Илияс Есенберлин
Хан Кене (6)

II

Кенесаръ ходеше като тигър в клетка из огромната празна юрта. Той винаги правеше така: въсеше гъстите си вежди, стискаше в дясната си ръка дръжката на родовия кинжал и ходеше напред-назад, когато трябваше да се реши на нещо важно. В такива минути той наистина приличаше на хищен звяр: шията му се напрягаше, стъпките му ставаха безшумни, в очите му гореше лош пламък. Страхувайки се от гнева му, никой в това време не нарушаваше неговия покой. Страшно беше да си наблизо, когато той беше в такова състояние…

Днес това продължаваше особено дълго. Шинелът с полковнишките еполети, който по наследство носеше Кенесаръ, беше само наметнат на раменете му, полите му се развяваха, когато се обръщаше.

Вчера от бреговете на Сърдаря пристигна съгледвач. Той донесе вест, че куш-беги е преместен в Аулие-Ата, а на негово място временно е сложен Ляшкар. Във връзка с това положението на казахите силно се влоши, можеше да се очаква взрив. Още един интересен слух донесе пристигналият: като че ли Мадели хан, управникът на Коканд, бил в престъпна връзка с мащехата си. Работата не беше в спазването на закона, а че това се разчува. Значи на някого му е изгодно да свали хана на Коканд, трябва да се има едно на ум…

Не съдбата на казахите около Сърдаря безпокоеше султан Кенесаръ, а това, как може да се използва създалото се положение за попълване на войската. Трябваше да се почака, докато окончателно узрее циреят, и тогава да действа на сигурно. Към петдесетте хиляди стопанства, които го последваха, могат да се присъединят още сто, а това са сто и петдесет хиляди. Това вече е сериозна сила!

Ами ако циреят вече е узрял, а той се бавеше напразно… Дълго ли ще продължават да му вярват хората, които той с такъв труд събираше през цялата тази година под знамето си? Кой щеше отгатне дали няма утре да почнат да се пръскат из степта. Та това са казахи. Те приличат на многохиляден табун, който е трудно да управляваш. Такъв табун се носи из степта и може да повали всичко по пътя си. Но ако врагът улови този единствен, познат на опитните пастири момент и го изплаши в нужното място, тогава табунът ще се отдръпне назад. Тогава с нищо не можеш да го спреш: нито с увещания, нито с камшик…

Не, това не биваше да се допусне в никакъв случай. Затова с повече шум и викове трябваше да ги подкарва, за да не вижда обезумелия табун нищо пред себе си и да се носи само напред, без да се оглежда, запълвайки с топлите си тела ровове и долчини, събаряйки всеки заслон!

Досега джигитите му громяха само аулите на враждебните султани, грабеха керваните на пътя между Ташкент и Кара-Откел, участваха в сблъсъците с малки отряди царски войски. Тези дни беше заловен голям керван на търговеца Строганов заедно с охраната, която стреляше по неговите сарбази. Сега настана време да се премине към по-сериозни действия. Това очакваха от него всички, очакваше го простолюдието. Не заради нападенията над кервани тръгна то след него. Ако сега не покажеше на хората, че е решен на голямо дело, те ще се отдръпнат от него, ще тръгнат по свой път…

Да, настанало е време да се действа! На неговите послания дори не отговаряха, в степта знаят за това… Няколко такива послания изпрати той през това време до западносибирския генерал-губернатор княз Горчаков с предложение за преговори. Силите му все повече нарастваха и той разчиташе, че царското правителство най-накрая ще започне да се съобразява с тях.

Последното послание беше отправено съвсем наскоро: в началото на месец мамър в годината на кучето, или през май 1838 година по руското летоброене. Той го написа веднага след като се завърна в Саръ-Арка след зимуването по бреговете на Чу и Саръсу. Верни хора — Табълдъ Аоктъулъ и Кошимбай Казангап-улъ — отнесоха това писмо в Омск. Всяка дума от него помнеше той и я повтаряше, крачейки от ъгъл до ъгъл…

До негово сиятелство господин генерал-губернатора от Кенесаръ Касъм-оглъ от рода на хан Абълай… Послание…

Донасяме до Ваше сведение, че се стремих да установя мир и съгласие между нашите две царства. Обаче, както ни стана известно, Ваше сиятелство подозират, че ние подмамваме на наша страна Ваши хора. Искам да Ви съобщя: без наше съгласие Вие построихте областни градове на земите, които са принадлежали на моя дядо — хан Абълай, въведохте свои данъци, като поставихте моите поданици в непоносими условия. Ние сме недоволни от това и не можем да продължаваме да оставаме на ваше подчинение, докато тези данъци не бъдат отменени. Как бихте се чувствали Вие, ако същото това се бе случило в Руското царство? Вие трябва да разбирате нашето положение.

Според правото, което ми принадлежи, аз съм присъединил към себе си казахите от Баян аулския, Каркаралинския и Акмолинския окръзи. Уповаваме се на Бога обединяването на нашите земи да бъде продължено. Най-добре би било ние да продължаваме да съществуваме самостоятелно и тогава вие не бихте имали по-добри съседи.

До мен достигнаха слухове, че Вие си поставяте за задача да нарушите нашите отношения с Коканд и Бухара. Но те, като хора от нашата вяра, са длъжни да ни помагат…

Колко добре би било да живеем в дружба и съгласие… Обаче уездните началници яздят из степта и под формата на законни вземания за провеждане на избори отнемат най-добрите коне, вещи и ценности на казахите. Въпреки закона за неприкосновеност на частната собственост на чергарите, уездните чиновници не предприемат никакви мерки спрямо грабителите, допускат беззакония, грабеж и насилие. Мина доста време откак Вашите хора отвлякоха със себе си жената, двете снахи и дъщерята на един казах от Жортуълска волост Азанбай, а също и една вдовица. Къде се намират те сега, не е известно…

За да бъде запазена вечната дружба и мира между нас, искам от Вас да предприемете следните действия:

1) Да бъде прекратено строителството на Актауската крепост.

2) Да бъде съборен вече построения град-крепост Акмолинск.

3) Да бъдат закрити всички управляващи учреждения на принадлежащата ни земя.

4) Да бъдат пуснати от затворите всички арестувани наши поданици, а също и двамата от нашите хора, изпратени при султан Конур-Кулджа.

Слагам личния си подпис под това послание и го заверявам с печат.

Аз, Кенесаръ Касъм-оглъ^[1]

Какво пък, всичко беше написано вярно. И дори това, че Коканд и Бухара са длъжни да му помагат. Нека губернаторът се замисли за това, че такъв съюз е възможен и да помисли за някои отстъпки. Едва ли си представя каква е ненавистта помежду ни…

 

 

Само че минаха вече три месеца, откакто е изпратено това послание, а до сега и на него няма отговор. Табълдъ и Кошимбай, които носеха писмото, по пътя бяха задържани от синовете на Кошек, известни лакеи на Конур-Кулджа. Гониха ги пеша чак до Омск. Тези дни беше получено съобщение, че неговите пратеници ще бъдат съдени и ще ги изпратят в Сибир…

Можеше ли внукът на Абълай да търпи повече такова пренебрежение? Да, той вече се убеди, че ако не ги разтърси хубавичко, никой няма да поиска да се съобразява с него. Сега пред него имаше два пътя. Първият бе да се покори на белия цар, да склони глава пред противния Конур-Кулджа и синовете на Вали, да разпусне хората по домовете им и да се излежава върху копринените възглавници с жена си. Другият път бе този, който е избрал, когато се закле пред кинжала на дядо си…

Нямаше да се съобразяват се с него, докато не покаже своята сила и решимост. Трябваше да се започне с Акмолинската крепост, която е на кръстопътя на всички пътища. Там бе Конур-Кулджа, подлият чакал. Трябваше още да разгроми по склоновете на Саръмбет аулите на Айганъм — жената на Вали хан, най-злият враг от синовете на Касъм тюре. Враговете трябваше да знаят, че възмездието няма да ги отмине. Който не бе с него, нека да трепери само от името му…

Батърите му предлагаха да започнат военни действия направо с нападение срещу Кокчетауската крепост, но той не се съгласи. Там все пак просторът за действия с конница бе малко, пък и Омск бе близо. Във всеки момент можеше да пристигне подкрепление за обсадените в крепостта. А освен това нима там не се срещна с бялата камила и не я уби Касъм тюре? Трябва да минат седем поколения, докато се свали проклятието от неговия род. Кенесаръ не можеше сега да рискува…

Във всеки случай трябваше да се превземе Акмолинската крепост. Тя бе насред степта и вестта за нейното превземане веднага щеше се отрази на положението на нещата.

