Серия
Ейглетиерови (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La malandre. Flammarion editeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране
dune
Корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Анри Троая

Заглавие: Вълнения

Преводач: Никола Шивачев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: френски

Издание: трето

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Полиграфия“ АД

ISBN: 954-442-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2763


VIII

Никога урокът не бе протичал така скучно! От три четвърти час Жилбер се мъчеше да определи по схематичните фигури на своя учебник посоката на електрическия ток, получен по индукция в една бобина. Той бъркаше, Жан-Марк го поправяше:

— Не, драги мой, ако отдалечим от бобината северния полюс на магнита, потокът в бобината отслабва…

— До гуша ми дойде наистина! — каза Жилбер, като отблъсна учебника си.

— Кураж! Нямаме много време.

— Какво искаш да кажеш?

— „Точно необходимото време, за да се разбие с чук главата на една жена!“ — отвърна Жан-Марк.

Беше избрал този цитат снощи от „Песните на Малдорор“. Жилбер избухна в смях.

— Ах, чудесно е! — каза тон. — Ще го запомня.

Ободрен от този литературен изблик, той смело се върна към физиката. Точно в пет часа на вратата се почука и се появи прислужничката, хванала с две ръце поднос с чаши, чайник и няколко малки съдинки. Беше станало навик. Китайски чай; Жилбер не обичаше друг. С него бисквити и конфитюр от горчиви портокали. Докато прислужничката слагаше подноса върху масата, Жилбер, вдигнал пръст, декламираше:

— „Кукумявката носи с човката си мишка или жаба, жива, сладка храна за малките си“.

Звучеше още по-смешно, защото слугинята с дългия си нос и кръглите си очи приличаше наистина на кукумявка. Жан-Марк стисна челюсти, за да не прихне. Прислужничката изчезна със зловещото достойнство на нощна птица.

— Точка за тебе! — каза Жан-Марк.

Още на втория урок бяха решили да си говорят на ти. В началото на Жилбер му беше трудно. Сега това приятелство му беше приятно. Започнаха да пият на малки глътки горещия ароматен чай пред масата, отрупана с ученически помагала. Следваше втори час на занимания. Жилбер се надяваше да го посветят на литературата. Но той беше най-слаб по физика. И за успокоение на съвестта си Жан-Марк искаше да го занимава с този предмет. Каза му решението си, като хрускаше една бисквита.

— Много присърце вземаш моя успех! — забеляза Жилбер.

— Да — каза Жан-Марк. — Заклел съм се да издържиш матурата.

— Не ти ли отнемам много време с тия уроци?

— Така ли мислиш?

— Има толкова много за зубрене през четвъртата година по право!… Какво мислиш да правиш след лисанса?

— Докторат. Но в същото време искам да работя в някоя адвокатска кантора.

— При баща ти?

Жан-Марк изтръпна. Осведомен ли беше Жилбер от Валери? Не! Вероятно нищо не знае.

— Скаран съм с баща ми — каза той. — Не го виждам вече.

— Аз също — каза Жилбер — никога не виждам баща ми, но не съм скаран с него. Той не иска да знае за мене и аз за него. Всъщност човек може много добре да се чувствува без родителите си, не намираш ли?

— Да — отговори Жан-Марк.

И машинално отправи очи към ъгъла на масата, където в метална рамка бдеше фотографията на една млада руса жена. Жилбер проследи погледа му и каза:

— Майка ми.

— Красива е — каза Жан-Марк смутено.

— Намираш ли? Тази снимка уби в мене всички спомени. Не мога вече да си представя майка си, освен неподвижна, няма, с бяла кожа и черни устни, или пък виждам отново нещастието.

— Бил си много малък.

— Спомням си го все пак. Все по-точно, колкото годините се изнизват! Знаеш ли кое най-много ме ужаси след удара? Майка ми беше изхвърлена от колата. Просната върху насипа, полата й бе преметната върху лицето й. Беше разголена. Притеснявах се заради хората, които се струпваха около нея. Последната картина, която съм запазил от майка ми, са разкрачените й крака и бельото.

Той направи нервна гримаса и завърши:

— Навярно имам голямо доверие в тебе, за да ти разказвам всичко това!

