те предварително се бяха договорили, че при среща със сарбазите на Кенесаръ ще кажат, че отиват при роднините на младия джигит в Улътау. Те самите трябваше да съпроводят Есиркеген до Оренбург и до зимата да се върнат в Каркаралъ…

Изминаха няколко денонощия, откакто бяха напуснали Каркаралъ. Гостоприемните казахи харесват хората, които се отправят на такъв далечен път, за да навестят роднините си. Щом преминаха планината Аргънат, където пътят рязко завиваше на запад, се наложи да казват вече, че самите те са от рода там и отиват при близките си към река Иргиз. Веднага се виждаше, че не са разбойници или степни бродяги, и хората им вярваха. „Добрият племенник макар веднъж в годината задължително ще навести роднините на майка си!“ — казваха старците в аулите, одобрително клатейки глави.

Сега вместо леко пожълтелите есенни треви на Саръ-Арка все по-често срещаха прегорял до бяло пирей, чий и бодлив храсталак. Времето също се смени, студен поривист вятър ги удари в лицето. Въпреки това рижият придружител с цяло гърло пееше простичките си песни: ту шеговити, ту печални, проникващи право в сърцето. А като спираха да си отдъхнат, Есиркеген изваждаше от пътната си чанта тетрадка и записваше всичките му песни.

— Защо правиш това? — питаше всеки път другият придружител, поглеждайки косо в тетрадката му.

— За да не забравят внуците ни дядовите песни! — казваше Есиркеген и въодушевен от думите му, певецът се стараеше с всички сили:

Напразни разпри погубват народа ми,

където ум е нужен, копието пускат в ход.

Какво ще ни донесат свадите, братя?

Какво, освен разорение и несгоди?

 

Размислете, синове!

Стига братоубийства.

Много ли сме на земята?

Кого плашиш, казах?

Кръв братска има по ръцете,

а шията — в примка е…

Лицето на Есиркеген побеля като платно.

— Чия е тази песен? — попита той.

— На акъна Ръм от рода атъгай…

— Кога и защо я е съчинил?

— Преди около три години, когато родовете атъгай, караул и тока се сбиха заради пасбищата. Много народ погина…

Есиркеген не продължи да разпитва и да записва тази песен. Тя и така звучеше в ушите му… Но кой бе този акън Ръм? Нещо не се чува името му в степта. Ясно е, че не е от онези, които съчиняват хвалебствени оди за байовете и султаните и не живее от техните подаяния. Защото много такива ходят по аулите от една сватба на друга. Добре е, че вече се намират сред казахите хора, които разбират колко гибелни са междуособиците…

И ето че и той пее, този човек: „А шията вече е в примката“. Колко трудно ще бъде да обясни на народа, че именно в съюза с руските прогресивни люде е нашето спасение. И все пак рано или късно той ще разбере това. Царската примка от шията ще разкъсаме с общи сили!

— Ето ни вече в аула — прекъсна мислите му борецът. — Днес тук ще пренощуваме…

Аулът се простираше на бреговете на степно езеро и имаше около тридесет юрти. Това беше едно от разклоненията на рода табън, което лагеруваше оттук до самите брегове на Атърау, както казаците наричаха Каспийско море. Тази година не бяха могли да се преместят и прекараха лятото в местността Кзъл-Дингек, точно на границата на Младшия и Старшия жуз.

— Защо не се преместихте навреме? — попита Есиркеген стареца с лопатообразната брада — стопанинът на юртата, където спряха за нощувка.

— Когато лагерувахме там миналото лято, сарбазите на хан Хивъ взеха половината ни животни. А другата половина в началото на зимата ни отнеха пък войниците на хана на Коканд. Почти нищо не ни остана, с което бихме могли да лагеруваме…

Старецът наведе глава, срамувайки се, че няма с какво да нагости пристигналите, освен с рядък айрян и иримшък. Една кльощава кравичка и три кози бяха останали на това семейство.

— Оказва се, че отдалече идете — едва чуто каза старецът. — Би трябвало да заколя за вас овен…

Очите на Есиркеген се насълзиха.

— Не се тревожете за нас, аксакал. Ние сме ви премного благодарни за святото ви радушие!…

— Да, което го няма, не можеш го догони и с най-бързия кон — въздъхна старецът. — Няма да бъде лесно на аула ни да се възроди след толкова много беди. Битият си е винаги бит. Но какво да се прави, трябва да се понасят ударите на съдбата. Комуто Бог е дал душа, няма да го лиши от милостта си…

На разсъмване, когато се стягаха вече за път, старецът отново захвана да се извинява за оскъдното угощение:

— Прощавайте, синове мои. Такива времена дойдоха… Ако побързате, към обяд ще стигнете аула Алтай. Те са малко по-богати от нас…

Напускайки аула, те още веднъж се убедиха колко е беден. Десетина слаби крави, една олисяла камила, която не бяха отнели от тези хора само защото беше стара, и няколко кози — това беше всичката живинка. Даже кучетата, които мълчаливо лежаха пред юртата, бяха с опадала козина от недояждане и с подвити опашки.

Да, само руското могъщество би могло да опази сега неговия народ от пълно измиране. Хивинците и кокандците просто грабят каквото им попадне. Но когато китайският император хвърли мрежата си, малцина ще се измъкнат живи от нея. Само през хиляда седемстотин петдесет и шеста година изкла той повече от милион торгаути, населяващи степта между Арал и Черен Иртиш. Можеше ли да бъде сигурен, че няма да настъпи такава година и за казахите? От векове изпитващите към нас люта ненавист китайски богдъхани нима ще пожалят нашия мил народ? Тук няма да има никакви колебания или състрадание… И тук също е важна помощта на Русия. От кого би се уплашил в случая китайският богдъхан, ако не от русите. Може би и Коканд с Хива и Бухара съществуват до ден-днешен само благодарение на руското съседство. Такава е логиката на историята, която му преподаваше в Семипалатинското училище заточеникът декабрист…

Слънцето вече изплува на хоризонта. В безкрайната пустинна степ не се виждаше нищо живо. Към обяд полъхна ветрец и те изведнъж усетиха някаква неприятна миризма.

— Какво ли означава това? — каза борецът, като душеше въздуха. — Дали някой не коли животно? Напомня миризмата на кръв.

Пред тях се издигаше хълм. Есиркеген се понесе към него, като шибна коня с камшика си, и конят сам спря, треперейки и присядайки на задните си крака.

Големият аул бе пред тях. По-точно не аул, а онова, което бе останало от него… Ужас предизвикваха овъглените, още димящи скелети на юртите. Шанраките — дървените куполи — в по-голямата си част се бяха сринали на земята. Навсякъде се търкаляха трупове на хора, ридаеха, плачеха жени… Молла с бяла чалма четеше молитва над мъртвите насред аула. Няколко души до сами хълма копаеха гробове. Това бяха старци и юноши, не се виждаха мъже и млади жени…

— Ох, милите ми! — с традиционния скръбен вопъл се понесе към разгромения аул Есиркеген. Подхващайки горестния му вик, спешиха конете си след него придружителите му.

Едно денонощие останаха те в този аул, помагайки да погребат убитите, успокоявайки както могат останалите сираци… Бедата бе настигнала хората ненадейно, докато всички още спели. Пушечни залпове разбудили людете и те се мятали между юртите, без да могат да предприемат нещо.

Аксакал Карибай разказа на Есиркеген как бе станало всичко. Аулът на алтайския род се преместил тук от Саръ-Арка заедно с Кенесаръ. Преди това са живели на устието на река Жабайа — там, където се влива в Есил. Но когато започнал строежът на тяхна земя на околийското градче Атбасар, волю-неволю им се наложило да напуснат.

Макар да тръгнали с Кенесаръ, военна подкрепа не са му оказвали, само плащали определените им налози, доставяли месо и фураж. Само тази пролет малка група джигити се включила в отрядите му. Някой от враждебните им родове направил донос, като ги обявил за предани поддръжници на Кенесаръ. Горчаковите ага-султани изпратили най-големите си главорези-туленгути, а на помощ на тях комендантът на Орската крепост изпратил редовен отряд казаци. Цяла нощ бушувал пожарът, жените били насилвани, извършвали се убийства, грабежи…

На сутринта палачите отвели със себе си младите мъже и жени. Сега от аула заминал куриер при Кенесаръ, но той е далече и едва ли ще изпрати някого по следите им.

Решиха да свърнат на север и да тръгнат към Оренбург, минавайки през аулите на Кенесаръ. Като се качи отново на седлото, Есиркеген се замисли дълбоко. Спътниците му също мълчаха, дори рижият придружител изостави песните си. Пък и как можеха да се веселят след всичко видяно?…

Есиркеген въздъхна дълбоко… Може би нищо не разбираше и обикновените руски войници имаха същите цели, като император Николай? Не, твърде много добри руски люде бе видял той, за да повярва в това. А пък Николай простите войници го наричат „Тоягин“? Той бе чул това с ушите си!… Освен това бе видял с очите си как по заповед на Горчаков на плаца пребиваха до смърт с пръчки войника, който бе пуснал арестувания въстаник казах…

Дори човешките пръсти на ръката не са еднакви. Може ли да се смятат за еднакви всички руски хора? Ето, двата клона на един и същи дядо Абълай и те са кръвни врагове… Но защо Кенесаръ не разбира това? Или той иска да умре в бой като ранен барс?

Присъединяване, което ще донесе в бъдеще велики плодове?… Да, въпреки всичко той ще се бори за него.

Разкъсван от съмнения, Есиркеген едва сега забеляза, че слънцето клони на заник. Той се огледа. Все същата мъртва степ се простираше наоколо, студеният вятър духаше, притискайки към земята пожълтялото изсъхнало коило…

— Някъде тук трябваше да има аул! — Борецът посочи с камшик някъде встрани. — Конете се намъчиха…

— Не само конете… — отвърна тихо Есиркеген. — Душата ме боли…

За пръв път откакто напуснаха разгромения аул отговори той на своите спътници.

Свърнаха наляво, към невисока верига хълмове. Като повървяха още малко, видяха крайните юрти на някакъв аул. И неговият вид бе необичаен. Изглеждаше сякаш че или току-що бе пристигнал тук, или че се канеше сега да се вдига. Край натоварените камили тичаха кучета. А в три все още несъбрани юрти, край които стърчаха на пръти конски опашки — бунчуци, покривите бяха накръст покрити с черен креп в знак на траур…

— И този аул го е посетила бедата! — тъжно рече борецът. — Дайте да го заобиколим…

— Къде ще избягаш от бедите на собствения си народ! — възкликна Есиркеген и пришпори коня си.

Но от групата въоръжени конници в края на аула вече се отделиха няколко души и препуснаха насреща им.

— Кои сте и накъде сте тръгнали? — звучно извика един черномустакат сарбаз, без да обръща внимание на поздравите им. Сивият аргамак се извиваше под него, пристъпвайки неспокойно.

— Свои сме!… — отвърна Есиркеген и изведнъж забеляза синята сукнена нашивка на Кенесаръ на гърдите на черномустакатия.

— Какъв свой?… Да не би да искаш да кажеш, че с тебе сме от един баща и от една майка? Хайде, казвай по-скоро кой си, ако не искаш да опиташ камшика!…

— Що за поздрав!… Какво ни нападате, без даже „добър ден“ да ни кажете? — Есиркеген говореше със спокойно достойнство. — Идваме от Саръ-Арка и отиваме при роднините на майка ми от рода табън на брега на Иргиз…

— А от коя част на Саръ-Арка?

— От Каркаралински окръг.

— Каракесекци сте, значи, така ли?

— Да…

— Значи сте от оня Каракесек, дето хората останаха без истинска кръв в жилите си и истински мъже в племето?

Есиркеген кипна от такова оскърбление, но овреме се взе в ръце и укроти гнева си.

— Значи и сред казахите има люде, които не са чували за Казбек Златоустия! — усмихна се той.

Яростен гняв пламна в очите на черномустакатия сарбаз.

— Каракесекци винаги са се отличавали с острия си език. Да не би и ти да си от потомците на самия Казбек-бий?

— Отгатнахте!

— Хитрата лисица сама падна в капана… Хайде, върви след нас!…

Едва сега Есиркеген разбра, че злобата на хората на Кенесаръ срещу ага-султан Жамантай може да се излее върху него. Но не започна да спори и последва черномустакатия. Десетина конника с пики и боздугани в пълна готовност ги съпроводиха до средата на аула.

Но при влизането чуха плач от крайната бяла юрта. Сред казахите от древни времена има обичай най-напред да се влезе в дома на починалия и да се прочете молитва. Есиркеген слезе от коня и джигитите на Кенесаръ не му попречиха…

Влизайки в юртата, той първо видя хора с изпокъсани малахаи и раздърпани чекмени, които плачеха и нареждаха на различни гласове. В лявата част на юртата лежеше млад джигит с гърбав нос и едва забележим пух вместо мустаци. Той по-скоро напомняше спящ човек, отколкото мъртвец. Край главата му седеше дребна съсухрена женица с разпуснати побелели коси. Тя драскаше до кръв с нокти хлътналите си страни и нареждаше:

Бъди трижди проклет, Кене!