Трябваше да се бърза. Вчера му донесоха, че се подготвя указ на царя за събиране на данъци според новия устав из цялата Саръ-Арка. Той щеше се отнася преди всичко до вече изпиталите доста притеснения от страна на чиновниците в Кокчетауския, Каркаралинския и други окръзи, а трябваше да бъде и обявен през тази година на кучето, през месец караш — ноември. Степната вест — „узун-кулак“ — не напразно бе получила прозвището „дългото ухо“. И тя винаги се потвърждаваше, особено когато това се отнасяше до нови данъци и притеснения. По-добра вест за себе си той не можеше да измисли. Хората само от вестта за това щяха потекат като река към него!…

Ами ако не успееше да превземе Акмолинската крепост? Има той петхилядна войска, но нима можеш всички в нея да ги наречеш воини? Щом изпитат горчивината на първото поражение, няма ли да се отдръпнат назад, като кон, когото са ударили по главата? И кой щеше тръгне по-нататък след пълководец, загубил сражение?…

Не, после можеше да има и неудачи, и поражения, а в първия бой бе нужна победа. И тогава ще почнат да говорят, че крепостните стени са рухнали само от гласа му. Там, в Акмолинската крепост, бе скрита бялата постелка, на която ще бъде вдигнат над всички жузове, също като благородния му дядо!

Само че дали Конур-Кулджа и Кара-Иван щяха дадат даром такава крепост? Пет сажена бяха високи стените й, опасана бе с дълбок рог. Зад стените имаше оръдия, пушки, гарнизон от петстотин души. Тук само с мъжество и смелост няма да се справиш…

Да, трябва да се направи така, както съветваше башкирецът Ашраф… Само ако знаеше горкият башкирец колко опасно е се дават добри съвети на султаните. Те не прощават това, и толкоз. В никакъв случай никой не трябваше да си помисли, че нечии съвети са донесли победа на вожда. Кенесаръ бе победата и никой повече няма да има отношение към нея!…

От Жоламан батър пристигнаха при него двамата башкирци. Оказа се, че оръдия може да лее само Давлетчи.

Кенесаръ му даде петима ковачи — казахи, заповяда му да събере в аулите нужните котли и триноги, определиха място за топене на метал в поселището Коргасъндъ. А другия, Ашраф, чиито баща някога беше участвал във въстанието на руснака Пугачов наред с батъра Салават, остави при себе си.

Та какво съветваше да се прави, този Ашраф?… Кенесаръ изведнъж отчетливо си спомни усмивката му и последния разговор преди три дни. Като разказа за Акмолинската крепост, султанът уж между другото попита башкиреца как са превземали такива укрепления джигитите на Салават.

— А при вас как става? — попита го Ашраф.

Кенесаръ тогава кимна утвърдително и му разказа всичко подробно. Както и преди хиляда години, казахите щурмуват в плътен конен строй. От страшните бойни викове се смръзва кръвта в жилите на враговете, ръцете им треперят, те вече не могат както трябва да опънат тетивата на лъка. А конната лавина, затрупала рова, също като вълна се мята нагоре и се прехвърля през стената право върху раменете на защитниците!…

— Не, по такъв стар начин не може да се превземе нова крепост, където има оръдия и пушки! — простичко каза Ашраф.

— Защо мислиш така? — попита след кратко мълчание султанът.

— Помня, че така разказваше баща ми. Същата лавина се струпваше в рова, но докато излизаха оттам, войниците на невярната жена на Пугач — царица Екатерина — успяваха два пъти да презаредят пушките, а после в най-гъстото удряха с картеч от оръдията. Наложи се да се действа другояче…

— И как точно?

— Сега пушките се презареждат по-бързо, пък и оръдията…

— Е?

Пелена от ярост застилаше очите на Кенесаръ, но той външно беше спокоен и внимателен. Ашраф делово, с подробности му разказа как са постъпвали в такива случаи Пугачов и Салават. Това беше още по-древна степна практика, която саките бяха предали на къпчаците и монголите, но срещу оръдията и пушките тя изведнъж се оказа най-изгодна.

— Не забравяйте, че в крепостта има много дървени къщи — напомни башкирецът. — Салават винаги е имал предвид това…

А след три дни башкирецът Ашраф случайно загина в горския гъсталак от паднало дърво. Заедно с мрачния дългорък султански палач Кара-Улек той беше изпратен да добива катран… Да, по-тежък от кован боздуган беше юмрукът на Кара-Улек и шийните прешлени на честния башкирец бяха раздробен като от цепеница. Султанът не каза нищо на Кара-Улек, а той пък кой знае защо реши… Трябва да се примиряваш с това. Такава е участта на управника. Башкирецът искаше само добро, когато го учеше как се превземат крепости… Какво да се прави, Абълай със собствените си ръце взе живота на верния си роб Ораз, за да не остава благодарен на никого на този свят. Прапрадядо му се гордееше с прозвището „Кървавия Абълай“. А бащата Касъм тюре се бе родил с шепи, пълни с кръв. Кенесаръ ли да жали за някакъв башкирец, ако и да си е поставил такава цел. Когато се издигаш във властта, по-нужно е да се пролее кръвта на невинен, отколкото на виновен. Само слабостта поражда жалост, която не е достойна за истинския вожд…

— Лека му пръст! — каза той и пръв хвърли шепа пръст на гроба на Ашраф. Беглецът башкирец беше погребан с почести, беше облечен в бял саван и най-видните хора присъстваха на погребението му…

Не, сега Кенесаръ съвсем не мислеше за Ашраф… Отначало трябва да се съберат батърите и да поиска от тях съвет. Щом всеки от тях се изкаже, тогава той ще произнесе тежката си дума, достойна за пълководец. А когато бъде превзета крепостта, всички ще се убедят в наследствените му способности…

Изведнъж чу някакъв шум и рязко се обърна.

— Кой е там?

Разбира се, това беше Кунимжан, старшата му жена. Само тя можеше да влиза при него в такива минути, когато той мислеше. Това беше станало правило и ако някой го нарушеше, щеше да бъде наказан по-строго, отколкото за измяна. Вождът трябваше да се намира на особена почит, а на него му предстои да стане и хан…

Кунимжан веднага забеляза състоянието му и побърза да разсее тежките му мисли с веселия си смях.

— Мой тюре, той те чака! — каза тя звънко.

— Кой? — не разбра султанът.

— Ти го нарече някак… Като че ли съвет!

Кенесаръ неволно се усмихна.