Прислужничката влезе, за да прибере подноса.

— Да се върнем към електромагнитната индукция — каза Жан-Марк. — Повтори ми закона на Ленц.

Жилбер се отпусна върху облегалото на стола. Лицето му беше странно, с хлътнали слепоочия и премрежени клепачи. Жан-Марк го оприличи на рус виетнамец.

— „Посоката на електрическия ток, получен по индукция, зависи от магнитното поле…“ — започна Жилбер.

И като вдигна пръст, прибави:

— „Бръмбарът трепери при тия нечувани думи“.

Този път Жан-Марк си забрани да се засмее: не трябваше урокът да се изражда в шега. С най-сериозен вид той започна да изрежда обяснения, които бяха скучни и на самия него. Жилбер въздишаше, пуфтеше, мърмореше: „Да, да! Разбирам!“, и навярно почти не разбираше. Жан-Марк се чувствуваше отмалял. Горещият и ароматен чай, портокаловият конфитюр, сухата топлина на радиаторите приспиваха умствените способности. Чувствуваше се толкова добре в този кабинет, отрупан с книги, че би прекарал в него всичките си дни. В шест часа и половина Жилбер затвори тетрадката си с категоричен жест. Запалиха цигари и запушиха един срещу друг, щастливи и двамата, че бяха приключили с науките.

— Снощи бях на концерт, дирижиран от Барновиц — каза Жан-Марк. — Беше изумително!

— С Валери ли беше? — попита Жилбер.

Жан-Марк го погледна изненадан.

— Тя ли ти каза?

— Не, но предполагам. Ти често излизаш с нея!

— Да.

— Аз рядко я виждам. Не мога да я понасям. Впрочем питам се защо.

— Въобразяваш си! — измънка Жан-Марк.

— Има признаци, които не лъжат. Чувствувам враждебността й, както студа по лицето.

— Бъди спокоен, никога не ми е казвала нещо, което…

— Считам я за зла. Красива, духовита и зла.

— Намираш ли я красива? — попита Жан-Марк.

— Да. А ти?

— И аз.

Настъпи мълчание. Жан-Марк си представи Валери избухнала, със свити устни и студен поглед. „Моят братовчед, този малък глупак…“

— Значи концертът беше много хубав? — попита Жилбер.

— Да. По-точно Концертът от Бетовен. Знаеш ли го?

— Не съм любител на музиката… Изобразителното изкуство, поезията — да! Но музиката… Всъщност баба ми навярно има тази плоча. Искаш ли да проверим в салона?

И той се насочи към вратата. Жан-Марк го последва, изненадан от бързината на движенията му. Те прекосиха бързо отрупаната галерия с помпозни картини, които навярно никой никога не поглеждаше, и влязоха в салона. Жилбер запали всички лампи. Други картини изскочиха от сянката. Жилбер ги представи с комична предвзетост:

— „Отвличането на Дежанир“, „Диана, изненадана от «Актеон»“, „Малкото риболовно пристанище“, „Любовта обезоръжава боеца“…

И продължи, като се въртеше на петите си:

— Толкова са сладникави, че ми прилошава! Но дядо ми и баба ми безумно са увлечени във френската школа от XVIII век. Така че от сутрин до вечер аз се тъпча с XVIII век. Весело! Да живее превземането на Бастилията!

Едно бюро служеше за дискотека. Жилбер извади един голям албум.

— Концертите на Бетовен. Погледни дали ще намериш твоя!

Имаше го. Жилбер се приближи до един тежък, старомоден шкаф, целият от тъмно дърво, отвори двойната врата, зад която се показа радиограмофонът, постави плочата върху диска, пусна апарата, седна по турски направо на килима и каза, като махаше с пръст:

— Млади момко, „наведете коленете си към земята“!

Това навярно беше пак от Лотреамон.

— Да бяхме сменили автора! — каза Жан-Марк.

— Прието, Кого предлагаш за следващия път?

— Бодлер…

— Не е толкова забавен!

— Тогава Рембо.

— Съгласен!