Да се затрие родът ти, злодею!

Какво да правя нещастната аз

без светлината на очи-и-ите ми!…

Досами нея седеше млада красива жена — жена или сестра на убития. Големите й черни очи безжизнено бяха втренчени в стената на юртата. Като прочете молитвата, Есиркеген излезе…

Отведоха ги в друга голяма юрта насред аула. Към въжето, с което бе овързана юртата бе привързан бял кон с широки гърди, голям като камила. А в юртата, срещу входа, полулежеше огромен на ръст мъж. Като видя влезлите, той надигна глава от възглавницата. На грамадна квадратна буца приличаше този странен черен човек.

— Ето, Агибай-ага, хванахме ги в края на аула! — доложи черномустакатият сарбаз. — Оказаха се от аула на самия Жамантай. Казват, че отиват на гости при роднини на майка му, която уж живеела на Иргиз…

Човекът буца погледна Есиркеген с любопитство. Той се учуди, като чу името на батър Агибай, един от главните сподвижници на Кенесаръ. Тези аули нали не му симпатизират твърде. Но Есиркеген не попита нищо, само направи дълбок поклон пред прославения човек:

— Асалаумагалейкум!…

— Алейкумассалам, сине мой!… — Агибай внимателно се вгледа в очите на Есиркеген. — Какъв си ти на подлия разбойник Жамантай?

В погледа на батъра, въпреки неговата суровост, светеше такава простодушна добрина, че бе невъзможно да го излъжеш.

— Аз самият съм внук на Масан-бий, а тези добри хора ме придружават…

— Значи си роден под щастлива звезда… Не си твърде близък роднина на Жамантай. А старецът Масан все пак не е лош човек. Как се чувства той зад гърба на белия цар?…

— Дядо ми е жив и здрав…

— Да, тъй и трябва да бъде… — Агибай тежко въздъхна. — Който не се махна от родните места, той все пак е по-добре. А ние се носим ли носим по белия свят като подгонени вълци…

— Вие, навярно, не е трябвало да напускате родината…

Агибай застрашително се свъси вежди.

— Искаш да стана слуга, облизващ чужди чинии, като Жамантай? Внукът на мъдреца Масан-бий би трябвало да е по-умен. Не, добре, не ме чеши там, където и без това ме сърби. Та накъде отивате?

Така и не се реши да каже цялата истина Есиркеген и повтори версията си за това, че отива при роднините на майка си.

— При потомците на Букей, така излиза! — забеляза батърът. — Какво пък, не е твоя вината, че дядо ти стана сват на султанско изчадие… Кажи по-добре пътем не си ли се отбил в аула на аксакал Карибай?…

— Отбих се.

— Ако си се отбил, значи си видял какво е сторено там?

— Видях…

— Това е дело на такива, като роднината ти Жамантай! Те са подбрали за туй пъклено дело най-жестоките си туленгути. А палачите са били повикани от някои аксакали от техния аул…

Батър Агибай сякаш се оправдаваше за нещо пред самия себе си… Скоро Есиркеген разбра каква е работата. Когато през аула, в който сега се намираха, преминали войниците на Карибай, оттук не са изпратили куриер при Кенесаръ. Между впрочем той строго предупреждавал за всички придвижвания на войници и туленгутски отряди на ага-султаните незабавно да се съобщава в щаб-квартирата му. Нещо повече, наплашените от преминаващите ага-султанови туленгути люде от този аул излъгали самия Кенесаръ, като казали, че никого не са виждали. Като разбрал това, разгневеният Кенесаръ начело на петстотин сарбази сам нападнал този аул и заповядал да завържат за опашките на конете осем аксакала. Влачили ги по пътищата, докато не издъхнали. Младият джигит, когото сега оплакваха, се опитал да се застъпи за старците, но го стъпкали с конете. Петдесет джигита и тридесет девойки отвел със себе си Кенесаръ като заложници, а на Агибай и неговите сарбази заповядал да прекарат аула на контролираната от него територия…

И отново се сви сърцето на Есиркеген от състрадание към тези нещастни люде. Когото и да послушат, все едно — чака ги разплата, отмъщение на противниковата страна. Ако биха се покорили на Кенесаръ, биха ги смазали войниците и ага-султановите туленгути. Не хивинците, бухарците, кокандците или царската войска, а своите, съотечествениците се изтребват един друг. Какво може да бъде по-тежко за народа?…

— Може и да бяха виновни така жестоко наказаните аксакали, че не съобщиха за палачите… — промълви Есиркеген с треперещ глас. — Но нали са направили това от страх пред разправа от страна на властите. Пък и каква вина имат тук останалите хора?

Батър Агибай наведе очи:

— Нашият Кенеке другояче мисли… Не му се иска да повярва, че в целия аул не се е намерил дори един истински мъж, който да му съобщи за наказателния отряд. Затова смята целия аул — от мало до голямо — за враждебен към себе си. И освен това иска другите да не свикват така. Тъй винаги се е постъпвало в степта…

— Но така може бързо да унищожиш целия народ! — възкликна Есиркеген.

— Враговете трябва да се унищожават, било то казахи или пък други…

Неуверено прозвучаха словата на батъра.

— А вие самите как мислите? — не издържа Есиркеген.

— Нито веднъж моят камшик не се е вдигала срещу беден, обикновен човек. Виж, някои бийове, пък и някои тюре помнят вкуса й…

— Но Кенесаръ — той е тюре!

— Той не е такъв тюре, като другите — отвърна Агибай. — Кенесаръ… Не-е-е!…

Батърът сякаш сам спореше със себе си…

Това започна твърде отдавна. Батър Агибай и Байтабън не одобряваха безумната жестокост на Кенесаръ. А той пък знаеше това и специално им заповядваше да провеждат наказателни набези. Агибай мълчеше, а младият и избухлив Байтабън разказваше за това пред всички. Познавайки характера на Кенесаръ, Агибай се тревожеше за съдбата на младия батър…

— Синко, задаваш ми труден въпрос!… — печално рече Агибай на очакващия отговор Есиркеген.

— Момчето правилно каза! — дочу се от полутъмната юрта нечий глас. — Твърде жестоки станахме с хората напоследък. Казваме, че всичко е в името на тяхното щастие, а проливаме точно тяхната кръв. Кого би излъгал с такова щастие?…

Есиркеген пъргаво се обърна и видя слабичък синеок джигит. Въпреки казахските дрехи, виждаше се, че не е казах. Това бе Жусуп — Йосиф Хербрут…

— Русин ли сте? — попита на руски Есиркеген. Той бе чул, че сред сарбазите на Кенесаръ има избягали руси.

— Всеки случай, близък до русите… — усмихна се Йосиф Хербрут. — Поляк съм.

— Как попаднахте при казахите?

— Как съм попаднал в Казахската степ, съдейки по вашето чисто руско произношение, разбирате. А при Кенесаръ дойдох, борейки се за същите онези идеали, като в родината… И ми се струва, че правдата и свирепата жестокост са несъвместими…

— И аз така мисля! — разпалено извика Есиркеген.

— Да се надяваме, че с времето все повече хора ще достигат до такъв извод…

Батър Агибай се вслушваше в онзи, който така дръзко говореше на руски с Есиркеген, и в душата му се промъкна подозрение. Но като си спомни разправата на Кенесаръ, пусна младежа.

Обаче Есиркеген не си тръгна веднага. Още дълго време разговаря той с Йосиф Хербрут, когато излезе извън ограждението на аула.

Като изслуша разказа на Есиркеген за това, какво е видял по пътя си и за възникналите съмнения, Йосиф Хербрут твърдо каза:

— Нямат сега друг път казахите. Те влязоха в състава на Русия и пътят им на борба с царизма сега е един — заедно с русите. Правилно сте решили за себе си този най-труден въпрос!…

— Говорихте ли за това с Кенесаръ? — рязко попита Есиркеген.

— Да — спокойно отвърна оня. — Започвам все по-малко да го разбирам. Страхувам се, че същото става и с народа…

Есиркеген пое нататък, отправяйки се вече право към Оренбург. По целия път не излизаше от главата му картината на опустошените, изпаднали в нищета аули, в ушите му звучаха плачове и проклятия. И вече нямаше значение от кого плачат хората — от хивинците, кокандците, царските палачи или от сарбазите на Кенесаръ…

 

 

В Оренбург случайно узна от един джигит, че Кумис е тук, в дома на генерал Хенс.

— Тоя урус-жанарал е голям чудак! — разказваше джигитът. — Войниците му палят аулите, а той събира осиротелите деца, храни ги, учи ги на четмо и писмо. Смешни хора са тия русите!… А Кумис е нещо като бавачка или майка на тези деца…

Този джигит бе човек на Таймас, поддържащ тайна връзка с Алтъншаш. Точно той му посочи пътя към дома на Хенс.

Кумис не беше вкъщи. Заедно с Алтъншаш бяха извели децата някъде извън града на разходка. Но в коридора самият стопанин на дома — генерал Хенс — видя Есиркеген и прояви интерес към него, като разбра, че отива да учи в Петербург. Той даже помилва по главата Есиркеген:

— Учи се, младежо!… Сега народът ти не се нуждае от друго, освен от образовани хора. И се връщай по-скоро, тъй като нужен ще си тук, като въздух за дишане!…

Есиркеген внезапно почувства необичайно доверие към този човек с добри, умни очи. Задъхвайки се, разказа му всичко, което бе видял по пътя насам.

— Кой знае дали няма да поискат в Петербург да направят от мене също такъв безпощаден палач-офицер, като войсковия старшина Лебедев или като нашите султани полковници и подполковници?… — възкликна той.

Генерал Хенс го слушаше със светнали очи.

— Не, младежо, с тебе не ще могат да сторят това! — с твърда увереност в гласа каза той. — В Петербург няма само казарми. Там, сред прогресивните хора, ще намериш ти истинската Русия и веднага ще почувствуваш, че си нужен не само на своя народ, но и на нея!…

Хенс говореше малко високопарно, но такова дълбоко убеждение се усещаше в думите му, че бе невъзможно да не му повярваш. Още дълго разговаряха те за историята. И Есиркеген разбра, че ако всички руси мислеха като някои генерали палачи подобно на Горчаков, то отдавна в степта не би останал нито един „инородец“. Но мнозинството от руския народ както може се съпротивлява на самодържавието и рано или късно произволът и беззаконието ще бъдат победени. Да, още немалко кръв ще се пролее в степта… Но трябва да се стремим тя да бъде колкото се може по-малко…

Генерал Хенс внезапно премина на казахски език, с което порази Есиркеген.

— Добра пословица има в степта — каза той. — „Не хвърляй шубата в огъня, като си сърдит на въшките!“ Така и казахите не трябва да бъркат недостойните, жестоки и прости чиновници с руския народ…

Разговорът им бе прекъснат от върналите се с децата Алтъншаш и Кумис. Като видя Кумис, Есиркеген не можа и дума да издума от някакво необичайно вълнение. А тя така се зарадва на пристигането му, че обгърна здраво шията му и кой знае защо се разплака…

Те така и не можаха да поговорят за онова важно нещо, което чувстваха и двамата. На заранта Есиркеген заминаваше за Петербург.

III

През 1841 година, или в годината на кравата, през седмото число на месец къркуйек — септември, край гроба на Алаш се събраха предводителите на трите жуза. Като обвиха Кенесаръ в бяла постелка, те го вдигнаха над тълпата и го провъзгласиха за хан на всички казахи…

Йосиф Хербрут, който по това време се намираше в Тургай, разбра, че отсега нататък започва нов период в движението. Кенесаръ бе постигнал личната си цел, в бъдеще хората трябваше да се борят не за свободата си, а за хан Кенесаръ. Получил осветената от древните традиции власт, той щеше да я употреби според своите виждания и с присъщата му жестокост. С една дума, настъпваше периода на обикновен деспотизъм, до което водят всички подобни движения. Пък и нима само в Казахската степ се случваше подобно нещо!

„Кенесаръ!… Кенесаръ!…“ Все по-често се разнасяше този зов в бой и на тържества, изтласквайки всички други призиви. Скоро, много скоро щеше да остане само той и хората щяха да започнат да напускат хана. Все повече щяха да стават недоволните и волю-неволю Кенесаръ ще бъде принуден да засили терора. А след това нещата няма да потръгнат. Терорът на свой ред ще породи нови недоволни. Така и ще се задави това движение в пуснатата от самото него кръв…

Да, ханският, императорският или който и да е друг трон веднага става мястото, от което хората престават да виждат нещата в истинската им светлина. Но нали в обкръжението на Кенесаръ има и умни хора. Ето например Таймас или Сайдак ходжа. Може би да поговори с тях?…

Десет години бе прекарал Йосиф Хербрут сред казахите и те му станаха близки. Понякога се хващаше, че даже мисли на казахски. И понеже разбираше сега цялото безсмислие на по-нататъшната война, като познаваше кървавите стремежи на Кенесаръ, не можеше просто така да остави неговия лагер.