— Те са се събрали, всичките тези огромни батъри, и те чакат толкова, колкото ми е нужно да издоя кобила…

Кенесаръ кимна:

— Да вървим!…

Заедно с Кунимжан те влязоха в съседната юрта, наричана по руски маниер щаб. Всички батъри бяха вече тук: Науръзбай, Агибай, Кудайменде, мургавият Бухарбай с дългите мустаци, известният борец Басъгара, неотдавна присъединил се към тях от рода атъгай, алтайските батъри Жанайдар и Тулебай, изпратеният от Жоламан млад батър Байтабън и други. Освен тях в юртата беше и сестрата на Кенесаръ — знаменитата Бопай, брат му — султан Абилгазъ, а редом с мъдрия певец Нъсанбай, близо до вратата, седяха около кръгла и ниска казахска маса съветниците: гърбоносият Сайдак Оспан-оглъ и синеокият полски поет Йосиф Хербрут, наречен в степта Жусуп. Като старши, по-високо от тях седеше Алим Ягуда-оглъ, светлокос татарин с широко чело и умни сиви очи. Настрани, върху големия сандък за документи, се бяха разположили особено доверените хора — началникът на охраната, башкирецът Батърмурат, и приятелят на Науръзбай, избягалият руски войник Николай Губин.

Щом влезе Кенесаръ, всички станаха, скръстиха ръце пред гърдите си, поклониха се. В отговор той също се поклони и седна на големия сандък, покрит с дебел бухарски килим, който се намираше срещу вратата под зеленото знаме. Останалите също седнаха на килимите, кръстосвайки крака.

— Славни батъри и вождове на всичките три казахски жуза! — веднага започна Кенесаръ. — Не сме видели нито ден покой, откакто започнахме благородното ни дело. Големи бяха нашите трудности и лишения, но ние преодоляхме всичко. Казахският народ сега прилича на бурна пълноводна река, която е препълнила руслото и напира да излезе извън бреговете. Джигитите искат да се бият и няма вече смисъл да ги задържаме. За да не загубим доверието на хората, трябва да преминем от дребни схватки към истинска война. Затова сме решили да започнем щурм на Акмолинската крепост!

В отговор се чу обща радостна въздишка.

— Правилно!…

— Време е!…

— Бог да ни е на помощ!…

Кенесаръ посочи листовете хартия пред Йосиф Хербрут:

— Жусуп, прочети на батърите всичко, което са извършили палачите на белия цар по нашите земи!

Хербрут стана и взе да чете на казахски с лек акцент доклада, написан предварително.

— Генералите на белия цар ни смятат за бунтовници и грабители — четеше Хербрут. — В инструкциите на началника на Омска област генерал Тализин се предлага във всички крайгранични крепости да се сформират специални отряди за борба с нас. Там така е и казано: „Задачата ви се състои в това да ликвидирате разбойника Кенесаръ и да върнете избягалото население по неговите земи“. Срещу нас за изпълнение на тази заповед вече са изпратени няколко отряда…

— Изброй какво са направили! — заповяда Кенесаръ.

— Отряд от петстотин души под командването на атаман Лебедев през месец маусъм — юни тази година заедно с хората на ага-султана е устроил погром в аулите на родовете карпък и темеш, населяващи бреговете на Тургай и Жандере-Керубе, а също и в аула на султан Саржан, където са убити четиристотин и прогонени от палачите сто души. Сред тях е и Баяндъ-бий…

Кенесаръ нетърпеливо махна с ръка:

— По-нататък!

— Отряд от петстотин души начело с ага-султан Конур-Кулджа и войсковия старшина Карбишев през месец шилде — юли тази година е громил аулите на Кошек-султан и мирза Сайдак, които се намират в Аиркум. Тогава са убити около петдесет души, сред тях и жени. Отвели са и осемдесет души…

— Стига! — Кенесаръ махна с ръка. — Какво сме предприели ние, за да попречим на това? Разкажете ни, Сайдак-мирза!…

Мирза Сайдак ходжа, човек на средна възраст, с красиви мустаци и меки, деликатни движения, бавно стана от мястото си.

— Ние, когато има възможност, не допускаме това — каза той и огледа седящите. — Имахме няколко сблъсъка с отрядите, изпратени от коменданта на Актауската крепост Симонов. Веднъж и самият войскови старшина побягна от нас, като остави на полето двайсетина пушки и пистолети, че и патрони за тях, които ни дойдоха добре. За това време са пленени петдесет пушки, около сто пистолета, двеста саби и много друго оръжие и припаси. Първата ни работа, разбира се, е да нападаме аулите на правителствените ага-султани и несправедливите бийове, които участват в наказателни походи срещу нас. Тази година сме иззели от тях цял милион глави добитък и много други неща…

— Не само в аулите! — поправи го Кенесаръ.

— Да, тук влизат заловените кервани, а също и това, което сме взели от царските чиновници: приставите, уредниците, всякакви там бърборковци. Добра плячка получихме близо до Актауската крепост. Отведохме всичкия им добитък…

— Имало ли е жалби против нас от руските селяни? — строго попита Кенесаръ и оправи полковнишкия си еполет със старите царски вензели. — Говоря за тези, които сеят жито и не строят крепости срещу нас.

— Почти не е имало. За сметка на земеделците в Каркаралинския окръг са постъпили около сто рубли…

В действителност бяха получени много повече, но Кенесаръ наскоро помоли Сайдак ходжа да намали тази сума до символичните сто рубли. Той познаваше настроенията на някои от своите батъри от простолюдието.

— Да, така трябва да бъде! — Агибай батър изведнъж така се развълнува, че дори скочи от мястото си. — От тях няма и какво да се вземе. Не сме ние против тях…

Някои батъри закимаха, Кенесаръ ги изгледа с присвити очи. Сам смутен от неочакваната си реч, Агибай батър седна объркан. Султанът направи знак на Сайдак-мирза да продължи.

— Така че основните ни доходи са от ага-султанското имущество, от търговците и от царските чиновници. Само от аулите на синовете на Кудайменде сме отвели двадесет хиляди коня. Сега нямаме джигит, който да не е с породист жребец, а и има още коне за смяна.

— Конур-Кулджа в писмото си до Омск се оплаква… — Кенесаръ изкриви уста. — Той пише, че лично от него сме взели дванайсет хиляди коня.

Сайдак ходжа също се подсмихна:

— Че какво друго да пише? Не само степта лъже той, но и самия цар, и губернатора. Нали според указа, издаден в годината на коня, петте хиляди глави добитък на ага-султана се облагат с данък за добитък в повече наравно с всички останали. Синовете на почтения Кудайменде увериха началството, че имат точно дванайсет хиляди глави добитък. И тези в повече осем хиляди, които попаднаха при нас, са явно от Бога. Във всеки случай, в жалбата за тях не се казва нищо. За самия Конур-Кулджа ще бъде по-лошо, ако направим поправка…

— Да, не е нужно да клеветим пред началството добрия човек — сериозно каза Кенесаръ.

Всички се засмяха.

— Ние вече си мислехме, че на горкичкия са му отвели конете до последното жребче, а тук разправят, че само на далечния остров Есил пасат още три хиляди бели, като руска захар, аргамаци. Той не може да се оплаква сега, тъй като, по данни на данъчната служба, ние сме го ограбили до шушка. А пък Агибай батър не ни оставя на мира: кога Кенеке ще му разреши да докара тези безпризорни коне…

— Този остров е далечко от тука. — Кенесаръ сега говореше делово, отхвърляйки всякакви шеги. — Сега имаме по-важни грижи. Ако е рекъл Господ, няма да ни избягат белите коне.

— О, Аллах! — възкликна учудено Бухарбай, който в най-добрите времена имаше не повече от два коня. — Нима има на земята такива богати хора!