Първите тактове на концерта избухнаха бавно, чисто, царствено. Този архаичен радиограмофон имаше чудесен тон. Съсредоточен, Жан-Марк отново преживя снощните си вълнения. Други солисти, друг диригент, но мисълта на Бетовен пак тържествуваше. Едната страна на плочата свършваше точно преди ларгото.

— Да обърна ли плочата? — попита Жилбер.

— Да, разбира се. Не го ли харесваш?

— Да, да…

Жилбер въртеше плочата в ръцете си, като се двоумеше. И внезапно попита:

— А ти за майка си никога не си ми говорил! Какво представлява тя за тебе?

Отначало смутен, Жан-Марк отвърна:

— В младостта си тя навярно е била идиотка. Развела се е с баща ми, за да се омъжи за един идиот. Сега е два пъти по-голяма идиотка! Това е всичко!

— Жесток си! — прошепна Жилбер.

Жан-Марк изведнъж се почувствува горд, че минава пред някого за жесток, защото понякога по цели дни се обвиняваше за своята мекушавост, чувствителност и нерешителност.

Жилбер сложи плочата, пусна грамофона и отново зае позата на Буда със скръстени крака.

— Ако те отегчава, спри я! — каза Жан-Марк След миг.

— Не ме отегчава — каза Жилбер, — но музиката не ме вълнува така, както поезията. В музиката има нещо, което пряко и брутално засяга нервите. Поезията има по-фин подход. Не виждам нищо чудно в това, че музикалните вълни карат мозъка ми да трепти по един приятен или неприятен начин. Но когато всекидневните думи, съчетани по един особен начин, ми създават дълбока наслада — това, драги мой, за мене е чудо! Да вземем толкова изтърканите думи като „дъжд“, „земя“, „покрив“, „шум“. Те нямат вълнуваща стойност. Твоята портиерка ги употребява непрекъснато. Даваш тия думи на Верлен. Той написва:

О, нежен шум на дъжда

по земята и по покривите!

И за цял живот има за какво да мечтаеш!

— Ти много опростяваш проблема — каза Жан-Марк.

— Никога не трябва да се сравняват поезията и музиката, както не може да се сравняват музиката и изобразителното изкуство.

Оркестърът започваше един меланхоличен пасаж. Жан-Марк полузатвори очи.

— Съгласен съм, хубаво е! Много е хубаво! — прошепна Жилбер. — Не мога да тълкувам този език!

— Защото се питаш какво чувство изразява. Кажи си, че не изразява някакво познато досега чувство, но че създава едно ново чувство; кажи си, че музиката не е създадена, за да ти разказва или внушава нещо, а за да те привлече в един свят, абсолютно различен от твоя стар, реален свят; кажи си, че тя не ти предлага отражение на самия тебе или на твоята среда, а нещо ново, една перспектива; кажи си, че не стоиш пред огледало, а пред прозорец.

Стояха мълчаливо до края на пиесата. После Жан-Марк попита:

— Ти, който толкова много обичаш поезията, опитал ли си се да пишеш стихове?

— Разбира се — отговори Жилбер. — Като всички хора!

— Ще ми ги покажеш ли?

— Ах, не! Много са лоши!

— Уверен съм, че не са!

Жилбер му отправи признателен поглед и измърмори:

— Защо казваш така? Защото говоря много за поезията? Не знаеш ли, че истинските артисти най-малко говорят за изкуството си?

Като изрече тези думи, той протегна пред себе си двете си ръце със сплетени пръсти.

— Часът е вече седем и двадесет! — каза Жан-Марк, като погледна часовника си. — Трябва да тръгвам…

Когато ставаше, госпожа Грювелие влезе. Без да му даде време да се сбогува, тя го покани на вечеря:

— Ще прибавим един куверт — това е всичко!