Но що се отнасяше до решението му да поговори със съветниците на Кенесаръ, то Йосиф Хербрут не бе отчел установените от векове отношения в степта. Работата бе в това, че Кенесаръ, както вече неведнъж беше се случвало в историята на казахите, беше успял да сплоти около себе си мнозина от прославените родови батъри и роднини тюре. Те се опираха на него и му бяха предани до последна капка кръв. Не в самите тях се таеше неговата сила, а в това, че всеки батър или тюре също така беззаветно бе следван от голям аул или цял род. Свързани здраво чрез неписаните закони на родовия строй, казахите просто не познаваха други отношения…

Трагедията се задълбочаваше още и поради това, че като не познаваха други форми на държавност и нямаха никаква представа за тях, казахите често възприемаха ханската власт като символ на своята държавност и териториално-правна цялостност. Те все още не разбираха, че движението на Кенесаръ все по-бързо се превръщаше в обикновена кървава борба за ханския престол между няколко големи феодални групи. Кенесаръ, който бе съумял да използва мощното народно движение, се бе оказал по-умен, по-хитър и по-далновиден от останалите…

Да, той наистина не бе обикновен човек и Йосиф Хербрут разбираше неговата лична трагедия. На опасните завои на историята обикновено изникват такива характери. Но сега Кенесаръ увличаше след себе си в бездната един цял народ. Нови реки от кръв и сълзи щяха да се пролеят на тази нещастна земя!…

Йосиф Хербрут не успя да поговори с Таймас, Абългазъ или Сайдак ходжа. Отново му се наложи да се срещне със самия Кенесаръ…

Връщайки се по заповед на Перовски през есента на миналата година от кокандския поход, Кенесаръ отново разпусна през зимата по домовете своята войска. А той презимува с немногобройни аули от туленгути по горното течение на Тургай. През цялата дълга зима той нито веднъж не се обърна към Перовски или към Хенс, които смяташе за клетвопрестъпници. Единствено Байтабън бе ходил тогава в Оренбург, за да види своята Алтъншаш.

Именно Байтабън донесе неприятната новина за свалянето на Перовски и назначаването на Обручев за военен. Перовски, според императора, се бе оказал твърде либерален към инородците. Генерал Хенс също го очакваха големи неприятности и по неговото дело бе започнато разследване.

Кенесаръ веднага усети с какво го заплашваше това. Той незабавно разпрати куриери по своите аули, за да се съберат отрядите по-рано от обикновеното, без да дочакат топенето на снега, на могилата на Алаш, на Кара-Кенгир. От донесението на Алтъншаш, предадено неотдавна по верен човек, той знаеше, че генерал Обручев не вярва в предаността на Кенесаръ. Това означаваше, че Горчаков, до известна степен удържан досега от съглашението между Перовски и Кенесаръ, вероятно скоро ще започне операциите си — ръцете му сега бяха развързани.

През месец кокек — април 1842 година — годината на барса — Кенесаръ заедно с няколко батъра замина да половува в планината Аксакал-Тюбе, недалеч от мястото за презимуване на по-младата му жена. Възползвайки се от отсъствието му, есаул Сотников в изпълнение на заповедта на сибирския генерал-губернатор нападна родовия му аул и отведе по-възрастната жена на Кенесаръ — Кунимжан, заедно с двете му малолетни деца и някои роднини на хана. Освен това беше отведен и всичкият добитък…

След като се върна в аула си, Кенесаръ започна да търси начин да освободи Кунимжан с децата. Но в това време Сотников начело на казаци и ага-султанови туленгути извърши нападение над аула на по-младата жена на Кенесаръ в Аксакал-Тюбе и над аулите на покойните Саржан и Есенгелдъ. Този път сблъсъкът беше сериозен: бяха убити повече от сто души, като заложници бяха взети двадесет и пет човека, бяха отведени хиляда камили, три хиляди и петстотин коня и десет хиляди овце…

Накрая освирепелият Кенесаръ не се покори, а реши да отмъсти жестоко. Именно в този момент се срещна с Йосиф Хербрут.

— Утре ще се проведе общ сбор на гроба на Алаш хан — каза му Кенесаръ. — Тръгвай с мене!…

Тръгнаха на сутринта. Бе краят на април и буйна зеленина заливаше степта. Гълъбовосините върхове на Аргънат, Улътау, Кичитау, Аиртау мамеха с някаква първородна чистота. Това бе неприкосновено място, недокоснато от човешка ръка. Въздухът опияняваше, изпълваше с радост сърцето…

Единствен Кенесаръ не усещаше това. Лишен от Кунимжан и децата, той съвсем бе заприличал на вълк, който освен това бе изгубил и потомството си. При това усещаше, не можеше да не усети с вълчето си сърце неизбежно приближаващия се край. Всичко говореше за това: вече прекият отказ от подкрепа от страна на някои родови вождове от Средния и Младшия жуз, напускането на подвластните му земи от редица аули, зачестилите нападения на наказателните отряди.

Но Кенесаръ не сменяше политиката си. Без да закача засега подчинените на оренбургския военен губернатор укрепени пунктове и казашки селища, той не прекрати набезите срещу онези аули, които не се бяха присъединили към него, отвеждаше животните, грабеше имуществото. Всеки път все по-кървави ставаха нападенията му. И все по-често неговите сарбази се натъкваха на растящата съпротива на простия народ. Страната бе уморена от метежите…

Повече от всичко бе повлияла на настроението на Кенесаръ размяната на писма с едрия бий от Средния жуз Балгожа, който не бе пожелал да подкрепи Кенесаръ въпреки заплахите и обещанията. Писмата според древния обичай на степта бяха съставени като напевни стихове. От името на Кенесаръ писмото до Балгожа написа Сайдак ходжа:

Старейшина на двата рода,

от мъдреците по мъдрец,

един другиму ризите си да разкъсваме

Няма ли да се изморим накрая?

Нима други врагове

не видяхме досега?

Долините отне Коканд,

царят руски — подножието на планините.

Изтикват ни чуждоземци,

заплашват ни от градовете,

свободата своя казахът

нима е готов да предаде?

 

Нека да сключим

между всички родове мир,

и да управлява нека страната ни

Кенесаръ батър.

Но опрял се на Тургайската крепост, бий Балгожа не се страхуваше от Кенесаръ. Още миналата година, разгневен от отказите му и с цел да опозори Балгожа, Кенесаръ изпрати в неговите владения войнствената си сестра Бопай с отряд. Тя отведе всичкия добитък на упорития бий, но той не отстъпи нито крачка. Отговорът му на обръщението от страна на Кенесаръ бе подигравателен:

Рано или късно ти

сам в капан ще паднеш,

измъкни се тогаз, ако можеш!

Ти не само русите сърдиш,

не, султане — около теб са врагове.

Клетка има, мишката е готова,

измъкни се тогава, ако можеш!

Покай се или главата своя

не можеш спаси.

Виждаш ли — отдясно чака Коканд,

робство чака — разбери,

отляво пък — друг капан:

родът уйсун, разбери.

Право гледай — Бухара

с грозна сила се изправя,

косо гледай — планинците киргизи

злобно дебнат, разбери,

тъй че ти не горещи се,

нямаш си приятели,

ако искаш да оцелееш,

на русите се кланяй по-скоро!

Всичко това бе известно на Кенесаръ и без напомнянията на Балгожа. „Добре, Балгожа! — си каза той. — Ти ми предричаш неминуема гибел и това е истина. Но твоята смърт ще настъпи по-рано от моята!“ Същата нощ той изпрати петстотин отбрани сарбази начело с батър Жанайдар, за да сравнят със земята аулите на Балгожа, а самия него довлачиха завързан за конска опашка…

Но батър Жанайдар не могъл да се овладее и пътем отседнал за една нощ при Бопай, която бе обичал през целия си живот. А Балгожа, предупреден от хората си в щаба на Кенесаръ, успял да се откачи и да тръгне по посока на Орската крепост. Отрядът на батър Жанайдар се сблъскал с нукерите на ага-султан Ахмет Жантурин и обърнал назад. По пътя си все пак успял да разграби аула на бия Кукир, насочил се към Сърдаря, и докарал много глави добитък…

Кенесаръ така и не разбра причината, поради която Жанайдар батър не бе изпълнил заповедта му. Неотмъстеното писмо на бия Балгожа не даваше покой на султана и Йосиф Хербрут разбираше това…

Когато стигнаха бреговете по долното течение на река Кенгир, където почиваше прахът на Алаш хан, се оказа, че мнозина от батърите и предводителите на родове не бяха успели да пристигнат. Те започнаха да пристигат на другия ден, съпровождани от натоварени с провизии кервани. Първи дойдоха Иман батър от Тургай, Жоламан батър, след тях Агибай, Бухарбай, Жеке батър, Тулебай, Кудайменде. Последни пристигнаха Жанайдар с Бопай.

Приличен на бяла юрта, сред безбрежното степно море се издигаше високият кубичен мавзолей — мазар на хан Алаш, изграден от кварцови тухли и украсен с глеч. Венчаеше го грамаден син купол с четири бели кулички в четирите краища. Самата гробница представляваше доста обемно помещение с неголямо възвишение в средата, затрупано с парчета полуизтляла тъкан, конски черепи и опашки. Редом се търкаляха наконечници на стрели и копия, ръждясали остриета.

Близо до гробницата на Алаш хан, построена през петнадесети век, се намираха още две гробници-мазари на Амбулак хан и на Жусахан, първите след Алаш владетели на Казахското ханство. И за тримата се разказваха сред хората много легенди. А Кенесаръ неслучайно бе избрал това място за срещата, тъй като тук бе удобно да се срещнат представителите на всичките три жуза.

При пристигането си на гроба на Алаш хан Кенесаръ още по-силно се разгневи. Той не си каза нито дума с някой от пристигащите батъри, само ходеше напред-назад край мавзолеите. Единствено Кара-Улек го придружаваше…

Преди десет дена Кенесаръ узна, че към степното езеро между планината Кокиик-Кенесаръ и Кустанай в земите на Балгожа се е насочил артел на руски рибари. Искайки да скара новото оренбургско началство с Балгожа, той изпрати летящ отряд начело с Байтабън, за да изколят тайно тези хора и всичко да стоварят на туленгутите на бия. Вчера отрядът се завърна и Байтабън му доложи, че не е извършил заповяданото.

— Защо? — попита Кенесаръ.

— О, мой хане! — Байтабън падна на едно коляно. — Това са обикновени и бедни хора. С жените и децата си ловят рибата, която ние не ядем. С какво са се провинили пред нас?

Кенесаръ не отвърна нищо на Байтабън. Той си спомни как съвсем неотдавна Байтабън се застъпи за хората от враждебния аул, които наказваха по заповед на Кенесаръ. Това тогава би могло да бъде отнесено за сметка на състраданието към родния народ, но тук — към някакви си чужди рибари!… „Какво пък, ще се наложи да го изпитам за последен път!“ — помисли Кенесаръ и в този момент видя седящия до мазара Йосиф Хербрут. Полякът не се отделяше от прекрасните постройки, възхитен от необикновената им красота и пропорционалност. За него това бе още една от тайните на малкия номадски народ с велико минало…

Сега Йосиф Хербрут седеше и шепнеше стихове на езика на далечната си родина — тихи и печални слова за страданията на станалите му близки хора. Нечия тежка ръка легна на рамото му. Той трепна, обърна се и видя Кенесаръ. Редом с него стоеше човек, чийто вид внушаваше ужас и отвращение.

— Не се бой… Още в нищо не си се провинил! — каза Кенесаръ и направи знак на Кара-Улек да се отдалечи. Той се подчини.

— Тъгуваш по родината си, Жусуп?

Йосиф Хербрут кимна:

— Тъгувам… Ако не бе така далече, щях да избягам!

— По-рано не говореше такива думи… Казваше, че са ти близки нашите мисли. Добре помня думите ти…

— Да, тогава ми се струваше, че движението ви е изчистено от долно честолюбие и жестокости… — Йосиф Хербрут говореше като насън. — Ние, поляците, лесно се увличаме…

— А сега мислиш другояче?

Кенесаръ говореше с безразличен глас.

— Да, Кенеке… — Йосиф Хербрут погледна Кенесаръ право в очите. — Ти цял живот си се стремил към бялата постелка, на която те вдигнаха над хората. Сега все повече се отдалечават от тебе онези, които без да правят никакви сметки въстанаха за народна свобода и независимост. И все по-близки ще ти стават онези, които ти казват само приятни неща. Но аз не умея да правя това…

— Ненапразно казват: който има чужда кръв, той има и чужда душа… — Хищни огънчета припламнаха за миг в светлите очи на Кенесаръ. — Но на теб ще отговоря. Русия е пълноводна река, а ние сме само малко ручейче. И аз се боря, щото както е текло то от век на век, нека така да тече, независимо от реката. Ако дедите на нашите казахи са се подчинявали на хан Абълай, то внуците им нека се подчиняват на неговия внук!…

— А ти как мислиш да управляваш людете? Нали като се лишат от вода и земя, утре ще се убедят, че не е по силите ти да върнеш изгубеното. А безкрайно да воюва само за ханския ти престол никой няма да се съгласи.