— Затова и се крият зад гърба на белия цар! — злобно рече Бопай. — На тях им трябват крепости по нашите земи. Колкото и да откъснаха за преселниците, все едно най-плодородните ни земи и пасища са у потомците на Самеке и Вали хан. Не само земята, душата си са готови да продадат, само и само да запазят табуните си…

Погледнете какво става: един царува на остров Есил и по устието на Нур, друг — по склоновете на Саръмбет чак до самия Шубар и Кушмурун! От цели три области може да се събере добитъкът само във владенията на тази хитра валиханова Айганъм! Докога ще търпим нейните пакости? Не е ли време да я разгромим заедно с Конур-Кулджа?…

Очите й святкаха, тя настойчиво протягаше ръка към брат си. Кенесаръ я гледаше внимателно. Накрая кимна:

— Нито един уважаващ себе си батър няма да вземе да напада аул, който принадлежи на жена. Ако не ти е жал за роднините на мъжа ти, направи го сама!

Батърите харесаха неговата находчивост.

— Вярно!…

— Мъдро решение!

— Няма ние да воюваме редом с жени…

Кенесаръ се замисли за миг, после отново се обърна към сестра си:

— Да, така ще направим. По пътя за дома ще се отбиеш в аула на Вали хан. Ще прекараш добитъка от Аманкарагайската управа на наша страна.

Бопай радостно плесна с ръце:

— Какво има да чакаме? Сега ще се проявят моите сарбази!

— Правилно! — Кенесаръ обърна глава към Сайдак ходжа:

— Напишете й нареждане за пет дни да стигне до Аманкарайската управа. После един ден почивка в крайречните гъсталаци, а на седмата сутрин да нападнат… В същия ден ние ще поведем главните ни сили в атака срещу Акмолинската крепост!…

— И нека сарбазите на Бопай да не се крият много-много по пътя за Аманкарагай — заговори Жанайдар батър, който беше разбрал замисъла на султана. — Ако са потеглили от Омск някакви сили в подкрепа на Акмолинската крепост, то, щом получат вест за движението на отряда на Бопай, ще тръгнат към Аманкарагай. Конур-Кулджа няма да дочака помощта, за която молеше!…

Кенесаръ мълчаливо кимна. Батърите се оживиха.

— Най-накрая ще се бием!

— Нека да не мигне кучето Конур-Кулджа!

— Степта в средата трябва да бъде чиста… Ще изравним със земята Акмолинската крепост!

Кенесаръ вдигна ръка:

— Нека сега да помислим какво е най-добре да сторим. — Той бавно огледа седящите. — Стените на крепостта са високи. При това тя е обградена с ров, широк десет мерки с протегнати ръце, а пет мерки дълбок. Този ров се прекъсва само пред двете порти, а пък там може да мине само четворка конници редом един до друг…

— Това за нас е достатъчно — безгрижно махна с ръка Науръзбай. — Да имаше път дори само за един!…

— Ох, Науанжан!… — Султанът със затаена любов гледаше брат си. — Нима Конур-Кулджа и Кара-Иван са толкова добри, че да не използват пушки и оръдия, докато ти преминаваш през портата? А ако прескочиш рова, то как ще минеш после през стените? Макар и да сме много повече, но ако вървим урбулешката, само напразно ще загубим джигитите. Ето защо чакам вашите предложения, батъри…

Възцари се дълбоко мълчание в щабната юрта. Големите, силни бойци седяха с наведени глави, почесвайки се или поглаждайки килима до краката си… Да, събраха се в здрав юмрук, а като се стигна до удар, юмрукът безсилно увисна във въздуха. Какво да правят по-нататък? Акмолинската крепост е само първата преграда. Някакви си двеста-триста войника и четири оръдия. Има ли смисъл от това въстание?…

Кенесаръ виждаше всичко това и въсеше вежди… Ако така се променя настроението на най-прославените батъри още преди да е започнал щурма на крепостта, то какво ли ще бъде, ако ги застигне неуспех? Народът има нужда от победа!…

— Може би ще се откажем от мисълта да завладяваме Акмолинската крепост и да се разотиваме по домовете? — попита той.

— Не, не говориш вярно, тюре! — Агибай батър заговори втори път този ден. — Когато се убодеш на трън, всеки миг, докато не го извадиш, ти причинява болка. Акмолинската крепост трябва да бъде унищожена!

— Как смяташ да го направиш?

— Аз не съм вожд, а само батър. Искай от мен смелост в боя и ме накажи, ако покажа страх. И все пак ще ти кажа, че няма такъв връх, до който не може да стигне орел. Така и пред нас няма непреодолими прегради. Мисля си, че трябва плътно да обградим Акмолинската крепост, та да не може жива душа да излезе оттам. А тези, които се покажат на стената, да бъдат поздравени с точна стрела…

— Как мислите, батъри? — И тъй като всички мълчаха, Кенесаръ сам продължи: — Нашият голобрад Агибай даде добър съвет, и ние в някой момент ще се възползваме от него. Но дали ще можем по такъв начин да завземем бързо Акмолинската крепост? За нас най-важното е бързината. Ако те удържат зад стените до идването на подкрепления от Омск, значи сме загубили войната.

— Трябва да се прекачим през стените през нощта — подхвърли батър Бухарбай. — Разправят, че Тентек тюре е нападнал Сайрам и Созак през нощта, иначе нямаше ги превземе.

— Нощта е като сляп кон — сви рамене султанът. — Може да те отведе и при приятели, и при врагове. Освен това в Сайрам и Сюзак тюре имаше свои хора, които му бяха отворили вратата през нощта. Ние нямаме такива приятели в Акмолинската крепост. Там са оставени най-верните войници и туленгути. И още няколко семейства преселници и рибари от езерото Карасу, които ние сами пуснахме, деца и жени.

— Тюре! — огромният Басъгара батър тежко стана от мястото си. — Ние, както и всички правоверни, се уповаваме преди всичко на Бога. Ала след него — само на тебе, султане мой. Затова кажи какво да правим по-нататък, че може преди боя да ни заболи глава… Ако не успееш да измислиш изход, вината е твоя. Ако успееш, а ние не изпълним заповедта ти — вината е наша. Аз си мисля, че Бог чува дори шепота, и ти ще намериш начин да се озовем зад стените на Акмола!

Кенесаръ още известно време поседя мълчешком, после кимна и даде знак. Донесоха голяма бяла покривка, той взе да нарежда върху нея черни и бели зърна от броеница. Дълго обяснява как трябва да бъде превзета крепостта, като определяше задачата на всекиго по време на настъплението. Обезкуражените дотогава богатири сега повярваха във възможния успех и лицата им отново станаха решителни.

— Ако смятате моите сметки за верни, да спрем дотук! — завърши речта си Кенесаръ.

Батърите одобрително закимаха.

— Да помага Бог!

— Иншала, късметът е с нас!…

Кенесаръ направи знак на Сайдак ходжа:

— Пиши!… Това ще бъде втората ни заповед. Утре заран ще съберем всички и ще разиграем как ще превземаме крепостта. Големият хълм на север от аула все едно е Акмола…

— Така да бъде, тюре!

Жусуп — Йосиф Хербрут учудено гледаше Кенесаръ… Откъде има такива знания степният султан, който никога не е чел военни или исторически книги? Нима това му е вродено? Тогава народът правилно си е избрал вожда, макар и да е султан по кръв. И въпреки това рано или късно пътищата им ще се разминат. Султаните не носят щастие на народа…

Вече се канеха да се разотиват, когато зад стената на юртата се чу шум, нечий вик. Батърмурат и Губин бързо излязоха да разберат каква е работата. Началникът на охраната бързо се върна и съобщи, че Кара-Улек и скоро дошлият при тях джигит водят поета Аръстан. Жените сами искали да се разправят с него, затова и се вдигнал шум.

— Доведете го тук! — заповяда Кенесаръ.