Той прие с готовност, защото беше гладен и защото помнеше съдържанието на бюфета си: остатък от един пастет и малко швейцарско сирене. Радостта, която видя по лицето на Жилбер, му достави удоволствие. Откакто къщата на баща му беше затворена за него, той имаше още по-голяма нужда от човешка топлота. Появи се и господин Грювелие. Жан-Марк го виждаше за втори път. Сребристи коси, кожа с цвят на слонова кост, на горната устна тънки и кестеняви мустаци. Беше учудващо подвижен за годините си: най-малко шестдесет и пет! Той постави ръка върху рамото на Жилбер. Очевидно бе, че се гордее със своя внук. Целият му финансов успех намираше оправдание в присъствието на това изискано момче под неговия покрив. Той разпита Жан-Марк за учението му, за проектите му, каза, че преди е бил в делови връзки с неговия баща, който му бил давал най-добрите съвети, и накрая се оплака от новия стил на икономически живот във Франция, в който засилената намеса на държавата в търговията пречела на играта, толкова необходима при конкуренцията.

Минаха на масата в една малка кръгла трапезария със светла ламперия и кожени столове в маслинен цвят. Жан-Марк намери виното качествено, месото леко и фино, сервирането мълчаливо. Макар че по принцип беше против натрупването на богатства, беше принуден да се съгласи, че известен лукс е необходим за неговото щастие. Помисли си, че ще има всичко това, като се ожени за Валери. Тази мисъл леко го ужаси. Но се овладя. Не беше ли странно, че атмосферата в тази къща породи желанието за брака? Може би нямаше да чувствува така ясно носталгия по уютен дом, ако не идваше тук? Мъчеше се да участвува в разговора, но мислено беше другаде. Освен това и Жилбер изглеждаше разсеян. В присъствието на дядо си и баба си той угасваше, ставаше непохватен, превръщаше се в кротко и замечтано дете, свикнало да оставя възрастните да говорят. Върнаха се в салона: кафе, билков чай? Жан-Марк по съвета на госпожа Грювелие предпочете билковия чай. Той имаше неопределен аромат, смесица от тридесет и шест изсушени цветчета. В десет часа счете за благоприлично да си тръгне. Господин Грювелие му предложи колата си да го откара до дома му. Той нямаше куража да откаже.

Седнал сам на задната седалка в големия черен мерцедес, той гледаше пред себе си червения врат на шофьора, късо подстриганите му коси под фуражката и си въобразяваше, че е банкер, индустриалец, министър, известен адвокат… Ще дойде ли ден, когато тази комедия ще стане за него реалност? Не му се искаше да вярва. И все пак нали всички именити личности в този свят са били на двадесетгодишна възраст такива загрижени за своето бъдеще жанмарковци? Шофьорът, свикнал да вози старци, караше с предпазлива скорост. Жан-Марк бе участвувал във войната през 14-18-а година. Кавалер на Почетния легион. Член на няколко управителни съвета. Личен приятел на министър-председателя. Много негови приятели са умрели през последните години. Притежава колекция от табакери. Две картини от Реноар, една от Утрило, една от Пикасо. Пълен със съдържание живот. Беше злокобно! Той се отпусна върху облегалото на седалката. Париж се изнизваше зад прозорците със своите мрачни фасади и букети от светлини. Нощта беше студена, тротоарите сухи. На завоя при „Шанз-Елизе“ Жан-Марк изведнъж каза на шофьора:

— Оставете ме тук, моля ви.

Слезе от колата, благодари на дебелия червендалест човек, който се бе впуснал много късно да му отвори вратата, и с пъргава стъпка се отправи към площад „Конкорд“.

* * *

Електрическият радиатор червенееше в един ъгъл на стаята. През нощта студена вълна се бе спуснала над града. Прозорците бяха заскрежени. През пролуките на вратата духаше леден въздух. Жан-Марк работеше в леглото, за да му бъде по-топло. Беше надянал пуловер над пижамата си. Вкочанясалите му пръсти прелистваха напечатания на циклостил учебник по политическа икономия, сложен върху завивката. Радиото на съседите свиреше силно. Нищо не можеше да се направи: беше неделя сутринта, хората имаха право. Когато Жан-Марк започваше нова глава, приближиха се стъпки.

— Господин Ейглетиер! Господин Ейглетиер!

Той позна пелтечещия глас на портиерката, стана и отвори вратата.

— Какво има?

— Викат ви по телефона!

Едва от един месец собственикът беше сложил телефон в портиерната. Но докато портиерката само в краен случай приемаше поръчения, то винаги отказваше да се изкачва по стълбите, за да търси наемателите. За да направи изключение на това правило, навярно причината бе важна.