— Ако не те познавах толкова отдавна… — Кенесаръ оправи ефеса на сабята си. — Ти ме питаш как ще управлявам страната си. Ами така, като белия цар — с помощта на тояга за непокорните. А който не се подчини — ще го стъпча с конете, както са правили дедите ми. Всичко друго са глупости, хората слушат само сабята и камшика!

Йосиф Хербрут яростно разтърси глава, отхвърляйки тези думи.

— Ти си слаб човек, поляк, и не знаеш какво ражда властта!…

— Държава, построена върху кръв, никога не е съществувала дълго. И не е бил щастлив народът в такава държава… Мяра трябва да има във всичко, и преди всичко — в насилието! И смисъл трябва да има от него!

— Е, не! — Кенесаръ стисна камшика и пръстите му побеляха. — Аз водя хората след себе си и имам право на всичко!… Всичко в моята страна ми се подчинява и онзи, който не пожелае да направи това, го чака смърт! И ще започна с рода жаппас!

Йосиф Хербрут мълчеше… Все по-често започна да произнася този човек думите „моята страна“, „моя народ“.

А що се отнася до рода жаппас, какво отношение имат тук обикновените пастири!…

Бийовете от рода жаппас Алтънбай Кобеков и Жангабъл Тулегенов бяха недоволни, защото с прехода на Кенесаръ към Тургай техните пасбища намаляха. Конете си извеждаха на паша в Мугоджар, а овцете държаха на самата Омска линия, определена за казачеството. И двамата бийове на думи подкрепяха Кенесаръ, но на дело всячески му пречеха, като отказваха да платят определения им данък — зякет. Неотдавна Кенесаръ узна, че в погрома на аула на по-голямата му жена Кунимжан са участвали няколко джигита на Алтънбай…

— Нима целият род трябва да отговаря за делата на един бий? — попита Йосиф Хербрут. — Та нали хората не са знаели за това. При това наистина с нашето пристигане пасбищата им намаляха и не всички разбират необходимостта да ги споделят с нас.

— А защо невинните не наказаха виновните? Не, всички те са хора на бия Алтънбай. Накъдето тръгне овена, натам и цялото стадо… Като накажа хората от жаппас, шектинците ще си помислят, преди да ми изменят!

— Но каква вина имат тук жените и децата!

— На хората не им е жал за себе си, а за семействата им. Страхът да се лишат от всичко най-скъпо, дори от потомство, ще ги застави да ме следват. Ти, поляко, не можеш разбра тази мъдрост. Че аз за тяхна полза го правя!…

Йосиф Хербрут внимателно се вгледа в Кенесаръ. Да, този човек искрено вярваше в предназначението си, и за да го лишиш от тази вяра, трябваше да му вземеш главата. Няма нищо по-опасно от такива хора!…

— Позволете тогава да ви попитам, Кенеке… Ако според вас всичко се държи благодарение на страха, защо тогава бий Балгожа не се присъедини към вас, въпреки изгорените си аули?

— Той прилича на хиена и се страхува от русите… Тълпата казахска винаги е страхлива. А Балгожа, макар и бий, произхожда от „черната кост“!…

— От кого произхождат вашите най-мъжествени сарбази, Кенеке, и какво бихте правили без тях?… Сега мислите да задържите хората при себе си със силата на страха. Но хората могат да се отдръпнат от вас… Най-добрите хора. И какво ще направите само с едни тюре?…

Кенесаръ изведнъж помрачня и вече не се стараеше да скрие настроението си.

— А ти, въпреки че си чужд сред нас, се ориентираш в някои неща по-добре от Таймас и Абългазъ… — За пръв път през дългите години на запознанството им Йосиф Хербрут видя Кенесаръ просто да присяда до него върху развалините на стар зид. — Какво друго ми остава, освен да събера хора под своето знаме под страх от смърт? Десетината хиляди сарбази, които имам, и с кокандския хан няма да се справят!…

Виж колко крепости само има той: Ермазар, Наманган, Андижан, Ош, Тахтъ-Сюлейман, Шахрия, Ангара, Кураша, Ходжент, Ура-Тюбе, Ташкент!…

Йосиф Хербрут слушаше с нарастващо учудване… И този човек още мечтаеше за голяма война!…

— Оренбургското началство по нечий донос ме обвини, че без негово разрешение съм приел хивинския подарък — петнайсет пушки и един аргамак… — продължаваше Кенесаръ. — Взех това от хан Аллакула. Той умря, а синът му — хан Рахманкул ми изпрати вече три аргамака и отново пушки с боеприпаси… Какво пък, пушките на хивинците не са лоши, а аргамаците им са най-добрите в света. Но защо оренбургските генерали смятат Кенесаръ за такъв дребнав човек? Ако аз приемам подаръците и давам на хивинския хан някакви с нищо не задължаващи ме уверения, това още нищо не означава. Засега той играе по моята свирка и се кара с емира. Нека се ядат двамата високи ханове — кокандският и хивинският заедно с емира на Бухара, дано и за нас нещо да падне. Сега всеки един от тях ме ухажва, но аз няма да се поддам: нито на хана, нито на емира. Действително, ако служиш, по-добре на лъва, а не на чакалите!… Само че руският лъв иска да направи от вълка Кенесаръ безсловесен овен. Какво постигнах като водих преговори с Оренбург? Само това, че отведоха жена ми Кунимжан с децата… — Кенесаръ силно почервеня, за пръв път извиси глас: — Не, не съм овен, че да мълча под ножа! Тъй ще завия накрая като вълк, че нечии тъпанчета ще се пръснат! Ще ги накарам да се съобразяват с мене, ако пък ли не, то поне ще загина като вълк!…

Йосиф Хербрут изведнъж съжали този заслепен човек, страшен в свирепата си ненавист.

— Нима досега не се убедихте, че всичко това е неосъществимо? — тихо попита той.

— Не, не съм се убедил… — отвърна Кенесаръ някак отпаднало.

След това се изправи, дълго гледа към степта. Погледът му отново беше безстрастен.

— Ти каза истината. — Сега говореше както винаги спокойно. — Казахите ще започнат да се разбягват, когато видят, че не е по силите ми да им върна пасбищата. Но няма да им позволя да го сторят…

— По какъв начин?

— Не ми е нужен такъв народ, който не желае да се сражава под знамето на Абълай!

Така просто бе изречено това, че Йосиф Хербрут трепна. Той знаеше, че при този човек думите и делата не се различават. И още си помисли заточеният полски поет, че ако на безпощадни стоманени остриета са приличали Чингизхан или Куция Тимур, то днешният им потомък напомня парче острие, закалено в човешка кръв. Нима през толкова много векове се проявява тази зла наследственост? Нямаше никакво съмнение, че сега Кенесаръ, без даже окото му да мигне, ще потопи в кръв непокорните аули…

Така и стана. По време на метежа според статистиката на царското правителство Кенесаръ бе опустошил и изпепелил сто седемдесет и пет аула и бе избил над петстотин мирни жители. Почти всички тези грабежи и убийства бяха станали в последните години на неговия живот…

Йосиф Хербрут реши да подходи по друг начин:

— Но ако вие извършите нападение над аула на Алтънбай, възможни са всякакви мерки като отмъщение. Не забравяйте, че Кунимжан и двете ви деца са при тях. Когато в аула на Алтънбай се пролее кръв…

Кенесаръ махна ръка:

— Искаш да кажеш, че Аршабок и Обръч ще убият жена ми и синовете ми?… — Той произнесе имената на Горчаков и Обручев на казахски. — Не, те няма да сторят това… А дори и да го направят, нали при нас също има техни пленници. При това те не тъгуват особено, когато воюваме помежду си. Ако пък в случай че нещо стане, нека…

— Какво нека?

В самото начало Йосиф Хербрут не разбра за какво говори Кенесаръ. А когато разбра, всичко му стана ясно. Той си спомни, как преди три години този човек подложи на изпитание мъжеството на малкия си син Създък. Така някога са го изпитвали самия него. Сега в необикновената си гордост се бе превърнал в студен камък и бе погребал в душата си себе си, близките си и всичко наоколо…

Кенесаръ сякаш прочете мислите му:

— Скръбта и мъката объркват мислите на човека, лишават ги от чистота. Затова трябва да бъдат изтръгнати от сърцето заедно с месото. Дори жалкият скорпион намира в себе си мъжество да порази самия себе си със собствената си отрова!

И все пак Йосиф Хербрут се реши да го придума:

— Носят се слухове, че Кунимжан ханъм с децата са преместени от Омск в Оренбург. Дали да не напишем писмо до военния губернатор с предложение за размяната им с пленени офицери?

Кенесаръ най-сетне обърна глава към него.

— Ще опитаме… — изрече с безразличен глас. — При нас са двадесетина пленени офицери, в това число барон Уйлер и есаулът. Нека да ги разменят с тридесет и пет души от моя аул заедно с Кунимжан и децата. Точно така напиши!… И още напиши, Жусуп…

— Какво още, Кенеке?

— Напиши, че от момента, в който пристигна Обръч, отношенията ни с Оренбург съвсем се развалиха… Макар да не ни безпокоят, но омските отряди идват в аулите ни не без тяхно знание. А когато окончателно отстранят Хенс, тогава Оренбург здравата ще се заеме с нас. Да напишем на самия Обръч, да си опитаме щастието за последен път…

Йосиф Хербрут с готовност измъкна тетрадката си от маншета на униформата си:

— И какво да напиша на Обръч?

— Пиши точно така… „Преди две години военният губернатор Перовски и генерал Хенс от Вашето височайше име обявиха пред нас манифест за амнистия, опрощавайки всички наши прегрешения. Оттогава прекратихме всяка съпротива срещу белия цар… Тази година на двадесет и първо число от месец науръз — март, когато с хората си бяхме на лов, военен отряд от Омск под командването на есаул Сотников извърши нападение над нашия аул, отне всичкия ни добитък и цялото ни имущество, както и взе в плен нашата съпруга Кунимжан с двете малолетни деца. Това ни убеди, че не можем да очакваме милост от царските началници, и затова днес се уповаваме единствено на Бога!…“ Само че тъй напиши, че той да не си помисли, че твърде силно ги молим. Но намекни, че имаме все още надежда за установяване на мирни отношения…

— Така се старая да го напиша…

— Ако пък ли не!… — Побелелият отново Кенесаръ сви ръка в юмрук.

— Възможно е всичко да се уреди…

— Освен това, напиши писма до всички бийове, които въртят опашка. Ще ти ги изредя… Преди всичко на вождовете на рода назар — аксакалите Байтур и Каракушик…

— Какво да им напиша?

— Да ме признаят за хан!… Въпреки старите обиди, ще им стана опора. Но ако не се подчинят… Напиши, че трийсет години ще чакам техния отговор, но следващите трийсет ще отмъщавам!… И на бийовете от рода жаппас напиши същото писмо!…

— Ще напиша…

Йосиф Хербрут бе разбрал, че сега е безполезно да се говори за каквото и да било с този човек.

Чу се скърцането на пясъка под нечии стъпки. Към тях бързаше Таймас:

— Кенеке, пристигна куриер от Оренбург. От децата ви…

— Добра или лоша вест е донесъл?

— Лоша!…

Нито един мускул не трепна на лицето на Кенесаръ.

— Да, трудно е сега да чакаш добри вести… Какво съобщава нашата Алтъншаш?

— Съобщава, че Обручев се кара с генерал Хенс и може да се очаква нещо лошо за нас…

— И ти наричаш това лоша вест?

— Когато атовете се ритат, магаретата страдат. Нима не приличаме на тези магарета?… Откакто замина Перовски, само с Хенс все още можехме да разговаряме…

Кенесаръ махна ръка:

— Какво още бихме могли да очакваме от тях?

— Само дяволът няма на какво да се надява — отвърна с пословица Таймас. — Трябва да се обърнем към Оренбург.

— Ти предлагаш да отида, да сваля малахая си и да падна в краката им? — страшно попита Кенесаръ. — Но дали това няма да ми свалят калпака заедно с главата?…

— Не това предлагам… Ако ние сме туловището, то ти си главата. Дълго ли ще преживее главата без туловището? Както казват у нас — ако помислиш, и снегът ще се запали!…

— Добре… Какви вести има още?

— Военният губернатор е поискал от Петербург допълнителни средства — четиринадесет хиляди рубли за потушаване на нашия метеж… И още три хиляди отделно…

Таймас наведе глава.

— Говори! — заповяда му Кенесаръ.