Аръстан беше беден поет от рода атъгай и някога беше попаднал в отряда на Саржан. В степта особено се цени острата дума, красноречието, а той ги имаше в изобилие. Освен това знаеше древните казахски предания и можеше от сутрин до вечер да пее за славните подвизи на предците. Ала характерът му беше непостоянен и сприхав. Веднъж, обиден от липсата на внимание от страна на Кенесаръ, той се присъедини към Конур-Кулджа и стана постоянен водач на воинските отряди, които изготвяха карта на степта. Песните му записваше млад руски офицер топограф и за това му плащаше пари. В степта го ненавиждаха, защото смятаха, че е отговорен за унищожените аули, кръвта и сълзите на близките. Такива неща не се прощават особено на такива хора, които до скоро са възпявали свободата и народните подвизи. Джигитите на Кенесаръ го дебнеха отдавна.

В действителност поетът Аръстан беше виновен само за това, че показваше пътя на топографите. Той никога никого не беше убивал и смяташе, че постъпва правилно. В края на краищата ако не той, някои друг ще им покаже пътя, а пък плащат добри пари и при това хранят. Едни живеят от добитъка си, други от земята, а от стихове не можеш да си много сит. Къде да се дене беднякът, който има само един кон, при това куц? Има поговорка: дори и да миеш магарешки опашки, натрупай богатство. И той така…

А Кенесаръ кой знае защо не обичаше особено Аръстан, искаше по свой начин да се разправи с него за назидание на другите. И ето сега двама души въведоха в юртата му дребничък старец с клиновидна брадичка, който приличаше на герак…

Тези, които го мъкнеха под мишниците, бяха добре известни в степта хора. Единият беше главният палач на султан Кенесаръ — знаменитият Кара-Улек, всеки негов пръст беше колкото бебешка ръчичка. Гъсти като степен пелин твърди къдрави косми растяха по гърдите му, тежко висяха устните му, а раздалечените му котешки очи никога не мигаха. В живота си той не знаеше що е жал: това беше жесток като рис, огромен като слон, черен като сажди човек. Този Кара-Улек случайно се оказа при Кенесаръ, бяха го хванали да краде и някакъв търговец от Созак искал да го обеси. Кенесаръ откупи глухонемия великан срещу една черна камила. И му даде прякор „Черната камила“… Неслучайно го купи Кенесаръ. Кара-Улек беше беззаветно предан на султана и се отличаваше с едно удобно свойство. Без да чува думите, той гледаше внимателно в очите на господаря и изпълняваше това, което беше написано там. Нима някога султанът му е говорил за този беден башкирец, който помнеше как са превземали крепости руският Пугачов и Салават? И сега Ашраф не е сред живите…

От другата страна обезсиления от жестоките побои поет Аръстан го държеше Ожар… Мина вече месец, откакто той се появи тук. Кенесаръ го прие с радост като боен съратник на батъра Сейтен и мъж на дъщерята на великия мъченик Тайжан. Султанът му отдели достойна юрта, даде му добитък и всичко необходимо. Точно десет дни след пристигането си Ожар изпрати на Конур-Кулджа пъргавия рижав Самен с подробно донесение за числеността на сарбазите във войската на Кенесаръ, техните настроения и бойни качества. Днес от сутринта все се мъчеше да проникне в щабната юрта, за да разбере какво говорят метежниците на съвета. Щом видя, че се събират прославените батъри и вождове, той разбра, че това не е току-тъй. Но беше невъзможно до се доближи до щабната юрта: всичките четиридесет нукери от личната охрана бяха разположени наоколо и не пускаха никого. Ожар вече се беше отчаял, че ще разбере нещо, когато изведнъж чу, че някъде са хванали ненавистния Аръстан и той сега лежи, пребит и вързан, в затворническата юрта.

Ожар взе да нажежава страстите, предлагайки да отведат хванатия предател за съд и незабавна разправа при султана. Нека Кенесаръ се убеди в неговото усърдие и ненавист към предателите, наред с това може и поразузнае, за какво се съвещават така дълго. На умния му стига само намек…

Аръстан, щом видя Кенесаръ, зарида и се хвърли в краката му:

— О, султане мой, аз съм една заблудена пършива овца! Не съм виновен за това, за което крещят тези хора. Показвах пътя на руските учени, за да си изкарвам хляба. Прости ми като за първи път и аз навеки ще остана твой роб!…

Нито една жилка не трепна на каменното лице на Кенесаръ, то само побеля от гняв. Той така и не погледна към поета Аръстан, който се въргаляше в краката му…

— Този, който изменя на родната си земя, прилича на кон, болен от шап — Кенесаръ говореше с равен глас. — За да не се зарази табунът, трябва да бъде унищожен. Така че може да има само едно решение — смърт. И после да се забрани дори да се доближават до мършата!…

Полякът Йосиф Хербрут прехапа устни… Какво пък, това е жестоко, но правилно решение. Ако наистина мислиш да запазиш своята самостоятелност, то нека хората да се страхуват от общуване с врага под каквато и да е форма. Борбата иска жертви, няма нужда от благородството на шляхтата. Той разбираше това съвсем добре!…

Да, но защо този път батърите не се съгласяват със султана? Всички са навели глави и се мъчат да не гледат към него. Защо се е натъжил Науръзбай, който, като скъпоценно откровение лови обикновено всяка дума на големия си брат?…

Какво става? Сякаш са им прочели смъртна присъда, а не на този жалък човечец, който лежи припаднал на пода… Чудни хора: в боя са жестоки и безпощадни. Но ако дойдат при тях с разкаяние, готови са да простят дори на най-заклетия враг.

Ето, падна им в ръцете този Аръстан, когото млади и стари мечтаеха да заловят, за да му отсекат главата. Но като го видяха как моли за пощада, с мокра от сълзи брада, трепнаха веднага коравите им сърца. Впрочем дали не си приличат всички народи по това… А Кенесаръ сякаш не забелязва общото настроение. Как ще постъпи сега?…

Султанът още веднъж огледа с безстрастен поглед оклюмалите батъри, твърдо отпусна ръката си, сочейки с пръст надолу:

— Тук, на това място, Кара-Улек ще отсече мръсната му глава!

Още по-ниско наведоха глави батърите. Настъпи такава тишина, че се чуваше как лекият степен ветрец шуми навън. Никой не се осмеляваше да каже нещо, пък и беше безполезно. Думата, казана от султаните, не може да бъде отменяна дори от самите тях.

Йосиф Хербрут одобри и това. Вождът трябва да привиква хората към желязна дисциплина. Ще се получи иначе, както в родината му, където за вожд се смяташе всеки шляхтич…

Аръстан дойде на себе си и като се убеди, че молбата му е напразна, изведнъж вдигна глава и седна, кръстосвайки крака под себе си. Той оправи дрехите си, погледна право към Кенесаръ и с рязко движение отстрани косматата ръка на Кара-Улек, която се протягаше с нож към гърлото му.

— Ако толкова ти се иска да опиташ кръвта ми, потърпи, има време! — Той не откъсваше очи от Кенесаръ. — Да, таксър! Искам думата както си е по закон, султане! Ти заповяда да ми отсекат главата, но не и езика…

— Говори!

Кара-Улек се отдръпна настрани по знак на султана. Аръстан изправи гръб, приличаше на птица, която се готви за полет. Както и преди гледаше Кенесаръ със светещи очи и запя:

Погледни нежно, Кене — аз съм роб в краката ти,

ако искаш — презирай ме: ще остана ням и кротък,

спомни си само, че съм син на този Атъгай,

който е дал на Абълай в дар шест красавици.

Кенесаръ яростно махна с ръка:

— Стига!… Само на безсрамните не им действа острата дума. — Той посочи Аръстан: — Този човек облече своите постъпки в благодеяния, които са оказали неговите предци на моите. Мога ли да го убия? Пуснете го!

Батърите зашумяха одобрително:

— Правилно решение, тюре!

— Не си глух за паметта на предците.