— Идвам! — каза Жан-Марк, обличайки домашния си халат. — Кой ме вика?

— Не знам точно. Но е спешно. Много спешно. Изглежда… Изглежда, че е въпрос на живот или смърт!

Панически страх обзе Жан-Марк. Помисли за баща си, за Франсоаз, за Даниел, за Маду, за всички, които обичаше, излезе бързо, мина пред портиерката, още задъхана от изкачването до петия етаж, измърмори „Благодаря, госпожо“ и се спусна по стълбите. Влязъл в стаичката, той грабна слушалката и въздъхна:

— Да… слушам…

Един деформиран, далечен мъжки глас издекламира:

Не е сериозен човекът, когато е на седемнадесет години.

И когато има зелени липи по пътя си!

— Какво има? — прошепна Жан-Марк.

— Нищо сериозно — отвърна Жилбер.

— Тогава защо си казал…?

— Не искаше да се качи и да те повика. За да я склоня, измислих форсмажорен случай!

Успокоен и едновременно разгневен, Жан-Марк изръмжа:

— Прекаляваш!

Не си спомняше дори да е давал телефонния си номер на Жилбер.

— Снощи благополучно ли се прибра? — попита Жилбер.

— Прекрасно!

— Ще бъдеш ли свободен днес следобед?

— Не, драги.

— Жалко. В мрачно настроение съм!

— Какво те затруднява?

— Нищо конкретно. Просто съм се размекнал, кисел съм, скучая, въртя се като луд… Не ти ли се е случвало да ти е така тежко?

— Да — каза Жан-Марк. — Но в такива случаи реагирам, мъча се да…

Помисли един миг и добави:

Имаме среща с Валери в два часа. Ще ходим в Лувъра! Ела с нас!

— Ах, не така! — извика Жилбер.

— Защо?

— Не бих искал да ви безпокоя!

— Щом ти предлагам, значи няма да ни безпокоиш!

— Добре — каза Жилбер с внезапна радост. — Тогава как да направим?

— Среща в два и четвърт, портала Денон, на гишето. Удобно ли ти е?

Портиерката влезе в стаичката с трагично лице. Жан-Марк успя навреме да си даде подходящ вид. Той постави слушалката така, както би свалил траурна лента.

— Какво? — попита портиерката.

— Моят чичо Ернест е много зле! — отвърна той. — Благодаря ви, че ме повикахте!

И той прекрачи прага, вдървен от неочакваната скръб.

Влязъл в стаята си, той си каза, че Валери навярно ще се разгневи, задето е поканил Жилбер. По дяволите! Бяха толкова често сами, че можеше от време на време да понася трети човек между тях. Тази разходка, която преди десет минути му се струваше като едно обикновено развлечение, сега изведнъж му се стори като лъчезарна перспектива.

Лувърът, прекрасни картини, саркастичните разсъждения на Валери, сериозен и интелектуален разговор с Жилбер — той гореше от нетърпение да бъде там. За малко щеше да започне да се приготвя. Но беше едва десет часът сутринта и не искаше предварително да се бръсне, защото бе забелязал, че брадата му расте бързо.

* * *

— Как може още да има хора, които се възхищават от тази жена? — каза Жилбер, като застана пред „Джокондата“.

Няколко посетители отправиха към него възмутени погледи.

— Ела — каза Жан-Марк, като го докосна за рамото.

— Не мога — каза той. — Тя ме хипнотизира. Но не с красотата си, а с глупостта си. Би трябвало да се измисли един глагол, който да означава глупавото самодоволство на това лице. Глаголът „джокондирам“!…

— Изглежда, че Винчи е започнал да рисува едно момче, а после го е облякъл като Мона Лиза! — каза Валери.

— Каква е тази история? — попита Жан-Марк.

— Не знаеш ли, че Винчи е бил педераст?

— Бъркаш го с Микеланджело!

— Съвсем не! И той също! Впрочем това е тайната на неговия гений. Защото аз не съм като Жилбер: аз смятам, че Джокондата е съществувала!

— Пейзажът може би — каза Жилбер, — но не и мутрата.