— Те ще бъдат изплатени на онзи, който ще им донесе главата ви, Кенеке…

Кенесаръ се усмихна:

— Добре, че все пак някак са я оценили… Но нима струвам само колкото стотина коня? Даже ако се смятат по трийсет и пет рубли за кон… Нали самият Аршабок пише на Петербург, че само за две години съм нанесъл щети на руската търговия за двеста и осемдесет хиляди рубли. Ако това е истина, значи той иска да забогатее от мене…

— Така или не, но ако въстанието ни бе по обяд, то хан щяхме да те направим привечер. Ти трябва да мислиш, да не би нашето слънце съвсем да не залезе. Помни пословицата, Кенеке, че няма по-страшен враг от собствения гняв!…

— Добре, ще помислим… Какво още имаш да казваш?

— Беглецът войник Гаврилов от твоята охрана предал по преминаващи търговци обещанието си да достави главата ти в Оренбург. Той предупредил, че по-лесно е това да стане през зимата. А генерал Обръч написал писмо до Петербург с молба за помилване на този Гаврилов, ако изпълни обещанието си.

— Предателите винаги трябва да бъдат наказвани! — извика Йосиф Хербрут.

Кенесаръ помисли минута.

— Това трябва по-напред да се провери… Ако се потвърди, Кара-Улек сам ще се справи. Не си струва да се плашат останалите бегълци…

Тримата се отправиха към юртите. Пътьом Таймас съобщи още една неприятна новина. При изпитанията на отлятото оръдие е загинал башкирецът Давлетчи. Чугунът ли не е издържал, или барутът е бил много, но оръдието се пръснало. Това като че ли повече от всичко друго натъжи Кенесаръ, който много разчиташе на тези оръдия.

— С мека коприна да покрие тялото му степта наша! — рече той.

 

 

Цели три дена батърите, султаните, аксакалите и бийовете обсъждаха какво трябва да бъде възстановеното ханство. И достигнаха до общо мнение по четири пункта…

Първият се отнасяше до най-главното — войската. Досега Кенесаръ имаше на разположение едва осем хиляди конника, които презимуваха по аулите си. Само петстотин сарбази останаха последната зима с Кенесаръ. Решено беше да се увеличи основната войска до двадесет хиляди сарбази, като през зимата в щаб-квартирата да остават пет хиляди от тях.

Всеки жузбасъ и мънбасъ — стотник или хилядник — от новата армия е задължен да изучи руското военно изкуство и да обучи на това своите джигити. Редовите сарбази оттук нататък трябваше да носят на гърдите си три зелени лентички и зелен отличителен знак на гърба, жузбасъ и мънбасъ — червени нашивки, а самият Кенесаръ — син мундир с еполети на руски полковник…

На длъжността мънбасъ се назначават най-прославените батъри, правото на назначение притежава единствено Кенесаръ. Бе създаден също така отделен стрелкови отряд от хиляда човека под командването на Байтабън.

Особено внимание бе обърнато на дисциплината. За всяко нарушение отсега нататък се използваше древното наказание „шик“ — нарез на лицето със сабя или копие. Позорът се измиваше само с отличие в боя. Джигит с два нареза на лицето се изправя пред съда на бийовете и се наказва с голяма глоба във вид на добитък, с отлъчване от семейството за една година или се задължава да пасе овце. При три нареза — боецът го очаква смърт…

— Някога казахските ханове винаги са държали на конете една четвърт от подвластния им народ, тъй като казах и воин са едно и също нещо! — каза Кенесаръ. — За да не станем за враговете примамлива плячка, трябва да вземаме пример от тях и от милионното ни подвластно население да държим на коне поне двадесет хиляди души…

Никой не се изказа против това и Кенесаръ получи двайсетхилядна войска…

Вторият пункт на решението бе относно снабдяването на войската с продоволствия и боеприпаси. Ханският съвет реши да събира особен данък, който се състоеше от две части: зякет — върху добитъка и ущур — върху реколтата. Притежателите на добитък до четиридесет глави не се облагаха с този вид данък. Онези, които притежаваха голям брой глави добитък, плащаха нарастващ данък. Отглеждащите пшеница пък бяха задължени да предават една десета от добива.

По този повод възникнаха разногласия. Кенесаръ искаше част от казахите по бреговете на Тургай, Иргиз, Сърдаря, Саръсу, Или и многобройните степни езера задължително да се захванат със земеделие. Работата бе там, че всички оренбургски военни губернатори, граф Сухотелен, граф Перовски, Обручев — бяха против приобщаването на степните народи към земеделие, смятайки тази работа за непроизводителна и неизгодна за империята. В доклада си до военния министър генерал Обручев пишеше: „Моят предшественик генерал-адютант Перовски бе ревностен противник на това, киргизите да се занимават със земеделие и да преминат към уседнал начин на живот, като при това преследваше целта те вместо да произвеждат собствено зърно, да го купуват от нас и по такъв начин да бъдат постоянно зависими от Русия“.

Изхождайки от тези съображения, граф Сухотелен, а след него и Перовски се стремяха да ликвидират казахските уседнали аули, които бяха възникнали редом с руските селища на територията на военното губернаторство. Но Кенесаръ се нуждаеше от хляб за войската си и реши да подкрепи земеделците.

Данъците в казахските аули за царя или за кокандския хан се събираха обикновено от бийовете и родовите вождове. Отсега нататък бе предложено те да се събират от специални есаули на Кенесаръ, което силно укрепваше ханската власт.

Третият пункт на решението бе посветен на съдебните дела, с които до този момент се занимаваха бийовете и аксакалите. Сега с въпросите по унаследяване и другите тъжби можеха да се занимават само хора, утвърдени от хана, а междуродовите спорове разрешаваше самият Кенесаръ.

Споровете пък между казахите, подчинени на Кенесаръ, и онези, които живееха на териториите на ага-султаните, се разрешаваха от ага-султаните. Кенесаръ явно не искаше да си има сериозни разногласия дори с тях, във всеки случай — с някои от тях. Особено строг бе законът по отношение грабежа на добитък — баръмта, което от корен разрушаваше единството на родовете и племената. Разбирайки, че по-голямата част от войската му бе така или иначе от простолюдието, Кенесаръ настоя за известни облекчения на участта на робите. За убийство на роб поне глоба вече се плащаше…

А четвъртият пункт на решението до известна степен урегулираше търговията. Ако по-рано джигитите просто нападаха керваните и ги разграбваха, то сега по примера на други държави бе решено да ги облагат с мито за преминаването през степта и за охраната по пътя. Но митото не беше еднакво и зависеше от отношението на държавата или рода, комуто принадлежеше кервана, към самия Кенесаръ.

Съветът на хановете реши да прекрати по цялата линия неоснователните сблъсъци с руските селища, а закупуването на зърно от тях и търговските операции с Хива и Бухара да бъдат разрешени само на ханските чиновници. Като постигна всичко, което искаше, Кенесаръ извоюва от вождовете на присъединилите се към него родове и племена още едно важно за себе си право, отнасящо се до ханския съвет. Ако във времената на Нуралъ — сина на Абълхаир — ханът без съгласието на своя съвет не би могъл да решава важни въпроси, то Кенесаръ се задължаваше единствено да се съветва с тях. След като решението биваше прието от самия хан, то става закон. Заповедите на Кенесаръ трябваше да се изпълняват безпрекословно…

 

 

След седмица Кенесаръ се върна в квартирата си на река Кара-Тургай. Скоро там започнаха да пристигат батъри-мънбаши с джигитите си. Започна обучение по новия закон…

Съсредоточавайки в ръцете си цялата власт, Кенесаръ незабавно започна жестоки набези над враждебните и колебаещи се аули. Без да пипа засега оренбургските крепости и селища, той непрекъснато осъществяваше нападения над Сибирската линия, с която смяташе, че е в състояние на война. Всеки ден броят на жертвите и от двете страни все повече се увеличаваше.

В началото на лятото Кенесаръ осъществи отдавна замисляното нападение на аулите на рода жаппас, които току-що бяха успели да пристигнат за лятно лагеруване на Тургай. Султан Алтънбай Кенесаръ влачи няколко версти, привързан за конска опашка, а двете му дъщери даде за жени на прости сарбази, отличили се при това нападение. Скоро след това Алтънбай умря, завещавайки на своя племенник Жангабъл да отмъсти на синовете на Касъм тюре за поруганата чест…

Хранещият в душата си омраза към Кенесаръ хорунжий Жангабъл започна да търси начини за отмъщение. Собствените му сили не стигаха, за да нападне аулите на Кенесаръ, и той неведнъж навещаваше новия оренбургски началник с молба за помощ. Обаче военният губернатор засега не смяташе за възможно да започва военни действия заради някакъв си Алтънбай и му казваше да чака. Той се подготвяше за широки военни действия срещу Кенесаръ в бъдеще и не искаше засега да разкрива плановете си. За да притъпи бдителността на метежниците, той дори подобри положението на по-голямата жена на Кенесаръ — Кунимжан, а децата му изпрати в руско училище…

По това време случайно загина войникът беглец Гаврилов. Той се отправи с Кара-Улек да сече дърва и попадна под едно рухнало дърво. Шийните му прешлени бяха раздробени. Самият Кенесаръ участваше в погребението му. Покойникът бе загърнат в бял саван и бе положен в гроба със завидна тържественост…

 

 

Така настъпи кървавата 1843 година. В самото й начало по цялата степ се понесе лошият слух за снемането от длъжност на оренбургския генерал Хенс. Той бе заменен с генерал Лодиженски. Тази вест донесе на Кенесаръ самата Алтъншаш, която със сълзи на очи се бе простила с добрия Хенс…

Само Кумис не се завърна в степта. Тъй като заслужи с добросъвестната си работа доверието и уважението на семейството на генерал Хенс, тя замина заедно с него за Петербург. Не й се искаше да се връща при своите след извършеното над нея посегателство. Впоследствие влиянието й бе една от причините за свалянето от длъжност на ага-султана на Акмолински окръг Конур-Кулджа Кудайменде…

IV

През 1843 година — в годината на заека, на 27 число от месец маус — юни, цар Николай I заповяда на оренбургския военен губернатор да организира широка наказателна експедиция против метежния султан, покривайки издръжката й за сметка на местните данъци. За същата сметка се потвърждаваше и изплащането на премия в размер на три хиляди рубли за главата на самия Кенесаръ…

Генерал Обручев, свързан с роднински връзки с военния министър, знаеше това предварително и беше се подготвил добре за предстоящата кампания. Много преди това по посока на Кара-Тургай бе насочен разузнавателен отряд от триста саби под командването на войсковия старшина Лебедев. Кенесаръ се срещна с него по горното течение на Иргиз и тъй като военни действия на оренбургския участък не се водеха, изпрати за преговори няколко свои люде начело с Абългазъ. Те увериха Лебедев, че се подчиняват безпрекословно на всички заповеди от страна на оренбургския военен губернатор и са готови при необходимост да се преместят по-близо до границата. Лебедев незабавно изпрати куриер в Оренбург…

Скоро от Оренбург дойде указание да не се започват военни действия против метежниците, а да се остане с отряда на брега на Иргиз. Новият военен губернатор, яростен противник на каквито и да било преговори с Кенесаръ, просто искаше да печели време. Докато куриерите разнасяха съобщенията, докато се съставяха писма и донесения, започна обкръжаването на метежниците…

По предварително разработен план ага-султаните Ахмет, Аръстан и Баймухаммед дадоха всеки по хиляда сарбази и трябваше да чакат заповедта за настъпление. Ахмет трябваше да се придвижи откъм Тобол, а Аръстан и Баймухаммед да се слеят край крепостта Сахарна с трихилядния отряд на полковник Бизанов и да затворят по този начин кръга около Кенесаръ от юг и от запад. Ако Кенесаръ се опита да прескочи по посока на Улътау и Аргънат, там трябва да го посрещне редовна войска, пристигнала от Омск, Петропавловск и Каркаралинск.

Таймас оглавяваше разузнаването на Кенесаръ и чрез пристигналата Алтъншаш бе осведомен за много неща. В полка на Бизанов той бе изпратил един млад джигит — Тулебай, който съобщаваше за всяко придвижване на полка. Във всеки един от аулите на ага-султаните също имаше свои хора. Като знаеше разположението на враждебните нему сили, Кенесаръ с отряд от хиляда човека за всеки случай се насочи срещу войсковия старшина Лебедев.

И този път той не измени на тактиката си. Като се убеди, че против него са започнали решителни действия, Кенесаръ прие предизвикателството. Сегашните му действия се отличаваха от предишните само по това, че бе разделил силите си на пет части, за да може една от тях в случай на поражение да се запази като основа за възстановяване на движението.

С този отряд от хиляда човека, настъпващ срещу полковник Бизанов, тръгна Науръзбай, а съветник му беше батърът Агибай. Срещу трите наказателни отряда на сибирския генерал-губернатор настъпиха хиляди, предвождани от Жеке батър, Иман батър и Бухарбай. Съветници им бяха съответно батърите Кудайменде, Жанайдар и Тауке. Самият Кенесаръ с десетхилядна войска, в която влизаха хиляда отлични стрелци начело с Байтабън, се прехвърли от долината в Мугоджарските планини.