— Не си глух за думите…

Йосиф Хербрут още веднъж наум похвали султана за неговата мъдрост. Вождът трябва да умее да се вслушва в мнението на съратниците си, тъй като те са го направили вожд. При това тази прошка говори за високо благородство, за великодушие…

Не знаеше още Жусуп, че току-що помилваният Аръстан след няколко дни ще бъде случайно убит от коня, който го хвърлил на земята. Никой няма да види как се е случило това, но на шията на несретния поет ще бъде пречупен кой знае защо същият този прешлен, който падащото дърво бе раздробило на башкиреца Ашраф…

Едва след много време Хербрут ще разбере докрай султан Кенесаръ, сина на Касъм тюре и внук на Абълай. Ще се досети той и защо така меко се отнася султанът към пленените руски войници, които бродят без никаква охрана из лагера на метежниците и все по-често остават на служба при него…

Доволни от мъдрото решение на султана, батърите едни след друг излизаха от щабната юрта. Всеки се отправяше към своя кон, който държеше за поводите специален оръженосец — коневъд. Науръзбай също се доближи до коня си и преди да скочи на седлото, погледна към съседния коневръз. Изведнъж сърцето му спря, а после взе да бие бързо и силно…

Девойка-воин в мъжки дрехи държеше за поводите вран кон. В дясната й ръка имаше копие с пискюли. Това беше Акбокен…

Откакто Байтабън и Акбокен пристигнаха в стана на Кенесаръ от далечните брегове на Илек, той служеше в отряда на Науръзбай, а тя — при Бопай. Всички чакаха да се сгодят, но това не се случваше. Те се отнасяха един към друг като брат и сестра, хората в недоумение вдигаха рамене. Смятаха, че ще се оженят, когато се върнат у дома.

Науръзбай и по-рано беше я срещал сред жените около Бопай, и всеки път щом я видеше, сърцето му спираше да бие. Самата Акбокен помагаше за това…

Веднъж по случай рождения ден на султан Кошек в стана на Кенесаръ беше организирано празненство — той. Както си му е редът, имаше и конни състезания — кокпар и казахска борба — курес. Науръзбай трябваше да се бори с Байтабън. Науръзбай беше по-едър, пък и малко по-голям от съперника си, и след упорита съпротива Байтабън беше повален на земята. Дорестият кон, който получи за победата си Науръзбай, той подари на девойката Акбокен.

— Батъре, това е вашият дълг на победител или е подарък? — попита го Акбокен, като хвана дорестия кон за юздата.

— Това е дълг на победителя пред вашия роднина, най-достойният джигит от всички, с които ми се е случвало да се боря.

— Хубава работа! — засмя се Акбокен, святкайки с очи. — Ние сякаш не сме давали повод да мислят за нас другояче. Приемам този кон само като дълг към моя роднина, пристигнал отдалече…

На шегата трябваше да се отговаря с шега.

— Ако се съди по ехидния смях, сестро, вие повече бихте се зарадвали на победата на другата страна, макар всички тук да сме роднини! — усмихна се Науръзбай. — Ако имахте такова желание, защо не ми пошепнахте за него по-рано?

Черните като къпини очи на Акбокен блеснаха.

— Ако се вслушвате в шепота, мисля си, че ще имаме пак такава възможност…

— Съгласен съм!

Науръзбай й протегна ръка. Акбокен се изчерви и стеснително докосна дългите му пръсти. Той усети как ръката й леко трепери…

На Байтабън му се струваше, че е победен случайно. Просто кракът му се подгъна и той падна. Та те се бориха толкова време, колкото между две доенета на кобила, или цял час по руските мерки, а Науръзбай все не можеше да го надвие… Това, че се оказа на земята, не е позор за него. Сред събралите се падането му предизвика само лек смях. А ако това се беше случило със суетния Науръзбай, той нямаше да го понесе. А пък с подарения кон нека препуска Акбокен…

Акбокен не сваляше очи от борещите се и се улови, че не съчувства много на Байтабън. Тя беше чувала много за Науръзбай, известния млад тюре — остроумен и весел, отдавна искаше да го види. Девойките винаги ги привличат тези, за които хората говорят. И когато той постъпи така благородно с победения и й протегна голямата си ръка, тя неволно задържа пръстите си в нея.

От тогава сякаш изтъкана от слънчеви лъчи златна мрежа се спусна върху нея и взе бързо да омотава мислите и чувствата й. Тя самата не знаеше какво става с нея, но сърцето й вече не трепкаше, щом чуеше името на Байтабън. Не спеше по цели нощи, мислеше за това… Нима е толкова лоша, че можа да забрави клетвата си за вярност? Подобава ли това на една казашка? Тя от детските си години обича скъпия Байтабън, той й е най-близкия човек на земята… А може би това не е било любов? Какво е тогава любовта?

Защо така бие сърцето й, щом види Науръзбай?… Преди месец, когато Байтабън беше на далечен поход, те с Науръзбай си размениха тобък — костичка от овча става. Преди това седяха сред мнозината гости на състезанието по надпяване и към края младият тюре й протегна малката кост. Това означаваше дружба и някаква тайна между тях. Каква тайна?…

Знае ли Байтабън за това? Ако знае, защо мълчи? Или му е все едно какво става с нея? Разбира се, че Байтабън вижда всичко прекрасно. Но какво търпение трябва да има, че да не се издаде нито веднъж? Какво чака?

Байтабън излезе от щабната юрта и съзря Акбокен, но щом видя младия султан, който вървеше към нея, спря настрани.

Науръзбай, който се отличаваше със смелост в общуването с девойки, тръгна право срещу нея:

— Здравей, сестрице!

— Здрав ли си, батъре?

Науръзбай весело се засмя:

— Аз май стреснах Сърната-Акбокен!… Върни ми моя тобък!

Девойката, която получи тобък, трябва в продължение на уречено време да го държи винаги у себе си и да го показва щом го поисква този, който й го е подарил. Ако не покаже тобъка, тя трябва според уговорката да му изпълни три желания. Така че Акбокен, която наистина приличаше на сърна, чието име и носеше, за много неща вече имаше доверие на Науръзбай.

— Лъвовете само търсят удобен случай, за да нападнат горката сърна. Ала сърните не забравят това. — Тя също се засмя и тутакси извади изпод езика си малката кост: — Ето!

— Да, по-сигурно място няма да намериш! — разпери ръце Науръзбай.

— Къде на друго място може да се пази толкова скъпа вещ!

В същото време се появи Бопай, нещо каза на Байтабън, който стоеше настрани и те двамата се приближиха до разговарящите.

— Амансън ба… Здравей, Акбокен! — учтиво поздрави Байтабън.

— Барсън ба, Байтабън!

Байтабън леко отпусна юздите на дорестия кон на Бопай, известен из цялата степ, оправи седлото. Бопай го погледна косо и се обърна към Науръзбай:

— Няма ли да ми дадеш този млад батър на мое подчинение, Науанжан?

Науръзбай едва забележимо се навъси:

— Защо?

— Имам причина…

— Добре… — Той не смееше да се противи на голямата си сестра. — Щом превземем Акмолинската крепост, взимайте го. Засега обаче са ми нужни храбреци.

— Разбрахме се, значи!

— Кога тръгвате, Бопай-апа? — попита Науръзбай, който явно искаше да смени темата на разговора.

— Веднага!

Бопай много по-леко от който й да е млад джигит скочи на седлото.

— На добър път!

— Нека се сбъднат пожеланията ви!

Бопай и Акбокен потеглиха едновременно. След тях, малко по-назад, яздеха четиримата джигити от охраната. Науръзбай и Байтабън останаха двамата.