Все повече и повече почитатели се трупаха около картината като мухи около парче захар. Поглъщаха своята доза красота, обозначена на етикета. Тук-там някоя компетентна личност обясняваше шедьовъра на съседите си. Но за щастие, тъй като беше неделя, нямаше организирани групи. Жан-Марк, също като Жилбер, се дразнеше от международния култ към „Джокондата“. Той би предпочел да бъде единствен почитател на картината. Все пак не отиваше толкова далеч да скверни Леонардо да Винчи, под предлог, че много хора го считат за велик художник. Изобщо беше разочарован от поведението на Жилбер този следобед. Да не би присъствието на неговата братовчедка да подтиква това момче, обикновено толкова проницателно и толкова изискано, към търсене на парадокси? Тръгнаха равнодушно към други картини. Италианската школа изливаше върху тях необикновената яснота на своите образи от скъпоценна велатура. Но те всички си приличаха; от картина на картина възторгът спадаше. Валери събу обувките си и ги взе в ръка, за да може да върви по-свободно. Тя танцуваше сред галерията. Пазачите я следяха с подозрителен поглед. Жан-Марк я намираше забавна с това дебело палто от зеленикава лопатарова кожа, подплатено с агнешка кожа. Бяла вълнена шапка, плетена на кука, обвиваше главата й и се закопчаваше под брадичката й. Лицето и изглеждаше розово и остро през отвора на тази шапка с наушници.

— Не ти ли е много горещо? — попита Жан-Марк.

— Не! Чувствувам се като в рая!

Жилбер се отдалечи, сякаш за да каже, че няма нищо общо с това момиче. Моряшката му пелерина в морскосин цвят, която стигаше до коленете, му придаваше вид на колежанин в униформа за отпуска. Под брадата му беше бухнал тъмночервен копринен шал, който даваше червени отражения в ноздрите му. С ръце в джобовете, от време на време той се спираше пред някое табло, гледаше го зложелателно, изказваше с ръмжене неодобрението си и продължаваше да върви. Жан-Марк и Валери го настигнаха в холандската зала пред „Бетзабе“ от Рембранд.

— Обичам повече тази! — каза той. — Рембранд поне не прави магия, за да привлича клиенти. Сурово, откровено, прямо…

— Да, но тази жена с жълта плът е отвратителна! — каза Валери.

— Тя е истинска! — възрази Жилбер с известна злоба.

— Впрочем ако трябва да се рисуват само красиви жени, изкуството ще отиде в ръцете на фризьорите! — забеляза Жан-Марк.

— Кой знае — прошепна Валери, — в епохата на Рембранд може би това е било красотата.

— „Една нощ сложих Красотата на коленете си! — издекламира Жилбер. — Видя ми се горчива и я наругах“.

В същото време той хвърли към Жан-Марк съучастнически поглед. Жан-Марк леко кимна с глава, за да покаже, че е познал в цитата пасаж от Рембо.

— Какво кудкудякаш? — попита Валери.

— Нищо, нищо! — отвърна Жилбер със загадъчна веселост. — Във всеки случай бих дал всичките Джоконди и всичките Свети Ани за малкото платно „Философът в съзерцание“ с неговото слабо осветено прозорче и спирална стълба.

Валери се тръшна на една пейка и обу обувките си.

— Не мога повече! Тръгваме ли си?

— Не искаш ли да видиш и други картини? — попита Жилбер с ироничен тон, като се наведе над нея.

Лицето му беше почти глупаво от враждебност. Вместо отговор, Валери въздъхна, стана с усилие и увисна на ръката на Жан-Марк, като заяви, че е „страшно уморена“. Чак до изхода вървя така притисната до него, тежка и отпусната, сякаш искаше да покаже тяхното физическо единство. Жилбер избягваше да ги гледа и продължаваше да критикува картините. От време на време разсъжденията му с прями и резки думи припомняха на Жан-Марк за постоянните подигравки на Валери. Имаха същия начин на изразяване, жив, непоследователен и язвителен… Биха могли да минат за брат и сестра. А се мразеха. Изведнъж Жилбер се обърна и тръгна заднишком, без да изпуска из очи Жан-Марк и Валери.