В случай на необходимост Кенесаръ имаше възможност бързо да събере всички части на войската. А временното разделение му позволяваше да маневрира. Ако царските отряди не можеха да действат съгласувано, така би било по-лесно да ги напада, да ги бие поотделно. И най-главното бе, че той оставаше неуловим за враговете. Най-много от всичко се боеше Кенесаръ от обкръжаване…

Той бе доволен също, че преговорите със старшина Лебедев се проточиха. Измина месец шилде — юли. Ако редовните войски настъпят срещу него през месец тамъз — август, той ще издържи на натиска им месец — месец и половина. А после иде месец казан — октомври с продължителните дъждове и ветрове.

Есенната казахска степ със студената си киша до коляно ще измъчи войниците повече, отколкото и най-лютата зима. Когато ден и нощ вали без прекъсване ситен изтощителен дъжд, никакъв човек не би могъл да издържи освен оня, който е израснал тук. Те ще се видят принудени да прекратят вълчия лов срещу него и ще се върнат в крепостите си. И едва тогава той ще започне да действа!

Не, не граничните крепости или градове мислеше да напада Кенесаръ. Той вече бе разбрал, че това не е неговата война. Но оголените аули на враждебните му султани ще почувстват ръката му. До лакът ще бъде потопена тя в кръв. Хората ще бъдат изтребени, а добитъкът отнет!

Сметките на Кенесаръ се оказаха правилни. Едва в края на юли султанът управник Ахмет се добра с нукерите си до войсковия старшина Лебедев, който все още беше на Иргиз. Аръстан и Баймухаммед едва бяха събрали и половината от предполагаемата си войска и не можеха да окажат сериозна подкрепа на полковник Бизанов. Той бе принуден да моли за помощ от Омск. Когато помощта пристигна, в негово разпореждане се оказаха около пет хиляди войници и туленгути. Но времето вече бе изгубено…

Така най-силният противник стана отрядът на полковник Бизанов. Като начало Кенесаръ насочи срещу него неголям отряд начело с Науръзбай, който започна сражение.

Към средата на август настъпи предесенна изтощителна жега. Петхилядният отряд, събран от различни родове войски и от отдалечените ага-султанови аули, бе преуморен от двудневния преход от крепостта Сахарна. Най-отпред на врани коне яздеха пищно мустакатият набит полковник Бизанов и ага-султаните Ахмет и Баймухаммед — също с полковнишки еполети. Третият ага-султан, Аръстан, като използва познаването на тукашните места, на сутринта свърна към един далечен аул. Той обеща привечер да ги догони…

Отрядът спря за почивка край малко степно езеро. Бреговете му бяха прегорели от знойната жега, пък и цялата степ наоколо бе гладка, като рендосана дъска. Дозорите препуснаха на различни страни, провериха овразите, най-малките неравности. Наоколо нямаше никого, само лалугерчетата пъргаво се скриваха в дупките, когато приближаваха хора. Пък и кой би се решил да нападне такъв голям и силен отряд направо сред степта? До мержелеещата се на разстояние един цял конен преход Мугоджар не изпратиха дозори. Всичко бе като на длан…

Войниците и туленгутите слязоха от конете и започнаха да се приготвят за нощуване. Някой от офицерите стреля с пушка по патиците, плъзгащи се по тихата езерна вода. От пушките направиха пирамида и край тях останаха да бодърстват само караула.

Но едва задрямаха уморените през деня хора, когато от няколко страни на огромния лагер се разнесоха разкъсващи душата викове: „Тревога!… Кенесаръ! Кенесаръ!…“ Направо върху спящите хора се стовари незнайно откъде появила се лавина, ударите на тежки боздугани се изсипаха на главите на опитващите се да се надигнат войници. Още преди да дойдат на себе си, след първата лавина върху лагера се стовари втора, след това трета…

— Абълай!… Абълай!…

— Агибай!…

— Кенесаръ!… Науръзбай!…

Само десет-петнадесет минути продължи това и изведнъж настъпи тишина. Нощните конници изчезнаха, сякаш се стопиха в мъглата. Само виковете и стоновете на ранените подсказваха, че нещо се е случило.

Тази нощна разправа в редовете на сборния отряд на полковник Бизанов бе извършена от джигитите на изпратения напред Науръзбай. Преди два дена те бяха пристигнали в подножието на Мугоджар, знаейки, че отрядът на Бизанов ще премине именно по този път. Като използваха най-малките долчинки, храсти, деренца и пресъхнали ручейчета на доста далечно разстояние от езерото, те съумяха така да се укрият, че един от войнишките отряди буквално премина през цяла сотня джигити, без нищо да забележи.

Едва с настъпването на тъмнината заповяда Науръзбай да се надигнат и да раздвижат изтръпналите си ръце и крака. Конете, сякаш разбирайки колко важна е тишината, внимателно се изтръскваха от прахта. Копитата им бяха обути в предварително ушити плъстени обувки. Свалиха ги, когато спряха на някакви си двеста крачки от пламтящите огньове на лагера…

На десет атакуващи линии бяха разпределили своите хиляда човека Науръзбай и Агибай. Самите те, на своите знаменити коне Акауз и Акълак застанаха отпред, навели тежки пики. Жузбасъ спазваха интервалите между частите, като брояха до сто. За да не объркат в тъмнината своите с чуждите, бе решено след атаката да се препуснат без да спират по посока на Аиртауските пясъци…

Когато първото подразделение достигна до лагера и се разнесе бойният му вик, там започна такава бъркотия, че изглеждаше сякаш е настъпил краят на света. Последните части, натъквайки се в тъмнината на паднали палатки и мятащи се хора, понесоха известни загуби.

И все пак, въпреки неочакваното нападение, отрядът на Бизанов, разпрострял се на цяла верста и половина по брега, не претърпя големи загуби. От спящите в палатките войници никой не пострада, единствено изскочилите навън бяха стъпкани от конете или паднаха под ударите на тоягите и кованите боздугани. Бяха убити всичко около стотина войници и туленгути и малко повече бяха ранени…

На разсъмване изкопаха огромна братска могила, в която положиха заедно руските войници и казахските туленгути. По заповед на полковник Бизанов се разнесе нестроен залп над поредния пресен курган и още една трагична страница от тази война бе затворена. Започваше следващата…

В това време пристигна отлъчилият се ага-султан Аръстан с петстотин отпочинали джигити. Бизанов му заповяда незабавно да се отправи след сарбазите на Кенесаръ. След известно време, като се разтегли на разстояние две версти, след тях тръгна и целият отряд. По сухата земя отчетливо се виждаха следите на преминалите скоро оттук конници…

Полковник Бизанов вече не яздеше отпред с предишния юнашки и безгрижен вид. През нощта той едва бе успял да избегне удара на един препускащ метежник, чиято тояга само одраска рамото му. Сега полковникът се съвземаше от ужасното преживяване…

Когато изгря слънцето, отпред, на самия хоризонт, се видяха отминаващите конници на Кенесаръ. Малко след тях яздеше отрядът на Аръстан. Полковник Бизанов заповяда да се престроят. Сега те се движеха по степта в разгърнат строй: в центъра — самият Бизанов, на фланговете — синовете на Жантура, отдясно Ахмет, отляво — Аръстан. Завършваше колоната ага-султанът Баймухаммед.

Конниците на Науръзбай сякаш не бързаха да избягат от преследването и се движеха на три-четири версти напред. Когато полковник Бизанов заповяда да засилят крачката, те също тръгнаха по-бързо. Увлечените в ездата преследвачи дори не обърнаха внимание на намиращия се от лявата страна дол, гъсто обрасъл с чий. Някъде далече назад остана войнишкият обоз от сто талиги с продоволствие и боеприпаси. Едва изминали още пет-шест версти, чуха изстрели отзад и след това се разнесоха няколко глухи взрива.

Самият Бизанов, като се върна назад, видя догарящите каруци и посечените казаци-ездови. Бъчвите с барут отчасти бяха изгорели, отчасти бяха откарани от метежните джигити, които отново бяха устроили хитра засада на тромавия полковник…

Случайно оцелелият началник на обоза разказа, че нападателите са били около двеста души, а командир им е бил батърът Агибай. Те изобщо и не мислеха да се отдалечават твърде и се виждаха на хоризонта отляво. Но този път Бизанов разгада уловката и не заповяда преследването им. Като остави необходимата охрана с останките от обоза, той с всички сили продължи да преследва Науръзбай…

 

 

Науръзбай остана с петстотин сарбази. Двеста души с Агибай начело се отделиха, за да нападнат обоза, и сега бяха на около петнайсет версти на изток. Триста джигити, чиито коне изнемогваха, бяха оставени в Мугоджар. Като отпочинат и пропуснат покрай себе си отряда, те трябваше да го атакуват откъм тила.

Заповедта на Кенесаръ да бъде подмамен бизановският отряд все по-навътре в пясъците се изпълняваше успешно. Там, в голата пустиня, ще ги завари есента с дъждовете и ветровете си и тогава те ще тръгнат обратно. А засега ръцете на Кенесаръ ще бъдат развързани и в не един аул ще заплачат хората след този набег!…

На четвъртия ден от преследването в главата на младия и буен Науръзбай се зароди честолюбивата мисъл сам с петстотин сарбази да разбие петхилядния отряд. Това насмалко да струва живота му и попречи да изпълни заповедта до края.

Без верния и опитен Агибай редом, Науръзбай извърши голяма грешка. На разсъмване петстотин джигити начело с него отново нападнаха лагера на Бизанов. Но по заповед на полковника охраната беше засилена и войниците не бяха оставили пушките си на пирамидата. Стремително препускащата срещу лагера конна лавина бе срещната с пушечен огън и когато стигна до лагера, се разпадна на части. Стотина убити сарбази останаха да лежат на земята, докато бизановският отряд понесе съвсем незначителни загуби. Самият Науръзбай, ранен в дясното рамо, бе спасен от Николай Губин, навреме подхванал падащия от коня батър. Макар Науръзбай благополучно да се бе измъкнал от преследването, до следващата пролет не можа повече да участва в сраженията…

Но най-важното беше, че някой от ранените и попаднали в плен джигити на Науръзбай беше казал по време на разпита, че Кенесаръ с основната си част от войската не е тук, а на Кара-Тургай. Полковник Бизанов разбра, че напразно бе загубил десет дни и бързо тръгна обратно. След тежък двуседмичен поход бизановският отряд, изморен и измъчен, излезе в междуречието на Иргиз и Улкаяк. Той трябваше да се съедини с отряда на Лебедев и преданите нему туленгути на ага-султан Ахмет, но пътя му преграждаха отпочиналите, не загубили силата си войски на самия Кенесаръ.

По това време заваляха първите есенни дъждове. Кенесаръ, като избягваше откритото сражение, преминаваше ту на десния, ту на левия бряг на Иргиз, а после се насочи някъде към Мугоджарите и изобщо не бе възможно да бъде открит. Бизанов в края на краищата отстъпи към Оренбург, без да изпълни задачата си.

 

 

Още не бе успял бизановския отряд да се придвижи към Орск, и в степта отново се появи Кенесаръ. С отряд от триста и петдесет сарбази той веднага нападна беззащитния аул на ага-султан Аръстан, разположен за презимуване на река Уй. Тук той заграби три хиляди и петстотин коне, още толкова камили, седем хиляди овце и много едър рогат добитък. Такива нападения започнаха да стават едва ли не ежедневно и аулът все повече обедняваше и се разоряваше. Заспивайки, хората не знаеха, ще останат ли утре живи и няма ли да им бъде отнета и последната овца. Все по-малко хора вярваха в добрите намерения на Кенесаръ…

Изпращаните от пограничните крепости отряди като правило се връщаха с празни ръце. Войната все по-бързо се превръщаше в двустранни между султански грабителски набези. Открит сблъсък през тази есен стана само с подсиления отряд на войсковия старшина Лебедев.

Лебедев, който вече веднъж беше в плен при Кенесаръ, гореше от желание да си отмъсти. Като за втори път тръгна с отряда си от Каркаралъ, той премина Кара-Откел и се насочи по древния степен път към Улътау. По-голямата част от аргъните, найманите и кипчаците, населяващи тези места, досега подкрепяха Кенесаръ. Но имаше тук и враждебни към него аули, намиращи се под влиянието на Ерден Сандъбаев, както и аули от Средния жуз, ориентиращи се към Аккошкар Кишкентаев. Земите им се намираха в района на Аргънат и Каракоин Каширлъ и Лебедев реши да се опре на тях…

А придвижвайки се, съставеният от различни части отряд на Лебедев опустоши няколко аула, посочени му от ага-султаните и обвинени в подкрепа на Кенесаръ. Заловените метежници бяха разстреляни на място. Палачите извършиха грабежи и насилия.