— До скоро!…

Науръзбай помаха с ръка. Но жените яздеха, без да се оглеждат настрани. Щом излязоха от аула, препуснаха конете. Още някое време през прашната завеса се виждаха само отдалечаващите се копия с пискюлите…

Байтабън се обърна към Науръзбай:

— Батъре, дали да не отидем в Актас?

Науръзбай го изгледа учудено:

— Защо?

— Разправят, че там в отряда се е появил алтайски стрелец, който от двеста крачки пронизва със стрелата си хвърлена във въздуха кожена шапка. Щеше ми са го видя…

— Сега не е време да се занимаваме със стрелби и надбягвания — недоволно каза Науръзбай. — Нали чу: след седмица ще се тръгнем срещу стените на Акмола. Трябва да обучаваме джигитите от сутрин до вечер. Утре започваме!

— Така е.

— А днес заедно с Николай преведете всичките ни хиляда души в Сасърлъ. Той знае как трябва да се настъпва срещу крепостта. Ето го, иде…

Те тръгнаха срещу Николай Губин, когото всички казахи отдавна смятаха за свой. Изведнъж и двамата спряха като ударени от гръм. Млада жена, необикновено красива, седеше пред малка юрта…

Науръзбай погледна Байтабън и тръгна нататък, а Байтабън стоеше и не можеше да си тръгне. Неочаквано, като мълния, го заслепи тя. Нима има на света толкова красиви жени?… Черните й бездънни очи гледаха замечтано, сякаш са видели някакъв друг свят, лицето й светеше с необикновена светлина. Всичко друго, тежките тъмнозлатни плитки до кръста, стройната й снага, леките движения на малките й нежни ръце, сякаш бяха само скъпа рамка на това безценно лице. Тя без никакво любопитство гледаше към тях и изчезна в юртата като случаен слънчев лъч…

Науръзбай чакаше Байтабън заедно с Николай Губин. Той се усмихна с разбиране.

— Казва се Алтъншаш — каза той. — Златни коси!… Само че те вече си имат стопанин.

Байтабън го гледаше объркано. Той не мислеше за това дали тя е омъжена или е свободна. За него това беше безразлично. Главното беше, че на земята живее такава жена…

Тримата заедно излязоха извън аула и тръгнаха към мястото, където утре сутринта предстоеше да учат джигитите как се превземат крепости…

 

 

Бопай, жената воин, начело на шестстотин сарбази беше нападнала внезапно Аманкарагайската управа, беше я разгромила, а после, тръгвайки към планината Саръмбет, разграби аула на Айганъм, младшата жена на Вали хан. На другия ден през цялата Саръ-Арка плъзна вестта, че войската на Кенесаръ е влязла в степта Кокчетау. Щом получи тази новина, войсковият старшина Симонов начело на двеста войника незабавно тръгна от Актауската крепост срещу отряда на Бопай, за да й отнеме отвлечения от нея добитък. Идващата от другата страна на помощ на Акмолинската крепост челна рота войници също потегли към Кокчетау…

Това му трябваше на Кенесаръ. За два-три дена половината му войска, придвижвайки се нощем и денем, наближи езерото Кургалджин и спря на брега. Другата половина, минавайки по брега на Есил до Атбасар, се оказа непосредствено в района на Кара-Откел. За казахските коне, които лесно изминаваха по сто и двайсет — сто и трийсет версти в денонощие, разстоянието до Акмолинската крепост се съкрати до няколко часа път. На сутринта на шестия ден от месеца тамъз — август, Кенесаръ след като си починаха конете и хората, потегли на път. На другата заран, наближавайки стената, ага-султан Конур-Кулджа и войсковия старшина Карбишев видяха безбройни конни отряди, ограждащи крепостта от всички страни…

Само на източната страна на крепостта, където на половин верста течеше река Есил, Кенесаръ остави тесен проход. Осем батъри бяха начело на войската, разположена във формата на подкова, чиито краища се опираха в реката. Дясното крило, както беше прието в степта, предвождаше самият Кенесаръ. После вървяха хилядите батъри на Агибай и Бухарбай, в средата беше Басъгара, отляво на него — Тулебай, Кудайменде и Жанайдар, а на срещуположния край на подковата — най-младият султан Науръзбай. Щом по стената се плъзна първият слънчев лъч, пет хиляди конника със силни викове „Абълай“ се устремиха към крепостта.

Кара-Иван Карбишев вече се беше приготвил да даде сигнал за стрелба, но така и остана с вдигната ръка. Джигитите на Кенесаръ се носеха стремглаво насреща не в обикновения конен строй — рамо до рамо, а в разкъсана верига на десетина-петнайсет метра един от друг. И не се хвърлиха в рова, не се подложиха под шрапнелите и куршумите, както обикновено, а пуснаха стрелите си и се отдръпнаха назад, в оставените проходи, давайки път на другите. Това беше непрекъсната атака, в която засипаните със стрели защитници на крепостта се оказаха безсилни да причинят някакви сериозни щети на нападащите. Отгоре изглеждаше сякаш жива река непрекъснато изхвърля изпод стените вълна след вълна, а летящите оттам пръски са смъртоносни. Това приличаше на мравуняк, в който хиляди бързи мравки влачат към едно място своя товар, оставят го и без да пречат на другите, с отмерени движения тръгват назад да донасят следващия.

Слънцето вече се издигна над крепостта. Десетки убити и ранени войници бяха изнесени от стените към казармите, а живият прибой все не преставаше. Свикналите с дългите казахски конни игри — кокпар и сайсъ — конници на Кенесаръ и сега, сякаш на игра, се сменяха един друг под стените на крепостта. Те се редуваха да си почиват край далечните хълмове, но защитниците не можеха да си позволят отдих, тъй като всеки миг цялата тази конна маса заплашваше да се хвърли в настъпление. Нищо не можеше да се разбере и предвиди в този жив кръговрат. От стените изглеждаше, че не едни и същи пет хиляди сарбази атакуват крепостта, а някъде от безкрайната степ прииждат все нови и нови отряди. Конур-Кулджа заповяда да търсят вождовете на метежниците и да стрелят по тях, но войниците не можеха да изпълнят заповедта, тъй като този път всички бяха облечени еднакво, дори самият султан Кенесаръ не можеше да се види сред нападащите.

— Нима Ожар ги е преброил зле? — промърмори Конур-Кулджа. — Тук май не са пет хиляди, а всичките три жуза са събрани край крепостта!…

Ага-султанът вече си правеше сметка през коя пролука да бяга от този капан. Не по-малко беше поразен и Кара-Иван. Той предварително определи местата, където според него трябваше да настъпват метежниците и насочи натам заредените с картеч оръдия. Трябваше да стрелят, когато сарбазите на Кенесаръ запълнят рова и няма да имат никаква възможност да побягнат назад. Така ставаше по-рано винаги, когато степните се опитваха да атакуват крепостта. Ала този път ставаше нещо непонятно. Метежниците дори не се доближаваха до рова, а пускайки в галоп една-две стрели, се втурваха обратно към степта. Той заповяда на войниците да се отдръпнат в укритията. Ако е такава работата, нека стрелят с лъковете колкото си щат…

Щом войниците се отдръпнаха малко назад, конниците взеха да се доближават все повече към рова. Ала дългите червени стрели прелитаха високо над главите на войниците, без да им причиняват никаква вреда. Кара-Иван донякъде се успокои, но тревогата не го напускаше. Днес всичко не беше както обикновено. Нима Кенесаръ не разбира, че да се стреля с лъкове по крепостта, когато войниците са в укритията, е напразна загуба на време?…

— Ойбай… Горим!

— Пожар!…

Конур-Кулджа викаше досами ухото му. Войсковият старшина се огледа и видя гъсти кълбета черен дим, който излизаше от казармите и от няколко постройки наблизо. Тук-таме се виждаха ярко белите езици на огъня. Една след друга избухваха къщите на войнишкото селище. Изсушеното от степното слънце смолисто дърво гореше като барут. Той не можеше да откъсне поглед от страшната картина.