— Вие сте чудесни, че ме взехте днес със себе си — каза той. — Благодарение на вас изживях прекрасни моменти!

Шегуваше ли се? Искрен ли беше? Жан-Марк предпочете да не го разпитва.

— Само че съм сигурен, че ви досаждам! — продължи Жилбер. — И най-малко, че ви притеснявам. Щяхте да бъдете много по-добре без мене!

— Ти си глупак! — каза Жан-Марк.

— Искате ли да си отида?

— Да, върви си! — каза Валери, като се отдръпна от Жан-Марк. — Впрочем ти умираш от завист.

— Не, оставам.

— Добре, остани!

— Не, отивам си!

Той продължаваше да върви заднишком, без да поглежда зад себе си. Изведнъж блъсна с гърба си две стари жени, които леко изпищяха.

— Внимавай! — изръмжа Жан-Марк.

— „Блъскайте си коленете, вещици мои!“ — каза той съвсем тихо, като му намигна.

Разгневен, Жан-Марк нямаше намерение да подема играта с цитатите. Още два пъти Жилбер се опита да го въвлече в нея с фрази от Рембо. Но усилията му не дадоха резултат. Сигналите му попадаха в празно пространство. Телеграфът не работеше.

Преди да излязат от музея, Валери поиска да купи пощенски картички. „Девицата при скалите“ от Леонардо да Винчи, „Младежът с ръкавицата“ от Тициан, „Жената с ветрилото“ от Гоя. Изборът не беше лош, но Жилбер се подсмиваше.

Навън сухият и леден въздух затрудни дишането им. Земята беше покрита със суграшица. Прозрачни ледени висулки удължаваха черните клони на дърветата. Жан-Марк предложи да отидат в една английска чайна зад булевард „Сен Мишел“. Тръгнаха, хванали се тримата под ръка, за да се топлят. Но скоро Жилбер се пусна и тръгна сам. Често се обръщаше, за да види дали другите двама го следват. Носът му беше станал морав, пара излизаше от устата му. Жан-Марк си каза, че това момче не е добре облечено с тази много къса пелерина и това тънко шалче.

Нахлуха в малко, топло и тихо заведение със светло полирана дъбова ламперия и лампи с платнени абажури. Валери и Жан-Марк се отпуснаха на една пейка, Жилбер седна срещу тях. Чай и препечени филийки за цял свят. Валери свали мантото си, бялата си шапчица. Освободени изведнъж, златистите й коси бухнаха. Тя разтърси глава. Погледът й смело се взря в очите на Жан-Марк. Той се усмихна, протегна ръка, оправи русите къдрици, които висяха в безредие около това обтегнато лице. Жилбер наблюдаваше, като пиеше чая си бавно и изящно. Жан-Марк можеше да отдръпне ръката си, но не го направи и с показалеца си докосна леко студената и гладка буза на младото момиче. Доста странно бе, че не му стана неприятно, като забеляза, че Жилбер следи тази милувка. Миглите на момичето не трептяха около двата зелени и блестящи камъка на зениците му. Валери дишаше леко. После тя хвана ръката на Жан-Марк, доближи я до долната част на лицето си и като отвори уста, захапа върховете на пръстите му. Зъбите се забиха така силно, че той издаде сподавен вик.

Тя се засмя и отметна глава назад.

Жилбер остави чашата си.

— Добре — каза той, — този път си тръгвам!

— Веднага ли? — попита Валери, сякаш изтръгната от сън.

— Да, трябва.

— Обещал си на баба си?

— Точно така!

Той се усмихваше тъжно. Жан-Марк се почувствува виновен. Въпреки това нямаше за какво да се обвинява. Жилбер бе направил всичко, за да бъде отвратителен този следобед. Когато той излезе, Валери прошепна:

— Каква лепка! Наистина за последен път излизам с него! Жан-Марк кимна одобрително с глава. Какво ставаше с него? Никога досега той не беше желал Валери така, както в тази минута. Притегли я към себе си и каза с глух глас:

— Да бяхме отишли у дома?

Тя стана. Навярно отдавна знаеше, че разходката им ще завърши така. Колко просто беше всичко с нея!