На свой ред срещу аулите, принадлежащи на царските ага-султани, с не по-малка жестокост действаха отрядите на Кенесаръ под командването на батърите Иман и Жанайдар. В устието на река Терсакан те се сблъскаха с отряда на Лебедев. Силите се оказаха приблизително равни — по хиляда човека от всяка страна, но войниците от отряда на Лебедев имаха пушки…

В откритата местност бе немислимо джигитите Иман и Жанайдар да се справят с редовната войска, но те използваха все същия начин. Като направиха засада в дълбокия, обрасъл с гъсти храсти овраг, метежниците пропуснаха да премине главния дозор на Лебедев и внезапно атакуваха войниците, преди още да дадат залп. Започна ръкопашна схватка, в която отново загинаха немалко хора и от едната, и от другата страна…

Слезлите от конете войници постепенно дойдоха на себе си и организираха кръгова отбрана. Иман и Жанайдар дадоха команда за отстъпление и метежниците изчезнаха в овразите и гъсталака от храсти така бързо, както се бяха появили. След известно време видяха, че се събират на далечния хълм и не смятат да отстъпват. По заповед на Лебедев войниците и туленгутите организираха лагера и започнаха да го укрепват.

Скоро близо до лагера изникнаха двама джигити, размахаха кърпи. Договориха се да погребат убитите. Отново цяла нощ риха гробове и на разсъмване положиха в тях загиналите в сутрешната схватка…

Цял месец се гониха из мократа есенна степ отрядите на Лебедев и батърите Иман и Жанайдар, а след тях оставаха изпепелени, опустошени аули и хълмчетата на братските могили. Когато падна снегът, отрядът на Лебедев се върна в Каркаралъ…

Но още преди това двеста сарбази начело с батър Жанайдар след тридневен преход от триста версти внезапно нападнаха аула на по-младата жена на ага-султана Конур-Кулджа, опустошиха го и отведоха всички млади жени заедно с красавицата Зейнеп. Единственият син на бия Орънбай — батърът Жанайдар — отдавна се бе наканил на Конур-Кулджа, който му бе отнел лятното пасище Кереге-Тас на брега на Есил и го бе дал на роднината си — султана Ибрай, син на Жакибай. Освен това, благодарение на интригите на Конур-Кулджа, Ибрай бе назначен за ага-султан на отново създадения Атбасарски окръг. Сега Жанайдар батър си разчистваше сметките с Конур-Кулджа заради всички обиди, но отново най-тежко пострадаха обикновените невинни хора…

След като разгроми аулите на ага-султана Аръстан, Кенесаръ се спря в Мугоджарските планини, изпращайки от време на време летящи отряди за разправа с враждебните нему аули и родове. Когато след продължителния поход се върна обединеният отряд на батърите Иман и Жанайдар, самият той излезе да го посрещне. Начело на завръщащия се отряд яздеше Иман батър.

— Поздравявам те за благополучното завръщане, Айеке! — каза Кенесаръ и се огледа на всички посоки. — Но защо не виждам нашия сокол Жанайдар? Да не се е случило нещо лошо?

Кенесаръ започна да назовава Иман батър с уважителното име Аяу батър или Айеке след успешния щурм на укреплението Кокала-жар на границата на Оренбургската и Сибирската зони. Тогава Иман батър проникна с неколцина джигити през нощта в укреплението и реши съдбата му…

Иман батър мълчаливо посочи с ръка към опашката на отряда. Там в една каруца лежеше Жанайдар батър, който в битката бе улучен от куршум в крака. Кенесаръ почти на бегом се хвърли натам, притисна лице към ранения батър.

— Как си, соколе мой?

Но Жанайдар бе изгубил съзнание — започваше гангрена. Кенесаръ наведе глава. Един след друг излизаха от строя верните му люде. Загубата на Жанайдар батър би била особено чувствителна…

— Докарайте го при мене! — заповяда той.

 

 

Не остана нито един знахар в окръга, който да не бе посетил лагера тази нощ по заповед на Кенесаръ. Опръскваха Жанайдар батър със слюнка, пускаха му кръв от отеклото място, гонеха злия дух. Като каменно изваяние стоя до него през цялата нощ и наблюдава всичко Кенесаръ. На сутринта излезе от юртата.

— Кенежан, какво ще стане, ако го полекуваме чрез „ак жол“? — попита го една старица.

Кенесаръ я погледна с отсъстващ поглед и кимна утвърдително.

Това бе древен, рядко използван начин. Когато вече нищо не можеше да помогне на ранения воин, викаха жена от рода тюре. Пред всички тя трябваше да прекрачи през него. Ако жената бе „чиста“ пред мъжа си, воинът оздравяваше, ако ли пък поне веднъж му бе изневерила — воинът умираше веднага.

„Ак жол“ служеше не толкова като средство за излекуване, колкото като изпитание на женската вярност. Като знаеха навиците на жените си, султаните тюре не го използваха често. Кенесаръ се съгласи на това само защото всички други средства бяха вече опитани…

Петнайсетина жени от рода тюре се събраха пред бялата юрта на Кенесаръ. Сред тях бе и сестра му — жената воин Бопай. Старицата предложи една от тях, която не е сторвала плътски грях, да прекрачи през умиращия батър Жанайдар. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една зад друга. Никоя не излизаше напред. Кенесаръ хапеше устни…

— Жалко, че не е тук снаха ни Кунимжан! — въздъхна някаква възрастна жена.

За пръв път хората видяха как трепна Кенесаръ… Да, той, който спокойно можеше да гледа планината от трупове и да принася в жертва на гордостта си всички други човешки чувства, усети изведнъж остра болка някъде в гърдите си. Кунимжан, разбира се, би прекрачила. Но тя вече две години беше без него. Кой знае…

Той вдигна глава, сърдито погледна към снахите и лелите си. Тези едва ли биха могли да бъдат безгрешни. Твърде много копринени възглавници и свободно време имаха. Напразно се бе оставил да го убеди старата вещица да използва „ак жол“. Сега ще бъде опозорен пред всичкия народ целият род на Абълай!…

И внезапно се чу едно чисто гласче:

— Ако ми разрешите, аз ще прекрача през крака на батър Жанайдар!

Това бе Акбокен и Кенесаръ си помисли, че ненапразно бе оженил за нея брат си Науръзбай. Но сега отново се намеси старицата:

— Ти не бива, малка снахице! — рече тя и завъртя глава като врана над мърша. — Макар да си омъжена за султан, но не си родена тюре…

Кенесаръ отправи яростен поглед към старицата, но тя не млъкна:

— Бопай, какво ще стане, ако ти опиташ?

— Не говори глупости! — дръзко отсече Бопай, която винаги знаеше какво да отговори. — Нашият живот е военен. Яздиш денонощно, заспиш след това мъртвешки сън и ако от това се възползва някой смел джигит, няма пък да го убиеш заради това, я!

Всички знаеха за кой смел джигит говори Бопай. Това бе именно Жанайдар батър, който лежеше на килима в юртата и очакваше вълшебното изцеление…

По-късно народът пееше:

Късметлия роден беше Жанайдар,

но веднъж куршум в крака получи.

Трябваше да го прекрачи

жена безгрешна (както учеше знахарят).

Но не се намери такава в рода тюре…

Оттогаз видът на жените им немил им беше на тюре.

Кенесаръ стоеше и замислено гледаше в краката си… Какви синове биха могли да родят такива жени? Нима ще се оправдае предсказанието и родът тюре ще се превърне в дребна твар? И как би могъл да се справи с трите жуза, ако е безсилен да въведе ред в собствения си род?

— А може пък да има жени тюре сред докараните вчера? — попита някой.

— Има!…

Доведоха три жени, хванати при набезите над враждебните аули, и сред тях бе Зейнеп — най-младата жена на ага-султана Конур-Кулджа. Старицата им обясни защо ги бяха повикали.

— Нека аз да прекрача! — спокойно се съгласи Зейнеп, чиито любовни похождения бяха известни на цялата степ. — И баща ми, и мъжът ми — и двамата са тюре…

Нито Кенесаръ, нито който и да било друг би могъл да възрази, ако една жена тюре заявява, че е чиста, и че ще свърши такава работа. А Зейнеп всичко бе пресметнала с лукавия си ум… Що за батър ще е оня, който ще умре, защото ще го прекрачи грешна жена? Ако пък умре, Кенесаръ ще има един вълк по-малко… Но нищо няма да се случи, глупости са всичко това. Нима Господ чак пък толкова се интересува от нея? Нали може и да е прозяпал греховете й?… Ама най-смешно ще бъде, ако вземе че оздравее тоя юнак! Целият казахски народ ще се увери в добродетелността й. Голям смях ще падне, когато се разбере, че грешна жена е надхитрила не само самия Кенесаръ, но и общия им прадядо Абълай, който бе наложил това правило „ак жол“!…

Загубили дар слово заради наглостта й, хората погледнаха към Кенесаръ. Той кимна с глава утвърдително.

Прелестната Зейнеп не бе и помислила да се огъне пред страшния Кенесаръ, макар хората да трепереха само при споменаване на името му. Тя кокетно повдигна полите на копринената си рокля и с думите „Благослови ме, Господи!“ леко прекрачи през Жанайдар.

Може би действително стана чудо, но точно в този момент батърът леко отвори очи. А като видя онова, което сега можеше да види само той, Жанайдар трепна и дори поиска да се привдигне. Ярка руменина започна да залива восъчното му лице…

Хората изумено се споглеждаха.

След няколко дена батър Жанайдар можеше вече да става и да ходи, куцайки с ранения си крак. Отокът спадна и работата вървеше на оздравяване. Кенесаръ дори не знаеше на какво да се радва повече — на оздравяването на батъра или на спасената чест на всички тюре. За подобна услуга трябваше да се отблагодари с освобождаване, въпреки че Зейнеп бе жена на най-лютия му враг. За да съобщи решението си, Кенесаръ я покани при себе си.

Освен Кенесаръ, в юртата бяха Таймас, Абългазъ, батърите Агибай, Бухарбай, Иман, Жеке батър и още други. Но за Зейнеп това бяха само мъже и тя се държеше с тях съответно…

— Макар Конур-Кулджа да е наш враг, но ние не бихме обидили достойната жена — важно изрече Кенесаръ, — ние всички сме роднини откъм дядо. Кажи, какви желания имаш!…

— А ти наистина ли ще ги изпълниш? — като кокетливо мръдна закръгленото си рамо попита Зейнеп.

— Ханът на казахите веднъж казва!

— В такъв случай, скъпи мой деверю и хане, имам само едно желание… — засия Зейнеп. — Не ме разделяйте с вашия мъжествен слуга Кара-Улек!…

Сякаш оръдие внезапно гръмна в юртата. Всички замлъкнаха и не можеха да дойдат на себе си.

— Какво каза?!

За пръв път в живота си Кенесаръ помисли, че не е чул добре. Но тя ги гледаше с ясни, чисти очи. Обикновените хора вече знаеха, че тя всяка нощ тича при прелъстилия я с нещо хански палач-телохранител…

— Моля ви да ме дадете за жена на вашия достоен Кара-Улек…

— Какъв Кара-Улек?… Моят роб?!

— Да…

Лицето на Кенесаръ бавно започна да почервенява от гняв. С нескривано отвращение гледаше той тази жена, която вчера само по негово разпореждане бе спасила честта на кастата тюре. Имаше ли по-голям позор от този, жена тюре да принадлежи на роб!

Но Зейнеп не мислеше да се отрича от молбата си. Като гледаше Кенесаръ в упор, тя възкликна:

— Ханът не трябва да повтаря!… А като ме дадеш за жена на роба си, жестоко ще отмъстиш на Конур-Кулджа…

Кенесаръ още по-ниско наведе глава:

— Нека бъде както искаш…

Буря от негодувание се разрази, когато се чуха тия думи. Тюре седяха с наведени глави. Но сред простите хора тръгна славата, че хан Кенесаръ е лишен от съсловни предразсъдъци и сърцето му е благосклонно към простолюдието. Най-много от всички се радваше Зейнеп. Но не знаеше колко жестоко ще отмъсти Кенесаръ за позора на тюре…

В знак на благодарност Зейнеп издаде на Кенесаръ съгледвача на Конур-Кулджа и Ожар — бившия водач Самен, както и свръзките Жакип и Сакъп. По заповед на Кенесаръ те бяха обесени. А след още два месеца Кара-Улек уж в припадък на ревност счупи шийните прешлени на благородната си жена. Това бе урокът на Кенесаръ за жените, които предават кастата си!…

 

 

Дойде зимата и Кенесаръ временно прекрати набезите. Но този път не разпусна сарбазите си, а тъкмо обратното — свика във войската всички млади джигити, способни да носят оръжие. Въпреки силните студове, опитните батъри ежедневно ги обучаваха на военно дело. За да се издържа такава голяма армия, трябваха средства. И Кенесаръ обложи със задължителен данък не само подвластните му аули, но и множество съседни територии. Това предизвика взрив от недоволство. Налагаше се да плащат двоен данък: от една страна — на белия цар и ага-султаните му, а от друга — на хан Кенесаръ…

Настъпи 1844 година или годината на мишката. Към пролетта Кенесаръ имаше вече обучена двадесетхилядна войска. Правителството, като се убеди, че Кенесаръ е неуловим в безбрежната казахска степ и не може да се разправи с него със силите на отделните наказателни отряди, реши да обкръжи целия район. За тази цел към бреговете на Иргиз и Тургай бяха насочени големи военни части. Задачата им беше от три страни да блокират метежниците.