Изведнъж до него в стената се заби недогоряла бронебойна стрела. Кара-Иван машинално я дръпна. Накрайникът й беше омотан с черно тлеещо платно, което веднага взе да се разгаря от вятъра. Огънят се спусна по напоеното със сланина дърво. Наложи се да хвърли стрелата…

Да, метежниците го надхитриха. Настъпи критичният момент.

Ако пожарът обхване цялата крепост, ще се запалят складовете с боеприпасите и провизиите. По-нататъшната съпротива ще стане невъзможна…

Той изпрати петдесетина войника да гасят огъня. Всичките четири оръдия бяха избутани на стената и разположени като ветрило.

— Целете се там, където са струпани метежниците! — заповяда Кара-Иван.

Оръдията гръмнаха почти едновременно. Снарядите преминаха през редкия строй конници, събориха трима-четирима от тях заедно с конете. Този път метежниците не се хвърлиха на различни страни, щом чуха грохота на оръдията, а незабавно се построиха в пет редици и се устремиха към крепостта. Облаци от стрели караха войниците по валовете да забият глави в земята. А две групи смели сарбази начело с батърите Басъгара и Тулебай, които се възползваха от времето, което беше нужно да бъдат заредени наново оръдията, прескочиха по насипаните мостчета край двете врати от другата страна на рова и сега бързо тичаха покрай самата стена, залавяйки с ласа невнимателните защитници. По валовете започна паника. Грохотът на пушките, свистенето на стрелите, ругатни, викове и стонове на ранените — всичко се сля в един невъобразим хор.

Сред дима и шума отбраняващите крепостта не забелязаха, че край двете врати останаха по няколко джигита. Те скочиха от конете и оставиха досами тях малки буренца с горяща смола. Други през това време мажеха обилно със смола и мазнина дебелите дъбови врати, обковани с желязо. След минута два високи силни огъня се разгоряха на изходите от крепостта, сливайки се в един общ пожар, обхванал вече всички сгради. И макар че новият оръдеен залп — този път с картеч — нанесе големи щети на нападателите и ги накара да се отдръпнат за известно време от стените, съдбата на Акмолинската крепост беше решена…

Конур-Кулджа и Кара-Иван бяха принудени да изпратят вече половината войници и туленгути да гасят пожара. По-малко от двеста души оставаха на стените. Освен това джигитите на Кенесаръ бяха отвлекли с ласо двама от артилеристите. Северните врати изгоряха първи и тежките скоби с грохот рухнаха на земята. В стената сега зееше проход, широк поне двайсет метра. Разбраха, че главната опасност иде оттам, и накараха войниците да запушват отвора с чували, пълни с пясък.

 

 

— Кой от батърите иска пръв да нахлуе в крепостта? — попита Кенесаръ.

Искаха всички, но изборът падна върху Басъгара. Насипът беше твърде тесен за нападение с много хора, затова батър Басъгара взе стотина от най-храбрите джигити. Почти всички ги чакаше вярна смърт. Срещу пролома бяха поставени две оръдия, зад чувалите с пясък лежаха стрелци.

— На добър час! — напътства ги Кенесаръ.

За да отвлече вниманието на защитниците на крепостта, той заповяда непрекъснато да ги обстрелват от всички страни. Отново започна луд кръговрат на конници около стените. Сега най-смелите от тях достигаха до самия ров.

Батърът Басъгара, притиснал се до гривата на коня, летеше начело на своите стотина воини. Обаче силният кон на батъра — знаменитият Кертобел — го пренесе през чувалите с пясък, а уплашените войници, без да успеят да презаредят оръжията си, взеха да отстъпват. Четирима от тях паднаха под ударите на боздугана му. В последния момент от укритието на войниците се появи един и успя да стреля право в гърдите му от три крачки разстояние. Басъгара беше без броня, едва успя да извика: „Прощавайте, батъри!“

Останали без предводител, останалите обърнаха конете назад. Стрелците се опомниха, откриха огън в гръб на джигитите и нито един от тях не стигна до своите.

Едничък Кертобел — конят на Басъгара — излезе невредим от този ад. С развяваща се грива, цепейки въздуха с тъжното си цвилене, той прелетя покрай Кенесаръ право в степта.

Кенесаръ разбра какво се е случило, скочи на гърба на огромния си петгодишен жребец Кокбуръл и яростно завика:

— Тялото на Басъгара е в ръцете на врага!

Той искаше да се хвърли сам към крепостта, но тогава от тълпата се откъсна Тулебай батър, яхнал своя Ортек и препусна към димящия в стената отвор.

— Какво чакате, джигити?

Кенесаръ препусна в галоп. Цялата тълпа ездачи се понесе към портите.

— Абълай!… Абълай!…

— Агибай!

— Атъгай!

Натискът беше толкова силен, че торбите се разлетяха на разни страни, а метежниците, досущ като пълноводна река, се пръснаха из крепостта. Вече взе да се стъмва, измъчените, обгорени войници отстъпиха към казармите, стреляйки хаотично. До късна нощ продължаваше престрелката, докато не беше убит и последният защитник. И този път Кенесаръ се прояви…

Обикновените джигити от казахските сиромаси, нахлули в крепостта, не пипаха пленниците, особено жените и децата, които наскоро съвсем безпрепятствено бяха пропуснати тук. А телохранителите и сарбазите на султана, сякаш изгладнели вълци, се опиваха от кръвта. Не пощадиха нито стари, нито млади. Стонове и плач се носеха от всички страни. Едва към заранта спряха грабежите и насилието. Димящи развалини останаха там, където вчера се издигаше Акмолинската крепост.

На сутринта сарбазите на Кенесаръ с помощта на цялото население, докарано от съседните аули, взеха да изравняват рововете, да разрушават останалите насипи. Хората уплашено гледаха развалините от казармите, покрай които се издигаха планини от трупове след нощната разправа на султанските туленгути. Обикновени казахски жени прибраха и скриха няколкото останали живи деца. Никой после не ги и потърси. Оттогава се срещат сред жителите на областта светлокоси и синеоки казахи, които приличат на руснаци…

Всичко преровиха и преобърнаха сарбазите на Кенесаръ. Сред труповете не намериха нито ага-султана Конур-Кулджа, нито Кара-Иван — войсковия старшина Карбишев. В суматохата те с няколко войника се скриха в дерето, което водеше към Есил…

Жеке батър, „Батър, който самичък превзема крепости“ — така повели Кенесаръ да наричат от тогава Тулебай батър. Мнозина джигити, които се отличиха при превземането на Акмолинската крепост, получиха от султана почетни прозвища. За убитите бяха организирани пищни помени…

След няколко дни отрядите метежници начело с Агибай, Науръзбай, Бухарбай и Жеке батър по заповед на Кенесаръ разгромиха и изравниха със земята укрепленията Актау и Ортау.

Това беше сериозен успех за Кенесаръ. Работата не беше само в Акмолинската крепост. Някои казахски родове и племена, които досега се придържаха към изчаквателната политика, най-накрая повярваха в силата на Кенесаръ и неговите възможности. Все нови и нови отряди джигити пристигаха при него от различни страни на степта. Мълвата стократно преувеличаваше победата му, възпяваше неговата храброст и мъжество, а също и на батърите, присъединили се към него. Тъкмо на това разчиташе Кенесаръ…

 

 

Той знаеше, че няма достатъчно сили за истинска война. Сега, след превземането на голямата крепост, той можеше, без да уронва името си, да води изтощителна степна война с неочаквани нападения, бързи схватки, хитри засади. Можеше безпрепятствено да громи враждебните аули, притегляйки колебаещите се на своя страна…