Предвид на това, че Кенесаръ често ги безпокоеше с набезите си откъм Улътау и Аргънат, княз Горчаков още в средата на миналата година бе отправил донесение до канцлера Неселрод. В него той искаше разрешение да засели този район с казаци и да създаде там специален гарнизон от войници на Втори редовен сибирски полк. Канцлерът даде съгласието си, но казаците не поискаха да се преселят в Улътау, където бушуваше огънят на метежа. По-късно там все пак започна строежът на укрепление и в него по жребий се преместиха петдесет казашки семейства и бе преведена рота войници. Сега тя бе подсилена, за да се превърне в сериозен заслон срещу метежниците. Освен войските, насочили се откъм Орск и бреговете на Тургай, оренбургският военен губернатор заповяда на ага-султан Ахмет Жантурин да обяви набор на джигити. Беше обещано, че ако някой от доброволците загине в боевете, на семейството му ще се изплаща пожизнена помощ.

Всички тези воински части получиха заповед да се съберат по горното течение на Тургай и да чакат по-нататъшни разпореждания. По предварително съставена диспозиция петстотин войници под командата на войскови старшина Лебедев на 5 май напусна Орск и се насочи към Камъшовското укрепление. Придвижвайки се по-нататък покрай Есил, към 20 май Лебедев трябваше да излезе на Тургай, за да завари Кенесаръ на джайляу. По същото време там трябваше да пристигне и опълчението на султан Ахмет Жантурин.

На река Саръсу излезе отрядът на поручик Фалалеев, чиято задача беше да не пропусне Кенесаръ по посока на средноазиатските ханства или във владенията на Големия жуз. Широк обхват откъм фланговете бе набелязан от страната на Оренбург. Искаха да лишат Кенесаръ от главното му преимущество — оперативния простор.

За върховен главнокомандващ на всички тези действия бе назначен генерал-майор Жемчужников. В началото на май заедно с щаба си той пристигна в недостроения улътауски форпост и пристъпи към ръководството на операциите срещу Кенесаръ.

Кенесаръ по това време бе на брега на Иргиз и чрез многобройните си съгледвачи знаеше за придвижването на всички насочени срещу него войски. Той добре разбираше, че ако оренбургските и сибирските отряди се срещнат на Тургай, ще попадне в чувал. Затова разпространи слух за отстъпление, а генерал Жемчужников получи лъжливо донесение, че основните сили на Кенесаръ се придвижват към Улътау. Като реши да го пресрещне тук и да му даде решителен отпор, Жемчужников заповяда на отряда на Лебедев да промени направлението и също да се придвижи към Улътау. Така Лебедев не можа навреме да пристигне на Тургай…

Обаче от бийовете на торткара Лебедев все пак узна, че Кенесаръ се намира на Иргиз и на 20 май се е срещнал с отряда на султан Ахмет край мястото за преминаване на Талда. За да не изпусне Кенесаръ, обединеният отряд на форсиран марш се насочи към Тургай, но не намери там сибирските войски. Пътят на Кенесаръ на юг се оказа открит. Твърде късно разбра генерал Жемчужников грешката си…

Началото на лятото се оказа студено и дъждовно. Затъвайки до глезените в мократа глина и влачейки след себе тежките оръдия, войниците на Лебедев се насочиха към Орск с празни ръце. По пътя някой съобщи на войсковия старшина, че предания на правителството бий Байкадам уж тайно подкрепя Кенесаръ. По заповед на Лебедев аулът на Байкадам бе опустошен.

Оренбургският военен губернатор Обручев почерня от гняв, когато разбра, по какъв начин метежниците са надхитрили неудържимия генерал Жемчужников. За липса на упоритост в преследването на Кенесаръ и за погрома над аула на бий Байкадам войсковият старшина Лебедев бе даден на съд. Командването на отряда бе поето от полковник Дидковски…

Трагична се оказа и участта на отряда на поручик Фалалеев. Той пристигна навреме на рекичката Саръсу и спря там, затваряйки пътя към пясъците. Кенесаръ насочи към него петстотин джигити, начело със сина на загиналия Саржан, Ержан и опитния, хитър Таймас. Беше им заповядано да не влизат в сражение с отряда, който имаше оръдие, а само да изтощят силите му, за да го заставят да напусне мястото…

Като видя големия отряд метежници, поручик Фалалеев се впусна в преследване. Джигитите на Таймас започнаха да се отдръпват по посока на Балхаш и отпочиналите си казаци два дни ги преследваха. Пътя показваха на Фалалеев водачите от рода шомекей…

На третия ден, като оцени обстановката, поручик Фалалеев реши да прекрати безплодното преследване. И в този момент към него се присъединиха няколко джигити на Кенесаръ. Поручикът се развесели. Джигитите се кълняха, че ненавиждат Кенесаръ и знаят пътя по-добре от шомекейците, които по-рядко са били по тези места.

Бегълците настояваха пред поручик Фалалеев да остане на място, тъй като отрядът на Таймас няма къде да се дене. Пред него е безводната пустиня и той на всяка цена трябва да се върне през тези места. Останалите без сили и уморени метежници могат да бъдат заловени с голи ръце…

На заранта събудилите се войници и казаци видяха всичките десетима водачи-шомекеевци плуващи в собствената си кръв. А от джигитите-„бежанци“ нямаше и следа. Те именно затова бяха преминали на страната на Фалалеев — за да го лишат от водачи.

Скоро изгря слънцето и едва тогава Фалалеев разбра в какво положение се е оказал. Накъдето и да погледнеш — навсякъде безкрайна степ, еднообразна солена земя и такъри. Измамни миражи висяха на хоризонта и бе невъзможно да се определи пътеката, по която бяха пристигнали. На всичко отгоре жаждата започна да мъчи и хората, и конете, а водачите, които можеха по мравуняците да откриват наличието на близки до повърхността грунтови води, лежаха с прерязани гърла…

Тръгнаха, накъдето им видят очите. Едва десетина войници заедно с умиращия от треска поручик достигнаха след седмица до аула на рода ъстъ, лагеруващ в земите край Балхаш…

Тромаво действаше срещу Кенесаръ и полковник Дидковски, който за разлика от предшественика си Лебедев освен всичко друго и зле познаваше степта. На първо място се отказа от обоза, състоящ се от покрити каруци, и го замени с товарни камили. Като резултат от това керванът към отряда се проточи на цели две версти и изискваше за охрана едва ли не половината от силите.

Кенесаръ отново промени тактиката си на подмамване, като поръча на оздравелия Науръзбай и на батъра Агибай да разкарват из степта отряда на Дидковски. Сам той с главните си сили се отправи натам, където не го очакваха, и за два дни измина разстоянието от Иргиз до Тобол. Ага-султан Ахмет Жантурин дори не успя да заповяда на джигитите си да възседнат конете…

През това време Кенесаръ още по-силно намрази султан Ахмет. Той узна, че преди три години Ахмет Жантурин, когато видял живеещата тогава под охрана в Орск Кунимжан, й предложил да забрави Кенесаръ. „Била си първа жена на Кенесаръ, стани сега моя последна!“ — молил я той, обещавайки й любов и защита. В отговор тя му показала малкия си остър кинжал…

Джигитите на Кенесаръ не пощадиха никого. Отрядът на ага-султана бе изклан почти целия. Загинаха четиримата султани, подкрепящи Ахмет Жантурин срещу Кенесаръ. Само броени люде можаха да се спасят. Говореше се, че плитката в средата на лятото рекичка Улкаяк станала дълбока и почервеняла от кръвта…

Това бе най-чувствителният удар, нанесен от метежниците. Мнозина бийове и султани, преставайки да се надяват на защитата на правителствените войски, отново започнаха да клонят към Кенесаръ. Оренбургският военен губернатор Обручев бе потресен от случилото се…

Въпреки всичко остатъците от жантуринския отряд, който към момента на нападението на Кенесаръ не бе изцяло събран, се сляха с отряда на Дидковски и се насочиха към генерал Жемчужников, за да се присъединят към него, а той ги чакаше край езерото Алакул, близо до Тургай. Но по това време Кенесаръ бе успял да преведе аулите си от долините на Талда и Иргиз на западните склонове на Мугоджарските планини и отново се изплъзна от хвърлените за него мрежи.

В началото на август подвижните отряди на Кенесаръ внезапно се появиха на Оренбургската линия в тила на враждебните нему аули. Този път той се разправи с особена жестокост с родовете торткар и жагалбайлъ, които подкрепяха ага-султана Ахмет и даваха водачи за отряда на Лебедев. Сарбазите на Кенесаръ не щадяха нито невинния, нито виновния, кръвта се лееше като река… И както винаги бива в такива случаи, най-силно страдат невинните. Само от един аул на рода жагалбайлъ бяха отведени седемстотин коня, три хиляди овце и двеста глави едър рогат добитък…

Няколко дни по-късно отрядите на Кенесаръ се появиха в казашките селища Наследница и Атаманска, извършено бе нападение над казашкото селище Екатерининска, където метежниците разрушиха укреплението и взеха голямо количество оръжие. Из степта се разпространяваха слухове за придвижването на метежниците към Оренбург и Троицк. В селищата по Оренбургската линия и в мирните аули настъпи паника…

Царското правителство за пореден път настоя пред оренбургското и омското началство да приключат с Кенесаръ. Но генерал Жемчужников беше безсилен дори да открие местонахождението на метежните аули. Като узна най-накрая за прехвърлянето на тези аули в Мугоджарите, той разбра колко безсмислено е да ги преследва с крупни сили и отдели специален подвижен отряд от двеста и осемдесет казаци, сто и седемдесет войници и две леки оръдия. Отрядът получи предписание да се придвижи през Мугоджарските планини, да ги прочисти от метежниците. Полковник Дидковски се укрепи на линията Шет-Иргиз, опитвайки се още веднъж да отреже пътищата на Кенесаръ, които водеха в тила на правителствените войски.

Когато специалният подвижен отряд под личното командване на генерал Жемчужников стигна до Мугоджарите, стана ясно, че Кенесаръ се е насочил към района на горното течение на Емба, а тук, в най-труднодостъпните места са останали само няколко аула. Тогава започнаха проливни дъждове и на отряда не му оставаше нищо друго, освен да се върне обратно. Така, както и през миналите години, и този поход завърши без резултат…

Някъде в началото на декември 1844 година всичките определени за борба с метежниците войскови части се отправиха към Улътау, Оренбург или Орск. И веднага отново се появи Кенесаръ. Въпреки снега, подвижните му отряди под командването на батърите Жоламан, Иман, Жанайдар, Ержан, Науръзбай и Жеке батър систематично обезпокояваха казашките станици по Оренбургската линия, нападаха аулите на ага-султаните, отвеждаха или просто колеха добитъка. Няколко отряда начело с батърите Агибай, Бухарбай и Кудайменде бяха изпратени с такава цел в пределите на Кокандското ханство…

Още в края на ноември Кенесаръ изпрати в аулите на рода жаппас голям отряд за събиране на определения налог. Знаейки неодобрителното отношение на Байтабън към кървавите разправи с мирните аули, той сложи именно него начело на отряда. С него тръгна и Науръзбай…

Този път се случи кървава трагедия, споменът за която за дълго остана в народната памет… Хората на Кенесаръ знаеха, че страстите са нажежени до краен предел. Все по-трудно ставаше да се събират налозите за Кенесаръ в разпокъсаните, измъчени от дългогодишната война аули. Но бий Жангабъл ги посрещна с разтворени обятия. Дори предложиха на джигитите за през нощта красиви девойки. А преди настъпване на утрото целият отряд бе заловен и изклан. Разправата бе ръководена от самия Жангабъл. Живи останаха само двамина: Николай Губин, който бе предаден на царските власти, и Науръзбай. Батърът Науръзбай бе спасен от преспалото с него момиче, което в последния момент му бе прошепнало, че са дошли да го заколят. Беглецът войник Губин успя да стигне до изскочилия от юртата разсъблечен Науръзбай с неговия кон Акауз, а той остана да задържи преследвачите…

Дълго преследваха Науръзбай джигитите на Жангабъл, но той уби пътем осмина, в това число и Кокир батър, син на Алмамбет. Отскубна се в степта и Байтабън. Той се отбраняваше със стрелба, докато най-сетне не бе буквално направен на решето от куршумите и стрелите…

Това бе началото на края и Кенесаръ разбираше всичко. Народът не го приемаше. В знак на траур той легна в постелята си и не стана цели три денонощия. След това начело на сарбазите си извърши кърваво клане в аулите на жаппасовците. Като по чудо се спаси бий Жангабъл, който се беше скрил в една купчина парцали…

И като спомен от тази трагедия остана още едно название на местността „Жасаул Къргънъ“ — „Мястото на гибелта на есаулите“ — и самотната могила „Байтабън Данъзъ“…

Много такива места и названия има в казахската степ…